вторник, 15 април 2014 г.

Епистемологически основи на анализа: познание и знание

Румен Гюров
Познание

Смята се, че епистемологията сама по себе си не е нормативна, методологическа дисциплина, т. е. че тя не задава нормативите на науката (Розов 1977: 17–18, 107, 110).
Епистемологията не се занимава с предписания, а само с описания и обяснения. В науката верните пътища в известен смисъл се „прокарват сами”, чрез действително решаване на емпиричните проблеми“ (Герджиков 1995: 209; вж. също Forster 1997: 2, 5–6).
Епистемологията може да бъде разглеждана като теория за същността, източниците, формата и ограниченията на познанието (Gegeo and Watson-Gegeo 2001: 3). Епистемологическата рефлексия откроява емпирично закономерностите на познанието (Розов 1977: 4) и това позволява съобразяването с тези закономерности, използването им при изграждане на рационална научна методология.

Епистемологически основи на анализа могат да бъдат онези правила на научното познание, които произтичат от епистемологическата рефлексия и снемат закономерностите на познанието в осъзната норма.

Познанието е процес на ориентиране в заобикалящата среда, на търсене и намиране на опорни точки във взаимодействието на човека с действителността. Същност на познавателния процес е произвеждането на знание (Розов 1965: 67). Произвеждането на знание обаче е възможно само като резултат от функциониране на рефлексивна нормативна система, т. е. на нормативна система, изградена благодарение на осъществявана рефлексия (Розов 1977: 100–105).
Рефлексия е „всяко осъзнаване на минала дейност с цел изработване или формулиране на нормативи“(Розов 1977: 84).
Освен това по отношение на познавателния процес:
„Бидейки свързана с методическа работа, рефлексията носи инженерен, конструктивен характер. Интересува я не това как фактически трябва да протича познанието, а това как то протича в някакъв оптимален случай...“ (Розов 1977: 113)
Системата на познанието е именно такава рефлексивно детерминирана нормативна система, която произвежда знание. Прилагането на рефлексия от системата на познанието снема условията на дадено взаимодействие и извършва последваща оценка на резултата от него (Розов 1977: 78). Задачата на рефлексията е да разработи, построи, фиксира и въведе въз основа на тази оценка нормативи на познанието, така че те да осигурят неговото по-нататъшно функциониране като система за отразяване на действителността (Розов 1977: 107–110).

Рефлексията е тази, която допринася в най-голяма степен за преодоляването на субективизма, на субекта, „привнасящ неприсъщ за действителността смисъл“ (вж. Шухов 2007). Отразявайки обекта, т. е. обективираната част от действителността или цялата обективирана действителност, човек неизбежно е субективно въвлечен в познанието (Розов 1977: 111–113). Рефлексията превръща субекта на познание (познаващия човек) в „неутрален индикатор“ на взаимодействието му със средата, при което „процедурата на избор е определена от обекта“ (Розов 1977: 112), т. е. начинът на взаимодействие е обективно определен, независим от волята на субекта.
„Показанията на индикатора не се интерпретират, те са важни и интересни сами по себе си. Наблюдаемото поведение на индикатора при неговото взаимодействие с обекта представлява именно съдържание на характеристиката, която приписваме на обекта“ (Розов 1977: 96).
Рефлексията постига обективиране на самия субект, като преодолява епистемологически неправомерната интроспекция, т. нар. парадокс на Мидас (Розов 1977: 30 и сл.), налагането на субективни стандарти върху действителността. Рефлексията реализира възможностите за постигане на обективност, респективно на истинност на отражението и на адекватност на субекта в последващото му взаимодействие с действителността. Иначе казано:
Познанието е отражение на действителността, което в същността си представлява произвеждане на знание. Производството на знание е рефлексивно нормиране на субект-обектното взаимодействие в рационално обективирани отношения и цели формиране на адекватно поведение на субекта спрямо действителността.
Необходимостта от рационално овладяване на действителността и самата същност на процеса на познание изискват да бъде отделено непосредствено внимание на централното епистемологическо понятие – понятието „знание“.

Знание
„Разузнавателният анализ представлява получаване на ново знание (познание) за скритите страни на изследвания обект...“
Юрий Търкаланов
„Ако объркването е първа стъпка към знанието, аз трябва да съм гениален.“
неизвестен автор
Фундаменталността на понятието „знание“ в епистемологията е съизмерима с фундаменталността на понятията „материя“ във физиката, „атом“ в химията, „човек“ в антропологията, „информация“ в теорията на информацията. Затова изработването на ясно, точно, действено и завършено определение за знанието има основополагащо значение за епистемологията, така както определенията за материя, атом и информация са основополагащи във физиката, химията и теорията на информацията. Разкриването на спецификата на знанието започва с разбирането за неговата структура:
„Философският анализ на природата на научното знание предполага разглеждане на неговата структура, което позволява да бъдат откроени пътищата и начините за постигане на единство и синтез на знанията, водещи до формирането на нови понятия, до концептуален синтез“ (Спицнадель 2000: Введение).
От тази гледна точка, единственото истинско проникновение, разкрило скритото тайнство на знанието, е свързано с името на съветския гносеолог Михаил Розов. Неговата концепция очертава изчерпателна, емпирично осезаема, творческа и методологически значима научна представа за знанието. Разработената в неговия труд „Проблемы эмпирического анализа научных знаний“ (Новосибирск, 1977, 224 с.) теоретична схема може да бъде обобщена накратко в израз, който определя знанието едновременно като:
  • универсален образец на човешката дейност (Розов 1977: 142–145);
  • набор от фактори на избор на поведение (Розов 1977: 78–81, 127–130);
  • резултат от целенасочено търсене (Розов 1977: 141–150);
  • нормативно закрепено значение (Розов 1977: 150–151).
Следователно:
Знанието е универсален (всеобхватен, общовалиден) образец на човешката дейност, представляващ целенасочено изграден набор от фактори на избор на поведение с нормативно закрепено значение.
Образец на човешката жизнедейност
„Докато мирно си стоя и нищо не правя, идва пролетта, а тревата никне.“
дзен-коан
Разкриването на същността на понятието „знание“ започва с описание на неговите особености като образец на човешката жизнедейност, защото: първо, не всеки акт на дейността е образец и второ, не всеки образец е знание. Жизненият акт става образец само тогава, когато може да осигури някакъв стандарт – повторение и възпроизводимост – във всеки последващ жизнен акт (Розов 1977: 87). Образецът става знание само тогава, когато не съществува друг стандарт с качества да го замени и само тогава когато се превръща в универсален (всеобхватен, общовалиден) заместител на всяко друго възпроизводство и повторение на даден акт на човешка дейност (Розов 1977: 141–143). Следователно знанието е универсален образец за повторение на дадена дейност, без заместител във всеки последващ момент на нейното възпроизводство.

Цялостната човешка жизнедейност, отделното човешко действие, всеки жизнен акт могат да бъдат изразени с формулата: 
Ux∆P,
където U са условията, х – обектът, ∆ – действията, Р – продуктът (набелязаният или естествено произтичащият резултат). Подредбата на отделните компоненти във формулата може да се променя в зависимост от взаимодействието им в един или друг контекст на отношението между субект и действителност (Розов 1977: 126–127). Всъщност тази формула е финална идеализация, която може да бъде разтълкувана така:
Всяка човешка дейност: се извършва при определени изходни условия (U); е свързана пряко с конкретен обект (х); представлява по същество специфично действие (Δ), съобразено с условията, обекта и преследваната цел; резултира в краен продукт (Р), чиито особености са отражение на условията, обекта, въздействието и целта на въздействието.
Познанието като вид човешка дейност (Чешев 2003: § 8.1) и актът на познание като жизнен акт могат да бъдат изразени с една и съща формула и да бъдат описани в рамките на един и същи образец като отражения на действителността. Подобен подход откроява тяхната онтологична същност и диалектическото единство между действителност и познание, респ. тяхната универсалност.

Разбирането за знанието като образец на човешката жизнедейност отразява неговите същностни характеристики и представлява максимално обобщение на спецификата му. Разгледано по такъв начин, знанието не просто отразява диалектическото единство на света, но и реално въплъщава приложението на първия принцип на философския подход.

Методологическо следствие от разбирането за знанието като образец на човешката жизнедейност е установяването, доколкото е допустимо, на епистемологическа норма, която изисква при изучаването на даден обект изгражданата представа за него да разкрива и обхваща: условията за неговото съществуване; спецификата на самия обект, неговата същност; взаимодействията на обекта и резултатите от тези взаимодействия. Отразената във формулата Ux∆P концептуална представа изразява същността на едно абстрактно-теоретично знание за действителността и познавателния процес. Тази диалектическа представа притежава едновременно онтологически, епистемологически, методологически и антропологически (Чешев 2003: § 3.1, 4.1, 4.2, 5.1, 5.2, гл. 7 и сл.) функции.

Постигнатата абстракция за знанието е търсеният резултат от рефлексия, която нормативно отстранява субекта, за да запази обективността на отражението на действителността при всеки конкретен избор във всеки отделен жизнен акт. Здравата връзка с действителността, „изчистена“ от волята на субекта, се конституира в съдържанието на понятието „клетка памет“ (Розов 1977: 126).

Понятието „клетка памет“ е понятие с реално емпирично съдържание, чиито източници са:
  • способността на обективната действителност да отразява сама себе си, което прави възможно познанието;
  • наличието на извършваща рефлексия система като проява на самоотразяващата се действителност.
Забележителната черта на окръжаващата субекта действителност да отразява сама себе си, вкл. всяко състояние на покой и всяка промяна на състоянието, е израз на диалектическото единство на всичко съществуващо. Всичко оставя следа в битието, бидейки част от него:
„Средата подкрепя познанието (cognition) не само пасивно, като проявява сама себе си, но и активно, като запазва дейността на субекта (agent activities) за бъдеща употреба и функционира по такъв начин като външна памет“ (Heylighen et al. 2007: 3 etc.).
Рефлексията превръща обективното отражение (респ. самоотражение) на всяка промяна в резултат, който представлява клетка памет. Следователно:

Клетката памет е резултат от обективно въздействие на средата върху дадена рефлексивна система (респ. субект на познание в качеството му на рефлексивна система). Съдържанието на клетката памет включва едновременно поне два вида образи – на даден обект и на действие, което се извършва с този обект. Формирането на клетката памет се осъществява по пътя на рефлексията при всеки един конкретен акт. Формата и съдържанието на клетката памет са закрепени нормативно и възпроизводими от всяка друга рефлексивна система (респ. всеки друг субект на познание).

По същество клетката памет е най-елементарната форма на знание (Розов 1977: 143) и може да бъде изразена с формулата
x∆,
където x е отражението на обекта, а Δ – отражението на действието (Розов 1977: 91).

Подобно разбиране за първичната структура на знанието изразява бележитият швейцарски философ и психолог Жан Пиаже (1896 – 1980 г.). Според него на най-ниско равнище и в най-проста форма знанието представлява схема – мисловна репрезентация на някакво действие, извършвано с физически или мисловен обект (вж. Солсо 2006: 424–431). Следователно, когато говорим за клетка памет (или за формула на знанието), винаги трябва да имаме предвид, че става дума за отражение (мисловна репрезентация) на действителността. В този смисъл клетката памет може да бъде разглеждана като емпирично знание.

Набор от фактори на избор на поведение
„И този, който не иска да прави избор, избира.“
еврейска поговорка
Наличието на фактор на избора на поведение във феноменологията на знанието подчертава неговата практическа насоченост, тъй като всяко знание е свързано с дадено (обективно проявено) взаимодействие и с оценка на резултата от дадено (обективно проявено) поведение (на някакъв субект):
„... за конкретното знание практиката е била и си остава основна сфера на приложение! Заимствайки формулировката, трябва да кажем така: практиката се проявява като необходимо, но не и достатъчно условие. В нея все още не е определен този субект, който би подел инициативата за получаване на знания. Не е ясно и какво характеризира момента, който определя конкретната потребност от дадени знания...“ (Шухов 2007: В-28).
Конкретната потребност от знание, подтикът към неговото формиране се определя от появата на фактор на избора на поведение. Възникването на фактор на избора на поведение е свързано с активирането на дадена клетка памет като норматив. За да се активира клетката памет, е необходимо компонентите й поотделно и самата клетка като цяло да бъдат: първо, повторими и реално възпроизводими; второ, обективно да присъстват в „полето на дейност“ на дадена рефлексивна нормативна система (респ. системата на познанието).
„... полето на дейност за дадена нормативна система е множеството от тези елементи на средата, чиито образци се съхраняват в паметта на системата. Елементите на полето ще наричаме фактори. Към тях се отнасят обектите, средствата и продуктите на дейността (факторите на производство), а също и елементите на средата, които определят избора на клетката памет в случай на условно копиране (фактори на избора)“ (Розов 1977: 78–79, вж. по-подробно 74–79).
Възникването и съществуването на фактори на избор на поведение става само в условия на взаимодействие между поне две системи, при което едната система задава нормативи на другата, която извършва избора съгласно тези нормативи. Възникването и съществуването на нормативите за избор е относително независимо от избиращата системата.
„В пределния абстрактен случай всяка нормативна система [...] може да бъде разглеждана като намираща се в отношение на композиция с природата, която продуцира набори от фактори на избор“ (Розов 1977: 81).
С други думи, обективните закони в природата, но разбирана не само като физическа реалност, сами по себе си представляват нормативи, които определят поведението на всеки обект, който е част от нея, и задават фактори на избор на поведение при системите с рефлексия. Следователно:
Фактор на избора на поведение е всеки задължителен и възпроизводим функционален образец във взаимодействието между поне две системи, представляващ изграден чрез рефлексия въз основа на клетка памет норматив за извършване на определено действие с даден обект.
Едно кратко определение за фактор на избора на поведение може да придобие следната формулировка:
Факторът на избора представлява изграден и съхранен чрез рефлексия норматив за извършвано с даден обект действие.
Което и да е определение за фактор на избора на поведение винаги трябва да бъде в контекста на няколко ключови съображения по отношение на предпоставките, решаващото значение, спецификата и удобството при употребата на понятието:

Първо. Задължителна предпоставка за възникване на фактор на избора на поведение е взаимодействието между поне две системи в условията на извършвана рефлексия върху това взаимодействие.

Второ. Рефлексията е от решаващо значение за изграждане както на клетката памет, така и за превръщането й в норматив, т. е. във фактор на избора – fs(xΔ).

Трето. Неделимостта на компонентите на клетката памет (на отраженията на обекта и на действието с него – хΔ) е нейна отличителна черта, която определя и спецификата на фактора на избора на поведение. Отношението между фактор на избор на поведение и клетка памет е отношение между форма и съдържание, като и двете включват в себе си тази неделимост.

Четвърто. Доколкото е невъзможно да съществува „избор без поведение и поведение без избор“ (в извънепистемологичен смисъл обаче и двете са възможни), дотолкова двата термина, „избор“ и „поведение“, се предполагат един друг. В такъв случай, в рамките на предлаганата концепция за знанието и по подразбиране, е допустимо да бъде употребен за удобство съкратен вариант „фактор на избор“, производен от понятието „фактор на избора на поведение“.

Формирането на факторите на избор е важна и неотменима черта в пораждането и функционирането на знанието, която определя същността на познавателния процес като цяло.
„Познанието [...] е действие на запазване на ефекти в паметта, представляващи първо, спомени за въздействие и второ, рефлексия върху намерения от нас отговор на въздействието. [...] По същество познанието привежда под общ знаменател външния дразнител и вътрешния ресурс на отговора.“ (Шухов 2007: В-43).
Понятието „ефекти в паметта“ у А. Шухов (2007) е в пряка корелация с понятието „фактори на избора“ у М. Розов (1977), но А. Шухов привнася неправомерно когнитивни характеристики в епистемологическата рефлексия. Понятието „спомен за въздействие“ у А. Шухов (2007) е в пряка корелация с понятието „клетка памет“ у М. Розов (1977) и подобно на понятието „ефекти в паметта“ привнася неправомерно когнитивни характеристики в епистемологическата рефлексия. Следователно, може да се каже, че факторът на избор според Алексей Шухов е проекция на фиксиран обобщен образ-отговор на всяко ново конкретно въздействие и се проявява като обособен обективен „ориентир за частния интерес“ (вж. Шухов 2007: В-44) на субекта в дадена ситуация. Факторът на избор може да бъде проявен единствено при наличие на вътрешен ресурс, с който субекта да съумее да даде стандартизиран отговор на дадено предметно въздействие. По такъв начин във всяка конкретна познавателна ситуация могат да бъдат непосредствено откроени:
  • опредметеният обект, оказващ въздействие (хs);
  • нормативът за отражение (фактор на избора: fs);
  • ресурсът за възпроизводство (повторение) на вече извършено с даден обект действие (Rs);
  • стандартизираният отговор на съответното въздействие (Δs).
Факторът на избора наред с ресурса за възпроизводство е в сърцевината на конкретната познавателна ситуация, която може да бъде формализирана в израза:
xsfsRsΔs,
където xs е предметът, fs – факторът на избор, Rs – ресурсът за възпроизводство, а Δs – стандартизираният отговор.

Факторът на избор позволява превръщането на обекта на познание в предмет на конкретно изследване. Затова въздействието на обекта е винаги опредметено (хs) (вж. Чешев 2003: Введение), т. е. винаги имаме предметно-материално (определимо емпирически, когнитивно доловимо) въздействие. Спецификата на обектното въздействие върху субекта определя предметността (следователно и изследваемостта) на обекта на познание. Изразена по друг начин, разликата между обект и предмет изглежда така:
Обектът е „това, което противостои на субекта в неговата предметно-практическа и познавателна дейност [...] във взаимодействие със субекта...“ (Философский... 1983: 453).
Предметът е „категория, обозначаваща някаква цялостност, отделена от света на обектите в процеса на човешката дейност и познание“ (Философский... 1983: 525).
От една страна, понятието „обект“ подчертава дискретността (обособяването) на (част от) действителността, в която протича обект-субектното взаимодействие (борбата на противоположностите), а понятието „предмет“ откроява холистичната специфика на това взаимодействие (взаимното проникване на противоположностите) (срв. Шухов 2007: ІІІ-7 и сл.). Предметът е конкретно проявен в действителността обект при взаимодействието му със субекта. От друга страна, предметът не е част от обекта, а е познавателно отразена обособена цялост на множество негови прояви (в света от обекти), гранична контактна област, в която протича взаимодействието действителност-субект.
„Това, което може да бъде отделно, именно то е предмет [...] Предмет е всичко това, в което е заложен разделител, представляващ проява от такъв вид, по отношение на която може да се говори за контактна способност. Тогава всичко, което не може да влезе в съприкосновение, то, извинете, не е предмет“ (Шухов 2007: В-37).
Предметът е отделеност в съприкосновение с цялото. Затова контактността на предмета (хs) е неотделима от обособеността на обекта (х), в същия смисъл както обектът е неотделим от своята особена проява като предмет. В обект-субектното взаимодействие не съществува предмет без обект и обект без предмет, защото обектът/предметът и самото взаимодействие са част от едно цяло – действителността. Отношението между обект и предмет изразява отношението между съдържание и форма на една и съща част от действителността.

Резултат от целенасочено търсене

Познанието е призвано да реши две взаимосвързани задачи: да постигне обективните закономерности на съществуващото и да разкрие мястото на субекта в света. За да изпълни своето призвание, познанието се проявява едновременно в две ипостази: като дейност и като поведение (Чешев 2003: Введение). Затова знанието, което е продукт на познавателния процес, от една страна, е свързано с предметно-практическата дейност на субекта и, от друга – въобще с отношението между субекта и заобикалящия го свят.

Двойнственият контекст на познавателната изява формира съответно обективното значение и субективния смисъл на знанието (респ. на познавателния процес). Разграничението между понятията „значение“ и „смисъл“ може да бъде поставено с отвличането от или с въвличането на субекта в рефлексивния процес на усвояване на действителността: значението е обективна, а смисълът – субектна характеристика на знанието съответно в практическата дейност и в цялостното отношение на субекта към света. И така:
Значението е:
(1) „това, което даден случай превръща в детерминант по отношение на даден обект“;
(2) „такава условност на представата, която е свързана със случая и затова е неотделима от своята конкретна „точкова” локализация“;
(3) такава представа, която е открита само за ограничен брой определения, и...
(4) каквото е, защото значението отразява онтологичния детерминизъм – действието на строгите обективни закони на действителността.
Смисълът е:
(1) „всичко онова, което сме способни да припишем на обекта“;
(2) нещо, което „се основава именно на факта на дадена наша постъпка, при която ние придаваме на предмета някакво отъждествяване“;
(3) „такава представа, която е открита за отъждествяване с принципно неограничен брой определения“, и...
(4) каквото е, защото отразява субективната свобода, свободата на съотнасяне на субекта към действителността в стремежа да я постигне, и изразява безкрая на познавателното усилие.
Или: „По-просто казано, смисълът е нашето разбиране за революцията като очакване на светлото бъдеще, значението – тягостната картина на междуособната война“ (Шухов 2007: В-3).

Значението съдържа обективните характеристики на знанието, които са заложени в рефлексивните образи на: специфичните условия на взаимодействие между даден обект и познаващия го субект (Us), дадения обект в предметно взаимодействие с познаващия субект (хs), въздействието на субекта върху обекта на познание (Δs), крайния резултат от преобразуването на обекта (Рs).

В ядрото на знанието факторът на избор откроява в тези рефлексивни образи техните обективни черти – предметност и действеност на субект-обектното взаимодействие. Превръщането на фактора на избор в активатор откроява субектните характеристики на знанието – неговия смисъл. Тогава предметността и действеността на субект-обектното взаимодействие биват преобразувани в предмет на изследване като причинност и телеология на взаимодействието. Самият предмет и самото действие в зависимост от позицията на субекта и неговата крайна цел могат да „сменят местата си“, като бъдат превърнати съответно предметът в действие, действието в предмет на изследване.

С други думи, предмет на изследването може да бъде всеки компонент, заложен в структурата на знанието, и всяко отношение между компонентите. Всеки компонент може да бъде разглеждан и като динамика (действие), а не просто като вещна статика (вещ). Разкриването на това обективно епистемологическо богатство е част от крайната цел от значение за познаващия субект.

Условията, предметът, действието и резултатът дават отражение върху субекта, който индикира тяхното въздействие и упражнява от своя страна въздействие върху тях. Намирайки тяхното значение и смисъл, субектът опредметява сам себе си. Саморефлексията е същностна черта на значението и смисъла на знанието, произтичаща от неговата специфика на образец на практическата дейност.

Субективно и обективно се съчетават в неразривно единство в единството на смисъла и значението на знанието. Едновременно с това смисълът и значението на знанието са отражение на смисъла и значението на предметно-практическата дейност на субекта в отношението му към обективната действителност. Така се проявява единството на знанието с онова, което то отразява. Защото всяко знание се реализира не само в познавателния процес, но преди всичко в цялостната предметно-практическа дейност на субекта. Основанията за съществуване на знанието трябва да бъдат търсени именно в тази дейност, тъй като тя създава необходимостта от знание и определя целите на неговото използване.

Знанието се появява по необходимост; то не е произволно явление и не е виртуална реалност, макар да създава такава. В еволюционен и исторически аспект знанието се заражда заради човека като познаващ субект, за да служи на неговите потребности и цели. Знанието възниква, за бъде преодоляно неравенството между ограничения във времето и пространството субект и безкрайността на обективната действителност:
„Една необхватна безпределност, лишена от живот и смисъл, стои срещу разума. Разумът, веднъж допуснал тази безпределност, може да й противостои само с абсолюта на знанието, със Знанието с главна буква и оттук безкрайната мощ на действието, единствено адекватна на Вселената“ (Герджиков 1995: 14).
„Обобщавайки цялата гама от необходими условия, ние трябва да си представим, че знанието се появява именно там, където се появява индивидът [субектът], чувстващ ограниченията на съществуващата практика, там, където се извършва преоценка, „ревизия“ на тази практика“ (Шухов 2007: В-28).
С други думи, познаващият субект се стреми да придобие знание, за да разбере и преодолее ограниченията на средата, в която се намира, за да разкрие възможностите как да удовлетвори собствените си потребности (не само епистемологични). В този смисъл подтикът за знанието е извън субекта, но възможността за знание е вътре в познавателната система, изградена от субекта.

Доколкото импулсът за познание произтича от външни обстоятелства, то и източникът на фактори на избор се намира извън разпознаващата ги система (SR) като следствие от взаимодействието й с друга система (Sa), която излъчва към нея факторите на избор. В този случай факторите на избор се проявяват като активатори (Розов 1977: 128):
SafaΔcSR,
където Sa e система-източник на фактори на избор, fa е активатор, Δc – акт на разпознаване на активатора, SR – разпознаваща система.

Когато едната система разполага с повече фактори на избор от другата, то тя се проявява в ролята на „разузнавач“ (Розов 1977: 128). Когато двете системи разполагат с еднакво количество фактори, но едната проявява способност да произвежда повече съчетания от тези фактори, то тя се проявява като „инструктор“ (Розов 1977: 129). Когато двете системи са подсистеми на една обединяваща ги система (Su), то активаторите не просто са образци за подражание, които разпознаващата система трябва да следва за преобразуване на действителността, те са преди всичко средство за целенасочено управление (Розов 1977: 133).

Необходимостта от знание е определящо, но не и достатъчно условие за появата му. Решаваща причина за зараждането на знанието е превръщането на обмена на активатори в цел. Превръщането на обмена на активатори в цел представлява по същество преднамерено търсене на определени активатори и по такъв начин окончателно универсализиране на образеца на предметната дейност на субекта. В случая този образец се използва не за непосредственото преобразуване на обективната действителност, а за преобразуване на нейното субективно отражение (вж. Розов 1977: 143).

Затова появата на знанието е поява на норматив не само за предметно-практическата дейност, но и за самото знание като такова, с появата си знанието нормира и самото себе си. Като всеки норматив то преследва относително отчуждена, но възнамерявана да бъде присвоена, т. е. постигната цел, която се реализира в двете ипостази на познавателния процес: в предметно-практическата дейност и в поведението на познаващия, произвеждащия знание субект. Затова знанието е проява преди всичко на активното отношение на субекта едновременно към обективната действителност и към себе си като взаимодействащ с тази действителност.

Целенасочено преследван резултат

Значението, смисълът, необходимостта и целта на знанието изразяват проявените отношенията в познавателната ситуация, като тези отношения са подчинени на един-единствен императив – преодоляване на недостатъците в практиката на субекта. Изразено в кибернетични термини (вж. Heylighen et al. 2007: 3–4), значението, смисълът, необходимостта и целта на знанието се свързват пряко с оцеляването на субекта. Факторите на избор са своеобразни, идентифицирани от субекта стимули (stimuli) на външната среда (т. е. активатори) за вземане на решение (decision-making) и за разрешаване на даден проблем (problem-soving). Понятието вземане на решение е друг изказ на избора на поведение, а решаването на проблема изразява понятието изпълнение на решение. В тази концептуална рамка активирането на факторите на избор означава очертаване на необходимостта от вземане и изпълнение на решение за преодоляването на даден проблем. Преодоляването на проблемите пред субекта, разрешаването на проблемността като ориентир за знанието е негова крайна цел, фундаментална необходимост, обективно значение и субективен смисъл, т. е. целенасочено търсен резултат.

Нормативно закрепено значение

Системата на познанието е рефлексивна нормативна система и резултатите от нейното функциониране (т. е. знанията) функционират като нормативи (Розов 1977: 84–86). Нормативността на знанието е закрепена във функциите, които то изпълнява в системата на познанието като цяло и поотделно, в нейните основни подсистеми:
  • особена мнемологична подсистема за идентифициране и закрепване на фактори на избор, съвместими, т. е. консистентни (непротиворечиви, последователни, взаимодопълващи) с вече идентифицираните и закрепени фактори на избор;
  • особена рефлексивна подсистема за търсене и фиксиране – своеобразен обмен – на фактори на избор;
  • особена комуникационна подсистема за производство на активатори;
  • особена репродуктивна подсистема за възпроизводство на стандартизирани отговори на активаторите и за постигане на завършен резултат (артефакт) (Розов 1977: 144–153).
Във всяка една от подсистемите в системата на познанието знанието изпълнява в качеството си на норматив различни функции съответно като:
  • „средство за фиксиране на новия фактически материал, новия опит“ (Un);
  • „програма за обработка, интерпретация на резултатите от наблюдението“ (xn);
  • „програма за решаване на задачи“ (Δn);
  • „програма за постулиране на познавателни задачи“ (Pn) (Розов 1965: 108).
Отделните съставни части на знанието са носители на неговите нормативни функции (Розов 1965: 109) fn(UxΔP → UnxnΔnPn), които според връзката си със съответните подсистеми могат да бъдат назовани консистентна, информационна, технологична и телеологична функция. Функционалната нормативност на знанието определя проявата му като:
  • идея в обмена на образци-фактори на избор, респ. при изпълнение на консистентната му функция – fn(Un);
  • информация в обмена на образци-активатори, респ. при изпълнение на комуникационната му функция – fn(xn);
  • технология в производството на образци-фактори на избор, респ. при изпълнение на технологичната му функция – fnn);
  • цел в производството на образци-активатори, респ. при изпълнение на телеологичната му функция – fn(Pn).
Консистентната функция на знанието е свързана с проявата му на „средство за фиксиране на новия фактически материал, новия опит“, т. е. съвместяване на нов и стар познавателен опит. При отразяване на обективната реалност знанието снема онтологията на действителността в идея за света (U → Un). По същество новият познавателен опит бива вписван в създадена вече от познаващия субект онтологическа картина. По такъв начин законите на битието са първият норматив, който знанието отразява и вплита в субект-обектните отношения: човек не може да не се съобразява със законите на Вселената, в която живее, но той се съобразява с тях така, както ги разбира, въз основа на знанието, което отразява за него тези закони. Именно затова нормативността на знанието е консистентна, защото произтича от съвместяване на обективните закони в поведението на субекта (чрез знанието като образец на човешката дейност).

Информационната функция на знанието е свързана с проявата му като „програма за обработка, интерпретация на резултатите от наблюдението“, т. е. норма за интерпретиране на рефлексивното отражение на действителността. Рефлексията върху реалността снема нормативно нейните предметни характеристики (x → xn) във факти за случващото се, т. е. в информация за обекта на рефлексия. По такъв начин знанието снема неопределеността, преобразува независещата от субекта действителност в разпозната среда.

Функционално проявено като информация, знанието позволява на субекта действено да усвоява заобикалящата го среда (∆), при което фиксираната вече рефлексивна подредба на обективната действителност се превръща в активатор на неговото поведение. Именно предопределеното активиране на субекта при обмена на знание (комуникационния акт) поражда особена нормативност, която може да бъде наречена информационна нормативност.

Технологичната функция на знанието е свързана с проявата му като „програма за решаване на задачи“ (∆ → Δn), т. е. норма за преобразуване на обкръжаващата субекта среда. При преобразуването на заобикалящата действителност знанието превръща рефлексивно опредметеното субект-обектно отношение в технология. Знанието-технология усвоява действителността, т. е. превръща външния за субекта свят в нещо свойствено, разпознато, съединява субект и обект на познание. Активната преобразуваща сила на знанието-технология е сила, която е породена в „крос-катализата“ на съвместяване на субекта със света и активирането на неговия избор на поведение; тази сила поражда особена нормативност на знанието, която затова може да бъде наречена технологична нормативност.

Телеологичната функция на знанието е свързана с проявата му като „програма за постулиране на познавателни задачи” (Рn). В поредицата от разсъждения за функционалността на знанието това означава норма за въз–производство на рефлексивно опредметеното практическо субект-обектно отношение. С други думи: знанието цели да отрази обективно реалността, каквато е, да снеме в себе си нейната причинност, да следва нейния технологичен норматив, да впише потребностите на субекта в света и да промени реалността според възможностите на субекта да удовлетвори тези потребности (Герджиков 1995: 94). Знанието винаги съдържа цел и в този смисъл нормативността, зададена от знанието-цел, е телеологична нормативност.

Източници
  1. Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995, 306 с.
  2. Капра 1997: Капра, Фритьоф. Дао на физиката, София, 1997, 376 с.
  3. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.
  4. Розов 1977: Розов, Михаил. Проблемы эмпирического анализа научных знаний. Новосибирск, 1977, 224 с.
  5. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с.
  6. Спицнадель 2000: Спицнадель, Василий. Основы системного анализа. Санкт-Петербург, 2000, 326 с. www.vusnet.ru, 12.08.2007, MSWord.
  7. Търкаланов 2003: Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София, 2003, 140 с.
  8. Философский... 1983: Ильичев, Леонид, и др. Философский энциклопедический словарь. Москва, 1983, 840 с.
  9. Чешев 2003: Чешев, Владислав. Проблема познания в философии. Томск, 2003, www.philosophy.ru, 06.09.2007, HTML.
  10. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественого анализа, http://nounivers.narod.ru, 28.08.2007, НТМL.
  11. Forster 1997: Forster, Malcolm. A Biased Introduction to the Philosophy of Science. Madison, Wisconsin, USA, 1997, http://philosophy.wisc.edu, 06.04.2010, PDF, 14 p.
  12. Gegeo and Watson-Gegeo 2001: Gegeo, David, and Karen Ann Watson-Gegeo. “How We Know”: Kwara‘ae Rural Villagers Doing Indigenous Epistemology – The Contemporary Pacific, Volume 13, Number 1, Spring 2001, 55–88, www.usp.ac.fj, 24.10.2008, PDF, 34 p.
  13. Heylighen et al. 2007: Heylighen, Francis, et al. The Emergence of Distributed Cognition: A Conceptual Framework, http://pespmc1.vub.ac.be, 25.09.2007, PDF, 18 p.


Поредица
София, 2011

Публикации