Показват се публикациите с етикет Аналитика. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Аналитика. Показване на всички публикации

18/08/2024

Измерване, изчисляване и преценка на риска и сигурността

Румен Гюров


Не съди за едно като за малко,
а за друго като за голямо,
защото няма как да знаеш
кое колко тежи.

– Пирке Авот 2:1

Въведение

Анализът на риска и сигурността започва с тяхното идентифициране (разпознаване, т.е. с качествен анализ), преминава през преценяването им (количествен анализ: измерване и изчисляване) и завършва с тяхната оценка (качествен анализ, който определя тяхното въздействие, изразено като резултат от преценяването им, съотнесено към конкретни потребности и интереси).

Рискът и сигурността са противоположни, но едновременно сходни явления. Ако сме ги идентифицирали, можем да ги превърнем в предмет на нашия анализ, можем да приложим спрямо тях една и съща технология, която да ни предостави непротиворечиви, съвместими, сравними и достоверни резултати от тяхната преценка. Затова нека се насочим към следното:

Съдържание
  • Технология на преценяването. Разграничение между преценка и преценяване. Матрица на технологията за преценяване на риска и сигурността.
  • Области на преценка. Стратегически карти за ефективно организационно управление. Матрица на преценяването по области. Матрица на технологията за преценяване на риска и сигурността по области.
  • Умна преценка. Умни цели. Критерии за „умна преценка“.
  • Средства за идентифициране. Списъци и показатели за проверка, измерване и изчисляване на риска и сигурността.
  • Формулиране на показатели. Разграничение между индикатори и индекси. Изисквания към индикаторите. Предимства и ограничения при използването на показатели. Пример с атестиране и оценка на изпълнението на служител.
  • Измерване и изчисляване. Вероятност от настъпване на събитие и предвиждане на последиците от него. Прагови значения за определяне на риска и сигурността. Уточняване на понятията за преценка на риска и сигурността. Разграничаване на необходим, достъпен, недостъпен, достатъчен, недостатъчен, обхванат и наличен ресурс. Зависимостта като уязвимост или/и устойчивост. Правила на преценяването на риска и сигурността. Матрица за преценяване на риска. Видове риск. Матрица за преценяване на сигурността. Видове сигурност. Някои особености на статистическите и вероятностните методи.
  • Обобщение. Матрица за преценяване на риска и сигурността по обективни показатели.
  • Препоръчителни източници: БДС ISO 31000:2018 – Управление на риска. Указания; БДС EN ISO 31010:2010 – Управление на риска. Методи за оценяване на риска (IEC/ISO 31010:2009); А. Иванов, С. Олейников и С. Бочаров, 2008; Робърт Каплан и Дейвид Нортън, 2006; Джеймс Мичъл и Томоми Курокава, 2005; Лиса Сегнестам, 2002; Питър Харди и Терънс Зден, 1997.

Технология на преценяването

Преценката на риска и сигурността е резултат от единен процес на тяхното идентифициране, измерване, изчисляване и преценяване. Идентифицирането е задача на качествения, [1] преценяването (измерването и изчисляването) – на количествения [2] анализ. Самата преценка е своеобразен завършек на този процес. И нека обърнем внимание на едно съществено разграничение: когато говорим за „преценка“ имаме предвид четири звена на единен процес – идентифициране, измерване, изчисляване, преценяване; когато говорим за „преценяване“ имаме предвид само последното звено в процеса на „преценяване“, което „осмисля“ резултата от изчисляването и „произвежда“ самата „преценка“ (идея: БДС 2018: 5).


Рис. 1. Матрица на технологията за преценяване на
риска и сигурността

Неизбежното съчетаване на качествен и количествен анализ произтича от следните два неотменими принципа:
  1. Само това, което може да бъде измерено, може да бъде управлявано, но едновременно с това...
  2. Само това, което може да бъде описано, може да бъде измерено (см. Каплан, Нортън 2006: xv).
Затова, първото нещо, което ни е необходимо е да определим какво точно измерваме и изчисляваме – сигурност или/и несигурност, съотв. предизвикателство, опасност, заплаха или/и риск. Подобна качествена определеност имаме в нашите дефиниции за сигурността, несигурността, предизвикателството, опасността, заплахата и риска като проявени съотношения между необходим, достъпен и недостигащ ресурс за отразяване на дадено въздействие.

Виждаме, че във фокуса на нашата преценка е поставен ресурсът. Нека уточним, че ресурсът, с който системата разполага, може да е, но може и да не е необходим за дадено взаимодействие. Нас ни интересува, и това е интуитивното ни и естествено разбиране, само онзи ресурс който едновременно е достъпен и необходим за това взаимодействие. Затова във всичките използвани от нас определения и свързани с тях представи за сигурността и видовете несигурност под „достъпен ресурс“ следва да разбираме „необходим достъпен ресурс за отразяване на дадено взаимодействие“.

С това уточнение, приетите определения са достатъчно конкретни и позволяват прилагане на качествен и количествен анализ. Позволяват и по-нататъшно конкретизиране на това какво представляват непосредствените прояви на риска и сигурността. Как става това?

Първата ни стъпка, разбрахме, е идентифицирането на качествените характеристики на риска, съотв. сигурността. За целта разполагаме поне с два полезни инструмента: области на преценка и „умни цели“.


Области на преценка

През 1992 г. Робърт Каплан и Дейвид Нортън предлагат въвеждане на балансирана система от показатели за измерване и ефективност в бизнес управлението (Каплан, Нортън 2006: xi; Kaplan, Norton 1992). Впоследствие двамата автори развиват тази система, за да стигнат през 2004 г. до т.нар. „стратегически карти“ за ефективно организационно управление, които включват развити и подробно разработени показатели (Каплан, Нортън 2006: xi-xvi).

Със своите стратегически карти Робърт Каплан и Дейвид Нортън предлагат показателите за управление да обхванат следните основни области:
  • управление на операциите, вкл. развиване и поддържане на взаимоотношения с доставчиците, производство на продукти, услуги, разпределение и доставка, управление на риска;
  • управление на клиентите, вкл. избор и привличане на клиенти, съхраняване на клиентската база, развитие на отношенията с клиентите;
  • иновация, вкл. определяне на възможностите за нови продукти и услуги, управление на портфейл за въвеждане на нови продукти и услуги;
  • регулаторни и социални процеси, вкл. отношение към околната среда, безопасност и здраве на служителите, практики на подбор и наемане на персонал и инвестиции в обществото (Нортън, Каплан 2006: 12-30, 109-203).
В разработените от Робърт Каплан и Дейвид Нортън стратегически карти виждаме не просто акцент върху вътрешните процеси в бизнес организацията, а непрекъснато свързване на тези процеси с взаимодействия във външната среда, пазара, бранша, в който организацията се конкурира. И разбира се, такъв подход е в плюс за популярността на авторовата концепция. Такъв подход съответства и на потребностите на анализа на риска и сигурността.

За да определим областите на преценка на риска и сигурността, обаче, на нас ни е необходимо да решим поне три задачи: първо, да разграничим ясно вътрешни от външни взаимодействия, като едновременно с това обособим връзката помежду им; второ, да определим по-точни понятия, които да съответстват на нашата концепция за риска и сигурността; трето, да изработим подход, приложим във всички сфери на човешка дейност (освен в бизнеса, също и в политиката, обществото, дипломацията, сигурността, военното дело...). В такъв случай приемаме, че областите на преценка на риска и сигурността са:
  1. необходимите ресурси във взаимодействията с външната среда, вкл. с наши съперници, поддръжници и други фактори от значение за възникване и развитие на критична ситуация (предизвикателство, опасно събитие, заплаха и вероятност от загуба на достъп до ресурс);
  2. достъпните ресурси, подложени на влияние, вкл. тяхното придобиване, съхраняване, разпределение, ползване и недостиг;
  3. съотношенията между външното влияние, вътрешноорганизационния интегритет и достъпа до ресурс, с оглед организационните интереси, постигане на целенасоченост на действията и постигане на сигурност;
  4. резултатите, последиците от всички взаимодействия върху вътрешноорганизационните процеси, вкл. управлението на ресурсите, взаимодействието между различните звена и координацията между различните нива в организацията – напр., стратегическо, оперативно и изпълнителско (рис. 2. Матрица за преценяване по области).

Рис. 2. Матрица за преценяване по области

По области етапите за преценяване на риска са:
  1. Идентифицираме: определяме целия необходим ресурс за дадено взаимодействие (качествен анализ).
  2. Измерваме: определяме величината (обема или/и стойността) на целия необходим ресурс; накратко, определяме необходимия ресурс (количествен анализ).
  3. Измерваме: определяме величината (обема или/и стойността) на целия достъпен ресурс, [3] необходим за даденото взаимодействие; накратко, определяме достъпния ресурс (количествен анализ).
  4. Изчисляваме: установяваме съотношението между достъпния и необходимия ресурс (количествен анализ).
  5. Преценяваме: определяме установеното съотношение като наличие на сигурност или вид несигурност (количествен анализ с преход към качествен анализ).
Ако съчетаем представата си за процеса на преценяване с тази за областите на идентифициране на риска и сигурността, можем да използваме следната матрица:


Табл. 1. Преценяване на риска и сигурността по области

Запомнете!
В случай че достъпният ресурс е по-малко от необходимия, т.е.:
достъпен < необходим ресурс, имаме недостиг на ресурс (недостигащ ресурс),
т.е. риск!
В случай че достъпният е равен или повече от необходимия ресурс, т.е.:
достъпен ≥ необходим ресурс, имаме достатъчен ресурс,
т.е. сигурност!

Обхватът на изброените области на преценяване е определен само най-общо. Следващата ни стъпка е да конкретизираме подобластите, в които се извършват взаимодействията, представляващи интерес, и свързаните с тези взаимодействия, взаимозависимости, съотношения и установени резултати – риск или/и сигурност. Това означава, че е необходимо да идентифицираме, измерим, изчислим и преценим взаимодействията, взаимозависимостите, съотношенията и резултатите от тях съобразно сферата на човешка дейност. В такъв случай имаме възможност да приложим съответните структуриращи методи, особено PEST методите, вкл. в най-разгърната им форма STEEPLED. И понеже за всяка сфера на човешка дейност в обществената система е структурирана съответната ѝ подсистема, най-мощното аналитично средство, с което разполагаме е системният метод.


Умна преценка

Всеки организационен ресурс е актив за постигане на конкретна организационна цел. Всяка цел е (или би трябвало да е) част от цялостна стратегия на организацията и за да не поражда сама по себе си неопределеност, трябва да е т.нар. „умна цел“.
Умната цел трябва да бъде конкретна, измерима, достижима, релевантна и времево определена (UCOP 2016: 3; Nemiro et al., eds. 2008: 112; ODNI 2008: 16; срв. Nagel et al. 2013: 40-41; Ajaib et al. 2011: 5; и др.). [4]
Наименованието „умна цел“ идва от абревиатурата на английски на понятията „конкретен“ (Specific), „измерим“ (Measurable), „достижим“ (Achievable), „релевантен“ (Relevant) и „времево определен“, букв. „времево ориентиран“ (Time-oriented), т.е. SMART – бълг. „умен“.

Умната цел обикновено означава, че искаме да увеличим или намалим нещо като количество или/и качество, да запазим, направим или/и развием нещо/някого. За да бъде конкретна тази цел, тя трябва да отговаря на вече известните ни въпроси „Кой?“, „Какво?“, „Къде?“, „Кога?“, „Как?“, „Кое?“. Техните отговори ни позволяват конкретно да определим: отговорните за постигането на целта служители; действията, които следва да се предприемат; времето, мястото, начина и обекта на предприеманите действия (UCOP 2016: 3-9).

Добре формулираната умна цел ни позволява добре да формулираме „необходимия ресурс“ за постигането ѝ. Ако целта е конкретна, можем да посочим конкретно необходимия ресурс. Ако целта е измерима, можем да посочим количеството необходим ресурс. Ако целта е достижима, можем да изравним достъпния с необходимия за постигането ѝ ресурс. Ако целта е релевантна (съответства) на потребностите и прилаганата стратегия, можем ефективно да използваме достъпния ресурс за постигането ѝ. Ако целта е времево определена, достъпът до ресурс също е определен във времето. Тогава недостигащият ресурс е винаги осезаем като разлика между необходим и достъпен ресурс. Тогава идентифицираме с него онази пречка, която не позволява постигане на целта. Недостигащият ресурс е обективна предпоставка да се изправим пред риска от провал на нашите цели.

Всъщност, логиката на идентифициране, измерване, изчисляване и преценяване на ресурсите следва да отрази в себе си логиката на поставяне и постигане на „умни цели“. Ако използваме „умната цел“ като матрица за всеки един етап на преценяване на ресурсите, нашата преценка също трябва да е „умна“ и затова следва да бъде:
  1. Конкретна: преценка на конкретен ресурс, кой, къде, кога, как и какъв конкретен ресурс използва за постигане на дадена цел.
  2. Измерима: преценка, която може да бъде проверена във всеки момент за даден количествено измерим ресурс.
  3. Достижима: преценка на целия достъпен ресурс, който позволява придобиване на нов ресурс и изравняване на достъпния с необходимия ресурс за постигане на дадена цел.
  4. Адекватна: преценка, която отчита потребностите от ресурс, очертава неговия недостиг и е неразделна част от цялостната стратегия на дадена организация.
  5. Времево определена: преценка, която отчита жизнения цикъл на ресурса.
След идентифициране на конкретните области, „умните цели“, необходимите, достъпните и недостигащите ресурси и начините за тяхната преценка идва ред да определим средствата за идентифициране на риска и сигурността.


Средства за идентифициране

В стандартите за анализ и управление на риска се изброяват редица методи за неговата оценка, два от които са т.нар. списъци за проверка и показатели за риск (БДС 31010: В.4 и В.28). Списъците и показателите са резултат от предварителен анализ, представляват средства за идентифициране и оценка и са свързващо звено между анализа и управлението (БДС 31010: В.4.2 и В.28.3). Наличието им в стандартите за нас е само повод, да направим отново уточнение с оглед правилната употреба на понятията! Под „метод“ обикновено разбираме „изследователска технология“, чието съдържание е с много по-широк обхват от съдържанието на понятията „списък“ и „показател“. В този смисъл, списъците и показателите не са аналитични методи, а средства за количествен анализ на риска (респ. сигурността).

Списъците за проверка обхващат: всички звена от жизнения цикъл на даден продукт, услуга, процес и система; всички средства за управление на организацията, нейните активи, дейност и цели; всички онези събития, които пораждат опасност за организацията. Разработват се въз основа на спецификата и натрупания опит на организацията. Прилагат се при постоянно наблюдение на вътрешната и външна организационна среда, при ясно разграничаване на известни от неизвестни променливи. Могат да се прилагат от всеки служител, дори неспециалист, във всяка дейност и задача. Ориентират поведението на служителите спрямо усвоената рутина. Прилагането на списъците за проверка не бива да ограничава въображението за идентифициране на риска. При прилагането им следва да се обърне особено внимание на онези неизвестни променливи, които вече са идентифицирани и редовно отчитани в анализа на риска, но които в даден момент могат да преминат определени прагове и да генерират риск (вж. БДС 31010: В.4).

За целите на доброто управление изобщо, можем да обогатим съдържанието на списъците, като включим в тях не само събитията, създаващи опасност, но и всички събития, които произтичат от вътрешноорганизационната дейност и от взаимодействието с външната среда. Струва си да включим в съдържанието им показатели за риск и сигурност, които още по-конкретно да дефинират параметрите за управление, да послужат за целите на анализа и да подпомагат ефикасното организационно поведение спрямо риска.

Показателите за риск са вероятно най-мощното средство за непосредствено идентифициране, бърза преценка и ефективно управление на риска. Показателите се формулират за всяка конкретна дейност или задача въз основа на предварително установени, измерими и съпоставими качествени характеристики. При добре разработени показатели, можем точно да определим обхвата и нивото на риска. За определяне на обхвата измерваме качествените характеристики, като представяме резултата от измерването с т.нар. „бална оценка“. За определяне на нивото съпоставяме получените бални оценки за различните характеристики, като представяме резултата от съпоставянето им в „рангова скала“ (вж. БДС 31010: В.28).

За да преодолеем недостатъците в терминологията, стандартизирана в поредицата ISO 31000, можем да приемем, че балната оценка на риска е онази стойност, която на друго място се назовава или е част от „преценката на риска“ (срв. БДС 31010: В.28.1; БДС 73: 3.7.1).

Препоръчаният от международния стандарт подход към анализа на риска е напълно приложим и за анализа на сигурността. Нашата представа за „риск“ и „сигурност“ съдържа съвместими едно с друго, взаимосвързани понятия и се формира около съдържанието на понятието „ресурс“. С други думи, и риска, и сигурността идентифицираме, измерваме, изчисляваме и преценяваме в едни и същи взаимодействия, взаимозависимости, съотношения и резултати от тях, въз основа на едни и същи ресурси. Затова можем да говорим едновременно за показатели за риск и сигурност.


Формулиране на показатели

Формулирането на всеки показател е подчинено на ред изисквания и се предшества от високо отговорен аналитичен процес. Тъй като експертите в областта на устойчивото развитие разполагат вероятно с най-добре разгърната, широко прилагана и популярна методология за формулиране на показатели, е добре да се обърнем към техните постижения. Освен развитата методология, идеята за устойчиво развитие борави с основното понятие, което дотук сме определили като сърцевина на нашето разбиране за риска и сигурността – понятието „ресурс“.

Лиса Сегнестам в своя разработка – „Индикатори на околната среда и устойчивото развитие: теории и практически опит“ (Вашингтон, 2002), представя разграничението между два вида показатели: „индикатори“ и „индекси“. Първото изискване към правилното формулиране на показателите е да направим именно това разграничение!
Под индикатор се разбират количествени данни [за наличие или отсъствие на някакъв ресурс], под индекс – обобщен показател, агрегирани количествени данни, поставени в някакво отношение помежду им (Segnestam 2002: 3-4).
Преценката на риска и сигурността (т.е. тяхната бална оценка) може да започва, по подобие на оценката на устойчивостта, с един общ индикатор или индекс, или да започва с оценка на мрежа от индикатори или индекси (см. Segnestam 2002: 25).

В контекста на устойчивото развитие, през 2001 г. Комисията на европейските общности поставя четири изисквания при съставяне на списък с индикатори. Списъкът трябва да бъде: устойчив, за да гарантира повторяемост на оценката; гъвкав, за да се приспособява към актуалните приоритети; кратък, за да се съсредоточат усилията и провежда последователна политика, и уравновесен, така че да разграничава отделните предметни области [области на нашата преценка], които подлежат на измерване (COM(2001): 2).

В колективно изследване от 1997 г. „Оценяване на устойчивото развитие: принципи за практиката“, под редакцията на Питър Харди и Терънс Зден, авторите обръщат внимание върху необходимостта стойностите на индикатора да могат да бъдат съпоставяни по подходящ начин с набелязани цели [вж. „умни цели“], други относими стойности, диапазони от стойности, прагове на стойността или посоки на съществуващите тенденции. Изразената гледна точка е, че принципите за формиране на индикатори могат да послужат за целите на различни обществени групи, неправителствени организации, корпорации, правителства, местни управи и международни организации (Hardi, Zdan, eds. 1997: 3-4, 16-20).

През 2007 г. Департаментът по икономически и социални въпроси на ООН издава ръководство „Индикатори на устойчиво развитие: насоки и методологии“. В ръководството са посочени три изисквания към формулирането на базови индикатори за оценка на човешката дейност съобразно критериите за устойчиво развитие. Според авторите на документа, индикаторите трябва да обхващат проблемите в повечето страни по света, да отразяват ключова информация, която не се съдържа в други индикатори, и да са достъпни поне в обозримо време и на поносима цена (DESAUNS 2007: 9).

Идеите, представени дотук, можем да обобщим, като посочим следните изисквания към формулирането на индикатори: широкообхватност спрямо дейността; съотносимост с потребностите; отчетливост в обхвата, така че да няма припокриване; достъпност на данните за тяхното измерване.

Подобно на формулировката за умна цел, формулировката на индикатора следва да отговаря на същите изисквания, така че индикаторът да бъде конкретен (specific), измерим (measurable), достижим (achievable), релевантен (relevant) и времево ориентиран (time-oriented), т.е. SMART (вж. по-горе).

За да съвместим тези идеи с нашата идея за управление на риска и сигурността, можем да прецизираме изискванията си. В този смисъл индикаторите трябва да бъдат:
  • всеобхватни, отразяващи процесите във вътрешната и външната среда;
  • конкретни, качествено разграничени един от друг, без припокриване;
  • наблюдаеми, непосредствено разпознаваеми и измерими;
  • адекватни, съобразени с потребностите на управлението.
Според Лиса Сегнестам използването на индекси за целите на устойчивото развитие има следните предимства: показва силните и слабите страни в развитието; може да бъде комбинирано с показател като брутния вътрешен продукт за оценка на общото благосъстояние; агрегираните индикатори очертават връзките в сърцевината на развитието; верифицирането на отделните индикатори е относително по-лесно и леко възпринимаемо и от експерти, и от по-широка публика (Segnestam 2002: 25).

Можем да кажем, че предимствата при използване на показатели се изразяват в следното:
  1. Използването на показатели улеснява оценката и анализа.
  2. Индексите имат по-висока аналитична стойност от индикаторите.
  3. Агрегирането на показатели отразява многообразието.
  4. Показателите могат да се прилагат от неспециалисти.
Според Лиса Сегнестам използването на индекси за целите на устойчивото развитие може да бъде белязано със следните недостатъци: агрегираните индекси скриват значението на съставящите ги индикатори и многообразието от връзки помежду им; агрегирането може да срещне пречки при определяне на тежестта на отделните индикатори и да бъде неясно и др. (Segnestam 2002: 25).

Можем да кажем, че най-съществените недостатъци при използване на показатели произтичат от:
  1. Ограниченията на количествения подход.
  2. Избора на неподходяща методология за агрегиране на индикаторите в индекси.
  3. Скриването на реалните връзки между индикаторите, формиращи съответните индекси.
  4. Допуснатото припокриване на обхвата на показателите.
Разработените показатели за устойчиво развитие на икономиката, природната среда и обществото, за регулиране на взаимодействието между отделни сектори на човешката дейност, на глобално, национално, регионално и локално равнище са широко прилагано и ефективно средство за анализ, оценка, управление и контрол (напр. COM(2001): 9-11; SDKP, 13.12.2017; DESAUNS 2007: 9-28; UNDSD 2001: 18-55; UNSDGR 2017; etc.).

За да илюстрираме „технологията“ за формулиране на показатели, можем да вземем като удобен пример атестирането, оценката на изпълнението на служителите на дадена организация.
Пример. Атестиране и оценка на изпълнението на служител 
Нека приемем, че имаме компания, която притежава верига от магазини за продажба на битова електроника: смартфони, таблети, лаптопи, компютърни конфигурации и аксесоари към тях! За да атестираме нашите служители и дадем обективна оценка на положения труд, формулираме определен набор от показатели според особеностите на тяхната работа. Задачата ни е да атестираме продавач в магазин според броя реализирани от него продажби по видове предлагани стоки – смартфони, таблети, лаптопи, конфигурации и аксесоари! Оформяме своеобразна измервателна скала, която да остойности видовете продажби едновременно според тяхното количество и значение за успеха на нашата компания (не става дума за цената на продаваната стока). Заедно с това тази скала измерва и приноса на служителя към този успех и в окончателния си вид изглежда така:

Табл. 2. Атестиране на служител

В първата колона, само за пригледност, слагаме поредни номера на нашите показатели. Във втората посочваме видовете продажби според предлаганата стока. В третата колона поставяме броя реализирани продажби за всеки вид в рамките, да речем, на един работен месец. В четвъртата поставяме предварително определен коефициент. В петата колона поставяме споменатата вече като понятие „бална оценка“ (бал), в нашия случай това е произведението между броя продажби от даден вид и коефициента за този вид продажба.

Предварително определеният от нас коефициент не е нещо случайно. Той показва сложността или/и значението на даден вид продажба за успеха на компанията. Под „сложност“ тук разбираме времето, необходимо на нашия служител да убеди потенциален клиент да извърши даден вид покупка. Под „значение“ разбираме дела на печалбата от даден вид продажба в общата сума на печалбите от всички видове продажби. В този смисъл нашият коефициент се изгражда върху относително обективна основа...

Коефициентът трябва да отговаря на едно важно условие: сумата от коефициентите по видове продажби следва да бъде 100%. [5] С други думи, реализирането на цялото разнообразие от продажби допринася на 100% за успеха на компанията. Последното е нашето водещо разбиране за дейността на компанията и нейната конкурентоспособност.

Първият ред в таблицата е заглавен ред. От втори до седми ред нанасяме данните за видовете продажби. Осми ред съдържа обобщение: общата сума продажби (независимо от вида), сумата на коефициентите (като контролно поле за приетия мащаб 100%), общия бал (сума от баловете по отделни видове продажба). На девети ред са средните показатели: среден коефициент (винаги 20% за пет вида продажби, т.е. 100%:5) и среден бал. Абсолютните стойности в осми ред и средните в девети ред са необходими при сравнение на показателите на нашия служител с поставената му норма на продажбите (неговите SMART цели) и при сравнение с показателите на другите служители.

В идеалния случай приведената таблица може да се трансформира за измерване на всяка човешка дейност. Примерът, разбира се, е съвсем условен, само за демонстрация. Нагледността му показва универсалната приложимост на използваните в него принципи (идея от: Heuer, Jr. 1999: 89-94; Търкаланов 2003: 106-107).

Следващата стъпка трябва да ни покаже как измерената дейност се свързва с риска и сигурността!


Измерване и изчисляване

В поредица на Harvard Business Essentials, през 2004 г. Ричард Люки предлага проста математическа функция, наречена „очаквана стойност“, за предпазване от събитията, които пораждат риск:
„В своя най-прост вид очакваната стойност се получава от предвижданията за последствията от събитието (Е) [умножена] по вероятността същото това събитие да настъпи (Х) или
Е (Х) = очакваната стойност“ (Люки 2006: 31; срв. БДС 31010: В.29).
През 2008 г. А. Иванов, С. Олейников и С. Бочаров, които разработват т.нар. инвестиционен риск, представят формула, която изразява съотношението между максималния размер на възможната загуба и реалния размер на наличните ресурси (изразени в парични единици): К = З / Р, където: К е коефициент на риска (обозначен от авторите като Кр); З – максимално възможен размер на загубата в парични единици (обозначен от авторите като У, от рус. „убыток“ – бълг. „загуба“); Р – наличен паричен ресурс за посрещане на риска (обозначен от авторите като С – собствен финансов ресурс на инвеститора) – Иванов и др. 2008: 20).

Авторите обръщат внимание на т.нар. прагови значения – за измерване на вероятността (р) от евентуална загуба и за измерване на обема (V) на евентуално засегнатия ресурс, изразени по следния начин:
pmin. < pзагуба < pmax. и Vmin. < Vзагуба < Vmax.
Разработват и допълнителен изчислителен апарат, свързан с оценката на риска и подходящ за етапите след неговата идентификация (Иванов и др. 2008: 51 и сл.).

Във връзка с формулирането на индикатори, Лиса Сегнестам също обръща внимание на праговите значения:
„Индикаторът трябва да отразява проблем, който включва прагове, отвъд които малките промени могат потенциално да доведат до необратими ефекти (например, застрашените биологични видове се превръщат в изчезващи).“ (Segnestam 2002: 16).
В необозримото количество източници за изчисляване на риска ще срещнем различен по сложност, обикновено приложим само от специалисти математически апарат. Нека се опитаме да сумираме онова, което е ясно дори за неспециалисти, и да разграничим лесно от трудно разбираемо. Необходимо ни е да унифицираме ползваните от други автори понятия и символи, да направим някои уточняващи бележки и да представим нашето обобщение по следния начин:

Първо. Нека уточним понятията, които е необходимо да използваме, за да измерим и изчислим степента на риск или сигурност:


Табл. 3. Показатели за преценяване на риска и сигурността

Второ. Съдържанието на приетите от нас понятия е ясно определено в нашето разбиране за риска и сигурността. С оглед нашата преценка, съдържанието им трябва да остане неизменно, като имаме предвид следното:

1. Въздействието върху достъпния ресурс може да бъде както благоприятно, така и неблагоприятно, а може да бъде едновременно и двете. При благоприятно въздействие можем да кажем, че имаме благоприятно събитие, което ни дава възможност да увеличим количеството достъпен ресурс. При неблагоприятно въздействие имаме опасно събитие, което създава вероятност да загубим определено количество достъпен ресурс. Събитие, което едновременно увеличава и ограничава достъпа до ресурс, можем да наречем неутрално събитие. В първия случай естественото ни разбиране е, че събитието поражда сигурност, във втория – риск, в третия – неопределеност.

2. При всяко събитие, свързано с риска и сигурността, имаме въздействие върху конкретен ресурс. В тази връзка още веднъж следва да припомним и уточним, че имаме:
  • необходим ресурс, т.е. ресурс, необходим на дадена система във връзка с конкретно въздействие; 
  • достъпен или недостъпен ресурс, т.е. ресурс, който може да е, но може и да не е необходим; 
  • достатъчен или недостатъчен ресурс, т.е. необходим ресурс, с който съответно имаме сигурност или сме изложени на риск. 
Запомнете! Аналитичната ни задача, когато преценяваме риска и сигурността, е да установим преди всичко необходимия ресурс. В този смисъл, когато говорим за достъпен или недостъпен ресурс, разбираме „необходим достъпен ресурс“ или „необходим недостъпен ресурс“. 
Във връзка с въздействието на дадено събитие имаме: 
  • обхванат ресурс, [6] който може да е, но може и да не е необходим във връзка с конкретно въздействие, но за целите на нашата преценка тук под „обхванат ресурс“ следва да разбираме „повлиян от дадено събитие необходим достъпен ресурс“; 
  • наличен ресурс, който може да е, но може и да не е необходим, но за целите на нашата преценка тук под „наличен ресурс“ следва да разбираме „целия необходим достъпен ресурс“. 
Следва да помним също, че за измерване и изчисляване на степента на зависимост чрез съотношението между обхванат и наличен ресурс са ни необходими предварително разработени и добре обмислени показатели за идентифициране и оценка на риска и сигурността (срв. Michel, Kurokawa 2005: 12-13; Гюров 2018: 59-63).
Запомнете! Когато говорим за ресурс в хода на нашата преценка, винаги имаме предвид количество, величината на ресурса като обем или/и стойност.
3. За целите на нашата преценка, ключово за разграничаване на риска и сигурността е избраното от нас понятие „степен на зависимост“, под което следва да разбираме едновре-менно „степен на уязвимост“ при недостатъчен ресурс и „степен на неуязвимост“ при достатъчен ресурс. Вместо „зависимост“ можем да употребим „независимост“, вместо „неуязвимост“ – синонимите „устойчивост“, „надеждност“, „защитеност“, „осигуреност“ и пр. Което и наименование да изберем за удобство в изказа си, винаги трябва да осъзнаваме неговото точно определено съдържание в рамките на избрания от нас метод за преценка на риска и сигурността и в конкретната му връзка с понятието „уязвимост“. Очевидно, при уязвимост [7] имаме риск, при неуязвимост – сигурност.

Трето. Извършването на количествена оценка (преценка) на риска и сигурността е подчинено на някои правила, сред които за нас особено важни са следните:

1. Честотата на събитията, които оказват въздействие върху достъпния ресурс (F), се изчислява като съотношение на броя събития (E) към единица време (T):
F = E / T.
Колкото повече са събитията (Е), които засягат достъпния ресурс за единица време (Т), толкова по-голяма е честотата (F), толкова по-голямо е въздействието. И обратно, колкото по-малко са събитията (Е), които засягат достъпния ресурс за единица време (Т), толкова по-малка е честотата (F) и толкова по-малко е въздействието.

Колкото повече са събитията (Е), които ограничават достъпа до ресурс за единица време (Т), толкова по-голям е рискът и толкова по-малко е сигурността. Колкото повече са събитията (Е), които разширяват достъпа до ресурс за единица време (Т), толкова по-малък е рискът и толкова повече сигурността.

2. Степента на зависимост, т.е. относителният дял на обхванатия от събитията необходим достъпен ресурс (S), се изчислява като съотношение на величината на повлияния ресурс (V) към обема или стойността на целия наличен актив (A):
S = V / A.
Колкото по-голяма е величината на обхванатия ресурс (V) спрямо целия актив (А), толкова по-голяма е зависимостта (S). И обратно, колкото по-малка е величината на повлияния ресурс (V) спрямо целия актив (А), толкова по-малка е зависимостта (S).

Когато имаме благоприятно повлиян достъп до ресурс зависимостта се превръща в сигурност, при неблагоприятно влияние – в риск.

3. Степента на въздействие се измерва и изчислява въз основа на честотата на събитията и степента на зависимост.
F . S → R.
Степента на въздействие (влияние) зависи както от честотата на събитията (F), така и от степента на зависимост (S). Колкото по-големи са стойностите на честотата и зависимостта, толкова по-голямо е влиянието (R). И обратно, колкото по-малки са тези стойности, толкова влиянието е по-малко.

Когато говорим за неблагоприятно влияние, което ограничава достъпния ресурс, при по-голяма честота и зависимост имаме по-голям риск и съответно по-малко сигурност. При благоприятно влияние, което разширява достъпа до ресурс, имаме по-малък риск и повече сигурност.

Степента на въздействие зависи също от вероятността от въздействие на събитията и степента на зависимост:
R = P . I.
4. Вероятността от въздействие (P) е функция (f) от честотата на събитията (F), а степента на въздействие (I) e функция (p) от зависимостта (S):

P = f (F),
I = p (S).

С оглед окончателната преценка на риска и сигурността се определят минимални (min.), средни (med.) и максимални (max.) стойности на честотата, зависимостта, вероятността, степента и силата на въздействие:
Fmin. ≤ Fmed. ≥ Fmax.
Smin. ≤ Smed. ≥ Smax.
Pmin. ≤ Pmed. ≥ Pmax.
Imin. ≤ Imed. ≥ Imax.
Rmin. ≤ Rmed. ≥ Rmax.
След преценката на риска или/и сигурността идва ред на тяхното представяне. Вероятно най-разпространената описателна техника за демонстриране на влиянието на риска е т.нар. „матрица на вероятностите и последствията“ от риска (вж. БДС 31010: В.29, фиг. В.15; срв. Люки 2006: 31) или „матрица на риска“. Представлява координатна система, разделена на сектори (нива), обособени въз основа балните оценки за риска по вероятност и степен на въздействие.

Пример за матрица на риска, в опростен за удобство вид, може да бъде следният:


Рис. 3. Матрица за преценяване на риска

По хоризонтална ос (х) нанасяме ранжирани стойности на вероятността от неблагоприятно въздействие (Р), т.е. неблагоприятна вероятност. По вертикала (у) нанасяме ранжирани стойности на степента на зависимост (I), която при недостиг на ресурс се проявява като уязвимост. В най-опростен вид, при три степени на неблагоприятна вероятност (P) и три степени на уязвимост (I), обособяваме в така начертаната координатна система девет полета, показващи степента (нивото) на риск. В деветте полета разполагаме пет нива със съответни наименования на риска:
  • пренебрежим риск, напълно поносим риск, много малък риск, риск от първо ниво, с малка неблагоприятна вероятност и малко неблагоприятно въздействие;
  • приемлив риск, поносим риск, малък риск, риск от второ ниво с малка неблагоприятна вероятност и средно неблагоприятно въздействие или средна неблагоприятна вероятност и малко неблагоприятно въздействие;
  • умерен риск, приемлив риск, среден риск, риск от трето ниво с малка неблагоприятна вероятност и голямо неблагоприятно въздействие, средна неблагоприятна вероятност и средно неблагоприятно въздействие или голяма неблагоприятна вероятност и малко неблагоприятно въздействие;
  • неприемлив риск, почти непоносим риск, голям риск, риск от четвърто ниво със средна неблагоприятна вероятност и голямо неблагоприятно въздействие или голяма неблагоприятна вероятност и средно неблагоприятно въздействие;
  • разрушителен риск, непоносим риск, много голям риск, риск от пето ниво с голяма неблагоприятна вероятност и голямо неблагоприятно въздействие (рис. 3. Матрица за преценяване на риска; срв. БДС 31010: В.29, фиг. В.15).
По аналогия с матрицата на риска, пример за матрица на сигурността, в опростен за удобство вид, може да бъде следният:


Рис. 4. Матрица за преценяване на сигурността

По хоризонтална ос (х) нанасяме ранжирани стойности на вероятността от благоприятно въздействие (Р), благоприятна вероятност. По вертикала (у) нанасяме ранжирани стойности на степента на зависимост (I), която при достатъчен ресурс се проявява като устойчивост. В най-опростен вид, при три степени на вероятност (P) и три степени на устойчивост (I), обособяваме в така начертаната координатна система девет полета, показващи степента (нивото) на сигурност. В деветте полета разполагаме пет нива със съответни наименования на сигурността:
  • приемливо устойчива сигурност, сигурност от първо ниво, с много малка благоприятна вероятност и много малко благоприятно въздействие;
  • умерено устойчива сигурност, сигурност от второ ниво с малка благоприятна вероятност и средно благоприятно въздействие или средна благоприятна вероятност и малко благоприятно въздействие;
  • средно устойчива сигурност, сигурност от трето ниво с малка благоприятна вероятност и голямо благоприятно въздействие, средна благоприятна вероятност и средно благоприятно въздействие или голяма благоприятна вероятност и малко благоприятно въздействие;
  • високо устойчива сигурност, сигурност от четвърто ниво със средна благоприятна вероятност и голямо благоприятно въздействие или голяма благоприятна вероятност и средно благоприятно въздействие;
  • напълно устойчива сигурност, сигурност от пето ниво с голяма благоприятна вероятност и голямо благоприятно въздействие (рис. 4. Матрица за преценяване на сигурността).
Въпросът, който възниква във връзка с предложените матрици, е дали можем ли да представим преценката на предизвикателството и заплахата по начина, по който представяме преценката на риска и сигурността. Развитието на дисциплината, която обикновено наричаме „теория на сигурността“, както и на дисциплината „управление на риска“ все още не е достигнало онова равнище, което да ни позволи да представим матрици за предизвикателството и заплахата, подобни на разработените за риска. Нашата матрица за преценяване на сигурността запълва подобна празнота, но е разработена само за целите на нашия анализ, по аналогия с общоприетите матрици за риска. Затова е важно да имаме предвид следното:

Първо. Матриците за преценяване на риска обикновено се изграждат въз основа съчетаването на два показателя: първо, неблагоприятно въздействие, наричано „опасно събитие“, „неопределеност“ и пр., и второ, неблагоприятна зависимост, наричана обикновено „уязвимост“. Логиката, вложена в подобни матрици е, че „опасното събитие“ е опасно само когато има „уязвимост“ спрямо него.

Второ. Можем да приемем логиката, вложена в подобни матрици, тъй като наистина дадено въздействие винаги е неблагоприятно когато имаме „уязвимост“ спрямо него. Наличието на „уязвимост“, обаче, не изключва дадено въздействие да бъде благоприятно спрямо „уязвимостта“, т.е. да намали степента на уязвимост. Например, печалба от лотарията може да „спаси“ семейния бюджет. Наличието или отсъствието на „устойчивост“ също не определя еднозначно дали дадено въздействие е благоприятно или неблагоприятно: „благоприятността“ на въздействието зависи само от това дали то разширява или ограничава достъпа до ресурс.

Трето. И „уязвимостта“, и „устойчивостта“ са вътрешни характеристики на системата, подложена на въздействие. От друга страна, източникът на „въздействие“ върху системата може да бъде вътре във, но и извън системата, чиято сигурност анализираме. Независимо дали въздействието е „външно“ или „вътрешно“ за системата, то може са породи риск, респ. да повиши степента на уязвимост, но може да допринесе и за постигане на сигурност, респ. да повиши степента на устойчивост.

Четвърто. Зависимостта между „въздействието“, „уязвимостта“ и „устойчивостта“ невинаги е линейна и именно затова невинаги може да бъде изразена с опростен математически апарат. Затова при преценяването на риска, например, се прилагат специфични статистически и вероятностни методи. Използват се т.нар. метод на Марков, метод на Бейс, моделиране „Монте Карло“ (вж. напр. БДС 31010: В.24, В.25 и В.26) и пр. Сходни измервания и изчисления могат да бъдат направени и по отношение на сигурността. Сложният математически апарат, обаче, поне засега остава извън целите на настоящата разработка.


Обобщение

Какво постигнахме с така представената технология за преценяване на риска и сигурността? Начертахме редица ясно определени, последователни аналитични стъпки:

1. За да идентифицираме наличието на риск или/и сигурност, поставяме във фокуса на нашия анализ установеното влияние върху ресурса, необходим за взаимодействието на дадена система с нейната среда.

2. За да определим качествените характеристики на риска и сигурността, определяме качествените характеристики на взаимодействието по области за тяхната преценка и въз основа на т.нар. умни цели.

3. Насочваме се нашата преценка към областите, обособени от взаимодействията по отношение на необходимия ресурс, взаимозависимостите по отношение на достъпния ресурс, съотношенията между достъпен и необходим ресурс и резултатите, вследствие на тези взаимодействия, взаимозависимости и съотношения.

4. Конкретизираме подобластите за преценка съобразно сферите на човешка дейност, което ни дава възможност да използваме вече известните ни структуриращи методи, вкл. т.нар. PEST методи.

5. Преценяването на риска и сигурността организираме като последователен и единен процес на идентифициране, измерване, изчисляване и преценяване на риска и сигурността по области и цели. Приемаме, че разграничението между „преценка“ и „преценяване“ е разграничение между общо и частно понятие: „преценката“ обхваща целия процес, „преценяването“ – само неговата завършваща фаза, при която съотнасяме резултатите от този процес към предварително определените области и сфери на човешка дейност, потребности, интереси, намерения и цели.

6. Нашите средства за преценка на риска и сигурността са списъците за проверка и показателите за риск и сигурност в предварително определените области и сфери и спрямо предварително зададените „умни цели“.

7. Списъците за проверка на риска и сигурността обхващат: всички области и сфери на дейност; всички събития, които оказват влияние върху достъпния ресурс; всички звена от жизнения цикъл на даден продукт, услуга, процес и система; стойностите на всички показатели за преценка на активите, дейностите, целите, респ. риска и сигурността.

8. Показателите за риск и сигурност се разделят на индикатори (прости количествени данни) и индекси (индикатори, поставени в някакво съотношение). Показателите следва да са всеобхватни, конкретни, наблюдаеми и адекватни за преценката на риска и сигурността. Показателите ни служат за измерване и изчисляване със съответния математически апарат.

9. Въз основа на списъците за проверка и показателите идентифицираме, измерваме, изчисляваме и преценяваме необходимия и достъпния ресурс, тяхното съотношение постигането на поставените цели във всяка от следните четири области: взаимодействия с външната среда; вътрешноорганизационни процеси; достъп до ресурс и взаимодействия между външната среда, вътрешноорганизационните процеси и осигуряването на достъп до ресурс.

10. Измерването и изчисляването на риска и сигурността можем да поставим на обективна основа, която да ни позволи удобство, бързина и лекота при извършване на нашата преценка, като избегнем сложните статистически и вероятностни методи. За целта можем да се ограничим само до два показателя – честота на събитията (F = E / T) и степента на зависимост, т.е. относителния дял на обхванатия достъпен и необходим ресурс (S = V / A). И двете величини извеждаме от минал опит и ги изразяваме с прости математически действия. Посочените показатели за преценка обикновено са достатъчни във всекидневното планиране и рутинната дейност (рис. 5. Матрица за преценяване на риска и сигурността по обективни показатели; срв. БДС 31010: В.29, фиг. В.15):


Рис. 5. Матрица за преценяване на риска и сигурността
по обективни показатели

В матрицата за преценяване на риска и сигурността нивата на честота и зависимост са по три за всеки показател или общо пет в разработената матрица. На първо ниво имаме – ниска честота и малка зависимост, на пето – голяма честота и голяма зависимост. На първо ниво рискът е пренебрежим, а сигурността приемлива, на пето – рискът е разрушителен, а сигурността напълно устойчива. Видно от матрицата, рискът и сигурността са всъщност два полюса в нашата преценка, която произтича преди всичко от спецификата на зависимостта: при недостиг на достъпния ресурс имаме уязвимост, при достатъчен достъпен ресурс – устойчивост на системата спрямо въздействията на средата.

11. Впоследствие, освен честота на събитията и дела на обхванатия ресурс, в преценката си следва да отчетем вероятността и степента на въздействие на събитията. Вероятността (P = р (I) и степента (I = f (S) на въздействие зависят от ред фактори извън нашия контрол, сред които взаимното влияние на други събития, неопределеността на бъдещото развитие и случайността. В този смисъл, за да имаме математически точна преценка, е необ-ходимо да имаме специализирани познания за статистическите и вероятностните методи за анализ. Посочените показатели за преценяване изискват значителен материален ресурс за придобиване на необходимите данни, тяхната обработка и интерпретиране и не на последно място, високопрофесионална експертиза в областта на статистиката и теорията на вероятностите.

12. Въз основа на т.нар. прагови (минимални, средни и максимални) стойности на степента на въздействие и вероятността от загуба се изготвя матрица за преценяване на риска и сигурността по нива (вж. рис. 3. Матрица за преценяване на риска, рис. 4. Матрица за преценяване на сигурността и рис. 5. Матрица за преценяване на риска и сигурността по обективни показатели).

Какво следва от тук нататък?

След очертаването на технологията за преценка на риска и сигурността идва ред на следващата логична стъпка – организиране на анализа въз основа на цялата приета от нас методология.


Бележки:
[1] Понятието „качествен анализ“ е употребено в смисъл на „анализ на качествените характеристики“.

[2] Понятието „количествен анализ“ е употребено в смисъл на „анализ на количествените характеристики“.

[3] Нека приемем, че достъпният ресурс е сума от ресурса, който имаме в наличност, т.нар. наличен ресурс (или актив), и ресурса, който можем да придобием свободно, без затруднения, поради възникналата необходимост, условно да го наречем свободен ресурс!

[4] В определянето на „умната цел“ някои автори посочват критерия „реалистична“ (Realistic) вместо „,релевантна, адекватна, относима“ (Relevant) (Nagel et al. 2013: 40-41; Ajaib et al. 2011: 5; и др.). Можем да предпочетем термина „релевантен“, тъй като „реалистичен“ се покрива донякъде с „достижим“ в критериите за „умна цел“.

[5] Сумата на отделните коефициенти може да бъде 100, т.е. 100%, за да е изразима в познатата процентова скала. Може, обаче, да бъде и по-малка сума: 10, 1, 0,1 и пр., както и по-голяма: 1000, 10 000 и пр., в зависимост от мащаба, който предпочитаме.

[6] Вместо „обхванат ресурс“ можем да използваме „повлиян...“, „ангажиран...“, „представляващ интерес...“ и пр. „... ресурс“.

[7] „Уязвимост“ е общоприето понятие в дисциплината по управление на риска.


Източници:
  1. БДС 2011: БДС ISO 31000:2011 – Управление на риска. Принципи и указания.
  2. БДС 2018: БДС ISO 31000:2018 – Управление на риска. Указания.
  3. БДС 31010: EN ISO 31010:2010 – Управление на риска. Методи за оценяване на риска (IEC/ISO 31010:2009).
  4. БДС 73: СД Ръководство 73 на ISO:2011 – Управление на риска. Речник (ISO Guide 73:2009).
  5. БДС TR 31004: БДС TR 31004:2015 – Управление на риска. Указания за прилагането на ISO 31000.
  6. Гюров 2018: Гюров, Румен. Овладяване на риска. София: Авангард Прима, 2018, 170 с.
  7. Иванов и др. 2008: Иванов, Андрей Анатольевич, Станислав Янович Олейников и Сергей Александрович Бочаров. Риск-менеджмент. Учебно-методический комплекс. Москва, 2008, 193 с., elibrary.bsu.az, PDF, 193 с., доступ: 03.12.2017, url.
  8. Каплан, Нортън 2006: Каплан, Робърт С., и Нортън, Дейвид П. Стратегически карти. Първо издание. София: Класика и стил, 2006, 488 с.
  9. Люки 2006: Люки, Ричард. Управление на кризи. Прогнозиране и преодоляване. София: Класика и стил, 2006, 170 с.
  10. Ajaib et al. 2011: Ajaib, Shanwaz, Nicola Beattie and Esther Jones. A Guide to Using Training Needs Analysis and Development Plans. Leeds, UK: The National Coaching Foundation, 2011, score-coaching.eu, PDF, 33 p., access: 19.11.2017, url.
  11. COM(2001): Commission of the European Communities. Structural Indicators. COM(2001) 619 final. Brussels, 30.10.2001, ec.europa.eu, PDF, 21 p., access: 30.06.2010; updated reference: ec.europa.eu, PDF, 21 p., access: 03.12.2017, url.
  12. DESAUNS 2007: Department of Economic and Social Affairs of the United Nations Secretariat (DESAUNS). Indicators of Sustainable Development: Guidelines and Methodologies. Third Edition. New York: United Nations, October 2007, un.org, PDF, 99 p., access: 30.06.2010, updated reference: access: 03.12.2017, url.
  13. Hardi, Zdan, eds. 1997: Hardi, Peter, and Terrence Zdan (eds.). Assessing Sustainable Development: Principles in Practice. Winnipeg, Manitoba, Canada: The International Institute for Sustainable Development, 1997, iisd.org, PDF, 175 p., access: 30.06.2010; updated reference: access: 10.03.2020, url.
  14. Michel, Kurokawa 2005: Michel, James, and Tomomi Kurokawa. Human Security and Social Development: Comparative Research in Four Asian Countries. Conference Paper. Arusha Conference “New Frontiers of Social Policy” – 12-15. Arusha, Tanzania, 14 December 2005, siteresources.worldbank.org, PDF, 36 p., access: 14.09.2009; updated reference: access: 11.03.2020, url.
  15. Nagel et al. 2013: Nagel, Kurt, et al. General Management Tools. Steinbeis University Berlin: School of International Business and Entrepreneurship, 2013, steinbeis-sibe.de, PDF, 677 p., access: 28.12.2017, url.
  16. Nemiro et al., eds. 2008: Nemiro, Jill, Michael Beyerlein, Lori Bradley, Susan Beyerlein, eds. The Handbook of High-Performance Virtual Teams. A Toolkit for Collaborating across Boundaries. Indianapolis, Indiana: John Wiley & Sons, Inc., Jossey-Bass A Wiley Imprint, 2008, citeseerx.ist.psu.edu, PDF, 803 p., access: 19.11.2017, url.
  17. ODNI 2008: Media Briefing on National Intelligence Civilian Compensation Program (NICCP). Washington: Office of the Director of National Intelligence (ODNI) Headquarters, 15.05.2008, fas.org, PDF, 21 p., access: 28.12.2017, url.
  18. SDKP: Sustainable Development Knowledge Platform, sustainabledevelopment.un.org, access: 13.12.2017, url.
  19. Segnestam 2002: Segnestam, Lisa. Indicators of Environment and Sustainable Development: Theories and Practical Experience. Paper No 89. Washington: The World Bank Environment Department, December 2002, siteresources.worldbank.org, PDF, 66 p., access: 30.06.2010, updated reference: access: 03.12.2017, url.
  20. UCOP 2016: SMART Goals: A How to Guide: A Guide for Managers and Employees. Performance Appraisal Planning 2016-2017. University of California, 2016-2017, ucop.edu, PDF, 13 p., access: 19.11.2017, access: 19.11.2017, url.
  21. UNDSD 2001: United Nations Division for Sustainable Development. Indicators of Sustainable Development: Guidelines and Methodologies. United Nations Commission on Sustainable Development (UNCSD), 2001, un.org, PDF, 315 p., access: 13.12.2017, url.
  22. UNSDGR 2017: The Sustainable Development Goals Report 2017. United Nations, New York, 2017, unstats.un.org, PDF, 64 p., access: 13.12.2017, url.

© Оригинална публикация: 18.08.2024
© Редакция: 13.10.2024


Препоръчително цитиране:
Гюров, Румен. Измерване, изчисляване и преценка на риска и сигурността. София: Studia Analytica, 18.08.2024, ред. 13.10.2024.


Свързани публикации:
  1. Гюров, Румен. Разпознаване на риска. София: Studia Analytica, 23.07.2022, url.
  2. Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023, url.


Свалени онлайн публикации:
  1. Гюров, Румен. Матричен анализ на рисковете и сигурността. София: Studia Analytica, 26.10.2014, url и pdf, свалена на 18.08.2024 г.
  2. Гюров, Румен. Идентифициране, измерване и преценка на риска. София: Studia Analytica, 04.05.2019, url и pdf, свалена на 18.08.2024 г.




14/05/2023

Епистемологически методи

Румен Гюров
 
Встъпление
 
Епистемологическите методи са методи, които заместват изследвания обект с негов „огледален образ“ – познавателен модел. Такива методи са абстрахирането, конкретизирането, анализирането и синтезирането.

Благодарение на епистемологическите методи разкриваме причинно-следствените връзки във формирането, обособяването, развитието и влиянието от проявата на даден обект. С други думи, чрез епистемологическите методи разпознаваме номологията (закономерностите) във взаимоотношенията между даден обект и действителността, т.е. прилагаме принципа на номологичност.

Преди да пристъпим към изясняване на тяхната специфика и начин на приложение, нека направим следните уточнения:
 
Първо. Необходимо е да разграничаваме абстракция от абстрахиране, конретизация от конкретизиране, анализ от анализиране и синтез от синтезиране.

Второ. Понятията „абстракция“, „конкретизация“, „анализ“ и „синтез“ се употребяват в широк и в тесен смисъл. В широк смисъл те означават едновременно и процес, и резултат, съответно: и абстракция-процес, и абстракция-резултат; и конкретизация-процес, и конкретизация-резултат; и анализ-процес, и анализ-резултат; и синтез-процес, и синтез-резултат. В тесен смисъл понятията „абстракция“, „конкретизация“, „анализ“ и „синтез“ означават единствено резултат, съответно: абстракция-резултат, конкретизация-резултат, анализ-резултат и синтез-резултат.

Трето. Понятията „абстрахиране“, „конкретизиране“, „анализиране“ и „синтезиране“ означават съответно само процес: процес на абстрахиране, процес на конкретизиране, процес на анализиране и процес на синтезиране. И когато говорим за прилагане на даден епистемологически метод, ние разбираме целенасочено използване на съответния процес на абстрахиране, конкретизиране, анализиране и синтезиране.

Четвърто. Абстрахирането, конкретизирането, анализирането и синтезирането имат за цел (но не е задължително да завършат съответно с) абстракция-резултат, конкретизация-резултат, анализ-резултат или синтез-резултат (идея: Розов 1965: 78, 115-117).
 
 
Абстрахиране
 
Наличието на способност у човека да абстрахира го отличава от останалите биологични видове на Земята.
„Историческият човек първоначално осъществява този акт не с определена цел, а защото към това го принуждава неговата производствена дейност и дейността при общуване с другите хора. Човек абстрахира, без да осъзнава значението на своите операции и без да предвижда предварително техния резултат. Това обаче е само първият етап на развитие. Осъзнаването и обобщаването на опита от обществената практическа и познавателна дейност води до превръщането на абстракцията в целенасочено осъществяван акт. Абстракцията започва да функционира като метод, начин на изследване, като път към получаване на предварително определяем резултат.“ (Розов 1965: 105).
Британският учен по информатика Крис Торнтън отбелязва, че въпреки ключовото значение на абстракцията, е странно защо процесът на абстрахиране никога не е поставян на формализирана, теоретична основа (Thornton 2003: 1). Заслуга, обаче, за осмислянето на абстрацията и абстрахирането има руският учен Михаил Розов (с неговия труд „Научная абстракция и её виды“, Новосибирск, 1965). Според него огромното значение на абстрахирането се проявява най-ярко в съществуващата епистемологическа представа, която го отъждествява с теоретичното мислене въобще (Розов 1965: 7).
 
Рационалното осмисляне на света и на самата рационалност, която прави науката наука, се смятат за невъзможни без абстрахирането. Абстракцията е в сърцевината на рационалното знание:
„Определящата черта [… на рационалното знание] е абстракцията, тъй като за сравняване и класификация на неизмеримото разнообразие от форми, структури и явления около нас могат да не се вземат предвид всички техни черти, а само някои от тях, които са значими. Така ние конструираме една схема на реалността, в която нещата са ограничени до основните им очертания. Заедно с това рационалното знание е и една система от абстрактни понятия и символи, характеризираща се с линейна, последователна структура, която е типична за нашето мислене и реч.“ (Капра 1997: 26-27).
Във всяко наше проучване следва да обръщаме особено внимание на абстрактния метод заради ефективността му при решаване на различни изследователски задачи, заради възможностите му да моделира, заради приложимостта му към безкраен брой обекти и заради основополагащата му роля в познавателния процес като цяло. [1] Според Михаил Розов:
Абстрахирането като метод представлява заместване на даден обект с негов познавателен образец въз основа на обективна относителна независимост между обектите в действителността (см. Розов 1965: 18).
Резултатът от всяко абстрахиране е разпознаване (identification) на нашия изследователски обект именно като обект (Thornton 2003: 2), т.е. като обособена част от действителността. Последното означава, че чрез абстрахиране ние разкриваме независимост и неизменяемост на даден обект спрямо някакво въздействие. Следователно, чрез абстрахиране разкриваме инвариант. Иначе казано:
„Най-простият случай на независимост е свързан с понятието инвариант. Инвариантът на някакъв обект по отношение на някакви определени негови преобразувания се нарича всяка величина, свързана с този обект, която не се променя при посочените преобразувания. Инвариантът по отношение на дадени преобразувания на обекта се нарича, следователно, това в обекта, което не зависи от тези преобразувания.“ (Розов 1965: 35).
Следователно, чрез абстрахиране ние прилагаме преди всичко един от основополагащите принципи на научна рационалност – принципа на инвариантността. С това абстрактният метод се отличава от останалите методи. Затова за нас:
Абстрактният метод е метод на целенасочено открояване на оставащо неизменно качество или величина (инвариант) в даден обект, независимо от условията, в които този обект се намира, от неговата предметна проява, от преобразуванията, които търпи, и/или от резултата от тези преобразувания. (срв. Новосёлов 2000: 68-74). [2]
 
Конкретизиране
 
Според Михаил Розов, ние прилагаме конкретизирането едновременно с абстрахирането. Конкретизирането представлява процес, „противоположен“ на абстрахирането, и за разлика от абстрахирането разкрива отношения на зависимост, т.е. връзката на изследвания обект с действителността. Можем да кажем, че когато използваме конкретизацията като метод, ние описваме „спецификата на единичното“. По такъв начин чрез конкретизиране очертаваме проявата на даден обект като предмет (срв. Розов 1965: 18, 51-53; Веккер 1998: 16-18, 130, 146). 
 
Целта на конкретизирането е разпознаване на нашия изследователски предмет като неотделима част от действителността. Последното означава, че когато конкретизираме, разкриваме съществуването на даден предмет заедно с неговата особена устойчива връзка (свързаност) с действителността, т.е. неговото емпирично потвърждение в действителността.
 
Следователно, чрез конкретизиране ние прилагаме преди всичко рационалния принцип на емпирично потвърждение. С това конкретният метод се отличава от останалите методи. Затова за нас:
Конкретният метод е метод на целенасочено открояване на такова качество или величина на даден предмет, които го определят като неотделима част от действителността, (емпирично определят съществуването му) в зависимост от условията, от обособеността му като обект, от преобразуванията, които търпи, и/или от резултата от тези преобразувания.
С други думи, за да определим даден предмет, трябва да конкретизираме, така както за да определим даден обект, трябва да абстрахираме. Понеже не съществува обект без проявата си като предмет, нито предмет без обособеността си като обект, затова абстрахирането и конкретизирането спрямо един и същ обект-предмет се прилагат едновременно в познавателния акт.
Запомнете! Абстрахирането и конкретизирането очертават съществуването на даден обект (предмет), при което чрез абстрахиране определяме от какво не зависи, а чрез конкретизиране – от какво зависи съществуването на даден обект (предмет).
 
Анализиране
 
Методът на анализиране е метод, чрез който целенасочено разделяме изследвания обект на неговите съставни части. Можем значително да повишим ефикасността на аналитичния метод, ако го прилагаме в съчетание с т.нар. „системен подход“. [3] Според Виктор Тюхтин системният подход произтича от закона на системността, съгласно който:
„[...] който и да е обект е обект-система и който и да е обект-система принадлежи поне на една система от обекти от един и същи род.“ (Тюхтин, Урманцев и др. 1988: 4). 
Въз основа на закона на системността, следва да представим всеки обект като обособена съвкупност – система, която се състои от първични неделими [4] елементи, отношения на единство между елементите, закони на композицията [съчетаването, съединяването] между елементите, принадлежност на всеки елемент, отношение и закон на композицията поне към една система от обекти от един и същи род (Тюхтин, Урманцев и др. 1988: 4-5). В този смисъл, ако последователно прилагаме системния подход, за нас:
Аналитичният метод е метод на целенасочено разделяне на даден обект на първични неделими елементи, правила на взаимодействие и взаимодействия между елементите, както и тяхното съотнасяне към други вътрешни елементи, правила на взаимодействие, взамодействия и съотнасяния в подредена съвкупност – като обособена цялост, относително независим от условията обект-система.
Накратко, аналитичният метод ни служи да разкрием структурата на даден обект и функциите на съставните му части в неговата вътрешна среда.

 
Синтезиране

Методът на синтезиране е метод, чрез който целенасочено обединяваме в единно цяло съставните части на изследвания обект. Както при анализирането, значително можем да повишим ефикасността на синтетичния метод чрез съчетаването му със системния подход. Последното означава, че за нас:
Синтетичният метод е метод на целенасочено обединяване на първични неделими елементи, правила на взаимодействие и взаимодействия между елементите, както и тяхното съотнасяне към други външни елементи, правила на взаимодействие, взаимодействия и съотнасяния в подредена съвкупност – като непротиворечива цялост, хармонично свързан с условията обект-система.
Накратко, синтетичният метод ни служи да разкрием проявата на свойствата и отношенията на даден обект в неговата външна среда.
 
Ако съпоставим двата метода, виждаме, че чрез анализиране определяме как даден обект се отделя, обособява, разграничава от средата, в която се намира, а чрез синтезиране – как се съотнася, вписва, проявява в тази среда. 
Запомнете! Анализирането и конкретизирането ни помагат да разберем определени причинно-следствени връзки, при което чрез анализиране очертаваме закономерностите на съществуване на изследвания обект, присъщи на неговата вътрешна среда, а чрез синтезиране – проявата им в непротиворечиво единство със закономерностите на неговата външна среда.

С други думи, чрез анализиране прилагаме принципа на номологичност, а чрез синтезиране – принципа на непротиворечивост в нашето изследване. Когато изследваме едни и същи причинно-следствени връзки, прилагаме и двата метода едновременно, т.е. ние едновременно извършваме анализ и синтез на даден обект. Изследването на дадена причинно-следствена връзка означава, че изследваме определена зависимост и/или независимост на даден обект, като едновременно с методите на анализиране и синтезиране прилагаме абстрахиране и конкретизиране в един и същ познавателен акт.

 
Обобщение

За да обобщим, можем да опишем същността и особеностите на епистемологическите методи и тяхното прилагане така:
  1. Както всеки друг, така и епистемологическият метод представлява поредица от действия, превърнати в образец. Затова, когато говорим за отделните методи, по-правилно е да употребяваме съществителни имена, изразяващи действие, т.е. да използваме понятията абстрахиране, конкретизиране, анализиране и синтезиране.
  2. Епистемологическите методи целенасочено свързват свойствата и проявите на изследвания предмет и ни помагат да открием причинно-следствените връзки в неговото съществуване.
  3. Епистемологическите методи са онзи набор от методи, който ни позволява да преминем от „сглобяване“ на единството между предмета и действителността към непосредственото структуриране на това единство в нов едновременно цялостен и динамичен познавателен образ, знание.
 
Бележки:
 
[1] Респ. съобразно матрицата на знанието: ефективност (P), моделиране (Δ), приложимост спрямо голям брой обекти (х) и основополагаща роля (U) в познавателния процес. Освен това, тези възможности на абстрахирането като метод са възможности и на другите епистемологически методи: конкретизиране, анализиране и синтезиране. (м.бел.).

[2] В абстракцията „се съчетават и теоретическият, и практическият начин на действие – и определеността на съществуващото, и определянето на съществуващото едновременно“ (Новосёлов 2000б: 72).

[3] Вместо „системен подход“ често се употребява „системен метод“. (м.бел.).

[4] „Неделими“ елементи за даденото равнище на изследване (см. Тюхнин, В., Ю. Урманцев и др. 1988: 4).


Източници:
  1. Веккер 1998: Веккер, Лев. Психика и реальность: Единая теория психических процессов. Москва: Смысл, 1998, koob.ru, PDF, 343 с., доступ: 01.08.2009; актуализированая ссылка: bim-bad.ru, PDF, 351 с., доступ: 08.09.2019, url.
  2. Капра 1997: Капра, Фритьоф. Дао на физиката, София, 1997, 376 с.
  3. Новосёлов 2000: Новосёлов, Михаил Михайлович. Логика абстракций (методологический анализ). Часть первая. Москва, 2000, iphras.ru, PDF, 192 с., доступ: 08.09.2019, url.
  4. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.
  5. Тюхтин, Урманцев и др. 1988: Тюхтин, Виктор Степанович, Юнир Абдуллович Урманцев и др. Система. Симметрия. Гармония. Москва, 1988, 320 с.
  6. Thornton 2003: Thornton, Chris. Quantitative Abstraction Theory. – In: AISB Journal 1(3), SSAISB, 2003, semanticscholar.org (aisb.org.uk), PDF, 9 p., access: 21.09.2019, url.

© Оригинална публикация: 14.05.2023
 
 
Свързани публикации:
  1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 32-42, ISBN 978-954-91927-4-2.
  2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 254-261, ISBN 978-619-152-096-1.
  3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 125-130, ISBN 978-619-188-457-5.
  4. Гюров, Румен. Превръщане на анализа в наука. София: Studia Analytica, 05.11.2022, url.
  5. Гюров, Румен. Логически методи. София: Studia Analytica, 04.03.2023, url.
  6. Гюров, Румен. Структуриращи методи. София: Studia Analytica, 01.06.2019, ред. 12.11.2023, url.

Свалени публикации:

  1. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: познание и знание. София: Studia Analytica, 15.04.2014, свалена на 14.04.2024.
  2. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: знание и метод. София: Studia Analytica, 17.04.2014, свалена на 14.04.2024 г.


04/03/2023

Логически методи

Румен Гюров


Логически основи

При изследването на даден предмет, нашето мислене следва определени логически закони. За да назовем този предмет, като му изберем понятие, за да изпълним избраното понятие със съответното съдържание, за да го съчетаем с други понятия и с тях да подредим нашите разсъждения, ние използваме определена логика. Логически построените понятия и разсъждения са ни необходими, за да си изградим такава представа за света, която да обхване всичко. Доколко това е възможно е друг въпрос! Казано по друг начин:
„В рамките на аналитичната философия на науката се установява, че съществуването няма друг онтологичен статус освен логосния – статуса на думата, на езиковата мрежа (Карнап), логическата дефиниция“ (Герджиков 1995: 121).
Логиката е изградила свой собствен речник, чиято структура е разгърната благодарение на два основополагащи термина. Единият от тях е „понятието“, [1] другият – „съждението“. [2]

Всяко понятие притежава определено съдържание, което обобщава съвкупност от признаци на определено множество предмети. Съвкупността от предмети, обхванати в съдържанието на понятието, представлява неговият обем. Увеличаването на съдържанието на понятието води до намаляване на неговия обем, увеличаването на обема му – до намаляване на съдържанието (Купарашвили и др. 2005: 8). С други думи, колкото повече признаци (характеристики, черти...) от действителността обобщаваме, толкова по-малко предмети обхващаме с понятието, което формираме в резултат от нашето обобщение. И колкото повече предмети от действителността обхващаме с нашето понятие, толкова по-малко съдържание влагаме в него.

Пример 1. Иван, Георгиев и Иван Георгиев
Ако обособим множество хора в България по признака, че носят името „Иван“, то съдържанието на понятието „Ивановци“ обобщава всички лица по този признак, а обемът на понятието „Ивановци“ обхваща над 300 000 души.

Ако обособим множество от хора в България по признаците, че носят име „Иван“ и фамилия „Георгиев“, то съдържанието на понятието „Иван-Георгиевци“ обобщава всички лица по тези два признака, а обемът на понятието „Иван-Георгиевци“ обхваща значително по-малък брой лица.
Логиката разглежда различни видове понятия. [3] За нас от значение са онези видове понятия, които имат точно определени съдържание и обем. За целта е необходимо нашите понятия да бъдат:
  • съразмерни, т.е. обемът на определяното понятие да е еднакъв с обема на определящите го понятия, които изграждат неговото съдържание;
  • непорочни, определящото понятие не трябва да бъде определяно на свой ред от определяното понятие; [4]
  • ясни, т.е. определящото понятие на свой ред трябва да е добре определено;
  • положителни, т.е. определяното понятие е препоръчително да получи положително определящо понятие (Купарашвили и др. 2005: 18-19; Черняк 2004: 22-23).
Съждението е твърдение за съществуване или несъществуване на даден предмет или характеристика. Сложните съждения се състоят от няколко прости съждения. А всяко просто съждение съдържа:
  • логически субект (S), понятие, което обозначава предмета в твърдението [респ. изследването];
  • предикат (P), понятие, което отразява някаква характеристика на предмета;
  • логическа връзка (R), понятие, което отразява някакво отношение между логическия субект и предиката, т.е. между предмета и характеристиката (Купарашвили и др. 2005: 31; Черняк 2004: 25; Никифоров 2001: 14-15; и др.). 
Ако съждението включва някаква особеност на логическата връзка, т.е. ако включва някаква особеност на отношението, взаимовръзката между предмета и дадена характеристика, то това означава, че в структурата на съждението присъства някакъв вид модалност (М). [5] Модалността се разпознава, когато включим в съжденията си думи като „необходимо“, „възможно“, „случайно“, „задължително“, „неизбежно“, „разрешено“, „забранено“, „доказано“, „опровергано“ и др. (вж. Войшвилло, Дегтярев 2001: 313-314).

Но дори отсъствието на такава особеност в съждението можем да разглеждаме като особен вид, скрита модалност: когато модалността не е изразена, това означава само, че в съждението е извършено (съзнателно или несъзнателно) абстрахиране от определени модални характеристики, т.е. особеностите на отношението между предмета и дадена характеристика са несъществени.

Ако приемем такова разбиране за модалността, като винаги налична проявена или непроявена във всяко логическо изказване, задачата ни е да я открием в структурата на всяко твърдение. С други думи, нашата изследователска задача е да установим наличието на скрити характеристики и тяхната връзка с предмета на съждението.

Пример 2. Чужда разузнавателна активност
Първо. Имаме твърдението „Чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност.“ В нашето твърдение логически субект е „чуждата разузнавателна активност“, логическа връзка е сказуемото „е“ в изречението, предикат е „заплаха за националната сигурност“.
Второ. Логическият субект, предикатът и логическата връзка, приемаме, са относително ясни и добре определени понятия. Става дума съответно за „чуждата разузнавателна активност“ (S), „е“ (R) и „заплаха за националната сигурност“ (P). Логическата структура на простото твърдение – SRP, не подсказва наличие на модалност М.

Трето. Ако използваме матрицата на знанието (Ux∆P), [6] за да превърнем твърдението си в знание, ни е необходимо да поставим неговите логически компоненти S, R и P на съответните им места. Тогава логическият субект „чуждата разузнавателна активност“ е нашият предмет (х); логическата връзка „е“ е нашето взаимодействие, в смисъл (взаимо)отношение (Δ), логическият предикат „заплаха за националната сигурност“ е резултат (Р).

Четвърто. Задачата ни е да открием условията (U), при които чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност,... което съответства на непроявената модалност М (всъщност съответства на всяка модалност, включително проявена модалност).

Какви могат да бъдат тези условия? Пространствени и времеви! Необходими са ни отговори на въпросите „Къде...?“ и „Кога чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност?“. [7] Тогава...

Пето. Добавяме пространствена и времева характеристика, съответно „в дадена държава“ и „винаги“ (U → М), за да получим логическо твърдение с качествата на знание:

„Чуждата разузнавателна активност в дадена държава винаги е заплаха за националната ѝ сигурност.“

Иначе казано, думите „в дадена държава“ и „винаги“ изразяват модалността на нашето съждение. Употребени в съчетание, те посочват обстоятелствата, които превръщат заплахата в неизбежност.

Чуждата разузнавателна активност в България е заплаха за българската национална сигурност. Разбира се, че винаги е заплаха, когато е на българска територия, неизбежно е да бъде заплаха. [8] И разбира се, чуждата разузнавателна активност на Великденските острови няма никакво отношение към българската национална сигурност (в идеалния случай поне не би трябвало да има).
В зависимост от модалността, призната или не, се формират различни видове съждения:
  • екзистенциалните, наричани още асерторически, констатират съществуване или несъществуване на някакво обстоятелство или факт; 
  • аподиктическите отразяват някаква необходимост, разбирай логическа неизбежност;
  • проблематическите – възможност; 
  • вероятностните – случайност (срв. Черняк 2004: 34; Войшвилло, Дегтярев 2001: 317).
Следователно, за да намерим непроявена модалност, свързана с предмета на нашето проучване, т.е. за да открием особеностите на взаимовръзката между предмета и дадена характеристика, това означава, нашите усилия да бъдат насочени към разкриване на конкретни обстоятелства (екзистенциална модалност), причинно-следствена връзка (аподиктическа), възможност (проблематическа) или/и случайност (вероятностна).

За да сторим това, съжденията ни трябва да следват изискванията на четири основни логически закона: за достатъчното основание, за тъждеството, за изключеното трето и за непротиворечивостта. Различни автори дават различни формулировки на основните логически закони (срв. Купарашвили и др. 2005: 4-6; Кириллов, Старченко 2001: 10-16; Кобзарь 2001: 31-37; Никифоров 2001: 21-23). За целите на нашата разработка, можем да формулираме посочените закони по следния начин:
Закон за достатъчното основание. Всяко съждение трябва да се гради върху достатъчно на брой истинни твърдения.

Закон за тъждеството. Съдържанието на понятията в нашите съждения за даден предмет трябва да остане неизменно, така че предметът да е тъждествен сам на себе си, доколкото неговият набор от присъщи характеристики, благодарение на които предметът остава непроменен, се запазва.

Закон за изключеното трето. В едно съждение две взаимно отричащи се твърдения за един и същ тъждествен сам на себе си предмет не могат да бъдат нито едновременно истинни, нито едновременно неистинни, и не съществува никакво трето твърдение, което да изразява някакво средно положение между истинното и неистинното твърдение.

Закон за непротиворечивостта. Две взаимно отричащи се твърдения за един и същ тъждествен сам на себе си предмет (предмет, спрямо който е проявен закона на тъждеството) не могат да бъдат едновременно истинни в едно разсъждение.
Ако обърнем внимание на нашата подредба [9] на основните логически закони, прави впечатление, че тя съответства на приетите от нас рационални принципи, с други думи:
  • законът за достатъчното основание изразява емпиричността;
  • законът за тъждеството изразява инвариантността;
  • законът за изключеното трето изразява номологичността; [10]
  • законът за непротиворечивостта изразява непротиворечивостта.
По такъв начин, последователното прилагане на матрицата на знанието (Ux∆P) ни позволява да изградим достоверна представа за света и познавателния процес (U→Е), като очертаем неизменните им, същностни характеристики (x→I), въз основа на закономерностите на техните прояви и взаимовръзки (Δ→N), за да постигнем хармонично единство (Р→H) между нашето изследване и изследваната действителност. [11]

Някои логици наричат основните логически закони правила на правилното мислене. В опростен вид, те могат да бъдат формулирани така:
  1. Всяко наше съждение трябва да съдържа достатъчно на брой истинни твърдения.
  2. Всяко наше твърдение трябва да представя един и същ предмет в съдържателно неизменни понятия, така че предметът да остава тъждествен сам на себе си.
  3. В съжденията си следва да избягваме твърдения за един и същ предмет, които изразяват някакво средно положение между истинно и неистинно твърдение, защото такова твърдение не (може да) съществува. [12]
  4. Не можем да приемаме, че две взаимно отричащи се твърдения за един и същ предмет са едновременно истинни или едновременно неистинни.
Следователно, във всеки анализ е необходимо да проверяваме твърденията с оглед тяхната достоверност, да употребяваме понятия със строго определено съдържание, да избягваме твърдения, които не можем да определим нито като истинни, нито като неистинни, и да формулираме еднозначни изводи.

Логиката изучава и други закони, разглеждани като следствия от вече посочените. Примери за това са:
Законът за транзитивността. Ако отношението на един предмет към втори предмет е такова, каквото е отношението на втория предмет към трети предмет, то отношението на първия към третия предмет е същото, каквото е отношението на първия към втория предмет.

Законът за двойното отрицание. Ако дадено съждение е вярно, то противоположното му е невярно, и обратно – ако дадено съждение е невярно, то противоположното му съждение е вярно.

Законът за опровержението. Ако от дадено съждение произтичат противоречащи си следствия, то е неистинно (Красносельский 1997: гл. 1, § 4).
Списъкът от логически закони може да бъде продължен, но за краткост оставяме настрана многообразието от други мнения и тълкувания. Основания за подобно абстрахиране ни дава съществуващият научен консенсус относно значението на посочените логически закони (правила или полезни съвети, както ги наричат някои). С тяхна помощ се извършват редица логически преобразувания, които стоят в основата на логическите методи на изследване.

Логически методи

Спазването на логическите закони (правила) е относително лесно при преобразуване на прости и сложни съждения, както и при непосредствените разсъждения. Когато използваме прости и сложни съждения и когато ги съчетаваме в т.нар. непосредствени разсъждения от типа „Някои шпиони са разкрити. Следователно, някои шпиони не са неразкрити“, ние боравим с относително известното. Ако искаме да открием неизвестното, необходими са ни т.нар. опосредствани разсъждения и логическите методи, свързани с тях. Затова нека обърнем внимание как следва да извършваме тези логически преобразувания!

Логическите преобразувания боравят с т.нар. изходни съждения, които наричаме предпоставки. Полученото от тях ново съждение наричаме заключение. Свързването на предпоставка и заключение – извод (логическо умозаключение, силогизъм). Преобразуванията се извършват по четири основни начина, чиято целенасочена употреба ги превръща в съответните логически методи: традукция, дедукция, индукция и абдукция.
 
Логическите методи са методи на съждението, на изграждане на веригата на мисълта. Благодарение на тях разкриваме връзката между новопридобития и предишния опит – установяваме наличието или отсъствието на повтаряща се, неизменна проява на изследвания предмет в съпоставката между нова и стара информация за него. С други думи, чрез дедукция, индукция, абдукция и традукция разпознаваме инвариантността на изследвания предмет, т.е. прилагаме принципа на инвариантност.

Традукцията (или „аналогията“, както още се нарича) [13] следва правилото: ако A и B притежават характеристики a, b и c и едновременно с това A притежава и характеристика d, то и B вероятно притежава характеристика d (Черняк 2004: 66). При традукция се прави „извод за принадлежността на определен признак на изследван единичен обект (предмет, събитие, отношение или клас) на основата на сходството на негови съществени характеристики с друг вече известен единичен обект“. Предшества се от сравнение (Кириллов, Старченко 2001: 184).
„Логическият преход от известното към новото знание е подчинен в изводите по аналогия на следното правило: ако два единични предмета са сходни в определени признаци, то могат да бъдат сходни и в други признаци, откривани в един от сравняваните предмети.“ (Кириллов, Старченко 2001: 185).
Традуктивният метод търси сходство чрез последователното прилагане на закона за транзитивността. Прилагането на закона за транзитивността формира около традукцията група методи – нейни разновидности, наречени „традуктивни методи“. Подобно становище обаче не е общоприето, някои дори разглеждат традукцията като индуктивен метод въз основа на сходството между традукция и индукция при извеждането на вероятностно заключение (Кобзарь 2001: 133-136).

Традуктивният метод е приложим и заключенията му са валидни, когато са налице:
  • общ контекст (U) на предметите, чиито характеристики се съпоставят, т.е. имаме общ клас предмети;
  • връзка (х) между характеристиките на съпоставяните предмети;
  • съпоставяне на максимален брой характеристики (Δ);
  • строго определено съотношение на съпоставяната характеристика спрямо останалите (P) (срв. Купарашвили и др. 2005: 100; Търкаланов 2003: 96-97).
Съдържанието на традукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за традуктивен метод:
Традукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на даден предмет с характеристики на друг предмет (P) чрез свързване (Δ) на частно съждение за характеристики на първия предмет (х) с частно съждение за характеристики на втория предмет (U).
Накратко, традуктивният метод свързва целенасочено частно с частно съждение, за да получи частно съждение. Традуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 1. Традукция
(идея: Moore 2007: 5)


Дедукцията следва правилото, че всяко общо съдържа множество частни. В този смисъл, дедукцията „слиза“ от общото към частното. Изходните съждения отразяват общи и частни характеристики на определени предмети, като от тях се извежда съждение за характеристиките на даден предмет, принадлежащ към множеството предмети Правилно приложеният дедуктивен метод осигурява постигане на достоверно заключение, доколкото достоверни са изходните предпоставки за него (вж./срв. Купарашвили и др. 2005: 50 и сл.; Войшвилло, Дегтярев 2001: 87 и сл.; и др.).

Съдържанието на дедукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за дедуктивен метод:
Дедукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на даден предмет с характеристики на определено множество предмети (P) чрез свързване (Δ) на общо съждение за характеристики на множеството предмети (U) с частно съждение за характеристики на предмета (x) (срв. Кобзарь 2001: 100).
Накратко, дедуктивният метод свързва целенасочено общо с частно съждение, за да получи друго частно съждение. Дедуктивното разсъждение може да бъде онагледено така: [14]

Табл. 2. Дедукция
(идея: Moore 2007: 5)

Необходимо уточнение! Може да се появи проблем, ако в действителност се окаже, че „информацията от агент „Иван“ е достоверна, макар в извода да са спазени изцяло логическите правила. Възможни обяснения? Едно възможно обяснение е, че причина за погрешното заключение е прекаленото разширяване на обема на общото съждение. Вижда се, че общото съждение не включва времева характеристика, която може да ограничи неговата валидност. Защото смисълът на съждението е, че: „Цялата информация, постъпила досега, е недостоверна“. Нищо не пречи настоящата информация от агент „Иван“ да е достоверна. Друго възможно обяснение е неистинност на частното съждение. Това означава, че „информацията от агент „Иван“ е оценена погрешно като недостоверна и е включена неоснователно в „цялата недостоверна информация“. Следователно, частното съждение непременно трябва да бъде подложено на практическа проверка, т.е. не по логически път.

Дедукцията и дедуктивния метод осигуряват получаването на толкова достоверен извод, колкото достоверни са изходните предпоставки на дедуктивното разсъждение. За да улесним използването на дедуктивния метод, без претенции за логическа строгост, нека кажем, че описаната дедукция се нарича „обикновена дедукция“ и че към нея се предявяват следните най-общи изисквания:
  1. Обикновената дедукция се състои само от две предпоставки и едно заключение.
  2. Едната от предпоставките трябва да е общо съждение, а заключението – единично.
  3. Едната от предпоставките трябва да бъде утвърдителна, тъй като заключението не следва по необходимост от две отрицателни предпоставки.
  4. Понятието, чийто обем не е включен и в двете предпоставки, не може да присъства в заключението.
  5. Обемът на понятието, което присъства в двете предпоставки, но не и в заключението, трябва да бъде включен поне в едната предпоставка.
  6. Заключението не следва по необходимост от две частни предпоставки.
  7. Ако едната предпоставка е отрицателна, заключението също трябва да бъде отрицателно.
  8. Ако едната предпоставка е частна, заключението също трябва да бъде частно (срв. Купарашвили и др. 2005: 61-62; Черняк 2004: 44-46; Кобзарь 2001: 100-125).
Логици, информатици, когнитивисти и експерти от различни дисциплини активно работят за усъвършенстване на дедуктивния метод. В резултат от усилията им са създаден сложни дедуктивни умозаключения, формални схеми и разновидности както на дедукцията, така и на другите логически операции. Без да изпадаме в излишни подробности, в такива случаи трябва да имаме предвид, че всяко сложно логическо разсъждение можем да опростим, да го разградим до по-прости съждения чрез познати и лесно приложими методологически схеми.

Индукцията следва правилото, че нищо частно не съществува извън общото и затова дадено частно може да бъде вписано в съответното общо. За разлика от дедукцията, казваме, че индукцията „възхожда“ от частното към общото. Правилно приложеният индуктивен метод води до вероятно истинно заключение, тъй като истинността на заключението не произтича по необходимост от истинността на изходните предпоставки (срв. Купарашвили и др. 2005: 92; Кириллов, Старченко 2001: 120). Иначе казано, знанието, което произвежда индукцията, е вероятно, но не и задължително достоверно.

Съдържанието на индукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за индуктивен метод:
Индукцията като метод е целенасочено извеждане на общо съждение за сходство на характеристики на дадено множество предмети с характеристики на определен предмет (P) чрез свързване (Δ) на частно съждение за характеристики на предмета (х) с частно съждение за характеристики на множеството предмети (U) (срв. Кобзарь 2001: 126-129).
Накратко, индуктивният метод свързва целенасочено частно с частно съждение, за да получи общо съждение. Индуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 3. Индукция
[15]
(идея: Moore 2007: 5)

Въз основа на същия подход, който приложихме в изграждане на разбирането си за индукцията, отново без да имаме претенции за логическа строгост, приемаме, че описаната индукция е „обикновена индукция“ и че към нея могат да предявят следните най-общи изисквания:
  1. Пълното прилагане на индуктивния метод (т.нар. пълна индукция) води до получаване на достоверно знание тогава и само тогава, когато се отнася да крайно множество предмети.
  2. Степента на правдоподобност на обикновената (респ. непълната) индукция може да бъде повишена с увеличаване на броя на изходните предпоставки.
  3. Разкриването на по-дълбока съществена връзка между характеристиките и предметите осигурява максимално възможна правдоподобност на индуктивното заключение.
  4. Индуктивното разсъждение може да бъде извършено въз основа на: разкриване на причинно-следствени връзки; разкриване на необходими съществени характеристики на предметите; просто преброяване на случаите, отразени в съжденията; използване на статистически методи и установяване на честотата на поява на дадени характеристики или събития (см. Купарашвили и др. 2005: 93-95).
Абдукцията се среща често в анализите по сигурността (по Moore 2007: 4). Анализаторите я разглеждат като част от логическото мислене, пряко свързана с интуицията, „просветлението“ в разузнавателния анализ и изграждането на хипотези. Според разузнавателно-аналитичното виждане „абдукцията поражда повече нови въпроси за изследване, отколкото решения“ (Swenson et al. 2003: 111).

Абдукцията се свързва с последователното прилагане на закона за изключеното трето „от“ заключението „към“ предпоставките и формулирането на т.нар. идеален аргумент [най-обоснованото обяснение]. [16] Позволява „възстановяване“ на предпоставка (аргумент) в опосредствано разсъждение въз основа на заключението. „Възстановяването“ задължително се подлага на индуктивна и дедуктивна проверка. Смисълът на абдуктивното заключение се съдържа в открояване на логическата връзка на равнището на общото съждение (срв. Sowa 2006: 12; Cozzo 2002: 17).

Съдържанието на абдукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за абдуктивен метод:
Абдукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на дадено множество предмети с характеристики на друго множество предмети (P) чрез свързване (Δ) на общо съждение за характеристики на първото множество (х) с общо съждение за характеристики на второто множество предмети (U).
Накратко, абдуктивният метод свързва целенасочено общо с общо съждение, за да получи частно съждение. Индуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 4. Абдукция
(идея: IEP: C. S. Peirce’s..., 15.09.2019)

По отношение на абдукцията е важно да бъдат взети предвид следните съображения, изразяващи спецификата на абдуктивния процес:
  1. Достоверното абдуктивно разсъждение не доказва хипотези, защото не следва еднозначно от предпоставките.
  2. Абдуктивното заключение не е най-доброто обяснение, а най-близкото до дадени предпоставки обяснение.
  3. Всяка стъпка в абдуктивното разсъждение може [и трябва] да бъде подложена на дедукция или индукция.
  4. Валидността на всяко абдуктивно заключение може да бъде съпоставена с валидността на дедуктивните и индуктивните заключения (Kapitan 1992: 1-3).
Когато прилагаме някой от изброените логически методи – традукция, индукция, дедукция и абдукция, видяхме, че търсим някакво сходство. Следователно, извършваме първоначалните познавателния действия на сравнение и обобщение, които са пряко свързани с нашето възприятие и които определихме като основни когнитивни методи на познанието. Забележителното е, че когнитивните и логическите методи са неделими в нашия мисловен процес. Протичат едновременно и съгласувано, като резултатите от прилагането на един от методите се ползват за прилагане на друг. Според Алексей Шухов: 
„[...] логическото, неумеещо поначало да фиксира качеството на загадката [т.е. на познавателната задача], е ограничено в сферата на отношения между наличните съждения. [...] Познанието [от друга страна] взима под внимание и действителността...“ (Шухов 2007: В-32).
Затова нашето изследване на действителността и нейните взаимовръзки изисква да използваме резултатите от когнитивните и логическите методи в съчетание с познавателните образи, получени чрез т.нар. епистемологически методи (идея: Костов 1976: 21).

Бележки:

[1] Терминът „понятие“ обозначава онова, което можем да наречем „елементарна форма на битийност“ (см. Димитър Гинев).

[2] Терминът „съждение“ обозначава онова, което можем да наречем „онтологическа схема“ (см. Димитър Гинев).

[3] Според определеността на предмета, понятията се делят на: съотносителни – при зависимост на предмета от наличие на друг предмет (напр. „началник“ и „подчинен“), и безотносителни – при самодостатъчност на обозначения предмет (напр. „човек“). Според наличието или отсъствието на дадена характеристика в предмета, понятията се делят на: положителни – при наличие (напр. „престъпник“), и отрицателни – при отсъствие (напр. „не–престъпник“). Според принадлежността на предмета към дадено множество, понятията се делят на: разделителни понятия за предмети от даден клас (напр. „агент“) като част от по-голямо множество и събирателни понятия за предмети, представляващи самото множество (напр. „агентура“). Според броя предмети, които обозначават, понятията се делят на: единични за единичен предмет (например „Държавна агенция „Национална сигурност“) и общи за множество предмети (напр. „служба за сигурност“) (Купарашвили и др. 2005: 9-10; Черняк 2004: 11-15).

[4] Порочни определения са кръговото и тавтологичното определение. Кръгови са определенията „Националната сигурност е състояние, при което са защитени националните интереси“ и „Националните интереси са интересите за защита на националната сигурност“. Използването на тавтология е логическа грешка при определянето на дадено понятие, защото то се обяснява чрез самото себе си, само че с други думи (Речник..., 1998: 780). Тавтологично определение е „Защитата на националната сигурност е защита от посегателства срещу националната сигурност“. В случая не става ясно какво точно се разбира под понятието „защита“, защото с определението се казва просто, че „защитата е защита“. (м.бел.).

[5] Прието е логическият субект да се обозначава с S, логическата връзка с R, логическият предикат с P. Структурата на простото твърдение тогава изглежда така: SRP. Когато има модалност, т.е. сложно съждение, структурата му изглежда така М(SRP).

[6] С обозначения съобразно: матрицата на знанието, U – условия; х – обект; Δ – преобразувания; Р – резултати от преобразуванията; приетите рационални принципи, E – емпиричност; I – инвариантност; N – номологичност и Н – непротиворечивост; логическите символи, M – модалност; S – логически субект; R – логическа връзка и P – логически предикат. (м.бел.).

[7] Виждаме, че структурата на логическото съждение М(SRP) е огледално отражение на матрицата на знанието U(xΔP). Съвпадението не е случайно и е обяснимо с обстоятелството, че в първия случай човешкото мислене се описва с логически термини, описваме разсъждение, а във втория – с термини от теорията на познанието, описваме отражение на обективната действителност. (м.бел.).

[8] За съжаление, има експерти в сферата на сигурността, които не разбират това. (м.бел.).

[9] Различните автори ги подреждат по различен начин. (м.бел.).

[10] Прилагането на закона за изключеното трето означава да съчетаваме достатъчното основание, тъждествеността и непротиворечивостта в нашите съждения. (м.бел.).

[11] С обозначения съобразно: матрицата на знанието, U – условия; х – обект; Δ – преобразувания; Р – резултати от преобразуванията; приетите рационални принципи, E – емпиричност; I – инвариантност; N – номологичност и Н – непротиворечивост; логическите символи, M – модалност; S – логически субект; R – логическа връзка и P – логически предикат. (м.бел.).

[12] Ако изкажем твърдение, което да изразява някакво средно положение между истинно и неистинно твърдение, това означава просто, че грешим (м.бел).

[13] В логиката понятията „традукция“ и „аналогия“ са взаимозаменими и с едно и също съдържание, т.е. те са тъждествени. Отдаваме предпочитание, обаче, на термина „традукция“ вместо „аналогия“, тъй като в литературата съществува художествен похват със същото наименование – „аналогия“, и смятаме, че не би следвало понятията и съдържанието на логическия и художествения метод да се припокриват. (м.бел.).

[14] Вж. и Кобзарь 2001: 100-102. Владимир Кобзар дава следния пример за дедукция: „Всички студенти са учещи се“ и „Всички спортисти са студенти“, следователно „Всички спортисти са учещи се“. 
 
[15]  Приемаме, че единичното съждение е особен случай на частно съждение. (м.бел.).
 
[16] Ако чрез абдукция ние търсим най-обоснованото обяснение, това обяснение трябва да бъде цялостно, достатъчно, завършено и непротиворечиво. Следователно, ние прилагаме последователно рационалния принцип на непротиворечивост, респ. закона за непротиворечивост на съжденията. (м.бел.).

Източници:

1. Войшвилло, Дегтярев 2001: Войшвилло, Евгений, и Михаил Дегтярев. Логика. Москва, 2001, philosophy.ru, MSWord, 528 с., доступ: 26.09.2004.

2. Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995, 306 с.

3. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с.

4. Кириллов, Старченко 2001: Кириллов, Вячеслав, и Анатолий Старченко. Логика. Учебник для юридических вузов. Издание 5-е, переработанное и дополненное. Москва, 2001, i-u.ru, MSWord, 262 с., доступ: 09.04.2010.

5. Кобзарь 2001: Кобзарь, Владимир. Логика. Учебное пособие для студентов гуманитарных факультетов. Санкт-Петербург, 2001, krotov.info, HTML, доступ: 17.12.2005.

6. Костов 1976: Костов, Константин. Структурно-функционален подход в научното изследване. София, 1976, 156 с.

7. Красносельский 1997: Красносельский, Константин. Альтернативная логика. Москва, январь 1997 г., humanus.site3k.net, HTML, доступ: 03.11.2006; актуализированная ссылка: IP adress: 81.177.135.112, humanus.site3k.net, HTML, доступ: 08.09.2019, url.

8. Купарашвили и др. 2005: Купарашвили, Мзия, и др. Логика: учебное пособие. Омск, 2005, gaudeamus.omskcity.com, PDF, 124 с., доступ: 12.05.2007.

9. Никифоров 2001: Никифоров, Александр. Логика. Москва, 2001, i-u.ru, MSWord, 56 с., доступ: 09.04.2010. 
 
10. Речник..., 1998: Речник на чуждите думи в български с приложения. Трето издание. Автор: Иван Габеров. Велико Търново: Габеров, 1998, 944 с.

11. Търкаланов 2003: Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София: Албатрос, 2003, 140 с.

12. Черняк 2004: Черняк, Наталья. Логика: Учебное пособие. Омск, 2004, gaudeamus. omskcity.com, PDF, 84 с., доступ: 12.05.2007.

13. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественного анализа, nounivers.narod.ru, HTML, доступ: 28.08.2007.

14. Cozzo 2002: Cozzo, Cesare. Epistemic Truth and Excluded Middle. Roma, 2002, uniroma1.it, PDF, 35 p., access: 06.11.2008.

15. IEP: C. S. Peirce’s...: Internet Encyclopedia of Philosophy (IEP). A Peer-Reviewed Academic Resource, site: iep.utm.edu, articles, access: C. S. Peirce’s: Architectonic Philosophy – by Albert Atkin, 15.09.2019.

16. Kapitan 1992: Kapitan, Tomis. Peirce and the Autonomy of Abductive Reasoning. – In: Erkenntnis, 37, July 1992, niu.edu, PDF, 27 p. (pp. 1-26), access: 16.04.2010; updated reference: researchgate.net, access: 15.09.2019, url.

17. Moore 2007: Moore, David T. Critical Thinking and Intelligence Analysis. Occasional Paper Number Fourteen. Second Printing (with revisions). Washington, D.C.: National Defense Intelligence College, March 2007, PDF, 159 p., access: 02.05.2020, url.

18. Sowa 2006: Sowa, John. Worlds, Models, and Descriptions. 2006, jfsowa.com, PDF, 26 p., access: 21.10.2008.

19. Swenson et al. 2003: Swenson, Russell, et al. Bringing Intelligence About: Practitioners Reflect on Best Practitioners. Washigton, DC: Joint Military Intelligence College, May 2003, apps.dtic.mil, PDF, 158 p., access: 26.11.2008; updated reference: access: 15.09.2019, url.

 
© Оригинална публикация: 04.03.2023


Настоящата публикация е обобщение и преработка на две предходни онлайн публикации:
  1. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: понятия, съждения, закони. София: Studia Analytica, 18.04.2014. Свалена онлайн на 04.03.2023 г.
  2. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: преобразувания и методи. София: Studia Analytica, 21.04.2014. Свалена онлайн на 04.03.2023 г.
 
Свързани публикации:
  1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 42-56, ISBN 978-954-91927-4-2.
  2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 244-253, ISBN 978-619-152-096-1.
  3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 113-125, ISBN 978-619-188-457-5.
  4. Гюров, Румен. Превръщане на анализа в наука. София: Studia Analytica, 05.11.2022, url.
  5. Гюров, Румен. Когнитивни методи. София: Studia Analytica, 17.12.2022, url.
  6. Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023, url.

Свалени публикации:
  1. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: понятия, съждения, закони. София: Studia Analytica, 18.04.2014, свалена на 04.03.2023 г.
  2. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: преобразувания и методи. София: Studia Analytica, 21.04.2014, свалена на 04.03.2023 г.