Измерване, изчисляване и преценка на риска и сигурността

Румен Гюров

(изтегляне)

Не съди за едно като за малко,
а за друго като за голямо,
защото няма как да знаеш
кое колко тежи.
– Пирке Авот 2:1

Въведение

Анализът на риска и сигурността започва с тяхното идентифициране (разпознаване, т.е. с качествен анализ), преминава през преценяването им (количествен анализ: измерване и изчисляване) и завършва с тяхната оценка (качествен анализ, който определя тяхното въздействие, изразено като резултат от преценяването им, съотнесено към конкретни потребности и интереси).

Рискът и сигурността са противоположни, но едновременно сходни явления. Ако сме ги идентифицирали, можем да ги превърнем в предмет на нашия анализ, можем да приложим спрямо тях една и съща технология, която да ни предостави непротиворечиви, съвместими, сравними и достоверни резултати от тяхната преценка. Затова нека се насочим към следното:

Съдържание

• Технология на преценяването. Разграничение между преценка и преценяване. Матрица на технологията за преценяване на риска и сигурността.
• Области на преценка. Стратегически карти за ефективно организационно управление. Матрица на преценяването по области. Матрица на технологията за преценяване на риска и сигурността по области.
• Умна преценка. Умни цели. Критерии за „умна преценка“.
• Средства за идентифициране. Списъци и показатели за проверка, измерване и изчисляване на риска и сигурността.
• Формулиране на показатели. Разграничение между индикатори и индекси. Изисквания към индикаторите. Предимства и ограничения при използването на показатели. Пример с атестиране и оценка на изпълнението на служител.
• Измерване и изчисляване. Вероятност от настъпване на събитие и предвиждане на последиците от него. Прагови значения за определяне на риска и сигурността. Уточняване на понятията за преценка на риска и сигурността. Разграничаване на необходим, достъпен, недостъпен, достатъчен, недостатъчен, обхванат и наличен ресурс. Зависимостта като уязвимост или/и устойчивост. Правила на преценяването на риска и сигурността. Матрица за преценяване на риска. Видове риск. Матрица за преценяване на сигурността. Видове сигурност. Някои особености на статистическите и вероятностните методи.
• Обобщение. Матрица за преценяване на риска и сигурността по обективни показатели.
• Препоръчителни източници: БДС ISO 31000:2018 – Управление на риска. Указания; БДС EN ISO 31010:2010 – Управление на риска. Методи за оценяване на риска (IEC/ISO 31010:2009); А. Иванов, С. Олейников и С. Бочаров, 2008; Робърт Каплан и Дейвид Нортън, 2006; Джеймс Мичъл и Томоми Курокава, 2005; Лиса Сегнестам, 2002; Питър Харди и Терънс Зден, 1997.

Технология на преценяването

Преценката на риска и сигурността е резултат от единен процес на тяхното идентифициране, измерване, изчисляване и преценяване. Идентифицирането е задача на качествения, [1] преценяването (измерването и изчисляването) – на количествения [2] анализ. Самата преценка е своеобразен завършек на този процес. И нека обърнем внимание на едно съществено разграничение: когато говорим за „преценка“ имаме предвид четири звена на единен процес – идентифициране, измерване, изчисляване, преценяване; когато говорим за „преценяване“ имаме предвид само последното звено в процеса на „преценяване“, което „осмисля“ резултата от изчисляването и „произвежда“ самата „преценка“ (идея: БДС 2018: 5).

Рис. 1. Матрица на технологията за преценяване на

риска и сигурността

Неизбежното съчетаване на качествен и количествен анализ произтича от следните два неотменими принципа:

1. Само това, което може да бъде измерено, може да бъде управлявано, но едновременно с това...
2. Само това, което може да бъде описано, може да бъде измерено (см. Каплан, Нортън 2006: xv).

Затова, първото нещо, което ни е необходимо е да определим какво точно измерваме и изчисляваме – сигурност или/и несигурност, съотв. предизвикателство, опасност, заплаха или/и риск. Подобна качествена определеност имаме в нашите дефиниции за сигурността, несигурността, предизвикателството, опасността, заплахата и риска като проявени съотношения между необходим, достъпен и недостигащ ресурс за отразяване на дадено въздействие.

Виждаме, че във фокуса на нашата преценка е поставен ресурсът. Нека уточним, че ресурсът, с който системата разполага, може да е, но може и да не е необходим за дадено взаимодействие. Нас ни интересува, и това е интуитивното ни и естествено разбиране, само онзи ресурс който едновременно е достъпен и необходим за това взаимодействие. Затова във всичките използвани от нас определения и свързани с тях представи за сигурността и видовете несигурност под „достъпен ресурс“ следва да разбираме „необходим достъпен ресурс за отразяване на дадено взаимодействие“.

С това уточнение, приетите определения са достатъчно конкретни и позволяват прилагане на качествен и количествен анализ. Позволяват и по-нататъшно конкретизиране на това какво представляват непосредствените прояви на риска и сигурността. Как става това?

Първата ни стъпка, разбрахме, е идентифицирането на качествените характеристики на риска, съотв. сигурността. За целта разполагаме поне с два полезни инструмента: области на преценка и „умни цели“.


Области на преценка

През 1992 г. Робърт Каплан и Дейвид Нортън предлагат въвеждане на балансирана система от показатели за измерване и ефективност в бизнес управлението (Каплан, Нортън 2006: xi; Kaplan, Norton 1992). Впоследствие двамата автори развиват тази система, за да стигнат през 2004 г. до т.нар. „стратегически карти“ за ефективно организационно управление, които включват развити и подробно разработени показатели (Каплан, Нортън 2006: xi-xvi).

Със своите стратегически карти Робърт Каплан и Дейвид Нортън предлагат показателите за управление да обхванат следните основни области:

• управление на операциите, вкл. развиване и поддържане на взаимоотношения с доставчиците, производство на продукти, услуги, разпределение и доставка, управление на риска;
• управление на клиентите, вкл. избор и привличане на клиенти, съхраняване на клиентската база, развитие на отношенията с клиентите;
• иновация, вкл. определяне на възможностите за нови продукти и услуги, управление на портфейл за въвеждане на нови продукти и услуги;
• регулаторни и социални процеси, вкл. отношение към околната среда, безопасност и здраве на служителите, практики на подбор и наемане на персонал и инвестиции в обществото (Нортън, Каплан 2006: 12-30, 109-203).

В разработените от Робърт Каплан и Дейвид Нортън стратегически карти виждаме не просто акцент върху вътрешните процеси в бизнес организацията, а непрекъснато свързване на тези процеси с взаимодействия във външната среда, пазара, бранша, в който организацията се конкурира. И разбира се, такъв подход е в плюс за популярността на авторовата концепция. Такъв подход съответства и на потребностите на анализа на риска и сигурността.

За да определим областите на преценка на риска и сигурността, обаче, на нас ни е необходимо да решим поне три задачи: първо, да разграничим ясно вътрешни от външни взаимодействия, като едновременно с това обособим връзката помежду им; второ, да определим по-точни понятия, които да съответстват на нашата концепция за риска и сигурността; трето, да изработим подход, приложим във всички сфери на човешка дейност (освен в бизнеса, също и в политиката, обществото, дипломацията, сигурността, военното дело...). В такъв случай приемаме, че областите на преценка на риска и сигурността са:

1. необходимите ресурси във взаимодействията с външната среда, вкл. с наши съперници, поддръжници и други фактори от значение за възникване и развитие на критична ситуация (предизвикателство, опасно събитие, заплаха и вероятност от загуба на достъп до ресурс);
2. достъпните ресурси, подложени на влияние, вкл. тяхното придобиване, съхраняване, разпределение, ползване и недостиг;
3. съотношенията между външното влияние, вътрешноорганизационния интегритет и достъпа до ресурс, с оглед организационните интереси, постигане на целенасоченост на действията и постигане на сигурност;
4. резултатите, последиците от всички взаимодействия върху вътрешноорганизационните процеси, вкл. управлението на ресурсите, взаимодействието между различните звена и координацията между различните нива в организацията – напр., стратегическо, оперативно и изпълнителско (рис. 2. Матрица за преценяване по области).

Рис. 2. Матрица за преценяване по области

По области етапите за преценяване на риска са:

1. Идентифицираме: определяме целия необходим ресурс за дадено взаимодействие (качествен анализ).
2. Измерваме: определяме величината (обема или/и стойността) на целия необходим ресурс; накратко, определяме необходимия ресурс (количествен анализ).
3. Измерваме: определяме величината (обема или/и стойността) на целия достъпен ресурс, [3] необходим за даденото взаимодействие; накратко, определяме достъпния ресурс (количествен анализ).
4. Изчисляваме: установяваме съотношението между достъпния и необходимия ресурс (количествен анализ).
5. Преценяваме: определяме установеното съотношение като наличие на сигурност или вид несигурност (количествен анализ с преход към качествен анализ).

Ако съчетаем представата си за процеса на преценяване с тази за областите на идентифициране на риска и сигурността, можем да използваме следната матрица:

Табл. 1. Преценяване на риска и сигурността по области

Запомнете!

В случай че достъпният ресурс е по-малко от необходимия, т.е.:

достъпен < необходим ресурс, имаме недостиг на ресурс (недостигащ ресурс),

т.е. риск!

В случай че достъпният е равен или повече от необходимия ресурс, т.е.:

достъпен ≥ необходим ресурс, имаме достатъчен ресурс,

т.е. сигурност!

Обхватът на изброените области на преценяване е определен само най-общо. Следващата ни стъпка е да конкретизираме подобластите, в които се извършват взаимодействията, представляващи интерес, и свързаните с тези взаимодействия, взаимозависимости, съотношения и установени резултати – риск или/и сигурност. Това означава, че е необходимо да идентифицираме, измерим, изчислим и преценим взаимодействията, взаимозависимостите, съотношенията и резултатите от тях съобразно сферата на човешка дейност. В такъв случай имаме възможност да приложим съответните структуриращи методи, особено PEST методите, вкл. в най-разгърната им форма STEEPLED. И понеже за всяка сфера на човешка дейност в обществената система е структурирана съответната ѝ подсистема, най-мощното аналитично средство, с което разполагаме е системният метод.


Умна преценка

Всеки организационен ресурс е актив за постигане на конкретна организационна цел. Всяка цел е (или би трябвало да е) част от цялостна стратегия на организацията и за да не поражда сама по себе си неопределеност, трябва да е т.нар. „умна цел“.

Умната цел трябва да бъде конкретна, измерима, достижима, релевантна и времево определена (UCOP 2016: 3; Nemiro et al., eds. 2008: 112; ODNI 2008: 16; срв. Nagel et al. 2013: 40-41; Ajaib et al. 2011: 5; и др.). [4]

Наименованието „умна цел“ идва от абревиатурата на английски на понятията „конкретен“ (Specific), „измерим“ (Measurable), „достижим“ (Achievable), „релевантен“ (Relevant) и „времево определен“, букв. „времево ориентиран“ (Time-oriented), т.е. SMART – бълг. „умен“.

Умната цел обикновено означава, че искаме да увеличим или намалим нещо като количество или/и качество, да запазим, направим или/и развием нещо/някого. За да бъде конкретна тази цел, тя трябва да отговаря на вече известните ни въпроси „Кой?“, „Какво?“, „Къде?“, „Кога?“, „Как?“, „Кое?“. Техните отговори ни позволяват конкретно да определим: отговорните за постигането на целта служители; действията, които следва да се предприемат; времето, мястото, начина и обекта на предприеманите действия (UCOP 2016: 3-9).

Добре формулираната умна цел ни позволява добре да формулираме „необходимия ресурс“ за постигането ѝ. Ако целта е конкретна, можем да посочим конкретно необходимия ресурс. Ако целта е измерима, можем да посочим количеството необходим ресурс. Ако целта е достижима, можем да изравним достъпния с необходимия за постигането ѝ ресурс. Ако целта е релевантна (съответства) на потребностите и прилаганата стратегия, можем ефективно да използваме достъпния ресурс за постигането ѝ. Ако целта е времево определена, достъпът до ресурс също е определен във времето. Тогава недостигащият ресурс е винаги осезаем като разлика между необходим и достъпен ресурс. Тогава идентифицираме с него онази пречка, която не позволява постигане на целта. Недостигащият ресурс е обективна предпоставка да се изправим пред риска от провал на нашите цели.

Всъщност, логиката на идентифициране, измерване, изчисляване и преценяване на ресурсите следва да отрази в себе си логиката на поставяне и постигане на „умни цели“. Ако използваме „умната цел“ като матрица за всеки един етап на преценяване на ресурсите, нашата преценка също трябва да е „умна“ и затова следва да бъде:

1. Конкретна: преценка на конкретен ресурс, кой, къде, кога, как и какъв конкретен ресурс използва за постигане на дадена цел.
2. Измерима: преценка, която може да бъде проверена във всеки момент за даден количествено измерим ресурс.
3. Достижима: преценка на целия достъпен ресурс, който позволява придобиване на нов ресурс и изравняване на достъпния с необходимия ресурс за постигане на дадена цел.
4. Адекватна: преценка, която отчита потребностите от ресурс, очертава неговия недостиг и е неразделна част от цялостната стратегия на дадена организация.
5. Времево определена: преценка, която отчита жизнения цикъл на ресурса.

След идентифициране на конкретните области, „умните цели“, необходимите, достъпните и недостигащите ресурси и начините за тяхната преценка идва ред да определим средствата за идентифициране на риска и сигурността.


Средства за идентифициране

В стандартите за анализ и управление на риска се изброяват редица методи за неговата оценка, два от които са т.нар. списъци за проверка и показатели за риск (БДС 31010: В.4 и В.28). Списъците и показателите са резултат от предварителен анализ, представляват средства за идентифициране и оценка и са свързващо звено между анализа и управлението (БДС 31010: В.4.2 и В.28.3). Наличието им в стандартите за нас е само повод, да направим отново уточнение с оглед правилната употреба на понятията! Под „метод“ обикновено разбираме „изследователска технология“, чието съдържание е с много по-широк обхват от съдържанието на понятията „списък“ и „показател“. В този смисъл, списъците и показателите не са аналитични методи, а средства за количествен анализ на риска (респ. сигурността).

Списъците за проверка обхващат: всички звена от жизнения цикъл на даден продукт, услуга, процес и система; всички средства за управление на организацията, нейните активи, дейност и цели; всички онези събития, които пораждат опасност за организацията. Разработват се въз основа на спецификата и натрупания опит на организацията. Прилагат се при постоянно наблюдение на вътрешната и външна организационна среда, при ясно разграничаване на известни от неизвестни променливи. Могат да се прилагат от всеки служител, дори неспециалист, във всяка дейност и задача. Ориентират поведението на служителите спрямо усвоената рутина. Прилагането на списъците за проверка не бива да ограничава въображението за идентифициране на риска. При прилагането им следва да се обърне особено внимание на онези неизвестни променливи, които вече са идентифицирани и редовно отчитани в анализа на риска, но които в даден момент могат да преминат определени прагове и да генерират риск (вж. БДС 31010: В.4).

За целите на доброто управление изобщо, можем да обогатим съдържанието на списъците, като включим в тях не само събитията, създаващи опасност, но и всички събития, които произтичат от вътрешноорганизационната дейност и от взаимодействието с външната среда. Струва си да включим в съдържанието им показатели за риск и сигурност, които още по-конкретно да дефинират параметрите за управление, да послужат за целите на анализа и да подпомагат ефикасното организационно поведение спрямо риска.

Показателите за риск са вероятно най-мощното средство за непосредствено идентифициране, бърза преценка и ефективно управление на риска. Показателите се формулират за всяка конкретна дейност или задача въз основа на предварително установени, измерими и съпоставими качествени характеристики. При добре разработени показатели, можем точно да определим обхвата и нивото на риска. За определяне на обхвата измерваме качествените характеристики, като представяме резултата от измерването с т.нар. „бална оценка“. За определяне на нивото съпоставяме получените бални оценки за различните характеристики, като представяме резултата от съпоставянето им в „рангова скала“ (вж. БДС 31010: В.28).

За да преодолеем недостатъците в терминологията, стандартизирана в поредицата ISO 31000, можем да приемем, че балната оценка на риска е онази стойност, която на друго място се назовава или е част от „преценката на риска“ (срв. БДС 31010: В.28.1; БДС 73: 3.7.1).

Препоръчаният от международния стандарт подход към анализа на риска е напълно приложим и за анализа на сигурността. Нашата представа за „риск“ и „сигурност“ съдържа съвместими едно с друго, взаимосвързани понятия и се формира около съдържанието на понятието „ресурс“. С други думи, и риска, и сигурността идентифицираме, измерваме, изчисляваме и преценяваме в едни и същи взаимодействия, взаимозависимости, съотношения и резултати от тях, въз основа на едни и същи ресурси. Затова можем да говорим едновременно за показатели за риск и сигурност.


Формулиране на показатели

Формулирането на всеки показател е подчинено на ред изисквания и се предшества от високо отговорен аналитичен процес. Тъй като експертите в областта на устойчивото развитие разполагат вероятно с най-добре разгърната, широко прилагана и популярна методология за формулиране на показатели, е добре да се обърнем към техните постижения. Освен развитата методология, идеята за устойчиво развитие борави с основното понятие, което дотук сме определили като сърцевина на нашето разбиране за риска и сигурността – понятието „ресурс“.

Лиса Сегнестам в своя разработка – „Индикатори на околната среда и устойчивото развитие: теории и практически опит“ (Вашингтон, 2002), представя разграничението между два вида показатели: „индикатори“ и „индекси“. Първото изискване към правилното формулиране на показателите е да направим именно това разграничение!

Под индикатор се разбират количествени данни [за наличие или отсъствие на някакъв ресурс], под индекс – обобщен показател, агрегирани количествени данни, поставени в някакво отношение помежду им (Segnestam 2002: 3-4).

Преценката на риска и сигурността (т.е. тяхната бална оценка) може да започва, по подобие на оценката на устойчивостта, с един общ индикатор или индекс, или да започва с оценка на мрежа от индикатори или индекси (см. Segnestam 2002: 25).

В контекста на устойчивото развитие, през 2001 г. Комисията на европейските общности поставя четири изисквания при съставяне на списък с индикатори. Списъкът трябва да бъде: устойчив, за да гарантира повторяемост на оценката; гъвкав, за да се приспособява към актуалните приоритети; кратък, за да се съсредоточат усилията и провежда последователна политика, и уравновесен, така че да разграничава отделните предметни области [области на нашата преценка], които подлежат на измерване (COM(2001): 2).

В колективно изследване от 1997 г. „Оценяване на устойчивото развитие: принципи за практиката“, под редакцията на Питър Харди и Терънс Зден, авторите обръщат внимание върху необходимостта стойностите на индикатора да могат да бъдат съпоставяни по подходящ начин с набелязани цели [вж. „умни цели“], други относими стойности, диапазони от стойности, прагове на стойността или посоки на съществуващите тенденции. Изразената гледна точка е, че принципите за формиране на индикатори могат да послужат за целите на различни обществени групи, неправителствени организации, корпорации, правителства, местни управи и международни организации (Hardi, Zdan, eds. 1997: 3-4, 16-20).

През 2007 г. Департаментът по икономически и социални въпроси на ООН издава ръководство „Индикатори на устойчиво развитие: насоки и методологии“. В ръководството са посочени три изисквания към формулирането на базови индикатори за оценка на човешката дейност съобразно критериите за устойчиво развитие. Според авторите на документа, индикаторите трябва да обхващат проблемите в повечето страни по света, да отразяват ключова информация, която не се съдържа в други индикатори, и да са достъпни поне в обозримо време и на поносима цена (DESAUNS 2007: 9).

Идеите, представени дотук, можем да обобщим, като посочим следните изисквания към формулирането на индикатори: широкообхватност спрямо дейността; съотносимост с потребностите; отчетливост в обхвата, така че да няма припокриване; достъпност на данните за тяхното измерване.

Подобно на формулировката за умна цел, формулировката на индикатора следва да отговаря на същите изисквания, така че индикаторът да бъде конкретен (specific), измерим (measurable), достижим (achievable), релевантен (relevant) и времево ориентиран (time-oriented), т.е. SMART (вж. по-горе).

За да съвместим тези идеи с нашата идея за управление на риска и сигурността, можем да прецизираме изискванията си. В този смисъл индикаторите трябва да бъдат:

• всеобхватни, отразяващи процесите във вътрешната и външната среда;
• конкретни, качествено разграничени един от друг, без припокриване;
• наблюдаеми, непосредствено разпознаваеми и измерими;
• адекватни, съобразени с потребностите на управлението.

Според Лиса Сегнестам използването на индекси за целите на устойчивото развитие има следните предимства: показва силните и слабите страни в развитието; може да бъде комбинирано с показател като брутния вътрешен продукт за оценка на общото благосъстояние; агрегираните индикатори очертават връзките в сърцевината на развитието; верифицирането на отделните индикатори е относително по-лесно и леко възпринимаемо и от експерти, и от по-широка публика (Segnestam 2002: 25).

Можем да кажем, че предимствата при използване на показатели се изразяват в следното:

1. Използването на показатели улеснява оценката и анализа.
2. Индексите имат по-висока аналитична стойност от индикаторите.
3. Агрегирането на показатели отразява многообразието.
4. Показателите могат да се прилагат от неспециалисти.

Според Лиса Сегнестам използването на индекси за целите на устойчивото развитие може да бъде белязано със следните недостатъци: агрегираните индекси скриват значението на съставящите ги индикатори и многообразието от връзки помежду им; агрегирането може да срещне пречки при определяне на тежестта на отделните индикатори и да бъде неясно и др. (Segnestam 2002: 25).

Можем да кажем, че най-съществените недостатъци при използване на показатели произтичат от:

1. Ограниченията на количествения подход.
2. Избора на неподходяща методология за агрегиране на индикаторите в индекси.
3. Скриването на реалните връзки между индикаторите, формиращи съответните индекси.
4. Допуснатото припокриване на обхвата на показателите.

Разработените показатели за устойчиво развитие на икономиката, природната среда и обществото, за регулиране на взаимодействието между отделни сектори на човешката дейност, на глобално, национално, регионално и локално равнище са широко прилагано и ефективно средство за анализ, оценка, управление и контрол (напр. COM(2001): 9-11; SDKP, 13.12.2017; DESAUNS 2007: 9-28; UNDSD 2001: 18-55; UNSDGR 2017; etc.).

За да илюстрираме „технологията“ за формулиране на показатели, можем да вземем като удобен пример атестирането, оценката на изпълнението на служителите на дадена организация.

Пример. Атестиране и оценка на изпълнението на служител 

Нека приемем, че имаме компания, която притежава верига от магазини за продажба на битова електроника: смартфони, таблети, лаптопи, компютърни конфигурации и аксесоари към тях! За да атестираме нашите служители и дадем обективна оценка на положения труд, формулираме определен набор от показатели според особеностите на тяхната работа. Задачата ни е да атестираме продавач в магазин според броя реализирани от него продажби по видове предлагани стоки – смартфони, таблети, лаптопи, конфигурации и аксесоари! Оформяме своеобразна измервателна скала, която да остойности видовете продажби едновременно според тяхното количество и значение за успеха на нашата компания (не става дума за цената на продаваната стока). Заедно с това тази скала измерва и приноса на служителя към този успех и в окончателния си вид изглежда така:

Табл. 2. Атестиране на служител

В първата колона, само за пригледност, слагаме поредни номера на нашите показатели. Във втората посочваме видовете продажби според предлаганата стока. В третата колона поставяме броя реализирани продажби за всеки вид в рамките, да речем, на един работен месец. В четвъртата поставяме предварително определен коефициент. В петата колона поставяме споменатата вече като понятие „бална оценка“ (бал), в нашия случай това е произведението между броя продажби от даден вид и коефициента за този вид продажба.

Предварително определеният от нас коефициент не е нещо случайно. Той показва сложността или/и значението на даден вид продажба за успеха на компанията. Под „сложност“ тук разбираме времето, необходимо на нашия служител да убеди потенциален клиент да извърши даден вид покупка. Под „значение“ разбираме дела на печалбата от даден вид продажба в общата сума на печалбите от всички видове продажби. В този смисъл нашият коефициент се изгражда върху относително обективна основа...

Коефициентът трябва да отговаря на едно важно условие: сумата от коефициентите по видове продажби следва да бъде 100%. [5] С други думи, реализирането на цялото разнообразие от продажби допринася на 100% за успеха на компанията. Последното е нашето водещо разбиране за дейността на компанията и нейната конкурентоспособност.

Първият ред в таблицата е заглавен ред. От втори до седми ред нанасяме данните за видовете продажби. Осми ред съдържа обобщение: общата сума продажби (независимо от вида), сумата на коефициентите (като контролно поле за приетия мащаб 100%), общия бал (сума от баловете по отделни видове продажба). На девети ред са средните показатели: среден коефициент (винаги 20% за пет вида продажби, т.е. 100%:5) и среден бал. Абсолютните стойности в осми ред и средните в девети ред са необходими при сравнение на показателите на нашия служител с поставената му норма на продажбите (неговите SMART цели) и при сравнение с показателите на другите служители.

В идеалния случай приведената таблица може да се трансформира за измерване на всяка човешка дейност. Примерът, разбира се, е съвсем условен, само за демонстрация. Нагледността му показва универсалната приложимост на използваните в него принципи (идея от: Heuer, Jr. 1999: 89-94; Търкаланов 2003: 106-107).

Следващата стъпка трябва да ни покаже как измерената дейност се свързва с риска и сигурността!


Измерване и изчисляване

В поредица на Harvard Business Essentials, през 2004 г. Ричард Люки предлага проста математическа функция, наречена „очаквана стойност“, за предпазване от събитията, които пораждат риск:

„В своя най-прост вид очакваната стойност се получава от предвижданията за последствията от събитието (Е) [умножена] по вероятността същото това събитие да настъпи (Х) или
Е (Х) = очакваната стойност“ (Люки 2006: 31; срв. БДС 31010: В.29).

През 2008 г. А. Иванов, С. Олейников и С. Бочаров, които разработват т.нар. инвестиционен риск, представят формула, която изразява съотношението между максималния размер на възможната загуба и реалния размер на наличните ресурси (изразени в парични единици): К = З / Р, където: К е коефициент на риска (обозначен от авторите като Кр); З – максимално възможен размер на загубата в парични единици (обозначен от авторите като У, от рус. „убыток“ – бълг. „загуба“); Р – наличен паричен ресурс за посрещане на риска (обозначен от авторите като С – собствен финансов ресурс на инвеститора) – Иванов и др. 2008: 20).

Авторите обръщат внимание на т.нар. прагови значения – за измерване на вероятността (р) от евентуална загуба и за измерване на обема (V) на евентуално засегнатия ресурс, изразени по следния начин:

pmin. < pзагуба < pmax. и Vmin. < Vзагуба < Vmax.

Разработват и допълнителен изчислителен апарат, свързан с оценката на риска и подходящ за етапите след неговата идентификация (Иванов и др. 2008: 51 и сл.).

Във връзка с формулирането на индикатори, Лиса Сегнестам също обръща внимание на праговите значения:

„Индикаторът трябва да отразява проблем, който включва прагове, отвъд които малките промени могат потенциално да доведат до необратими ефекти (например, застрашените биологични видове се превръщат в изчезващи).“ (Segnestam 2002: 16).

В необозримото количество източници за изчисляване на риска ще срещнем различен по сложност, обикновено приложим само от специалисти математически апарат. Нека се опитаме да сумираме онова, което е ясно дори за неспециалисти, и да разграничим лесно от трудно разбираемо. Необходимо ни е да унифицираме ползваните от други автори понятия и символи, да направим някои уточняващи бележки и да представим нашето обобщение по следния начин:

Първо. Нека уточним понятията, които е необходимо да използваме, за да измерим и изчислим степента на риск или сигурност:

Табл. 3. Показатели за преценяване на риска и сигурността

Второ. Съдържанието на приетите от нас понятия е ясно определено в нашето разбиране за риска и сигурността. С оглед нашата преценка, съдържанието им трябва да остане неизменно, като имаме предвид следното:

1. Въздействието върху достъпния ресурс може да бъде както благоприятно, така и неблагоприятно, а може да бъде едновременно и двете. При благоприятно въздействие можем да кажем, че имаме благоприятно събитие, което ни дава възможност да увеличим количеството достъпен ресурс. При неблагоприятно въздействие имаме опасно събитие, което създава вероятност да загубим определено количество достъпен ресурс. Събитие, което едновременно увеличава и ограничава достъпа до ресурс, можем да наречем неутрално събитие. В първия случай естественото ни разбиране е, че събитието поражда сигурност, във втория – риск, в третия – неопределеност.

2. При всяко събитие, свързано с риска и сигурността, имаме въздействие върху конкретен ресурс. В тази връзка още веднъж следва да припомним и уточним, че имаме:

• необходим ресурс, т.е. ресурс, необходим на дадена система във връзка с конкретно въздействие; 
• достъпен или недостъпен ресурс, т.е. ресурс, който може да е, но може и да не е необходим; 
• достатъчен или недостатъчен ресурс, т.е. необходим ресурс, с който съответно имаме сигурност или сме изложени на риск. 

Запомнете! Аналитичната ни задача, когато преценяваме риска и сигурността, е да установим преди всичко необходимия ресурс. В този смисъл, когато говорим за достъпен или недостъпен ресурс, разбираме „необходим достъпен ресурс“ или „необходим недостъпен ресурс“. 

Във връзка с въздействието на дадено събитие имаме: 

• обхванат ресурс, [6] който може да е, но може и да не е необходим във връзка с конкретно въздействие, но за целите на нашата преценка тук под „обхванат ресурс“ следва да разбираме „повлиян от дадено събитие необходим достъпен ресурс“; 
• наличен ресурс, който може да е, но може и да не е необходим, но за целите на нашата преценка тук под „наличен ресурс“ следва да разбираме „целия необходим достъпен ресурс“. 

Следва да помним също, че за измерване и изчисляване на степента на зависимост чрез съотношението между обхванат и наличен ресурс са ни необходими предварително разработени и добре обмислени показатели за идентифициране и оценка на риска и сигурността (срв. Michel, Kurokawa 2005: 12-13; Гюров 2018: 59-63).

Запомнете! Когато говорим за ресурс в хода на нашата преценка, винаги имаме предвид количество, величината на ресурса като обем или/и стойност.

3. За целите на нашата преценка, ключово за разграничаване на риска и сигурността е избраното от нас понятие „степен на зависимост“, под което следва да разбираме едновре-менно „степен на уязвимост“ при недостатъчен ресурс и „степен на неуязвимост“ при достатъчен ресурс. Вместо „зависимост“ можем да употребим „независимост“, вместо „неуязвимост“ – синонимите „устойчивост“, „надеждност“, „защитеност“, „осигуреност“ и пр. Което и наименование да изберем за удобство в изказа си, винаги трябва да осъзнаваме неговото точно определено съдържание в рамките на избрания от нас метод за преценка на риска и сигурността и в конкретната му връзка с понятието „уязвимост“. Очевидно, при уязвимост [7] имаме риск, при неуязвимост – сигурност.

Трето. Извършването на количествена оценка (преценка) на риска и сигурността е подчинено на някои правила, сред които за нас особено важни са следните:

1. Честотата на събитията, които оказват въздействие върху достъпния ресурс (F), се изчислява като съотношение на броя събития (E) към единица време (T):

F = E / T.

Колкото повече са събитията (Е), които засягат достъпния ресурс за единица време (Т), толкова по-голяма е честотата (F), толкова по-голямо е въздействието. И обратно, колкото по-малко са събитията (Е), които засягат достъпния ресурс за единица време (Т), толкова по-малка е честотата (F) и толкова по-малко е въздействието.

Колкото повече са събитията (Е), които ограничават достъпа до ресурс за единица време (Т), толкова по-голям е рискът и толкова по-малко е сигурността. Колкото повече са събитията (Е), които разширяват достъпа до ресурс за единица време (Т), толкова по-малък е рискът и толкова повече сигурността.

2. Степента на зависимост, т.е. относителният дял на обхванатия от събитията необходим достъпен ресурс (S), се изчислява като съотношение на величината на повлияния ресурс (V) към обема или стойността на целия наличен актив (A):

S = V / A.

Колкото по-голяма е величината на обхванатия ресурс (V) спрямо целия актив (А), толкова по-голяма е зависимостта (S). И обратно, колкото по-малка е величината на повлияния ресурс (V) спрямо целия актив (А), толкова по-малка е зависимостта (S).

Когато имаме благоприятно повлиян достъп до ресурс зависимостта се превръща в сигурност, при неблагоприятно влияние – в риск.

3. Степента на въздействие се измерва и изчислява въз основа на честотата на събитията и степента на зависимост.

F . S → R.

Степента на въздействие (влияние) зависи както от честотата на събитията (F), така и от степента на зависимост (S). Колкото по-големи са стойностите на честотата и зависимостта, толкова по-голямо е влиянието (R). И обратно, колкото по-малки са тези стойности, толкова влиянието е по-малко.

Когато говорим за неблагоприятно влияние, което ограничава достъпния ресурс, при по-голяма честота и зависимост имаме по-голям риск и съответно по-малко сигурност. При благоприятно влияние, което разширява достъпа до ресурс, имаме по-малък риск и повече сигурност.

Степента на въздействие зависи също от вероятността от въздействие на събитията и степента на зависимост:

R = P . I.

4. Вероятността от въздействие (P) е функция (f) от честотата на събитията (F), а степента на въздействие (I) e функция (p) от зависимостта (S):

P = f (F),

I = p (S).

С оглед окончателната преценка на риска и сигурността се определят минимални (min.), средни (med.) и максимални (max.) стойности на честотата, зависимостта, вероятността, степента и силата на въздействие:

Fmin. ≤ Fmed. ≥ Fmax.

Smin. ≤ Smed. ≥ Smax.

Pmin. ≤ Pmed. ≥ Pmax.

Imin. ≤ Imed. ≥ Imax.

Rmin. ≤ Rmed. ≥ Rmax.

След преценката на риска или/и сигурността идва ред на тяхното представяне. Вероятно най-разпространената описателна техника за демонстриране на влиянието на риска е т.нар. „матрица на вероятностите и последствията“ от риска (вж. БДС 31010: В.29, фиг. В.15; срв. Люки 2006: 31) или „матрица на риска“. Представлява координатна система, разделена на сектори (нива), обособени въз основа балните оценки за риска по вероятност и степен на въздействие.

Пример за матрица на риска, в опростен за удобство вид, може да бъде следният:

Рис. 3. Матрица за преценяване на риска

По хоризонтална ос (х) нанасяме ранжирани стойности на вероятността от неблагоприятно въздействие (Р), т.е. неблагоприятна вероятност. По вертикала (у) нанасяме ранжирани стойности на степента на зависимост (I), която при недостиг на ресурс се проявява като уязвимост. В най-опростен вид, при три степени на неблагоприятна вероятност (P) и три степени на уязвимост (I), обособяваме в така начертаната координатна система девет полета, показващи степента (нивото) на риск. В деветте полета разполагаме пет нива със съответни наименования на риска:

• пренебрежим риск, напълно поносим риск, много малък риск, риск от първо ниво, с малка неблагоприятна вероятност и малко неблагоприятно въздействие;
• приемлив риск, поносим риск, малък риск, риск от второ ниво с малка неблагоприятна вероятност и средно неблагоприятно въздействие или средна неблагоприятна вероятност и малко неблагоприятно въздействие;
• умерен риск, приемлив риск, среден риск, риск от трето ниво с малка неблагоприятна вероятност и голямо неблагоприятно въздействие, средна неблагоприятна вероятност и средно неблагоприятно въздействие или голяма неблагоприятна вероятност и малко неблагоприятно въздействие;
• неприемлив риск, почти непоносим риск, голям риск, риск от четвърто ниво със средна неблагоприятна вероятност и голямо неблагоприятно въздействие или голяма неблагоприятна вероятност и средно неблагоприятно въздействие;
• разрушителен риск, непоносим риск, много голям риск, риск от пето ниво с голяма неблагоприятна вероятност и голямо неблагоприятно въздействие (рис. 3. Матрица за преценяване на риска; срв. БДС 31010: В.29, фиг. В.15).

По аналогия с матрицата на риска, пример за матрица на сигурността, в опростен за удобство вид, може да бъде следният:

Рис. 4. Матрица за преценяване на сигурността

По хоризонтална ос (х) нанасяме ранжирани стойности на вероятността от благоприятно въздействие (Р), благоприятна вероятност. По вертикала (у) нанасяме ранжирани стойности на степента на зависимост (I), която при достатъчен ресурс се проявява като устойчивост. В най-опростен вид, при три степени на вероятност (P) и три степени на устойчивост (I), обособяваме в така начертаната координатна система девет полета, показващи степента (нивото) на сигурност. В деветте полета разполагаме пет нива със съответни наименования на сигурността:

• приемливо устойчива сигурност, сигурност от първо ниво, с много малка благоприятна вероятност и много малко благоприятно въздействие;
• умерено устойчива сигурност, сигурност от второ ниво с малка благоприятна вероятност и средно благоприятно въздействие или средна благоприятна вероятност и малко благоприятно въздействие;
• средно устойчива сигурност, сигурност от трето ниво с малка благоприятна вероятност и голямо благоприятно въздействие, средна благоприятна вероятност и средно благоприятно въздействие или голяма благоприятна вероятност и малко благоприятно въздействие;
• високо устойчива сигурност, сигурност от четвърто ниво със средна благоприятна вероятност и голямо благоприятно въздействие или голяма благоприятна вероятност и средно благоприятно въздействие;
• напълно устойчива сигурност, сигурност от пето ниво с голяма благоприятна вероятност и голямо благоприятно въздействие (рис. 4. Матрица за преценяване на сигурността).

Въпросът, който възниква във връзка с предложените матрици, е дали можем ли да представим преценката на предизвикателството и заплахата по начина, по който представяме преценката на риска и сигурността. Развитието на дисциплината, която обикновено наричаме „теория на сигурността“, както и на дисциплината „управление на риска“ все още не е достигнало онова равнище, което да ни позволи да представим матрици за предизвикателството и заплахата, подобни на разработените за риска. Нашата матрица за преценяване на сигурността запълва подобна празнота, но е разработена само за целите на нашия анализ, по аналогия с общоприетите матрици за риска. Затова е важно да имаме предвид следното:

Първо. Матриците за преценяване на риска обикновено се изграждат въз основа съчетаването на два показателя: първо, неблагоприятно въздействие, наричано „опасно събитие“, „неопределеност“ и пр., и второ, неблагоприятна зависимост, наричана обикновено „уязвимост“. Логиката, вложена в подобни матрици е, че „опасното събитие“ е опасно само когато има „уязвимост“ спрямо него.

Второ. Можем да приемем логиката, вложена в подобни матрици, тъй като наистина дадено въздействие винаги е неблагоприятно когато имаме „уязвимост“ спрямо него. Наличието на „уязвимост“, обаче, не изключва дадено въздействие да бъде благоприятно спрямо „уязвимостта“, т.е. да намали степента на уязвимост. Например, печалба от лотарията може да „спаси“ семейния бюджет. Наличието или отсъствието на „устойчивост“ също не определя еднозначно дали дадено въздействие е благоприятно или неблагоприятно: „благоприятността“ на въздействието зависи само от това дали то разширява или ограничава достъпа до ресурс.

Трето. И „уязвимостта“, и „устойчивостта“ са вътрешни характеристики на системата, подложена на въздействие. От друга страна, източникът на „въздействие“ върху системата може да бъде вътре във, но и извън системата, чиято сигурност анализираме. Независимо дали въздействието е „външно“ или „вътрешно“ за системата, то може са породи риск, респ. да повиши степента на уязвимост, но може да допринесе и за постигане на сигурност, респ. да повиши степента на устойчивост.

Четвърто. Зависимостта между „въздействието“, „уязвимостта“ и „устойчивостта“ невинаги е линейна и именно затова невинаги може да бъде изразена с опростен математически апарат. Затова при преценяването на риска, например, се прилагат специфични статистически и вероятностни методи. Използват се т.нар. метод на Марков, метод на Бейс, моделиране „Монте Карло“ (вж. напр. БДС 31010: В.24, В.25 и В.26) и пр. Сходни измервания и изчисления могат да бъдат направени и по отношение на сигурността. Сложният математически апарат, обаче, поне засега остава извън целите на настоящата разработка.


Обобщение

Какво постигнахме с така представената технология за преценяване на риска и сигурността? Начертахме редица ясно определени, последователни аналитични стъпки:

1. За да идентифицираме наличието на риск или/и сигурност, поставяме във фокуса на нашия анализ установеното влияние върху ресурса, необходим за взаимодействието на дадена система с нейната среда.

2. За да определим качествените характеристики на риска и сигурността, определяме качествените характеристики на взаимодействието по области за тяхната преценка и въз основа на т.нар. умни цели.

3. Насочваме се нашата преценка към областите, обособени от взаимодействията по отношение на необходимия ресурс, взаимозависимостите по отношение на достъпния ресурс, съотношенията между достъпен и необходим ресурс и резултатите, вследствие на тези взаимодействия, взаимозависимости и съотношения.

4. Конкретизираме подобластите за преценка съобразно сферите на човешка дейност, което ни дава възможност да използваме вече известните ни структуриращи методи, вкл. т.нар. PEST методи.

5. Преценяването на риска и сигурността организираме като последователен и единен процес на идентифициране, измерване, изчисляване и преценяване на риска и сигурността по области и цели. Приемаме, че разграничението между „преценка“ и „преценяване“ е разграничение между общо и частно понятие: „преценката“ обхваща целия процес, „преценяването“ – само неговата завършваща фаза, при която съотнасяме резултатите от този процес към предварително определените области и сфери на човешка дейност, потребности, интереси, намерения и цели.

6. Нашите средства за преценка на риска и сигурността са списъците за проверка и показателите за риск и сигурност в предварително определените области и сфери и спрямо предварително зададените „умни цели“.

7. Списъците за проверка на риска и сигурността обхващат: всички области и сфери на дейност; всички събития, които оказват влияние върху достъпния ресурс; всички звена от жизнения цикъл на даден продукт, услуга, процес и система; стойностите на всички показатели за преценка на активите, дейностите, целите, респ. риска и сигурността.

8. Показателите за риск и сигурност се разделят на индикатори (прости количествени данни) и индекси (индикатори, поставени в някакво съотношение). Показателите следва да са всеобхватни, конкретни, наблюдаеми и адекватни за преценката на риска и сигурността. Показателите ни служат за измерване и изчисляване със съответния математически апарат.

9. Въз основа на списъците за проверка и показателите идентифицираме, измерваме, изчисляваме и преценяваме необходимия и достъпния ресурс, тяхното съотношение постигането на поставените цели във всяка от следните четири области: взаимодействия с външната среда; вътрешноорганизационни процеси; достъп до ресурс и взаимодействия между външната среда, вътрешноорганизационните процеси и осигуряването на достъп до ресурс.

10. Измерването и изчисляването на риска и сигурността можем да поставим на обективна основа, която да ни позволи удобство, бързина и лекота при извършване на нашата преценка, като избегнем сложните статистически и вероятностни методи. За целта можем да се ограничим само до два показателя – честота на събитията (F = E / T) и степента на зависимост, т.е. относителния дял на обхванатия достъпен и необходим ресурс (S = V / A). И двете величини извеждаме от минал опит и ги изразяваме с прости математически действия. Посочените показатели за преценка обикновено са достатъчни във всекидневното планиране и рутинната дейност (рис. 5. Матрица за преценяване на риска и сигурността по обективни показатели; срв. БДС 31010: В.29, фиг. В.15):

Рис. 5. Матрица за преценяване на риска и сигурността

по обективни показатели

В матрицата за преценяване на риска и сигурността нивата на честота и зависимост са по три за всеки показател или общо пет в разработената матрица. На първо ниво имаме – ниска честота и малка зависимост, на пето – голяма честота и голяма зависимост. На първо ниво рискът е пренебрежим, а сигурността приемлива, на пето – рискът е разрушителен, а сигурността напълно устойчива. Видно от матрицата, рискът и сигурността са всъщност два полюса в нашата преценка, която произтича преди всичко от спецификата на зависимостта: при недостиг на достъпния ресурс имаме уязвимост, при достатъчен достъпен ресурс – устойчивост на системата спрямо въздействията на средата.

11. Впоследствие, освен честота на събитията и дела на обхванатия ресурс, в преценката си следва да отчетем вероятността и степента на въздействие на събитията. Вероятността (P = р (I) и степента (I = f (S) на въздействие зависят от ред фактори извън нашия контрол, сред които взаимното влияние на други събития, неопределеността на бъдещото развитие и случайността. В този смисъл, за да имаме математически точна преценка, е необ-ходимо да имаме специализирани познания за статистическите и вероятностните методи за анализ. Посочените показатели за преценяване изискват значителен материален ресурс за придобиване на необходимите данни, тяхната обработка и интерпретиране и не на последно място, високопрофесионална експертиза в областта на статистиката и теорията на вероятностите.

12. Въз основа на т.нар. прагови (минимални, средни и максимални) стойности на степента на въздействие и вероятността от загуба се изготвя матрица за преценяване на риска и сигурността по нива (вж. рис. 3. Матрица за преценяване на риска, рис. 4. Матрица за преценяване на сигурността и рис. 5. Матрица за преценяване на риска и сигурността по обективни показатели).

Какво следва от тук нататък?

След очертаването на технологията за преценка на риска и сигурността идва ред на следващата логична стъпка – организиране на анализа въз основа на цялата приета от нас методология.

Бележки:

[1] Понятието „качествен анализ“ е употребено в смисъл на „анализ на качествените характеристики“.

[2] Понятието „количествен анализ“ е употребено в смисъл на „анализ на количествените характеристики“.

[3] Нека приемем, че достъпният ресурс е сума от ресурса, който имаме в наличност, т.нар. наличен ресурс (или актив), и ресурса, който можем да придобием свободно, без затруднения, поради възникналата необходимост, условно да го наречем свободен ресурс!

[4] В определянето на „умната цел“ някои автори посочват критерия „реалистична“ (Realistic) вместо „,релевантна, адекватна, относима“ (Relevant) (Nagel et al. 2013: 40-41; Ajaib et al. 2011: 5; и др.). Можем да предпочетем термина „релевантен“, тъй като „реалистичен“ се покрива донякъде с „достижим“ в критериите за „умна цел“.

[5] Сумата на отделните коефициенти може да бъде 100, т.е. 100%, за да е изразима в познатата процентова скала. Може, обаче, да бъде и по-малка сума: 10, 1, 0,1 и пр., както и по-голяма: 1000, 10 000 и пр., в зависимост от мащаба, който предпочитаме.

[6] Вместо „обхванат ресурс“ можем да използваме „повлиян...“, „ангажиран...“, „представляващ интерес...“ и пр. „... ресурс“.

[7] „Уязвимост“ е общоприето понятие в дисциплината по управление на риска.

Източници:

1. БДС 2011: БДС ISO 31000:2011 – Управление на риска. Принципи и указания.
2. БДС 2018: БДС ISO 31000:2018 – Управление на риска. Указания.
3. БДС 31010: EN ISO 31010:2010 – Управление на риска. Методи за оценяване на риска (IEC/ISO 31010:2009).
4. БДС 73: СД Ръководство 73 на ISO:2011 – Управление на риска. Речник (ISO Guide 73:2009).
5. БДС TR 31004: БДС TR 31004:2015 – Управление на риска. Указания за прилагането на ISO 31000.
6. Гюров 2018: Гюров, Румен. Овладяване на риска. София: Авангард Прима, 2018, 170 с.
7. Иванов и др. 2008: Иванов, Андрей Анатольевич, Станислав Янович Олейников и Сергей Александрович Бочаров. Риск-менеджмент. Учебно-методический комплекс. Москва, 2008, 193 с., elibrary.bsu.az, PDF, 193 с., доступ: 03.12.2017, url.
8. Каплан, Нортън 2006: Каплан, Робърт С., и Нортън, Дейвид П. Стратегически карти. Първо издание. София: Класика и стил, 2006, 488 с.
9. Люки 2006: Люки, Ричард. Управление на кризи. Прогнозиране и преодоляване. София: Класика и стил, 2006, 170 с.
10. Ajaib et al. 2011: Ajaib, Shanwaz, Nicola Beattie and Esther Jones. A Guide to Using Training Needs Analysis and Development Plans. Leeds, UK: The National Coaching Foundation, 2011, score-coaching.eu, PDF, 33 p., access: 19.11.2017, url.
11. COM(2001): Commission of the European Communities. Structural Indicators. COM(2001) 619 final. Brussels, 30.10.2001, ec.europa.eu, PDF, 21 p., access: 30.06.2010; updated reference: ec.europa.eu, PDF, 21 p., access: 03.12.2017, url.
12. DESAUNS 2007: Department of Economic and Social Affairs of the United Nations Secretariat (DESAUNS). Indicators of Sustainable Development: Guidelines and Methodologies. Third Edition. New York: United Nations, October 2007, un.org, PDF, 99 p., access: 30.06.2010, updated reference: access: 03.12.2017, url.
13. Hardi, Zdan, eds. 1997: Hardi, Peter, and Terrence Zdan (eds.). Assessing Sustainable Development: Principles in Practice. Winnipeg, Manitoba, Canada: The International Institute for Sustainable Development, 1997, iisd.org, PDF, 175 p., access: 30.06.2010; updated reference: access: 10.03.2020, url.
14. Michel, Kurokawa 2005: Michel, James, and Tomomi Kurokawa. Human Security and Social Development: Comparative Research in Four Asian Countries. Conference Paper. Arusha Conference “New Frontiers of Social Policy” – 12-15. Arusha, Tanzania, 14 December 2005, siteresources.worldbank.org, PDF, 36 p., access: 14.09.2009; updated reference: access: 11.03.2020, url.
15. Nagel et al. 2013: Nagel, Kurt, et al. General Management Tools. Steinbeis University Berlin: School of International Business and Entrepreneurship, 2013, steinbeis-sibe.de, PDF, 677 p., access: 28.12.2017, url.
16. Nemiro et al., eds. 2008: Nemiro, Jill, Michael Beyerlein, Lori Bradley, Susan Beyerlein, eds. The Handbook of High-Performance Virtual Teams. A Toolkit for Collaborating across Boundaries. Indianapolis, Indiana: John Wiley & Sons, Inc., Jossey-Bass A Wiley Imprint, 2008, citeseerx.ist.psu.edu, PDF, 803 p., access: 19.11.2017, url.
17. ODNI 2008: Media Briefing on National Intelligence Civilian Compensation Program (NICCP). Washington: Office of the Director of National Intelligence (ODNI) Headquarters, 15.05.2008, fas.org, PDF, 21 p., access: 28.12.2017, url.
18. SDKP: Sustainable Development Knowledge Platform, sustainabledevelopment.un.org, access: 13.12.2017, url.
19. Segnestam 2002: Segnestam, Lisa. Indicators of Environment and Sustainable Development: Theories and Practical Experience. Paper No 89. Washington: The World Bank Environment Department, December 2002, siteresources.worldbank.org, PDF, 66 p., access: 30.06.2010, updated reference: access: 03.12.2017, url.
20. UCOP 2016: SMART Goals: A How to Guide: A Guide for Managers and Employees. Performance Appraisal Planning 2016-2017. University of California, 2016-2017, ucop.edu, PDF, 13 p., access: 19.11.2017, access: 19.11.2017, url.
21. UNDSD 2001: United Nations Division for Sustainable Development. Indicators of Sustainable Development: Guidelines and Methodologies. United Nations Commission on Sustainable Development (UNCSD), 2001, un.org, PDF, 315 p., access: 13.12.2017, url.
22. UNSDGR 2017: The Sustainable Development Goals Report 2017. United Nations, New York, 2017, unstats.un.org, PDF, 64 p., access: 13.12.2017, url.

© Оригинална публикация: 18.08.2024

© Редакция: 13.10.2024

Препоръчително цитиране:

Гюров, Румен. Измерване, изчисляване и преценка на риска и сигурността. София: Studia Analytica, 18.08.2024, ред. 13.10.2024.

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Разпознаване на риска. София: Studia Analytica, 23.07.2022, url.
2. Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023, url.

Свалени онлайн публикации:

1. Гюров, Румен. Матричен анализ на рисковете и сигурността. София: Studia Analytica, 26.10.2014, url и pdf, свалена на 18.08.2024 г.
2. Гюров, Румен. Идентифициране, измерване и преценка на риска. София: Studia Analytica, 04.05.2019, url и pdf, свалена на 18.08.2024 г.

Ново разбиране за сигурността

Румен Гюров

(изтегляне)

Първата задача на всяка теория е

да изясни неясните термини и понятия.

− Карл фон Клаузевиц

Въведение

Представете си водовъртеж! Представете си, че е късно да се измъкнете от водовъртежа. Въртите се все по-бързо и по-бързо, докато наближавате центъра... Водовъртежът ви поглъща... Изтощени сте и готови да се предадете, нямате сили да се борите! И точно преди да потънете към вас хвърлят пояс, завързан с въже, и се опитват да ви изтеглят на спасителна лодка! Сграбчвате пояса... още сте във водовъртежа, изтощени! Чувствате ли се сигурни? Ами, ако изпуснете пояса или се изхлузи въжето? Водовъртежът продължава да ви тегли към дъното! Кога ще сте сигурни? В какво? Какво е за вас сигурността?

Многообразието от разнопосочни гледища за сигурността наистина прилича на водовъртеж, в който можем да потънем без надежда за спасение. Задачата ни тук е да сграбчим спасителния пояс на една добре обмислена идея, която да ни избави от потъване сред противоречиви мнения. Хубаво е да се избавим от противоречията и колебанията вътре в нас. Затова нека потърсим подходящо разбиране за същността на сигурността и нейната отличителна проява. Предстои да се запознаем със следното:

Съдържание:

− Представи за сигурността. Първо споменаване на понятието „национална сигурност“. Основни гледни точки за сигурността. Как да изградим наша собствена представа за сигурността? Въпроси към разглеждането на сигурността като състояние. Въпроси към разглеждането на сигурността като способност. Критика на определенията за сигурността. Как да работим с определенията? Обяснение на недостатъците в определенията. Постижения при определяне на сигурността. Подход при определяне на сигурността. Примери за сигурността като състояние, способност, защитеност и свобода.

− Определение за сигурност. Пример: Всекидневна житейска история. Матрица: Динамичен анализ на сигурността.

− Видове сигурност. Накратко.

− Равнища на сигурност. Накратко.

− Конвергенция на сигурността. Накратко. Анализ на Дейтънския мир, 1995 г. Сливане на видовете и нивата на сигурността.

− Социетална сигурност. Копенхагенска школа. Идентичност, култура и сигурност. Национална идентичност. Ролята на държавата. Примери: Шотландски доклад от 2010; Али Баба от Княжево.

− Лична сигурност. Доклад на ООН от 1994 г. Смисъл на концепцията за личната сигурност. Уточняване на понятията „човешка...“ (human...), „лична...“, „персонална...“ (personnel...) и „индивидуална сигурност“ (personal... или individual security). Определение за лична сигурност. Индикатори на сигурността.

− Динамика на човешките потребности. Йерархия на човешките потребности. Обективни основания на йерархията. Обективиране на човешките потребности. Понятието „интерес“. Видове интереси. Матрици: Пирамида на основните психологически потребности; Пирамида на обективираните потребности.

− Среда за сигурност. Пример: Древният ловец.

− Обобщение на новото разбиране за сигурността.

− Препоръчителни източници: Михаел фон дер Шуленбург, 2018; Бернардин Кухосунон, 2017; Василь Заплатинський, 2012; Стийв Райкър, Дейвид Макроун и Ник Хопкинс, 2010; Александр Поздняков, 2008; Джайъл Ким, 2009; Ейбрахам Маслоу, 2006; Алекс Маклауд, 2005; Дейвид Фидлър, 2005; Джеймс Мичъл и Томоми Курокава, 2005; Анна Смирнова и Игор Киселев, 2002; Цветан Семерджиев, 2000; Ричардс Хюър-младши, 1999; Гиъройд О Туатейл и Саймън Долби, 1998; Приложение № 1. Представи за сигурността; Приложение № 2. Видове сигурност. [1]

Преди да разгледаме сигурността по същество и според особената ѝ проява е необходимо да имаме предвид следното:

Първо. Винаги сме свободни да определим сигурността по начин, който съответства на нашите знания, убеждения, нагласи и цели. Винаги, обаче, трябва да си отговорим съзнателно и еднозначно на въпроса „Приетите определения част ли са от собственото ни разбиране за определяното понятие или са отглас на чужди мнения и пристрастия?“ Ако е второто, необходимо е да положим усилия и да помислим самостоятелно!

Второ. „Сигурността“ е общо понятие спрямо частни понятия като „национална сигурност“, „международна сигурност“, „човешка сигурност“ и др. Затова, при анализа на съществуващите представи за сигурността, можем да пренебрегнем разграниченията по видове и нива сигурност и да се съсредоточим върху същността и проявата на сигурността.

Трето. На видовете и равнищата на сигурността са посветени сериозни научни трудове. Ако имаме интерес към тях, можем да разширим и задълбочим знанията си, като разгърнем страниците им. Нашето аналитично умение, обаче, зависи не толкова от количеството ползвани източници и прочетени страници, колкото от гледна точка, която да ни позволи да видим общото помежду им – във всички видове и на всички равнища сигурността съхранява своята същност и особеността на своята проява.

Четвърто. Следва да обърнем особено внимание на два вида сигурност – социеталната и личната сигурност. Първата е вид колективна сигурност, втората е сигурност на отделния човек. Социеталната и личната сигурност имат обща пресечна точка – човека, при първата като „обществено същество“, при втората като „самостоятелна личност“. Чрез човека двата вида сигурност „преливат“ една в друга. Но същото се отнася и за останалите колективни видове сигурност!

Представеното тук виждане за сигурността ни позволява да изградим подходящ аналитичен подход за нейното обективно изследване, да разкриваме и конкретизираме причинно-следствените връзки на нейната проява и да управляваме процесите, свързани с нея.

Представи за сигурността

През 1904 г. президентът на САЩ Теодор Рузвелт за пръв път употребява понятието „национална сигурност“. Пред американския Конгрес той държи реч за установяването на американски контрол в зоната на Панамския канал (Слатински 2000: 19). Впоследствие сигурността получава множество определения, чиито общи черти са представянето ѝ главно или като състояние, или като способност, или като двете. Все още сред научната и експертната общности няма общоприето определение за сигурността. Затова аналитичното ни умение в най-голяма степен зависи от собствената ни гледна точка за съдържанието, което влагаме в понятието „сигурност“. Затова колкото по-точно и вярно опишем със собствени думи сигурността, толкова по-ефективен и разбираем ще бъде нашият анализ за нея.

Как да изградим наша собствена представа

за сигурността?

Преди сами да формулираме съдържанието на понятието „сигурност“, нека разгледаме някои от съществуващите определения и поразсъждаваме над тях! Ето няколко примера:

Пример 1. Сигурността е състояние

Цветан Семерджиев, 2000: Националната сигурност е „динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност от въоръжена агресия, политически и културен диктат или икономическа принуда, или ако такива се появят, могат надеждно да бъдат отразени, като се гарантира свободното и постъпателно развитие на обществото и личността в съответствие с коренните и перспективните им интереси.“ (Семерджиев 2000: 166).

Подобни определения виждат в сигурността предимно състояние. Но! Какво състояние е сигурността според тези определения? Смисълът на тези определения се заключава в израза „Сигурността е състояние, при което всичко ни е наред“, т.е. няма опасности или/и можем да отразим опасностите, а обществото и личността се развиват свободно, постъпателно и съобразно интересите си. Добре, но как да отговорим на следните въпроси, които подобни определения пораждат:

1. При какви обстоятелства, т.е. кога всичко ни е наред? Когато няма опасности? Сигурността липса на опасности ли е? Едва ли! Освен това, логически погрешно е да определяме дадено понятие чрез отрицание, т.е. чрез липсата на нещо друго. Все едно да дадем определение за топлина, като кажем, че топлината е липса на студ. С подобни определения, разбира се, очевидно е, нищо не казваме!
2. Какво трябва да е състоянието ни, за да сме способни да отразим опасностите? Какви са тези способности, предназначени специално за отразяване на опасности? В подобни определения някак си не намираме подходящ отговор.
3. При какви обстоятелства, т.е. кога нашето общество и всяка личност в него се развиват свободно, постъпателно и съобразно интересите си? Когато няма опасности и сме в състояние да си позволим такова развитие? За какво всъщност става дума?

Запомнете! Въпросът е не толкова в кои случаи, не кога имаме сигурност, а какво е сигурността, макар наистина да е важно кога имаме сигурност.

Виждаме, че в определенията за сигурността като състояние не се посочва никаква негова същностна черта, а се описват обстоятелства и се предполагат способности за запазването на това състояние такова, каквото е. Излиза, едва ли не, че всяко приемливо за нас състояние е сигурност.

Пример 2. Сигурността е способност

Васил Проданов, 1995: „Сигурността е характеристика на всяка система и тя е в нейната способност да се съхрани при промяна на средата, условията и обстоятелствата, от които зависи; да функционира и се развива оптимално, т.е. при най-малък разход на ресурси да осъществява заложените в нея закономерности и цели.“ (Проданов 1995: 8).

Подобни определения виждат в сигурността предимно способност. Добре, но как да отговорим на следните въпроси:

1. Каква точно способност представлява сигурността? Сигурността способност за съхранение ли е? Очевидно, съхранението на системата е резултат, следствие от тази нейна способност (сигурност), а не отличителна черта на самата способност, наречена сигурност. Затова следващият въпрос е:

2. Как конкретно способността, наречена сигурност, съхранява системата при промяна в средата, условията и обстоятелствата, от които зависи? 

Отговорите на такива въпроси остават извън съдържанието на подобни определения за сигурността като способност, защото тези определения описват последиците от наличието на сигурност, а не самото наличие на сигурност.

Запомнете! Въпросът е не толкова какво се постига в резултат от проявата на сигурността, а как се проявява сигурността, макар наистина да е важно какво се постига в резултат от сигурността.

Вероятно заради множество подобни въпроси, през 2005 г. Дейвид Фидлър и негов екип от Принстънския университет извършват проучване и констатират, че към момента няма общоприето определение за национална сигурност. В свой критичен преглед Дейвид Фидлър подчертава, че традиционните дефиниции за сигурността се характеризират с концептуална и ведомствена закостенялост, неясни параметри и идеологическа несъвместимост с новите заплахи (см. Fidler 2005: 2).

Въпросът е „В какво се състои слабостта на досегашните представи за сигурността и оттам – на повечето анализи в областта на сигурността?“ Може би отговор на този въпрос ни дава...

... Ричардс Хюър-младши! През 1999 г. той издава „Психология на разузнавателния анализ“. Въз основа на мащабно емпирично изследване на достъпните му разузнавателноаналитични продукти и на работата на анализатори от разузнавателните служби, авторът заключава, че:

1. Познатото се възприема по-лесно от непознатото.
2. Конкретната информация – по-лесно от абстрактната.
3. Много често силният стремеж към обяснение прекалено опростява нещата и изтъква погрешни причинно-следствени връзки (Heuer, Jr. 1999: 112-140).

Традиционните определения за сигурността представляват именно това:

Първо. Боравят с познати понятия. Срещаме думи като: „динамично състояние“, „законни интереси“, „жизнени интереси“, „национални ценности“, „национална територия“, „вътрешен живот на нацията“, „начин на живот“, „чужда намеса“, „външни...“ и „вътрешни заплахи“, „въоръжена агресия“, „политически...“ и „културен диктат“, „икономическа принуда“; „икономическа...“, „политическа...“, „дипломатическа...“ и „военна сила“; „личност“, „граждани“, „общество“, „държава“... Познатите понятия ни „успокояват“, че знаем за какво става дума, какво е сигурност. Събрани механично, обаче, без вътрешноприсъща връзка помежду им, тяхното съчетание в определенията за сигурност губи смисъл и се превръща в кухо съдържание.

Второ. Традиционните определения са твърде конкретни, т.е. поднасят повече конкретна, отколкото абстрактна информация. Само абстрактната информация, обаче, може да им осигури аналитична дълбочина. Конкретиката на подобни определения е удобство, но не и аналитична сила.

Трето. Построени са върху погрешни причинно-следствени връзки, подобни определения описват не същността на сигурността, а обстоятелствата, при които тя се проявява. Обикновено, това са всички обстоятелства, за които можем да се сетим. Затова в съдържанието на тези определения не можем да открием отличителната особеност на проявите на сигурността.

Въпреки това нашите въпроси към съдържанието на всяко определение не са и не бива да произтичат от стремеж да докажем неговата несъстоятелност, а по-скоро да извлечем от него най-ценното за нас, което да ни послужи в аналитичната работа.

Запомнете! Въпросите ни към съдържанието на всяко определение трябва да са насочени към открояване на същността, т.е. отличителната особеност на определяното понятие, отразена в разглежданото определение! 

В този смисъл нашите въпроси и ненамерените им отговори не означават, че разглежданите определения са неверни. Означават по-скоро, че или не можем да открием подходящи отговори в дадените определения, или че дадените определения не отразяват същността, т.е. отличителната особеност на определяното понятие, макар да очертават относително вярна картина на състоянието или/и способността, наричани сигурност.

Затова, ако се вгледаме по-внимателно, можем да открием, че освен като способност или състояние, или и двете, сигурността се възприема и като: благо, ценност; интерес, потребност; липса на отрицателни последици, липса на вреда; противоположност на несигурността; липса на опасност, липса на риск; свобода; устойчивост; мерки за защита; съотношение, мярка, показател. Засега нека отминем определянето на сигурността чрез противоположни на нея понятия – отрицателни последици, вреда, несигурност, опасност, риск и пр. Подобни определения са недопустими от логическа гледна точка – в науката логика такива определения се смятат за погрешни, нищо незначещи. Нека обърнем внимание на постиженията!

Има определения, които сякаш се приближават до търсения отговор за същността – отличителна особеност на сигурността в сравнение с всички други понятия, с които разполагаме:

• В определения като тези на Ханс Моргентау (1904 – 1980), В. И. Даль (1955), [Юрий] Аверьянов и др. (1993), Държавния стандарт на Украйна по охрана на труда (1999), Андроник Калайджян (2009), Александр Поздняков (2008), Стратегията за национална сигурност на Руската федерация (2009), Владимир Баранов (2010), Иван Желязков и Тодор Трифонов (2012), Военната доктрина на Руската Федерация (2014) и др., сигурността се представя като състояние, но се свързва и с понятията „защитеност“ или „защита“.
• Други определения като тези на Джордж Кенан (1904 – 2005), Уолтър Липман (1943), Васил Проданов (1995), Володимир Липкан (2003), Леон Фуерт (2008), Владимир Баранов (2010), Военната доктрина на Руската Федерация (2014), Министерството на отбраната на САЩ (2015) и др., описват сигурността като способност за „защита“, вкл. способност за отстояване на определени интереси и срещу неблагоприятни обстоятелства.
• Автори като В. И. Даль (1955) и [Виктор] Анненков и др. (2006) определят сигурността чрез понятието „надеждност“; други като Николай Слатински (2000) и Владимир Баранов (2010) – чрез понятието „устойчивост“.

Пример 3. Сигурността е защитеност

Александр Поздняков, 2008: Националната сигурност е „защитеност на националните ценности, националното достояние от значим ущърб.“ (Поздняков 2008: 17).

Вероятно смисълът на понятието „сигурност“ най-ярко е показан със следния блестящ...

Пример 4. Сигурността означава свобода

Харолд Ласуел, 1950: „Отличителното значение на националната сигурност e свобода от чуждестранен диктат.“ (Lasswell 1950: 51, цит. по Romm 1993: 79).

За да се доближи до нейния смисъл, през 2012 г. Василь Заплатинський изброява девет логически предпоставки (предварителни изисквания) към формулировката на евентуално ново определение за сигурността:

1. „Сигурността не е предмет с определени характеристики като цвят, тегло и пр.“
2. „Сигурността не съществува сама по себе си, тя винаги се отнася до нещо.“
3. „Сигурността на каквото и да било (предмет, машина, човек, общност и пр.) може да се разглежда само от позицията на човешките интереси или човешкото разбиране за положителни и отрицателни процеси. Самият човешки разум, на определен етап, служи за критерий и определя критерия за опасност и сигурност. По такъв начин сигурността е явление, а не определено качество или характеристика.“
4. „Сигурността може да бъде измерена и изчислена по критерии, заложени от човека.“
5. „Сигурността може да бъде пълна, относителна, частична и т.н.“
6. „Всеки обект теоретично може да се намира в пълна сигурност дори и при липса на защита, при което не трябва да бъде подложен на никакви опасности.“
7. „Опасността може да бъде вътрешна и външна.“
8. „Повишаването на равнището на защита повишава равнището на сигурност поради факта, че понижава равнището на риск или на някоя опасност [...].“
9. „Сигурността трябва да се разглежда като динамична категория, тъй като опасността и сигурността възникват във взаимодействието на обекта с окръжаващата [го] среда или в резултат от вътрешната дейност на обекта. В рамките на една статична система включването на въпроса за сигурността и опасността няма смисъл“ (Заплатинський 2012: 94-95).

Запомнете! Сигурността не е предмет и не съществува самостоятелно, сигурността винаги се проявява в някакво отношение, свързано с човека и неговите интереси! Камъкът не изпитва сигурност.

Макар че изглежда, не отдават на това разбиране подобаващото му значение, макар да разглеждат сигурността като „състояние“, някои автори с основания виждат в нея също и показател, критерий или мяра (вж./срв. напр. Стефанов 1997: 9, цит. по Слатински 2000: 5; Стефанов 2004: 179; Слатински 2004: 96).

Определение за сигурност

В този смисъл сигурността не е нито способност, нито състояние, нито потребност, нито предмет, нито каквото и да било определено от досегашните определения. Сигурността не е такава, каквато е определяна досега. Сигурността е особена проява във взаимодействието на дадена система с нейната среда, при което системата се развива такава, каквато е. Нашето разбиране за сигурността може да бъде изразено със следното кратко определение:

Сигурността е взаимозависимост, проявена в съотношението между достъпен и необходим за дадена система ресурс във взаимодействието ѝ с нейната среда, при което достъпният ресурс е равен или по-голям от необходимия. В резултат от това системата може да се съхрани, развива и преобразува такава, каквато е, съобразно своите вътрешни потребности и закономерности.

В този смисъл, сигурността е толкова относителна, че не принадлежи на нито една система, на нито едно състояние, на нито една способност, на нищо друго подобно... Затова сигурността е трудно определима! Защото се проявява само във взаимодействие и винаги в съотношение. Проявява се като взаимозависимост, в съотношението на достъпния и необходимия за дадена система ресурс във взаимодействието ѝ с дадена конкретна среда. Разбира се, когато говорим за „система“, „среда“ и „сигурност“ имаме предвид „човешка система“, „средата, в която се намира човек“ и „сигурност от гледна точка на човека“.

Пример 5. Всекидневна житейска история

Нашата всекидневна житейска история също ни подсказва, че сигурността е съотношение. Първо. Всекидневно огладняваме. Второ. Имаме потребност от храна, за да живеем. Затова тръгваме към магазина, където можем да си я купим. Трето. За да я купим, са ни необходими пари, но не просто пари, а достатъчно пари. Четвърто. С достатъчно пари, ние си осигуряваме необходимата храна. Дори и без още да сме я купили, с достатъчно пари в джоба си ние сме сигурни, че ще удовлетворим своята потребност от храна. Именно положителното съотношение пари-храна, достъпност-необходимост, достъпен-необходим ресурс е нашата сигурност, нито самото наличие на пари (покупателната ни способност), нито самото наличие на храна (състоянието на пазара или на хладилника ни).

Виждаме, че сигурността не е просто състояние. Състоянието винаги е състояние на някаква „наличност“, на нещо което го има или с което разполагаме. В един случай нашето състояние е свързано с нещо извън нас – например „наличието на храна“. В друг случай – с нещо, което изпитваме вътрешно, например удовлетворена потребност, „ситост“. Но нито „наличието на храна“, нито „ситостта“ сами по себе си са сигурност… 

Запомнете! Наличността и удовлетвореността не са сигурност. 

Защото „наличие на храна“ не означава „достъпна храна“. И защото в състоянието на „заситени“ (удовлетворени), ние не можем да се чувстваме сигурни, ако това са последните ни пари… и повече нямаме с какво да си купим храна, когато отново огладнеем. С други думи, сигурността не е състояние. 

Виждаме, че сигурността не е просто способност. „Достъпна храна“ ни осигуряват „достатъчното пари“, а не просто парите сами по себе си. „Наличието на пари“ – нашата покупателна способност (ето употребата на представата за „сигурността способност“), не е достатъчна да кажем, че сме „сигурни“. Защото нашите „пари“, т.е. нашата „способност“, трябва да са „достатъчни“, а те са такива единствено в някакво „съотношение“ – в съотношение с „необходимата храна“, с „необходимия ресурс“, за да живеем.

За да обобщим, нека кажем, че сигурността е характеристика на взаимодействията на дадена система с нейната среда. Представлява определена взаимозависимост между системата и средата, изразява се в особеното съотношение между достъпния и необходимия ресурс за системата и се проявява в степента на съхраняване на системата такава, каквато е. Именно това наше виждане за сигурността я определя като динамична категория, а не статичното „състояние“, нито неясната „способност“ или нещо друго, предлагано от традиционните представи. Затова нашият анализ на сигурността предполага да се съсредоточим последователно върху динамиката на:

• взаимодействията на изследваната система;
• проявяващата се в тях взаимозависимост (сигурност);
• съотношенията между достъпните и необходимите ресурси (проявата на сигурността, при която достъпният ресурс е равен или по-голям от необходимия);
• степента на съхраняване на системата, обект на нашия анализ, в резултат от тези взаимодействия (рис. 1. Матрица за анализ на сигурността).

Рис. 1. Матрица за анализ на сигурността

Видове сигурност

Изследователи и експерти използват различни критерии, за да обособят видовете сигурност. Съставят съответните им списъци, които остават в незавършен вид, защото обикновено съдържат изрази от типа „и други“, „и така нататък“, „и прочие“. В своя разработка през 2011 г. Николай Слатински обобщава, че видовете сигурност могат да се обособят въз основа на: потенциала, спектъра и акцента на въздействие върху дадена система; институциите за защита на сигурността и посоката, от която идват заплахите, опасностите и предизвикателствата. В рамките на тези класификации той представя следните видове сигурност: 

• абсолютна безопасност, защитена безопасност, относителна сигурност и трансформационна сигурност;
• политическа, военна, икономическа, финансова, социална, социетална демографска, информационна, етническа, религиозна, екологическа и т.н.;
• твърда (hard) сигурност, т.е. сигурност спрямо материални въздействия [военна сила, икономическа принуда...], и мека (soft) сигурност, т.е. сигурност спрямо нематериални въздействия [културно привличане, идеологическа пропаганда...];
• военна сигурност, т.е. сигурност, гарантирана от армията; вътрешна сигурност, т.е. сигурност, гарантирана от полицията; разузнавателна сигурност, т.е. сигурност, гарантирана от специалните служби; отбранително-индустриална сигурност, т.е. сигурност, гарантирана от военно-промишления комплекс, и гражданска сигурност, т.е. сигурност, гарантирана чрез защита на населението от бедствия, аварии, катастрофи, извънредни ситуации;
• вътрешна и външна сигурност. (Слатински 2011: 116-119).

Обобщението, направено от Николай Слатински, е достатъчно изчерпателно за положените усилия от редица автори и едновременно с това показва, че направените класификации не определят видовете сигурност съобразно действителната ѝ същност или отличителната ѝ проява. Изброените класификации са построени въз основа съответно на: силата на отрицателното въздействие, сферата на човешка дейност, разделението между материално и нематериално въздействие, отбранителната промишленост и разположението на източника на отрицателно въздействие спрямо обществената система. Всички тези критерии са „външни“ за сигурността, извън сигурността такава, каквато е.

Подобни класации не са погрешни, те са удобни и полезни и могат да бъдат използвани съобразно целите на един или друг анализ. Така например, широко прието е делението на сигурността според сферата на човешка дейност: военна, икономическа, политическа и пр. В това има логика, тъй като всяка сфера на човешка дейност изисква специфичен за нея ресурс: военен – армия, въоръжение, военни технологии и др.; икономически – добив на суровини, производство, търговия, финанси и др. Изследването на сигурността в тези случаи обикновено означава, че аналитичното ни усилие трябва да се насочи към специфичното въздействие и съответния ресурс за неговото отразяване. В този смисъл, на икономическа принуда обикновено се реагира с икономически средства – да речем, с диверсификация (разнообразяване) на икономическите връзки и по-конкретно, с разнообразяване на източниците за доставка на природен газ в България, например. 

Съществува и възможност на икономическа принуда да се реагира с военна сила – например, войната на българския цар Симеон Велики срещу Византия заради достъпа на българските търговци до тържищата на зърно в Солун през X век. Възможно е също на политически диктат да се реагира с разузнавателни операции за влияние и т.н. 

Във всички случаи, когато използваме различен като специфика ресурс за реагиране срещу дадено специфично въздействие, в крайна сметка разчитаме да отвлечем вниманието и да ангажираме такъв ресурс на онзи, който ни въздейства, така че той да бъде принуден да пренасочи усилията си, да отслаби или дори прекрати въздействието, което упражнява върху нас.

Равнища на сигурността

През 2010 г. Николай Слатински обобщава научните и експертни постижения в областта на сигурността, като разглежда подробно следните пет нива на сигурност: сигурност на индивида, сигурност на групата от индивиди; сигурност на държавата, сигурност на общността от държави и сигурност на света (Слатински 2010). Както вече посочихме, става дума за равнища на сигурността, които други автори наричат съответно: индивидуална, човешка или лична сигурност; групова сигурност; национална сигурност; международна и/или глобална сигурност. Нищо не ни пречи, обаче, да редуцираме нивата до четири: лична, групова, национална и международна.

Обособяването на посочените нива има значение във връзка с провеждането на адекватна политика за сигурност от заинтересованите или отговорни за тази политика субекти. Анализът на личната и груповата сигурност е необходим преди всичко на държавните и неправителствените правозащитни организации, анализът на националната, международната и глобалната сигурност – на органите за защита на националната сигурност и отбрана, вкл. разузнавателните служби и въоръжените сили. Последното не изключва възложени със закон задължения на определени държавни институции да извършват необходимия анализ и водят политика в защита на личната сигурност на гражданите.

Условността на разграниченията по видове и нива сигурност проличава във виждането, изразено от Николай Слатински:

„Първите три нива на сигурността – на човека, на групата, на държавата определят националната сигурност.

Последните три нива на сигурността – на държавата, на общността, на света определят международната сигурност.“ (Слатински 2000: 20).

Всъщност подобно разбиране за нивата и видовете сигурност е аргумент в подкрепа на т.нар. „конвергенция на сигурността“.

Конвергенция на сигурността

В множество изследвания се говори за т.нар. конвергенция (сливане, преливане) на отделните видове и нива на сигурността. Конвергенцията на сигурността е резултат от шеметното развитие на информационните технологии и телекомуникациите. Как се случва това?

Първата бяла лястовичка, вестител на новата Информационна ера и „сливащата се“ сигурност, се появява за радост на всички през 1995 г. и носи надежда за мир. Войната в бивша Югославия приключва, когато представителите на воюващите страни са въведени във виртуална зала на американската военна база „Райт-Патерсън“ в Дейтън, Охайо. Там те стават свидетели на симулации на териториите, за които спорят, и на обстановката, която обсъждат. Демонстрираната висока технология и произведената от нея военна мощ водят до психологически и културен шок, елиминират всяка национална съпротива, спомагат за подписване на мирно споразумение и показват радикалните промени в глобалната среда за сигурност (Ó Tuathail, Dalby, eds. 1998: 28-29). Дейтънският мир, освен всичко друго, за пръв път показва сливането (конвергенцията) на отделните видове и нива на сигурността:

• личностно: чрез психологическия шок у балканските лидери;
• социетално: чрез съзнателното противопоставяне на две човешки общности с различна система от материални и духовни ценности: неразвити технологично балканци и технологически могъщи американци;
• национално: чрез необходимостта от вземане на решения за националната съдба на съответните държави в хода на провежданите преговори;
• глобално: чрез намесата международната общност.

Преживяванията на всеки участник в „Дейтън 1995-та“ сливат в едно цяло усещанията за лична, социетална, национална и глобална сигурност. Затова тези видове и нива сигурност не могат да бъдат анализирани като механично образуван сбор от територии или численост на населението. 

В този смисъл глобалната, националната, социеталната и личната сигурност изразяват спецификата на човешката дейност, потребности и интереси, форматирани и слети чрез съвременните технологии. Затова глобалната сигурност е не сигурност на земното кълбо, а сигурност на цялостната човешка дейност, винаги и навсякъде в днешния свят, всеобхватна сигурност. Националната сигурност е сигурност в условията на споделен суверенитет върху територия не само в буквално географското ѝ значение, но и в значението ѝ на сфера на дейност или/и влияние. Суверенният ни избор на начин на живот едновременно е самостоятелен, но и съобразен с другите извън тази територия или сфера на дейност или/и влияние. Социеталната сигурност е свобода на самоопределянето ни като принадлежност към дадена общност, от която получаваме необходимата ни подкрепа. Личната сигурност е винаги свързана с изява в някаква общност, т.нар. социетална общност, към която човек по необходимост и неизбежност принадлежи и с която споделя обща идентичност.

Именно това взаимно проникване, тази диалектика на видовете и нивата на сигурността представлява „конвергенцията на сигурността“ по аналогия и според „наложената“ логика от кибердомейна, където се говори за „дигитална конвергенция“, дигитално сливане на комуникация, услуги, информация и потребление (идея: Sulek et al. 2011: 3 etc.).

Запомнете! Конвергенцията на сигурността изисква да анализираме всеки вид и ниво сигурност във връзката му с останалите видове и нива, независимо от критерия, по който сме ги обособили. Изключения се допускат при особени обстоятелства, при които аналитичната ни задача съзнателно е сведена до малък брой конкретни параметри.

Социетална сигурност

През последните десетилетия вниманието при изследване на сигурността се насочва все повече към сферата на културата. Културата присъства като фактор в сигурността, който оказва значително влияние върху държавите и определя цялостното развитие на нашия свят (Kim 2009: 1). Постепенно се утвърждава виждането, че по-дълбокото разбиране за културата може да помогне в борбата с екстремизма, тероризма, размириците, радикализацията, разузнаването и което е по-важно, да подпомогне усилията за увеличаване на обществената сплотеност (социалната кохезия), т.е. приобщаването и сътрудничеството (вж. Haque 2012: 56). Израз на тази тенденция е развитието на концепцията за социеталната сигурност.

Социеталната сигурност е най-значимият вид сигурност. 

Понятието „социетална сигурност“ е въведено след края на Студената война, през 90-те години на ХХ век, от т.нар. Копехагенска школа, [2] Бари Бузан, Оле Уайвър, Мортен Келструп и Пиер Льометр. Въведението е израз на своеобразна концептуална революция, която поставя под знака на сигурността, тълкува чрез сигурността, „секюритизира“ цялата човешка дейност, като разграничава в нея военна, политическа, икономическа, екологическа и социетална сигурност (вж. по Hanif 2014: 34; Roe 2011: 2-3; Chifu 2009: 2). От гледна точка на социеталната концепция, както краят на една държава настъпва със загубата на нейния суверенитет, така краят на едно общество настъпва със загубата на неговата идентичност (Roe 2011: 3). Затова Бернардин Кухосунон разглежда социеталната сигурност чрез „взаимната динамика на отношенията между национална сигурност и национална идентичност“ (Kouhossounon 2017: 214).

Едно от най-добрите описания на връзката между националната идентичност, култура и сигурност принадлежи на Алекс Маклауд. Според него културата и идентичността могат да бъдат секюритизирани; определят отношението към сигурността; могат да интегрират в себе си ценностите на националната концепция за сигурност; предопределят начина на възприемане на заплахите за сигурността и избора на средства за гарантирането ѝ (Macleod 2005: 5). Накратко, културата и идентичността оказват силно влияние върху политиката за сигурност на националната държава. 

За да разберем социеталната сигурност, трябва да си отговорим...

Какво представляват идентичността и културата?

В публикация за електронното издание Project Syndicate, бившият чилийски финансов министър Андрес Веласко отбеляза: 

„Майката на всички опасности е [фактът], че идентичностите могат да бъдат манипулирани за политическа изгода, което е точно това, което правят популистите.“ (Velasco 2018).

Съвременните войни също експлоатират идентичността (Смирнова, Киселев 2002: 28), т.е. представляват не нещо друго, а „въоръжена политика“ на идентичност и социално изключване. Негативни примери – достатъчно: талибаните в Афганистан, явлението Ислямска държава, гражданската война в Сирия… В същото русло са конфликтите около независимостта на испанската провинция Каталуния, референдума за Брекзит, избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ и мн.др. 

Запомнете! Остротата на спора за идентичността днес е основателна причина да обърнем внимание на проблемите, свързани с този спор. Когато анализираме, обаче, не бива да се впускаме в злободневната кавга между неолиберализъм и консерватизъм, глобализъм и национализъм, космополитизъм и изолационизъм или между други конфронтиращи се идеологеми.

За това, че идентичността не е изключваща, отчуждаваща и враждебна категория, говорят следните два показателни за българската идентичност примера:

Пример 6. Шотландски доклад от 2010 г.

В доклад за шотландското правителство през 2010 г., неговите автори – Стив Райкър, Дейвид Макроун и Ник Хопкинс, извеждат три основни заключения. Едното от тях е, че съществуват множество конкуриращи се определения за идентичността и хората правят своя избор за някое от тях. „Второ, начините, по които ние очертаваме границите помежду ни, определят кой е и кой не е приет за „един от нас.“ Трето, възприемането или неприемането на някого за „един от нас“ определя нашето поведение към другите и удовлетворението, което другите получават от проявеното от нас възпитание (civility), като по такъв начин оформят всекидневния ни опит.

Авторите на доклада дават пример за инклузивна (приобщаваща) идентичност със спасяването на българските евреи през Втората световна война. Изтъкват, че когато българите описват българските евреи, те подчертават българската им същност: българските евреи „говорят и мислят на български, [...] пеят популярни български песни и разказват български приказки“. Райкър, Макроун и Хопкинс посочват също, че „българите са народ, „надарен с хуманност, справедливост и състрадание към всички, които страдат.“ Затова предаването на еврейското население би означавало българите да „загубят своята морална и духовна уникалност, своята славянска същност, своето българско лице“. [...] Идентичността в нейния тесен смисъл на самоопределяне предопределя идентичността в нейния широк смисъл на тип общество, в което живеем“ (Reicher, McCrone, Hopkins 2010: 4-8).

Пример 7. Али Баба от Княжево

Втори, и не последен, пример за приобщаващата българска идентичност е наличието на мюсюлманско тюрбе (гробница) на Бали ефенди, наричан „Али Баба“, в двора на църквата „Свети Пророк Илия“ в Княжево, в София. (вж. Тодоров 2004; Кирилов 2014). [3] Предание разказва, че още дете, чието име било „Илийчо“, Али Баба бил взет като „кръвен данък“ от майка си българка и пратен в Анадола, където получил духовно образование. Впоследствие се завърнал в родното си място, в Княжево, и помагал на сънародниците си със своето лечителство и закрила. Почитта на българите християни към мюсюлманския суфий е показателна – приобщаваща, така както е показателна приобщаващата закрила на Бали ефенди към околните българи по време на турското робство.

Извън емоцията на спасението и преданието, можем безпристрастно да дефинираме идентичността в смисъла на Мануел Кастелс: идентичността се състои от присъщ на личността набор от ценности, вярвания и нагласи спрямо себе си и другите и не съвсем присъщ ѝ набор от роли, които личността играе в отношенията си с другите и в обществото (по Macleod 2005: 3). Общността, към която личността принадлежи, притежава (почти) същия набор ценности, вярвания, нагласи и роли. Личност и общност взаимно приемат, признават и споделят своята идентичност и принадлежност един към друг, като само тогава личността може да бъде пълноценна личност, а общността – пълноценна общност.

Един от най-атакуваните видове идентичност като закостеняла отживелица е националната. Да оставим настрана критиките, които обикновено я изваждат от присъщия ѝ контекст и затова ни отвеждат в задънена улица. Нека се обърнем към нейната често пренебрегваната положителна страна!

Националната идентичност позволява поддържането на себеуважение, принадлежност и чувство за сигурност, придава смисъл на живота на хората, може да бъде продуктивна сила за създаване на позитивен обществен капитал, който да стимулира сътрудничеството с другите, да подобри комуникацията и да насърчи ефективното функциониране на демократичните институции (Bulmer 2011: 53).

Когато разглеждат етническата идентичност, например, Анна Смирнова и Игор Киселев обръщат внимание на няколко такива функции: когнитивна, свързана с осъзнаването, самоотъждествяването, самоопределянето в отношението „ние – те“; афективна, свързана с желанието за принадлежност; регулативна, свързана с институционалните норми, традициите, обичаите, споделените ценности, вътрешногруповото общуване; психологическа, защитна, свързана с осигуряваната психическа устойчивост и определеност, с актуализацията на личността; мотивационна, [4] свързана с насочването на съзнанието и поведението; мобилизационна, свързана с постигането на цели (Смирнова, Киселев 2002: 92-93).

Изброените функции не се отнасят единствено до общностите, формирани около специфична етничност. Същите функции на човешката идентичност можем да открием например в политическите формации, религиозните общности или LGBTQI+ групите. В тях също разпознаваме съответните особени когнитивни нагласи, афективно привличане, регулирано общуване, защитен психически комфорт, мотивиращо насочване и целенасочена мобилизация, основани върху характерна за тях съответно политическа, религиозна или LGBTQI+ идентичност. Същите функции на идентичността откриваме и при нациите!

В същността си функциите на идентичността изразяват начините на споделяне на ценности, вярвания, нагласи и роли между личността и общността, начините на приобщаване на личността към дадена общност, начините на формиране на тяхната взаимно споделена принадлежност.

В защита на идентичността, можем да обобщим казаното дотук по следния начин:

Първо. Идентичността определя границите на собствената специфика, които едновременно са и очертания на контактната област с други идентичности. Затова българските евреи едновременно остават различни от българите, но споделят българска идентичност.

Второ. Идентичността винаги е споделяна, без значение приемана или отхвърляна. Затова идентичността по дефиниция не е нито включваща, нито изключваща. Социалното включване и изключване се отнасят преди всичко до способността на дадена общност да поддържа социално равенство (равни възможности) и справедливост. Затова политиката на идентичност не означава по дефиниция политика на изключване! Социалното изключване е неправомерно определен контекст на понятието „политика на идентичност“, който неоснователно компрометира „идентичността“ като такава.

Трето. Различните видове идентичност имат едно и също предназначение: да осигурят самоопределянето, да привличат, да регулират отношенията, да закрилят, мотивират и мобилизират членовете на дадена общност. Социалното включване и изключване могат да повлияят на идентичността, т.е. на самоопределянето, привличането, отношенията, закрилата, мотивацията и мобилизацията в дадена общност.

Четвърто. Националната по нищо не се различава от останалите видове идентичност. Дори, както отбелязва Джайъл Ким, тя не е единствената колективна идентичност, която претендира за политическа власт (Kim 2009: 19).

Но за да разберем напълно идентичността, е необходимо да отидем по-нататък в своите разсъждения. Всъщност: „Идентичността“ може да е много добре обоснован друг начин да кажем „култура“ – отбелязва Джайъл Ким, директор и координатор за регионални изследвания във Военния колеж на Армията на Съединените щати, с уговорката, че съществуват и биологично обусловени характеристики на отделния човек и човешкия колектив, освен културните (вж. Kim 2009: 15). 

Културата прониква във всички сфери на човешкия живот (Морган, Джъст 2005: 79). Можем да приемем, че тя представлява споделяно осмисляне на натрупвания опит като ценност за човешкото съществуване с цел удовлетворяване на небиологичните човешки потребности.4 Както посочва Джон Мак, основните човешки потребности от принадлежност, оцеляване и чувство за собствена значимост могат да бъдат удовлетворени само ако човек членува в група (по Смирнова, Киселев 2002: 112), или с други думи, ако споделя обща култура. Според Санджой Банерджи от Държавния университет в Сан Франциско, културата представлява граматика, която съчетава семантични елементи за разпознаване на ситуации, реализиране на стратегии за успех, мотивиране и планиране на действия, освобождаване на емоции (по Haque 2012: 54).

Без да разглеждаме подробно културата, тук е достатъчно да посочим най-важното:

Първо. Макар и взаимосвързани, идентичност и култура не са едно и също нещо! Идентичността, за разлика от културата, може да притежава и биологични характеристики: цвят на кожата, цвят на косата, форма на черепа, конструкция на скелета, пол, сексуална ориентация и пр.

Второ. Ако идентичността е фиксирана даденост от споделени ценности, вярвания, нагласи и роли, то културата е променяща се динамика на оценностяване, формиране на вярванията, определяне на нагласите, игра на възприеманите роли. Ако идентичността е споделеното, културата е споделянето; ако идентичността е образът, културата е рисуването! В контекста на фиксирането и споделянето на опита, идентичността наистина е обърната към миналото като фиксиран опит, а културата е преживяване на фиксирания опит в настоящето с ориентация към бъдещето!

Трето. Смисълът на културата е сътрудничеството, смисълът на идентичността – готовността за сътрудничество! Идентичност, която предполага изключване, не може да удовлетвори този смисъл. Затова смисълът се изгубва, когато става дума, например, за националистическата идеология, която акцентира върху изключването.

Националистическата идеология превръща културния разказ за идентичността и сътрудничеството в претенция за изключителност и съперничество. Вместо приобщаване чрез култура, крайният национализъм предлага изключване чрез конфликт. В националистическия разказ разделителната линия преминава през темите за вредата, заговора, идеологическата чистота, етническото превъзходство, възмездието, жертвата, (вж. Смирнова, Киселев 2002: 121-123), за да стигне до противопоставяне „ние – те“ и отхвърляне на „другия“. Заради тесногръдието, което произвежда, крайният национализъм руши връзката между идентичност, култура и сътрудничество в националната общност и в отношенията ѝ с другите общности.

Основен гарант за признаване на идентичността и сътрудничеството в националната общност и извън нея е била и продължава да бъде държавата. За Джайъл Ким: 

„Политически, най-мощната колективна идентичност в модерната ера е националната държава.“ (Kim 2009: 18). 

Държавата придава форма на нацията, нацията предоставя легитимност на държавата, посочва Михаел фон дер Шуленбург. В своя статия от 23.11.2018 г. за електронното издание International Politics and Society той издига тезата, че глобалният мир се нуждае от националните държави, за да се избегне хаосът и да се постигне устойчив световен ред. Авторът се аргументира с факта, че:

„На практика, всички въоръжени конфликти в света са в рамките на провалящи се национални държави. Те се превърнаха в проблем на глобалната сигурност. [...] 

Модерните национални държави рядко, ако не никога, са етнически хомогенни и тяхното оцеляване зависи от междуобщностната интеграция, а не от претенциите за етническо превъзходство. Те все повече се оценяват въз основа на предоставяните от тях сигурност, справедливост, работа и социални услуги и съвсем не според силата на тяхната армия. И това важи не само за демократичните държави. [...] 

Като резултат, на практика вече няма войни между националните държави.“ (Von der Schulenburg 2018). 

Накратко, отредената роля на националните държави е да предоставят на първо място сигурност, за да могат да предоставят всички други необходими блага.

Запомнете! Защитата на социеталната сигурност е първостепенна задача на държавата. Социеталната сигурност предполага удовлетворяване на човешките потребности от собствена идентичност, осмислена в споделяна култура, както и на потребностите от признание за самобитността на тази идентичност и култура. Социеталната сигурност означава приобщаване на отделния човек и човешката общност чрез идентичността и културата към дадена социална среда.

Лична сигурност

Концепцията за лична сигурност се появява за пръв път през 1994 г. в годишния доклад на Организацията на обединените нации (ООН) за човешкото развитие (Steiner 2019).

„Концепцията за лична сигурност (human security) подчертава, че хората трябва да могат да поемат грижата за себе си: всички хора трябва да имат възможността да посрещнат своите основни потребности и да печелят прехраната си. Това ще ги направи свободни и ще им помогне да допринесат за собственото си развитие и за развитието на техните общности, държави и света. Личната сигурност е неразривна част от приобщаващото развитие (participatory development). 

[...] Личната сигурност е интегративна концепция.“ (HDR 1994: 24).

Докладът свързва пряко личната сигурност със заплахите в областта на икономическата, продоволствената (food security), здравната (health security), екологическата (environmental security), персоналната (personal security), общностната (community security) и политическата сигурност (political security) (HDR 1994: 24-25 etc.). 

Представената в доклада концепция се среща впоследствие под различни наименования: „човешка...“ (human...), „лична...“, „персонална...“ (personal...) или „индивидуална сигурност“ (individual security) (вж. Слатински 2010: 11 и сл.). За да се ориентираме в понятията и изберем най-точното от тях, нека вземем предвид следните съображения:

1. Human security се превежда буквално „човешка сигурност“. „Човешка сигурност“ носи смисъл едновременно на „сигурност на отделния човек“ и „сигурност на човешката общност“. В предложената през 1994 г. концепция, според нашия прочит, смисълът е „сигурност на отделния човек“ в неразривната ѝ връзката със сигурността на човешката общност и другите видове и нива сигурност.
2. „Индивидуална сигурност“ има нюанс на „изолиране“, което разглежданата концепция отхвърля. 
3. „Персонална“ сигурност е просто чуждица на „лична“ сигурност в българския език. „Персоналната сигурност“ в доклада е определена като вид сигурност, отнасящ се до защитата на отделния човек от физическо насилие (см. HDR 1994: 2, 24-25, 30-31). Понятието „персонална сигурност“ на български има строго определено съдържание съгласно глава шеста, раздел III от Закона за защита на класифицираната информация и неговите подзаконови актове, чието значение е  съвсем различно от разглежданото в концепцията.

Заради изброените по-горе съображения логичният ни избор е понятието „лична сигурност“, което носи истинския смисъл на концепцията от 1994-та, т.е. „сигурност на отделния човек“.

Широко приетото определение за лична сигурност гласи:

„Личната сигурност (human security) означава защита на фундаменталните свободи – свободите, които са същността на живота. Тя означава защита на хората от критични (тежки) и често срещани (широко разпространени) заплахи и ситуации. Тя означава създаване на политически, социални, природни, икономически, военни и културни системи, които в съвкупността си дават на хората градивните елементи на [тяхното] оцеляване, поминък и достойнство.“ (CHS 2003: 4).

Концепцията за личната сигурност обвързва сигурността с човешките потребности. На тази основа се разработват т.нар. индикатори на сигурността, разделени в три групи на:

• индикатори на оцеляването (survival indicators), които обхващат достъпа до храна, достъпа до вода, достъпа до здравеопазване, уязвимостта спрямо насилствен конфликт;
• индикатори на поминъка (livelihood indicators), които обхващат достъпа до образование, достъпа до доход, достъпа до електричество [респ./см. енергоресурс], уязвимост спрямо бедността;
• индикатори на достойнството (dignity indicators), които обхващат наличието на глас и отчетност, уязвимостта спрямо корупция, достъпа до правосъдие, интеграцията на половете [респ./см. социално уязвимите членове и групи в обществото] (Michel, Kurokawa 2005: 10-13).

С други думи, концепцията за лична сигурност обхваща човешките потребности от „чиста храна и вода, екологична и енергийна безопасност, свобода от икономическа експлоатация, закрила от злоупотреба с власт от страна на полиция, на престъпни групи или на местни бизнес партньори и т.н.“ Обхваща също защитата срещу т.нар. структурно насилие – другото наименование на социалната несправедливост (Sachs 2003). Наличието на лична сигурност предполага наличие на сплотено общество, способно да осигурява на своите членове възможности за преодоляване на неравенствата и противоречията помежду им.

Динамика на човешките потребности

Концепцията за лична сигурност свързва в едно цяло индивидуалните и обществените потребности и от там – сигурността на отделния човек със сигурността на човешката общност. От тази гледна точка, ключово за всеки анализ на риска и сигурността е разбирането за същността на човешките потребности, логиката на тяхното удовлетворяване и взаимозависимост.

През 1943 г. се появява, а по-късно, през 1954-та и 1962-ра е доразвита популярната не само сред учените психолози, но и сред експертите по сигурността йерархия на човешките потребности. Неин автор е Ейбрахам Маслоу (Колин и др. 2018: 138-139).

Ейбрахам Маслоу построява т.нар. „йерархия на базовите потребности“, определяни и като „потребности, породени от недостига“. Йерархията на базовите потребности във възходяща градация изглежда така:

• физиологични потребности от въздух, храна, вода, топлина, светлина, движение, сън, секс и пр.;
• потребности от безопасност: защитеност, стабилност, защита, ред, закон, липса на страх, липса на тревога, липса на хаос [...] и пр.;
• потребности от любов и принадлежност: приемане, близост, връзки и пр.;
• потребности от уважение: [5] зачитане, известност, слава, превъзходство, признание, внимание, значителност [...] и пр.;
• потребности от самоактуализация, т.е. себереализация, човек да бъде такъв, какъвто може да бъде, и да остане верен на своята природа... (Маслоу 2006: 60-69; срв. Колин и др. 2018: 138-139).

Ейбрахам Маслоу построява и т.нар. „йерархия на базовите когнитивни потребности“, част от които определяни и като „потребности на растежа“. Йерархията на базовите когнитивни потребности във възходяща градация изглежда така:

• [познавателни потребности, т.е.] потребности от познание: знания и разбиране;
• естетически потребности, потребности от красота (Маслоу 2006: 69-70; срв. Колин и др. 2018: 139).

В разработките на Ейбрахам Маслоу, негови последователи и критици откриваме различни варианти на йерархията от потребности. Съдържанието на петото ниво на т.нар. себеактуализация [6] се разглежда като резултат от реализиране и своеобразно надграждане на съдържанието на предходните четири. Себеактуализацията ту се поставя сред базовите потребности, ту се представя като част от когнитивните. Така например, вариант на йерархията поставя нивото на себеактуализация сред „потребностите на растежа“ и обособява в него следните четири равнища във възходяща градация:

• потребности от познание: знания, разбиране;
• потребности от естетика: ред, красота, симетрия;
• потребности от себеактуализация: реализиране на личния потенциал;
• потребности от надрастване на себе си: помощ за другите, ангажиране с идеи извън нас (срв. Колин и др. 2018: 138-139; Маслоу 2006: 69-72).

По такъв начин в Йерархията на Маслоу се обособяват осем равнища: на най-ниското са физиологичните потребности, на най-високото – потребностите от надрастване на себе си (см. Маслоу 2006: 60-79; Колин и др. 2018: 138-139).

В различните варианти на йерархията неизменни остават само първите ѝ четири нива! Вероятно това не е случайно, тъй като те се формират на относително обективна основа: 

• физиологичните, въз основа биологичните особености на човека;
• потребностите от безопасност, въз основа обективната необходимост човек да гарантира удовлетворяването на своите потребности;
• потребностите от принадлежност, въз основа на обективната даденост, че човек е „социално животно“, може да съществува и оцелява само в колектив;
• потребностите от контрол, въз основа обективното изискване човек да съобразява удовлетворяването на потребностите си със средата, в която се намира.

Останалите човешки потребности, представени в йерархията, са разположени изцяло в субективната сфера от психични изживявания, които макар да произтичат също от обективни основания, до голяма степен остават „заключени“ във вътрешния свят на човека. За да избегнем субективизма, неточностите в тълкуването и да опростим разглежданата чисто психологическа концепция, за целите на нашия анализ, нека сведем пирамидата, илюстрираща йерархията на базовите потребности, само до първите ѝ четири нива, както следва:

Рис. 2. Пирамида на основните психологически потребности

(по Маслоу 2006: 60-69)

Основната идея, заложена в тази йерархия, независимо дали от осем или от четири нива, е връзката между отделните потребности, която в обобщен вид можем да представим така:

• потребностите са подредени във възходяща градация, от по-ниско към по-високо ниво, при което най-ниското равнище е това на физиологичните потребности;
• при конфликт между потребностите приоритет в удовлетворяването им придобива потребността от по-низше ниво, тъй като се допуска, че висшите потребности са по-маловажни от физическото оцеляване и удовлетворяването на висшите потребности може да бъде отложено;
• при удовлетворяване на дадена потребност на нейно място се появява потребност от по-високо равнище, а удовлетворената потребност преминава на заден план в човешката мотивация (срв./см. Маслоу 2006: 74-83, 109-115; Колин и др. 2018: 138-139; Карастоянов 2002: 35).

Предложената йерархия ни дава възможност да разгледаме човешките потребности и от друга гледна точка. Виждаме, че тези потребности определят човешкото поведение, те са обективни негови предпоставки, биологично зададени, природно заложени в човека, независещи от неговата воля. Можем да ползваме тази йерархия, за да подредим обективните предпоставки на взаимодействията със средата, в която човек се намира, по следния начин:

1. Потребности от ресурс, потребности от оцеляване, за поддържане на живота и жизнената среда, физиологически потребности (см. Маслоу).
2. Потребности от достъп до ресурс, потребности от безопасност и ред, вкл. законност и обществен ред, които не се изчерпват само с правоохраняване и правоприлагане, а предполагат и компетентност на администрацията, отговорност на институциите и пр.
3. Потребности от сътрудничество за осигуряване на достъп и усвояване на необходимия ресурс, т.нар. социетални потребности. Неудовлетворяването на социеталните потребности означава разрушаване на сътрудничеството в обществото, води до неговия разпад, превръща го в разединено „население“, което губи своята самостоятелност върху територията, която обитава.
4. Потребности от контрол, управление и власт над окръжаващата среда, за осигуряване на ефективно сътрудничество за достъп и усвояване на ресурс, потребности от зачитане (срв./см. Маслоу 2006: 19-21, 46, 54, 60-68; Huitt 2007; Харизанова и др. 2006: 310; Карастоянов 2002: 34-38; Yang 2001: 175-255, и др.).

Освободена от чисто психологическо интерпретиране, нашата пирамида от вече обективирани психологически потребности, изглежда така:

Рис. 3. Пирамида на обективираните потребности

Запомнете! Човек взаимодейства със средата, в която се намира, като определя поведението и действията си съобразно своите потребности от ресурси, наличието на съответния достъп до тези ресурси, необходимостта от сътрудничество или/и съперничество за тяхното придобиване и възможностите да контролира придобиването и усвояването им.

Когато осъзнаваме потребностите си, ние ги превръщаме в свои интереси, понеже:

Интересът е не нещо друго, а осъзната потребност. (Слатински 2000: 4).

В този смисъл можем да формулираме и подредим нашите интереси, както и интересите на всеки друг, по следния начин:

• жизнени интереси, осъзнати потребности от ресурси, интереси на оцеляването ни;
• съществени интереси, осъзнати потребности от достъп до ресурси, интереси, основани на стремежа ни да получим необходимите за съществуването ни ресурси;
• значими интереси, осъзнати потребности от сътрудничество или/и съперничество, интереси, които произтичат от значението на необходимите ни ресурси за нас и другите;
• стратегически интереси, осъзнати потребности от контрол, интереси на управлението на ресурсите, тяхното придобиване, разпределение и усвояване.

Разбира се, можем да назовем видовете интереси по различен начин, но по-важното е да разберем тяхното съдържание, йерархия и взаимовръзки, които отразяват съдържанието, йерархията и взаимовръзките на съответните потребности (рис. 4. Видове интереси). 

Рис. 4. Видове интереси

Подобно на потребностите, интересите от висш порядък зависят от удовлетворяването на интересите от низшите нива. Нещо, което Ейбрахам Маслоу описва изключително образно:

„Наистина, хората живеят само за единия хляб – когато нямат хляб.“ (Маслоу 2006: 62-63).

Нашите интереси, т.е. осъзнати потребности, впоследствие се превръщат в намерения, планове и конкретни действия за решаване на определени задачи и постигане на поставени цели. Освен това, ние имаме потребности, които често не съзнаваме или подценяваме. Тези потребности на подсъзнателно равнище също оказват влияние върху нашето поведение и действия. Затова анализът на човешката мотивация трябва да обхваща както съзнателните интереси, така и несъзнаваните потребности, защото всички те формират предпочитанията, намеренията, подбудите, общуването между хората и взаимодействията в средата за сигурност.

Среда за сигурност и оперативна обстановка

Понятието „сигурност“, което изяснихме, е пряко свързано с производното понятие „среда за сигурност“.

Среда за сигурност е онази среда, в която човек взаимодейства, за да може да удовлетворява своите потребности.

Средата за сигурност може да се опише като пространство, в което се развиват такива явления, процеси и взаимодействия, при които се проявява сигурността. За да преодолеем трудностите при възприемане на подобна абстракция, нека продължим с една въображаема притча, притчата за древния ловец!

Пример 8. Древният ловец

Представете си Дълбоката древност. Вие сте ловец и отивате на лов. Искате да донесете вкъщи дивеч – храна за Вас и Вашето семейство. Отивате в гората, където е дивечът. Преминавате през Вашето село и събирате други ловци. Пътят Ви извън селото минава покрай землище, където обитава съседното племе. Оттам също тръгват ловци към гората за дивеч. 

Кое е среда за сигурност? Нашето село, землището на съседното племе, пътят край землището или гората с дивеча?

Нашето село е нашата общност, която притежава свой начин на живот, обичаи, вярвания, култура – нашето село е нашата т.нар. социетална общност. 

Пътят е контактна зона, област на съприкосновение – сътрудничество или съперничество между нашето племе и нашите съседи: зоната, в която можем да се сдружим със съседите си, за да отидем и уловим повече дивеч за двете общности, или зоната, в която можем да оспорваме правото на другите за достъп до гората и нейния дивеч.

Гората – тя е онова, което ни осигурява и затова го наричаме достъп до ресурс. 

Дивечът е самият ресурс.

Средата за сигурност обхваща цялото пространство, в което взаимодействаме: нашето село, землището на съседното племе, пътят край него и гората. Но! Сигурността или несигурността се проявяват най-ярко в контактната зона от средата за сигурност.

Съвременните характеристики на средата за сигурност, разбира се, са различни като съдържание от онези в Древността. Те се изразяват в наличието на: високи технологии, масови комуникации, информационно общество, глобализация (вж. Sachs 2003). Днес те превръщат средата за сигурност във високотехнологична джунгла, чиято динамика представлява изумително съчетание от непостоянство, неопределеност, нееднородност и нееднозначност (Семерджиев 2000: 21).

В областта на националната сигурност и криминалистиката много често се използва понятието „оперативна обстановка“. Понятието има строго определено съдържание и практическа насоченост. Според Павел Владимиров „оперативна обстановка“  е тъждествено на понятието „ситуация“ (Владимиров 2002: 145-146). Христо Каймеджиев разглежда оперативната обстановка като обективно неделима цялост (Каймеджиев 2005: 202-203). Внимание му отделят и други автори. Общоприето е, че оперативната обстановка обхваща: 

• условията на средата, [7] в която се проявяват заплахи и рискове за обществения ред и сигурност;
• източниците на несигурност: лица или/и групи лица, чиито действия са източник на заплахи и рискове за обществения ред и сигурност;
• силите и средствата за противодействие от страна на компетентните органи срещу заплахите и рисковете за обществения ред и сигурност (срв./см. Владимиров 2002: 145-163; Каймеджиев 2005: 202-206).

Запомнете! Понятията „среда за сигурност“ и „оперативна обстановка“ са различни понятия! Оперативната обстановка е много малка част от средата за сигурност, следователно, съдържанието на понятието „оперативна обстановка“ е много малка част от съдържанието на понятието „среда за сигурност“. Защото:

Първо. Оперативната обстановка обхваща условията на несигурност, които са част от средата за сигурност, но средата за сигурност обхваща също така и условията, при които човек постига сигурност. 

Второ. Оперативната обстановка е среда, в която се проявяват източниците на несигурност, които са част от средата за сигурност, но средата за сигурност е и среда, в която човек взаимодейства с източници на сигурност – лица или/и групи лица, чрез които придобива ресурси, които му „дават“ сигурност.

Трето. Оперативната обстановка е среда, в която противодействаме на определена несигурност, което е част от средата за сигурност, но средата за сигурност е и среда, в която стимулираме генерирането на сигурност.

Затова средата за сигурност е много повече от оперативната обстановка, а оперативната обстановка е просто ситуация, която се структурира във взаимодействието между взаимосвързани условия, източници на несигурност и сили и средства за противодействие на несигурността.

Обобщение

Какво разбрахме за сигурността? Най-малкото разбрахме следното:

1. Сигурността не е нито състояние, макар да се проявява в определено състояние, нито е способност, макар че ни е необходима способност да я постигнем. Защото в първия случай не знаем кога настъпва желаното състояние, във втория – как се постига то. 

2. Сигурността не се определя чрез отрицание, нито чрез понятия, противоположни на понятието „сигурност“ – и това е безспорна логическа аксиома.

3. Сигурността е взаимозависимост и се проявява в съотношение, при което достъпният за дадена система ресурс е равен или по-голям от ресурса, който ѝ е необходим за реагиране на въздействията на средата, в която се намира.

4. Социеталната и личната сигурност са аспекти на сигурността, първото наричано вид сигурност, второто – ниво сигурност, с особено значение за всеки анализ на сигурността. В тези два аспекта се отразява същността на основното разграничение „колективна сигурност“ и „сигурност на отделния човек“. Всички останали видове и нива сигурност могат да се впишат в тези два аспекта, да се разглеждат като част от полето на взаимодействие между тях.

5. Идентичността и културата са съществена част от анализа на сигурността. Идентичността е споделеното, чийто смисъл е готовността за сътрудничество. Културата е споделянето, чийто смисъл е сътрудничеството. И двете са неотменими условия за взаимодействията, в които се проявява сигурността. Идентичността е образът, културата е рисуването!

6. Анализът на сигурността изисква да анализираме всички видове и нива сигурност в тяхната взаимовръзка, освен ако не са наложени ограничения за изследване на малък брой параметри.

7. Осъзнатите и неосъзнатите човешки потребности определят човешкото поведение и действия. Осъзнатите човешки потребности наричаме интереси. Основните човешки интереси са интереси към придобиване на необходим ресурс (жизнени интереси), получаване на достъп до този ресурс (съществени интереси), установяване на сътрудничество или влизане в съперничество за този достъп и ресурс (значими интереси), управление на достъпа и ресурса (стратегически интереси).

8. Среда за сигурност е онази среда, в която човек взаимодейства, за да може да удовлетворява своите потребности. Средата за сигурност включва всяко пространство, време, място, миг, участник и действие, които са свързани с придобиването, ползването, съхраняването, споделянето или отнемането на ресурс.

След като разбрахме всички тези простички неща са сигурността, сме готови да обърнем внимание какво представляват несигурността, предизвикателството, опасността, заплахата и рискът.

Бележки:

[1] Приложенията към настоящата публикация можете да намерите в прикачения файл. (м.бел.).

[2] Група учени от Института за проучване на конфликта и мира (ИПКМ) в Копенхаген, Дания, – англ. Conflict and Peace Research Institute (COPRI), Copenhagen, Denmark. (м.бел.).

[3] Светлозар Кирилов погрешно твърди, че култът е присъщ предимно на ромите. В Княжево не е имало многобройна ромска общност. Жителите на софийския квартал са главно преселници от Македония. Неслучайно църквата с тюрбето носи името на Св. Пр. Илия, който е покровител на македонските българи. Авторът на настоящата разработка е израснал в този квартал, знае чрез родовото си предание, че Али Баба го почитат българите, развивал е детското си въображение с неговата история и е пряк свидетел, че за ромите, които тогава са само няколко семейства, той не представлява обект на почитание. (м.бел.).

[4] Анна Смирнова и Игор Киселев не я назовават изрично „мотивационна“, а отбелязват за нея, че мотивира съзнанието и поведението на етап на мобилизация (Смирнова, Киселев 2002: 93). (м.бел.).

[5] В „Книгата за психологията“ (София: Книгомания, 2018 г., със сътрудници [автори] Катрин Колин и колектив) е употребено понятието „увереност“, вероятно в превод от англ. “confidence”, чието първо значение е „доверие“. Ейбрахам Маслоу употребява понятието „уважение“ (срв. Колин и др. 2018: 139; Английско-български..., 1992: 120; Маслоу 2006: 67-68). Подобни грешки, на които няма да се спираме поотделно, се откриват и на други места! Грешките в превода на източниците, както и в онези източници, които препредават чужд първоначален текст, стават видими винаги в сравнение с оригиналните публикации. (м.бел.).

[6] Вместо „себеактуализация“ в различни преводи се употребява понятието „самоактуализация“. Правилният книжовен превод на български от английското “self-actualization” е „себеактуализация“. Употребата на „самоактуализация“ се допуска единствено с оглед точност в позоваването на ползваните преводни източници, които я предпочитат пред „себеактуализация“. Всъщност, можем да приемем, че по-точният термин е „себереализация“, тъй като се употребява в пояснения за петото ниво от йерархията на потребностите и не оставя място за колебания по отношение на влагания в него смисъл. (м.бел.).

[7] Включително „участниците в средата на несигурност, чиито действия не са пряко свързани със заплахите и рисковете за обществения ред и сигурност“. (м.бел.).

Източници:

1. Английско-български..., 1992: Английско-български речник. English-Bulgarian Dictionary A-Z. Съставители: ст. пр. Теодора Атанасова и др. София: Издателска къща „Везни-4“, 1992, 520 с.

2. Баранов 2010: Баранов, Владимир Васильевич. Актуальные проблемы национальной безопасности России. Монография. Москва, 2010, 541 с., ISBN 978-5-906675-11-8, riscorp.ru, PDF, 541 с., доступ: 25.08.2015, url.

3. Бельков 2008: Бельков, Олег Алексеевич. Предварение к теории (концепции) национальной безопасности. – Военно-философский вестник. Журнал Военно-Философского Общества Национальной Ассоциации объединений офицеров запаса Вооруженных Сил (МЕГАПИР). Научно-популярный журнал, No. 2 [02], декабрь 2008, с. 30-36, megapir.info, PDF, 152 с., доступ: 13.03.2020, url.

4. ВДРФ 2014: Военная доктрина Российской Федерации 30 декабря 2014 года. Российская газета – Федеральный выпуск № 6570 (298), 30 декабря 2014 г., rg.ru, 30.12.2014, HTML, доступ: 23.02.2020, url.

5. Владимиров 2002: Владимиров, Павел. Управление на специалните служби. София, 2002, 276 с.

6. ДЕЭС 2019: Договор о Евразийском экономическом союзе (с изменениями на 1 октября 2019 года). Консорциум «Кодекс» (Санкт-Петербург), сайт: docs.cntd.ru, публикация, доступ: 22.02.2020, url.

7. ДСТУ  2293-99: Державний стандарт України ДСТУ  2293-99. Охорона праці. Терміни та визначення основних понять. Охрана труда. Термины и определения основных понятий. Введений в дію наказом Державного комітету України по стандартизації, метрології та сертифікації від 26.03.1999 р. № 164. Чинний вiд 2000-01-01. Госстандарты России, Украины, Белоруссии (Гост-СНиП), gost-snip.su, PDF, 12 с., доступ: 23.02.2020, url.

8. Желязков, Трифонов 2012: Желязков, Иван, и Тодор Трифонов. Енергийната сигурност на България. София, Фондация „Национална и международна сигурност, 2012, 198 с.

9. Заплатинський 2012: Заплатинський, Василь М. Логіко-детермінантні підходи до розуміння поняття «Безпека». – Вісник Камянець-Подільського національного університету імені Івана Огієнка. Фізичне виховання, спорт і здоровя людини. Камянець-Подільський: Камянець-Подільський національний університет імені Івана Огієнка, 2012, Випуск 5, 336 с., с. 90-98, visnyk-sport.kpnu.edu.ua, PDF, 9 c., доступ: 23.02.2020, url.

10. ЗУФСЗНС: Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност (ЗУФСЗНС). В сила от 01.11.2015 г. Обн. ДВ, бр. 61 от 11.08.2015 г., изм. ДВ, бр. 94 от 13.11.2018 г. Източник: Lex.bg, достъп: 23.02.2020, url.

11. Каймеджиев 2005: Каймеджиев, Христо. Теория на оперативноиздирвателната дейност. София, 2005, 300 с.

12. Калайджян 2009: Калайджян, Андроник Ашотович. Национальная безопасность России: историко-правовые и теоретические аспекты. – Известия Российского государственного педагогического университета им. А.И. Герцена. Выпуск No. 108/2009, с. 149-157; cyberleninka.ru, PDF, 9 с., доступ: 25.08.2015, url.

13. Карастоянов 2002: Карастоянов, Георги. Психологически операции. София, 2002 г., 200 с.

14. Кирилов 2014: Кирилов, Светлозар. Бали Ефенди – един умиращ култ в полите на Витоша. – сп. Либерален преглед, librev.com, 21.01.2014, HTML, достъп: 02.12.2018, url.

15. Колин и др. 2018: Колин, Катрин, и др. Книгата за психологията. София: Книгомания, 2018, 352 с.

16. Копылов 2015: Копылов, Александр. О генезисе и сущности понятия «национальная безопасность». – Военная история и футурология. Игорь Попов: © 2006-2017 Igor Popov, milresource.ru, 2015, HTML, доступ: 25.08.2015, url.

17. Маслоу 2006: Маслоу, Абрахам. Мотивация и личность. Издание 3-е. Санкт-Петербург, 2006, 352 с.

18. Морган, Джъст 2005: Морган, Джон, и Питър Джъст. Социална и културна антропология. Много кратко въведение. София, 2005, 280 с.

19. Поздняков 2008: Поздняков, Александр Иванович. Сравнительный анализ современных под ходов к определению понятий национальной и военной безопасности. – Военно-философский вестник. Журнал Военно-Философского Общества Национальной Ассоциации объединений офицеров запаса Вооруженных Сил (МЕГАПИР). Научно-популярный журнал, No. 2 [02], декабрь 2008, с. 17-29, megapir.info, PDF, 152 с., доступ: 22.02.2020, url.

20. Проданов 1995: Проданов, Васил. Вътрешната сигурност и националната държава. – сп. Военен журнал, 1995, бр. 2, София: Министерство на отбраната, 1995, с. 8-17, ISSN 2534-8388, Academia.edu, Vassil Prodanov profile, PDF, 10 с., достъп: 17.05.2020, url.

21. Семерджиев 2000: Семерджиев, Цветан. Стратегическо ръководство (лидерство). София, 2000, 384 с.

22. Слатински 2000: Слатински, Николай. Измерения на сигурността. София, 2000, nslatinski.org, MSWord, 184 с., достъп: 28.09.2009.

23. Слатински 2004: Слатински, Николай. Националната сигурност – аспекти, анализи, алтернативи. София: Българска книжница, 2004, nslatinski.org, 23.05.2017, MSWord, 163 с., достъп: 23.05.2017, url.

24. Слатински 2010: Слатински, Николай. Петте нива на сигурността. Първо издание. София: Военно издателство, 2010, nslatinski.org, 26.11.2010, MSWord, 220 с., достъп: 23.05.2017, url.

25. Слатински 2011: Слатински, Николай. Сигурността: същност, смисъл и съдържание. София: Военно издателство, 2011, nslatinski.org, 14.10.2011, MSWord, 293 с., достъп: 10.03.2020, url.

26. Смирнова, Киселев 2002: Смирнова, Анна Геннадьевна, и Игорь Юрьевич Киселев. Идентичность в меняющемся мире: Учеб. пособие / Науч. ред. проф. В.Е. Семенов; Яросл. гос. ун-т. Ярославль, 2002, 300 с., lib.yar.ru, PDF, 300 с., доступ: 24.09.2018, url.

27. СНБРФ 2009: Стратегия национальной безопасности Российской Федерации до 2020 года, принятая 13 мая 2009 года. Москва, 2009, kremlin.ru, HTML, доступ: 17.05.2020, url.

28. Стефанов 2004: Стефанов, Георги. Теория на международните отношения. София: Сиела, 2004, 520 с.

29. Стойков 2009: Стойков, Стойко. Научните знания в сектора за сигурност. Пленарен доклад на Научна конференция на Секция „Сигурност и отбрана“ към Съюза на учените в България на тема „Изграждане на сигурност, базирана на знания – предизвикателства и възможности“, София, 2 ноември 2009, rdsc.md.government.bg, HTML, достъп: 03.11.2009.

30. Тодоров 2004: Тодоров, Георги. Храмът „Св. пророк Илия“ в Княжево. – в. Църковен вестник, 2004, бр. 14, synpress-classic.dveri.bg, HTML, достъп: 02.12.2018, url.

31. Харизанова и др. 2006: Харизанова, Маргарита, и др. Мениджмънт: Ценности, комуникации, промяна. София, 2006, 425 с.

32. Bulmer 2011: Bulmer, Sandra Lindsay. How Do Brands Affect National Identity? The University of Auckland, 2011, researchspace.auckland.ac.nz, PDF, 361 p., access: 24.09.2018, url.

33. Chifu 2009: Chifu, Iulian. Societal Security. An Agenda for the Eastern Europe. Bucharest: Center for Conflict Prevention and Early Warning, cpc-ew.ro, 22.03.2009, PDF, 18 p., access: 11.03.2020, url.

34. CHS 2003: Commission on Human Security (CHS). Human Security Now. New York, 2003, reliefweb.int, PDF, 168 p., access: 10.03.2020, url.

35. Fidler 2005: Fidler, David P. Transnational Threats to National Security: Daniel Deudney’s Case Against Linking Environmental Degradation and National Security. Princeton Project on National Security, 2005, princeton.edu, PDF, 16 p., access: 22.12.2009.

36. Fuerth 2008: Fuerth, Leon. On the Scope of National Security. Washington, 2008, forwardengagement.org, PDF, 7 p., access: 22.12.2009; updated reference: access: 02.05.2020, url.

37. Hanif 2014: Hanif, Nomaan. The Securitisation of Hizb ut Tahrir. A Comparative Case Study. A Thesis. University of London: Department of Politics and International Relations, 2014, pure.royalholloway.ac.uk, PDF, 373 p., access: 11.03.2020, url.

38. Haque 2012: Haque, K. Ashequl. Culture Shapes Security. A Sensitivity to Cultural Differences Is a Prerequisite for Sound Security, pp. 52-57. – per Concordiam. Journal of European Security and Defense Issues, vol. 3, No. 4. Securing Resources. Europe’s Quest for Reliable Supplies. Garmisch-Partenkirchen: George C. Marshall European Center for Security Studies, marshallcenter.org, 29.10.2012, pC_V3N4_en, PDF, 68 р., access: 22.09.2018, url.

39. HDR 1994: Human Development Report 1994 (HDR 1994). Published for the United Nations Development Programme (UNDP). New York: Oxford University Press, 1994, hdr.undp.org, PDF, 136 p., access: 10.03.2020, url.

40. Heuer, Jr. 1999: Heuer, Jr., Richards J. Psychology of Intelligence Analysis. Central Intelligence Agency, Center for the Study of Intelligence, History Staff, 1999, odci.gov, PDF, 165 p., access: 12.10.2008; updated reference: cia.gov, PDF, 214 p., access: 06.12.2017, url.

41. Huitt 2007: Huitt, William. Maslow’s Hierarchy of Needs. Educational Psychology Interactive. Valdosta, Georgia: Valdosta State University, 2007, edpsycinteractive.org, HTML, access: 29.10.2012, url.

42. JP 1-02 2015: Joint Publication 1-02. Department of Defense (DOD) Dictionary of Military and Associated Terms. JP 1-02. Washington, D.C.: Office of the Chairman of the Joint Chiefs of Staff, 2015, dod.mil, PDF, 473 p., access: 11.04.2015, . 

43. Kim 2009: Kim, Jiyul. Cultural Dimensions of Strategy and Policy. Letort Paper. U.S. Army War College: Strategic Studies Institute, strategicstudiesinstitute. army.mil, May 2009, PUB919, PDF, 54 p., access: 28.10.2018, url.

44. Kouhossounon 2017: Kouhossounon, Bernadin. Societal Security in the Context of Migration. – Security Dimensions. International & National Studies. Scientific Journal, 2017, vol. 3, No. 23. From Personal to Global Security. Kraków: University of Public and Individual Security APEIRON in Cracow, 2017, pp. 213-230, security-dimensions.pl, PDF, 18 p., access: 11.03.2020, url.

45. Macleod 2005: Macleod, Alex. Culture, National Identity and Security. Notes for a presentation prepared for the Toronto Symposium on Human Cultural Security and EU-Canada Relations. University of Torornto, 06-07.06.2005, individual.utoronto.ca, PDF, 6 p., access: 24.09.2018, url.

46. MCWP 2-14 1998: Marine Corps Warfighting Publication 2-14. MCWP 2-14. Counterintelligence. Coordinating Draft – 7th October 1998. Washington, D.C. 20380-1775, Department of Navy, Headquarters United States Marine Corps, tscm.com, PDF, 315 p., access: 23.02.2020.

47. Michel, Kurokawa 2005: Michel, James, and Tomomi Kurokawa. Human Security and Social Development: Comparative Research in Four Asian Countries. Conference Paper. Arusha Conference “New Frontiers of Social Policy” – 12-15. Arusha, Tanzania, 14 December 2005, siteresources.worldbank.org, PDF, 36 p., access: 14.09.2009; updated reference: access: 11.03.2020, url.

48. Ó Tuathail, Dalby, eds. 1998: Ó Tuathail, Gearóid, and Simon Dalby (eds.). Rethinking Geopolitics. London – New York: Routledge, 1998, frenndw.files.wordpress.com, 02.06.2002, PDF, 346 p., access: 13.04.2013, url.

49. Reicher, McCrone, Hopkins 2010: Reicher, Steve, David McCrone and Nick Hopkins. A Strong, Fair and Inclusive National Identity: A Viewpoint on the Scottish Government’s Outcome 13. Equality and Human Rights Commission Research report 62. Manchester: Equality and Human Rights Commission, Autumn 2010, equalityhumanrights.com, PDF, 29 р., access: 24.09.2018, url.

50. Roe 2011: Roe, Paul. The Societal Dimension of Global Security. – In: Encyclopedia of Life Support Systems (EOLSS), vol. I. Global Security and International Political Economy, eolss.net, 30.11.2011, PDF, 6 p., access: 20.09.2018, url.

51. Romm 1993: Romm, Joseph J. Defining National Security: The Nonmilitary Aspects. The Pew Project on America’s Task in a Changed World. New York: Council on Foreign Relations Press, 1993, Google Books, 122 p., access: 22.02.2020, url.

52. Sachs 2003: Sachs, Stephen. The Changing Definition of Security. Oxford, 2003, stevesachs.com, HTML, access: 22.12.2009; updated reference: access: 16.02.2020, url.

53. Steiner 2019: Steiner, Achim. 25th Anniversary of the Human Security Concept. Keynote Speech: Reflections on the past 25 years since the Human Development Report of 1994 and discuss the contribution the Human Security approach has made to the achievement of the SDGs. – United Nations Development Program (UNDP), undp.org, HTML, 28.02.2019, url.

54. Sulek et al. 2011: Sulek, David, et al. Asserting Global Leadership in the Cyber Domain. Ready for What’s Next. 2011 Update. Booz Allen Hamilton Inc., 16.08.2011, boozallen.com, PDF, 24 p., access: 15.05.2013. Compare: Sulek, David, et al. Asserting Global Leadership in the Cyber Domain. Ready for What’s Next. Cyber 2020. federalnewsradio.com, PDF, 24 p., access: 11.03.2020, url.

55. Velasco 2018: Velasco, Andrés. The Promise of Liberal Identity Politics. – Project Syndicate, project-syndicate.org, 03.08.2018, HTML, access: 10.08.2018, url.

56. Von der Schulenburg 2018: Von der Schulenburg, Michael. Why Global Peace Needs Nation-States. To avoid chaos in a changing world, nation-states must remain the building blocks for a stable world order. – International Politics and Society, ips-journal.eu, 03.11.2018, HTML, access: 23.11.2018, url.

57. Yang 2001: Yang, Kuo-Shu. Beyond Maslow’s Culture-Bound Linear Theory: A Preliminary Statement of Double-Y Model of Basic Human Needs. – In: Nebraska Symposium on Motivation, vol. 49, pp. 175-255, Lincoln, Nebraska, USA, 2001, ioe.sinica.edu.tw, PDF, 81 p., access: 07.06.2006.

© Оригинална публикация: 17.04.2022

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Защита на социеталната сигурност: политика за сигурност или политика на идентичност. – В: Сборник с доклади от юбилейната международна научна конференция „Сигурност и икономика в несигурния свят – дилеми и предизвикателства“, 7 декември 2018 година. По случай 15 години ВУСИ. Пловдив: Издателски комплекс ВУСИ, 2019, с. 215-223, ISBN 978-619-7343-24-3, url.
2. Гюров, Румен. Матричен анализ: въведение. София: Studia Analytica, 22.09.2021, url.
3. Гюров, Румен. Същност на понятието анализ. София: Studia Analytica, 21.11.2021, url.
4. Гюров, Румен. Видове анализ: въведение. София: Studia Analytica, 24.11.2021, url.
5. Гюров, Румен. Видове и равнища на анализа. София: Studia Analytica, 07.01.2022, url.