Организация на разузнавателния анализ

Румен Гюров

(изтегляне)

Качеството на една организация

никога не може да надмине

качеството на умовете,

които я създават.

– Харолд Макалиндън

Въведение

Аналитичните знания и умения могат да бъдат приложени успешно само ако са част от правилно построен мисловен процес и добре осмислена аналитична дейност. Затова е необходимо да обърнем подобаващо внимание на организирането на разузнавателния анализ, както следва:

Съдържание

• Аналитична дейност, работа и процес. Примери за определяне на фази на анализа, разузнавателен цикъл, процес на създаване и използване на разузнавателна информация и разузнавателно-аналитичен процес.
• Аналитична процедура, методи и матрици. Основни аналитични задачи.
• Организиране на матричния анализ на риска и сигурността. Организиране на аналитичната дейност. Организиране на аналитичния процес. Матричен анализ на риска и сигурността. Стратегическо ниво на анализа. Тактическо ниво на анализа. Оперативно ниво на анализа. Ситуационно ниво на анализа.
• Препоръчителни източници: Joint Analysis Handbook, 2016; Национално разузнаване на САЩ, 2013; Дъглас Харис и Алан Спайкър, 2009; Уилям Елът, 2007; Лиса Кризан, 1999.

Аналитична дейност, работа и процес

Експертите в областта на разузнаването и сигурността често говорят за „разузнавателен цикъл“, „разузнавателно-аналитичен цикъл“, „разузнавателен процес“, „разузнавателно-аналитичен процес“, „информационно-аналитична работа“, „информационно-аналитична дейност“ и пр. Когато става дума за това, се има предвид „организацията на анализа“ като дейност, работа или процес, без да се правят някакви съществени разграничения между понятията (срв. JP 2-01 2017: III-44–III-46; Kuosa 2014: 43-44; Курносов, Конотопов 2004: 26; Кузнецов 2001: гл. II; и др.). Например:

През 2016 г. НАТО издава наръчник, в който определя следните „фази на анализа“: първо – определяне на аналитичните потребности; второ – подготовка на анализа, вкл. планиране, събиране на наличните данни и проучване (office-based data collection and research); трето – организиране и подготвяне [на самия анализ]; анализиране на събираните данни; четвърто – разработване на заключения и препоръки; пето – представяне (reporting) на аналитичния резултат (см. JALLC 2016: 3; рис. 1).

Рис. 1. Фази на анализа

(The Phases of Analysis, JALLC 2016: 3)

През 2013 г. Националното разузнаване на САЩ въвежда следния модел1 на разузнавателния цикъл (рис. 2), за да унифицира практиката в американската разузнавателна общност:

Рис. 2. Разузнавателен цикъл

(Intelligence Cycle, ODNI 2013: 4)

Звената в този модел са: планиране и насочване (planning and direction) – поставяне на изискванията от потребителя и планиране на действията съобразно тези изисквания; придобиване (collection) на данни за произвеждане на искания аналитичен (intelligence) продукт; обработка и разработване (processing and exploitation) – превръщане на суровите данни в удобен за ползване формат; анализ и произвеждане (analysis and production) – интегриране, оценка, анализиране на обработената информация за включване в крайния продукт; оценяване (evaluation) на резултатите на всяка стъпка от аналитичния цикъл, непрекъсната обратна връзка на всеки един етап спрямо предходните и следващите; разпространение/предоставяне (dissemination) на крайния продукт до неговия потребител и всички останали, за които се отнася (ODNI 2013: 4-6).

Още през 1999 г. Лиса Кризан предлага сходен модел на „процеса на създаване и ползване на разузнавателния анализ“ (Process of Intelligence Creation and Use, рис. 3):

Рис. 3. Процес на създаване и използване на разузнавателната информация 

(Process of Intelligence Creation and Use, Krizan 1999: 8)

Моделът на Лиса Кризан включва: потребител, изисквания и поставяне на изискванията от потребителя, планиране и поставяне на задачи, събиране [на данни], обработка и разработване [на данните], анализ, оценка [на резултатите от анализа], произвеждане [на аналитичен продукт], разпространение [на аналитичния продукт]. Авторката поставя оценката [на резултатите от анализа] в ключова позиция от този цикъл, тъй като на нейна основа може да не се стигне до разпространяване [на краен аналитичен продукт], а цикълът да започне отново от планирането и поставянето на задачи или от събирането [на данните] (Krizan 1999: 8 etc.).

През 2009 г. Дъглас Харис и Алан Спайкър в своя разработка, посветена на критичното мислене и разузнавателния анализ, представят следния модел на т.нар. „разузнавателно-аналитичен процес“ (рис. 4):

Рис. 4. Разузнавателно-аналитичен процес

(The intelligence process, Harris, Spiker 2012: 209)

В предложения модел виждаме следните звена на разузнавателно-аналитичния процес: първо – събиране на данни (data collection); второ – оценка на данните (data evaluation); трето – свързване на данните (data collation); четвърто – интегриране на данните (data integration); пето – индуктивни разсъждения (inductive reasoning); шесто – разработване на хипотези (hypothesis development); седмо – изводи (inferences) и осмо – действия (actions). В модела Харис-Спайкър същинският анализ включва звената от интегриране на данните до изводи (Harris, Spiker 2012: 209).

Моделите, представени по-горе като „разузнавателен цикъл“, „фази на анализа“, „процес на създаване и използване на разузнавателна информация“ и „разузнавателно-аналитичен процес“, имат почти едно и също съдържание и структура. В специализираните източници съдържанието, структурата и понятията в тези модели се приемат до голяма степен по подразбиране, въз основа на установена към даден момент практика. Разликите в съдържанието, структурата и понятията в тях зависят от източника и възприетата концепция за анализ. Затова имаме пълно право да разработим наше собствено виждане за организацията на анализа, като разграничим съдържанието на понятията „аналитична дейност“, „аналитична работа“, „аналитичен процес“, „аналитична процедура“ и „аналитичен метод“. Можем да разграничим тези понятията по следния начин:

Аналитичната дейност обхваща аналитичната работа, аналитичния процес, аналитичната процедура, аналитичните методи и аналитичните матрици, разработени съобразно конкретната аналитична задача. Всяко звено от аналитичната дейност се съдържа в звеното от „по-високо“ ниво и съдържа звената от „по-ниските“ нива. Разбира се, аналитичните методи и матрици са сърцевината на всеки анализ и като звена от аналитичната дейност съдържат „единствено“ решение на поставената аналитична задача (рис. 5. Структура на аналитичната дейност):

Рис. 5. Структура на аналитичната дейност

В нашата матрица прекрасно се вписва цялото разнородно съдържание на популярните сред експертите понятия „разузнавателен...“ или „разузнавателно-аналитичен цикъл“ или „... процес“. Без да забравяме, че всъщност става дума за „организация на аналитичната дейност“!


Аналитична процедура, методи и матрици

Аналитичната процедура е подредена последователност, която структурира и насочва нашите действия, така че да организираме, проведем, оформим, завършим и представим успешно нашия анализ като чисто мисловна дейност. Въз основа на добре изградената от нас аналитична процедура, ние би следвало да знаем мястото на всяко наше аналитично действие, т.е. защо, кога, спрямо какво, как и с каква цел прилагаме даден аналитичен метод, експертна техника или/и аналитична матрица.

Как да подредим аналитичната процедура?

Първата ни стъпка е да определим своята основна аналитична задача. Откъде да започнем? Нека обърнем внимание на един интересен автор! През 2007 г. Уилям Елът. представя своя разработка, в която описва четири категории ситуации. Нарича ги “case situations” (букв. „ситуации по конкретни случаи“, см. „типични случаи“, тук условно да ги наречем „случайни ситуации“) и ги изброява: проблеми (problems), решения (decisions), оценки (evaluations) и правила (rules) (Ellet 2007: 20).

Според Уилям Елът:

„Четирите [категории ситуации] не са единствените ситуации, открити в отделните случаи (cases), но много случайни ситуации наистина принадлежат към тези четири категории, и когато това е така, категоризирането на ситуацията помага за организиране на анализа. Този подход не е единственият правилен начин – това е един от начините.“ (Ellet 2007: 20).

Според автора проблемната ситуация е „случайна ситуация“, при която имаме някакъв значителен резултат или проява (performance, см. „представяне, изпълнение, постижение“), но нямаме обяснение за този резултат или проява. Анализът на проблемната ситуация започва с дефиниране на проблема, който често е непроявен. Затова при анализа първо трябва да разкрием проблема, а след това връзката на дадения резултат или проява/постижение с техните първопричини (root causes). (Ellet 2007: 21).

Втората категория ситуации, която авторът предлага на вниманието ни, е „ситуацията решение“. Всъщност, когато описва тази категория, Уилям Елът предлага извършване на анализ в подкрепа да някакво решение. Според него независимо от обхвата на решението, неговият анализ изисква да се определят вариантите (options), критериите и съответните аргументи (evidence) за вземане на решение, като най-важната част са критериите. Критериите отсяват необходимите данни и определят предпочитаните възможности. Критериите посочват и окончателното решение. (Ellet 2007: 22-23).

При „ситуацията оценка“ имаме преценяване (judgement) на стойност (worth), ценност (value) или ефективност на дадено изпълнение, действие или резултат (effectiveness of a performance, act, or outcome). Подобно на „ситуацията решение“, при оценъчната ситуация най-важни са критериите, като впоследствие също се търси връзката между аргументите и дадената оценка. Оценката трябва да разглежда и положителните, и отрицателните страни на случващото се. (Ellet 2007: 23-24).

„Анализът на правилата“ (букв. “rules analysis”) е преди всичко качествен анализ и включва разбиране за: типа необходима информация, подходящо правило за придобиване (furnish) на тази информация, точния начин за прилагане на това правило, необходимите данни за прилагане на правилото. (вж. Ellet 2007: 24-26).

Концепцията на Уилям Елът е изключително оригинална. За него категориите ситуации не са непреодолимо разграничени, те представляват по-скоро преливащи една в друга ситуации и дори аспекти на една и съща ситуация. Конкретно доказателство в тази посока е разглеждането на една и съща ситуация едновременно като ситуация проблем и ситуация оценка (срв. Ellet 2007: 49-60; 79-86).

От гледна точка на нашия аналитичен подход, в представената концепция има ред спорни постановки: неизяснени критерии за категоризиране на ситуациите; незавършен вид на категоризирането, недостатъчно и неизбистрени характеристики на ситуацията правило, повторение на методическите указания за анализ на различните категории ситуации без открояване на съществено и несъществено, без обобщаване на сходни характеристики и пр. Можем да открием също известно смесване на понятията. Авторът отъждествява „действителните ситуации“, които представляват интерес за анализатора, с „аналитичните ситуации“, в които анализаторът се намира, когато проучва действителните ситуации (срв./см. Ellet 2007: 20-26, 49-60; 79-86).

С други думи, имаме отъждествяване на предмета на анализ с отделните етапи на аналитичната процедура като чисто мисловна дейност. Но! За нас всеки етап от аналитичната процедура следва да бъде обособен въз основа на специфичните аналитични задачи, които решава. В този смисъл, можем да обособим следните „етапи“, „категории“ или „аспекти“ в анализа:

• проблемен анализ, (см. „ситуация проблем“), когато основната ни задача е да изясним проблем;
• причинно-следствен анализ (см. „ситуация правило“), когато основната ни задача е да открием какви причини стоят зад случващото се;
• оценъчен анализ, (см. „ситуация оценка“), т.е. когато основната ни задача е да разберем какво значение има случващото се;
• анализ на оптималния избор, (см. „ситуация решение“), когато основната ни задача е да разберем смисъл за нас има случващото се, т.е. да направим най-подходящия избор между възможните решения да предприемем на някакво действие.

Остава ни само да подредим аналитичните си задачи, респ. аспекти на анализа, в рационално обоснована връзка помежду им, чрез разработената от нас познавателна матрица (рис. 6):

Рис. 6. Основни аналитични задачи

(идея: Ellet 2007: 20-26 etc.)

Въз основа на решаваните задачи, аналитичната процедура преминава през етапите на: формулиране на проблема, проучване за взаимозависимост, оценка на значението и избор на действие. В този смисъл аналитичната процедура за нас е изцяло мисловна дейност. Нашата матрица на основните аналитични задачи ясно показва, че формулирането на даден проблем предполага установяване на неговите причини, т.е. на взаимозависимостта между проявата на този проблем и резултатите от тази проява, което на свой ред предполага оценка на значението на този проблем и установената взаимозависимост и накрая, стигаме до необходимостта от избор на подходящо действие за неговото решаване. По такъв начин етапите на нашия анализ са наистина хармонично преливащи едно в друго и взаимосвързани така, както взаимосвързана е заобикалящата ни действителност и ние с нея.

За да изясним напълно аналитичната процедура, са ни необходими някои допълнителни уточнения:

Първо. Следва да разграничим аналитичната процедура от аналитичния процес, който освен етапите на аналитичната процедура включва в себе си и етапите на предварителното събиране, свързване и преценка на данните, т.е. етапи, които невинаги представляват само мисловна дейност.

Второ. Когато говорим за установяването на взаимозависимост, напълно е ясно, че този етап от аналитичната процедура е част от анализа на риска и сигурността. Когато преминем към следващия етап – оценка на значението на даден проблем, за да останем в сферата на анализа на риска и сигурността, е необходимо да насочим вниманието си към тяхната проява – съотношенията между необходим, достъпен и недостигащ ресурс, за които вече стана дума.

Трето. Методите на нашия анализ неизбежно са приетите общонаучни – когнитивни, логически и епистемологически методи и системния метод, както и другите, утвърдени в практиката структуриращи методи, експертни и описателни техники. По своята същност, разработените аналитични матрици също представляват методи – методи със специално предназначение, методи за подреждане, осмисляне и онагледяване на аналитичните ни действия. Аналитичните методи и матрици са „органична част“, същност на аналитичната процедура и практически неотделими от нея.


Организиране на матричния анализ

За да организираме рационално аналитичната дейност, ни е необходима ясна представа за нейното съдържание. Можем да направим следните разграничения (рис. 7):

Рис. 7. Организиране на аналитичната дейност
(идея: JALLC 2016: 3; ODNI 2013: 4-6; Harris, Spiker 2012: 209; Ellet 2007: 20-26; Krizan 1999: 8 etc.)

Съдържанието на аналитичната дейност, представено в нашата матрица, е достатъчно нагледно, за да изисква по-нататъшно подробно описание, дадено вече с описанието на ползваните модели на НАТО, Националното разузнаване на САЩ, Дъглас Харис и Алан Спайкър, Лиса Кризан, както и с описанието на аналитичната процедура, представено по-горе.

При внимателно разглеждане и прилагане на матрицата за организиране на аналитичната дейност трябва да обърнем особено внимание на следното:

Първо. Съдържанието на анализа произтича от конкретните потребности и възможности за избор по отношение на потребителите, техните изисквания, наличните информационни източници, данни и аналитични способности.

Второ. Във всеки аналитичен етап имаме звено „обратна връзка“, което означава, че на всеки етап от определянето и поставянето на изискванията на потребителите до изготвянето на крайния аналитичен продукт можем да направим критичен преглед на извършеното. Последното означава не да преминем непосредствено към следващия етап от дейността, а да се върнем към началото или към предходен неин етап, вкл. като уточним изискванията към нашия анализ. Означава също, че можем да „прескочим“ някой или някои от следващите етапи.

Трето. Организирането на нашия анализ като поредица целенасочени действия към определен резултат е отразено в съдържанието на аналитичната работа, процес, процедура и прилагани методи.

Четвърто. Аналитичният продукт е пряк резултат от аналитичния процес и е завършен тогава, когато сме очертали възможния избор на действия по отношение на риска и сигурността. Аналитичният продукт, обаче, е резултат също от цялостната аналитична дейност, доколкото аналитичният процес е нейна съставна част. В тази връзка, от непосредствено значение за изготвянето на качествен аналитичен продукт е организирането както на цялостната аналитична дейност (рис. 7. Организиране на аналитичната дейност), така и на аналитичния процес в частност. За целта използваме следната предварително разработена познавателна матрица (табл. 1. Организиране на аналитичния процес).

Табл. 1. Организиране на аналитичния процес

Матрицата за организиране на аналитичния процес ни позволява да подредим мисловната си дейност, да съсредоточим усилията си върху последователната обработка на данните, анализ на информацията и изготвяне на крайния аналитичен продукт. Позволява ни да използваме придобитите знания и да развием интелектуалните си уменията за анализ на риска и сигурността.

След като имаме ясна представа за съдържанието на аналитичната дейност и сме подредили мислите си, идва ред да ги съчетаем с обхвата на отделните равнища на анализ, особеностите на обекта и предмета на анализ и потребностите на управлението на риска и сигурността. Само по този начин можем да имаме добре обоснован, богат по съдържание и възможности матричен анализ на риска и сигурността (рис. 8. Матричен анализ на риска и сигурността).

Организирането на матричния анализ по такъв начин трябва да ни помогне да съчетаем всички аналитични компоненти, като:

• запазим тяхната самостоятелност, така че при всяко наше аналитично действие да знаем каква конкретна задача решаваме, на какво ниво, с какъв обхват, с какви методи и въз основа на какви матрични решения;
• осигурим възможността да ги комбинираме, така че да получим максимален ефект от избраната аналитична технология и отразим многообразието на анализираната действителност.

Преди това, да си припомним накратко:

За аналитичните равнища. Във връзка с аналитичните равнища е важно да насочим вниманието си към характерния за всяко едно от тях фокус: на стратегическо ниво това са взаимодействията и необходимите ресурси в средата за сигурност; на тактическо – въздействията върху достъпа до необходимите ресурси; на оперативно – влиянието върху самите ресурси и на ситуационно – потенциалния или реален недостиг на ресурси.

За обхвата на анализа. Обхватът на нашия анализ се определя от неговия обект и предмет, но не се изчерпва само с тях. Анализът на риска и сигурността, най-общо казано, има за обект взаимозависимостта между дадена система и нейната среда, която се проявява само във взаимодействие помежду им. Негов предмет е съотношението между достъпен и необходим ресурс, което произтича от достъпа до ресурс за системата при взаимодействието ѝ със средата. По подразбиране от неговия обект и предмет, в обхвата на нашия анализ попада цялата среда за сигурност, вътрешна и външна, наричана още „условия“, „контекст“, „обстоятелства“ и пр. Средата за сигурност включва в себе си и съответно в аналитичния обхват (рис. 8):

Рис. 8. Матричен анализ на риска и сигурността

• участниците във взаимодействията, наричани също „играчи“, „субекти“ или „актори“, т.е. лица или групи лица, организации, структури, формирования, държави, общности, общества, частни компании и пр.;
• взаимодействията, респ. действията, събитията, явленията, процесите, въздействията и влиянията в средата за сигурност;
• потребностите, интересите, намеренията и целите на участниците;
• достъпа до ресурс и контрола върху достъпа;
• ресурсите, наричани още „активи“, „блага“, „ценности“ и пр.;
• причинно-следствените връзки между всички компоненти в средата за сигурност.

За управлението на риска и сигурността. С оглед потребностите от управление на риска и сигурността, вече разполагаме с матрицата, която ни предлага концепцията на Джон Бойд за т.нар. НОРД цикъл и която можем да ползваме за организиране на нашия анализ (вж. рис. 8. Матричен анализ на риска и сигурността).

Нека разгледаме предложената матрица по нива:

Стратегическо ниво. Стратегическото ниво на анализа, както вече стана ясно, е с най-голям обхват. Включва вътрешната и външната среда за сигурност, съответно всички останали нива на анализ: тактическо, оперативно и ситуационно, както и всички взаимодействия, ресурси, взаимозависимости, съотношения, резултати, участници, техните потребности, интереси, намерения, цели и пр. (рис. 9):

Рис. 9. Стратегическо ниво на анализа

На стратегическо ниво взаимозависимостта, която определяме като сигурност или/и несигурност, съответно като потенциално или/и реално предизвикателство, изисква проучване на необходимия ресурс в средата за сигурност и въздействията върху него. Аналитичното усилие е най-голямо по отношение събирането на относимите данни, очертаването на потенциален или/и реален проблем. Обхватът на анализа на стратегическо ниво поставя акцента върху прилагането на известните ни общонаучни методи, в управлението на риска и сигурността вниманието е съсредоточено върху наблюдението на средата с цел предотвратяване на отрицателните въздействия върху необходимия ресурс и възникване и развитие на несигурност под формата на предизвикателство. Не бива да забравяме, че предизвикателството може да притежава и положителни характеристики, тъй като промените в средата за сигурност могат да са в посока увеличаване на необходимия ресурс. При представяне на резултатите от анализа усилията следва да се съсредоточат върху сбитото и по същество описание на огромен обем данни за анализирана област с най-голям обхват. Непосредствено свързани с целите на стратегическото ниво са матриците на аналитичните равнища, за анализ на сигурността, на пирамидата на потребностите, на видовете интереси, видовете несигурност, на знанието, на когнитивните, логическите и епистемологическите методи, на системния метод, на PEST методите, „Син океан“.

Тактическо ниво. Тактическото ниво на анализа има по-малък обхват в сравнение със стратегическото. Включва оперативното и ситуационното ниво на анализ и онези области от средата за сигурност, в които взаимодействията засягат достъпния ресурс (рис. 10):

Рис. 10. Тактическо нива на анализа

На тактическо ниво разпознаваме реална или/и потенциална опасност (респ. несигурност или/и сигурност), като целенасочено обособяваме област, в която тя се проявява или може да се прояви най-отчетливо въз основа на установените въздействия върху достъпния ресурс. Аналитичното усилие е най-голямо по отношение свързването на относимите данни и очертаването на възможните причини за възникналата взаимозависимост. Обхватът на анализа на тактическо ниво поставя акцента върху прилагането на известните ни структуриращи методи именно с оглед обособяване на областите на взаимодействие, представляващи интерес. В управлението вниманието е съсредоточено върху ориентацията в средата с цел пресичане на отрицателните въздействия върху достъпния ресурс и възникване и развитие на несигурност под формата на опасност. Не бива да забравяме, че всяка опасност може да се придружава и от възможност за положителни промени. При представяне на резултатите от анализа усилията следва да се съсредоточат върху стегнатото обяснение на наличните данни, които обхващат относително голяма и разнообразна аналитична област. Непосредствено свързани с целите на тактическото ниво на анализа са матриците на аналитичните равнища, пирамидата на потребностите, на видовете интереси, на видовете несигурност, на системния метод, на PEST методите, за анализ на макро- и микросредата, на SWOT и ACT-ON анализа.

Оперативно ниво. Оперативното ниво на анализа има строго определен обхват – областта на взаимодействие между двама и повече участници в средата за сигурност и съдържа в себе си ситуационното ниво на анализа. Анализират се целенасочени въздействия, които влияят отрицателно върху съотношението между достъпния и необходимия ресурс (рис. 11, РС – съкращение от „ресурс“).

Рис. 11. Оперативно ниво на анализа

На оперативно ниво разпознаваме реална или/и потенциална заплаха (респ. несигурност или/и сигурност), като целенасочено обособяваме областта на целенасочени отрицателни въздействия върху съотношението между достъпния и необходимия ресурс. Аналитичното усилие е най-голямо по отношение оценката на относимите данни и очертаването на обективното значение за възникналата взаимозависимост, доколкото се налага допълнително да бъдат изяснени истинските потребности, интереси, намерения и цели, често оставащи скрити зад действията и поведението на участниците в средата за сигурност. Обхватът на анализа на оперативно ниво поставя акцента върху прилагането на известните ни експертни методи именно с оглед отразяване и интегриране на различни гледни точки за начините и стратегиите за справяне със заплахата. В управлението вниманието е съсредоточено върху избора на най-подходящо решение с цел противодействие на отрицателното влияние и на възникването и развитието на несигурност под формата на заплаха. Не бива да забравяме, че всяка заплаха може да се придружава и от възможност за избягване на конфликтното взаимодействие и за установяване на сътрудничество при намиране на общ интерес. При представяне на резултатите от анализа усилията следва да се съсредоточат върху изводите въз основа различните сценарии на развитие на заплахата. Непосредствено свързани с целите на тактическото ниво на анализа са матриците за конфликтното взаимодействие, за анализ на организацията, вкл. НОРД цикъла, отношението към риска, организационната култура, лидерството и проявата на чувства, както и прилагането на индивидуалните и колективните експертни техники.

Ситуационно ниво. Ситуационното ниво на анализа също е със строго определен обхват, обособен въз основа недостига на ресурс при дадено взаимодействие. Анализират се целенасочени въздействия, които влияят отрицателно върху недостигащия ресурс (рис. 12):

Рис. 12. Ситуационно ниво на анализа

На ситуационно ниво разпознаваме реален или/и потенциален риск (респ. несигурност или/и сигурност), като целенасочено обособяваме областта на въздействията, свързани с недостига на ресурс. Аналитичното усилие е най-голямо по отношение описанието на относимите данни и очертаването на най-подходящото решение за избор на действие спрямо възникналата взаимозависимост, доколкото се налага описани редица вероятностни характеристики. Обхватът на анализа на ситуационно ниво поставя акцента върху прилагането на известните ни описателни методи, но не като графични изображения, а като систематизация и подреждане на аналитичните действия за разпознаване, измерване, изчисляване и преценяване на риска, с цел неговото неутрализиране. В управлението вниманието е съсредоточено върху предприемането на възможно най-подходящото действие с цел неутрализиране на недостига. Не бива да забравяме, че при всеки риск може да има възможност за компенсиране на недостигащия ресурс и за установяване на превъзходство във взаимодействията с другите участници в средата за сигурност. При представяне на резултатите от анализа усилията следва да се съсредоточат върху препоръките за адектватен отговор на риска при развитие на различните сценарии. Непосредствено свързани с целите на ситуационното ниво на анализа са матриците на видовете несигурност, за разпознаване, измерване, изчисляване и преценяване на риска.


Обобщение

Как да организираме своя матричен анализ на риска и сигурността?

Подреждаме своите действия, свързани с анализа, в две основни направления: първо, като организационна дейност и второ, като мисловен процес.

1. В аналитичната дейност включваме: определяне и поставяне на изискванията от потребителя на анализа, планиране на анализа, аналитична работа, аналитичен процес, аналитична процедура, прилагане на аналитичните методи и матрици и обратна връзка.

2. В аналитичната работа включваме: поставяне на аналитичната задача, преценка на наличните данни, определяне на потребностите от данни, аналитичен процес, аналитична процедура и обратна връзка.

3. В аналитичния процес включваме: събиране на данните, свързване на данните, оценка на данните, аналитична процедура, прилагане на аналитичните методи и матрици и обратна връзка.

4. В аналитичната процедура включваме: формулиране на проблема, проучване за взаимозависимост, оценка на значението, аналитична процедура, прилагане на аналитичните методи и матрици и обратна връзка.

5. В аналитичните методи включваме: общонаучните – когнитивни, логически и епистемологически методи и системния метод, структуриращите методи съобразно обхвата и задачите на нашия анализ, аналитичните матрици, както и обратна връзка.

На всяка стъпка от нашата аналитична дейност поддържаме активна обратна връзка между анализатора и потребителите на резултатите от извършените действия, например: на етап формулиране на проблема се консултираме с потребителя на анализа дали нашата формулировка отговоря на неговите изисквания. Целта е да преминем към следващ етап, да „прескочим“ даден етап или/и да започнем нашите действия от предходен етап, след което да „вървим“ към изготвянето на крайния аналитичен продукт.

Организирането на аналитичната ни дейност (рис. 7. Организиране на аналитичната дейност) и процес (табл. 1. Организиране на аналитичния процес) ни позволяват да разграничим организационните от мисловните действия, чиято разделителна линия минава през етапите, свързани с обработката на данните. Не трябва да забравяме, че организационният и мисловният аспект не могат и не бива да бъдат разделяни, тъй като всяка организация без мисъл и всяка мисъл без организация са еднакво непрактични и безсмислени, макар и не невъзможни неща.

Организирането на аналитичната ни дейност (рис. 7. Организиране на аналитичната дейност) и процес (табл. 1. Организиране на аналитичния процес) ни позволява да структурираме, подредим, изпълним с конкретно съдържание и приложим цялостна матрица за анализ на риска и сигурността. Нашата матрица включва в организацията на анализа разграничените от нас аналитични нива, обекта и предмета на анализ, управлението и целите на управлението на риска и сигурността, изготвянето на крайния аналитичен продукт (рис. 8. Матричен анализ на риска и сигурността).

Матрицата за анализ на риска и сигурността (МАРС) е изградена на общ принцип – въз основа на разработена универсална познавателна матрица, което позволява непротиворечиво интегриране на отделните компоненти на анализа, подпомага осмислянето на придобитите аналитични знания и успешното им превръщане в ефикасни аналитични умения.

Аналитичните знания и умения, независимо от приетия подход за тяхното изграждане и прилагане, обаче, намират своето отражение и окончателна оценка в изготвения краен аналитичен продукт.


Източници:

1. Кузнецов 2001: Кузнецов, Игорь Николаевич. Информация: сбор, защита, анализ. Учебник по информационно-аналитической работе. Москва: Яуза, 2001, fictionbook.ru, PDF, 169 с., доступ: 06.09.2009.
2. Курносов, Конотопов 2004: Курносов, Юрий Васильевич, и Павел Юрьевич Конотопов. Аналитика: методология, технология и организация информационно-аналитической работы. Москва: Русаки, 2004, интернет, DJV, 516 с., доступ: 19.04.2011.
3. Ellet 2007: Ellet, William. The Case Study Handbook: How to Read, Discuss, and Write Persuasively about Cases. Boston: Harvard Business School Press, 2007, uascentral.uas.alaska.edu, PDF, 280 p., access: 14.10.2009; updated reference: edisciplinas.usp.br, PDF, 278 p., access: 07.04.2020, url.
4. Harris, Spiker 2012: Harris, Douglas H., and V. Alan Spiker. Critical Thinking Skills for Intelligence Analysis. – In: Ergonomics – A Systems Approach. Edited by Dr. Isabel L. Nunes. ISBN 978-953-51-0601-2. Published online: 25 April 2012. Published in print edition April 2012, InTech, 2012, pp. 209-232, cdn. intechopen.com, 25.09.2017, PDF, 26 p., access: 05.04.2020, url.
5. JALLC 2016: Joint Analysis Handbook. 4th Edition. Authors: Jacqueline Eaton, John Redmayne, Marvin Thordsen. Monsanto, Lisbon: NATO Joint Analysis and Lessons Learned Centre (JALLC), February 2016, jallc.nato.int, PDF, 135 p., access: 01.04.2020, url.
6. JP 2-01 2017: Joint Publication 2-01. Joint and National Intelligence Support to Military Operations. JP 2-01. Washington, D.C.: Office of the Chairman of the Joint Chiefs of Staff, 5 July 2017, jcs.mil, PDF, 220 p., access: 11.08.2019, url.
7. Krizan 1999: Krizan, Lisa. Intelligence Essentials for Everyone. Occasional Paper Number Six. Washington: Joint Military Intelligence College, June 1999, dtic.mil, PDF, 89 p., access: 10.12.2008; apps.dtic.mil, a476726, PDF, 90 p., access: 17.12.2017; access: 11.08.2019, url; updated reference: apps.dtic.mil, PDF, 90 p., ADA476726, access: 31.10.2021, url.
8. Kuosa 2014: Kuosa, Tuomo. Towards Strategic Intelligence – Foresight, Intelligence, and Policy-Making. National Defense College, Center for Asymmetric Threat Studies, Dynamic Futures, 2014, ec.europa.eu, PDF, 124 p., access: 11.08.2019, url.
9. ODNI 2013: U.S. National Intelligence. An Overview 2013. Office of the Director of National Intelligence (ODNI), 2013, dni.gov, PDF, 103 p., access: 11.08.2019, url.

© Оригинална публикация: 03.05.2026

Препоръчително цитиране:

Гюров, Румен. Организация на разузнавателния анализ. София: Studia Analytica, 03.05.2026.

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 126-177, ISBN 978-954-91927-4-2.
2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 261-308, ISBN 978-619-152-096-1.
3. Гюров, Румен. Овладяване на риска. София: Авангард Прима, 2018, с. 108-110, ISBN 978-619-160-943-7.
4. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 222-240, ISBN 978-619-188-457-5.
5. Гюров, Румен. Измерване, изчисляване и преценка на риска и сигурността. София: Studia Analytica, 18.08.2024, ред. 13.10.2024, url.

Свалени онлайн публикации:

1. Гюров, Румен. Ситуационен анализ. София: Studia Analytica, 16.10.2014, url и pdf, свалена на 03.05.2026 г. 
2. Гюров, Румен. Равнища на разузнавателния анализ. Традиционен подход. София: Studia Analytica, 19.10.2014, url и pdf, свалена на 03.05.2026 г.
3. Гюров, Румен. Организация на управлението на риска. София: Studia Analytica, 03.03.2019, url и pdf, свалена на 03.05.2026 г.

Логически методи

Румен Гюров

(изтегляне)

Логически основи

При изследването на даден предмет, нашето мислене следва определени логически закони. За да назовем този предмет, като му изберем понятие, за да изпълним избраното понятие със съответното съдържание, за да го съчетаем с други понятия и с тях да подредим нашите разсъждения, ние използваме определена логика. Логически построените понятия и разсъждения са ни необходими, за да си изградим такава представа за света, която да обхване всичко. Доколко това е възможно е друг въпрос! Казано по друг начин:

„В рамките на аналитичната философия на науката се установява, че съществуването няма друг онтологичен статус освен логосния – статуса на думата, на езиковата мрежа (Карнап), логическата дефиниция“ (Герджиков 1995: 121).

Логиката е изградила свой собствен речник, чиято структура е разгърната благодарение на два основополагащи термина. Единият от тях е „понятието“, [1] другият – „съждението“. [2]

Всяко понятие притежава определено съдържание, което обобщава съвкупност от признаци на определено множество предмети. Съвкупността от предмети, обхванати в съдържанието на понятието, представлява неговият обем. Увеличаването на съдържанието на понятието води до намаляване на неговия обем, увеличаването на обема му – до намаляване на съдържанието (Купарашвили и др. 2005: 8). С други думи, колкото повече признаци (характеристики, черти...) от действителността обобщаваме, толкова по-малко предмети обхващаме с понятието, което формираме в резултат от нашето обобщение. И колкото повече предмети от действителността обхващаме с нашето понятие, толкова по-малко съдържание влагаме в него.

Пример 1. Иван, Георгиев и Иван Георгиев

Ако обособим множество хора в България по признака, че носят името „Иван“, то съдържанието на понятието „Ивановци“ обобщава всички лица по този признак, а обемът на понятието „Ивановци“ обхваща над 300 000 души.

Ако обособим множество от хора в България по признаците, че носят име „Иван“ и фамилия „Георгиев“, то съдържанието на понятието „Иван-Георгиевци“ обобщава всички лица по тези два признака, а обемът на понятието „Иван-Георгиевци“ обхваща значително по-малък брой лица.

Логиката разглежда различни видове понятия. [3] За нас от значение са онези видове понятия, които имат точно определени съдържание и обем. За целта е необходимо нашите понятия да бъдат:

• съразмерни, т.е. обемът на определяното понятие да е еднакъв с обема на определящите го понятия, които изграждат неговото съдържание;
• непорочни, определящото понятие не трябва да бъде определяно на свой ред от определяното понятие; [4]
• ясни, т.е. определящото понятие на свой ред трябва да е добре определено;
• положителни, т.е. определяното понятие е препоръчително да получи положително определящо понятие (Купарашвили и др. 2005: 18-19; Черняк 2004: 22-23).

Съждението е твърдение за съществуване или несъществуване на даден предмет или характеристика. Сложните съждения се състоят от няколко прости съждения. А всяко просто съждение съдържа:

• логически субект (S), понятие, което обозначава предмета в твърдението [респ. изследването];
• предикат (P), понятие, което отразява някаква характеристика на предмета;
• логическа връзка (R), понятие, което отразява някакво отношение между логическия субект и предиката, т.е. между предмета и характеристиката (Купарашвили и др. 2005: 31; Черняк 2004: 25; Никифоров 2001: 14-15; и др.). 

Ако съждението включва някаква особеност на логическата връзка, т.е. ако включва някаква особеност на отношението, взаимовръзката между предмета и дадена характеристика, то това означава, че в структурата на съждението присъства някакъв вид модалност (М). [5] Модалността се разпознава, когато включим в съжденията си думи като „необходимо“, „възможно“, „случайно“, „задължително“, „неизбежно“, „разрешено“, „забранено“, „доказано“, „опровергано“ и др. (вж. Войшвилло, Дегтярев 2001: 313-314).

Но дори отсъствието на такава особеност в съждението можем да разглеждаме като особен вид, скрита модалност: когато модалността не е изразена, това означава само, че в съждението е извършено (съзнателно или несъзнателно) абстрахиране от определени модални характеристики, т.е. особеностите на отношението между предмета и дадена характеристика са несъществени.

Ако приемем такова разбиране за модалността, като винаги налична проявена или непроявена във всяко логическо изказване, задачата ни е да я открием в структурата на всяко твърдение. С други думи, нашата изследователска задача е да установим наличието на скрити характеристики и тяхната връзка с предмета на съждението.

Пример 2. Чужда разузнавателна активност

Първо. Имаме твърдението „Чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност.“ В нашето твърдение логически субект е „чуждата разузнавателна активност“, логическа връзка е сказуемото „е“ в изречението, предикат е „заплаха за националната сигурност“.

Второ. Логическият субект, предикатът и логическата връзка, приемаме, са относително ясни и добре определени понятия. Става дума съответно за „чуждата разузнавателна активност“ (S), „е“ (R) и „заплаха за националната сигурност“ (P). Логическата структура на простото твърдение – SRP, не подсказва наличие на модалност М.

Трето. Ако използваме матрицата на знанието (Ux∆P), [6] за да превърнем твърдението си в знание, ни е необходимо да поставим неговите логически компоненти S, R и P на съответните им места. Тогава логическият субект „чуждата разузнавателна активност“ е нашият предмет (х); логическата връзка „е“ е нашето взаимодействие, в смисъл (взаимо)отношение (Δ), логическият предикат „заплаха за националната сигурност“ е резултат (Р).

Четвърто. Задачата ни е да открием условията (U), при които чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност,... което съответства на непроявената модалност М (всъщност съответства на всяка модалност, включително проявена модалност).

Какви могат да бъдат тези условия? Пространствени и времеви! Необходими са ни отговори на въпросите „Къде...?“ и „Кога чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност?“. [7] Тогава...

Пето. Добавяме пространствена и времева характеристика, съответно „в дадена държава“ и „винаги“ (U → М), за да получим логическо твърдение с качествата на знание:

„Чуждата разузнавателна активност в дадена държава винаги е заплаха за националната ѝ сигурност.“

Иначе казано, думите „в дадена държава“ и „винаги“ изразяват модалността на нашето съждение. Употребени в съчетание, те посочват обстоятелствата, които превръщат заплахата в неизбежност.

Чуждата разузнавателна активност в България е заплаха за българската национална сигурност. Разбира се, че винаги е заплаха, когато е на българска територия, неизбежно е да бъде заплаха. [8] И разбира се, чуждата разузнавателна активност на Великденските острови няма никакво отношение към българската национална сигурност (в идеалния случай поне не би трябвало да има).

В зависимост от модалността, призната или не, се формират различни видове съждения:

• екзистенциалните, наричани още асерторически, констатират съществуване или несъществуване на някакво обстоятелство или факт; 
• аподиктическите отразяват някаква необходимост, разбирай логическа неизбежност;
• проблематическите – възможност; 
• вероятностните – случайност (срв. Черняк 2004: 34; Войшвилло, Дегтярев 2001: 317).

Следователно, за да намерим непроявена модалност, свързана с предмета на нашето проучване, т.е. за да открием особеностите на взаимовръзката между предмета и дадена характеристика, това означава, нашите усилия да бъдат насочени към разкриване на конкретни обстоятелства (екзистенциална модалност), причинно-следствена връзка (аподиктическа), възможност (проблематическа) или/и случайност (вероятностна).

За да сторим това, съжденията ни трябва да следват изискванията на четири основни логически закона: за достатъчното основание, за тъждеството, за изключеното трето и за непротиворечивостта. Различни автори дават различни формулировки на основните логически закони (срв. Купарашвили и др. 2005: 4-6; Кириллов, Старченко 2001: 10-16; Кобзарь 2001: 31-37; Никифоров 2001: 21-23). За целите на нашата разработка, можем да формулираме посочените закони по следния начин:

Закон за достатъчното основание. Всяко съждение трябва да се гради върху достатъчно на брой истинни твърдения.

Закон за тъждеството. Съдържанието на понятията в нашите съждения за даден предмет трябва да остане неизменно, така че предметът да е тъждествен сам на себе си, доколкото неговият набор от присъщи характеристики, благодарение на които предметът остава непроменен, се запазва.

Закон за изключеното трето. В едно съждение две взаимно отричащи се твърдения за един и същ тъждествен сам на себе си предмет не могат да бъдат нито едновременно истинни, нито едновременно неистинни, и не съществува никакво трето твърдение, което да изразява някакво средно положение между истинното и неистинното твърдение.

Закон за непротиворечивостта. Две взаимно отричащи се твърдения за един и същ тъждествен сам на себе си предмет (предмет, спрямо който е проявен закона на тъждеството) не могат да бъдат едновременно истинни в едно разсъждение.

Ако обърнем внимание на нашата подредба [9] на основните логически закони, прави впечатление, че тя съответства на приетите от нас рационални принципи, с други думи:

• законът за достатъчното основание изразява емпиричността;
• законът за тъждеството изразява инвариантността;
• законът за изключеното трето изразява номологичността; [10]
• законът за непротиворечивостта изразява непротиворечивостта.

По такъв начин, последователното прилагане на матрицата на знанието (Ux∆P) ни позволява да изградим достоверна представа за света и познавателния процес (U→Е), като очертаем неизменните им, същностни характеристики (x→I), въз основа на закономерностите на техните прояви и взаимовръзки (Δ→N), за да постигнем хармонично единство (Р→H) между нашето изследване и изследваната действителност. [11]

Някои логици наричат основните логически закони правила на правилното мислене. В опростен вид, те могат да бъдат формулирани така:

1. Всяко наше съждение трябва да съдържа достатъчно на брой истинни твърдения.
2. Всяко наше твърдение трябва да представя един и същ предмет в съдържателно неизменни понятия, така че предметът да остава тъждествен сам на себе си.
3. В съжденията си следва да избягваме твърдения за един и същ предмет, които изразяват някакво средно положение между истинно и неистинно твърдение, защото такова твърдение не (може да) съществува. [12]
4. Не можем да приемаме, че две взаимно отричащи се твърдения за един и същ предмет са едновременно истинни или едновременно неистинни.

Следователно, във всеки анализ е необходимо да проверяваме твърденията с оглед тяхната достоверност, да употребяваме понятия със строго определено съдържание, да избягваме твърдения, които не можем да определим нито като истинни, нито като неистинни, и да формулираме еднозначни изводи.

Логиката изучава и други закони, разглеждани като следствия от вече посочените. Примери за това са:

Законът за транзитивността. Ако отношението на един предмет към втори предмет е такова, каквото е отношението на втория предмет към трети предмет, то отношението на първия към третия предмет е същото, каквото е отношението на първия към втория предмет.

Законът за двойното отрицание. Ако дадено съждение е вярно, то противоположното му е невярно, и обратно – ако дадено съждение е невярно, то противоположното му съждение е вярно.

Законът за опровержението. Ако от дадено съждение произтичат противоречащи си следствия, то е неистинно (Красносельский 1997: гл. 1, § 4).

Списъкът от логически закони може да бъде продължен, но за краткост оставяме настрана многообразието от други мнения и тълкувания. Основания за подобно абстрахиране ни дава съществуващият научен консенсус относно значението на посочените логически закони (правила или полезни съвети, както ги наричат някои). С тяхна помощ се извършват редица логически преобразувания, които стоят в основата на логическите методи на изследване.

Логически методи

Спазването на логическите закони (правила) е относително лесно при преобразуване на прости и сложни съждения, както и при непосредствените разсъждения. Когато използваме прости и сложни съждения и когато ги съчетаваме в т.нар. непосредствени разсъждения от типа „Някои шпиони са разкрити. Следователно, някои шпиони не са неразкрити“, ние боравим с относително известното. Ако искаме да открием неизвестното, необходими са ни т.нар. опосредствани разсъждения и логическите методи, свързани с тях. Затова нека обърнем внимание как следва да извършваме тези логически преобразувания!

Логическите преобразувания боравят с т.нар. изходни съждения, които наричаме предпоставки. Полученото от тях ново съждение наричаме заключение. Свързването на предпоставка и заключение – извод (логическо умозаключение, силогизъм). Преобразуванията се извършват по четири основни начина, чиято целенасочена употреба ги превръща в съответните логически методи: традукция, дедукция, индукция и абдукция.

 

Логическите методи са методи на съждението, на изграждане на веригата на мисълта. Благодарение на тях разкриваме връзката между новопридобития и предишния опит – установяваме наличието или отсъствието на повтаряща се, неизменна проява на изследвания предмет в съпоставката между нова и стара информация за него. С други думи, чрез дедукция, индукция, абдукция и традукция разпознаваме инвариантността на изследвания предмет, т.е. прилагаме принципа на инвариантност.

Традукцията (или „аналогията“, както още се нарича) [13] следва правилото: ако A и B притежават характеристики a, b и c и едновременно с това A притежава и характеристика d, то и B вероятно притежава характеристика d (Черняк 2004: 66). При традукция се прави „извод за принадлежността на определен признак на изследван единичен обект (предмет, събитие, отношение или клас) на основата на сходството на негови съществени характеристики с друг вече известен единичен обект“. Предшества се от сравнение (Кириллов, Старченко 2001: 184).

„Логическият преход от известното към новото знание е подчинен в изводите по аналогия на следното правило: ако два единични предмета са сходни в определени признаци, то могат да бъдат сходни и в други признаци, откривани в един от сравняваните предмети.“ (Кириллов, Старченко 2001: 185).

Традуктивният метод търси сходство чрез последователното прилагане на закона за транзитивността. Прилагането на закона за транзитивността формира около традукцията група методи – нейни разновидности, наречени „традуктивни методи“. Подобно становище обаче не е общоприето, някои дори разглеждат традукцията като индуктивен метод въз основа на сходството между традукция и индукция при извеждането на вероятностно заключение (Кобзарь 2001: 133-136).

Традуктивният метод е приложим и заключенията му са валидни, когато са налице:

• общ контекст (U) на предметите, чиито характеристики се съпоставят, т.е. имаме общ клас предмети;
• връзка (х) между характеристиките на съпоставяните предмети;
• съпоставяне на максимален брой характеристики (Δ);
• строго определено съотношение на съпоставяната характеристика спрямо останалите (P) (срв. Купарашвили и др. 2005: 100; Търкаланов 2003: 96-97).

Съдържанието на традукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за традуктивен метод:

Традукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на даден предмет с характеристики на друг предмет (P) чрез свързване (Δ) на частно съждение за характеристики на първия предмет (х) с частно съждение за характеристики на втория предмет (U).

Накратко, традуктивният метод свързва целенасочено частно с частно съждение, за да получи частно съждение. Традуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 1. Традукция
(идея: Moore 2007: 5)

Дедукцията следва правилото, че всяко общо съдържа множество частни. В този смисъл, дедукцията „слиза“ от общото към частното. Изходните съждения отразяват общи и частни характеристики на определени предмети, като от тях се извежда съждение за характеристиките на даден предмет, принадлежащ към множеството предмети Правилно приложеният дедуктивен метод осигурява постигане на достоверно заключение, доколкото достоверни са изходните предпоставки за него (вж./срв. Купарашвили и др. 2005: 50 и сл.; Войшвилло, Дегтярев 2001: 87 и сл.; и др.).

Съдържанието на дедукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за дедуктивен метод:

Дедукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на даден предмет с характеристики на определено множество предмети (P) чрез свързване (Δ) на общо съждение за характеристики на множеството предмети (U) с частно съждение за характеристики на предмета (x) (срв. Кобзарь 2001: 100).

Накратко, дедуктивният метод свързва целенасочено общо с частно съждение, за да получи друго частно съждение. Дедуктивното разсъждение може да бъде онагледено така: [14]

Табл. 2. Дедукция

(идея: Moore 2007: 5)

Необходимо уточнение! Може да се появи проблем, ако в действителност се окаже, че „информацията от агент „Иван“ е достоверна, макар в извода да са спазени изцяло логическите правила. Възможни обяснения? Едно възможно обяснение е, че причина за погрешното заключение е прекаленото разширяване на обема на общото съждение. Вижда се, че общото съждение не включва времева характеристика, която може да ограничи неговата валидност. Защото смисълът на съждението е, че: „Цялата информация, постъпила досега, е недостоверна“. Нищо не пречи настоящата информация от агент „Иван“ да е достоверна. Друго възможно обяснение е неистинност на частното съждение. Това означава, че „информацията от агент „Иван“ е оценена погрешно като недостоверна и е включена неоснователно в „цялата недостоверна информация“. Следователно, частното съждение непременно трябва да бъде подложено на практическа проверка, т.е. не по логически път.

Дедукцията и дедуктивния метод осигуряват получаването на толкова достоверен извод, колкото достоверни са изходните предпоставки на дедуктивното разсъждение. За да улесним използването на дедуктивния метод, без претенции за логическа строгост, нека кажем, че описаната дедукция се нарича „обикновена дедукция“ и че към нея се предявяват следните най-общи изисквания:

1. Обикновената дедукция се състои само от две предпоставки и едно заключение.
2. Едната от предпоставките трябва да е общо съждение, а заключението – единично.
3. Едната от предпоставките трябва да бъде утвърдителна, тъй като заключението не следва по необходимост от две отрицателни предпоставки.
4. Понятието, чийто обем не е включен и в двете предпоставки, не може да присъства в заключението.
5. Обемът на понятието, което присъства в двете предпоставки, но не и в заключението, трябва да бъде включен поне в едната предпоставка.
6. Заключението не следва по необходимост от две частни предпоставки.
7. Ако едната предпоставка е отрицателна, заключението също трябва да бъде отрицателно.
8. Ако едната предпоставка е частна, заключението също трябва да бъде частно (срв. Купарашвили и др. 2005: 61-62; Черняк 2004: 44-46; Кобзарь 2001: 100-125).

Логици, информатици, когнитивисти и експерти от различни дисциплини активно работят за усъвършенстване на дедуктивния метод. В резултат от усилията им са създаден сложни дедуктивни умозаключения, формални схеми и разновидности както на дедукцията, така и на другите логически операции. Без да изпадаме в излишни подробности, в такива случаи трябва да имаме предвид, че всяко сложно логическо разсъждение можем да опростим, да го разградим до по-прости съждения чрез познати и лесно приложими методологически схеми.

Индукцията следва правилото, че нищо частно не съществува извън общото и затова дадено частно може да бъде вписано в съответното общо. За разлика от дедукцията, казваме, че индукцията „възхожда“ от частното към общото. Правилно приложеният индуктивен метод води до вероятно истинно заключение, тъй като истинността на заключението не произтича по необходимост от истинността на изходните предпоставки (срв. Купарашвили и др. 2005: 92; Кириллов, Старченко 2001: 120). Иначе казано, знанието, което произвежда индукцията, е вероятно, но не и задължително достоверно.

Съдържанието на индукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за индуктивен метод:

Индукцията като метод е целенасочено извеждане на общо съждение за сходство на характеристики на дадено множество предмети с характеристики на определен предмет (P) чрез свързване (Δ) на частно съждение за характеристики на предмета (х) с частно съждение за характеристики на множеството предмети (U) (срв. Кобзарь 2001: 126-129).

Накратко, индуктивният метод свързва целенасочено частно с частно съждение, за да получи общо съждение. Индуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 3. Индукция [15]
(идея: Moore 2007: 5)

Въз основа на същия подход, който приложихме в изграждане на разбирането си за индукцията, отново без да имаме претенции за логическа строгост, приемаме, че описаната индукция е „обикновена индукция“ и че към нея могат да предявят следните най-общи изисквания:

1. Пълното прилагане на индуктивния метод (т.нар. пълна индукция) води до получаване на достоверно знание тогава и само тогава, когато се отнася да крайно множество предмети.
2. Степента на правдоподобност на обикновената (респ. непълната) индукция може да бъде повишена с увеличаване на броя на изходните предпоставки.
3. Разкриването на по-дълбока съществена връзка между характеристиките и предметите осигурява максимално възможна правдоподобност на индуктивното заключение.
4. Индуктивното разсъждение може да бъде извършено въз основа на: разкриване на причинно-следствени връзки; разкриване на необходими съществени характеристики на предметите; просто преброяване на случаите, отразени в съжденията; използване на статистически методи и установяване на честотата на поява на дадени характеристики или събития (см. Купарашвили и др. 2005: 93-95).

Абдукцията се среща често в анализите по сигурността (по Moore 2007: 4). Анализаторите я разглеждат като част от логическото мислене, пряко свързана с интуицията, „просветлението“ в разузнавателния анализ и изграждането на хипотези. Според разузнавателно-аналитичното виждане „абдукцията поражда повече нови въпроси за изследване, отколкото решения“ (Swenson et al. 2003: 111).

Абдукцията се свързва с последователното прилагане на закона за изключеното трето „от“ заключението „към“ предпоставките и формулирането на т.нар. идеален аргумент [най-обоснованото обяснение]. [16] Позволява „възстановяване“ на предпоставка (аргумент) в опосредствано разсъждение въз основа на заключението. „Възстановяването“ задължително се подлага на индуктивна и дедуктивна проверка. Смисълът на абдуктивното заключение се съдържа в открояване на логическата връзка на равнището на общото съждение (срв. Sowa 2006: 12; Cozzo 2002: 17).

Съдържанието на абдукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за абдуктивен метод:

Абдукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на дадено множество предмети с характеристики на друго множество предмети (P) чрез свързване (Δ) на общо съждение за характеристики на първото множество (х) с общо съждение за характеристики на второто множество предмети (U).

Накратко, абдуктивният метод свързва целенасочено общо с общо съждение, за да получи частно съждение. Индуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 4. Абдукция
(идея: IEP: C. S. Peirce’s..., 15.09.2019)

По отношение на абдукцията е важно да бъдат взети предвид следните съображения, изразяващи спецификата на абдуктивния процес:

1. Достоверното абдуктивно разсъждение не доказва хипотези, защото не следва еднозначно от предпоставките.
2. Абдуктивното заключение не е най-доброто обяснение, а най-близкото до дадени предпоставки обяснение.
3. Всяка стъпка в абдуктивното разсъждение може [и трябва] да бъде подложена на дедукция или индукция.
4. Валидността на всяко абдуктивно заключение може да бъде съпоставена с валидността на дедуктивните и индуктивните заключения (Kapitan 1992: 1-3).

Когато прилагаме някой от изброените логически методи – традукция, индукция, дедукция и абдукция, видяхме, че търсим някакво сходство. Следователно, извършваме първоначалните познавателния действия на сравнение и обобщение, които са пряко свързани с нашето възприятие и които определихме като основни когнитивни методи на познанието. Забележителното е, че когнитивните и логическите методи са неделими в нашия мисловен процес. Протичат едновременно и съгласувано, като резултатите от прилагането на един от методите се ползват за прилагане на друг. Според Алексей Шухов: 

„[...] логическото, неумеещо поначало да фиксира качеството на загадката [т.е. на познавателната задача], е ограничено в сферата на отношения между наличните съждения. [...] Познанието [от друга страна] взима под внимание и действителността...“ (Шухов 2007: В-32).

Затова нашето изследване на действителността и нейните взаимовръзки изисква да използваме резултатите от когнитивните и логическите методи в съчетание с познавателните образи, получени чрез т.нар. епистемологически методи (идея: Костов 1976: 21).

Бележки:

[1] Терминът „понятие“ обозначава онова, което можем да наречем „елементарна форма на битийност“ (см. Димитър Гинев).

[2] Терминът „съждение“ обозначава онова, което можем да наречем „онтологическа схема“ (см. Димитър Гинев).

[3] Според определеността на предмета, понятията се делят на: съотносителни – при зависимост на предмета от наличие на друг предмет (напр. „началник“ и „подчинен“), и безотносителни – при самодостатъчност на обозначения предмет (напр. „човек“). Според наличието или отсъствието на дадена характеристика в предмета, понятията се делят на: положителни – при наличие (напр. „престъпник“), и отрицателни – при отсъствие (напр. „не–престъпник“). Според принадлежността на предмета към дадено множество, понятията се делят на: разделителни понятия за предмети от даден клас (напр. „агент“) като част от по-голямо множество и събирателни понятия за предмети, представляващи самото множество (напр. „агентура“). Според броя предмети, които обозначават, понятията се делят на: единични за единичен предмет (например „Държавна агенция „Национална сигурност“) и общи за множество предмети (напр. „служба за сигурност“) (Купарашвили и др. 2005: 9-10; Черняк 2004: 11-15).

[4] Порочни определения са кръговото и тавтологичното определение. Кръгови са определенията „Националната сигурност е състояние, при което са защитени националните интереси“ и „Националните интереси са интересите за защита на националната сигурност“. Използването на тавтология е логическа грешка при определянето на дадено понятие, защото то се обяснява чрез самото себе си, само че с други думи (Речник..., 1998: 780). Тавтологично определение е „Защитата на националната сигурност е защита от посегателства срещу националната сигурност“. В случая не става ясно какво точно се разбира под понятието „защита“, защото с определението се казва просто, че „защитата е защита“. (м.бел.).

[5] Прието е логическият субект да се обозначава с S, логическата връзка с R, логическият предикат с P. Структурата на простото твърдение тогава изглежда така: SRP. Когато има модалност, т.е. сложно съждение, структурата му изглежда така М(SRP).

[6] С обозначения съобразно: матрицата на знанието, U – условия; х – обект; Δ – преобразувания; Р – резултати от преобразуванията; приетите рационални принципи, E – емпиричност; I – инвариантност; N – номологичност и Н – непротиворечивост; логическите символи, M – модалност; S – логически субект; R – логическа връзка и P – логически предикат. (м.бел.).

[7] Виждаме, че структурата на логическото съждение М(SRP) е огледално отражение на матрицата на знанието U(xΔP). Съвпадението не е случайно и е обяснимо с обстоятелството, че в първия случай човешкото мислене се описва с логически термини, описваме разсъждение, а във втория – с термини от теорията на познанието, описваме отражение на обективната действителност. (м.бел.).

[8] За съжаление, има експерти в сферата на сигурността, които не разбират това. (м.бел.).

[9] Различните автори ги подреждат по различен начин. (м.бел.).

[10] Прилагането на закона за изключеното трето означава да съчетаваме достатъчното основание, тъждествеността и непротиворечивостта в нашите съждения. (м.бел.).

[11] С обозначения съобразно: матрицата на знанието, U – условия; х – обект; Δ – преобразувания; Р – резултати от преобразуванията; приетите рационални принципи, E – емпиричност; I – инвариантност; N – номологичност и Н – непротиворечивост; логическите символи, M – модалност; S – логически субект; R – логическа връзка и P – логически предикат. (м.бел.).

[12] Ако изкажем твърдение, което да изразява някакво средно положение между истинно и неистинно твърдение, това означава просто, че грешим (м.бел).

[13] В логиката понятията „традукция“ и „аналогия“ са взаимозаменими и с едно и също съдържание, т.е. те са тъждествени. Отдаваме предпочитание, обаче, на термина „традукция“ вместо „аналогия“, тъй като в литературата съществува художествен похват със същото наименование – „аналогия“, и смятаме, че не би следвало понятията и съдържанието на логическия и художествения метод да се припокриват. (м.бел.).

[14] Вж. и Кобзарь 2001: 100-102. Владимир Кобзар дава следния пример за дедукция: „Всички студенти са учещи се“ и „Всички спортисти са студенти“, следователно „Всички спортисти са учещи се“. 

 

[15]  Приемаме, че единичното съждение е особен случай на частно съждение. (м.бел.).

 

[16] Ако чрез абдукция ние търсим най-обоснованото обяснение, това обяснение трябва да бъде цялостно, достатъчно, завършено и непротиворечиво. Следователно, ние прилагаме последователно рационалния принцип на непротиворечивост, респ. закона за непротиворечивост на съжденията. (м.бел.).

Източници:

1. Войшвилло, Дегтярев 2001: Войшвилло, Евгений, и Михаил Дегтярев. Логика. Москва, 2001, philosophy.ru, MSWord, 528 с., доступ: 26.09.2004.

2. Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995, 306 с.

3. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с.

4. Кириллов, Старченко 2001: Кириллов, Вячеслав, и Анатолий Старченко. Логика. Учебник для юридических вузов. Издание 5-е, переработанное и дополненное. Москва, 2001, i-u.ru, MSWord, 262 с., доступ: 09.04.2010.

5. Кобзарь 2001: Кобзарь, Владимир. Логика. Учебное пособие для студентов гуманитарных факультетов. Санкт-Петербург, 2001, krotov.info, HTML, доступ: 17.12.2005.

6. Костов 1976: Костов, Константин. Структурно-функционален подход в научното изследване. София, 1976, 156 с.

7. Красносельский 1997: Красносельский, Константин. Альтернативная логика. Москва, январь 1997 г., humanus.site3k.net, HTML, доступ: 03.11.2006; актуализированная ссылка: IP adress: 81.177.135.112, humanus.site3k.net, HTML, доступ: 08.09.2019, url.

8. Купарашвили и др. 2005: Купарашвили, Мзия, и др. Логика: учебное пособие. Омск, 2005, gaudeamus.omskcity.com, PDF, 124 с., доступ: 12.05.2007.

9. Никифоров 2001: Никифоров, Александр. Логика. Москва, 2001, i-u.ru, MSWord, 56 с., доступ: 09.04.2010. 

 

10. Речник..., 1998: Речник на чуждите думи в български с приложения. Трето издание. Автор: Иван Габеров. Велико Търново: Габеров, 1998, 944 с.

11. Търкаланов 2003: Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София: Албатрос, 2003, 140 с.

12. Черняк 2004: Черняк, Наталья. Логика: Учебное пособие. Омск, 2004, gaudeamus. omskcity.com, PDF, 84 с., доступ: 12.05.2007.

13. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественного анализа, nounivers.narod.ru, HTML, доступ: 28.08.2007.

14. Cozzo 2002: Cozzo, Cesare. Epistemic Truth and Excluded Middle. Roma, 2002, uniroma1.it, PDF, 35 p., access: 06.11.2008.

15. IEP: C. S. Peirce’s...: Internet Encyclopedia of Philosophy (IEP). A Peer-Reviewed Academic Resource, site: iep.utm.edu, articles, access: C. S. Peirce’s: Architectonic Philosophy – by Albert Atkin, 15.09.2019.

16. Kapitan 1992: Kapitan, Tomis. Peirce and the Autonomy of Abductive Reasoning. – In: Erkenntnis, 37, July 1992, niu.edu, PDF, 27 p. (pp. 1-26), access: 16.04.2010; updated reference: researchgate.net, access: 15.09.2019, url.

17. Moore 2007: Moore, David T. Critical Thinking and Intelligence Analysis. Occasional Paper Number Fourteen. Second Printing (with revisions). Washington, D.C.: National Defense Intelligence College, March 2007, PDF, 159 p., access: 02.05.2020, url.

18. Sowa 2006: Sowa, John. Worlds, Models, and Descriptions. 2006, jfsowa.com, PDF, 26 p., access: 21.10.2008.

19. Swenson et al. 2003: Swenson, Russell, et al. Bringing Intelligence About: Practitioners Reflect on Best Practitioners. Washigton, DC: Joint Military Intelligence College, May 2003, apps.dtic.mil, PDF, 158 p., access: 26.11.2008; updated reference: access: 15.09.2019, url.

 

© Оригинална публикация: 04.03.2023

Настоящата публикация е обобщение и преработка на две предходни онлайн публикации:

1. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: понятия, съждения, закони. София: Studia Analytica, 18.04.2014. Свалена онлайн на 04.03.2023 г.
2. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: преобразувания и методи. София: Studia Analytica, 21.04.2014. Свалена онлайн на 04.03.2023 г.

 

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 42-56, ISBN 978-954-91927-4-2.
2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 244-253, ISBN 978-619-152-096-1.
3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 113-125, ISBN 978-619-188-457-5.
   
4. Гюров, Румен. Превръщане на анализа в наука. София: Studia Analytica, 05.11.2022, url.
   
5. Гюров, Румен. Когнитивни методи. София: Studia Analytica, 17.12.2022, url.
6. Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023, url.

Свалени публикации:

1. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: понятия, съждения, закони. София: Studia Analytica, 18.04.2014, свалена на 04.03.2023 г.
2. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: преобразувания и методи. София: Studia Analytica, 21.04.2014, свалена на 04.03.2023 г.