Видове агенти

Румен Гюров

(изтегляне)

Не е възможно
да имаш умни шпиони
сред тъпа нация.
– Робърт Стийл

Понятие за агент

Агент! Ако днес е престижно и модерно да се говори за нещо, то една от темите на такъв разговор са агентите. Разбира се, този разговор обикновено е вплетен в хаотична и безсмислена медийна шумотевица. Мнозина разбиращи и неразбиращи какво съдържа понятието „агент“ доказват предубедени тези. Според някои работата с агенти е умение, достъпно само избрани посветени. Изкушението за тези „владетели на тайните“ е да изтъкнат някакво свое лично превъзходство над останалите – притежание на знание, недостъпно за широката публика. Според други работата с агенти е тъмен заговор на злонамерени субекти. Изкушението за тези „говорители на обществената съвест“ е да огласят от свое име принципите на просветена нравственост – притежание на знание, станало достъпно за широката публика само благодарение на тях. Суетните претенции за висок професионализъм на едните и за морално лидерство на другите са еднакво неоснователни, объркват обществените представи и са еднакво безполезни и дори вредни. Нито едната, нито другата крайност е вярна.

Нещата са много по-прости и много по-разбираеми, ако погледнем на работата с агенти като на обикновен занаят (една дейност като всяка друга обществена дейност, практика, характерна за специалните служби на всички съвременни държави, но ползвана и от недържавни структури)... За какво става дума? По-скоро, за кого?

Агентът е човек, който целенасочено и тайно е подбран, привлечен, подготвен и сътрудничи за придобиване на информация с цел подпомагане вземането на решения и предприемането на съответни действия от разузнаващия или/и за оказване на влияние върху вземането на решения и предприемането на съответни действия от разузнавания.

Спецификата на агентурния „занаят“ проличава най-отчетливо в простото описание на отделните видове агенти, обособени според конкретните цели, за които биват ползвани. Преди да бъдат разгледани видовете агенти, обаче, за яснота, е необходимо да бъдат посочени някои приети разграничения, понятия и определения. И така...

Задължителни разграничения. За целите на настоящата разработка, е необходимо да прецизираме съдържанието на понятието „агент“, като приемем, че то е онова съдържание, което влагат в него предимно държавните [1] и някои недържавни организации и групи лица със съответните възможности!

Необходимо е и едно допълнително разграничение... между „агент“ и „агентурист“:

• Агентът е вербувано лице, т.е. лице, което е мотивирано и насочвано за изпълнение на законова или/и друга норма непосредствено да придобива необходимата информация и да оказва пряко необходимото влияние. За извършване на своята дейност агентът става агент само ако приеме сътрудничество с агентурист. Агентът обикновено не е служител на държавна или член на недържавна разузнавателна или контраразузнавателна организация или група.

• Агентуристът е оправомощено лице, т.е. лице, овластено и задължено от законова или/и друга норма опосредствано да придобива необходимата информация и непряко да оказва необходимото влияние. За изпълнение на правомощията си агентуристът вербува агенти. Агентуристът обикновено е служител на държавна или член на недържавна разузнавателна или контраразузнавателна организация или група.

Подобно разграничение сякаш липсва в определението:

Агентът е лице, „оторизирано или инструктирано да придобива или да подпомага да бъде придобита информация за разузнавателни или контраразузнавателни цели“ (JP 1-02/2015: 5).

Ако можем да направим предложеното разграничение между агентурист и агент в това определение, то „агентуристът“ е „оторизирано лице“, а агентът – „инструктирано лице“ за събиране на информация или/и оказване на влияние.

Други понятия и определения. Наред с понятието „агент“ се употребява и терминът „секретен сътрудник“, чието съдържание е същото съгласно следното определение:

„Секретните сътрудници са лица, които оказват негласна помощ на дадена контраразузнавателна служба в изпълнение на нейните задачи“ (Асенов, Кипров 2005: 89).

Агентът е основно оперативно средство, скрито и силно „оръжие“, използвано от разузнавателните и контраразузнавателните служби за защита на националната сигурност. Използването на агенти за придобиване на информация и за оказване на влияние в интерес на разузнаващата страна [2] се нарича „агентурно разузнаване“. Най-общо:

Агентурното разузнаване представлява „категория разузнаване, което се основава на информация, събрана и предоставена от хора източници на информация“ (JP 1-02/2015: 110; срв. CG Pub 2/2010: 6-7).

Агентурното разузнаване се извършва от агентуристите, които чрез свои секретни сътрудници събират разузнавателна информация за [потенциални или/и настоящи представляващи интерес] „елементи, намерения, формирования, сила, разположение, тактика, оборудване и способности“ (ADRP 2-0/2012: 4-4; срв. FM 2-22.3/2006: 1-4).

В англоезичната специализирана литература се среща и понятието „лице източник на разузнавателна информация“ (англ. HUMINT source, букв. „човек-източник на разузнавателна информация“), дефинирано така:

„Агентурният източник е лице, от което се събира чуждестранна информация за целите на произвеждане на разузнавателна информация. Агентурните източници могат да включват приятелски, неутрални или враждебно настроени лица. Източниците могат да притежават знание от първа или втора ръка, придобивано обикновено чрез виждане или чуване. Категориите агентурни източници включват, без да са ограничени от това, задържани, вражески военнопленници, бежанци, разселени лица, местни жители, приятелски сили и членове на чужди правителствени и неправителствени организации“ (ADRP 2-0/2012: 4-4).

За целите на агентурното разузнаване се използват и т.нар. „доверени лица“, назовавани в България през различни периоди „информатори“ (Асенов, Кипров 2005: 94-95). Те не влизат в състава на агентурата, но също се ползват конспиративно. Доверените лица предоставят най-обща информация „за лица и факти, представляващи оперативен интерес“, и изпълняват „отделни оперативни поръчения“.


Видове агенти

В „Изкуството на войната“ Сун Дзъ (544 – 496 пр.н.е.) предлага първата в историята, писмено засвидетелствана систематизация на видовете агенти:

• местни шпиони, лица, „които се вербуват от местното население на противниковата страна“ [т.е. от социалната среда, в която се намира или/и към която принадлежи разузнавания];

• вътрешни шпиони, лица, „които се вербуват сред чиновниците на противника“ [т.е. от организационните структури на разузнавания]; 

• обратни шпиони, лица, „които се вербуват от шпионите на противника“ [т.е. превербувани разузнавачи или агенти на разузнавания]; 

• шпиони на смъртта, вербувани лица, които се използват за заблуждаване на противника [т.е. агенти за влияние и дезинформиране на разузнавания]; 

• шпиони на живота, вербувани лица, които предоставят сведения [за намеренията, плановете и действията на разузнавания, които са] от жизнено важно значение за разузнаващия (Сун Дзъ, ХIII: 5-7).

Във „Вербовка и агентура“ (София, 2014) Йордан Начев популяризира разделянето на видовете агенти на две категории – основна и спомагателна агентура (поставени в контекста на т.нар. фирмено разузнаване). Към основната агентура се отнасят т.нар.:

• агенти за информация, вербувани лица, които предоставят необходимата информация; 

• агенти документалчици, вербувани лица, които предоставят „оригинални документи за дейността на конкурента“ [респ. за дейността на разузнавания]; 

• агенти за влияние, лица, които влияят в благоприятна посока за реализиране на защитавани от тях интереси; 

• агенти вербовчици, вербувани лица, които вербуват други агенти; 

• агенти наводчици, вербувани лица, които издирват и изучават [т.е. извършват подбор и съобщават относно] подходящи за вербовка лица; 

• перспективни агенти (или „чакащи агенти“), вербувани лица, които към момента на вербовката им не разполагат, но в бъдеще се очаква да разполагат с разузнавателни възможности, както и т.нар. 

• резиденти, вербувани лица, които ръководят група агенти, като авторът нарича резидента „агент груповод“, какъвто според него се ползва от фирменото разузнаване (Начев 2014: 193-194; за агентите за влияние, агентите вербовчици и агентите с информационни функции вж. също Трифонов, Христов 2010: 57-59).

Към спомагателната агентура се отнасят т.нар.:

• агенти съдържатели [вербувани лица, които конфиденциално предоставят възможност за ползване] на „пощенска кутия“, „явочна или конспиративна квартира“; 

• агенти за връзка, лица, които подпомагат препредаването на информация, документи, материали и указания между разузнавателната структура и нейните агенти; 

• агенти установчици, вербувани лица, които издирват и установяват представляващи разузнавателен интерес лица, учреждения, организации, стопански субекти и пр. (Начев 2014: 194; за агентите за връзка вж. и Трифонов, Христов 2010: 59).

Към споменатите видове агенти могат да бъдат добавени т.нар.:

• оперативни агенти, вербувани лица, назовани условно така за обозначаване на целенасоченото им използване за решаване на конкретни задачи за непосредствено разкриване, предотвратяване и пресичане на подривните действия на противника; 

• агенти боевици, вербувани лица, които „изпълняват оперативни задачи, изискващи действия чрез употреба на оръжие, взривни вещества и други специални бойни средства“ (Трифонов, Христов 2010: 58); 

• оперативно-технически агенти, вербувани лица, назовани условно така, тъй като изпълняват задачи за прилагането на оперативно-технически мероприятия, вкл. осигуряване на достъп, помещения, съоръжения, техника, технология и други средства за негласен оперативно-технически контрол на действията на представляващи оперативен интерес лица, групи лица, разузнавателни и други подривни организации и структури; 

• агенти камерници, вербувани лица, ползвани за получаване на информация от/за лица, които са лишени от свобода, например: затворници, арестанти, военнопленници и под.

В “Encyclopedia of the Central Intelligence Agency” (New York, 2003) Томас Смит представя и следните видове агенти, ползвани от разузнаването:

• агенти провокатори, вербувани лица, които имат за задача да се „инфилтрират в дадена организация за подтикването ѝ към злонамерени действия или [вътрешен] бунт“, при което действията на нейните членове стават основание за наказателното им преследване, а внасянето на смутове в организацията я разрушава и може да бъде част от диверсионна операция за отклоняване на вниманието; 

• въображаеми агенти (англ. notional agents), измислени лица, т.е. лица, които реално не съществуват; тяхната самоличност изцяло е съчинена от разузнавателната организация с цел да се заблудят и насочат в погрешна посока действията на враждебни [за разузнаващата държава] сили (Smith 2003: 5-6).

В специализираните издания могат да бъдат срещнати и понятия като:

• агенти на място (или „местни агенти“, англ. agents-in-place), вербувани лица, които са граждани на разузнаваната държава и служители на нейните разузнавателни [и други специални] служби (FMI I/1976: 167-168), т.е. превербувани служители в структурите на специалните служби на разузнаваната държава, длъжностни лица на точно определена позиция, която представлява интерес за разузнаващия;

• агент фалшификатор на информация [вероятно по-добрият термин е „агент дезинформатор“], вербувано лице, което „съзнателно предава невярна и неточна информация“ (Начев 2014: 191);

• агенти изменници (или „дезертьори“, англ. defectors), лица, които „съзнателно изменят на своята държава и които притежават разузнавателна информация от значение за друга държава или държави“ (CIGL 2011: GL-56); с други думи, бивши служители на специалните служби и други лица, които са се поставили в услуга на разузнаващата държава и за които фактът на измяната им е известен на контраразузнавателните органи на разузнаваната държава;

• агенти самоинициативници, лица, които по собствена инициатива се поставят в услуга на разузнавателните и други подривни организации на противника (за „самоинициативничеството“ вж. по-подробно Христов 2012: 39-57);

• информатори (англ. informants), лица, които „съзнателно или несъзнателно предоставят информация на агент [в см. агентурист], на тайна служба или на полицията“ (CIGL 2011: GL-89; наричани още и „осведомители“ – вж. Трифонов, Христов 2010: 41).

Въз основа на спецификата на извършваната дейност агентите могат да бъдат разделени на „разузнавателни, саботажни, терористични и подривни агенти“ [3] (англ. espionage, sabotage, terrorist, and subversive agents – MCWP 2-14/1998: 7-8). Логиката в тази класификация е сходна с логиката на обособяването на „агенти трафиканти“ (срв. напр. Woodcock, Musa 2012) и може да бъде продължена с допълнително обособяване на видове агенти въз основа на по-нататъшно конкретизиране на възложените им задачи, например: „агенти диверсанти“ и пр.


Двоен агент

В своята дейност и разузнаването, и контраразузнаването използват още една категория агентура – двойните агенти (агенти двойници). Те се делят на две основни групи:

• „внедрени агенти“ (англ. penetrations, букв. „прониквания“) и „подставени агенти“ (подстави), и
• „превербувани агенти“ (превербовки).

За целите на настоящата разработка е достатъчно само да бъде отбелязано, че:

Двойният агент е „шпионин, който работи за две взаимно враждебни държави, като обикновено е истински лоялен само към едната от тях“ (Oxford English Dictionary – по Cahill, von Zweck 2014: 65).

Агент за влияние

От всички видове агенти, агентът за влияние представлява източник на една от най-големите заплахи за националната сигурност (съгласно оценка на Централното разузнавателно управление на САЩ – по Montagnese 2013: 4). Едно от най-добрите и едновременно с това достъпни за широка аудитория изследвания на спецификата на агента за влияние принадлежи на Алфонсо Монтаньезе – „Агентът за влияние“ (Рим, 2013). Авторът поставя използването на агента за влияние в максимално широк контекст и в пряка връзка с активните разузнавателни мероприятия и информационно-психологическите операции:

„На сцената на съвременните международни отношения, толкова дълбоко и толкова необратимо променени в сравнение със света отпреди няколко десетилетия, както границите на т.нар. „твърда сила“ [англ. hard power] за защита на националната сигурност стават все по-очевидни, така и мощта на т.нар. „мека сила“ [англ. soft power] все повече излиза наяве. Това е нов начин, по който Държавата изразява своята власт и въпреки че това е твърде различен начин от средствата за демонстриране на сила, той може да позволи на Държавата да реши проблема със защитата на своите жизнени интереси. В същото време, прибягвайки преди всичко към действия за оказване на влияние, меката сила може да ориентира и оформи не само вътрешнодържавната реалност, но и извъндържавната съобразно стратегическите цели на Държавата.

Но какво означава „влияние“? Какво предизвиква влиянието, за да произведе своите резултати? Как една кампания за влияние трябва да бъде проведена? Какви са нейните цели и какви са техниките, които се използват? Особено, кои са ключовите играчи на такъв вид дейност и какво е отношението ме между разузнаването и операциите за влияние? Как и до каква степен операциите за влияние могат ефективно да подкрепят правителствата в тяхната национална и международна дейност с оглед на действията, свързани с управлението на националната сигурност и защитата на интересите на Държавата?“ (Montagnese 2013: 1).

Според автора прилагането на мека сила (англ. soft power) е една от най-важните функции на разузнаването, което използва способностите си [своите сили и средства, специфични способи и методи] за водене на информационна война в интерес на разузнаващата държава. За Алфонсо Монтаньезе такава разузнавателна дейност представлява по същество намеса във вътрешния живот, дезинформиране и обезвреждане на противника (англ. interference, disinformation, and intoxication). Именно в тази логическа връзка се проявява най-ярко ролята на агента за влияние – основната цел на неговото използване е реализиране на интересите на разузнаващата държава (вж. Montagnese 2013: 2-5). Силата на агента за влияние „се основава на употребата на информацията за предизвикване на когнитивни и психологически реакции, които правят възможно изкривяването на възприятието, състоянието, поведението, нагласите и мненията [оценките]“ на обекта на въздействие. А използваната информация може да бъде както достоверна, така и напълно недостоверна (Montagnese 2013: 12).

Съобразно нивото на сътрудничество, агентът за влияние може да бъде разглеждан като:

• „доверителен контакт“ в случаите, когато не приема инструкции, но споделя същите идеи и интереси, защитавани от съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба;

• „контролиран агент“ в случаите, когато приема инструкции от съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба и получава отплата за изпълнението им;

• „несъзнателни агенти“ в случаите, когато „са наети за целта, действат несъзнателно, убедени са и/или са подведени от агентите на самата агенция [т.е. от агентуристите на разузнаването или контраразузнаването], понякога дори срещу собствените си интереси“ (Montagnese 2013: 6).

В заключение на своето кратко, но много съдържателно изследване, Алфонсо Монтаньезе препоръчва създаването на необходимите способности и употребата на т.нар. „умна сила“ (англ. smart power), своеобразно съчетание на традиционни и нетрадиционни средства за влияние, мултиплициращи възможностите на държавите за справяне с глобалните предизвикателства (Montagnese 2013: 14). В контекста на предходното негово изложение става ясно, че едно от най-ефикасните средства, мултиплициращи способностите за защита на националната сигурност, са именно агентите за влияние.

На разузнавателен жаргон, за съжаление често в много близък до истината смисъл, за „несъзнателните агенти за влияние“ се употребява наименованието „полезни идиоти“. Наричат ги така, тъй като нямат реална представа за последиците от своите действия и са особено опасни заради вредата, която нанасят или са способни да нанесат в името на чужд интерес (вж. напр. Elvin 2000).

Описаната по такъв начин специфична роля на агента за влияние откроява някои особености, които са общи за всички видове агентура, доколкото всеки агент оказва влияние чрез своето сътрудничество с разузнавателните и контраразузнавателните служби. Дори само като споделя най-обща информация, дори само като предоставя сигурно място за срещи или като посредничи негласно за връзката между друг агент и неговия агентурист... – във всички случаи, независимо от спецификата и акцента на поставените пред него конкретни задачи, агентът влияе върху средата за сигурност, оперативната обстановка, обкръжението на противника и самия противник. Влиянието може да бъде:

• непосредствено, т.е. влияние на самия агент чрез информацията, която разпространява (както при агентите за влияние), или

• опосредствано, т.е. влияние чрез сътрудничеството на агента със съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба, която решава поставените пред нея задачи въз основа на информацията, която агентът е предоставил или е подпомогнал да бъде предоставена за вземане на информирани решения и за предприемане на действия в интерес на разузнаващата и защитавана държава.

Вместо заключение

В началото на настоящата разработка бе отбелязано, че работата с агенти е в известен смисъл занаят като всяка друга дейност. Без да изчерпва съдържанието, този занаят (работата с агенти) изразява същността на т.нар. агентурно разузнаване. Използването на агенти с различно предназначение (различни видове агенти) произтича от разнообразието на представляващата интерес социална среда, сфера на дейност, общност, група, организация или/и държава и зависи преди всичко от конкретната оперативна ситуация. Агентурната работа цели подпомагане на придобиването на желани ползи и предотвратяването на нежелани загуби от разузнаващия в сложна и нееднозначна обстановка. Осъществява се целенасочено и организирано предвид особените изисквания, свързани с конкретните задачи, планиране, провеждане и резултати от работата с агенти.

Агентурното разузнаване се извършва извън полезрението на онези, които са негов обект. Прикритостта му е необходима по поне две основни причини: първо, агентът е скрит ресурс, който мултиплицира силата на разузнаващия; второ, използването на агентура от разузнаващата страна внася неопределеност и затруднява ориентацията на разузнаваната страна, като по такъв начин прави неефективни действията на последната. Остротата на противоборството между разузнаващата и разузнаваната страна, всяка една от които е едновременно и разузнаваща, и разузнавана, произтича от противоречията помежду им. Тези противоречия са резултат от действието на редица:

• обективни фактори като съперничеството за оскъдни ресурси, неравенството във властта/влиянието и достъпа до блага, наличието на противоречиви интереси (в см. Cragun et al. 2012: 43-44);

• субективни фактори като несъответствието между наличната информация и реалната обстановка, разпределението на отговорностите при вземане на решения, противоположните емоционални оценки за събития и процеси, различната ценностна ориентация; закостенелите стереотипи, отрицателните нагласи и лошата комуникация в сложна ситуация (в см. McCorkle, ed. 2002) и пр.

Затова агентурното разузнаване е своеобразна „война“ между държавите, между конкурентите в икономическата среда, между държавни и недържавни структури, т.е. между всички онези, които преследват своите интереси и имат необходимост, ресурси, мотивация и организация за неговото осъществяване.

Връх на майсторството в агентурното разузнаване е „агентурното проникване“. Агентурното проникване означава превръщане на собствените агенти в мними агенти на противника и привличането на агентите на противника като собствени агенти, без самият противник да знае за това. В сравнение с всяка друга човешка дейност, то се характеризира във възможно най-голяма степен едновременно със скритост, настъпателност и острота. За целите на агентурното разузнаване и проникване в класическия смисъл на двете понятия, всяка държава създава и поддържа високо специализирани разузнавателни и контраразузнавателни служби с особени правомощия и задачи.

Агентурното проникване представлява най-мощното средство за защита на националната сигурност и затова неговото осъществяване може да бъде вменено като отговорност и правомощия на служителите в разузнавателните и контраразузнавателните служби само ако те притежават съответната материална, интелектуална, морално-психологическа и управленска подготовка. Използването на агентурното разузнаване в интерес на гражданите, обществото и държавата е мислимо единствено въз основа на правилно разбиране за неговата специфика, цели и задачи. От една страна, подобно разбиране може да разсее необоснованото недоверие и подозрения в гражданското общество, свързани с естествената грижа за гарантиране на неговите права и свободи. От друга страна, то може да подпомогне вземането на добре информирани и обосновани управленски решения, формулирането и прилагането на адекватна политика за сигурност, чийто съществен компонент е или поне би следвало да бъде самото агентурно разузнаване и проникване.


Източници

На кирилица

Асенов, Кипров 2005: Асенов, Бончо, и Петко Кипров. Контраразузнаването. София, 2005.

Начев 2014: Начев, Йордан. Вербовка и агентура. София, 2014.

Сун Дзъ: Сундзъ. Удзъ. Трактати да военното изкуство. Превод и коментари от акад. Н. Конрад. София, 1995.

Трифонов, Христов 2010: Трифонов, Тодор, и Валери Христов. Теория и технология на контраразузнаването (лекционен курс). София, 2010.

Христов 2012: Христов, Валери. Противодействие на чуждо разузнавателно проникване. Част втора. Варна, 2012.

На латиница

ADRP 2-0/2012: Army Doctrine Reference Publication (ADRP) No. 2-0 (FM 2-0). Intelligence. Washington, DC, Department of the Army, Headquarters, 31st August 2012, armypubs.army.mil, 05.04.2015, PDF, 84 p., URL: http://armypubs.army.mil/doctrine/DR_pubs/dr_a/pdf/adrp2_0.pdf.

Cahill, von Zweck 2014: Cahill, Zachary, and Philip von Zweck. The Artist as Double Agent. – Afterall, Summer 2014, Issue 36, stopgostop.com, 13.06.2015, PDF, pp. 64-73, URL: http://stopgostop.com/pvonzweck/files/36-double-agents.pdf.

CG Pub 2/2010: U.S. Coast Guard Publication 2-0 (CG Pub 2). Intelligence. Washington, DC 20593-0001, May 2010, uscg.mil, 05.04.2015, PDF, 32 p., URL: https://www.uscg.mil/doctrine/CGPub/CG_Pub_2_0.pdf.

CIGL 2011: CI Glossary – Terms & Definitions of Interest for DoD CI Professionals (2 May 2011). Editor: COL Mark L. Reagan (USA Ret). Defense Intelligence Agency, Defense CI & HUMINT Center, Office of Counterintelligence (DXC), 2nd May 2011, ncix.gov, 05.04.2015, PDF, 189 p., URL: http://www.ncsc.gov/publications/ci_references/docs/CI_Glossary.pdf.

Cragun et al. 2010: Cragun, Ryan, et al. Introduction to Sociology. Wikibook, 10.04.2010, PDF, 301 p., URL: https://en.wikibooks.org/w/index.php?title=Special:Book&bookcmd=download&collection_id=9145ae6f4c2ff6da770a7d01d65388826d0a3250&writer=rdf2latex&return_to=Introduction+to+Sociology.

Elvin 2000: Elvin, John. Armand Hammer: Soviet Agent. The Schwarz Report, Volume 40, Number 8, August 2000, schwarzreport.org, 19.07.2015, PDF, 8 p., URL: http://www.schwarzreport.org/uploads/schwarz-report-pdf/schwarz-report-2000-08.pdf.

FM 2-22.3/2006: Human Intelligence Collector Operations. Field Manual No. 2-22.3 (FM 34-52). Washington, DC, Department of the Army, Headquarters, 6th September 2006, fas.org, 24.07.2015, PDF, 384 p., URL: http://fas.org/irp/doddir/army/fm2-22-3.pdf.

FMI I/1976: Foreign and Military Intelligence. Book I. Final Report of the Senate Select Committee to Study Governmental Operations with Respect to Intelligence Activities. Washington, D.C., U.S. Government Printing Office, April 26 (legislative day, April 14), 1976, intelligence.senate.gov, 14.07.2015, PDF, 642 p., URL: http://www.intelligence.senate.gov/sites/default/files/94755_I.pdf.

JP 1-02/2015: Joint Publication 1-02. Department of Defense Dictionary of Military and Associated Terms. Washington, 8th November 2010 (As Amended Through 15th January 2015), dod.mil, 11.04.2015, PDF, 473 p., URL: http://www.dtic.mil/doctrine/new_pubs/jp1_02.pdf.

McCorkle, ed. 2002: McCorkle, Suzanne (ed.). Conflict Management: Typology of Conflict – In: Golden, Annis (ed.). Electronic Encyclopedia of Communication. New York: Communication Institute for Online Scholarship (CIOS), cios.org, 2002, HTML, 16.01.2016, URL: http://www.cios.org/encyclopedia/conflict/Eskills8_assessmenttools4.htm.

MCWP 2-14/1998: Marine Corps Warfighting Publication (MCWP) 2-14. Counterintelligence. Coordinating Draft – 7th October 1998. Washington, DC 20380-1775, Department of Navy, Headquarters United States Marine Corps, tscm.com, 05.04.2015, PDF, 315 p., URL: http://www.tscm.com/marineCI_mcwp2-14.pdf.

Montagnese 2013: Montagnese, Alfonso. The Agent of Influence. Roma, Agenzia Informazioni e Sicurezza Interna, 2013, gnosis.aisi.gov.it, PDF, 15 p., URL: http://gnosis.aisi.gov.it/gnosis/Rivista34.nsf/ServNavigE/34-07.pdf/$File/34-07.pdf?OpenElement.

Smith 2003: Smith, W. Thomas. Encyclopedia of the Central Intelligence Agency. New York, Facts On File, Inc., 2003, umaa-library.org, 14.07.2015, PDF, 290 p., URL: http://www.umaa-library.org/sites/default/files/Smith.W.Encyclopedia%20of%20the%20Central%20Intelligence%20Agency.pdf.

Steele 2010: Steele, Robert D. Human Intelligence: All Humans, All Minds, All the Time. Advancing Strategic Thought Series. Carlisle, U.S. Army War College, Strategic Studies Institute, May 2010, www.globalsecurity.org, 05.04.2015, PDF, 121 p., URL: http://www.globalsecurity.org/intell/library/reports/2010/ssi_steele.pdf.

Woodcock, Musa 2012: Woodcock, Alexander, and Samuel Musa. Modeling the Combined Terrorist-Narcotics Trafficker Threat to National Security. National Defense University, Center for Technology and National Security Policy, May 2012, mercury.ethz.ch, 13.06.2015, PDF, 55 p., URL: http://mercury.ethz.ch/serviceengine/Files/ISN/143724/ipublicationdocument_singledocument/01e42a27-f89b-42e3-b2fc-6b8dcbbef3b7/en/DTP93.pdf.


Бележки в края

[1] В случая става дума не за длъжността „агент“ (например „агент на ДАНС“), а за оперативното понятие „агент“, което по традиция е прието в България и което по своето съдържание е тъждествено със съдържанието на понятието „секретен сътрудник“. Длъжността „агент“ в оперативен план е прието да се нарича „оперативен работник“.

[2] Под „разузнаваща страна“ тук се разбира „разузнаваща държава, организация или група лица“.

[3] Промяната на шрифта е моя.


Задължително цитиране
Гюров, Румен. Видове агенти. София, Studia Analytica, 14.08.2016 г.


Основна публикация
По: Трифонов, Тодор, и Румен Гюров. Агентурно проникване в разузнавателната мрежа на противника. София, 2016, с. 7-13, 84-92 и 235-237.

Етапи на разузнавателния анализ

Румен Гюров

(изтегляне)

Етапите на разузнавателния анализ биват определяни по най-различни начини. В наръчник на НАТО от 2007 година той е разделен така: първо – организиране на наличната информация; второ – очертаване на онова, което тя представя; трето – тълкуване на това какво всъщност става; четвърто – обобщаване на информацията, в контекста на непрекъсната проверка на постигнатото във всеки един етап и с оглед формулиране на препоръки за вземане на решение (Eaton et al. 2007: 20).

Сходно разграничение прави Дейвид Мур, който структурира разузнавателния анализ в консистентен на настоящето изследване подход така: описание – относно съществуващото, както е дадено (U); обяснение – относно случващото се по същество (х); тълкуване (интерпретация) – относно скритите връзки в онова, което съществува и се случва по същество (Δ); оценка – заключение, свързано с избора на действие (Р) – Moore 2003: 4–6).

В контекста на представата (вж. Krizan 1999: 27; Търкаланов 2003: 75–76) за етапите и техниките на анализа, прилаганият досега подход позволява следното обобщение по отношение на разузнавателно-аналитичния процес (цикъл):

Прилагането на матрицата на разузнавателно-аналитичния процес (М-РАП) би следвало:

• да преодолява фрагментарността, нееднозначността, противоречивостта и недостатъчността на информацията при обработка на данните;
• да разграничава относимо-неотносимо, очаквано-неочаквано, известно-неизвестно, вероятно-невероятно при систематизиране на информацията;
• да привлича допълнителна, уточняваща, градираща или/и алтернативна информация при оценка на наличната;
• да описва, обяснява, тълкува и решава проблема адекватно при изграждане и аргументиране на хипотези (срв. Krizan 1999: 27; Търкаланов 2003: 75–76).

Едно от предимствата на предложения модел на разузнавателно-аналитичния процес е ясното ситуиране на методите за анализ, което поставя началото на методология на анализа, основана върху принципите на рационалното научно познание. В този смисъл разграниченията между методите за разузнавателен анализ могат да бъдат прецизирани въз основа на вече предложеното разделение на общи, специализирани, организационни и форматиращи методи (вж. други публикации в Studia Analytica). По такъв начин е възможно преразпределяне на съдържанието на отделните видове методи според мястото им в разузнавателно-аналитичния процес, така че те да бъдат разделени на:

1. Общонаучни методи: когнитивните методи сравнение и обобщение; логическите методи дедукция, индукция, традукция и абдукция; епистемологическите методи абстрахиране, конкретизиране, анализиране и синтезиране.
2. Частнонаучни методи (или предметни методи, т.е. според предметното поле на изследване): методите от типа PEST-методи – PEST, BPEST, PESTI, SLEPT, STEEP, DESTEP, PESTLE, EPISTEL, STEEPLE, STEEPLED, DIME, PMESII...
3. Експертни методи: индивидуални (от типа интервю и експертна оценка) и колективни (Анализ на А срещу Б отбор, „Адвокат на дявола“, Анализ на червения отбор, „Мозъчна атака“, „Делфи“...).
4. Онагледяващи техники: „Дърво на събитията“, „Хоризонт на събитията“, Метод на двете оси, Диаграма „Торнадо“, Карта на влиянието на риска, Карта на контрола...
5. Специализирани методи (или целеви методи, т.е. подчинени на конкретна цел в контекста на оперативно-тактическия анализ) от типа SWOT-анализ, ACT-ON-анализ, Анализ на бранда, Анализ на веригата на доставките, Анализ на веригата на стойността, Анализ на пазарната ниша, Метод на 5-те сили на Портър и пр.

Източници:

Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София, 2003, 140 с.

Eaton, Jacqueline, et al. Joint Analysis Handbook. Third Edition. Monsanto, Lisbon, October 2007, www.jallc.nato.int, 29.12.2009, PDF, 122 p.

Moore, David. Species of Competencies for Intelligence Analysis. Washington: National Security Agency, 2003, http://scip.cms-plus.com, 29.12.2009, PDF, 35 p.

Krizan, Lisa. Intelligence Essentials. Washington, 1999, www.dia.mil, 12.10.2008, PDF, 89 p.


Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Етапи на разузнавателния анализ. София, Studia Analytica, 2014 г.

Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 165–166.

Поредица

Анализ на сигурността

София, 2011

Публикации

начална предишна следваща последна

водеща основна заключителна

Равнища на разузнавателния анализ. Традиционен подход

Румен Гюров

(изтегляне)

В зависимост от гледната точка различни експерти в анализа обособяват две или три основни равнища – стратегическо, тактическо и оперативно или стратегическо, оперативно и тактическо, или стратегическо и оперативно-тактическо. Безспорно определеното равнище е стратегическият анализ.

Стратегическият анализ играе изключително важна роля, тъй като разглежда контекста, в който се придобива и анализира на разузнавателната информация. Стратегическият анализ предлага всеобхватна оценка на макроравнище, на равнище среда за сигурност като цяло, и дава основата за формулиране на политиката, стратегическото планиране и разпределението на ресурсите (Williams et al. 2002). „Стратегическият анализ придвижва анализатора отвъд пространството на всекидневния, рутинния, оперативно насочения анализ, който неизменно има за своя цел определянето на евентуалните цели“ (McDowell 1997: 3).

Според Фил Уилямс и др. стратегическият анализ е ориентиран спрямо: комплексната оценка на несигурността, развитието на отделни сектори в средата за сигурност, тенденциите и техните движещи сили, вредоносния потенциал на отрицателните изменения, отделните категории нежелателни прониквания в собствената среда и техните източници (разузнавателни организации, терористични мрежи, организирани престъпни групи или отделни лица), очертаване на аномалиите и отклоненията от нормата (при системно сканиране на средата) и на бъдещото развитие на средата (Williams et al. 2002). „Запазена марка на стратегическия анализ е това, че по всяка задача, съгласувана и ясно дефинирана между потребителя и разузнавача, е възможно да бъде изработен „идеален“ подход, който да покрива естеството и обхвата на темата, необходимата за придобиване информация, начина на систематизиране и на обобщаване на информацията и в края на краищата, някакъв обхват от варианти как да бъде интерпретирана картината (или картините), която се появява (включително влиянието на евентуалните решения)“ (McDowell 1993: 33).

Според Дон Макдауъл стратегическият анализ разкрива и оценява историята и евентуалното бъдещо развитие на несигурността, респ. на чуждата разузнавателна дейност и на дейността на организации и отделни лица, които пораждат несигурност в собствената среда. Стратегическият анализ в (контра)разузнаването разглежда способностите, слабостите (уязвимостите), намеренията, целите, негативните въздействия върху сигурността от страна на чужди държави, разузнавателни организации и свързани с тях престъпни групировки или лица (McDowell 1991: 49).

Стратегическият анализ е най-близкото равнище до равнището на вземане на решения от ръководството на (контра)разузнавателната организация и от овластените за нейното използване потребители, но без да „узурпира отговорността за вземаните решения“ (McDowell 1991: 49; McDowell 1997: 8).

Тактическият анализ може да бъде обособен като свързващо звено между макро- и микроравнище, между средата за сигурност и контекста на работата по някаква група от случаи (Williams et al. 2002). Въз основа на опита в киберсигурността, на равнището на тактическия анализ се извършва определяне на:

• закономерностите и типовете: времеви закономерности, особености на разузнавателното проникване, типове извършители на разузнавателно проникване, сходства в разузнавателното целеполагане;
• провокациите и реакциите: евентуалното поведение на проникващите чужди агенти при очаквани и неочаквани от тях събития с цел проактивен подход за разкриване и противодействие на тяхната активност (Williams et al. 2002).

„Оперативният разузнавателен анализ се припокрива с разследването и често е ориентиран спрямо единичен случай. Той включва технологични оценки на методите, използвани за проникване, конкретни изследвания срещу агенти на проникване и т. н. Важен компонент на оперативния анализ е идентифицирането на особена уязвимост или уязвимости, което би могло да бъде използвано за изготвяне на указания как уязвимостта или уязвимостите да бъдат минимизирани или премахнати. Друг компонент на оперативния анализ е потенциалната възможност да предостави описание на проникването по време на или малко след неговото извършване“ (Williams et al. 2002). Оперативният (контра)разузнавателен анализ насочва усилията към определяне и постигане на конкретно измерим ефективен отговор срещу чуждо разузнавателно или друго рисково проникване (Williams et al. 2002). Такъв отговор може да бъде решение, основано на препоръките от оперативния анализ, относно насоките за неутрализиране на чуждото проникване: чрез внедряване на собствени източници в чуждата среда или/и чрез разкриване на проникващите агенти с цел превръщането им в собствени разузнавателни източници или тяхното неутрализиране (изолиране от собствената среда за сигурност).

В анализа може да бъде обособено също и оперативно-тактическо равнище, на което анализът се извършва по отношение на вече разкрита заплаха или източник на заплаха (вж. McDowell 1991: 49–50; McDowell 1997: 9). Оперативно-тактическият анализ е вече не разследване, а определяне на конкретните мерки за премахване на вредата. За (контра)разузнаването това означава премахване на вредата от конкретно установено чуждо разузнавателно проникване или от друго негативно въздействие. Означава също конкретен пряк, макар и скрит, досег с чуждата разузнавателна организация или с организация, чиито действия са източник на несигурност; означава внедряване на свой агент или превербоване или неутрализиране на чужд агент.

Обособяването на оперативно-тактическо равнище на анализа е необходимо в (контра)разузнаването с оглед неговата специфика като целенасочена дейност, като своеобразно отражение на чужда разузнавателна или друга вредоносна дейност, като своеобразна (контра)разузнавателна саморефлексия. Обособяването на четири равнища на анализ е подкрепено също така и от наличието на рационална методологическа основа. Разграничаването на четирите равнища: стратегическо, тактическо, оперативно и оперативно-тактическо, е консистентно на прилагания в настоящето изследване подход. Това разграничение може да бъде прието с преразпределяне на съдържанието, влагано за различните аналитични равнища. Критерии за разграничаване могат да бъдат едновременно:

• обхватът на (контра)разузнавателния анализ – обособената в средата за сигурност област за изследване (U);
• остротата на несигурността (х);
• обемът от ресурси, необходими за овладяване на несигурността (Δ);
• равнището на вземане на решение за използването на определени ресурси и преодоляване на несигурността (Р).

Практически матрицата на (контра)разузнавателния анализ според неговото равнище би могла да разпредели съдържанието му така:

1. Стратегическият анализ е анализ с най-голям обхват: комплексен анализ на средата за сигурност като системна онтология, на максимално възможна острота на несигурността (предизвикателството и опасността), на максимален обем от необходими ресурси и/или на необходимост от вземане на решение на най-високо равнище за преодоляване на несигурността.
2. Тактическият анализ е анализ с относително голям обхват: интердисциплинарен анализ на отделни сектори в средата за сигурност съгласно изградената аналитико-синтетична матрица на средата за сигурност, на относително голяма острота на несигурността (опасността и заплахата), на относително голям обем от необходими ресурси и/или на необходимост от вземане на решение на относително високо равнище за преодоляване на несигурността.
3. Оперативният анализ е анализ със строго определен обхват: специализиран анализ на взаимодействието между собствената система за сигурност и определен източник на несигурност (заплахата и риска), на определен обем от необходими ресурси и/или на необходимост от вземане на решение на средно равнище за преодоляване на несигурността.
4. Оперативно-тактическият анализ е анализ с ограничен обхват: специфичен анализ на конкретна несигурност (на риск и уязвимост), като единствено на това равнище на анализ е налице максимално възможна степен на определеност в средата за сигурност, анализ на относително неголям обем от необходими ресурси и/или необходимост от вземане на решение на относително ниско равнище за преодоляване на несигурността.

Равнищата на анализ по отделните критерии могат да бъдат различни, но тяхната взаимовръзка определя окончателното равнище въз основа на най-високото равнище по единия от критериите, като водещ е обхватът на анализа.

С необходимата условност на разграниченията и преразпределение на съдържанието от съществуващата аналитична парадигма, равнищата на анализ могат да бъдат описани в Матрица на разузнавателно-аналитичните равнища (М-РАР) – вж. приложението в края на настоящата публикация).

Извършената систематизация на равнищата на анализ с преразпределение на съдържание от съществуващата разузнавателно-аналитична парадигма притежава поне две положителни качества:

1. Дава изключително подробно описание на аналитичния подход и оценката на чуждата разузнавателна активност на различни равнища според обхвата на самия анализ.
2. Показва еднозначно факта, че противодействието на чуждото разузнавателно или друго рисково проникване никога не може да бъде по принцип или въобще, то винаги е конкретно, спрямо установен източник и заплаха, т. е. винаги е на оперативно-тактическо равнище.

Разработената систематизация позволява формиране на цялостна представа за методологията на разузнавателния анализ и спомага за изграждане на технология на анализа в смисъла на настоящето изследване и за подреждането й в единен познавателен модел на разузнавателно-аналитичния процес.

Приложение

-А-

-Б-

Източници:

McDowell, Don (1991). Strategic Intelligence: Defining the National Threat to Public Order and Security. – In: Don McDowell. Strategic Intelligence & Analysis. Selected Writings by Don McDowell. The Intelligence Study Center, 2000, www.intstudycen.com, 04.05.2005, PDF, 61 p. (46–54/47–55).

McDowell, Don (1993). Law Enforcement Decision Making. The Pivotal Role of Strategic Analysis. – In: Don McDowell. Strategic Intelligence & Analysis. Selected Writings by Don McDowell. The Intelligence Study Center, 2000, www.intstudycen.com, 04.05.2005, PDF, 61 p. (29-33/30–34).

McDowell, Don (1997). Strategic Intelligence & Analysis. Guidelines on Methodology & Application. The Intelligence Study Center, www.intstudycen.com, 04.05.2005, PDF, 35 p.

Williams, Phil, et al. (2002). Intelligence Analysis for Internet Security. – www.cert.org, 09.06.2005, HTML.


Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Равнища на разузнавателния анализ. Традиционен подход. София, Studia Analytica, 19.10.2014 г.

Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 126–131.

Поредица

Анализ на сигурността

София, 2011

Публикации

начална предишна следваща последна

водеща основна заключителна

Накратко за основните разузнавателно-аналитични методи и техники

Румен Гюров

(изтегляне)

В разузнавателно-аналитичния процес се прилагат различни методи и техники на анализ. За целите на настоящето изследване те могат да бъдат систематизирани на основата на консистентен на разработваната концепция подход в четири категории:

• общи методи на разузнавателен анализ (U);
• специализирани методи на разузнавателен анализ (x);
• организационни техники на разузнавателен анализ (Δ);
• техники на форматиране на крайния аналитичен продукт (Р).

Към общите методи на разузнавателен анализ могат да бъдат причислени методите, прилагащи специализираното знание на отделни научни дисциплини (вкл. епистемологията, логиката, когнитологията, системологията), респ. методи като: EPISTEL-анализ (анализ на окръжаващата/околната среда, политически, информационен, социален, технологически, икономически и правен анализ), STEER-анализ (социо-културен, технологически, икономически, екологически анализ и анализ на регулиращите фактори), PEST-анализ (политически, икономически, социологически и технологически анализ), PESTLE-анализ (политически, икономически, социологически, технологически, правен и екологически анализ), BPEST-анализ (бизнес, политически, икономически, социологически и технологически анализ), социометричен анализ, иконометричен анализ, статистически анализ и пр. Общите методи на контраразузнавателния анализ са ориентирани спрямо обекта на анализ – несигурността в средата за сигурност като единна система и отделните й сектори (на жизнена, обществена, национална и международна сигурност), и главно според високите равнища на анализ (стратегическо и тактическо). Общите методи са разработени в обособени научни дисциплини, чиято методология и технология е превърната в методология и технология на разузнавателния анализ. Достатъчно добре известни, методологията и технологията на такъв вид анализи не са предмет на настоящето изследване. Още повече, че рационалният подход предполага ползване на готовите изследователски подходи и аналитични продукти от отделните научни дисциплини в разузнавателния анализ (Плэтт 1958: 123), вкл. при изграждането на система за ранно предупреждение.

Към специализираните методи на разузнавателен анализ могат да бъдат причислени структурирани методи като: SWOT-анализ (анализ на силните и слабите страни, благоприятните възможности и заплахите), FMEA (анализ на провала и последиците от него), анализ на дървото на събитията, анализ на опасността (hazards) и оперативността, анализ на дървото на грешките (Wray et al. 2002: 16), анализ на съперника (стратегия, планове, намерения, управленски цикъл, силни и слаби страни…), анализ на отношението между печалба и загуба, анализ на тенденциите и източниците (trends and patterns) – Segell 2005: 1–23), анализ на тенденциите и последиците от тях, анализ на сценарии (напр. Fleisher, Bensoussan 2002), анализ на хипотези, анализ на алтернативни хипотези (Davis 2002: 7–8) и пр. Специализираните методи на разузнавателния анализ са ориентирани спрямо предмета на разузнавателен анализ и главно спрямо специфичните равнища на анализ (оперативно и оперативно-тактическо) – Chapman 2004–2008; McNamara 1997–2008). В специализираните аналитични методи могат да бъдат откроени следните ключови понятия, за някои от които вече бяха предложени определения. Сред определените понятия са: заплаха, опасност, събитие и тенденция. Понятия като: благоприятни възможности, грешки, печалба, загуба, източник, сценарии и съперник не изискват специални определения, те са или аксиоматично и интуитивно ясни, или достатъчно добре определими. Специфичните понятия, които следва да бъдат определени допълнително и поставени в аналитичен контекст, са: дърво на грешките, дърво на събитията, оперативност, силни страни, слаби страни и управленски цикъл.

Дървото на грешките и дървото на събитията представляват вериги съответно от грешки и събития, чието построяване в анализа цели да бъде изведена някаква закономерност или тенденция.

Оперативността и управленският цикъл са две понятия, чието съдържание в някои области се припокрива: оперативността е способността за вземане на своевременни и правилни решения и тяхното реализиране съобразно достъпа до ресурси; управленският цикъл е процес, в чиито рамки биват вземани решенията; оперативността може да бъде разглеждана и като качество на управленския цикъл.

Силната страна на дадена система (държава, организация, група хора и пр.) са онези нейни параметри (ресурси), които й позволяват да запазва или възстановява равновесното си състояние (определеност, идентичност, инвариант), да се развива и да влияе активно върху средата, в която се намира.

Слабата страна на дадена система (държава, организация, група хора и пр.) са онези нейни параметри (недостиг на ресурси), които я правят уязвима, не й позволяват да запазва или възстановява равновесното си състояние (определеност, идентичност, инвариант), да се развива и да влияе активно върху средата, в която се намира, и са предпоставка за нейното разрушаване.

Управленският цикъл обикновено се свързва с НОРД-цикъла, като разузнавателният анализ в него е ситуиран в звеното на ориентацията (вж. напр. Eaton et al. 2007: 2).

Към организационните техники на разузнавателен анализ могат да бъдат причислени т. нар. експертни методи като: индивидуални и колективни експертни методи, методът „Делфи“, методът „Мозъчна атака“, игра по сценарии и др. (вж. напр. Търкаланов 2003: 102–105, 127). При организационните техники от значение е структурирането на отделните етапи на анализа и взаимодействието между експертизата на анализиращия и на другите специалисти по даден проблем. Експертните методи на разузнавателен анализ представляват добре разработена технология не толкова за структуриране на самия анализ като мисловен процес, колкото за организиране на свързания с него процес на взаимодействие при извършване на анализ в колектив (група) от анализатори. Затова следва да бъде обърнато внимание преди всичко върху етапите на осмисляне на разузнавателно-аналитичния проблем и това осмисляне да бъде в основата на експертните методи.

Източници:

Плэтт, Вашингтон. Информационная работа стратегической разведки. Москва, 1958, 336 с.

Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София, 2003, 140 с.

Chapman, Alan. PEST Analysis Method and Examples, with Free PEST Template. Leicester, England, 2004–2008, www.businessballs.com, 29.07.2009, HTML.

Davis, Jack. Improving CIA Analytic Performance: Strategic Warning. Washington, 2002, www.au.af.mil, 19.09.2009, PDF, 9 p.

Eaton, Jacqueline, et al. Joint Analysis Handbook. Third Edition. Monsanto, Lisbon, October 2007, www.jallc.nato.int, 29.12.2009, PDF, 122 p.

Fleisher, Craig, and Babette Bensoussan. Strategic and Competitive Analysis: Methods for Analyzing Business Competition. Sydney, 2002, http://conferences.alia.org.au, 07.06.2005, PPT/PDF.

McNamara, Carter. Strategic Planning (in Nonprofit or Forprofit Organizations). Minneapolis, 1997–2008. www.managementhelp.org, 29.12.2009, HTML.

Segell, Glen. Three Intelligence Methodologies for Border Defence and Border Security. – In: Scientia Militaria: South African Journal of Military Studies, 2005, vol. 3, issue 2, http://academic.sun.ac.za, 29.12.2009, PDF, pp. 1–23.

Wray, Simone, et al. A Risk Management Standard. Extracts from the document PD ISO/IEC Guide 73: 2002 by International Organization for Standardization (ISO) reproduced with the permission of British Standards Institution under license number 2002SK/0313. London, AIRMIC, ALARM, IRM, 2002, www.theirm.org, 07.06.2005, PDF, 17 p.


Приложение:

Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Накратко за основните разузнавателно-аналитични методи и техники. Софи, Studia Analytica, 17.10.2014 г.

Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 131–135.

Поредица

Анализ на сигурността

София, 2011

Публикации

начална предишна следваща последна

водеща основна заключителна

Ситуационен анализ

Румен Гюров

(изтегляне)

В българската специализирана книжнина по национална сигурност се среща понятието оперативна обстановка. Павел Владимиров отъждествява понятията „оперативна обстановка“ и „ситуация“ (Владимиров 2002: 145–146). Христо Каймеджиев разглежда оперативната обстановка като обективно неделима цялост (Каймеджиев 2005: 202–203). И двамата автори включват в нея: първо, условията на средата, в която е налице несигурност (заплахи, рискове, престъпност и пр.); второ, онова, което в настоящата разработка се разбира под критични актори (лица или групи лица, чиито действия са в основата на несигурността), и трето, онова, което в настоящата разработка се разбира под собствени ресурси (в тяхната терминология: сили и средства) – вж. Владимиров 2002: 145–163, и Каймеджиев 2005: 202–206).

Употребата на понятието „оперативна обстановка“ вероятно е наложена по когнитивни причини, свързани с разбирането за ситуация, в която се налага да бъдат взети мерки срещу несигурността. За целите на настоящата разработка е подходящо да бъде прието разбирането на Павел Владимиров за тъждество на понятията „оперативна обстановка“ и „ситуация“. Разбирането и предпочитането на понятието „ситуация“, изразени тук, показват една по-различна гледна точка на осмисляне на оперативната обстановка чрез поставяне на нейните компоненти в друг контекст и в друга концептуална рамка, без да бъдат оспорвани като неделимост и принадлежност към нея.

Уилиям Елът предлага методика на ситуационния анализ, основана изцяло върху натрупан практически опит. За него е без значение предметният обхват на анализа, равнището на вземане на решение за прилагане на препоръките от анализа, както и равнището за определяне на необходимите ресурси, необходими за преодоляване на неопределеността и несигурността. В своя разработка (Ellet 2007) авторът посочва четири категории ситуации (Ellet 2007: 20):

1. Ситуацията-проблем [U] е ситуация на неопределеност по отношение нова, което е известно или разбираемо за случващото се. В проблемната ситуация се налага да бъде открита причината за даден проблем, който следва да бъде решен. Познаването на причината има за цел подобряване на ситуацията. Анализът на проблема започва с осъзнаване на неговото съществуване, преминава през неговото формулиране – описание, през обяснението му – разкриване на причината за съществуване на проблема и завършва с намиране на решение (Ellet 2007:21–22).
2. Ситуацията-оценка [x] е ситуация, в която намира израз стойността, ценността, ефективността [отражението] на някаква проява [събитие или явление], действие или резултат. В анализа на ситуацията-оценка най-важни са критериите за оценка. Структурата на анализа на оценъчната ситуация включва: подбор на данните в основата на оценката, разглеждане на положителните и отрицателните страни на случващото се и разкриване на основанията на окончателната оценка (Ellet 2007: 23–24).
3. Ситуацията-правило [Δ] е ситуация на проява на някаква обусловеност, на някакво правило при съотнасяне на измерими стойности. Анализът на ситуацията-правило предполага познаване на: информацията за проявяващото се правило, подходящото представяне на тази информация, начина за тълкуване на информацията, необходимите данни за изпълнение на правилото. Анализът на обусловеността, разбиран в тази рамка преди всичко като количествен анализ, е най-сложният ситуационен анализ и неговото концептуално завършване у Елът среща трудности. Авторът признава това, но отделя малко внимание на ситуацията-правило и нейния анализ, като отнася предметна й област към задачите на икономическия, финансовия, счетоводния и пр. анализи, които боравят с конкретни математико-статистически методи (Ellet 2007: 24–26).
4. Ситуацията-решение [P] е ситуация на взето решение в условия на съзнателен избор между възможности въз основа на дадена информация по определени критерии [за постигане на конкретна цел]. Най-важната част от анализа на ситуацията-решение е определянето на критериите за вземане на решение [избор]. Критериите отсяват необходимите данни и определят предпочитаните възможности. Критериите посочват окончателното решение [за пристъпване към действие и постигане на конкретна цел] (Ellet 2007: 22–23).

Авторът прави уговорка, че четирите категории ситуации „не са единствените категории, открити в отделните случаи, но много случаи на ситуации наистина принадлежат към тези четири категории, и когато това е така, категоризирането на ситуацията помага за организиране на анализа. Този подход не е единственият правилен начин – това е един от начините“ (Ellet 2007: 20).

В обобщен вид препоръките на изследователя за провеждане на анализ на ситуация включват отделяне на внимание на: целите на анализа; същността на предмета на анализ; определящия ситуацията актор; критериите за анализ (вкл. оценка и решение); присъствието на критериите за анализ в самия предмет на анализа; адекватността и надеждността на критериите за анализ; най-важния критерий; съотношението в ситуацията между проблема, оценката, решението и правилото; необходимата информация за извършване на анализа; изграждането на хипотези; аргументирането на хипотези; привличането на максимално количество данни и на възможно най-много аргументи, относими към дадена хипотеза; отговорността за анализа; залога за (смисъла на) приемане и използване на резултатите от анализа и пр. (Ellet 2007: 26–35).

Концепцията на Уилиям Елът е оригинална и привлича вниманието с практическата си насоченост. Авторът й прилага предложената от него категоризация в конкретни случаи, които анализира като проблемна ситуация, оценъчна ситуация и целева ситуация (Ellet 2007: 37 и сл.). В неговия подход има множество спорни постановки: неизяснени критерии за категоризиране на ситуациите; незавършен вид на категоризирането, недостатъчно и неизбистрени характеристики на ситуацията-правило, повторение на методическите указания за анализ на различните категории ситуация без открояване на съществено и несъществено, без обобщаване на сходни характеристики и пр.

Основен недостатък на Елът-концепцията е силната й когнитивна натовареност – категоризацията на ситуациите е ориентирана изключително спрямо връзката на самия познаващ субект с една или друга ситуация. Последното, от друга страна, може да бъде отчетено и като нейно достойнство: адекватност спрямо потребностите на аналитичната задача. Когнитивната натовареност на Елът-концепцията крие рисковете на парадокса на Мидас и подсказва необходимост от обективиране на съдържанието на видовете ситуации, определени от автора.

За Уилиям Елът категориите ситуации не са непреодолимо разграничени, те представляват по-скоро преливащи една в друга ситуации и дори аспекти на една и съща ситуация. Конкретно доказателство в тази посока е разглеждането от автора на една и съща ситуация едновременно като ситуация-проблем и ситуация-оценка (Ellet 2007: 49–60, 75–86). Консистентно на настоящата разработка (вж. и другите публикации в Studia Analytica), Елът-концепцията може да бъде разглеждана като предварителна схема за ситуационен анализ в четири направления (по същество полета на проява на рационалните принципи):

1. Наличие или отсъствие на някакъв проблем (неопределеност, несигурност) в условията на средата за сигурност (принцип на емпиричното потвърждение) – определяне на проблема: контекста на дадените условия, понятията, критериите и отличителната характеристика за определяне на проблема.
2. Отношение между източника на дадения проблем и средата, в която този проблем се проявява (принцип на инвариантността): диагностика на отношенията в определен контекст на система от отношения, понятия, критерии и отличителни характеристики на проява на проблема.
3. Закономерност (-и) на проявата на дадения проблем (принцип на номологичността): разкриване на причинно-следствените връзки при проявата на проблема в контекста на система от закономерности, понятия, критерии и отличителни характеристики.
4. Последици от разрешаване или/и неразрешаване на дадения проблем – предвиждане в кратко-, средно- и дългосрочна перспектива (принцип на холистичността): прогнозиране на контекста на проява, понятията, критериите и отличителните характеристики на последиците от решаване или/и нерешаване проблема.

За да бъде концептуално осмислена ситуацията като предмет на анализ, за целите на настоящата разработка е необходимо да бъдат отчетени особеностите на поведението на взаимодействащите си в нея системи. Затова уточненията и допълненията към концепцията за ситуационния анализ е необходимо да обхванат съответно:

• строго определена координатна мрежа на поведението на дадена система (вкл. лице, група лица, общност, общество... – актор) във взаимодействието й със средата (условията като метасистема, други системи – взаимодействащи актори в средата за сигурност);
• консистентно включване на основополагащото понятие за ресурс в аналитико-ситуационната матрица.

Разузнавателно-аналитична матрица за оценка на ситуацията

Въз основа на представеното дотук разбиране за разузнавателния анализ въз основа на количествени и качествени показатели, за извършване на ситуационен анализ (анализ на конкретни случаи, situation analysis, case study), както и за решаване на задачите пред настоящата разработка, може да бъде предложена следната разузнавателно-аналитична матрица за оценка на дадена, конкретна ситуация (РАМ-ОС):

Предложената разузнавателно-аналитична матрица за оценка на ситуацията (РАМ-ОС) изисква да бъде обърнато допълнително внимание по отношение на нейното съдържание:

1. Контекста на ситуацията е непосредственото влияние, на което е подложен даден обект на въздействие и което може да бъде оценено от гледна точка на взаимодействията/въздействията, системата от равновесни и неравновесни отношения, които обуславят ситуацията, противоречията и непротиворечивостта, и сигурността или несигурността във взаимодействието. Респ. приложими в анализа са съответно: системната теория – вкл. за отношенията на равновесие и неравновесие, АМ-П, скалата за оценка на силата на въздействие и РАМ-Н (вж. и другите публикации в Studia Analytica).
2. Ситуацията е разглеждана като комплексна проява на резултата от дадено въздействие в различни нейни аспекти: предметен, проблемен или/и безпроблемен, детерминантен и резултантен. Респ. приложима е преобразуваната Елът-технология за нейната оценка (вж. и другите публикации в Studia Analytica).
3. Поведението на акторите е изразимо и определимо чрез културата на сигурността, респ. може да бъде приложена РАМ-КС (вж. и другите публикации в Studia Analytica).
4. Ресурсите на акторите са изразими и определими в понятия, които преобразуват еквивалентно разбирането за SWOT-анализ с въвеждане на понятията за ресурс и за достъпност на ресурса за всеки от акторите. Респ. приложима е матрицата на SWOT-анализа – М-SWOT, в чийто контекст ресурсите биват разглеждани като: налични или/и неналични; необходими или/и не-неоходими („обходими“, пренебрежими...); достъпни или/и недостъпни; достатъчни или/и недостатъчни (за поддържане на равновесие).

Източници:

Владимиров, Павел. Управление на специалните служби. София, 2002, 276 с.

Каймеджиев, Христо. Теория на оперативноиздирвателната дейност. София, 2005, 300 с.

Ellet, William. The Case Study Handbook: How to Read, Discuss, and Write Persuasively about Cases. Boston, 2007, http://uascentral.uas.alaska.edu, 14.10.2009, PDF, 273 (280) p.


Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Ситуационен анализ. София, Studia Analytica, 16.10.2014 г.


Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването. София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 155–159.

Анализ на разузнавателната и друга рискова активност

Румен Гюров

(изтегляне)

Анализът в контраразузнаването се основава изцяло върху разузнавателна информация, предварително оценена като достоверна и надеждна. Разузнавателната информация обаче е само отражение на активността на акторите в средата за сигурност и на предизвиканите от тази активност промени. В този смисъл анализът не разглежда нито самата активност, нито самите актори, нито самите промени. Ето защо изключително значение придобива идентифицирането на признаците на рискова активност на акторите. В съдържанието на понятието „актор от/в средата за сигурност“ може да бъде включена всяка общност, общество, колектив, организация, институция, група лица, техни лидери, активисти и пр. 

Контраразузнавателен интерес представлява обаче специфична категория актори, чиято активност може да предизвика или предизвиква несигурност: чужди разузнавателни служби, терористични мрежи, противоконституционни и сепаратистки организации, лобистки групи и пр. В утвърдената контраразузнавателна парадигма тези критични актори често биват определяни като: противник, съперник, конкурент, опонент и пр. В употребата им преобладава ценностно натоварен смисъл, който произтича от мотивацията на контраразузнавачите и анализаторите в конкретната ситуация за преодоляване на несигурността.

В българската специализирана традиция чуждата разузнавателна дейност и всяка друга активност, съзнателно насочена към предизвикване на несигурност, обикновено бива назовавана подривна дейност (вж. напр. Трифонов, Христов 2010: 221–330, 388–400 и др.). В руслото на тази традиция лекционният курс „Теория и технология на контраразузнаването“ (София, 2010) на Тодор Трифонов и Валери Христов отделя внимание на признаците на подривна дейност, като ги разделя на две големи групи: преки и косвени. Преките признаци се отнасят до действия, които непосредствено предизвикват несигурност (вкл. нанасят вреда: отнемат ресурс), косвените – до действия, които не предизвикват несигурност (вкл. не причиняват вреда), но са пряко свързани с действията, причиняващи несигурност (вкл. нанасящи вреда) – Трифонов, Христов 2010: 388–389).

Сюзън Ууд, Кент Крофърд и Ерик Ланг определят няколко категории контраразузнавателни признаци и признаци за сигурност, чиято разграничителна линия върви съответно между наличието или отсъствието на констатирана чужда разузнавателна активност в предизвикването на несигурност или в причиняването на вреда (загуба на ресурс) – Wood et al. 2005: 18–21, 46–47, 54–57).

Посочените разработки са показателни за определяне на признаците за разузнавателна или друга подривна дейност, тъй като представляват съвременни, относително подробни, систематизирани и цялостни изложения. Освен това обобщават постижения, формирани в условията на силно противоборство между двете мощни системи за разузнаване, контраразузнаване и сигурност от времето на Студената война – тази на Западната демокрация и тази на Източния блок. Независимо от различията в подхода, авторите осмислят признаците за чуждо разузнавателно проникване или за друга подривна дейност по един и същ начин. Признаците за преднамерена рискова активност могат да бъдат представени въз основа на техния опит така:

Първо. Признаците за преднамерена рискова активност са почти изцяло качествени характеристики, определими единствено в зависимост от конкретната ситуация.

Второ. Отличителна черта на признаците за преднамерена рискова активност от страна на лице или група лица е прикриването на определени несъответствия между:

• фактически и показвани възможности в начина на живот и дейност;
• действителни мотиви и обявени цели в поведението и действията.

Трето. Във всички случаи преднамерената рискова активност е в онези сектори от средата за сигурност, в които са съсредоточени ресурсите или тяхното разпределяне за поддържане на устойчиво развитие и постигане на сигурност. Затова признаците за преднамерена рискова активност могат да бъдат търсени по консистентен на настоящата разработка начин във взаимодействията, отразени с предложените вече АСМ-СС, АСМ-НС и РАМ-Н (вж. другите публикации в Studia Analytica).

Четвърто. Признаците за преднамерена рискова активност винаги са конкретни, но могат да бъдат разделени в две основни групи – признаци за чуждо разузнавателно проникване и признаци за преднамерена неразузнавателна рискова активност, като:

а) Признаците за чуждо разузнавателно проникване винаги произтичат от явен или прикрит стремеж към придобиване на класифицирана или друга чувствителна информация без законово регламентирана или обществено допустима необходимост. В кратко обобщаващо изброяване признаците за разузнавателно проникване включват: проявен интерес към чувствителна информация; осъществяване на контакти с лица, които разполагат с чувствителна информация; законово или обществено недопустима употреба на техника или технология, с която е възможно придобиване, съхраняване, записване или пренасяне на чувствителна информация (недопустима употреба на видео- или фотокамери, записващи или копирни устройства, комуникационни или други високотехнологически средства и под., обикновено в законово определени зони за сигурност или в места и по повод на събития, предполагащи някаква степен на поверителност за дадена категория хора) и пр.

б) Признаците за преднамерена рискова активност, разузнавателна и неразузнавателна, в кратко обобщаващо изброяване включват: неблагоприятна от законова или обществена гледна точка среда, в която дадено лице или група лица осъществява контакти или извършва дейност; обвързване с лица, които извършват или са свързани по друг начин със законово или обществено недопустима дейност; неясен произход на финансови средства и имущество, несъответствие между получавани доходи и извършвани разходи; противоречия между общуване и поведение (думи и дела) и пр.

Пето. Признаците за рискова активност, независимо дали е преднамерена или непреднамерена, могат да се припокрият, а разграничителната им линия е в наличието или отсъствието на критичен актор. Затова оценката на различните критични актори от средата за сигурност е неотменна част от предмета на конкретния ситуационен анализ. В случая е приложим т. нар. SWOT-анализ, в който силни и слаби страни, заплахи и благоприятни възможности могат да бъдат преформулирани консистентно на настоящата разработка, в съответно: наличие и отсъствие на достъп до ресурси, недостиг на ресурси – източник на несигурност, и потенциално достъпни ресурси за постигане на сигурност.

Невинаги признаците за рискова активност обаче са налице. В такива случаи се налага един по-общ план на анализа на акторите – анализ на тяхното поведение. Последното е особено необходимо при сканиране на средата за сигурност.

Източници:

Трифонов, Тодор, и Валери Христов. Теория и технология на контраразузнаването (лекционен курс). София, 2010, 498 с.

Wood, Suzanne, et al. Reporting of Counterintelligence and Security Indicators by Supervisors and Coworkers. Technical Report 05-6. Monterey, California, USA: Defense Personnel Security Research Center (PERSEREC), May 2005, www.dtic.mi, 14.10.2009, PDF, 57 p.

Задължително цитиране като:

Гюров, Румен. Анализ на разузнавателната и друга рискова активност. София, Studia Analytica, 10.10.2014 г.

Разузнавателен анализ и информация

Румен Гюров

(изтегляне)

Информацията не е знание.

– Франк Запа

Съдържание:

• Данни и информация. Разграничаване на понятията. Пример с банкова сметка. Последователно преобразуване: данни → информация → знание → предвиждане.
• Разузнавателна информация. Разграничаване на понятията „разузнавателна...“ и „аналитична информация“. Примери за intelligence с определения на: Чулатеп Сенивонгсе, 2019; Стивън Хааг, Мьов Къмингс и Ейми Филипс, 2007; Ричард Хершел и Нори Джоунс, 2005; KPMG, 2020; Обединения комитет на началник щабовете на Армията на САЩ, 2013; Шърман Кент, 1947; Върнън Уолтърс, 1978. Определение за разузнавателна информация. Същност и особености на разузнавателната информация и укриването, свързано с нея. Видове данни и информация.
• Обработка и оценка на данните. Примерна скала от последователно прилагани критерии за оценка на тяхната относимост, полезност, своевременност и достоверност. Пример със Северна Корея и България.
• Източници на данни и информация. Информационни и разузнавателни източници. Видове разузнавателни източници. Примерна скала за оценка и насоки за проверка на източниците.
• Факт и мнение. Задължително разграничение. Матрица на критериите за разграничаване между факт и мнение. Примери на разграничение между факт и мнение. Матрица за описване на факт.
• Обобщение. За по-нататъшно прецизиране на представите за информация, риск и сигурност.
• Препоръчителна литература: Милен Иванов, 2020; Чулатеп Сенивонгсе, 2019; Иво Великов, 2017; Обединен комитет на началник щабовете на Армията на САЩ, 2013; Дивя Динакар, 2009; Филемон Уриарте-младши, 2008; Стивън Хааг, Мьов Къмингс и Ейми Филипс, 2007; Ричард Хершел, Нори Джоунс, 2005; Шърман Кент 1947.

Данни и информация

Рискът и сигурността „присъстват“ в анализа не непосредствено, чрез пряко установените от нас ресурси и достъп, предимства и уязвимости, взаимодействия и влияния, събития и явления, а чрез данните и информацията за тях. Тогава...

Какво представляват данните и информацията?

Задачата ни е да потърсим отговори на този въпрос извън гледната точка на дигиталните технологии и да изградим едно по-широко разбиране, което да ни позволи да ги ползваме с лекота в аналитичната си работа.

През 2008 г. Филемон Уриарте-младши представя разработка по управление на знанието, в която прави полезни разграничения между данни, информация, знание и мъдрост:

„Данните са число или дума, или буква без никакъв контекст. Например, числа като 5 или 100, без какъвто и да било контекст, са просто данни. Без отнасянето им или към пространството, или към времето тези данни са безсмислени точки в пространството и времето. Ключовият израз тук е „без контекст“. И докато те са извън контекст, дотогава те не притежават смислена връзка с нищо друго.“ (Uriarte, Jr. 2008: 1). 

Или, което е същото:

„Когато данните са обработени, организирани, структурирани или представени в определен контекст, така че да бъдат полезни, те се наричат информация.“ (Diffen: Information, 16.12.2019).