14/05/2023

Епистемологически методи

Румен Гюров
 
Встъпление
 
Епистемологическите методи са методи, които заместват изследвания обект с негов „огледален образ“ – познавателен модел. Такива методи са абстрахирането, конкретизирането, анализирането и синтезирането.

Благодарение на епистемологическите методи разкриваме причинно-следствените връзки във формирането, обособяването, развитието и влиянието от проявата на даден обект. С други думи, чрез епистемологическите методи разпознаваме номологията (закономерностите) във взаимоотношенията между даден обект и действителността, т.е. прилагаме принципа на номологичност.

Преди да пристъпим към изясняване на тяхната специфика и начин на приложение, нека направим следните уточнения:
 
Първо. Необходимо е да разграничаваме абстракция от абстрахиране, конретизация от конкретизиране, анализ от анализиране и синтез от синтезиране.

Второ. Понятията „абстракция“, „конкретизация“, „анализ“ и „синтез“ се употребяват в широк и в тесен смисъл. В широк смисъл те означават едновременно и процес, и резултат, съответно: и абстракция-процес, и абстракция-резултат; и конкретизация-процес, и конкретизация-резултат; и анализ-процес, и анализ-резултат; и синтез-процес, и синтез-резултат. В тесен смисъл понятията „абстракция“, „конкретизация“, „анализ“ и „синтез“ означават единствено резултат, съответно: абстракция-резултат, конкретизация-резултат, анализ-резултат и синтез-резултат.

Трето. Понятията „абстрахиране“, „конкретизиране“, „анализиране“ и „синтезиране“ означават съответно само процес: процес на абстрахиране, процес на конкретизиране, процес на анализиране и процес на синтезиране. И когато говорим за прилагане на даден епистемологически метод, ние разбираме целенасочено използване на съответния процес на абстрахиране, конкретизиране, анализиране и синтезиране.

Четвърто. Абстрахирането, конкретизирането, анализирането и синтезирането имат за цел (но не е задължително да завършат съответно с) абстракция-резултат, конкретизация-резултат, анализ-резултат или синтез-резултат (идея: Розов 1965: 78, 115-117).
 
 
Абстрахиране
 
Наличието на способност у човека да абстрахира го отличава от останалите биологични видове на Земята.
„Историческият човек първоначално осъществява този акт не с определена цел, а защото към това го принуждава неговата производствена дейност и дейността при общуване с другите хора. Човек абстрахира, без да осъзнава значението на своите операции и без да предвижда предварително техния резултат. Това обаче е само първият етап на развитие. Осъзнаването и обобщаването на опита от обществената практическа и познавателна дейност води до превръщането на абстракцията в целенасочено осъществяван акт. Абстракцията започва да функционира като метод, начин на изследване, като път към получаване на предварително определяем резултат.“ (Розов 1965: 105).
Британският учен по информатика Крис Торнтън отбелязва, че въпреки ключовото значение на абстракцията, е странно защо процесът на абстрахиране никога не е поставян на формализирана, теоретична основа (Thornton 2003: 1). Заслуга, обаче, за осмислянето на абстрацията и абстрахирането има руският учен Михаил Розов (с неговия труд „Научная абстракция и её виды“, Новосибирск, 1965). Според него огромното значение на абстрахирането се проявява най-ярко в съществуващата епистемологическа представа, която го отъждествява с теоретичното мислене въобще (Розов 1965: 7).
 
Рационалното осмисляне на света и на самата рационалност, която прави науката наука, се смятат за невъзможни без абстрахирането. Абстракцията е в сърцевината на рационалното знание:
„Определящата черта [… на рационалното знание] е абстракцията, тъй като за сравняване и класификация на неизмеримото разнообразие от форми, структури и явления около нас могат да не се вземат предвид всички техни черти, а само някои от тях, които са значими. Така ние конструираме една схема на реалността, в която нещата са ограничени до основните им очертания. Заедно с това рационалното знание е и една система от абстрактни понятия и символи, характеризираща се с линейна, последователна структура, която е типична за нашето мислене и реч.“ (Капра 1997: 26-27).
Във всяко наше проучване следва да обръщаме особено внимание на абстрактния метод заради ефективността му при решаване на различни изследователски задачи, заради възможностите му да моделира, заради приложимостта му към безкраен брой обекти и заради основополагащата му роля в познавателния процес като цяло. [1] Според Михаил Розов:
Абстрахирането като метод представлява заместване на даден обект с негов познавателен образец въз основа на обективна относителна независимост между обектите в действителността (см. Розов 1965: 18).
Резултатът от всяко абстрахиране е разпознаване (identification) на нашия изследователски обект именно като обект (Thornton 2003: 2), т.е. като обособена част от действителността. Последното означава, че чрез абстрахиране ние разкриваме независимост и неизменяемост на даден обект спрямо някакво въздействие. Следователно, чрез абстрахиране разкриваме инвариант. Иначе казано:
„Най-простият случай на независимост е свързан с понятието инвариант. Инвариантът на някакъв обект по отношение на някакви определени негови преобразувания се нарича всяка величина, свързана с този обект, която не се променя при посочените преобразувания. Инвариантът по отношение на дадени преобразувания на обекта се нарича, следователно, това в обекта, което не зависи от тези преобразувания.“ (Розов 1965: 35).
Следователно, чрез абстрахиране ние прилагаме преди всичко един от основополагащите принципи на научна рационалност – принципа на инвариантността. С това абстрактният метод се отличава от останалите методи. Затова за нас:
Абстрактният метод е метод на целенасочено открояване на оставащо неизменно качество или величина (инвариант) в даден обект, независимо от условията, в които този обект се намира, от неговата предметна проява, от преобразуванията, които търпи, и/или от резултата от тези преобразувания. (срв. Новосёлов 2000: 68-74). [2]
 
Конкретизиране
 
Според Михаил Розов, ние прилагаме конкретизирането едновременно с абстрахирането. Конкретизирането представлява процес, „противоположен“ на абстрахирането, и за разлика от абстрахирането разкрива отношения на зависимост, т.е. връзката на изследвания обект с действителността. Можем да кажем, че когато използваме конкретизацията като метод, ние описваме „спецификата на единичното“. По такъв начин чрез конкретизиране очертаваме проявата на даден обект като предмет (срв. Розов 1965: 18, 51-53; Веккер 1998: 16-18, 130, 146). 
 
Целта на конкретизирането е разпознаване на нашия изследователски предмет като неотделима част от действителността. Последното означава, че когато конкретизираме, разкриваме съществуването на даден предмет заедно с неговата особена устойчива връзка (свързаност) с действителността, т.е. неговото емпирично потвърждение в действителността.
 
Следователно, чрез конкретизиране ние прилагаме преди всичко рационалния принцип на емпирично потвърждение. С това конкретният метод се отличава от останалите методи. Затова за нас:
Конкретният метод е метод на целенасочено открояване на такова качество или величина на даден предмет, които го определят като неотделима част от действителността, (емпирично определят съществуването му) в зависимост от условията, от обособеността му като обект, от преобразуванията, които търпи, и/или от резултата от тези преобразувания.
С други думи, за да определим даден предмет, трябва да конкретизираме, така както за да определим даден обект, трябва да абстрахираме. Понеже не съществува обект без проявата си като предмет, нито предмет без обособеността си като обект, затова абстрахирането и конкретизирането спрямо един и същ обект-предмет се прилагат едновременно в познавателния акт.
Запомнете! Абстрахирането и конкретизирането очертават съществуването на даден обект (предмет), при което чрез абстрахиране определяме от какво не зависи, а чрез конкретизиране – от какво зависи съществуването на даден обект (предмет).
 
Анализиране
 
Методът на анализиране е метод, чрез който целенасочено разделяме изследвания обект на неговите съставни части. Можем значително да повишим ефикасността на аналитичния метод, ако го прилагаме в съчетание с т.нар. „системен подход“. [3] Според Виктор Тюхтин системният подход произтича от закона на системността, съгласно който:
„[...] който и да е обект е обект-система и който и да е обект-система принадлежи поне на една система от обекти от един и същи род.“ (Тюхтин, Урманцев и др. 1988: 4). 
Въз основа на закона на системността, следва да представим всеки обект като обособена съвкупност – система, която се състои от първични неделими [4] елементи, отношения на единство между елементите, закони на композицията [съчетаването, съединяването] между елементите, принадлежност на всеки елемент, отношение и закон на композицията поне към една система от обекти от един и същи род (Тюхтин, Урманцев и др. 1988: 4-5). В този смисъл, ако последователно прилагаме системния подход, за нас:
Аналитичният метод е метод на целенасочено разделяне на даден обект на първични неделими елементи, правила на взаимодействие и взаимодействия между елементите, както и тяхното съотнасяне към други вътрешни елементи, правила на взаимодействие, взамодействия и съотнасяния в подредена съвкупност – като обособена цялост, относително независим от условията обект-система.
Накратко, аналитичният метод ни служи да разкрием структурата на даден обект и функциите на съставните му части в неговата вътрешна среда.

 
Синтезиране

Методът на синтезиране е метод, чрез който целенасочено обединяваме в единно цяло съставните части на изследвания обект. Както при анализирането, значително можем да повишим ефикасността на синтетичния метод чрез съчетаването му със системния подход. Последното означава, че за нас:
Синтетичният метод е метод на целенасочено обединяване на първични неделими елементи, правила на взаимодействие и взаимодействия между елементите, както и тяхното съотнасяне към други външни елементи, правила на взаимодействие, взаимодействия и съотнасяния в подредена съвкупност – като непротиворечива цялост, хармонично свързан с условията обект-система.
Накратко, синтетичният метод ни служи да разкрием проявата на свойствата и отношенията на даден обект в неговата външна среда.
 
Ако съпоставим двата метода, виждаме, че чрез анализиране определяме как даден обект се отделя, обособява, разграничава от средата, в която се намира, а чрез синтезиране – как се съотнася, вписва, проявява в тази среда. 
Запомнете! Анализирането и конкретизирането ни помагат да разберем определени причинно-следствени връзки, при което чрез анализиране очертаваме закономерностите на съществуване на изследвания обект, присъщи на неговата вътрешна среда, а чрез синтезиране – проявата им в непротиворечиво единство със закономерностите на неговата външна среда.

С други думи, чрез анализиране прилагаме принципа на номологичност, а чрез синтезиране – принципа на непротиворечивост в нашето изследване. Когато изследваме едни и същи причинно-следствени връзки, прилагаме и двата метода едновременно, т.е. ние едновременно извършваме анализ и синтез на даден обект. Изследването на дадена причинно-следствена връзка означава, че изследваме определена зависимост и/или независимост на даден обект, като едновременно с методите на анализиране и синтезиране прилагаме абстрахиране и конкретизиране в един и същ познавателен акт.

 
Обобщение

За да обобщим, можем да опишем същността и особеностите на епистемологическите методи и тяхното прилагане така:
  1. Както всеки друг, така и епистемологическият метод представлява поредица от действия, превърнати в образец. Затова, когато говорим за отделните методи, по-правилно е да употребяваме съществителни имена, изразяващи действие, т.е. да използваме понятията абстрахиране, конкретизиране, анализиране и синтезиране.
  2. Епистемологическите методи целенасочено свързват свойствата и проявите на изследвания предмет и ни помагат да открием причинно-следствените връзки в неговото съществуване.
  3. Епистемологическите методи са онзи набор от методи, който ни позволява да преминем от „сглобяване“ на единството между предмета и действителността към непосредственото структуриране на това единство в нов едновременно цялостен и динамичен познавателен образ, знание.
 
Бележки:
 
[1] Респ. съобразно матрицата на знанието: ефективност (P), моделиране (Δ), приложимост спрямо голям брой обекти (х) и основополагаща роля (U) в познавателния процес. Освен това, тези възможности на абстрахирането като метод са възможности и на другите епистемологически методи: конкретизиране, анализиране и синтезиране. (м.бел.).

[2] В абстракцията „се съчетават и теоретическият, и практическият начин на действие – и определеността на съществуващото, и определянето на съществуващото едновременно“ (Новосёлов 2000б: 72).

[3] Вместо „системен подход“ често се употребява „системен метод“. (м.бел.).

[4] „Неделими“ елементи за даденото равнище на изследване (см. Тюхнин, В., Ю. Урманцев и др. 1988: 4).


Източници:
  1. Веккер 1998: Веккер, Лев. Психика и реальность: Единая теория психических процессов. Москва: Смысл, 1998, koob.ru, PDF, 343 с., доступ: 01.08.2009; актуализированая ссылка: bim-bad.ru, PDF, 351 с., доступ: 08.09.2019, url.
  2. Капра 1997: Капра, Фритьоф. Дао на физиката, София, 1997, 376 с.
  3. Новосёлов 2000: Новосёлов, Михаил Михайлович. Логика абстракций (методологический анализ). Часть первая. Москва, 2000, iphras.ru, PDF, 192 с., доступ: 08.09.2019, url.
  4. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.
  5. Тюхтин, Урманцев и др. 1988: Тюхтин, Виктор Степанович, Юнир Абдуллович Урманцев и др. Система. Симметрия. Гармония. Москва, 1988, 320 с.
  6. Thornton 2003: Thornton, Chris. Quantitative Abstraction Theory. – In: AISB Journal 1(3), SSAISB, 2003, semanticscholar.org (aisb.org.uk), PDF, 9 p., access: 21.09.2019, url.

© Оригинална публикация: 14.05.2023
 
 
Свързани публикации:
  1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 32-42, ISBN 978-954-91927-4-2.
  2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 254-261, ISBN 978-619-152-096-1.
  3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 125-130, ISBN 978-619-188-457-5.
  4. Гюров, Румен. Превръщане на анализа в наука. София: Studia Analytica, 05.11.2022, url.
  5. Гюров, Румен. Логически методи. София: Studia Analytica, 04.03.2023, url.
  6. Гюров, Румен. Структуриращи методи. София: Studia Analytica, 01.06.2019, ред. 12.11.2023, url.

 

 

04/03/2023

Логически методи

Румен Гюров


Логически основи

При изследването на даден предмет, нашето мислене следва определени логически закони. За да назовем този предмет, като му изберем понятие, за да изпълним избраното понятие със съответното съдържание, за да го съчетаем с други понятия и с тях да подредим нашите разсъждения, ние използваме определена логика. Логически построените понятия и разсъждения са ни необходими, за да си изградим такава представа за света, която да обхване всичко. Доколко това е възможно е друг въпрос! Казано по друг начин:
„В рамките на аналитичната философия на науката се установява, че съществуването няма друг онтологичен статус освен логосния – статуса на думата, на езиковата мрежа (Карнап), логическата дефиниция“ (Герджиков 1995: 121).
Логиката е изградила свой собствен речник, чиято структура е разгърната благодарение на два основополагащи термина. Единият от тях е „понятието“, [1] другият – „съждението“. [2]

Всяко понятие притежава определено съдържание, което обобщава съвкупност от признаци на определено множество предмети. Съвкупността от предмети, обхванати в съдържанието на понятието, представлява неговият обем. Увеличаването на съдържанието на понятието води до намаляване на неговия обем, увеличаването на обема му – до намаляване на съдържанието (Купарашвили и др. 2005: 8). С други думи, колкото повече признаци (характеристики, черти...) от действителността обобщаваме, толкова по-малко предмети обхващаме с понятието, което формираме в резултат от нашето обобщение. И колкото повече предмети от действителността обхващаме с нашето понятие, толкова по-малко съдържание влагаме в него.

Пример 1. Иван, Георгиев и Иван Георгиев
Ако обособим множество хора в България по признака, че носят името „Иван“, то съдържанието на понятието „Ивановци“ обобщава всички лица по този признак, а обемът на понятието „Ивановци“ обхваща над 300 000 души.

Ако обособим множество от хора в България по признаците, че носят име „Иван“ и фамилия „Георгиев“, то съдържанието на понятието „Иван-Георгиевци“ обобщава всички лица по тези два признака, а обемът на понятието „Иван-Георгиевци“ обхваща значително по-малък брой лица.
Логиката разглежда различни видове понятия. [3] За нас от значение са онези видове понятия, които имат точно определени съдържание и обем. За целта е необходимо нашите понятия да бъдат:
  • съразмерни, т.е. обемът на определяното понятие да е еднакъв с обема на определящите го понятия, които изграждат неговото съдържание;
  • непорочни, определящото понятие не трябва да бъде определяно на свой ред от определяното понятие; [4]
  • ясни, т.е. определящото понятие на свой ред трябва да е добре определено;
  • положителни, т.е. определяното понятие е препоръчително да получи положително определящо понятие (Купарашвили и др. 2005: 18-19; Черняк 2004: 22-23).
Съждението е твърдение за съществуване или несъществуване на даден предмет или характеристика. Сложните съждения се състоят от няколко прости съждения. А всяко просто съждение съдържа:
  • логически субект (S), понятие, което обозначава предмета в твърдението [респ. изследването];
  • предикат (P), понятие, което отразява някаква характеристика на предмета;
  • логическа връзка (R), понятие, което отразява някакво отношение между логическия субект и предиката, т.е. между предмета и характеристиката (Купарашвили и др. 2005: 31; Черняк 2004: 25; Никифоров 2001: 14-15; и др.). 
Ако съждението включва някаква особеност на логическата връзка, т.е. ако включва някаква особеност на отношението, взаимовръзката между предмета и дадена характеристика, то това означава, че в структурата на съждението присъства някакъв вид модалност (М). [5] Модалността се разпознава, когато включим в съжденията си думи като „необходимо“, „възможно“, „случайно“, „задължително“, „неизбежно“, „разрешено“, „забранено“, „доказано“, „опровергано“ и др. (вж. Войшвилло, Дегтярев 2001: 313-314).

Но дори отсъствието на такава особеност в съждението можем да разглеждаме като особен вид, скрита модалност: когато модалността не е изразена, това означава само, че в съждението е извършено (съзнателно или несъзнателно) абстрахиране от определени модални характеристики, т.е. особеностите на отношението между предмета и дадена характеристика са несъществени.

Ако приемем такова разбиране за модалността, като винаги налична проявена или непроявена във всяко логическо изказване, задачата ни е да я открием в структурата на всяко твърдение. С други думи, нашата изследователска задача е да установим наличието на скрити характеристики и тяхната връзка с предмета на съждението.

Пример 2. Чужда разузнавателна активност
Първо. Имаме твърдението „Чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност.“ В нашето твърдение логически субект е „чуждата разузнавателна активност“, логическа връзка е сказуемото „е“ в изречението, предикат е „заплаха за националната сигурност“.
Второ. Логическият субект, предикатът и логическата връзка, приемаме, са относително ясни и добре определени понятия. Става дума съответно за „чуждата разузнавателна активност“ (S), „е“ (R) и „заплаха за националната сигурност“ (P). Логическата структура на простото твърдение – SRP, не подсказва наличие на модалност М.

Трето. Ако използваме матрицата на знанието (Ux∆P), [6] за да превърнем твърдението си в знание, ни е необходимо да поставим неговите логически компоненти S, R и P на съответните им места. Тогава логическият субект „чуждата разузнавателна активност“ е нашият предмет (х); логическата връзка „е“ е нашето взаимодействие, в смисъл (взаимо)отношение (Δ), логическият предикат „заплаха за националната сигурност“ е резултат (Р).

Четвърто. Задачата ни е да открием условията (U), при които чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност,... което съответства на непроявената модалност М (всъщност съответства на всяка модалност, включително проявена модалност).

Какви могат да бъдат тези условия? Пространствени и времеви! Необходими са ни отговори на въпросите „Къде...?“ и „Кога чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност?“. [7] Тогава...

Пето. Добавяме пространствена и времева характеристика, съответно „в дадена държава“ и „винаги“ (U → М), за да получим логическо твърдение с качествата на знание:

„Чуждата разузнавателна активност в дадена държава винаги е заплаха за националната ѝ сигурност.“

Иначе казано, думите „в дадена държава“ и „винаги“ изразяват модалността на нашето съждение. Употребени в съчетание, те посочват обстоятелствата, които превръщат заплахата в неизбежност.

Чуждата разузнавателна активност в България е заплаха за българската национална сигурност. Разбира се, че винаги е заплаха, когато е на българска територия, неизбежно е да бъде заплаха. [8] И разбира се, чуждата разузнавателна активност на Великденските острови няма никакво отношение към българската национална сигурност (в идеалния случай поне не би трябвало да има).
В зависимост от модалността, призната или не, се формират различни видове съждения:
  • екзистенциалните, наричани още асерторически, констатират съществуване или несъществуване на някакво обстоятелство или факт; 
  • аподиктическите отразяват някаква необходимост, разбирай логическа неизбежност;
  • проблематическите – възможност; 
  • вероятностните – случайност (срв. Черняк 2004: 34; Войшвилло, Дегтярев 2001: 317).
Следователно, за да намерим непроявена модалност, свързана с предмета на нашето проучване, т.е. за да открием особеностите на взаимовръзката между предмета и дадена характеристика, това означава, нашите усилия да бъдат насочени към разкриване на конкретни обстоятелства (екзистенциална модалност), причинно-следствена връзка (аподиктическа), възможност (проблематическа) или/и случайност (вероятностна).

За да сторим това, съжденията ни трябва да следват изискванията на четири основни логически закона: за достатъчното основание, за тъждеството, за изключеното трето и за непротиворечивостта. Различни автори дават различни формулировки на основните логически закони (срв. Купарашвили и др. 2005: 4-6; Кириллов, Старченко 2001: 10-16; Кобзарь 2001: 31-37; Никифоров 2001: 21-23). За целите на нашата разработка, можем да формулираме посочените закони по следния начин:
Закон за достатъчното основание. Всяко съждение трябва да се гради върху достатъчно на брой истинни твърдения.

Закон за тъждеството. Съдържанието на понятията в нашите съждения за даден предмет трябва да остане неизменно, така че предметът да е тъждествен сам на себе си, доколкото неговият набор от присъщи характеристики, благодарение на които предметът остава непроменен, се запазва.

Закон за изключеното трето. В едно съждение две взаимно отричащи се твърдения за един и същ тъждествен сам на себе си предмет не могат да бъдат нито едновременно истинни, нито едновременно неистинни, и не съществува никакво трето твърдение, което да изразява някакво средно положение между истинното и неистинното твърдение.

Закон за непротиворечивостта. Две взаимно отричащи се твърдения за един и същ тъждествен сам на себе си предмет (предмет, спрямо който е проявен закона на тъждеството) не могат да бъдат едновременно истинни в едно разсъждение.
Ако обърнем внимание на нашата подредба [9] на основните логически закони, прави впечатление, че тя съответства на приетите от нас рационални принципи, с други думи:
  • законът за достатъчното основание изразява емпиричността;
  • законът за тъждеството изразява инвариантността;
  • законът за изключеното трето изразява номологичността; [10]
  • законът за непротиворечивостта изразява непротиворечивостта.
По такъв начин, последователното прилагане на матрицата на знанието (Ux∆P) ни позволява да изградим достоверна представа за света и познавателния процес (U→Е), като очертаем неизменните им, същностни характеристики (x→I), въз основа на закономерностите на техните прояви и взаимовръзки (Δ→N), за да постигнем хармонично единство (Р→H) между нашето изследване и изследваната действителност. [11]

Някои логици наричат основните логически закони правила на правилното мислене. В опростен вид, те могат да бъдат формулирани така:
  1. Всяко наше съждение трябва да съдържа достатъчно на брой истинни твърдения.
  2. Всяко наше твърдение трябва да представя един и същ предмет в съдържателно неизменни понятия, така че предметът да остава тъждествен сам на себе си.
  3. В съжденията си следва да избягваме твърдения за един и същ предмет, които изразяват някакво средно положение между истинно и неистинно твърдение, защото такова твърдение не (може да) съществува. [12]
  4. Не можем да приемаме, че две взаимно отричащи се твърдения за един и същ предмет са едновременно истинни или едновременно неистинни.
Следователно, във всеки анализ е необходимо да проверяваме твърденията с оглед тяхната достоверност, да употребяваме понятия със строго определено съдържание, да избягваме твърдения, които не можем да определим нито като истинни, нито като неистинни, и да формулираме еднозначни изводи.

Логиката изучава и други закони, разглеждани като следствия от вече посочените. Примери за това са:
Законът за транзитивността. Ако отношението на един предмет към втори предмет е такова, каквото е отношението на втория предмет към трети предмет, то отношението на първия към третия предмет е същото, каквото е отношението на първия към втория предмет.

Законът за двойното отрицание. Ако дадено съждение е вярно, то противоположното му е невярно, и обратно – ако дадено съждение е невярно, то противоположното му съждение е вярно.

Законът за опровержението. Ако от дадено съждение произтичат противоречащи си следствия, то е неистинно (Красносельский 1997: гл. 1, § 4).
Списъкът от логически закони може да бъде продължен, но за краткост оставяме настрана многообразието от други мнения и тълкувания. Основания за подобно абстрахиране ни дава съществуващият научен консенсус относно значението на посочените логически закони (правила или полезни съвети, както ги наричат някои). С тяхна помощ се извършват редица логически преобразувания, които стоят в основата на логическите методи на изследване.

Логически методи

Спазването на логическите закони (правила) е относително лесно при преобразуване на прости и сложни съждения, както и при непосредствените разсъждения. Когато използваме прости и сложни съждения и когато ги съчетаваме в т.нар. непосредствени разсъждения от типа „Някои шпиони са разкрити. Следователно, някои шпиони не са неразкрити“, ние боравим с относително известното. Ако искаме да открием неизвестното, необходими са ни т.нар. опосредствани разсъждения и логическите методи, свързани с тях. Затова нека обърнем внимание как следва да извършваме тези логически преобразувания!

Логическите преобразувания боравят с т.нар. изходни съждения, които наричаме предпоставки. Полученото от тях ново съждение наричаме заключение. Свързването на предпоставка и заключение – извод (логическо умозаключение, силогизъм). Преобразуванията се извършват по четири основни начина, чиято целенасочена употреба ги превръща в съответните логически методи: традукция, дедукция, индукция и абдукция.
 
Логическите методи са методи на съждението, на изграждане на веригата на мисълта. Благодарение на тях разкриваме връзката между новопридобития и предишния опит – установяваме наличието или отсъствието на повтаряща се, неизменна проява на изследвания предмет в съпоставката между нова и стара информация за него. С други думи, чрез дедукция, индукция, абдукция и традукция разпознаваме инвариантността на изследвания предмет, т.е. прилагаме принципа на инвариантност.

Традукцията (или „аналогията“, както още се нарича) [13] следва правилото: ако A и B притежават характеристики a, b и c и едновременно с това A притежава и характеристика d, то и B вероятно притежава характеристика d (Черняк 2004: 66). При традукция се прави „извод за принадлежността на определен признак на изследван единичен обект (предмет, събитие, отношение или клас) на основата на сходството на негови съществени характеристики с друг вече известен единичен обект“. Предшества се от сравнение (Кириллов, Старченко 2001: 184).
„Логическият преход от известното към новото знание е подчинен в изводите по аналогия на следното правило: ако два единични предмета са сходни в определени признаци, то могат да бъдат сходни и в други признаци, откривани в един от сравняваните предмети.“ (Кириллов, Старченко 2001: 185).
Традуктивният метод търси сходство чрез последователното прилагане на закона за транзитивността. Прилагането на закона за транзитивността формира около традукцията група методи – нейни разновидности, наречени „традуктивни методи“. Подобно становище обаче не е общоприето, някои дори разглеждат традукцията като индуктивен метод въз основа на сходството между традукция и индукция при извеждането на вероятностно заключение (Кобзарь 2001: 133-136).

Традуктивният метод е приложим и заключенията му са валидни, когато са налице:
  • общ контекст (U) на предметите, чиито характеристики се съпоставят, т.е. имаме общ клас предмети;
  • връзка (х) между характеристиките на съпоставяните предмети;
  • съпоставяне на максимален брой характеристики (Δ);
  • строго определено съотношение на съпоставяната характеристика спрямо останалите (P) (срв. Купарашвили и др. 2005: 100; Търкаланов 2003: 96-97).
Съдържанието на традукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за традуктивен метод:
Традукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на даден предмет с характеристики на друг предмет (P) чрез свързване (Δ) на частно съждение за характеристики на първия предмет (х) с частно съждение за характеристики на втория предмет (U).
Накратко, традуктивният метод свързва целенасочено частно с частно съждение, за да получи частно съждение. Традуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 1. Традукция
(идея: Moore 2007: 5)


Дедукцията следва правилото, че всяко общо съдържа множество частни. В този смисъл, дедукцията „слиза“ от общото към частното. Изходните съждения отразяват общи и частни характеристики на определени предмети, като от тях се извежда съждение за характеристиките на даден предмет, принадлежащ към множеството предмети Правилно приложеният дедуктивен метод осигурява постигане на достоверно заключение, доколкото достоверни са изходните предпоставки за него (вж./срв. Купарашвили и др. 2005: 50 и сл.; Войшвилло, Дегтярев 2001: 87 и сл.; и др.).

Съдържанието на дедукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за дедуктивен метод:
Дедукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на даден предмет с характеристики на определено множество предмети (P) чрез свързване (Δ) на общо съждение за характеристики на множеството предмети (U) с частно съждение за характеристики на предмета (x) (срв. Кобзарь 2001: 100).
Накратко, дедуктивният метод свързва целенасочено общо с частно съждение, за да получи друго частно съждение. Дедуктивното разсъждение може да бъде онагледено така: [14]

Табл. 2. Дедукция
(идея: Moore 2007: 5)

Необходимо уточнение! Може да се появи проблем, ако в действителност се окаже, че „информацията от агент „Иван“ е достоверна, макар в извода да са спазени изцяло логическите правила. Възможни обяснения? Едно възможно обяснение е, че причина за погрешното заключение е прекаленото разширяване на обема на общото съждение. Вижда се, че общото съждение не включва времева характеристика, която може да ограничи неговата валидност. Защото смисълът на съждението е, че: „Цялата информация, постъпила досега, е недостоверна“. Нищо не пречи настоящата информация от агент „Иван“ да е достоверна. Друго възможно обяснение е неистинност на частното съждение. Това означава, че „информацията от агент „Иван“ е оценена погрешно като недостоверна и е включена неоснователно в „цялата недостоверна информация“. Следователно, частното съждение непременно трябва да бъде подложено на практическа проверка, т.е. не по логически път.

Дедукцията и дедуктивния метод осигуряват получаването на толкова достоверен извод, колкото достоверни са изходните предпоставки на дедуктивното разсъждение. За да улесним използването на дедуктивния метод, без претенции за логическа строгост, нека кажем, че описаната дедукция се нарича „обикновена дедукция“ и че към нея се предявяват следните най-общи изисквания:
  1. Обикновената дедукция се състои само от две предпоставки и едно заключение.
  2. Едната от предпоставките трябва да е общо съждение, а заключението – единично.
  3. Едната от предпоставките трябва да бъде утвърдителна, тъй като заключението не следва по необходимост от две отрицателни предпоставки.
  4. Понятието, чийто обем не е включен и в двете предпоставки, не може да присъства в заключението.
  5. Обемът на понятието, което присъства в двете предпоставки, но не и в заключението, трябва да бъде включен поне в едната предпоставка.
  6. Заключението не следва по необходимост от две частни предпоставки.
  7. Ако едната предпоставка е отрицателна, заключението също трябва да бъде отрицателно.
  8. Ако едната предпоставка е частна, заключението също трябва да бъде частно (срв. Купарашвили и др. 2005: 61-62; Черняк 2004: 44-46; Кобзарь 2001: 100-125).
Логици, информатици, когнитивисти и експерти от различни дисциплини активно работят за усъвършенстване на дедуктивния метод. В резултат от усилията им са създаден сложни дедуктивни умозаключения, формални схеми и разновидности както на дедукцията, така и на другите логически операции. Без да изпадаме в излишни подробности, в такива случаи трябва да имаме предвид, че всяко сложно логическо разсъждение можем да опростим, да го разградим до по-прости съждения чрез познати и лесно приложими методологически схеми.

Индукцията следва правилото, че нищо частно не съществува извън общото и затова дадено частно може да бъде вписано в съответното общо. За разлика от дедукцията, казваме, че индукцията „възхожда“ от частното към общото. Правилно приложеният индуктивен метод води до вероятно истинно заключение, тъй като истинността на заключението не произтича по необходимост от истинността на изходните предпоставки (срв. Купарашвили и др. 2005: 92; Кириллов, Старченко 2001: 120). Иначе казано, знанието, което произвежда индукцията, е вероятно, но не и задължително достоверно.

Съдържанието на индукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за индуктивен метод:
Индукцията като метод е целенасочено извеждане на общо съждение за сходство на характеристики на дадено множество предмети с характеристики на определен предмет (P) чрез свързване (Δ) на частно съждение за характеристики на предмета (х) с частно съждение за характеристики на множеството предмети (U) (срв. Кобзарь 2001: 126-129).
Накратко, индуктивният метод свързва целенасочено частно с частно съждение, за да получи общо съждение. Индуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 3. Индукция
[15]
(идея: Moore 2007: 5)

Въз основа на същия подход, който приложихме в изграждане на разбирането си за индукцията, отново без да имаме претенции за логическа строгост, приемаме, че описаната индукция е „обикновена индукция“ и че към нея могат да предявят следните най-общи изисквания:
  1. Пълното прилагане на индуктивния метод (т.нар. пълна индукция) води до получаване на достоверно знание тогава и само тогава, когато се отнася да крайно множество предмети.
  2. Степента на правдоподобност на обикновената (респ. непълната) индукция може да бъде повишена с увеличаване на броя на изходните предпоставки.
  3. Разкриването на по-дълбока съществена връзка между характеристиките и предметите осигурява максимално възможна правдоподобност на индуктивното заключение.
  4. Индуктивното разсъждение може да бъде извършено въз основа на: разкриване на причинно-следствени връзки; разкриване на необходими съществени характеристики на предметите; просто преброяване на случаите, отразени в съжденията; използване на статистически методи и установяване на честотата на поява на дадени характеристики или събития (см. Купарашвили и др. 2005: 93-95).
Абдукцията се среща често в анализите по сигурността (по Moore 2007: 4). Анализаторите я разглеждат като част от логическото мислене, пряко свързана с интуицията, „просветлението“ в разузнавателния анализ и изграждането на хипотези. Според разузнавателно-аналитичното виждане „абдукцията поражда повече нови въпроси за изследване, отколкото решения“ (Swenson et al. 2003: 111).

Абдукцията се свързва с последователното прилагане на закона за изключеното трето „от“ заключението „към“ предпоставките и формулирането на т.нар. идеален аргумент [най-обоснованото обяснение]. [16] Позволява „възстановяване“ на предпоставка (аргумент) в опосредствано разсъждение въз основа на заключението. „Възстановяването“ задължително се подлага на индуктивна и дедуктивна проверка. Смисълът на абдуктивното заключение се съдържа в открояване на логическата връзка на равнището на общото съждение (срв. Sowa 2006: 12; Cozzo 2002: 17).

Съдържанието на абдукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за абдуктивен метод:
Абдукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на дадено множество предмети с характеристики на друго множество предмети (P) чрез свързване (Δ) на общо съждение за характеристики на първото множество (х) с общо съждение за характеристики на второто множество предмети (U).
Накратко, абдуктивният метод свързва целенасочено общо с общо съждение, за да получи частно съждение. Индуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 4. Абдукция
(идея: IEP: C. S. Peirce’s..., 15.09.2019)

По отношение на абдукцията е важно да бъдат взети предвид следните съображения, изразяващи спецификата на абдуктивния процес:
  1. Достоверното абдуктивно разсъждение не доказва хипотези, защото не следва еднозначно от предпоставките.
  2. Абдуктивното заключение не е най-доброто обяснение, а най-близкото до дадени предпоставки обяснение.
  3. Всяка стъпка в абдуктивното разсъждение може [и трябва] да бъде подложена на дедукция или индукция.
  4. Валидността на всяко абдуктивно заключение може да бъде съпоставена с валидността на дедуктивните и индуктивните заключения (Kapitan 1992: 1-3).
Когато прилагаме някой от изброените логически методи – традукция, индукция, дедукция и абдукция, видяхме, че търсим някакво сходство. Следователно, извършваме първоначалните познавателния действия на сравнение и обобщение, които са пряко свързани с нашето възприятие и които определихме като основни когнитивни методи на познанието. Забележителното е, че когнитивните и логическите методи са неделими в нашия мисловен процес. Протичат едновременно и съгласувано, като резултатите от прилагането на един от методите се ползват за прилагане на друг. Според Алексей Шухов: 
„[...] логическото, неумеещо поначало да фиксира качеството на загадката [т.е. на познавателната задача], е ограничено в сферата на отношения между наличните съждения. [...] Познанието [от друга страна] взима под внимание и действителността...“ (Шухов 2007: В-32).
Затова нашето изследване на действителността и нейните взаимовръзки изисква да използваме резултатите от когнитивните и логическите методи в съчетание с познавателните образи, получени чрез т.нар. епистемологически методи (идея: Костов 1976: 21).

Бележки:

[1] Терминът „понятие“ обозначава онова, което можем да наречем „елементарна форма на битийност“ (см. Димитър Гинев).

[2] Терминът „съждение“ обозначава онова, което можем да наречем „онтологическа схема“ (см. Димитър Гинев).

[3] Според определеността на предмета, понятията се делят на: съотносителни – при зависимост на предмета от наличие на друг предмет (напр. „началник“ и „подчинен“), и безотносителни – при самодостатъчност на обозначения предмет (напр. „човек“). Според наличието или отсъствието на дадена характеристика в предмета, понятията се делят на: положителни – при наличие (напр. „престъпник“), и отрицателни – при отсъствие (напр. „не–престъпник“). Според принадлежността на предмета към дадено множество, понятията се делят на: разделителни понятия за предмети от даден клас (напр. „агент“) като част от по-голямо множество и събирателни понятия за предмети, представляващи самото множество (напр. „агентура“). Според броя предмети, които обозначават, понятията се делят на: единични за единичен предмет (например „Държавна агенция „Национална сигурност“) и общи за множество предмети (напр. „служба за сигурност“) (Купарашвили и др. 2005: 9-10; Черняк 2004: 11-15).

[4] Порочни определения са кръговото и тавтологичното определение. Кръгови са определенията „Националната сигурност е състояние, при което са защитени националните интереси“ и „Националните интереси са интересите за защита на националната сигурност“. Използването на тавтология е логическа грешка при определянето на дадено понятие, защото то се обяснява чрез самото себе си, само че с други думи (Речник..., 1998: 780). Тавтологично определение е „Защитата на националната сигурност е защита от посегателства срещу националната сигурност“. В случая не става ясно какво точно се разбира под понятието „защита“, защото с определението се казва просто, че „защитата е защита“. (м.бел.).

[5] Прието е логическият субект да се обозначава с S, логическата връзка с R, логическият предикат с P. Структурата на простото твърдение тогава изглежда така: SRP. Когато има модалност, т.е. сложно съждение, структурата му изглежда така М(SRP).

[6] С обозначения съобразно: матрицата на знанието, U – условия; х – обект; Δ – преобразувания; Р – резултати от преобразуванията; приетите рационални принципи, E – емпиричност; I – инвариантност; N – номологичност и Н – непротиворечивост; логическите символи, M – модалност; S – логически субект; R – логическа връзка и P – логически предикат. (м.бел.).

[7] Виждаме, че структурата на логическото съждение М(SRP) е огледално отражение на матрицата на знанието U(xΔP). Съвпадението не е случайно и е обяснимо с обстоятелството, че в първия случай човешкото мислене се описва с логически термини, описваме разсъждение, а във втория – с термини от теорията на познанието, описваме отражение на обективната действителност. (м.бел.).

[8] За съжаление, има експерти в сферата на сигурността, които не разбират това. (м.бел.).

[9] Различните автори ги подреждат по различен начин. (м.бел.).

[10] Прилагането на закона за изключеното трето означава да съчетаваме достатъчното основание, тъждествеността и непротиворечивостта в нашите съждения. (м.бел.).

[11] С обозначения съобразно: матрицата на знанието, U – условия; х – обект; Δ – преобразувания; Р – резултати от преобразуванията; приетите рационални принципи, E – емпиричност; I – инвариантност; N – номологичност и Н – непротиворечивост; логическите символи, M – модалност; S – логически субект; R – логическа връзка и P – логически предикат. (м.бел.).

[12] Ако изкажем твърдение, което да изразява някакво средно положение между истинно и неистинно твърдение, това означава просто, че грешим (м.бел).

[13] В логиката понятията „традукция“ и „аналогия“ са взаимозаменими и с едно и също съдържание, т.е. те са тъждествени. Отдаваме предпочитание, обаче, на термина „традукция“ вместо „аналогия“, тъй като в литературата съществува художествен похват със същото наименование – „аналогия“, и смятаме, че не би следвало понятията и съдържанието на логическия и художествения метод да се припокриват. (м.бел.).

[14] Вж. и Кобзарь 2001: 100-102. Владимир Кобзар дава следния пример за дедукция: „Всички студенти са учещи се“ и „Всички спортисти са студенти“, следователно „Всички спортисти са учещи се“. 
 
[15]  Приемаме, че единичното съждение е особен случай на частно съждение. (м.бел.).
 
[16] Ако чрез абдукция ние търсим най-обоснованото обяснение, това обяснение трябва да бъде цялостно, достатъчно, завършено и непротиворечиво. Следователно, ние прилагаме последователно рационалния принцип на непротиворечивост, респ. закона за непротиворечивост на съжденията. (м.бел.).

Източници:

1. Войшвилло, Дегтярев 2001: Войшвилло, Евгений, и Михаил Дегтярев. Логика. Москва, 2001, philosophy.ru, MSWord, 528 с., доступ: 26.09.2004.

2. Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995, 306 с.

3. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с.

4. Кириллов, Старченко 2001: Кириллов, Вячеслав, и Анатолий Старченко. Логика. Учебник для юридических вузов. Издание 5-е, переработанное и дополненное. Москва, 2001, i-u.ru, MSWord, 262 с., доступ: 09.04.2010.

5. Кобзарь 2001: Кобзарь, Владимир. Логика. Учебное пособие для студентов гуманитарных факультетов. Санкт-Петербург, 2001, krotov.info, HTML, доступ: 17.12.2005.

6. Костов 1976: Костов, Константин. Структурно-функционален подход в научното изследване. София, 1976, 156 с.

7. Красносельский 1997: Красносельский, Константин. Альтернативная логика. Москва, январь 1997 г., humanus.site3k.net, HTML, доступ: 03.11.2006; актуализированная ссылка: IP adress: 81.177.135.112, humanus.site3k.net, HTML, доступ: 08.09.2019, url.

8. Купарашвили и др. 2005: Купарашвили, Мзия, и др. Логика: учебное пособие. Омск, 2005, gaudeamus.omskcity.com, PDF, 124 с., доступ: 12.05.2007.

9. Никифоров 2001: Никифоров, Александр. Логика. Москва, 2001, i-u.ru, MSWord, 56 с., доступ: 09.04.2010. 
 
10. Речник..., 1998: Речник на чуждите думи в български с приложения. Трето издание. Автор: Иван Габеров. Велико Търново: Габеров, 1998, 944 с.

11. Търкаланов 2003: Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София: Албатрос, 2003, 140 с.

12. Черняк 2004: Черняк, Наталья. Логика: Учебное пособие. Омск, 2004, gaudeamus. omskcity.com, PDF, 84 с., доступ: 12.05.2007.

13. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественного анализа, nounivers.narod.ru, HTML, доступ: 28.08.2007.

14. Cozzo 2002: Cozzo, Cesare. Epistemic Truth and Excluded Middle. Roma, 2002, uniroma1.it, PDF, 35 p., access: 06.11.2008.

15. IEP: C. S. Peirce’s...: Internet Encyclopedia of Philosophy (IEP). A Peer-Reviewed Academic Resource, site: iep.utm.edu, articles, access: C. S. Peirce’s: Architectonic Philosophy – by Albert Atkin, 15.09.2019.

16. Kapitan 1992: Kapitan, Tomis. Peirce and the Autonomy of Abductive Reasoning. – In: Erkenntnis, 37, July 1992, niu.edu, PDF, 27 p. (pp. 1-26), access: 16.04.2010; updated reference: researchgate.net, access: 15.09.2019, url.

17. Moore 2007: Moore, David T. Critical Thinking and Intelligence Analysis. Occasional Paper Number Fourteen. Second Printing (with revisions). Washington, D.C.: National Defense Intelligence College, March 2007, PDF, 159 p., access: 02.05.2020, url.

18. Sowa 2006: Sowa, John. Worlds, Models, and Descriptions. 2006, jfsowa.com, PDF, 26 p., access: 21.10.2008.

19. Swenson et al. 2003: Swenson, Russell, et al. Bringing Intelligence About: Practitioners Reflect on Best Practitioners. Washigton, DC: Joint Military Intelligence College, May 2003, apps.dtic.mil, PDF, 158 p., access: 26.11.2008; updated reference: access: 15.09.2019, url.

 
© Оригинална публикация: 04.03.2023


Настоящата публикация е обобщение и преработка на две предходни онлайн публикации:
  1. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: понятия, съждения, закони. София: Studia Analytica, 18.04.2014. Свалена онлайн на 04.03.2023 г.
  2. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: преобразувания и методи. София: Studia Analytica, 21.04.2014. Свалена онлайн на 04.03.2023 г.
 
Свързани публикации:
  1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 42-56, ISBN 978-954-91927-4-2.
  2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 244-253, ISBN 978-619-152-096-1.
  3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 113-125, ISBN 978-619-188-457-5.
  4. Гюров, Румен. Превръщане на анализа в наука. София: Studia Analytica, 05.11.2022, url.
  5. Гюров, Румен. Когнитивни методи. София: Studia Analytica, 17.12.2022, url.
  6. Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023, url.



17/12/2022

Когнитивни методи

 Румен Гюров

(изтегляне)

Въведение

Научната книжнина предлага неизброимо многообразие от видове методи. Имаме емпирични и теоретични, работни и комплексни, частни и всеобщи, познавателни и практически и... всякакви други методи. При това, много често едни и същи методи се разглеждат като методи на епистемологията, логиката, общата или някаква друга методология (срв. Новиков, Новиков 2010: 76-77; Яскевич 2007: 42-43; Веккер 1998: 145; Костов 1976: 27; и др.).

Намерението ни тук е да се спрем само на онези разграничения и видове методи, които са задължителни за всяко изследване, защото само с тяхна помощ можем да получим обективно и достоверно знание. В настоящата разработка, нека накратко се спрем на т.нар. когнитивни методи, които включват следното...

Съдържание:

  • Сравняване и обобщаване.
  • Пример с ябълки и круши. 
  • Пример с Хубавата Елена. 
  • Таблица за разграничаване на сравняването и обобщаването.
  • Препоръчителни източници: Ядвига Яскевич, 2007; Роберт Солсо, 2006; Мзия Купарашвилли и др., 2005; Наталья Черняк, 2004; Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман, 2003; Лев Веккер, 1998; Юрий Ракита, 1996-1999; Робърт Катър, Кристин Монтгомъри и Джон Томпсън, 1979; Михаил Розов, 1965.

Когато става дума за общонаучните методи, част от които са когнитивните, можем да срещнем в употреба понятията „метод на сравнението“ или „метод на сравняването“ и пр. В първия случай, когато казваме „сравнение“, акцентираме върху познавателната представа (понятие, образ...), получена в резултат от нашето проучване, във втория – сравняване, подчертаваме познавателното действие, което води до получения резултат. 

Запомнете! Всеки познавателен метод структурира някаква поредица от действия, а полученият резултат от тези действия представлява знание (или поне би трябвало да представлява знание).

За да разберем когнитивните методи, е необходимо да сме наясно най-малко със съдържанието на следните понятия:

Речник:

Когнитивна наука: [1] интердисциплинарна наука, която се опитва да разбере интелектуалната дейност на живи организми (специално на зрели хора) и на машини; съчетава философия, антропология, психология; възприятие, внимание, заучаване, памет, двигателен контрол и пр.; когнитивна психология, невронаука [неврология], мислене и разсъждаване, лингвистика, изкуствен интелект и др. (по Философски..., 2009: 318-322); [2] (синоними) когнитология, когнитивистика.

Когнитивна психология: [1] научно изучаване на мислещия разум, което отговаря на въпросите как обръщаме внимание и събираме информацията за света, как нашият мозък съхранява и обработва информация и как решаваме проблеми, мислим и изразяваме мислите си чрез езика (Солсо 2006: 20); [2] (произв.) когнитивистки, когнитивно-психологически.

Когнитология: [1] когнитивна наука; [2] (произв.) когнитологически, когнитивистки, когнитивен.

Предложените определения, както стана ясно, изразяват общоприети представи. Достатъчно изчерпателни и точни, те ни позволяват за целите на настоящата разработка да се спрем по-нататък и по-подробно само на някои от тях, за да изградим, обогатим, развием и усъвършенстваме аналитичните си знания и умения.


Когнитивни методи

Когнитивните методи са пряко свързани с нашето възприятие, с нашата познавателна психическа дейност; това са методите, които използваме в прекия си сетивен досег с действителността. 

Благодарение на когнитивните методи ние придобиваме, обработваме и съхраняваме постъпващите в нашите сетива данни от външния свят или/и ги извличаме от хранилището на нашата памет. Когнитивни методи са сравняването и обобщаването. Благодарение на тях разпознаваме наличието на даден изследователски предмет в действителността. С други думи, чрез сравняване и обобщаване разкриваме емпиричността на изследвания предмет, т.е. прилагаме принципа на емпиричност.

В свое изследване – „Когнитивният процес в разузнавателния анализ: описателен модел и преглед на литературата“, Робърт Катър, Кристин Монтгомъри и Джон Томпсън отбелязват, че всеки разузнавателен анализ [1] започва с мисловен процес, който представлява непрекъснато сравняване на постъпващата в човешките сетива информация и нейното конструиране и модифициране в човешката памет (вж. Katter et al. 1979: 2-1–2-16 etc.). 

От своя страна, Робърт Солсо описва редица експерименти, които разкриват, че постъпващите зрителни данни, например, постоянно се съпоставят с определени мисловни първообрази (patterns), които се обработват, превръщат и съхраняват в човешката памет като еталони, прототипи или образци. По смисъла на разработката на автора:

Еталонът е мисловен образ, взет като готова форма от окръжаващата среда. 

Прототипът е изграден въз основа на няколко форми мисловен образ, който групира постъпващите данни съобразно техни „усреднени характеристики“, някаква „централна тенденция“ или „честота на признаците“. [2]

Образецът се изгражда въз основа на прототип, на по-високо интеграционно [несетивно] равнище, и представлява осмислена и значима за човека форма, създадена изцяло от него самия (по Солсо 2006: 133-166).

Нашият прочит на посочените разработки, показва, че при получаване, конструиране и модифициране на сетивните данни (см. Робърт Катър, Кристин Монтгомъри, Джон Томпсън), вкл. при създаване на мисловни еталони, прототипи или образци (см. Робърт Солсо), ние използваме основно два познавателни метода – сравнение и обобщение, по-точно, сравняване и обобщаване. Разглеждаме ги като когнитивни методи, тъй като те са пряко свързани с възприемането на света чрез сетивата и с психическата обработка на сетивния образ в човешкия мозък. С други думи, нашият мисловен изследователски процес винаги започва със сравняване и обобщаване на данните, които постъпват в сетивата ни от окръжаващата среда или от хранилището на нашата памет.


Сравнение

Сравнението (по-точно: сравняването) е метод, който стои в основата на всяко проучване и е съществена част от процеса на човешкото познание. На езика на теорията на познанието казваме, че то е „елементарен изходен познавателен акт“ (см. Розов 1965: 107).

„Разглеждането на познанието от гледна точка на неговото историческо развитие трябва да започнем от първите елементарни актове на практическо сравняване на предметите и отделяне на техните съществени признаци. Категориите на тъждеството и различието, същественото и несъщественото се проявяват тук като краен резултат от многовековното развитие на познанието“ (Розов 1965: 106).

С други думи, чрез сравнение ние търсим различие и тъждество между изследваните предмети с цел да открием техни съществени признаци (срв. Философский..., 1983: 650). Ако говорим за „съществени признаци“, тук трябва да разбираме такива признаци, които могат да послужат в хода на нашето проучване.

Според Михаил Новосьолов:

„[...] всичко е познаваемо в сравнението и, следователно, в отношение едно към друго.“ (Новосёлов 2000а: 16).

Според Юрий Ракита, обаче, ние можем да сравняваме всяка измерима качествена или количествена величина – обект или негова характеристика, но не и величина, която е:

  • уникална, защото не може да бъде сравнявана с друга;
  • неделима, защото не могат да бъдат сравнявани частите ѝ, или
  • променлива, така че промяната да попречи на измерването ѝ (Ракита 1996).

Иначе казано, за Юрий Ракита:

Нищо, което е единично, едно-единствено, не може да бъде сравнено.

Наглед двете твърдения, че „всичко може да бъде сравнявано“ (см. Михаил Новосьолов) и че „единичното не може да бъде сравнявано“ (см. Юрий Ракита) се изключват взаимно. Парадоксално е, но и двете твърдения са верни! Как е възможно това? Само ако приемем гледната точка, че:

Сравнението е приложимо във всяко проучване:

1. Винаги когато съпоставяме сходни качествени или количествени характеристики, за да откроим различие и тъждество помежду им. 

Пример 1. Ябълки и круши

Сравняваме ябълки и круши, за да откроим различие в техните вкусови и други характеристики и тъждество на еднаквите им характеристики като плодове.

2. Дори когато съпоставяме единична, т.е. една-единствена уникална, неделима или променлива характеристика, която не прилича на никоя друга. Когато сравняваме единична характеристика, установяваме различието ѝ от всички други характеристики. Именно затова я определяме като единична. И понеже в света съществуват много подобни единични характеристики, то сравнението помежду им все пак откроява тъждество между тях – тяхната единичност!

Пример 2. Хубавата Елена

Според мита, войната срещу Троя започва заради нея. Хубавата Елена е съпруга на спартанския цар Менелай, но се влюбва в Парис, който е син на царя на Троя и я отвежда в родината си. Затова Менелай събира съюзници и започва войната. Хубавата Елена е красавица, чиято хубост е несравнима с никоя друга, хубостта ѝ е една-единствена на света, тя е уникална. Затова е и неделима – неслучайно двама мъже не могат да си я поделят. И е променлива – в приетите представи от Омировото предание става дума за „пословичното непостоянство на женския характер“. Каквато и да е тя, дори уникална, една-единствена, неделима и променлива, нашата красавица е като всяка друга на света, също уникална, една-единствена, неделима и променлива. [3]

Излиза, че само чрез сравнение ние можем да мислим рационално, да очертаем някакъв инвариант [постоянство] [4] и да установим обективността и истинността на нашата представа за света (см. Новосёлов 2000а: 16-21, 43; Радовель 1993: 102).

Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман смятат, че на сравнение могат да бъдат подлагани само цялости и отношения. Винаги се сравняват или цялости, или отношения, или и двете (Davies et al. 2003: 4-5). С други думи, при проучване сравняваме или обекти (см. предмети, вещи...), или връзки между обекти (см. отношения...), или едновременно обекти и техните връзки.

Като вземем предвид всичко казано дотук, можем да дадем следното определение за сравнението:

Сравнението е когнитивен метод на целенасочено съотнасяне на даден обект, връзка, техни прояви и взаимодействия към друг обект, връзка, прояви и взаимодействия с цел разпознаване на тяхно различие и/или тъждество, на техни съществени или/и несъществени черти.

Иначе казано, сравнението е метод, който използваме на две равнища:

  • емпирично, за разграничаване на различие и тъждество;
  • концептуално, за разграничаване на съществено и несъществено.

За да преминем от емпирично на теоретично равнище, от просто съпоставяне на нашия познавателен образ с действителността към разбиране за значението и смисъла на този образ и на действителността, ние ползваме сравнението за извършване на логически операции.

Не бива да забравяме, че като метод сравнението е преди всичко действие, т.е. сравняване, пряко свързано с нашето възприемане на света около и вътре в нас. Затова грешките във възприятието ни могат да повлияят съществено върху прилаганото от нас сравнение.


Обобщение

Обобщението (по-точно: обобщаването) се разглежда често заедно със сравнението. Научният интерес към него обикновено е на речниково равнище и то попада в сянката на сравнението и другите познавателни методи.

Обобщението, обаче, присъства почти навсякъде в познавателния процес: при обработката на възприятието, формирането на мисълта; при индукцията и дедукцията; при използването на методите на абстрахиране и конкретизиране; при изграждането на концепции, теории и метатеории;  при изграждането на представата ни за света и нейното осмисляне и др. (см. Веккер 1998: 80-190).

Нещо повече! Всяко понятие, което използваме, е резултат от обобщение. Нашето твърдение се подкрепя от широко приетото становище, че понятията са обобщени форми на действителността (вж. напр. Красносельский 1997: гл. 2).

Обобщението е когнитивен метод така, както и сравнението. Аргумент в тази посока ни дава, експериментално потвърденото, че първите понятия на проговарящо малко дете са обобщения на перцептивни образи (напр., лампа, куче, човек...). Изгражданите впоследствие понятия също са резултат от обобщаване, но вече на по-високо равнище (срв./см. Веккер 1998: 113-154).

Като вземем предвид казано до тук за обобщението, можем да дадем следното определение:

Обобщението е когнитивен метод на целенасочено обединяване на даден обект, връзка, техни прояви и взаимодействия с друг обект, връзка, прояви и взаимодействия, с цел разпознаване на общо различие и/или тъждество, на общи съществени или/и несъществени черти помежду им.

Иначе казано, обобщението е метод, който използваме на две равнища:

  • емпирично, за обединяване на различие и тъждество;
  • концептуално, за обединяване на съществено и несъществено.

Образно казано, обобщението е призвано да нарисува възможно най-пълно картината на действителността, да обединява в едно нейния фон, образи, цветове, нюанси и щрихи. С други думи, когато обобщаваме, ние изграждаме своята представа за действителността, като събираме в едно нейните различни, еднакви, съществени и несъществени черти.


Сравнение и обобщение

Сравнението и обобщението ни служат, както всеки метод, да разкрием интересуваща ни причинно-следствена връзка между цялости и/или отношения.


Табл. Сравнение и обобщение 
(идея: Купарашвили и др. 2005: 101-105; Черняк 2004: 64-67)

Ако приемем изразената до тук гледна точка за сравнението и обобщението, имаме основания да кажем, че:

Когато сравняваме, мислено обособяваме в действителността обекта на нашето изследване [x]; когато обобщаваме, очертаваме неговата връзка [] с действителността и го превръщаме в предмет на изследването си [x = f ()].


Заключение

Когнитивните методи са онези методи на познание (анализ), чрез които ние за пръв път „докосваме“ света (около и вътре в нас). Предназначени са да посочат съществуването или несъществуването на нещо, което възприемаме. Органичната им връзка с човешкото възприятие е причината, поради която следва да обръщаме повишено внимание при тяхното прилагане, така че да не допуснем нашите „субективни преценки“ да повлияят на „обективната истина“, която търсим в проучванията си. Затова е необходимо да ги използваме като част от по-широка аналитична методология, в съчетание с други, „обективиращи“ нашето познание методи.


Бележки:

[1] В случая, същото можем да кажем за всяко изследване. (м.бел.).

[2] С други думи, прототипът е мисловен образ, която отразява постъпващите данни съобразно техни сходни или доминиращи признаци или съобразно честотата на проявяващите си признаци. (м.бел.).

[3] Разбира се, примерът е само илюстрация! И нищо от тази илюстрация не бива да се приема като веднъж завинаги дадено!

[4] Вече стана дума какво е „инвариант“! (url)


Източници:

1. Веккер 1998: Веккер, Лев. Психика и реальность: Единая теория психических процессов. Москва: Смысл, 1998, koob.ru, PDF, 343 с., доступ: 01.08.2009; актуализированая ссылка: bim-bad.ru, PDF, 351 с.,  доступ: 08.09.2019, url.

2. Костов 1976: Костов, Константин. Структурно-функционален подход в научното изследване. София, 1976, 156 с.

3. Красносельский 1997: Красносельский, Константин. Альтернативная логика. Москва, январь 1997 г., humanus.site3k.net, HTML, доступ: 03.11.2006; актуализированная ссылка: IP adress: 81.177.135.112, humanus.site3k.net, HTML, доступ: 08.09.2019, url.

4. Купарашвили и др. 2005: Купарашвили, Мзия, и др. Логика: учебное пособие. Омск, 2005, gaudeamus.omskcity.com, PDF, 124 с., доступ: 12.05.2007.

5. Новиков, Новиков 2010: Новиков, Александр, и Дмитрий Новиков. Методология научного исследования. Москва, 2010 г., methodolog.ru, PDF, 280, доступ: 14.03.2010; актуализированная ссылка: methodolog.ru, PDF, 284 с., доступ: 30.10.2019, url.

6. Новосёлов 2000а: Новосёлов, Михаил Михайлович. Абстракция в лабиринтах познания. Часть первая (Методологический анализ). Москва, 2000, klex.ru (koob.ru), MSWord, 162 с., доступ: 06.04.2010; актуализированная ссылка: klex.ru (koob.ru), MSWord, 116 с., доступ: 08.09.2019, url.

7. Радовель 1993: Радовель, Михаил. Категориальная структура исследовательского мышления. Ростов-на-Дону, 1993, 112 с.

8. Ракита 1996: Ракита, Юрий. Математика и реальность (комментарий к Морису Клайну). Москва, 1996-1999, nounivers.narod.ru, HTML, доступ: 07.03.2010; актуаризированная ссылка: conpl.ru, HTML, доступ: 08.09.2019, 17.05.2020, url.

9. Речник..., 1998: Речник на чуждите думи в български с приложения. Трето издание. Автор: Иван Габеров. Велико Търново: Габеров, 1998, 944 с.

10. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.

11. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с.

12. Философски..., 2009: Философски речник. Превод: ст.н.с. II ст. Владимир Стойчев. София: Книгоиздателска къща „Труд“, 2009, 904 с.

13. Философский..., 1983: Философский энциклопедический словарь. Главная редакция: акад. Л. Ф. Ильичев, акад. П. Н. Федосеев, д.ф.н. С. М. Ковалев, д.ф.н. В. Г. Панов. Москва: Советская энциклопедия, 1983, 840 с.

14. Черняк 2004: Черняк, Наталья. Логика: Учебное пособие. Омск, 2004, gaudeamus. omskcity.com, PDF, 84 с., доступ: 12.05.2007.

15. Яскевич 2007: Яскевич, Ядвига. Методология и этика в современной науке: поиск открытой рациональности. Учебно-методическое пособие. Минск, 2007, unesco.ru, PDF, 188 с., доступ: 08.01.2009.

16. Davies et al. 2003: Davies, Islay, et al. Using Meta Models for the Comparison of Ontologies. Hammamet, Tunisia, 2003, emmsad.org, PDF, 10 p., access: 21.09.2009; updated reference: eprints.qut.edu.au, PDF, 9 p., access: 17.08.2019, url.

17. Katter et al. 1979: Katter, Robert, et al. Cognitive Processes in Intelligence Analysis: A Descriptive Model and Review of the Literature. Technical Reprot 445. Woodland Hills, California: Operating Systems, Inc. – Alexandria, Virginia: U.S. Army Research Institute for the Behavioral and Social Sciences, December 1979, marshallcenter.org, PDF, 85 p., access: 26.06.2005; updated reference: apps.dtic.mil, access: 03.11.2019, access: 17.05.2020, url.


© Оригинална публикация: 17.12.2022


Свързани публикации:

  1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 56-66, ISBN 978-954-91927-4-2.
  2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 238-244, ISBN 978-619-152-096-1.
  3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 108-113, ISBN 978-619-188-457-5.
  4. Гюров, Румен. Превръщане на анализа в наука. София: Studia Analytica, 05.11.2022, url.
  5. Гюров, Румен. Логически методи. София: Studia Analytica, 04.03.2023, url.



05/11/2022

Превръщане на анализа в наука

 Румен Гюров

(изтегляне)

Знание е да знаеш, че доматът е плод; мъдрост е да знаеш, че не бива да го слагаш в плодова салата.
– Майлс Кингтон

Въведение

Превръщането на анализа в наука означава всяко проучване да започва с точно зададени въпроси, да следва добре осмислени показатели за посоката на търсене на отговори, непрекъснато да проверява връзката между зададените въпроси, възприетите показатели и възможните заблуди, така че да носи някаква конкретна полза след завършване на проучването. Накратко, означава да поставим анализа върху такива основи, които да ни осигурят еднозначен и полезен резултат, независим от нашите очаквания и желания.

Основи на нашия анализ са онези задължителни изисквания, чието изпълнение го превръщат в обективно и достоверно изследване. Основите на нашия анализ обхващат следното...

Съдържание:

  • Знание и познание. Онтология, онтологическа парадигма и онтологическа схема. Същност и особености на знанието. Определение за знанието. Познанието като производство на знание. Формула на разгърнатото абстрактно-теоретично знание. Пример с бомбените атентати в Мадрид през 2004 г. Формула на първичното емпирично знание. Пример с атентата в Бургас през 2012 г. Характеристики и функции на знанието. Матрица на знанието.
  • Обект и предмет. Разграничения между двете понятия.
  • Рефлексивен и рационален подход. Понятие за рефлексия. Рационален подход и принципи на научната рационалност: емпиричност, инвариантност, номологичност и непротиворечивост. Единица действителност. Примери от физиката, химията, антропологията и стратегическите изследвания. Непротиворечивост: цялостност (холистичност), допълнителност (комплементарност) и завършеност (финализация). Рационален подход и диаграма на рационалните принципи.
  • Препоръчителни източници: Скот Бърчил и др., 2005; Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман, 2002; Димитър Гинев, 1989; Михаил Розов, 1977, 1965.
За да разберем така очертаното съдържание, е необходимо предварително да сме наясно и със съдържанието на някои понятия. Без да се спираме подробно на всяко от тях, за краткост и улеснение, можем да ползваме следния речник, свързан с основите на анализа:

Речник:

Емпиричен: [1] основан на опит (Речник..., 1998: 243); [2] (произв.) емпиричност.

Идеал: [1] висша цел; [2] образец, въплъщение на достойнства, висша степен (Речник..., 1998: 274).

Идеален: [1] който съответства на идеала; възвишен, образцов, превъзходен; [2] недействителен, нереален; хипотетичен; [3] който е нематериален (Речник..., 1998: 274).

Идеализация: [1] представяне в съвършен, нереален вид; идеализиране (Съвре-менен..., 1995: 274); [2] процес на отвличане, абстрахиране от някои свойства на изследваните предмети, в резултат на който се получава несъществуваща в действителност конструкция, имаща някои от важните свойства на изследваните предмети (Енциклопедичен..., 2012: 116).

Концепция: [1] схващане, гледище, разбиране за даден проблем; [2] теоретически замисъл, представа за произведение на науката или изкуството (Речник..., 1998: 393).

Метод: [1] начин на теоретично изследване на природните явления и обществения живот; [2] начин, средство, похват на действие (Речник..., 1998: 506); [3] съвкупност от прийоми и операции за практическо и теоретическо усвояване на действителността (Философский..., 1983: 364).

Методология: [1] съвкупност от методи, използвани в определена наука (Речник..., 1998: 506); [2] съвкупност (a body) от методи, правила и постулати, прилагани от дадена дисциплина: особена процедура или набор от процедури (MWD: methodology, access: 12.10.2019); [3] система от принципи и начини за организиране и построяване на теоретичната и практическата дейност, както и учение за тази система (Философский..., 1983: 364); [4] рационална система от принципи, подходи, методи и средства, които съгласуват действията на един или повече изследователи за придобиване на необходимото знание за даден предмет.

Онтология: [1] философско учение за първоначалното на битието (Речник..., 1998: 574); [2] (шир. см.) битие, представа за битието; [3] (произв.) онтологически, онтологичен.

Подход: [1] съвкупност от начини и средства за пристъпване към определен проблем или човек (Съвременен..., 1995: 642).

Принцип: [1] основно, изходно положение на теория, учение; водеща идея, правило в дейност; [2] ръководно начало в живота, правило; [3] основа на действие на механизъм, уред (Речник..., 1998: 652-653).

Рационален: [1] разумен, целесъобразен (Речник..., 1998: 678).

Рационалност: [1] нормативна концепция, според която всяко действие, убеждение или желание, ако е рационално, трябва да бъде предпочетено (Философски..., 2009: 606).

Теория: [1] обобщение на опит, на обществена практика, което отразява обективни закономерности в развитието на природата и обществото; [2] съвкупност от обобщени знания за една наука или нейна част (Речник..., 1998: 790-791).

Предложените определения изразяват общоприети представи, които не са достатъчни, за да изградим ефикасни аналитични умения. Затова е необходимо да обогатим знанията си за съдържанието на някои от тези понятия и да уточним употребата и значението им за анализа.


Знание и познание

За да превърнем нашето проучване в обективно и достоверно научно изследване, трябва да сме наясно със съдържанието на основополагащото понятие от теорията на познанието – понятието „знание“. Можем да кажем просто, че знанието е нашата представа за света, построена по определен начин.

В теорията на познанието представата за света в неговата цялост обикновено се нарича „онтология“ или „онтологическа парадигма“ (срв. Davies et al. 2003: 2-3; Гинев 1989: 31, 73-98). Познавателната представа за света е едновременно предпоставка за и следствие от развитието на познанието (Гинев 1989: 94-95). В теорията на международните отношения например се приема, че:

„[...] онтологията стои в началото на всяко проучване. Ние не можем да дефинираме [който и да е] проблем в глобалната политика, без да предпоставим някаква основна структура, състояща се от включени в нея значими цялости и от формата на значимите отношения помежду им.“ (Robert W. Cox, 1992, по Burchill et al. 2005: 20).

Следователно, познавателната представа за света трябва да включва едновременно представа за неговата структура и представа за начина на съществуването му.

Димитър Гинев нарича познавателната представа за структурата на света „онтологична картина“, а познавателната представа за начина на неговото съществуване „онтологическа схема“. Онтологичната картина е съчетание от идеализации [идеални образи] за света, а онтологическата схема е представа за взаимовръзките в света [което също е идеализация]. Онтологичната картина очертава предметната област на нашето изследване, а онтологическата схема – причинно-следствените връзки, закономерностите в нашата предметна област. В този смисъл, онтологическата парадигма е сплав между представите за съществуващия свят и представите за причините, които непрекъснато го създават, подреждат и преобразуват (см. Гинев 1989: 73-141).

Въз основа на други разработки, Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман посочват, че онтологиите могат да бъдат разграничени в четири категории: статични, динамични, интенционални и социални. Статичните са изградени около нещата [от действителността] и техните свойства; динамичните – около събития и процеси и представляват своеобразни „разширения“ на статичните; интенционалните се основат на цели и задачи, а социалните – на ценности и вярвания (Davies et al. 2003: 2).

Онова, което Димитър Гинев нарича „онтологична картина“, за Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман е „статична онтология“. Понятието „онтологическа схема“, употребено от Димитър Гинев, покрива по смисъл понятието „динамична онтология“, представено от четиримата автори. Сравнението между двете концепции ни помага да разберем:

Запомнете! Познавателната ни представа трябва да отразява едновременно статичното структуриране на света и динамичното му съществуване.

Методологията на познанието се гради въз основа на виждания, подобни на изразените в посочените по-горе разработки. Вникването в тяхната сложност и многоизмерност е задължителен и неизбежен етап от нашето познавателно израстване. За да опростим изразените виждания, вече приехме, че знанието е нашата представа за света, построена по описания по-горе начин. Затова можем да сведем въпроса „Какво представлява една познавателна представа?“ до въпроса 

„Какво представлява знанието?“

Да погледнем по-внимателно каква полза ни носи отговорът на този въпрос!

Знанието е понятие, чието определение има същото основополагащо значение за теорията на познанието, каквото притежават определенията за материя, атом и информация съответно във физиката, химията и теорията на информацията. 

„Философският анализ на природата на научното знание предполага разглеждане на неговата структура, което позволява да бъдат откроени пътищата и начините за постигане на единство и синтез на знанията, водещи до формирането на нови понятия, до концептуален синтез.“ (Спицнадель 2000: 4).

За нас най-значим принос за изграждане на научна представа за знанието има Михаил Розов. В своя труд „Проблемы эмпирического анализа научных знаний“ (1977) авторът разяснява своето зашеметяващо проникновено разбиране за знанието (вж. Розов 1977: 125-172). Предадено по смисъл, неговото разбиране може да бъде сведено до следното определение:

Знанието е универсален образец [1] на човешката дейност, който представлява набор от фактори за избор на поведение [2] с нормативно закрепено значение [3] в резултат от целенасочено търсене. [4]

Именно защото е образец, придобитото знание за даден предмет ни позволява да повторим и възпроизведем дейността, чрез която сме го придобили, за да придобием друго знание, за същия или за друг сроден изследователски предмет. Знанието е единственият възможен образец за мисълта, просто няма друг! Дори когато имаме пред себе си някакъв действителен образец – например, корабен модел, с който участваме в състезание по корабомоделизъм, ние имаме също така и неговия мисловен образ. Мисловният образ е нашето знание за действителния кораб, представен чрез този модел. Затова знанието е универсален образец за повторение на дадена дейност, своеобразна (мисловна) матрица без заместител във всеки последващ момент на нейното възпроизводство (идея: Розов 1977: 87, 141-143).

Цялостната човешка дейност, всяко човешко действие, всеки жизнен акт, познавателният процес, самото знание могат да бъдат изразени и описани чрез формулата:

Ux∆P,

Формула 1. Разгърнато абстрактно-теоретично знание

при което U са условията, х – обектът [предметът], ∆ – действията [дейността], Р – продуктът (набелязаният резултат). Подредбата на отделните компоненти във формулата може да се променя в зависимост от спецификата на изследователската дейност (Розов 1977: 110-127). Съдържанието на предложената формула можем да обобщим така:

Всяка човешка дейност се извършва при определени първоначални условия (U), свързана е пряко с конкретен обект (х), представлява съвкупност от специфични действия (Δ), съобразени с условията, обекта и преследваната цел, и завършва с краен продукт (Р), чиито особености и свойства са отражение на условията, обекта, действията и целта.

Представената формула и нейното тълкуване се отнасят за структурата на разгърнатото абстрактно-теоретично знание за действителността, познавателния процес и самото знание.

За да бъде изградено абстрактно-теоретичното знание, първоначалната му конструкция може да съдържа само т.нар. „клетка памет“, първичните данни за нещо, което се е случило. Клетката памет може да се състои само от някои посочените четири компонента U, x, Δ и P. Тези компоненти могат да са подредени по начин, по който първоначално са попаднали в обхвата на дадено изследване, например Р(Δх) или в друг ред и състав (Розов 1977: 110). 

Пример 1. Бомбените атентати в Мардид през 2004 г.

Нека си представим, че даден експерт има за задача да проучи последиците от терористичен акт – отражението на бомбените атентати в Мадрид през 2004 г., извършени непосредствено преди парламентарните избори в Испания (EB: Madrid train bombings of 2004, access: 12.10.2009). От самото начало разполагаме с информация за три неща: 

  • въздействието на атентатите, отразявано от испанските и световните медии: жертвите на нападенията, реакцията на общественото мнение и на политиците в страната и по света, т.е. имаме Р;
  • бомбените експлозии, действията и поведението на хората на мястото на атентатите и мерките, взети от държавните органи и местната власт, т.е. имаме Δ;
  • атакуваните обекти: четири влакови композиции, пътниците във вагоните и на мадридската ж.п. гара, т.е. имаме х.

Експертът първоначално придобива своето знание във формат Р(Δх). В хода на проучването, той следва да обогати това знание и да изгради представа за условията, в които са извършени атентатите – предстоящите парламентарни избори в Испания, активността на баската терористична организация ЕТА, войната в Ирак, активността на Ал Кайда и пр., т.е. трябва да добави компонента U.

Ако проследим хронологията на събитията, ще видим, че в самото начало са били ясни единствено две неща – експлозиите и атакуваната гара, т.е. Δх. За страничен наблюдател на събитието, това може да представлява единственото знание, с което разполага. Представата за действията (експлозиите) и обекта на въздействие (ж.п. гарата) е първата представа, която следва да си изгради и експертът със задачата да проучи въздействието на атентатите.

Познанието започва със зараждането на елементарната форма на знанието – двукомпонентната клетка памет

x∆,

Формула 2. Първично емпирично знание

където x е отражението на обекта, а Δ – отражението на действието (Розов 1977: 90-91).

Подобно разбиране за структурата на знанието изразява швейцарският философ и психолог Жан Пиаже. Според него на най-ниско равнище и в най-проста форма знанието представлява схема – мисловна репрезентация (отражение, представа) на някакво действие, извършвано с физически или мисловен обект (по Солсо 2006: 424). В този смисъл клетката памет може да бъде разглеждана като първично емпирично знание, т.е. знание за непосредствено наблюдаван и възприеман предмет. 

Първичното емпирично знание, елементарната клетка памет хΔ е в началото на всяко изследване.

Пример 2. Атентатът в Бургас през 2012 г.

Първите компоненти на знанието ни за атентата в Бургас през 2012 г. са взривеният автобус на летище „Сарафово“ и експлозията, т.е. също хΔ. Впоследствие знанието ни се обогатява с информациите за разгорелия се пожар, взривилите се от пожара други два автобуса, жертвите – един български и петима израелски граждани, загиналия атентатор, 35 ранени и пр. (Седем..., 18.07.2019).

Виждаме, че началната точка за евентуалното изучаване на атентата е предварително зададена норма, която напълно повтаря и възпроизвежда формирането на знание за мадридските атентати. (Естеството на човешката мисъл предполага, предопределя това да е така!)

Каквато и да е структурата на клетката памет, всеки неин компонент се проявява като норма, „задължителен образ“, който трябва да изберем и който предопределя хода на нашето изследване. Длъжни сме да търсим тези образи, така че да изградим от тях представата си за света като развито научно знание. Превръщането на структурата и компонентите на знанието в норми за всяко изследване означава формулиране и едновременното спазване на следните правила:

  • Всяко изследване трябва да определя своя обект (или обекти – (х).
  • Всяко изследване трябва да отразява въздействията върху обекта (Δ).
  • Всяко изследване трябва да разглежда условията (U), в които се намира обектът и в които се извършват въздействията.
  • Всяко изследване трябва да разкрива последиците (Р) от въздействията: преобразувания в обекта, пораждане на нови въздействия, промени в условията и пр.
  • Всяко изследване трябва да изгради представа, която да отразява в строга последователност условията, обектите, въздействията и резултатите от тях (U → х → Δ → Р), за да получи търсеното знание.

Спазването на посочените правила е възможно само чрез непрекъснат съзнателен контрол върху познавателния процес (идея: Розов 1977: 74-81).

Нормативността на знанието се проявява не само чрез задължителните фактори за избор (активатори, см. Розов 1977: 145-162), от които извеждаме правилата за изграждане на познавателна представа. Значението на знанието е закрепено преди всичко от функциите, които изпълнява. Според Михаил Розов тези функции са свързани с това, че то едновременно е част от няколко подсистеми в системата на познанието:

  • мнемологична подсистема [5] за идентифициране и закрепване на фактори за избор, съвместими с вече идентифицираните и закрепени фактори за избор;
  • рефлексивна подсистема за търсене, фиксиране и своеобразен обмен на фактори за избор;
  • комуникационна подсистема за производство на фактори за избор, която ги превръща в активатори [стимули за предприемане на действия];
  • репродуктивна подсистема за възпроизводство на стандартизирани отговори на активаторите и за постигане на завършен резултат (вж. Розов 1977: 145-162; срв. Шухов 2007: В-3, В-28).

В свой предходен труд – „Научная абстракция и её виды“ (1965), Михаил Розов определя следните функции на знанието:

  • средство за фиксиране на новия фактически материал, новия опит;
  • програма за обработка, интерпретация (тълкуване) на резултатите от наблюдението;
  • програма за постулиране (поставяне) на познавателни задачи;
  • програма за решаване на познавателни задачи (Розов 1965: 108).

Да обобщим! Знанието изпълнява (см. Розов 1977: 145-162; Розов 1965: 108):

  • консистентна функция: само благодарение на знанието ние можем да съвместим новия си опит с предишния (в подсистема за натрупване на знания, респ. мнемологична подсистема);
  • рефлексивна функция: само благодарение на знанието ние можем да произведем ново знание (в подсистема за търсене и обмен на фактори за избор [критерии за оценка], респ. рефлексивна подсистема);
  • информационна функция: само благодарение на знанието ние можем да направим подходящ избор на поведение въз основа на придобития опит (в подсистема за обмен на активатори – данни и информация, респ. комуникационна подсистема);
  • технологична функция: само благодарение на знанието можем да предприемаме необходимите действия, съобразени с натрупания опит (в подсистема за отговор на активатори, вкл. за целенасочено предвиждане на бъдещето, респ. репродуктивна подсистема).

Накратко, знанието е необходимо чисто практически. Необходимо е дотолкова, че се е превърнало в задължителна норма, чието съблюдаване служи на човека за удовлетворяване на неговите потребности, служи за постигане на успех във всяка човешка дейност. Или, както казва Алексей Шухов:

„Обобщавайки цялата гама от необходими условия, ние трябва да си представим, че знанието се появява именно там, където се появява индивидът, чувстващ ограниченията на съществуващата практика, там, където се извършва преоценка, „ревизия“ на тази практика.“ (Шухов 2007: В-28).

Именно за да преодолеем ограниченията на действителността, въз основа на изградената до тук представа, можем да построим в помощ на всяко изследване следната познавателна матрица:


Рис. 1. Матрица на знанието (идея: Розов 1977: 126-127)

Построената универсална матрица на знанието ни дава възможност да структурираме рационално:

  • изследваните събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки;
  • прилаганите принципи, подходи, методи и средства;
  • получаваните данни, информация и знания;
  • постигнатите резултати;
  • изготвяните текстове и изображения в хода на всяко проучване.

За да постигнем това, е необходимо да впишем тези събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки, принципи, подходи, методи, средства, данни, информация, знания, текстове и резултати в матрицата на знанието (рис. 1. Матрица на знанието). В такъв случай:

Първо. Определяме представляващите изследователски интерес събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки и ги съотнасяме съответно към условията, обектите, преобразуванията или резултатите, каквито те представляват.

Второ. Систематизираме, подреждаме и съпоставяме получаваните данни, информация и знания, като ги съотнасяме последователно и ги вписваме като данни, информация и знания съответно за условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Трето. Избираме подходящите принципи, подходи, методи и средства за изследване спрямо събитията, фактите, състоянията, обстоятелствата, предметите, явленията, процесите и причинно-следствените връзки, описани като съответните условия, обекти, преобразувания, резултати и взаимоотношения помежду им.

Четвърто. Обобщаваме постигнатите резултати, като ясно разграничаваме в тях изводите по отношение на условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Пето. Структурираме крайния си изследователски текст и/или изображения, като обособяваме в тях отделни раздели, посветени съответно на условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.


Обект и предмет

Досега използвахме „предмет“ и „обект“ като взаимозаменяеми понятия. За да бъдем прецизни в изследванията си, винаги е добре да направим разграничение между едното и другото. Да вземем наготово следното разграничение:

Табл. 1. Разграничение между обект и предмет

Обикновено говорим за „предмет на анализа“, „предмет на изследването“, „изследователски предмет“ и пр. Обектът е обособена част от света, ясно отделена от изследователя. Предметът не е част от обекта, а представлява конкретна проява на обекта, своеобразна гранична контактна област на обекта с действителността. Може би най-ясно разграничението обект-предмет проличава в следното определение на Алексей Шухов:

„Това, което може да бъде отделно, именно то е предметът. [...] Предмет е всичко това, в което е заложен разделител, представляващ проява от такъв вид, по отношение на която може да се говори за контактна способност. Тогава всичко, което не може да влезе в съприкосновение, то, извинете, не е предмет“ (Шухов 2007: В-37).

В този смисъл, обектът е предмет и предметът е обект, но обектът е обособеност, а предметът – съприкосновение. Всеки изследовател е отделен от обекта и едновременно с това – в съприкосновение с проявата му като предмет. В единия случай говорим за обективно отражение на света, отделено от субективните ни възприятия, в другия – за предметно отражение, свързано с нашите възприятия. За да преодолеем субективизма на възприятията, ни е необходимо да разграничим значението на обекта от смисъла на неговата проява като предмет.

Табл. 2. Разграничение между значение и смисъл

„По-просто казано, смисълът е нашето разбиране за революцията като очакване на светлото бъдеще, значението – тягостната картина на междуособната война.“ (Шухов 2007: В-3).

С други думи, за да преодолеем своя субективизъм, ни е необходима рефлексия.


Рефлексивен и рационален подход

Освен задълбочена представа за знанието, което се стремим да придобием, за да превърнем нашето проучване в обективно и достоверно научно изследване, трябва да сме наясно със съдържанието на друго основополагащо понятие от теорията на познанието – понятието „рефлексия“. 

Какво представлява рефлексията?

Рефлексията обикновено се разглежда като съзнателно насочвано отражение на действителността, чрез което подреждаме представата си за света по определен начин. Използваме рефлексия, за да произведем знание. Според изтъкнатия руски философ Михаил Розов:

Рефлексия е „всяко осъзнаване на минала дейност с цел изработване или формулиране на нормативи“ (Розов 1977: 84). 

„Бидейки свързана с методическа работа, рефлексията носи инженерен, конструктивен характер. Интересува я не това как фактически трябва да протича познанието, а това как то протича в някакъв оптимален случай.“ (Розов 1977: 113).

С други думи:

Рефлексията е едновременно съзнателно отражение на действителността по определени правила и съзнателен контрол за спазване на тези правила в изследователския процес.

Рефлексията разграничава значението и смисъла на случващото се и ни предпазва от грешката да припишем „неприсъщ смисъл на действителността“ (идея: Розов 1977: 84-113; срв. Шухов 2007: В-43). Произвеждането на знание е възможно [само] чрез рефлексия и изразява същността на познавателния процес (см. Розов 1977: 100-105; Розов 1965: 67). Рефлексията е неотменна част от всяко изследване. Прилагането ѝ означава, че използваме т.нар. рефлексивен подход.

Ако рефлексивният подход означава прилагане и контрол върху спазването на определени правила при изследване на даден предмет, възниква въпросът „Какви са или какви биха могли да бъдат тези правила на човешкото познание, които ни позволяват да си изградим обективна и достоверна представа за света?“. Отговорът на този въпрос, според нас, са т.нар. „принципи на научната рационалност“. Блестящо виждане, свързано с принципите на научната рационалност, ни предлага Димитър Гинев със своя труд „Диалози за научната рационалност“ (1989). Можем да използваме неговите прозрения, за да формулираме търсените от нас рационални принципи.

Какво представляват
принципите на научната рационалност?

Принципи на научната рационалност са принципите на емпиричното потвърждение, инвариантността, номотетичността (номологичността) и непротиворечивостта. Димитър Гинев ги нарича „критерии за научна рационалност“. Изпълнението на тези критерии придава на познанието характеристиките, които разграничават рационалното научно познание от всекидневното (см. Гинев 1989: 27 и сл.). За да си изградим рационална научна представа, посочените характеристики трябва да бъдат вписани в целия познавателен процес. Именно в този смисъл казваме, че са „принципи на научната рационалност“.

Според Димитър Гинев съществуват и други критерии: деаксиологизация, финализация, диалогичност и холистичност (вж. Гинев 1989: 24-29, 41-42 и др.). Имаме основания, обаче, да приемем, че прилагането на принципите на емпирично потвърждение, инвариантност, номологичност и непротиворечивост автоматично води до деаксиологизиране, финализиране, диалогичност и холистичност на представата ни за реалността.

Емпиричност (E). Прилагането на принципа на емпирично потвърждение [6] означава първоначално да изберем такава съставна част на света, в който живеем, която представлява интерес за нас, носи в себе си най-характерните му черти, невъзможно е да бъде разделена на по-малки съставни части в хода на по-нататъшното ни изследване, без да изгуби интересуващите ни характеристики, и затова представлява нещо като неделим атом или квант в съществуващия свят. За нас това трябва да бъде някакъв непосредствено даден предмет, представляващ интерес за нас такъв, какъвто е. Следващите стъпки в прилагането на принципа на емпиричността са:

  • да изградим идеален образ на обособения „квант действителност“ с неговите съществени свойства и да включим тази идеализация в представата си;
  • да обозначим съдържанието на нашата идеализация с подходящо понятие, което да използваме в изследването си;
  • да използваме нашата идеализация за разграничаване на предмета на изследването от останалата част от действителността;
  • да очертаем предметното поле на нашето изследване, т.е. онзи обхват от действителността, в който наблюдаваме изследвания предмет (идея: Гинев 1989: 14-21, 102-110).

Димитър Гинев нарича този „атом“ или „квант“ от действителността „елементарна форма на битийност“ (вж. Гинев 1989: 102-110).

Прилагането на принципа на емпиричност води естествено до деаксиологизиране, т.е. до освобождаване на нашето изследване от неприсъщи, субективни стереотипи, ценности, нагласи и пристрастия.

Пример 3. Физика, химия, антропология, стратегически изследвания

Елементарна форма на битийност във физиката е квантът, в химията – атомът, в антропологията – човекът, в стратегическите изследвания – сигурността. 

С други думи, науката физика изследва предметно поле, в което неделими частици са квантите. Всички взаимодействия в предметното поле на физиката произтичат от свойствата на квантите. Идеалният образ на квантите с техните свойства формира съдържанието на понятието „квант“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на квантите в реалния свят. [7]

По сходен начин, науката химия изследва предметно поле, в което неделими частици са атомите. Всички взаимодействия в предметното поле на химията произтичат от свойствата на атомите. Идеалният образ на атомите с техните свойства формира съдържанието на понятието „химичен елемент“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на атомите в реалния свят.

В същия смисъл, науката антропология изследва предметно поле, в което неделими частици са хората. Всички взаимодействия в предметното поле на антропологията произтичат от свойствата на хората. Идеалният образ на човека с неговите свойства формира съдържанието на понятието „човек“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на хората в реалния свят.

Аналогично, стратегическите изследвания обхващат предметно поле, в което неделима частица е сигурността. Всички взаимодействия в предметното поле на стратегическите изследвания произтичат от свойствата на сигурността. Идеалният образ на сигурността с нейните свойства формира съдържанието на понятието „сигурност“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията в реалния свят от гледна точка на сигурността.

Основните понятия, чието съдържание изпълва предметното поле на отделните науки, са идеализации на реално съществуващи „елементарни форми на битийност“ и тяхното съществуване може да бъде и е потвърдено експериментално. Последното означава, че е спазен принципът на емпиричност. 

Взаимовръзките между идеализациите отразяват закономерностите (т.е. номологията) на действителността, която изследват, и формират теорията, която описва тази действителност.

Инвариантност (I). Прилагането на принципа на инвариантност означава поне три неща едновременно:

  • да търсим и разкрием в нашето изследване относително постоянен изследователски предмет с постоянни прояви и взаимодействия в реалния свят;
  • постоянните прояви и взаимодействия в реалния свят да бъдат отразени в понятията, които използваме, в нашите идеализации и в нашата цялостна представа за нещата от действителността;
  • съдържанието на нашите идеализации и понятия да е неизменно така, както са неизменни предметите, техните прояви и взаимодействия в реалния свят (идея/см.: Гинев 1989: 25-35).

Номологичност (N). Прилагането на принципа на номологичност означава в нашето изследване да търсим и разпознаваме някаква постоянна закономерност (причинно-следствена връзка). Представата ни за тази закономерност трябва да обяснява зараждането, съществуването, преобразуването и изчезването на предмета на изследване, определен чрез обособената от нас неделима част от действителността. Разкритата закономерност предопределя динамиката на изследвания свят, като свързва в подредена структура сродни неделими части от него, например, кванти с кванти, атоми с атоми, човек с човек, сигурност с несигурност и т.н. Фундаменталната закономерност предопределя типа онтологическа схема (динамична онтология) в представата ни за света. Закономерността е начинът, по който се образуват все по-сложни и по-сложни форми в изследвания свят, например, от кванти към атоми, от атоми към молекули, от хора към общества. Закономерността формира онтологическата картина (статичната отнология) като единна цялост и ѝ придава динамика (идея/см.: Гинев 1989: 102 и сл.).

Непротиворечивост (H). Непротиворечивостта е един от основните принципи на научна рационалност, разглеждан като „абсолютен критерий за научност“. Прилагането на принципа на непротиворечивост означава, че изграждаме такава представа за изследвания предмет, която едновременно отразява вярно действителността и съответства на вече придобитите представи. За да постигнем непротиворечивост в проучването си, то едновременно трябва да е всеобхватно и универсално, т.е. да обхваща едновременно всички и всеки отделен случай на проява и взаимодействие на изследвания предмет. С други думи, само когато изследването ни е всеобхватно и универсално, можем да сме сигурни, че то е и непротиворечиво или не е. Защото само тогава можем да сме сигурни, че не съществува случай, при който представата ни за изследвания предмет не отразява вярно действителността или не съответства на вече придобитите представи. Когато нашето изследване е всеобхватно, универсално и непротиворечиво в следствие на това, тогава то отразява действителността в нейната цялост. В този смисъл цялостността (холистичността) на нашето изследване е естествен резултат от прилагането на принципа на непротиворечивост. Разбира се, нашето проучване може да ни доведе до алтернативно разбиране за изследвания предмет, което отхвърля вече съществуващи представи. В такъв случай прилагането на принципа на непротиворечивост изисква допълнително да проучим дадения предмет, за да си изградим изчерпателна познавателна представа за него. Само когато нашето проучване е всеобхватно, универсално, непротиворечиво, цялостно и изчерпателно, то е завършено. С други думи, можем да приемем, че последователното прилагане на принципа на непротиворечивост води до, събира в себе си и означава едновременното прилагане на принципите на холистичност (цялостност), комплементарност (допълнителност) [8] и финализация (завършеност), често отделяни като самостоятелни рационални принципи (идея/см.: Гинев 1989: 15-27). [9]


Рис. 2. Рационални принципи

Да зададем по друг начин въпроса „Как да изградим необходимата ни познавателна представа?“, като го преформулираме по следния начин: „Как да придобием необходимото ни знание?“! Въз основа на всичко казано до тук, отговорът е: „По пътя на рефлексията, което означава съзнателно да прилагаме и контролираме спазването на рационалните научни принципи“. Защото само въз основа на рационалните научни принципи можем да преодолеем своите светогледни, когнитивни, културни, ценностни и исторически пристрастия – т.е. субективизма, присъщ на всеки човек (идея/см.: Гинев 1989: 27-36).

Затова рационалните принципи, както и рефлексията, (следва да) са неотменна част от всяко изследване, от всеки истински познавателен процес. Прилагането на принципите на научната рационалност означава, че използваме рационален подход в познавателния процес.

Ако свържем прилагането на рефлексията и принципите на научната рационалност, можем да кажем, че използваме всеобхватен рефлексивен рационален подход в познавателния процес.


Обобщение

Краткият преглед на основите на анализа ни позволява да разберем следното:

1. Основната цел на всяко изследване, която определя всяка изследователска задача, е получаването на знание.

2. Знанието отразява структурата и динамиката на действителността, като съдържа в себе си отражения на: определени условия; обектите, намиращи в тези условия; преобразуванията, извършвани с обектите, и резултатите от тези преобразувания. Въз основа на такова разбиране за знанието, можем да насочим нашето изследване в търсене, разпознаване и проучване на свързани помежду си условия, обекти, преобразувания и резултати. 

3. Нашето разбиране за знанието може да се изрази в модел, който да превърнем в изследователска матрица. Матрицата на знанието позволява в началото, в хода и при завършването на всяко проучване непрекъснато да задаваме и търсим отговори на поне четири основополагащи въпроса:

  • Какви са условията, които изследваме?
  • Кои са обектите, които съществуват в дадените условия и представляват изследователски интерес?
  • Какви преобразувания се извършват с обектите при дадените условия?
  • Какви са резултатите от преобразуванията с обектите в дадените условия?

4. Определяме онази част от действителността, която представлява изследователски интерес за нас, със следните уточнения:

  • Приемаме, че изследваната част от действителността едновременно е отделена от и свързана с останалата част от действителността, едновременно независима и зависима от условията, в които се намира.
  • Когато разглеждаме изследваната част от действителността като относително независима от условията, я представяме като „обект“ на нашето изследване.
  • Когато разглеждаме изследваната част от действителността като относително зависима от условията, я представяме като „предмет“ на нашето изследване.
  • Когато разглеждаме изследваната част от действителността като обект, акцентираме върху нейната обособена цялост.
  • Когато разглеждаме изследваната част от действителността като предмет, акцентираме върху съприкосновението ѝ с останалата част от действителността.
  • В смисъла на направените до тук уточнения, разглеждаме предмета на нашето изследване като проява на изследвания обект.

5. Въз основа на разграничението обект/предмет, разграничаваме значението и смисъла на всяко изследване. За нас значението е онова, което не зависи от изследователската ни задача, а смисълът – онова, което произтича от нея. Значението се определя чрез обекта на изследване, смисълът – чрез неговия предмет. С други думи, значението обхваща независимите от изследователя причинно-следствени връзки между обекта и действителността, а предметът – причинно-следствените връзки, които представляват интерес от гледна точка на изследователската задача, от гледна точка на потребностите на изследователя.

6. Изследването на всеки предмет трябва да се извършва чрез рефлексията и въз основа на принципите на научната рационалност. Затова изследователският ни подход към всеки предмет трябва да е рефлексивен и рационален, за да постигнем обективно и достоверно знание за действителността. 

7. Рефлексията е съзнателно изследователско усилие за прилагане и контрол върху спазването на принципите на научна рационалност. Рефлексията винаги е и следва да бъде рационална, а рационалните принципи са тъканта, от която е изградена рефлексията. 

8. Рационални научни принципи са принципите на емпиричност, инвариантност, номологичност и непротиворечивост. Прилагането им може да бъде сведено до отговорите на следните четири въпроса:

  • Нашата представа, нашето знание, за да бъде знание, съответства ли на действителността, отразява ли обективно и вярно реалността?
  • Съдържанието на нашата представа, на нашето знание, за да бъде знание, обхваща ли едни и същи предмети, техни прояви и взаимодействия?
  • Представата, знанието ни за света, за да бъде знание, разкрива ли действителни причинно-следствени връзки, закономерности?
  • Нашата представа, нашето знание, за да бъде знание, формира ли непротиворечив, цялостен, всеобхватен и завършен образ на света?

9. Дори един от отговорите на нашите рационални въпроси да е отрицателен или да не може да бъде даден, това е знак за необходимостта да преосмислим разбирането си за света. Положителните отговори на поставените въпроси показват, че представата ни е изградена чрез рефлексия, че сме придобили знанието, което ни е необходимо. Тогава изследването ни и неговите резултати, изразени в нашето знание, притежават:

  • емпиричност, т.е. отразяват обективно и вярно действителността;
  • инвариантност (постоянство), т.е. отразяват едни и същи обекти, техни прояви и взаимодействия в действителността;
  • номологичност, т.е. отразяват постоянни причинно-следствени връзки в действителността;
  • непротиворечивост, т.е. отразяват непротиворечива причинно-следствена връзка на проявите и взаимодействието на обектите в действителността.

Представените по такъв начин „основи на анализа“ представляват критерии, въз основа на които можем да изберем и приложим подходящите методи за нашето изследване. Необходима ни е, обаче, още една стъпка – следващата стъпка към превръщането на анализа в наука е да използваме методите, които се прилагат във всяка научна дисциплина, които затова наричаме общонаучни методи и които (трябва да) са задължителна част от аналитичните ни знания и умения.


Бележки:

[1] Понятието „универсален образец“ означава „образец, който е достоверен и приложим за всички случаи изобщо и във всеки случай поотделно“. (м.бел.).

[2] Понятието „фактор за избор на поведение“ можем да разберем в смисъл на „критерий за оценка при избор на поведение“. (м.бел.).

[3] Понятието „нормативно закрепено значение“ можем да заменим със „задължително прието значение“, в смисъл на „задължително тълкуване по определени правила“. (м.бел.).

[4] Понятието „резултат от целенасочено търсене“ в същността си е „резултат от рефлексия“. За рефлексията виж по-нататък. (м.бел.)!

[5] „Мнемологична подсистема“ в смисъл „подсистема за запаметяване, запис, съхраняване на натрупан опит“. (м.бел.).

[6] Само за краткост, можем да приемем по-кратката формулировка „принцип на емпиричността“ в смисъла, вложен от Димитър Гинев (см. Гинев 1989: 14-21, 102-110 и сл.). (м.бел.).

[7] Разбира се, примерът на физиката показва също така, че не съществува абсолютно неделима елементарна форма на битийност: наличието на субатомни частици е великолепно доказателство както за безкрайността на света, така и за безкрайността на човешкото познание. (м.бел.).

[8] Възможно е комплементарността (допълнителността) да се възприеме и като „всеобхватност“ или „достатъчност“. (м.бел.).

[9] Приемаме условни обозначения на рационалните принципи, както следва: E – за емпиричността; I – за инвариантността; N – за номологичността и H – за непротиворечивостта. (м.бел).


Източници:

1. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с.

2. Енциклопедичен..., 2012: Енциклопедичен речник по логика и семантика. Съставител: проф. д.ф.н. Марин Табаков. София: Звезди, 2012, 512 с.

3. Речник..., 1998: Речник на чуждите думи в български с приложения. Трето издание. Автор: Иван Габеров. Велико Търново: Габеров, 1998, 944 с.

4. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.

5. Розов 1977: Розов, Михаил. Проблемы эмпирического анализа научных знаний. Новосибирск, 1977, 224 с.

6. Седем..., 18.07.2019: Седем години след атентата в Сарафово няма осъдени. – News.bg, HTML, 18.07.2019, достъп: 19.12.2019, url.

7. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с.

8. Спицнадель 2000: Спицнадель, Василий. Основы системного анализа. Санкт-Петербург: Бизнес-пресса, 2000, vusnet.ru, MSWord, 326 с., доступ: 12.08.2007; актуализированная ссылка: vixri.com, PDF, 223 с., доступ: 20.04.2020, url.

9. Съвременен..., 1995: Съвременен тълковен речник на българския език с приложения. Трето издание. Автори: Стоян Буров, Валентина Бонджолова, Мария Илиева, Пенка Пехливанова. Велико Търново: Габеров, 1995, 1004 с.

10. Философский..., 1983: Философский энциклопедический словарь. Главная редакция: акад. Л. Ф. Ильичев, акад. П. Н. Федосеев, д.ф.н. С. М. Ковалев, д.ф.н. В. Г. Панов. Москва: Советская энциклопедия, 1983, 840 с.

11. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественного анализа, nounivers.narod.ru, HTML, доступ: 28.08.2007.

12. Burchill et al. 2005: Burchill, Scott, et al. Theories of International Relations. Third Edition. New York: Palgrave MacMillan, 2005, palgrave.com, PDF, 61 p., access: 03.02.2009; updated reference: lib.jnu.ac.in, PDF, 321 p., access: 17.08.2019, url.

13. Davies et al. 2003: Davies, Islay, et al. Using Meta Models for the Comparison of Ontologies. Hammamet, Tunisia, 2003, emmsad.org, PDF, 10 p., access: 21.09.2009; updated reference: eprints.qut.edu.au, PDF, 9 p., access: 17.08.2019, url.

14. EB: Encyclopædia Britannica, britannica.com: Madrid train bombings of 2004, access: 12.10.2019, url.

15. MWD: Merriam-Webster Dictionary, merriam-webster.com: methodology, access: 12.10.2019, url.


© Оригинална публикация: 05.11.2022


Свързани публикации:

  1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 11-32, ISBN 978-954-91927-4-2.
  2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 13-32, ISBN 978-619-152-096-1.
  3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 87-105, ISBN 978-619-188-457-5.
  4. Гюров, Румен. Онтологически основи на анализа. София: Studia Analytica, 13.04.2014, url.
  5. Гюров, Румен. Разпознаване на риска. София: Studia Analytica, 23.07.2022, url.
  6. Гюров, Румен. Когнитивни методи. София: Studia Analytica, 17.12.2022, url.
  7.  Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023, url.