неделя, 12 януари 2014 г.

Сигурност и анализ: преосмисляне

Румен Гюров
Към онтологията на сигурността

Сигурността и нейният анализ създават около себе си необятна вселена, чието осмисляне е предизвикателство за ограниченията на човешкия ум. Полетът в тази вселена и нейното изучаване представляват поетичен образ и предмет на нашето разбиране за стратегическия анализ, изразяват нашето отношение и подход при изследване на сигурността.

Какво ни очаква във Вселената на стратегическия анализ?

Първо. Очаква ни определение за сигурността като понятие, приемлива представа за съдържанието му и за съдържанието на неговите производни.

Второ. Самият анализ с неговите характеристики, произтичащи от сигурността, които дават основание той да бъде наречен почти задължително „стратегически анализ“.

Когато става дума за сигурността, нашето внимание следва да се насочи към самото понятие „сигурност“, видовете „несигурност“, понятията „среда за сигурност“ и „лична сигурност“.

Представи за сигурността

През 1904 г. президентът на САЩ Теодор Рузвелт за пръв път употребява понятието „национална сигурност“. Пред Конгреса той държи реч за установяването на американски контрол в зоната на Панамския канал (Слатински 2000: 19). Впоследствие сигурността получава множество определения, чиито общи черти са представянето й или като способност, или като състояние. Първото разбиране преобладава в представите на Западния свят, второто – в разбирането на Изтока.

Според Ханс Моргентау сигурността представлява единство между национална територия и нейните институции, защитено от икономическа, политическа, дипломатическа и военна сила (по Стойков 2009). Джордж Кенан твърди, че националната сигурност е „трайна способност на страната да живее своя вътрешен живот без значителна чужда намеса“ (по Ebel 2000).

Както и да бъде определена като състояние, разбирането за сигурността като състояние обикновено включва и съдържанието на понятието способност. Според Уолтър Липман държавата се намира в състояние на сигурност, когато не жертва своите законни интереси и е способна (!) да ги защити с военна сила. Според американските военни националната сигурност представлява състояние, което е резултат от военно превъзходство и благоприятна международна позиция (по Слатински 2000: 19). За Леон Фуерт тя е „способност да бъдат предпазени от заплахи жизнените интереси“ на нацията (Fuerth 2008: 1).

В определение на Цветан Семерджиев националната сигурност е „динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност от въоръжена агресия, политически и културен диктат или икономическа принуда, или ако такива се появят, могат надеждно да бъдат отразени, като се гарантира свободното и постъпателно развитие на обществото и личността в съответствие с коренните и перспективните им интереси“ (Семерджиев 2000: 166) – т. е. състояние с множество особени характеристики, изброени от автора в дълга поредица.

Екип от експерти, водени от Дейвид Фидлър, констатира, че към момента няма общоприето определение за национална сигурност. И подчертава, че традиционните дефиниции се характеризират със старомодна безсмисленост, концептуална ограниченост, ведомствена закостенялост и идеологическа обремененост. Недостатъците в осмислянето на сигурността проличават в най-голяма степен при анализа на новата среда за сигурност и във формулирането на нова, адекватна политика за сигурност в резултат от направените аналитични изводи. Според експертите на Фидлър формулирането на подходящо определение за сигурността тепърва предстои (Fidler 2005: 2).

Затова въпросът „На какво се дължи изначалната слабост на теоретичното осмисляне на сигурността и оттам на повечето анализи в областта на сигурността?“ е повече от основателен. Може би отговор на този въпрос ни дава един друг аналитичен авторитет...

Ричардс Хюър-Младши! През 1999 г. той издава „Психология на разузнавателния анализ“. Въз основа на мащабно емпирично изследване на достъпните му разузнавателноаналитични продукти и на работата на анализатори, Хюър заключава, че:
  1. Познатото се възприема по-лесно от непознатото.
  2. Конкретната информация – по-лесно от абстрактната (Heuer 1999: 112-113).
  3. Много често силният стремеж към обяснение прекалено опростява нещата и изтъква погрешни причинно-следствени връзки (Heuer 1999: 120-140).
Всъщност!... Традиционните определения за сигурността представляват именно това:

Боравят с познати понятия. В определенията на сигурността попадат известни и осезаеми понятия като: „национална територия“, „икономическа“, „политическа“, „дипломатическа“ и „военна сила“ (Моргентау); „вътрешен живот на нацията“, „чужда намеса“ (Кенан); „законни интереси“ (Липман); „военно превъзходство“ (американски военен речник); „динамично състояние“ (Семерджиев)…

На второ място, традиционните определения са изключително конкретни, т. е. поднасят повече конкретна, отколкото абстрактна информация, която единствено може да осигури теоретична дълбочина. Конкретиката на подобни определения в контекста на разсъждения на Ричардс Хюър-Младши поражда подозрение, че тяхното удобство, а не аналитичната й мощ, ги правят приемливи за когнитивно ограничения ни разум.

Определение за сигурност

Затова (и по ред други причини, на чието разяснение мястото не е тук) смятам, че сигурността не е нито способност, нито състояние, нито система, нито потребност, нито предмет, нито каквото и да било определено от досегашните определения. Според мен сигурността не е такава, каквато е определяна досега. Смятам, че:
Сигурността е проява на особено съотношение във взаимодействието на дадена система с нейната среда, при което системата се развива такава, каквато е.
С други думи, на конкретно, емпирично равнище:
Сигурността е съотношение между необходимия и достъпния ресурс за развитие на дадена система във взаимодействието й със средата, в която системата се намира.
Затова сигурността е толкова относителна, не принадлежи на нито една система, на нито едно състояние, на нито една способност... Затова сигурността е трудно определима. Защото се проявява винаги в съ–отношение, но не и във всяко отношение. Проявява се в отношението на дадена конкретна система към дадена конкретна среда, в която тази конкретна система се намира. Ако искаме да запазим приемственост със старите представи за сигурността като състояние или като способност, или като каквото и да било друго, във вече изразения дотук смисъл, можем да кажем, че:
Сигурността е съотношение между състояние и способност.
За такова съотношение ни разказва житейската история на Стив Джобс, създател на „Епъл“ – компания, която символизира съчетание на висока технология и огромен капитал. Уволнен от компанията, която създава, Стив Джобс изгражда други две световни компании – NeXT и Pixar. Връща се триумфално там, откъдето е изгонен – в „Епъл“ (Айзъксън 2012: 65-353 и нат.). Кога е бил сигурен и кога буквално e изпаднал в несигурност? Единствено тласъкът от състояние на неопределеност към изграждане на способност за справяне със средата му е дал сигурност. Поемането на рискове е породило сигурност от несигурността. Важи и обратното: деградацията от способност до „някакво“ състояние е par excellence несигурност.

Нашата всекидневна житейска история също ни подсказва, че сигурността е съотношение. Първо: всекидневно ние огладняваме. Второ: потребна ни е храна, за да продължаваме да живеем. Затова се насочваме към магазина, където можем да си я купим. Трето: за да я купим, са ни необходими пари, но забележете!, че са ни необходими достатъчно пари. Четвърто. Ако имаме достатъчно пари, ние си осигуряваме – обърнете отново внимание, употребяваме израза „осигуряваме си!“, – необходимата храна като количество и качество. Дори и без още да сме я закупили, ние сме „сигурни“, че с наличните пари, ако ги имаме, ще удовлетворим нашата потребност от храна, която е налична и достъпна за нас в магазина. Именно това съотношение пари-храна е нашата сигурност, нито самото наличие на пари, нито самото наличие на храна.

От гледна точка на това съотношение, виждаме, че сигурността не е просто състояние. Състоянието винаги е състояние на някаква „наличност“, на нещо което го има или с което разполагаме. В един случай нашето състояние е свързано с нещо извън нас – например „наличието на храна“. В друг случай – с нещо, което изпитваме вътрешно, например удовлетворена потребност, „ситост“. Но нито „наличието на храна“, нито „ситостта“ сами по себе си са сигурност… Да повторим накратко:
Наличността и удовлетвореността не са сигурност.
Защото „наличие на храна“ не означава „достъпна храна“. И защото в състоянието на „заситени“ (удовлетворени), ние не можем да се чувстваме сигурни, ако това са последните ни пари… и повече нямаме с какво да си купим храна, когато отново огладнеем. С други думи, очевидно е, че сигурността не е състояние. „Достъпна храна“ ни осигуряват „достатъчното пари“, а не просто парите сами по себе си. „Наличието на пари“ – нашата покупателна способност (ето употребата на представата за „сигурността способност“), не е достатъчна да кажем, че сме „сигурни“. Защото нашите „пари“, т. е. нашата „способност“, трябва да са „достатъчни“, а те са такива единствено в някакво „съотношение“ – в съотношение с „необходимата храна“, с „необходимия ресурс“, за да живеем.

Видове несигурност

Несигурността е противоположно на сигурността съотношение, между дадена система и нейната среда. При несигурност системата не успява да се развива, каквато е. Прояви на несигурност са предизвикателството, опасността, заплахата и рискът. Със следното разграничение:
  • предизвикателство – влияние върху равновесието между дадена система инейната среда;
  • опасност – отрицателно влияние върху равновесието;
  • заплаха – преднамерено вредно въздействие върху равновесието;
  • риск – поемане на вредно въздействие при недостиг от ресурс за поддържане на равновесието.
Предлагам следния пример (разбира се, примерът не е доказателство, а просто онагледяване на дадено виждане):

Възрастна жена навлиза вечер в квартал с лоша слава. В квартала върлува местна банда и трудно може да се оцелее след залез слънце. Старата дама е пресрещната от един от бандитите, който иска нейната чанта. Вътре, разбира се, има документи, пари и други ценности. Жената преминава от тъмната в осветената част на улицата. Бандитът я пресреща и там. Кое в описаната ситуация е предизвикателство, опасност, заплаха и кое – риск?

Предизвикателство е навлизането в опасния квартал. Опасността е пребиваването в квартала с лоша слава и с вероатността да те срещне бандит. Искането на бандита да отнеме ценностите е заплаха. Рискът е преминаването от тъмната в светлата част на улицата с вероятността от загуба заради недостиг на ресурс – т. е. на средства за преодоляване на несигурността.

Но историята има продължение,… но не само едно! В първия вариант жената губи своята чанта. Нека не сме кръвожадни и я оставим жива. Жената се измъква от квартала, след като бандитът взема чантата й. При втория вариант жената запазва своята чанта. Обръща се към бандита, който я разпознава. Оказва се, че тя е майката на главатаря на бандата. В първия случай рискът е реален и той води до загуба. Във втория жената разполага със собствен ресурс (своя син) и реален риск не съществува, рискът остава потенциален – все пак чантата може да бъде отнета: съществува неопределеност дали жената и бандитът ще влязат в такова взаимодействие, което да определи еднозначно ситуацията: т. е. жената е разпозната от бандита като майка на главатаря на местната банда и не може да бъде обект на нападение. 

Затова:
Задача на стратегическия анализ е да разкрие вида несигурност и да отиде отвъд нея и нейното преодоляване.
Смисъл на разграниченията между видовете несигурност

Какъв е смисълът на предложените разграничения между понятията предизвикателство, опасност, заплаха и риск? Смисълът се заключава в подпомагане на анализа и изготвяне на т. нар. стратегическо предвиждане:
Предвиждаме предизвикателството при задаващо се неравновесие, опасността при очертаваща се отрицателна тенденция, заплахата при отрицателно въздействие, риска при недостиг на ресурс, който недостиг може да превърне дадено въздействие във вредоносно и дори разрушително.
Човекът, неговата среда и потребности

Понятието „сигурност“, което изяснихме, е пряко свързано с производното понятие „среда за сигурност“.
Среда за сигурност е онази среда, в която човек взаимодейства, за да може да удовлетворява своите потребности.
Средата за сигурност е множество от сродни на и свързани със сигурността явления и процеси, които са обединени от специфични за това множество взаимодействия. За да преодолеем трудностите при възприемане на абстракцията, нека продължим с една въображаема притча, притчата за ловеца!…

Представете си Дълбоката древност. Вие сте ловец и отивате на лов. Искате да донесете вкъщи дивеч – храна за Вас и Вашето семейство. Отивате в гората, където е дивечът. Преминавате през Вашето село и събирате други ловци. Пътят Ви извън селото минава покрай землище, където обитава съседното племе. Оттам също тръгват ловци към гората за дивеч. Кое е средата за сигурност? Родното село, гората с дивеча или пътят край съседното племе? Нашето село си е нашата общност с определена култура, т. нар. социетална общност. Гората – тя е онова, което наричаме достъп до ресурс. Дивечът е самият ресурс. Тогава:
Пътят край съседното племе – това!... е средата за сигурност.
Съвременните характеристики на средата за сигурност, разбира се, са различни като съдържание от онези в Древността. Те се изразяват в наличието на: високи технологии, масови комуникации, информационно общество, глобализация (вж. Sachs 2003). Днес те превръщат средата за сигурност във високотехнологична джунгла, чиято динамика представлява изумително съчетание от непостоянство, неопределеност, нееднородност и нееднозначност (Семерджиев 2000: 21).

Тези характеристики на средата и нейната динамика карат мнозина съвременни автори да се обръщат все по-често към концепцията за т. нар. лична сигурност (human security). Личната сигурност по дефиниция вплита в сигурността човешките потребности от:
„чиста храна и вода, екологична и енергийна безопасност, свобода от икономическа експлоатация, закрила от злоупотреба с власт от страна на полиция, на престъпни групи или местни бизнес партньори и т. н.“ (Sachs 2003).
Понятието лична сигурност обхваща защитата на човешките права и свободи, защитата срещу т. нар. структурно насилие – другото наименование на социалната несправедливост (Sachs 2003). Личната сигурност предполага сплотено общество, способно да осигурява на своите членове възможности за преодоляване на неравенствата. Концепцията за лична сигурност свързва еднозначно сигурността с човешките потребности. Защото потребностите предопределят динамиката на обществото и проявите на сигурността. Затова, за да обогатим представата си за сигурността, можем да вземем като отправна точка човешките потребности.

В осмислянето на връзката потребности-сигурност изключително полезна се оказва йерархията на Маслоу. Николай Слатински недвусмислено изтъква тази връзка в своите „Измерения на сигурността“, София, 2000 г. (Слатински 2000: 6).

Сигурен съм, че всеки изкушен в сигурността човек се е докосвал до йерархията на Маслоу. Нас обаче ни интересува не психологическата й трактовка. Интересува ни нейното тълкуване като двигател на общественото развитие не само като личностно, психологическо изживяване, но и като обективно и обективирано съдържание. Какво означава това? – въпросът е реторичен. Ейбрахам Маслоу разпознава в човека възходяща йерархия от потребности. В неговите разработки, в разработките на негови последователи и критици могат да бъдат открити различни варианти на тази йерархия. Неизменни обаче остават само първите й четири равнища. Всяко следващо е своеобразно надграждане, повторение на първите четири, по своеобразна спирала.

Психологическото съдържание на тези четири равнища може да бъде разглеждано като отражение на обективното отношение между човека и неговата физическа и обществена среда. Отношението човек-среда в извънпсихологически контекст е обективен факт, който изпълва с повече и по-наситено, обективно и обективирано съдържание понятието за сигурност. Как става това? В извънпсихологическа проекция човешките потребности могат да бъдат разграничени по следния начин:
  1. Потребности от ресурс, потребности от оцеляване, за поддържане на живота и жизнената среда, още – физиологически потребности в смисъла на Маслоу.
  2. Потребности от сигурен достъп до ресурс, потребности от безопасност и ред, вкл. обществен ред, който не се изчерпва с правоохраняване и правоприлагане.
  3. Социетални потребности, потребности от сътрудничество и подкрепа за осигуряване на достъп и усвояването на необходимия ресурс. Социеталните потребности са свързани пряко с индивидуалната и колективна идентичност, която подпомага постигането на сигурност. Социеталните потребности са психологически оцветени като потребности от принадлежност и любов в смисъла на Маслоу.
  4. Потребности от контрол, от власт и управление над окръжаващата среда и за осигуряване на необходимото сътрудничество и подкрепа, потребности от зачитане в психологическия смисъл на Маслоу (срв. Маслоу 2006: 19-21, 46, 54, 60-68, Карастоянов 2002: 34-38; Харизанова и др. 2006: 310; Yang 2001: 178-180, Yang 2001: 175-255, NB!: 178-180; Huitt 2007 и др.). 
Превърнати в съзнателен интерес (вж. Слатински 2000: 19), тези потребности формират цялостната човешка мотивация. Каква е връзката между потребностите, ресурса и взаимодействията в средата за сигурност? Всъщност за какви взаимодействия става дума, когато говорим за сигурност?

Динамика на човешките потребности: конфликт в средата

Обективна причина за съществуването на потребности е онова, което откриваме в съдържанието на понятието недостиг. Недостигът се отразява в неудовлетворена потребност. Неудовлетворената потребност прави дадена система уязвима при поддържането на равновесие с окръжаващата я среда. Затова слабостта в резултат от неудовлетворена потребност наричат уязвимост. Наличието на недостиг е предпоставка за всяко взаимодействие, което нарушава равновесието в дадена среда и което стои в основата на всеки конфликт (сблъсък). Например недостигът на информация за средата за сигурност е обективният подтик за разузнавателна активност, която поражда несигурност и оттам своя контраразузнавателен отговор. Следователно недостигът е в основата и на сблъсъка между разузнаване и контраразузнаване.

Между недостига, от една страна, и неравновесното взаимодействие и конфликта, от друга, стоят интересът, ценността и неделимостта на онова, което може да запълни недостига (Буртовая 2002: § 2.1, 3.2, 4.1). Става дума за съдържанието на понятието ресурс. Според Кристофър Мур, Райън Крейгън, Дебора Крейгън и Пьотър Конечний причина за конфликтите са противоречията, свързани именно с ресурсите (Moore 2002; Cragun 2010).
Ресурсът е в сърцевината на всяко противоречие и конфликт.
Затова имаме конфликт, защото имаме едновременно:
  1. Някакъв недостиг и поставена цел за овладяване на необходимия за запълването му ресурс.
  2. Необходим ресурс, който е неделим и затова представлява обективна предпоставка за възникване на конфликтно противоречие.
  3. Конфликтно противоречие, при което намеренията на поне две лица или групи лица за придобиване на един и същ необходим неделим равновесен ресурс съвпадат.
  4. Едновременни (въз)действия за придобиване на един и същ необходим неделим равновесен ресурс от поне две лица или групи лица, което представлява самият конфликт (Буртовая 2002: § 3.1, § 5.1).
За Елена Буртовая противоречията биват: обективни и субективни; основни и неосновни; вътрешни и външи; антагонистични и неантагонистични (Брутовая 2002: § 5.1).

Към определяне на стратегическия анализ

Нека си зададем два основни въпроса! Първият: „Защо анализът на сигурността може безусловно да бъде наречен „стратегически анализ“? Вторият: „Какво представлява „анализът на сигурността?“ Първият отговор се намира в съдържанието и значението на понятието стратегия, чиито елементи се превръщат в компоненти на стратегическия анализ. Вторият отговор е във формулировките на обекта и предмета на анализа, както и в тяхната специфика. Тази специфика е свързана също така с едно интересно явление, което наричам „конвергенция на сигурността“ (или „сливане на сигурността).

Предубеждения за стратегическия анализ

Преди да отговорим на поставените въпроси, трябва да опровергаем някои предубеждения за стратегическия анализ.
Първото предубеждение спрямо стратегическия анализ е, че той представлява равнище на анализа.
Сякаш е „висок етаж от къща в престижен квартал“, обитаван от „висши“ експерти, способни да разберат само те сложността и динамиката на случващото се“ (иронията е моя! и към мен самия!). Констатацията, опровергаваща това разбиране, принадлежи на експерти от Корпорация РАНД – Грегъри Тревертън и Джереми Гез, които заявяват:
„Дори във всекидневната работа, когато управленците са заети с конкретни въпроси, анализът на тенденциите и евентуалните удари [което влиза в обхвата на стратегическия анализ] може да изиграе полезна роля“ (Treverton, Ghez 2012: 12).
Второто предубеждение се отнася до времевия хоризонт на стратегическия анализ:
Второто предубеждение е заблудата, че стратегическият анализ е дългосрочен анализ (Treverton, Ghez 2012: 1).
В съзвучие с това твърдение други експерти от Корпорация РАНД – Дейвид Гомпърт, Пол Дейвис, Стюърт Джонсън и Дънкан Лонг, изтъкват:
„Времето [за анализ] може да бъде кратко, вземащите [стратегически] решения – нетърпеливи, […] а бъдещето [далечно или близко] – непредсказуемо“ (Gompert al. 2008: xi).
Нашият следващ логичен въпрос е: „Защо всеки анализ на сигурността може и следва да бъде разглеждан като стратегически анализ?“ Защото е неразривно свързан с изработването и прилагането на стратегия за постигането на сигурност, а:
„Стратегията по същество се отнася до бъдещето, но по-специално до онази част от бъдещето, която съдържа несигурност“ – отбелязва Жан-Пиер Крюгър (Kruger 2010: 17).
Това съвсем ясно подчертава връзката стратегия-сигурност. Подчертава уникалното съчетание на съдържанието на двете понятия, което изгражда особеностите на анализа на сигурността, за да го превърне не просто в анализ, а в стратегически анализ.

Някои представи за стратегията

Какво е стратегия? Класическият, най-влиятелен и популярен подход към стратегията я определя като „рационален процес на съзнателно планиране и действие“ (Ричард Уитингтън, по Van der Laan 2010: 21). Едно обобщаващо определение може да гласи:
Стратегията е съзнателно изградена поредица от правила за последователно вземане на решения, според които се набелязват необходимите и разпределят наличните ресурси, средства и мерки за изпълнение на приоритетни задачи и постигане на значими цели (по Mintzberg 1978: 934).
Стратегиите могат да бъдат разпределени в различни видове, по различни критерии: според степента на реализиране на целите, според подхода към несигурността, по други критерии съобразно ситуацията… В зависимост от степента на реализиране на целите, видовете стратегии могат да бъдат разграничени така: разработената стратегия е различна от прилаганата; прилаганата – от реализираната (вж. Van der Laan 2010: 23-24 и сл.).

Интригуващо виждане за стратегиите представя Франк Грегъри. Той очертава четири типа стратегии или по-скоро четири аспекта на изработване и реализиране на стратегия. Става дума за:
  1. Стратегия на превенцията – насърчаване на благоприятните тенденции.
  2. Стратегия на противодействието – преодоляване на отрицателните тенденции.
  3. Стратегия на неутрализирането – отстраняване на неблагоприятните въздействия.
  4. Стратегия на възпирането – отстраняване на неравновесния актор, източник на неблагоприятно въздействие (Gregory 2005: 1-2).
Независимо от своя вид, каквато и да е, стратегията си остава съзнателно изграден механизъм за вземане на решения:
„В сърцето на стратегията лежи вземането на решения“ (Kruger 2010: 30).
Ако става дума за вземане на решения, първата, спонтанна и аксиоматично приемана за оправдана асоциация е асоциацията с вероятно най-разпространената в аналитичните разработки матрица за вземане на решения – матрицата на т. нар. НОРД-цикъл (Ивлев 2008: 10; Schechtman 1996: 4). Неин създател е полковник Джон (Ричард) Бойд (1927 – 1997 г.). Военен пилот от Военновъздушните сили на САЩ. Заслужил си прякора „Четиридесетсекундният Бойд“, защото във въздушен бой поразявал противника за по-малко от 40 секунди. Разработки на Бойд стоят в основата на американските изтребители F-15, F-16 и F/A-18. Приближен на министъра на отбраната на САЩ Дик Чейни (преди последният да стане вицепрезидент). Разработката на операция „Пустинна буря“ в Ирак (януари-февруари 1991 г.) е една от основните заслуги на Бойд. Бойд се изявява като изключителен военен стратег – едновременно практик и теоретик. Той гради своите възгледи върху обективни предпоставки:
  • Теоремата на Гьодел, според която всеки логически модел на действителността е непълен и търпи усъвършенстване.
  • Принципа на Хайзенберг, съгласно който нашата способност да наблюдаваме света с определена точност е ограничена.
  • Втория закон на термодинамиката, който постулира, че в затворените системи хаосът се стреми към нарастване.
Именно необходимостта от преодоляване на тези ограничения подтиква Бойд да създаде гъвкав и възпроизводим модел (Ивлев 2008: 5-7).

НОРД-цикълът представлява модел на управление на човешката дейност (Семерджиев 2004: 17-24). Моделът притежава голяма евристична мощ (Семерджиев 2000: 273). Използва се успешно за управление на информация и знание (Schechtman 1996: 1-116; Eaton et al. 2007: 2 и сл.).

НОРД-цикълът включва: Наблюдение; Ориентация; Решение и Действие. Първите букви от названията на отделните му звена формират неговото популярно име. В матрицата на Бойд отделните звена могат да бъдат описани така:
  • наблюдение – отчитане на обстоятелствата;
  • ориентация – съчетаване на данните в информация;
  • решение – избор между възможности за действие;
  • действие – резултат от (изпълнение на) взетото решение. 
Моделът притежава външна простота и повторяемост, образува непрекъсната верига от цикли на взаимодействие и съдържа в себе си обратна връзка. Това му придава кибернетично значение и смисъл (Ивлев 2008: 10-12). 

Предлаганият модел не е единственият, който описва човешката дейност и служи за познавателни цели. Всъщност НОРД-цикълът представлява нещо като „златна среда“ на разработените циклични модели, повечето от които притежават 4-компонентна структура (4 звена).

Каква е връзката между НОРД-цикъла и стратегическия анализ? Ако използваме НОРД-цикъла като матрица, стратегическият анализ естествено получава своето място в звеното ориентация. Докато стратегията откриваме в звената вземане на решение – за разработената стратегия, и действие – за прилаганата стратегия. С други думи, стратегическият анализ подготвя правилния избор на действие – на ръководно решение, информирано решение, съобразено с динамиката на средата и подчинено на предварително обоснована стратегия (вж. Търкаланов 2012: 59). И именно връзката със стратегията предопределя обхвата и задачите на анализа, назоваван „стратегически“:
Стратегическият анализ има за задача да направи избор между различни стратегии и варианти на тяхното реализиране с оглед постигането на сигурност.
Връзката между стратегия, несигурност и анализ задължава да имаме винаги предвид поне две неща:

Първо. Всяко стратегическо управление и планиране, всяка стратегия предполага предварителен анализ (вж. напр. Zegers, Murombezi 2004: 9 etc.), който само за това можем да наречем стратегически

Второ. Всеки анализ следва да отчита или да препоръчва разработването на подходяща стратегия за справяне с несигурността и неопределеността (вж. Krizan 1999: 2, 4, 7, etc.).

В контекста на очертаната връзка между стратегия, несигурност и анализ, можем да определим обекта и предмета на стратегическия анализ:
Обект на стратегическия анализ е взаимодействието в средата за сигурност.
Понятието взаимодействие като обект на стратегическия анализ е вписано в общ контекст от съдържанията на понятията ресурс, необходимост от ресурс, наличие на ресурс, недостиг на ресурс, противоречие, конфликт, равновесие, неравновесие, среда, актор. Изброените понятия описват онтологията на сигурността и се използват за разкриване на връзката между сигурността и всички останали явления и процеси от динамиката в средата за сигурност. Динамиката в средата за сигурност е свързана на първо място с понятието: достъп до ресурс (гората от нашия пример с ловеца). Казано на висок, епистемологически език, понятието достъп до ресурс е предметната връзка, предметната проява на обекта на анализ – взаимодействието в средата за сигурност. За да опишем тази връзка, използваме понятия като: интерес, мотив (подбуда), цел, сигурност, несигурност, предизвикателство, опасност, заплаха, риск. В тези понятия предметът на стратегическия анализ изглежда така:
Предмет на стратегическия анализ е достъпът до ресурс в контекста на определени предизвикателства, опасности, заплахи и рискове – т. е. на определена несигурност и на свързаните с тази несигурност потребности, интереси, мотиви, цели и действия на отделни актори.
С изброените току-що понятия описваме и обясняваме особеностите и проявените закономерности на взаимодействието в средата за сигурност.

Структура на стратегическия анализ: подход към структурирането

Стратегията структурира анализа. Затова той следва да отчита, разглежда, оценява и преформатира нейните компоненти: стратегическия контекст, (националните) интереси, (националната) сила и (националния) суверенитет, – както и да насочва въздействието върху тях (Bartholomees, Jr., ed. 2010: 48, fig. 2). Всяка стратегия се прилага в определен контекст, затова наречен „стратегически контекст“. Или:
Стратегическият контекст е средата за сигурност, в която се прилага дадена стратегия.
Всъщност стратегическият контекст сам по себе си обхваща всичко или почти всичко, което е предмет на анализ. Самият контекст може аналитично да бъде представен с понятията: „среда за сигурност“ (вече изяснихме това понятие); „национални интереси“; „национална сила“ (нека си спомним за сигурността като способност) и „национален суверенитет“ (без уговорки можем да го асоциираме с правото на избор, правото на информирано решение за предприемане на действия срещу несигурността) (срв. Bartholomees, Jr., ed. 2010: 48, fig. 2).

Стратегическият контекст и изброените негови елементи присъстват неотменно като компоненти в предмета на анализа на сигурността и с това формират спецификата му на стратегически анализ. Тъй като за средата за сигурност вече стана дума, продължаваме с другия елемент от контекста и компонент от предмета на анализа – националните интереси.

Какво разбираме под „национални интереси“? Ясно е, че интересът е осъзната потребност (Слатински 2000: 19). Повече от ясно е, че националният интерес е интерес на нацията. Въпросът „Какво представлява нацията?“ е важен, но засега го оставяме настрана, за можем да сме по-целенасочени. Затова, за да отговорим на въпроса „Що е национален интерес?“, ще подходим… от друг ъгъл, описателно, не концептуално – ще разкрием неговото конкретно съдържание.

Националните интереси могат да бъдат представени с т. нар. матрица на интересите, разработена от Доналд Нюхтърлайн, Денис Дрю и Доналд Сноу (вж. Drew, Snow 2006: 33-34). Според авторите на матрицата значимите национални интереси се вместват в четири категории:
  1. Защита на Отечеството.
  2. Икономическо благосъстояние.
  3. Благоприятен световен (глобален, международен) ред.
  4. Разпространение на ценности. 
Посочените автори изброяват различни видове национални интереси в низходяща градация според тяхната интензивност:
  1. Интереси за оцеляване.
  2. Жизнени интереси.
  3. Основни интереси.
  4. Периферни интереси (Drew, Snow 2006: 33-34). 
Категориите и видовете национални интереси могат да бъдат представени в табличен вид и да бъдат конкретизирани. Какво означава обаче интерес за защита на Отечеството от значение за оцеляване на нацията? – ако съчетаем категориите интереси с техния интензитет. Отговорът, разбира се, може да е някаква обща дефиниция, ако държим на теорията. Нашият подход е подходът на конкретното описание, например на конкретен български интерес. Нашето описание на такъв български интерес може да включва описание на боеспособна национална армия с точно определени параметри за нейните способности и подготовка, необходима бойна техника и обучение... в сравнение с потенциалния й противник. Разбира се, трябва да определим точно кой е този потенциален противник!

Неудовлетворяването на интересите за оцеляване, на жизнените, основните или периферните интереси може да разруши съответно физическата цялост или в значителна, поносима или пренебрежима степен да увреди сигурността на отечеството, икономиката, благоприятната среда и разпространението на ценностите на нацията (Drew, Snow 2006: 33-34).

Всъщност, с известна редакция въз основа на приетата от нас обективна стратификация на първите четири нива в йерархията на Маслоу, тези интереси могат да бъдат структурирани по следния начин:
  1. Жизнени интереси – интереси за физическо оцеляване, т. е. за усвояване на ресурс, за компенсиране на недостиг. За да усвоим даден ресурс обаче, първо трябва да го имаме в наличност, да го осигурим. Когато говорим за усвояване, говорим за осъзната на психологическо ниво потребност. Когато говорим за осигуряване, говорим за обективиране на тази субективна потребност. В този смисъл, жизнените интереси са интереси за осигуряване на ресурс.
  2. Съществени интереси – интереси за безопасност, т. е. за осигуряване на достъп до ресурс, които по подразбиране включват интересите за осигуряване на ресурса, т. е. жизнените интереси. В този смисъл, съществените интереси са жизнени интереси плюс допълнително осигурен достъп до ресурс.
  3. Същностни интереси – интереси за сигурност, т. е. за гарантирано сътрудничество в осигуряването на достъп до ресурс, които по подразбиране включват интересите за осигуряване на достъп до ресурса, т. е. т. нар. съществени интереси. В този смисъл, същностните интереси са съществени интереси плюс допълнително осигурено сътрудничество за придобиване на ресурс.
  4. Стратегически интереси – интереси за контрол на достъпа до ресурс, които по подразбиране включват едновременно, ни повече, ни по-малко, контрол в сътрудничеството за осигуряване на достъп до ресурс, контрол върху самия достъп до ресурс или/и върху усвояването на ресурса, т. е. същностните интереси. С други думи, стратегическите интереси са същностни интереси плюс допълнително осигурен контрол върху усвояването на ресурса. 
Предложената интерпретация на интересите засега е само една от възможните. Разбира се, като всичко в човешкото познание, тази интерпретация е съвсем условна, но нейното предимство пред останалите интерпретации е очертаната възможност за изграждане на рационално обоснован и непротиворечив аналитичен подход.

Сливане на измеренията в сигурността и анализа: конвергенция

Особено важно е, че такава интерпретация позволява по-детайлно описание и обяснение на т. нар. „конвергенция на сигурността“ чрез „конвергенцията на интересите“. Конвергенцията на интересите е механизъм, който може да разкрие причините за сливането на различните аспекти на сигурността. Нека се опитаме да си представим нагледно този механизъм!

Първо. Акцентът днес се поставя, вече стана ясно, върху личната сигурност като нещо неотделимо от глобалната.

Второ. Безспорен е фактът, че сигурността може да бъде гарантирана само колективно – от обществото, към което дадена личност принадлежи. Просто, ние нямаме ресурси сами да се изправим срещу всеобхватната несигурност в света около нас.

Трето. От първото и второто съждение се вижда, че имаме две основни взаимодействащи си страни: едната – отделната личност, и втората – на човешкото общество (общност), със съответните им собствени гледни точки за света, средата за сигурност, сигурността…

Четвърто. Динамиката на сигурността (на средата за сигурност) се предопределя от тези две гледни точки. И сега следва да сме особено внимателни:

Онова, което е от жизнено значение за обществото е от стратегическо значение за отделната личност. Отделната човешка личност е от жизнено значение за обществото – и това е безспорно, тъй като именно личността „дава живот“ на обществото. А обществото е от стратегическо значение за отделната личност, защото именно обществото дава или/и отнема възможности за реализация на личността.

Респективно, онова, което е от стратегическо значение за обществото – става дума за икономиката, е от жизнено значение за личността – заради доходите, които получава в зависимост от икономическото състояние на обществото. По такъв начин е възможно и се случва сливането (конвергенцията) на интересите, както и на отделните измерения на сигурността (лична, социетална, национална, глобална).

Ето къде и кога за пръв път проличава това!

Първата бяла лястовичка, вестител на новата Информационна ера, се появява за радост на всички през 1995 г. и носи надежда за мир и сигурност. Войната в бивша Югославия приключва, когато представителите на воюващите страни са въведени във виртуална зала на американската военна база „Райт-Патерсън“ в Дейтън, Охайо. Там те стават свидетели на симулации на териториите, за които спорят, и на обстановката, която обсъждат. Демонстрираната висока технология и произведената от нея военна мощ водят до психологически и културен шок, елиминират всяка национална съпротива, спомагат за подписване на мирно споразумение и показват радикалните промени в глобалната среда за сигурност (Ó Tuathail, Dalby, eds. 1998: 28-29). Дейтънският мир, освен всичко друго, за пръв път показва сливането (конвергенцията) на отделните аспекти на сигурността:
  • личностен: психологическия шок у балканските лидери;
  • социетален: съзнанието за принадлежност към дадена общност в сравнение с друга човешка общност, в случая не толкова развити технологично балканци и технологически могъщи американци;
  • национален: вземането на решения за националната съдба, каквото представляват преговорите в Дейтън;
  • глобален: ролята на международната общност в неизбежна взаимозависимост между отделните актори. 
И още едно първенство! За пръв път след Втората световна война, именно Дейтън поставя толкова категорично под съмнение принципа на суверенитета. Държавният суверенитет предполага зачитане на субординацията между власт, територия, население и признаване на независимата самостоятелност на тази субординация (Ó Tuathail, Dalby, eds. 1998: 89-90). След 1995 г. вече става дума за своеобразното му несигурно възпроизвеждане, за постоянната съзнателна промяна в споменатата субординация. Суверенитетът отново стои в центъра на националната сигурност, но форматиран не с картографски средства, а със средствата на новите технологии. Националната сигурност по подобие на глобалната придобива виртуални, но съвсем не недействителни, очертания. Недържавни и вътрешнодържавни актори оказват все по-голямо влияние върху сигурността (Sommer, Brown 2011: 5-6; NISUSA 2009: 7-8).
Социеталната сигурност е най-същественият аспект на сигурността.
Азбучни примери за това са връзките между Арабската пролет и Фейсбук, „Окупирай Уолстрийт!“ и Туитър. Разбира се, в близък план и днес, пример също са събитията по площадите на България от зимата, пролетта и лятото на 2013-а...

Понятието „социетална сигурност“ подчертава ролята на културата и идентичността, означава гарантирана свобода на избора на принадлежност към дадена човешка общност (вж. по-подробно Маслоу (2006: 54) и Lantis (2002: 20) за ролята на културата и нейната връзка със сигурността). Социеталната сигурност е централно понятие в разбирането за национална сигурност, което свежда преживяването й до отделната личност (Мичев 2012: 37-41; Уайт 1988: 160-161) и подчертава безапелационно ролята на личността в нашето съвремие.

Глобалната, националната, социеталната и личната сигурност най-сполучливо могат да бъдат разглеждани като отделни измерения на сигурността (в смисъла на „измеренията“ на Слатински (2000: 19-21). Но те не трябва да се разбират като механично образуван сбор или численост на включените в тях индивиди. Те изразяват спецификата на човешката дейност и потребности, форматирани от информационните и комуникационните технологии.

В този смисъл глобална сигурност е не сигурност на земното кълбо, а сигурност на цялостната човешка дейност, винаги и навсякъде в днешния свят, всеобхватна сигурност. Националната сигурност е сигурност на особен, споделен суверенитет, сигурност на цялостната човешка дейност върху онази територия, която днес е територия не в буквално географското й значение, а в значението на обособен в дадена област суверенен, самостоятелен, независим, макар съобразен с останалите избор. Социеталната сигурност е защитена от суверенния избор свобода на самоопределянето като принадлежност към дадена общност (например фермер във Фармвил), която ни дава подкрепата си. Личната сигурност е винаги изява в някаква общност, социетална общност, към която човек по необходимост и неизбежност принадлежи и с която споделя идентичност. Подобна личностна изява се подкрепя от общността по такъв начин, че личността да реализира своето право да се развива относително свободно, според собствените си потребности, като не вреди на правото на другите от общността да ползват своите права и да удовлетворяват своите потребности.

Това, именно това взаимно проникване, тази диалектика на измеренията наричам „конвергенция на сигурността“ по аналогия и според „наложената“ логика от кибердомейна, където се говори за „дигитална конвергенция“, дигитално сливане на комуникация, услуги, информация и потребление (Sulek et al. 2011: 3).

Конвергенцията на сигурността дава обяснение на редица явления в съвременния свят, в т. ч. на нарасналото значение на личната сигурност и прякото й влияние върху всички видове сигурност. Затова именно личността днес е основен „обект и субект“ на сигурността“ (Желязков, Трифонов 2012: 15).

Структуриране на стратегическия анализ: в сърцевината на анализа

След всичко казано дотук, можем да продължим със структурирането на стратегическия анализ, чиито компоненти са елементите, конституиращи разработването на всяка стратегия. Следващият от тях е националната сила.
„Силата е способността да повлияем върху поведението на другите в желана посока. Исторически силата е измервана с такива критерии като брой на населението, размер на територията, наличие на природни ресурси, икономическо развитие, военни сили и обществена устойчивост. […] Твърдата сила дава възможност да се използват морковът и тоягата за получаването на това, което се иска. […] Меката сила е способността да привличаме хората на наша страна без принуда“ (Armitage, Nye, Jr. 2007: 5).
Цитатът е на едни от най-авторитетните експерти по национална сигурност – Ричард Армитидж и Джоузеф Най-Младши, от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. Националната сила обикновено се измерва по показатели (индикатори и индекси) в няколко области, стандартно назовавани: DIME – от абревиатурата на латиница за: дипломация, информация, военно дело, икономика, или PMESII – съкращение съответно от: политика, военно дело, икономика, общество, инфраструктура, информация (Elements... 2010: 1).
Въз основа на обективираната йерархия на потребностите, тези показатели и индекси могат да бъдат сведени рационално до областите, обозначени на латиница с абревиатурата EPSC: икономика (интереси за оцеляване), общество (интереси за безопасност), култура (интереси за сътрудничество) и политика (интереси за зачитане и контрол) (срв. Fotopoulos 1999).
От особено значение е наличието на национален суверенитет, т. е. независима воля и свободна от ограничения способност за контрол върху определена територия, население, ресурси, ценности, развитие и пр. Националният суверенитет се проявява най-ярко в международните отношения, във взаимодействието със съюзници, съперници и противници на международно равнище… и в пряка връзка със спазването на принципа за ненамеса във вътрешните работи на суверенни държави.

Видове стратегически анализ

За да изчистим окончателно или още повече да усложним и замъглим представите – зависи от гледната точка, – са ни необходими още някои „стратегически“ уточнения, за да определим видовете анализ.

Първото уточнение се отнася до общото между онова, което академичната и експертната общности наричат стратегически анализ, и онова, което службите за сигурност наричат разузнавателен анализ. Стратегическият анализ дава своята методология, терминология, технология и насоченост на разузнавателния анализ. Разузнавателният анализ взема понятията на стратегическия анализ, който обхваща различни сфери на човешката дейност: икономика, мениджмънт, социология, политология, социална и културна антропология и пр. Показателни примери в това отношение са методите BPEST, EPISTEL, FMEA, PEST, PESTLE, STEEP, SWOT, анализ на опасността (hazards) и оперативността, анализ на отношението печалба-загуба, анализ на сценарии, анализ на съперника (стратегия, планове, намерения, управленски цикъл, силни и слаби страни…), анализ на тенденциите и източниците (trends and patterns), анализ на тенденциите и последиците от тях, анализ на хипотези, дърво на събитията, дървото на грешките и мн. др. (срв. напр. Chapman 2004-2008; Davis 2002: 7-8; Fleisher, Bensoussan 2002; McNamara 1997-2008; Segell 2005: 1-23; Wray et al. 2002: 16).

Второто уточнение се отнася до разликата между стратегическия и разузнавателния анализ, която се заключава в различните им гледни точки: всъщност, стратегическият анализ е разузнавателен анализ, освободен от силовия акцент на специалните служби.

Трето. Ако дръзнем да продължим логиката на вече направеното разграничение, можем да кажем, макар и с известна условност, но с еднозначно вложен смисъл в наименованието, че онова, което за академичната и експертната общности представлява конкурентен анализ, за специалните служби представлява контраразузнавателен анализ (срв. напр. Fleisher, Bensoussan 2002).

Четвърто. Разбира се, напред излиза въпросът за причинно-следствената връзка: „Кой е първоначалният формат на анализа – стратегическият или разузнавателният?“ И разбира се, естественият отговор е, че науката върви пред администрацията, познанието – пред разработките в областта на сигурността, футурологията – пред стратегическото предвиждане и разузнавателното прогнозиране…

Пето. Направените дотук отъждествявания и разграничения не са широко и категорично изразени в специализираната книжнина, затова за тях може да се говори само с известна условност. Тези отъждествявания и разграничения обаче са видни в названията на методите, които изискват отчитане на икономически, политически, екологични, технологически, правни и др. под. параметри. Разбира се, съществуват разлики в подходите и практиката на академичната общност и експертите по сигурността. Различни са и целите им. Тези разлики обаче не оказват влияние върху откроените сходства особено като се има предвид постоянната дифузия и конвергенция на знание между двете общности.

В контекста на всички тези съображения, в стратегическия анализ могат да се обособят два основни вида анализ според тяхната насоченост:
  1. Стратегически разузнавателен анализ в приета от мен терминология на специалните служби, само „стратегически“ за академичната общност. Специфичната му насоченост е оценката на възможностите за придобиване до ресурс. Стратегическият разузнавателен анализ е с акцент върху наличието на ресурс.
  2. Стратегически конкурентен анализ в приета от мен терминология от академичната общност, „контраразузнавателен“ за специалните служби. Специфичната му насоченост е оценката с оглед защитата на ресурс спрямо превъзходството на някакъв съперник. Стратегическият конкурентен анализ е с акцент върху недостига на ресурс.
За да обобщим, едно разгърнато определение за стратегическия анализ може да изглежда така:
Стратегическият анализ е анализ на взаимодействията в средата за сигурност, при което в зависимост от своята насоченост стратегическият анализ бива разделян на разузнавателен анализ с оглед оценка на наличието на ресурс и на конкурентен анализ с оглед оценка на недостига на ресурс.

Източници
  1. Айзъксън, Уолтър. Стив Джобс. София, 2012.
  2. Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. София, 1998.
  3. Буртовая, Елена. Конфликтология. Москва, 2002, MSWord, www.i-u.ru, 11.11.2001.
  4. Герджиков, Сергей. Формата на човешкия свят. Свят – тяло – мозък – ум. София, 2010.
  5. Ивлев, Алексей. Основы теории Бойда. Направления развития, применения и реализации (Реферат). Москва, 2008, PDF, http://old.vko.ru.
  6. Маслоу, Абрахам. Мотивация и личность. Издание 3-е. Санкт-Петербург, 2006.
  7. Плэтт, Вашингтон. Информационная работа стратегической разведки. Москва, 1958.
  8. Семерджиев, Цветан. Информационна сигурност. София, 2004.
  9. Семерджиев, Цветан. Стратегическо ръководство (лидерство). София, 2000.
  10. Слатински, Николай. Измерения на сигурността. София, 2000.
  11. Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София, 2003.
  12. Търкаланов, Юрий. Стратегически разузнавателен анализ, София, 2012.
  13. Харизанова, Маргарита, и др. Мениджмънт: Ценности, комуникации, промяна. София, 2006.
  14. Христов, Стефан. Стратегическо управление в колективната система за сигурност и отбрана. София, 2007.
  15. Chapman, Alan. PEST Analysis Method and Examples, with Free PEST Template. Leicester, England, 2004-2008, HTML, www.businessballs.com, 29.07.2009.
  16. Davis, Jack. Improving CIA Analytic Performance: Strategic Warning. Washington, 2002, PDF, www.au.af.mil, 19.09.2009.
  17. Ebel, Robert. Comments on the Economic and Security Implications of Recent Developments in the World Oil Market. Washington, 24.03.2000. HTML, http://hsgac.senate.gov, 22.12.2009.
  18. Fidler, David. Transnational Threats to National Security: Daniel Deudney’s Case Against Linking Environmental Degradation and National Security. Princeton Project on National security, 2005, PDF, www.princeton.edu, 22.12.2009.
  19. Fleisher, Craig, and Babette Bensoussan. Strategic and Competitive Analysis: Methods for Analyzing Business Competition. Sydney, 2002, PPT, http://conferences.alia.org.au, 07.06.2005.
  20. Open Source Intelligence. Field Manual Interim FMI 2-22.9. Fort Huachuca, 2006-2008, PDF, www.fas.org, 12.10.2008.
  21. Gompert, David, et al. Analysis of Strategy and Strategies of Analysis. Arlington, Virginia, USA, RAND Corporation, 2008, PDF (RAND_MG718), 98 p., ISBN 978-0-8330-4503-4, www.rand.org, 14.02.2013.
  22. Gregory, Frank. Intelligence-led Counter-terrorism: A Brief Analysis of the UK Domestic Intelligence System’s Response to 9/11 and the Implications of the London Bombings of 7 July 2005. Madrid, 2005, PDF, www.realinstitutoelcano.org, 07.06.2006.
  23. Huitt, William. Maslow’s Hierarchy of Needs. Educational Psychology Interactive. Valdosta, Georgia: Valdosta State University, 2007, HTML, www.edpsycinteractive.org, 29.10.2012.
  24. Krizan, Lisa. Intelligence Essentials. Washington, 1999, PDF, www.dia.mil, 12.10.2008.
  25. Kruger, Jean-Pierre. A Study of Strategic Intelligence as a Strategic Management Tool in the Long-term Insurance Industry in South Africa. University of South Africa, January 2010, PDF, 376 p., http://uir.unisa.ac.za, 14.02.2013.
  26. Kuo-Shu Yang. Beyond Maslow’s Culture-Bound Linear Theory: A Preliminary Statement of Double-Y Model of Basic Human Needs – In: Nebraska Symposium on Motivation, vol. 49. Lincoln, Nebraska, USA, 2001, PDF, www.ioe.sinica.edu.tw, 07.06.2006.
  27. McNamara, Carter. Strategic Planning (in Nonprofit or Forprofit Organizations). Minneapolis, 1997-2008, HTML, www.managementhelp.org, 29.12.2009.
  28. Sachs, Stephen. The Changing Definition of Security. Oxford, 2003, HTML, www.stevesachs.com, 22.12.2009.
  29. Segell, Glen. Three Intelligence Methodologies for Border Defence and Border Security. – In: Scientia Militaria: South African Journal of Military Studies, 2005, vol. 3, issue 2, p. 1-23, http://academic.sun.ac.za, 29.12.2009.
  30. Treverton, Gregory, and Jeremy Ghez. Making Strategic Analysis Matter. RAND, 2012, www.rand.org, 14.02.2013, RAND_CF287, PDF, 52 p.
  31. Van der Laan, Lucas. Foresight Competence and the Strategic Thinking of Strategy-level Leaders. Toowoomba: University of Southern Queensland, Australia, 2010, PDF, http://eprints.usq.edu.au, 24.01.2012.
  32. Wray, Simone, et al. A Risk Management Standard. Extracts from the document PD ISO/IEC Guide 73: 2002 by International Organization for Standardization (ISO) reproduced with the permission of British Standards Institution under license number 2002SK/0313. London, AIRMIC, ALARM, IRM, 2002, p. 16. PDF, www.theirm.org, 07.06.2005.
  33. Zegers, Robert, and Cornelius Murombezi. Strategic Management. Jordanian Edition. Adapted by Mahmoud al-Sayyed. Amman, The Hashemite Kingdom of Jordan, 2004, ISBN 9957-447-06-8, PDF, 174 p., http://pdf.usaid.gov, 14.02.2013.



Поредица 


София, 2011 



Публикации