Логически методи

Румен Гюров

(изтегляне)

Логически основи

При изследването на даден предмет, нашето мислене следва определени логически закони. За да назовем този предмет, като му изберем понятие, за да изпълним избраното понятие със съответното съдържание, за да го съчетаем с други понятия и с тях да подредим нашите разсъждения, ние използваме определена логика. Логически построените понятия и разсъждения са ни необходими, за да си изградим такава представа за света, която да обхване всичко. Доколко това е възможно е друг въпрос! Казано по друг начин:

„В рамките на аналитичната философия на науката се установява, че съществуването няма друг онтологичен статус освен логосния – статуса на думата, на езиковата мрежа (Карнап), логическата дефиниция“ (Герджиков 1995: 121).

Логиката е изградила свой собствен речник, чиято структура е разгърната благодарение на два основополагащи термина. Единият от тях е „понятието“, [1] другият – „съждението“. [2]

Всяко понятие притежава определено съдържание, което обобщава съвкупност от признаци на определено множество предмети. Съвкупността от предмети, обхванати в съдържанието на понятието, представлява неговият обем. Увеличаването на съдържанието на понятието води до намаляване на неговия обем, увеличаването на обема му – до намаляване на съдържанието (Купарашвили и др. 2005: 8). С други думи, колкото повече признаци (характеристики, черти...) от действителността обобщаваме, толкова по-малко предмети обхващаме с понятието, което формираме в резултат от нашето обобщение. И колкото повече предмети от действителността обхващаме с нашето понятие, толкова по-малко съдържание влагаме в него.

Пример 1. Иван, Георгиев и Иван Георгиев

Ако обособим множество хора в България по признака, че носят името „Иван“, то съдържанието на понятието „Ивановци“ обобщава всички лица по този признак, а обемът на понятието „Ивановци“ обхваща над 300 000 души.

Ако обособим множество от хора в България по признаците, че носят име „Иван“ и фамилия „Георгиев“, то съдържанието на понятието „Иван-Георгиевци“ обобщава всички лица по тези два признака, а обемът на понятието „Иван-Георгиевци“ обхваща значително по-малък брой лица.

Логиката разглежда различни видове понятия. [3] За нас от значение са онези видове понятия, които имат точно определени съдържание и обем. За целта е необходимо нашите понятия да бъдат:

• съразмерни, т.е. обемът на определяното понятие да е еднакъв с обема на определящите го понятия, които изграждат неговото съдържание;
• непорочни, определящото понятие не трябва да бъде определяно на свой ред от определяното понятие; [4]
• ясни, т.е. определящото понятие на свой ред трябва да е добре определено;
• положителни, т.е. определяното понятие е препоръчително да получи положително определящо понятие (Купарашвили и др. 2005: 18-19; Черняк 2004: 22-23).

Съждението е твърдение за съществуване или несъществуване на даден предмет или характеристика. Сложните съждения се състоят от няколко прости съждения. А всяко просто съждение съдържа:

• логически субект (S), понятие, което обозначава предмета в твърдението [респ. изследването];
• предикат (P), понятие, което отразява някаква характеристика на предмета;
• логическа връзка (R), понятие, което отразява някакво отношение между логическия субект и предиката, т.е. между предмета и характеристиката (Купарашвили и др. 2005: 31; Черняк 2004: 25; Никифоров 2001: 14-15; и др.). 

Ако съждението включва някаква особеност на логическата връзка, т.е. ако включва някаква особеност на отношението, взаимовръзката между предмета и дадена характеристика, то това означава, че в структурата на съждението присъства някакъв вид модалност (М). [5] Модалността се разпознава, когато включим в съжденията си думи като „необходимо“, „възможно“, „случайно“, „задължително“, „неизбежно“, „разрешено“, „забранено“, „доказано“, „опровергано“ и др. (вж. Войшвилло, Дегтярев 2001: 313-314).

Но дори отсъствието на такава особеност в съждението можем да разглеждаме като особен вид, скрита модалност: когато модалността не е изразена, това означава само, че в съждението е извършено (съзнателно или несъзнателно) абстрахиране от определени модални характеристики, т.е. особеностите на отношението между предмета и дадена характеристика са несъществени.

Ако приемем такова разбиране за модалността, като винаги налична проявена или непроявена във всяко логическо изказване, задачата ни е да я открием в структурата на всяко твърдение. С други думи, нашата изследователска задача е да установим наличието на скрити характеристики и тяхната връзка с предмета на съждението.

Пример 2. Чужда разузнавателна активност

Първо. Имаме твърдението „Чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност.“ В нашето твърдение логически субект е „чуждата разузнавателна активност“, логическа връзка е сказуемото „е“ в изречението, предикат е „заплаха за националната сигурност“.

Второ. Логическият субект, предикатът и логическата връзка, приемаме, са относително ясни и добре определени понятия. Става дума съответно за „чуждата разузнавателна активност“ (S), „е“ (R) и „заплаха за националната сигурност“ (P). Логическата структура на простото твърдение – SRP, не подсказва наличие на модалност М.

Трето. Ако използваме матрицата на знанието (Ux∆P), [6] за да превърнем твърдението си в знание, ни е необходимо да поставим неговите логически компоненти S, R и P на съответните им места. Тогава логическият субект „чуждата разузнавателна активност“ е нашият предмет (х); логическата връзка „е“ е нашето взаимодействие, в смисъл (взаимо)отношение (Δ), логическият предикат „заплаха за националната сигурност“ е резултат (Р).

Четвърто. Задачата ни е да открием условията (U), при които чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност,... което съответства на непроявената модалност М (всъщност съответства на всяка модалност, включително проявена модалност).

Какви могат да бъдат тези условия? Пространствени и времеви! Необходими са ни отговори на въпросите „Къде...?“ и „Кога чуждата разузнавателна активност е заплаха за националната сигурност?“. [7] Тогава...

Пето. Добавяме пространствена и времева характеристика, съответно „в дадена държава“ и „винаги“ (U → М), за да получим логическо твърдение с качествата на знание:

„Чуждата разузнавателна активност в дадена държава винаги е заплаха за националната ѝ сигурност.“

Иначе казано, думите „в дадена държава“ и „винаги“ изразяват модалността на нашето съждение. Употребени в съчетание, те посочват обстоятелствата, които превръщат заплахата в неизбежност.

Чуждата разузнавателна активност в България е заплаха за българската национална сигурност. Разбира се, че винаги е заплаха, когато е на българска територия, неизбежно е да бъде заплаха. [8] И разбира се, чуждата разузнавателна активност на Великденските острови няма никакво отношение към българската национална сигурност (в идеалния случай поне не би трябвало да има).

В зависимост от модалността, призната или не, се формират различни видове съждения:

• екзистенциалните, наричани още асерторически, констатират съществуване или несъществуване на някакво обстоятелство или факт; 
• аподиктическите отразяват някаква необходимост, разбирай логическа неизбежност;
• проблематическите – възможност; 
• вероятностните – случайност (срв. Черняк 2004: 34; Войшвилло, Дегтярев 2001: 317).

Следователно, за да намерим непроявена модалност, свързана с предмета на нашето проучване, т.е. за да открием особеностите на взаимовръзката между предмета и дадена характеристика, това означава, нашите усилия да бъдат насочени към разкриване на конкретни обстоятелства (екзистенциална модалност), причинно-следствена връзка (аподиктическа), възможност (проблематическа) или/и случайност (вероятностна).

За да сторим това, съжденията ни трябва да следват изискванията на четири основни логически закона: за достатъчното основание, за тъждеството, за изключеното трето и за непротиворечивостта. Различни автори дават различни формулировки на основните логически закони (срв. Купарашвили и др. 2005: 4-6; Кириллов, Старченко 2001: 10-16; Кобзарь 2001: 31-37; Никифоров 2001: 21-23). За целите на нашата разработка, можем да формулираме посочените закони по следния начин:

Закон за достатъчното основание. Всяко съждение трябва да се гради върху достатъчно на брой истинни твърдения.

Закон за тъждеството. Съдържанието на понятията в нашите съждения за даден предмет трябва да остане неизменно, така че предметът да е тъждествен сам на себе си, доколкото неговият набор от присъщи характеристики, благодарение на които предметът остава непроменен, се запазва.

Закон за изключеното трето. В едно съждение две взаимно отричащи се твърдения за един и същ тъждествен сам на себе си предмет не могат да бъдат нито едновременно истинни, нито едновременно неистинни, и не съществува никакво трето твърдение, което да изразява някакво средно положение между истинното и неистинното твърдение.

Закон за непротиворечивостта. Две взаимно отричащи се твърдения за един и същ тъждествен сам на себе си предмет (предмет, спрямо който е проявен закона на тъждеството) не могат да бъдат едновременно истинни в едно разсъждение.

Ако обърнем внимание на нашата подредба [9] на основните логически закони, прави впечатление, че тя съответства на приетите от нас рационални принципи, с други думи:

• законът за достатъчното основание изразява емпиричността;
• законът за тъждеството изразява инвариантността;
• законът за изключеното трето изразява номологичността; [10]
• законът за непротиворечивостта изразява непротиворечивостта.

По такъв начин, последователното прилагане на матрицата на знанието (Ux∆P) ни позволява да изградим достоверна представа за света и познавателния процес (U→Е), като очертаем неизменните им, същностни характеристики (x→I), въз основа на закономерностите на техните прояви и взаимовръзки (Δ→N), за да постигнем хармонично единство (Р→H) между нашето изследване и изследваната действителност. [11]

Някои логици наричат основните логически закони правила на правилното мислене. В опростен вид, те могат да бъдат формулирани така:

1. Всяко наше съждение трябва да съдържа достатъчно на брой истинни твърдения.
2. Всяко наше твърдение трябва да представя един и същ предмет в съдържателно неизменни понятия, така че предметът да остава тъждествен сам на себе си.
3. В съжденията си следва да избягваме твърдения за един и същ предмет, които изразяват някакво средно положение между истинно и неистинно твърдение, защото такова твърдение не (може да) съществува. [12]
4. Не можем да приемаме, че две взаимно отричащи се твърдения за един и същ предмет са едновременно истинни или едновременно неистинни.

Следователно, във всеки анализ е необходимо да проверяваме твърденията с оглед тяхната достоверност, да употребяваме понятия със строго определено съдържание, да избягваме твърдения, които не можем да определим нито като истинни, нито като неистинни, и да формулираме еднозначни изводи.

Логиката изучава и други закони, разглеждани като следствия от вече посочените. Примери за това са:

Законът за транзитивността. Ако отношението на един предмет към втори предмет е такова, каквото е отношението на втория предмет към трети предмет, то отношението на първия към третия предмет е същото, каквото е отношението на първия към втория предмет.

Законът за двойното отрицание. Ако дадено съждение е вярно, то противоположното му е невярно, и обратно – ако дадено съждение е невярно, то противоположното му съждение е вярно.

Законът за опровержението. Ако от дадено съждение произтичат противоречащи си следствия, то е неистинно (Красносельский 1997: гл. 1, § 4).

Списъкът от логически закони може да бъде продължен, но за краткост оставяме настрана многообразието от други мнения и тълкувания. Основания за подобно абстрахиране ни дава съществуващият научен консенсус относно значението на посочените логически закони (правила или полезни съвети, както ги наричат някои). С тяхна помощ се извършват редица логически преобразувания, които стоят в основата на логическите методи на изследване.

Логически методи

Спазването на логическите закони (правила) е относително лесно при преобразуване на прости и сложни съждения, както и при непосредствените разсъждения. Когато използваме прости и сложни съждения и когато ги съчетаваме в т.нар. непосредствени разсъждения от типа „Някои шпиони са разкрити. Следователно, някои шпиони не са неразкрити“, ние боравим с относително известното. Ако искаме да открием неизвестното, необходими са ни т.нар. опосредствани разсъждения и логическите методи, свързани с тях. Затова нека обърнем внимание как следва да извършваме тези логически преобразувания!

Логическите преобразувания боравят с т.нар. изходни съждения, които наричаме предпоставки. Полученото от тях ново съждение наричаме заключение. Свързването на предпоставка и заключение – извод (логическо умозаключение, силогизъм). Преобразуванията се извършват по четири основни начина, чиято целенасочена употреба ги превръща в съответните логически методи: традукция, дедукция, индукция и абдукция.

 

Логическите методи са методи на съждението, на изграждане на веригата на мисълта. Благодарение на тях разкриваме връзката между новопридобития и предишния опит – установяваме наличието или отсъствието на повтаряща се, неизменна проява на изследвания предмет в съпоставката между нова и стара информация за него. С други думи, чрез дедукция, индукция, абдукция и традукция разпознаваме инвариантността на изследвания предмет, т.е. прилагаме принципа на инвариантност.

Традукцията (или „аналогията“, както още се нарича) [13] следва правилото: ако A и B притежават характеристики a, b и c и едновременно с това A притежава и характеристика d, то и B вероятно притежава характеристика d (Черняк 2004: 66). При традукция се прави „извод за принадлежността на определен признак на изследван единичен обект (предмет, събитие, отношение или клас) на основата на сходството на негови съществени характеристики с друг вече известен единичен обект“. Предшества се от сравнение (Кириллов, Старченко 2001: 184).

„Логическият преход от известното към новото знание е подчинен в изводите по аналогия на следното правило: ако два единични предмета са сходни в определени признаци, то могат да бъдат сходни и в други признаци, откривани в един от сравняваните предмети.“ (Кириллов, Старченко 2001: 185).

Традуктивният метод търси сходство чрез последователното прилагане на закона за транзитивността. Прилагането на закона за транзитивността формира около традукцията група методи – нейни разновидности, наречени „традуктивни методи“. Подобно становище обаче не е общоприето, някои дори разглеждат традукцията като индуктивен метод въз основа на сходството между традукция и индукция при извеждането на вероятностно заключение (Кобзарь 2001: 133-136).

Традуктивният метод е приложим и заключенията му са валидни, когато са налице:

• общ контекст (U) на предметите, чиито характеристики се съпоставят, т.е. имаме общ клас предмети;
• връзка (х) между характеристиките на съпоставяните предмети;
• съпоставяне на максимален брой характеристики (Δ);
• строго определено съотношение на съпоставяната характеристика спрямо останалите (P) (срв. Купарашвили и др. 2005: 100; Търкаланов 2003: 96-97).

Съдържанието на традукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за традуктивен метод:

Традукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на даден предмет с характеристики на друг предмет (P) чрез свързване (Δ) на частно съждение за характеристики на първия предмет (х) с частно съждение за характеристики на втория предмет (U).

Накратко, традуктивният метод свързва целенасочено частно с частно съждение, за да получи частно съждение. Традуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 1. Традукция
(идея: Moore 2007: 5)

Дедукцията следва правилото, че всяко общо съдържа множество частни. В този смисъл, дедукцията „слиза“ от общото към частното. Изходните съждения отразяват общи и частни характеристики на определени предмети, като от тях се извежда съждение за характеристиките на даден предмет, принадлежащ към множеството предмети Правилно приложеният дедуктивен метод осигурява постигане на достоверно заключение, доколкото достоверни са изходните предпоставки за него (вж./срв. Купарашвили и др. 2005: 50 и сл.; Войшвилло, Дегтярев 2001: 87 и сл.; и др.).

Съдържанието на дедукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за дедуктивен метод:

Дедукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на даден предмет с характеристики на определено множество предмети (P) чрез свързване (Δ) на общо съждение за характеристики на множеството предмети (U) с частно съждение за характеристики на предмета (x) (срв. Кобзарь 2001: 100).

Накратко, дедуктивният метод свързва целенасочено общо с частно съждение, за да получи друго частно съждение. Дедуктивното разсъждение може да бъде онагледено така: [14]

Табл. 2. Дедукция

(идея: Moore 2007: 5)

Необходимо уточнение! Може да се появи проблем, ако в действителност се окаже, че „информацията от агент „Иван“ е достоверна, макар в извода да са спазени изцяло логическите правила. Възможни обяснения? Едно възможно обяснение е, че причина за погрешното заключение е прекаленото разширяване на обема на общото съждение. Вижда се, че общото съждение не включва времева характеристика, която може да ограничи неговата валидност. Защото смисълът на съждението е, че: „Цялата информация, постъпила досега, е недостоверна“. Нищо не пречи настоящата информация от агент „Иван“ да е достоверна. Друго възможно обяснение е неистинност на частното съждение. Това означава, че „информацията от агент „Иван“ е оценена погрешно като недостоверна и е включена неоснователно в „цялата недостоверна информация“. Следователно, частното съждение непременно трябва да бъде подложено на практическа проверка, т.е. не по логически път.

Дедукцията и дедуктивния метод осигуряват получаването на толкова достоверен извод, колкото достоверни са изходните предпоставки на дедуктивното разсъждение. За да улесним използването на дедуктивния метод, без претенции за логическа строгост, нека кажем, че описаната дедукция се нарича „обикновена дедукция“ и че към нея се предявяват следните най-общи изисквания:

1. Обикновената дедукция се състои само от две предпоставки и едно заключение.
2. Едната от предпоставките трябва да е общо съждение, а заключението – единично.
3. Едната от предпоставките трябва да бъде утвърдителна, тъй като заключението не следва по необходимост от две отрицателни предпоставки.
4. Понятието, чийто обем не е включен и в двете предпоставки, не може да присъства в заключението.
5. Обемът на понятието, което присъства в двете предпоставки, но не и в заключението, трябва да бъде включен поне в едната предпоставка.
6. Заключението не следва по необходимост от две частни предпоставки.
7. Ако едната предпоставка е отрицателна, заключението също трябва да бъде отрицателно.
8. Ако едната предпоставка е частна, заключението също трябва да бъде частно (срв. Купарашвили и др. 2005: 61-62; Черняк 2004: 44-46; Кобзарь 2001: 100-125).

Логици, информатици, когнитивисти и експерти от различни дисциплини активно работят за усъвършенстване на дедуктивния метод. В резултат от усилията им са създаден сложни дедуктивни умозаключения, формални схеми и разновидности както на дедукцията, така и на другите логически операции. Без да изпадаме в излишни подробности, в такива случаи трябва да имаме предвид, че всяко сложно логическо разсъждение можем да опростим, да го разградим до по-прости съждения чрез познати и лесно приложими методологически схеми.

Индукцията следва правилото, че нищо частно не съществува извън общото и затова дадено частно може да бъде вписано в съответното общо. За разлика от дедукцията, казваме, че индукцията „възхожда“ от частното към общото. Правилно приложеният индуктивен метод води до вероятно истинно заключение, тъй като истинността на заключението не произтича по необходимост от истинността на изходните предпоставки (срв. Купарашвили и др. 2005: 92; Кириллов, Старченко 2001: 120). Иначе казано, знанието, което произвежда индукцията, е вероятно, но не и задължително достоверно.

Съдържанието на индукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за индуктивен метод:

Индукцията като метод е целенасочено извеждане на общо съждение за сходство на характеристики на дадено множество предмети с характеристики на определен предмет (P) чрез свързване (Δ) на частно съждение за характеристики на предмета (х) с частно съждение за характеристики на множеството предмети (U) (срв. Кобзарь 2001: 126-129).

Накратко, индуктивният метод свързва целенасочено частно с частно съждение, за да получи общо съждение. Индуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 3. Индукция [15]
(идея: Moore 2007: 5)

Въз основа на същия подход, който приложихме в изграждане на разбирането си за индукцията, отново без да имаме претенции за логическа строгост, приемаме, че описаната индукция е „обикновена индукция“ и че към нея могат да предявят следните най-общи изисквания:

1. Пълното прилагане на индуктивния метод (т.нар. пълна индукция) води до получаване на достоверно знание тогава и само тогава, когато се отнася да крайно множество предмети.
2. Степента на правдоподобност на обикновената (респ. непълната) индукция може да бъде повишена с увеличаване на броя на изходните предпоставки.
3. Разкриването на по-дълбока съществена връзка между характеристиките и предметите осигурява максимално възможна правдоподобност на индуктивното заключение.
4. Индуктивното разсъждение може да бъде извършено въз основа на: разкриване на причинно-следствени връзки; разкриване на необходими съществени характеристики на предметите; просто преброяване на случаите, отразени в съжденията; използване на статистически методи и установяване на честотата на поява на дадени характеристики или събития (см. Купарашвили и др. 2005: 93-95).

Абдукцията се среща често в анализите по сигурността (по Moore 2007: 4). Анализаторите я разглеждат като част от логическото мислене, пряко свързана с интуицията, „просветлението“ в разузнавателния анализ и изграждането на хипотези. Според разузнавателно-аналитичното виждане „абдукцията поражда повече нови въпроси за изследване, отколкото решения“ (Swenson et al. 2003: 111).

Абдукцията се свързва с последователното прилагане на закона за изключеното трето „от“ заключението „към“ предпоставките и формулирането на т.нар. идеален аргумент [най-обоснованото обяснение]. [16] Позволява „възстановяване“ на предпоставка (аргумент) в опосредствано разсъждение въз основа на заключението. „Възстановяването“ задължително се подлага на индуктивна и дедуктивна проверка. Смисълът на абдуктивното заключение се съдържа в открояване на логическата връзка на равнището на общото съждение (срв. Sowa 2006: 12; Cozzo 2002: 17).

Съдържанието на абдукцията, може да бъде описано чрез матрицата на знанието в следното определение за абдуктивен метод:

Абдукцията като метод е целенасочено извеждане на частно съждение за сходство на характеристики на дадено множество предмети с характеристики на друго множество предмети (P) чрез свързване (Δ) на общо съждение за характеристики на първото множество (х) с общо съждение за характеристики на второто множество предмети (U).

Накратко, абдуктивният метод свързва целенасочено общо с общо съждение, за да получи частно съждение. Индуктивното разсъждение може да бъде онагледено така:

Табл. 4. Абдукция
(идея: IEP: C. S. Peirce’s..., 15.09.2019)

По отношение на абдукцията е важно да бъдат взети предвид следните съображения, изразяващи спецификата на абдуктивния процес:

1. Достоверното абдуктивно разсъждение не доказва хипотези, защото не следва еднозначно от предпоставките.
2. Абдуктивното заключение не е най-доброто обяснение, а най-близкото до дадени предпоставки обяснение.
3. Всяка стъпка в абдуктивното разсъждение може [и трябва] да бъде подложена на дедукция или индукция.
4. Валидността на всяко абдуктивно заключение може да бъде съпоставена с валидността на дедуктивните и индуктивните заключения (Kapitan 1992: 1-3).

Когато прилагаме някой от изброените логически методи – традукция, индукция, дедукция и абдукция, видяхме, че търсим някакво сходство. Следователно, извършваме първоначалните познавателния действия на сравнение и обобщение, които са пряко свързани с нашето възприятие и които определихме като основни когнитивни методи на познанието. Забележителното е, че когнитивните и логическите методи са неделими в нашия мисловен процес. Протичат едновременно и съгласувано, като резултатите от прилагането на един от методите се ползват за прилагане на друг. Според Алексей Шухов: 

„[...] логическото, неумеещо поначало да фиксира качеството на загадката [т.е. на познавателната задача], е ограничено в сферата на отношения между наличните съждения. [...] Познанието [от друга страна] взима под внимание и действителността...“ (Шухов 2007: В-32).

Затова нашето изследване на действителността и нейните взаимовръзки изисква да използваме резултатите от когнитивните и логическите методи в съчетание с познавателните образи, получени чрез т.нар. епистемологически методи (идея: Костов 1976: 21).

Бележки:

[1] Терминът „понятие“ обозначава онова, което можем да наречем „елементарна форма на битийност“ (см. Димитър Гинев).

[2] Терминът „съждение“ обозначава онова, което можем да наречем „онтологическа схема“ (см. Димитър Гинев).

[3] Според определеността на предмета, понятията се делят на: съотносителни – при зависимост на предмета от наличие на друг предмет (напр. „началник“ и „подчинен“), и безотносителни – при самодостатъчност на обозначения предмет (напр. „човек“). Според наличието или отсъствието на дадена характеристика в предмета, понятията се делят на: положителни – при наличие (напр. „престъпник“), и отрицателни – при отсъствие (напр. „не–престъпник“). Според принадлежността на предмета към дадено множество, понятията се делят на: разделителни понятия за предмети от даден клас (напр. „агент“) като част от по-голямо множество и събирателни понятия за предмети, представляващи самото множество (напр. „агентура“). Според броя предмети, които обозначават, понятията се делят на: единични за единичен предмет (например „Държавна агенция „Национална сигурност“) и общи за множество предмети (напр. „служба за сигурност“) (Купарашвили и др. 2005: 9-10; Черняк 2004: 11-15).

[4] Порочни определения са кръговото и тавтологичното определение. Кръгови са определенията „Националната сигурност е състояние, при което са защитени националните интереси“ и „Националните интереси са интересите за защита на националната сигурност“. Използването на тавтология е логическа грешка при определянето на дадено понятие, защото то се обяснява чрез самото себе си, само че с други думи (Речник..., 1998: 780). Тавтологично определение е „Защитата на националната сигурност е защита от посегателства срещу националната сигурност“. В случая не става ясно какво точно се разбира под понятието „защита“, защото с определението се казва просто, че „защитата е защита“. (м.бел.).

[5] Прието е логическият субект да се обозначава с S, логическата връзка с R, логическият предикат с P. Структурата на простото твърдение тогава изглежда така: SRP. Когато има модалност, т.е. сложно съждение, структурата му изглежда така М(SRP).

[6] С обозначения съобразно: матрицата на знанието, U – условия; х – обект; Δ – преобразувания; Р – резултати от преобразуванията; приетите рационални принципи, E – емпиричност; I – инвариантност; N – номологичност и Н – непротиворечивост; логическите символи, M – модалност; S – логически субект; R – логическа връзка и P – логически предикат. (м.бел.).

[7] Виждаме, че структурата на логическото съждение М(SRP) е огледално отражение на матрицата на знанието U(xΔP). Съвпадението не е случайно и е обяснимо с обстоятелството, че в първия случай човешкото мислене се описва с логически термини, описваме разсъждение, а във втория – с термини от теорията на познанието, описваме отражение на обективната действителност. (м.бел.).

[8] За съжаление, има експерти в сферата на сигурността, които не разбират това. (м.бел.).

[9] Различните автори ги подреждат по различен начин. (м.бел.).

[10] Прилагането на закона за изключеното трето означава да съчетаваме достатъчното основание, тъждествеността и непротиворечивостта в нашите съждения. (м.бел.).

[11] С обозначения съобразно: матрицата на знанието, U – условия; х – обект; Δ – преобразувания; Р – резултати от преобразуванията; приетите рационални принципи, E – емпиричност; I – инвариантност; N – номологичност и Н – непротиворечивост; логическите символи, M – модалност; S – логически субект; R – логическа връзка и P – логически предикат. (м.бел.).

[12] Ако изкажем твърдение, което да изразява някакво средно положение между истинно и неистинно твърдение, това означава просто, че грешим (м.бел).

[13] В логиката понятията „традукция“ и „аналогия“ са взаимозаменими и с едно и също съдържание, т.е. те са тъждествени. Отдаваме предпочитание, обаче, на термина „традукция“ вместо „аналогия“, тъй като в литературата съществува художествен похват със същото наименование – „аналогия“, и смятаме, че не би следвало понятията и съдържанието на логическия и художествения метод да се припокриват. (м.бел.).

[14] Вж. и Кобзарь 2001: 100-102. Владимир Кобзар дава следния пример за дедукция: „Всички студенти са учещи се“ и „Всички спортисти са студенти“, следователно „Всички спортисти са учещи се“. 

 

[15]  Приемаме, че единичното съждение е особен случай на частно съждение. (м.бел.).

 

[16] Ако чрез абдукция ние търсим най-обоснованото обяснение, това обяснение трябва да бъде цялостно, достатъчно, завършено и непротиворечиво. Следователно, ние прилагаме последователно рационалния принцип на непротиворечивост, респ. закона за непротиворечивост на съжденията. (м.бел.).

Източници:

1. Войшвилло, Дегтярев 2001: Войшвилло, Евгений, и Михаил Дегтярев. Логика. Москва, 2001, philosophy.ru, MSWord, 528 с., доступ: 26.09.2004.

2. Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995, 306 с.

3. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с.

4. Кириллов, Старченко 2001: Кириллов, Вячеслав, и Анатолий Старченко. Логика. Учебник для юридических вузов. Издание 5-е, переработанное и дополненное. Москва, 2001, i-u.ru, MSWord, 262 с., доступ: 09.04.2010.

5. Кобзарь 2001: Кобзарь, Владимир. Логика. Учебное пособие для студентов гуманитарных факультетов. Санкт-Петербург, 2001, krotov.info, HTML, доступ: 17.12.2005.

6. Костов 1976: Костов, Константин. Структурно-функционален подход в научното изследване. София, 1976, 156 с.

7. Красносельский 1997: Красносельский, Константин. Альтернативная логика. Москва, январь 1997 г., humanus.site3k.net, HTML, доступ: 03.11.2006; актуализированная ссылка: IP adress: 81.177.135.112, humanus.site3k.net, HTML, доступ: 08.09.2019, url.

8. Купарашвили и др. 2005: Купарашвили, Мзия, и др. Логика: учебное пособие. Омск, 2005, gaudeamus.omskcity.com, PDF, 124 с., доступ: 12.05.2007.

9. Никифоров 2001: Никифоров, Александр. Логика. Москва, 2001, i-u.ru, MSWord, 56 с., доступ: 09.04.2010. 

 

10. Речник..., 1998: Речник на чуждите думи в български с приложения. Трето издание. Автор: Иван Габеров. Велико Търново: Габеров, 1998, 944 с.

11. Търкаланов 2003: Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София: Албатрос, 2003, 140 с.

12. Черняк 2004: Черняк, Наталья. Логика: Учебное пособие. Омск, 2004, gaudeamus. omskcity.com, PDF, 84 с., доступ: 12.05.2007.

13. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественного анализа, nounivers.narod.ru, HTML, доступ: 28.08.2007.

14. Cozzo 2002: Cozzo, Cesare. Epistemic Truth and Excluded Middle. Roma, 2002, uniroma1.it, PDF, 35 p., access: 06.11.2008.

15. IEP: C. S. Peirce’s...: Internet Encyclopedia of Philosophy (IEP). A Peer-Reviewed Academic Resource, site: iep.utm.edu, articles, access: C. S. Peirce’s: Architectonic Philosophy – by Albert Atkin, 15.09.2019.

16. Kapitan 1992: Kapitan, Tomis. Peirce and the Autonomy of Abductive Reasoning. – In: Erkenntnis, 37, July 1992, niu.edu, PDF, 27 p. (pp. 1-26), access: 16.04.2010; updated reference: researchgate.net, access: 15.09.2019, url.

17. Moore 2007: Moore, David T. Critical Thinking and Intelligence Analysis. Occasional Paper Number Fourteen. Second Printing (with revisions). Washington, D.C.: National Defense Intelligence College, March 2007, PDF, 159 p., access: 02.05.2020, url.

18. Sowa 2006: Sowa, John. Worlds, Models, and Descriptions. 2006, jfsowa.com, PDF, 26 p., access: 21.10.2008.

19. Swenson et al. 2003: Swenson, Russell, et al. Bringing Intelligence About: Practitioners Reflect on Best Practitioners. Washigton, DC: Joint Military Intelligence College, May 2003, apps.dtic.mil, PDF, 158 p., access: 26.11.2008; updated reference: access: 15.09.2019, url.

 

© Оригинална публикация: 04.03.2023

Настоящата публикация е обобщение и преработка на две предходни онлайн публикации:

1. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: понятия, съждения, закони. София: Studia Analytica, 18.04.2014. Свалена онлайн на 04.03.2023 г.
2. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: преобразувания и методи. София: Studia Analytica, 21.04.2014. Свалена онлайн на 04.03.2023 г.

 

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 42-56, ISBN 978-954-91927-4-2.
2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 244-253, ISBN 978-619-152-096-1.
3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 113-125, ISBN 978-619-188-457-5.
   
4. Гюров, Румен. Превръщане на анализа в наука. София: Studia Analytica, 05.11.2022, url.
   
5. Гюров, Румен. Когнитивни методи. София: Studia Analytica, 17.12.2022, url.
6. Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023, url.

Свалени публикации:

1. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: понятия, съждения, закони. София: Studia Analytica, 18.04.2014, свалена на 04.03.2023 г.
2. Гюров, Румен. Логически основи на анализа: преобразувания и методи. София: Studia Analytica, 21.04.2014, свалена на 04.03.2023 г.