Структуриращи методи

Румен Гюров

(изтегляне)

Най-доброто аналитично средство си остава

наистина добрият анализатор.

− Марк Лауентал

Въведение

Структуриращите методи служат за очертаване обхвата на дадена изследователска област, за обособяване и уточняване предмета на нашето проучване, за вписване на неговия познавателен образ в представата ни за света. Структуриращите методи, разглеждани тук, са разработени и предназначени специално за анализа на риска и сигурността. Става дума за следното...

Съдържание:

• Видове структуриращи методи. Специални структуриращи методи.
• Метод „Син океан“. Съпоставка между стратегията „Син океан“ и стратегията „Червен океан“. Основни въпроси за структуриране на средата по метода „Син океан“.
• Методи за анализ на макросредата. Пример с кетъринг компания. Частнонаучни PEST методи.
• Методи за анализ на микросредата. Структурен анализ. Метод на 5-те сили на Портър. Конфликтологически подход.
• Методи за анализ на организацията. Структуриране на вътрешноорганизационните области. НОРД цикълът (Цикълът на Бойд) като метод за оценка на оперативността на организационното управление. Модел на Терънс Дийл и Алън Кенеди.
• Метод на анализ по сценарии. Приложение на метода. Същност на сценариите.Последователност на аналитичните действия при анализа по сценарии.
• Метод на анализ по две оси. Модел на Ким Камерън и Робърт Куин за организационните ценности. Модел на Ким Скот за лидерството.
• Методите на SWOT и ACT-ON анализ. Същност на SWOT метода. Същност на ACT-ON метода. Обобщение за методите на SWOT и ACT-ON анализ.
• Обобщение. Насоки за прилагане на наученото за структуриращите методи, така че да изградим и използваме съответните аналитични умения.
• Препоръчителни източници: Доминик Максимини, 2018; Виле Исохеранен, 2012; Линда Гейтс, 2010; Алексей Ивлев, 2008; Хана Козов и Роберт Гаснер, 2008; Ким Чан и Рене Моборньо, 2005; Робърт Зегерс и Корнелиус Муромбези, 2004; Дейвид Коен, 2001; Терънс Дийл и Алън Кенеди, 2000; Робърт Бууд и Тео Постма, 1998.

Названията на отделните методи често изключват думичката „метод“. Обикновено се говори за: анализ „Син океан“, анализ на макросредата, анализ на микросредата, SWOT и ACT-ON анализ и пр. Заради тяхната популярност и за удобство можем да употребяваме тези названия. Винаги следва да помним, обаче, че става дума за аналитични методи, а не за видове анализ.

Видове структуриращи методи

Жан-Пиер Крюгър обобщава редица постижения на стратегическия анализ и управление, включително посочва необходимостта от изследване на средата. Авторът обособява в нея макросреда (см. среда, върху която не можем да влияем), [съотв. среда, върху която можем да влияем, т.е. микросреда:] отрасъл (industry), конкурентна среда и вътрешна организационна среда (Kruger 2010: 23-30). Обособяването на макросреда, върху която нямаме пряко въздействие, кореспондира с концепцията за т.нар. „Син океан“, която предстои да разгледаме. Засега подобно структуриране ни дава основания да очертаем във външната среда:

• син океан – среда, с която нямаме никакъв, нито пряк, нито косвен контакт и спрямо която прилагаме особен метод, наречен „Син океан“;
• макросреда – среда, върху която не можем или трудно можем да влияем и която ни оказва само опосредствано въздействие;
• микросреда – среда, с която си взаимодействаме пряко: обществена сфера, публичен сектор, отрасъл, пазарна ниша...

Метод „Син океан“

При метода „Син океан“ външната за организацията среда се разделя условно на две области – „Червен океан“ и „Син океан“. Червеният океан е областта, която е известна, средата, в която пазарните ниши са твърдо установени, пазарът, на който вече се намираме и където се срещаме с нашата конкуренция. В червения океан търсенето определя предлагането на [продукти или услуги с утвърдена пазарна и потребителска] стойност – компанията се бори да разшири пазарния си дял, но с насищането на пазара печалбата и перспективата за растеж намаляват. Синият океан е област, която е неизвестна, среда, в която няма установени пазарни ниши, има ново пазарнопространство, което самите ние създаваме и където не срещаме конкуренция. В синия океан предлагането определя търсенето на изцяло нова [пазарна и потребителска] стойност, създадена от нас – компанията усвоява свободен, несегментиран пазар, практически няма конкуренция и открива перспектива за по-голяма печалба и по-бърз растеж (вж. Ким, Моборньо 2018: 11-33; Kim, Mauborgne 2005; Kim, Mauborgne 2004; срв. Isoherranen 2012: 34-36).

За да открием нашия „Син океан“, анализът ни следва да даде отговор на четири основни въпроса:

1. „Кои фактори, които индустрията [отрасълът] приема за дадени, трябва да се отстранят?“
2. „Кои фактори трябва да се намалят значително под стандартите на индустрията [отрасъла]?“
3. „Кои фактори трябва да се увеличат значително над стандартите на индустрията [отрасъла]?“
4. „Кои са факторите, които индустрията [отрасълът] никога не е предлагала [предла-гал] и които трябва да се създадат?“ (Ким, Моборньо 2018: 41-42; вж. и Kim, Mauborgne 2005: 114; срв. Isoherranen 2012: 34-36).

Отговорите на тези въпроси трябва да ни помогнат да създадем „нова крива на стойността“ на предлагания от нас продукт или услуга (Ким, Моборньо 2018: 22-29; Kim, Mauborgne 2005: 114). Целта е да създадем нова висока потребителска стойност едновременно с намаляване на себестойността на продукта или услугата за нас. Авторите правят следното разграничение между стратегиите „Червен...“ и „Син океан“:

Табл. 1. Съпоставка между стратегията „Червен океан“
и стратегията „Син океан“

(Ким, Моборньо 2018: 28)

Аналитичният метод и основаната върху неговото прилагане стратегия „Син океан“ са разработени от Ким Чан и Рене Моборньо през 2005 г. и единственият им недостатък е изкуствено стесненото приложно поле. Авторите на концепцията формират подхода си около общи логически въпроси, като ги свеждат до нещо, специфично само за бизнеса (табл. 1. Съпоставка между стратегията „Червен океан“ и стратегията „Син океан“).

Можем да излезем от частния случай и коригираме подобен подход, като подчертаем, че методът тип „Син океан“ е подходящ не само за проучване на външната, но и на вътрешната среда, не само за изследване на дадена човешка дейност, но и за изследване на вътрешноорганизационните процеси. В този смисъл въпросите на Ким Чан и Рене Моборньо следва да бъдат формулирани така:

1. Какво влияние трябва да бъде отстранено?
2. Какво влияние трябва да бъде ограничено?
3. Какво влияние трябва да бъде създадено?
4. Какво влияние трябва да бъде разгърнато?

Отговорите на така поставените четири въпроса снемат всяка неопределеност, вкл. неопределеността по отношение на сигурността и риска, и могат да обхванат както самото влияние, така и неговите причини – факторите и източниците на сигурност и риск.

Методи за анализ на макросредата

Методите за анализ на макросредата се прилага спрямо външната среда, до която имаме опосредстван достъп, която ни оказва косвено влияние, с която взаимодействаме непряко.

Пример 1. Кетъринг компания
Макросреда за местна кетъринг компания е сферата на международните отношения или националното законодателство за защита на околната среда.

При анализа на макросредата обикновено се взимат под внимание демографски, икономически, политически/правни, социокултурни, технологически, екологически и глобални фактори (по Kruger 2010: 25-26, и др.).Разбира се, можем да добавим и други фактори, които пораждат риск, в зависимост от областите на неговата проява. Съществува широко приет формат на подобен анализ, свързан с прилагането на т.нар. PEST методи (табл. 2. PEST методи).

Речник: business – бизнес; demography – демография; ecology – екология; economy – икономика; ethics – етика; human values – човешки ценности; industry – отрасъл; information – информация, информационни технологии; intercultural – междукултурен (анализ), legal – право, закони и регулации; politics – политика, политики, regulatory – регулации; society – общество и култура (понякога като social, socio-cultural или societal analysis); technology – технология.

Бележка: В източниците се срещат различни наименования на отделните PEST методи. Например: PESTLE се среща и като PESTEL. Представените тук са сред най-популярните.

Източници: срв. Carmona et al. 2007: 31-32; Isoherranen 2012: 27-28; Miles, Keenan, Kaivo-Oja 2003: 16, 97-99; Businessballs: PEST..., 29.09.2019; Mindtools: PEST..., Strategy..., 19.12.2017; Wikipedia: PEST..., 19.12.2017.

Табл. 2. PEST методи

PEST методите са частнонаучни методи, т.е. методи на отделни научни дисциплини като демография, икономика, социология, културология, право, етика, политология, екология, информатика и пр. Прилагането им изисква значителен организационен ресурс – финансови средства за събиране на данни и експерти със съответната професионална подготовка. Обикновено държавни институции, разузнавателни служби, големи корпорации, международни организации и други структури с достатъчен ресурс могат да отделят средства за подобен анализ. Организациите с ограничен ресурс имат възможност да ползват или общодостъпна информация от медиите, или евентуално да закупят готов аналитичен продукт. С какъвто и ресурс да разполага една организация, тя трябва да потърси възможност за наемане или подготовка на свои експерти (или експерт) за целите на анализа.

Методи за анализ на микросредата

Методите за анализ на микросредата (сферата на дейност, обществения сектор, отрасъла, бранша) обхваща нашето взаимодействие с другите участници в нея и тяхното влияние върху достъпа ни до ресурс.

 
За анализ на микросредата, ако я разглеждаме като външна пазарна среда, ни е необходимо да изследваме структурата на отрасъла, в който работим, и профила на нашата конкуренция. Майкъл Портър, професор по бизнес администрация в Harvard Business School, предлага три широкоприети метода: структурен анализ на индустриите, Метод на 5-те сили на Портър и рамка на конкурентния анализ (вж. Портър 2010: 33-66, 81-126 и 169-199).

Структурният анализ обхваща например фирмената специализация, марковата идентификация, дистрибуцията, технологическото лидерство,качеството на продуктите, ценовата политика и др. (вж. Портър 2010: 169-172 и сл.).

Методът на 5-те сили на Портър представлява анализ на влиянието на: потенциалните нови участници на пазара, конкуренцията, заместващите продукти, купувачите и доставчиците (вж. Портър 2010: 31-62; вж. също Kruger 2010: 27; Carmona et al. 2007: 31, и др.).

Подходът на автори като Майкъл Портър за анализ на външната микросреда е ориентиран спрямо пазарната конкуренция. И това не е случайно, тъй като взаимодействията във външната микросреда на даден бизнес често пораждат противоречия, свързани с достъпа до ресурс, и вследствие на това пораждат и конфликти. Както при стратегията „Син океан“, подходът в подобни разработки се прилага в строго ограничена сфера на дейност, с оглед потребностите на бизнес мениджмънта.

За да излезем извън тесните рамки на подобни разработки, можем да съчетаем идеите, заложени в тях, с постиженията на друг, по-широкообхватен подход. Доколкото става дума за ресурс и достъпа до ресурс, с помощта на конфликтологическия подход нашият анализ на риска и сигурността в микросредата [1] следва да обхване едновременно:

• недостига на неделим ресурс;
• достъпа до необходим ресурс за участниците в микроследата;
• потребностите и интересите на отделните участници за придобиване на достъп и ресурс;
• противоречията и взаимодействията помежду им във връзка с достъпа и придобиването на неделим ресурс, които създават критична ситуация и предизвикват конфликт, усилващ несигурността.

В този смисъл можем да използваме предварително разработена матрица на конфликтното взаимодействие (вж. Гюров 2020: 84).

Методи за анализ на организацията

Методите за анализ на вътрешната организационна среда обхващат и структурират следните вътрешноорганизационни области:

1. управлението на организацията, вкл. начина на определяне на отношението и стратегията спрямо риска и сигурността;
2. технологията на работа на организацията, вкл. вътрешната ѝ структура и функционални връзки, способностите ѝ за ефикасно усвояване и използване на ресурси, потенциала ѝ за справяне с риска и гарантиране на сигурността;
3. достъпните ресурси за организацията, с оглед евентуалния недостиг или вероятната им загуба и идентифицирането, измерването и изчисляването на риска и сигурността;
4. мотивацията, знанията и уменията на хората (служителите, кадрите, персонала, човешкия ресурс, човешкия капитал) в организацията.

За анализ на вътрешноорганизационната среда се използват и други модели, които можем да превърнем в матрици за целите на нашия анализ: модел за оценка на оперативността, модел на културата и модел на стила на управление и пр. Сред най-интересните примери са „Цикълът на Бойд“ за оценка на оперативността на управлението, моделите на Терънс Дийл и Алън Кенеди от 2000 г. и на Ким Камерън и Робърт Куин от 2011 г. за оценка на организационната култура и моделът на Ким Скот от 2017 г. за оценка на стила на ръководство.

Създател на „Цикъла на Бойд“ или „НОРД цикъла“ е полковник Джон (Ричард) Бойд (1927-1997 г.), военен пилот от Военновъздушните сили на САЩ. Заслужил си прякора „Четиридесетсекундния Бойд“, защото във въздушен бой поразявал противника за по-малко от 40 секунди. Разработки на Бойд стоят в основата на американските изтребители F-15, F-16 и F/A-18. Бил е приближен на министъра на отбраната на САЩ Дик Чейни (преди последният да стане вицепрезидент). Разработката на операция „Пустинна буря“ в Ирак (януари-февруари 1991 г.) е една от основните заслуги на Бойд. Джон Бойд е изключителен военен стратег – едновременно практик и теоретик, който изгражда своите възгледи върху три предпоставки:

• теоремата на Гьодел, според която всеки логически модел на действителността е непълен и търпи усъвършенстване;
• принципа на Хайзенберг, съгласно който нашата способност да наблюдаваме света с определена точност е ограничена;
• втория закон на термодинамиката, който постулира, че в затворените системи хаосът се стреми към нарастване.

Необходимостта от преодоляване на тези ограничения подтиква Джон Бойд да създаде гъвкав и възпроизводим модел (Ивлев 2008: 5-7).

Цикълът на Бойд представлява модел на управление, който притежава голяма евристична мощ (Семерджиев 2000: 17-24, 273). Използва се успешно в анализа, при провеждането на информационни операции и при извършване на охранителна дейност (вж. JALLC 2016: 2 etc.; JALLC 2007: 2 etc.; Schechtman 1996: 27-32; Иванов 2020: 24).

Рис. 1. НОРД цикъл (Цикъл на Бойд)

НОРД цикълът се състои от следните четири звена: Наблюдение; Ориентация; Решение и Действие. Първите букви от техните названия формират неговото популярно име и могат да бъдат описани така:

• наблюдение – събиране на данни за обстоятелствата и фактите;
• ориентация – съчетаване на данните в аналитична информация;
• решение – избор между възможности за действие;
• действие – изпълнение на взетото решение (рис. 1. НОРД цикъл).

Предлаганият модел не е единственият, който описва човешката дейност и служи за познавателни цели. Всъщност НОРД цикълът представлява нещо като „златна среда“ (Ивлев 2008: 12) на разработените циклични модели, голяма част от които притежават 4-компонентна структура (4 звена).

Можем да използваме НОРД цикъла едновременно за структуриране на процеса на анализ на риска и сигурността и за организиране прилагането на различни стратегии при наблюдение на средата за сигурност, при ориентиране за наличието на рисков потенциал, при вземане на решение за отношението ни към риска, при избор между варианти за действие, при предприемане на действия за неутрализиране на риска. НОРД цикълът може да ни бъде полезен за оценка на ефективността на управлението, като логиката на тази оценка е следната:

Колкото по-бързо управлението на една организация преминава през етапите на наблюдение, ориентация, вземане на решение и пристъпване към действие, което по същество е НОРД цикълът, толкова по-ефективна е тази организация. Колкото по-бавен е управленският НОРД цикъл, толкова по-неефективна е тази организация. Това е вярно, при условие че и наблюдението, и ориентацията, и решението, и действието се извършват по възможно най-добрия начин.

В анализа, пряко свързан с риска, е популярен моделът на Терънс Дийл и Алън Кенеди от 2000 г. за оценка на организационната култура. Моделът е ориентиран спрямо наличието на бърза или бавна обратна връзка от ръководството към редовите изпълнители в организацията и склонността към поемане на голям или малък риск. При този подход се оформят четири типа организации, които реагират на риска, като отдават предпочитание на своята решителност, упорит труд, своите установени вътрешни процедури или колективни усилия. Онези, които разчитат на решителността си, са склонни да поемат голям риск, онези, които разчитат на упорития си труд – малък риск, като и първите, и вторите имат бърза обратна връзка. Онези, които разчитат на установените вътрешни процедури, и онези, които разчитат на колективния си дух, обикновено имат бавна обратна връзка, като първите са склонни да поемат малък риск, а вторите – голям риск (по Maximini 2018: 14; Cacciattolo 2014: 6; Mindtools: Deal..., 22.12.2017; срв. рис. 2. Организация и риск).

Рис. 2. Организация и риск

Метод на анализ по сценарии

Методът на анализ по сценарии е широко препоръчван метод, който обикновено се прилага спрямо външната среда, която тук наричаме микросреда, но едновременно с това обхваща и вътрешната организационна среда. Резултатите от него се използват при стратегическото планиране, което включва дейностите по разработване и прилагане на организационни стратегии (срв. Gates 2010: 13-19; Kruger 2010: 22, 69; Kosow, Gaßner 2008: 28-29; Bood, Postma 1998: 1; etc.). Анализът по сценарии успешно се съчетава с PEST методите. Съдържанието на неговото централно понятие „сценарий“ изглежда така:

„Сценарият може да се определи като описание на възможна бъдеща ситуация, включително линията на развитие, водеща до тази ситуация. Сценариите не са предназначени да представят пълна картина на бъдещето, а по-скоро да откроят централните елементи на възможното бъдеще и да привлекат вниманието върху ключовите фактори, които ще определят бъдещите събития. Много анализатори по сценарии подчертават, че сценариите са хипотетични продукти и че не претендират със сценариите да пресъздават реалността.“ (Kosow, Gaßner 2008: 1).

Сценарият е средство за проучване, комуникация, целеполагане, вземане на решения, разработване на стратегии и стратегическо планиране в организациите (Kosow, Gaßner 2008: 18-20; Bood, Postma 1998: 1).

Хана Козов и Роберт Гаснер от Германския институт за развитие разглеждат различни подходи при структуриране на етапите за създаване на сценарий. Препращат към разработка на Карлхайнц Щайнмюлер, според който всеки сценарий се изгражда в осем етапа: анализ на проблема, определяне обхвата, проектиране, проверки за съвместимост, конструиране на сценария, анализ на разрушителните събития, анализ на влиянието (impact), прилагане (transfer) на сценария. От своя страна двамата автори уточняват, че е необходимо в етапите на създаване да бъдат включени идентифициране и анализ на ключовите фактори, като предлагат своя опростена схема на тези етапи (Kosow, Gaßner 2008: 24-30).

В проучване за Carnegie Mellon University от 2010 г., Линда Гейтс посочва основните стъпки при използване на метода, които според нея се състоят в определяне на:

• ключовия въпрос или необходимото важно решение;
• движещите сили, които влияят на ключовите фактори;
• критичните събития, свързани с ключовия въпрос и пораждащи несигурност;
• логиката на сценария;
• представянето на сценариите;
• последиците и силните стратегии;
• индикаторите за сигнализиране (Gates 2010: 13-19).

Още през 1998 г. Робърт Бууд и Тео Постма предлагат анализът по сценарии да се извършва в следния ред: идентифициране на проблема и отграничаването му от контекста; описание на текущата ситуация и идентифициране на относимите фактори; класифициране, оценка и подбор на елементите на сценария; конструиране на сценария; анализ, интерпретиране и подбор на сценариите; подкрепа за вземането на решения на стратегическо ниво (Bood, Postma 1998: 5).

От практическа гледна точка и за наше удобство можем да коригираме модела, предложен от Бууд-Постма през 1998 г., и да изградим нов модел, в който обособяваме в самостоятелен етап идентифицирането, като елемент от качествения анализ, и групираме в отделен етап, като елементи от количествения анализ, измерването и неговия резултат – преценката. Получаваме следната последователност от аналитични действия:

1. Определяне на контекста, условията, обстоятелствата, причините, факторите и източниците за възникване на риск.

2. Идентифициране на риска по области и показатели.

3. Измерване и преценка на риска в контекста на текущата ситуация, в резултат от влиянието на опасни събития и с оглед вероятността от загуба на ресурс.

4. Класифициране, оценка и подбор на елементите на сценарии за развитие на рисковата ситуация: контекст, обстоятелства, причини, фактори, източници, области, показатели, влияние, уязвимост.

5. Конструиране на сценарии въз основа на конкретните параметри на избраните елементи.

6. Обяснение, подбор и проверка на сценариите за развитие на риска.

7. Съотнасяне на сценариите за развитие на риска към потребностите за вземане на решения едновременно в рамките на стратегията за въздействие и в рамките на организацията на управлението на риска.

8. Изготвяне на няколко общи варианта на сценарии – оптимистичен, песимистичен, неутрален и реалистичен сценарий, като:

• под оптимистичен сценарий разбираме сценарий за най-доброто възможно развитие на рисковата ситуация;
• под песимистичен сценарий имаме предвид сценарий за най-неблагоприятното възможно развитие на рисковата ситуация;
• под неутрален сценарий си представяме сценарий, при който рисковата ситуация остава статична или търпи промени, които не влияят съществено на вероятността от загуба на ресурс;
• под реалистичен сценарий оформяме сценарий от онези компоненти на оптимистичния, песимистичния и неутралния сценарий, които смятаме за най-вероятни да се случат в бъдеще.

9. Представяне на изводи и препоръки за действие по отделните сценарии за развитие на рисковата ситуация, както и за действие при алтернативата нито един от тези сценарии да не се реализира.

Анализът по сценарии е толкова по-успешен, колкото повече сценарии разглежда, разбира се, в рамките на разумна достатъчност. Преобладаващото мнозинство автори говорят за повече от един сценарий в анализа. Затова за нас точното му наименование е „анализ по сценарии“.

Метод на анализ по две оси

Модели от типа на Дийл и Кенеди използват аналитичен метод, който се нарича анализ по две оси (хоризонтална и вертикална). В модела Дийл-Кенеди по хоризонтала от ляво надясно се поставя поемането на риска в диапазона малък-голям риск, а по вертикала от горе надолу – скоростта на обратна връзка в диапазона бърза-бавна обратна връзка (рис. 2. Организация и риск).

На същия принцип Ким Камерън и Робърт Куин през 2011 г. изграждат модел на организационните ценности. В модела Камерън-Куин по хоризонтала е отразена насочеността на усилията в диапазона от вътрешна интеграция до диференциация навън, а по вертикала от горе надолу – преобладаващата нагласа от гъвкавост и свобода до стремеж към стабилност и контрол. В този модел можем да видим следните типове организации:

• кланове, склонни към интеграция и гъвкавост;
• адхок организации, склонни към творчество и диференциация;
• пазарни организации, склонни към контрол и диференциация, и
• йерархии, склонни към контрол и интеграция (рис. 3. Организационна култура).

Рис. 3. Организационна култура

Параметрите на модела Камерън-Куин са близки до параметрите на модела на стратегическата ориентация, представен от Виле Исохеранен (срв. Isoherranen 2012: 36-44; Changing Minds: The Competing..., 22.12.2017; и по Maximini 2018: 17; срв. рис. 3. Организационна култура).

В анализа по две оси интригуващ пример ни дава през 2017 г. Ким Скот, бивш изпълнителен директор на Google и Apple. В началото на годината тя издава свое проучване “Radical Candor”. По хоризонтала от дясно наляво в нейния аналитичен модел е въведено умението или неумението на ръководителите да отчитат чувствата на служителите си при вземане на решения, а по вертикала от горе надолу – тяхното отношение към проявата на чувства в професионалната им дейност в диапазона от положително до отрицателно отношение. По такъв начин Ким Скот откроява четири типа стил на ръководство:

• отвратителна агресия (obnoxious aggression) при ръководители, които умеят да разбират, но не одобряват проявата на чувства у служителите;
• манипулативна неискреност (manipulative insincerity) при ръководители, които едновременно не умеят да разбират и не одобряват проявата на чувства;
• разрушителна емпатия (ruinous empathy) при ръководители, които не умеят да разбират, но одобряват проявата на чувства, и
• еднозначна прямота (radical candor) при ръководители, които умеят да разбират и одобряват проявата на чувства у служителите.

Рис. 4. Професионализъм и чувства

Единствено правилният стил на ръководство според нея, пряко свързан с мотивацията на служителите, е еднозначната прямота, която зачита тяхната емоционалност (по Lebowitz 2017; срв. рис. 4. Професионализъм и чувства).

SWOT и ACT-ON анализ

В анализа на риска и сигурността можем и е препоръчително да използваме един от най-популярните методи, т.нар. SWOT анализ. В своя разработка от 2004 г. Робърт Зегерс и Корнелиус Муромбези подчертават, че SWOT анализът е метод, който свързва оценката на външната и вътрешната среда. Наименованието SWOT идва от абревиатурата на названията на английски на четирите аспекта на анализ: Strenghts – силни страни, Weaknesses – слаби страни на организацията, Opportunities – благоприятни възможности, и Threats – заплахи (Zegers, Murombezi 2004: 38-41; срв. Isoherranen 2012: 26-27; Kruger 2010: 54, 65).

Впоследствие Дейвид Коен от Advocacy Institute във Вашингтон трансформира SWOT в т.нар. ACT-ON анализ. Наименованието му идва акронима на Advantages – предимства, Challenges – предизвикателства,Threats – заплахи, и Opportunities – благоприятни възможности, Next steps – следващи стъпки. По същество, ACT-ON анализът е SWOT анализ, допълнен с препоръки за бъдещи действия. В новополучения модел Дейвид Коен замества „силни страни“ с „предимства“ и „слаби страни“ с „предизвикателства“ (вж. Cohen 2001: 1-2; срв. рис. 5. ACT-ON vs. SWOT анализ).

Рис. 5. ACT-ON vs. SWOT анализ

Дейвид Коен свързва непосредствено със SWOT анализа препоръките за последващи действия, основани върху вече извършена аналитична оценка – нещо, което е познато и общоприето за всеки анализ. В контекста на анализа на риска и сигурността това означава, че в зависимост от ресурса, с който разполагаме, и въз основа на преценката за степента на сигурност и за риска като пренебрежим, приемлив, умерен, неприемлив или разрушителен, чрез ACT-ON анализа можем да определим отношението си, своя „апетит към риска“ (срв. Cohen 2001: 1-2, и рис. 5. ACT-ON vs. SWOT анализ).

Обобщение

Какъв е смисълът на нашия бърз пътеводител из структуриращите методи за анализ на риска и сигурността? Смисълът е в стройно изградената логика на самия анализ и в подредбата на използваните методи: от различните равнища на средата – от среда с най-широк обхват към среда със стеснен обхват, към тъканта на самата организация, в която е вплетена технологията на нейните действия спрямо риска. Най-важното в нашите виждания е следното:

1. Анализът на риска и сигурността е вид стратегически анализ за текущо подпомагане при вземане на решения и за разработване и прилагане на необходимата стратегия за управление на риска и сигурността.
2. Анализът на риска обхваща външната и вътрешната среда, вкл. ресурсите, достъпа до ресурси, взаимодействията, тенденциите, факторите и участниците във взаимодействията; потребностите, интересите, намеренията, целите, активите, способностите, противоречията, сътрудничеството и взаимоотношенията на участниците, свързани с достъпа до ресурс.
3. Анализът на риска и сигурността се съсредоточава върху недостига и вероятната загуба на ресурс и върху достъпа до ресурс, като целта на анализа е да препоръча избор между различни стратегии и варианти на тяхното реализиране за насочване на нашето поведение и въздействие.
4. Анализът на риска и сигурността може да бъде структуриран на няколко равнища: анализ от типа „Син океан“, анализ на макросредата, анализ на микросредата, анализ на организацията и нейното управление, анализ на връзката външна-вътрешна среда.
5. Методът от типа „Син океан“ изследва в най-голяма степен неопределеността, свързана с несигурността. Задачата на метода тип „Син океан“ е да оцени влиянията, които трябва да бъдат отстранени, минимизирани, създадени и/или стимулирани.
6. Анализът на макросредата изследва най-общо обществената среда, върху която нямаме пряко влияние и която не влияе пряко на нашите действия. Изследването на макросредата се извършва с използването на т.нар. PEST методи или с използване на готови аналитични продукти, достъпни в медиите или достъпни на приемлива за нас цена.
7. Анализът на микросредата изследва сферата на дейност, отрасъла или бранша, към който принадлежи дейността на нашата организация, и взаимодействието ни с организации, групи и лица, чиято сфера на дейност е същата като нашата или сходна на нея. Задачата на анализа на микросредата е да открои недостига, достъпа, интересите, противоречията и взаимодействията при осигуряване на достъп до ресурс, да оцени конфликтния потенциал и евентуалното развитие на критична ситуация. Анализът на микросредата в най-голяма степен зависи от особеностите на конкретната дейност и затова изисква да разполагаме с многообразие от специализирани методи в зависимост от особеностите на тази дейност.
8. Анализът на вътрешната организационна среда е анализ на процесите и дейностите в организацията, нейната готовност за управление на риска и сигурността. Задачата на анализа на вътрешната среда е да даде оценка на ефективността на управлението, ефикасността при използване на ресурсите, недостига и вероятната загуба на ресурс, достъпа до ресурс, качеството на човешкия капитал на организацията. Като основен метод за организационен анализ може да бъде използван моделът на НОРД цикъла за всички нива на управление – стратегическо, оперативно, изпълнителско и индивидуално. За анализ на организационната среда можем да избираме и сред множество други методи съобразно особеностите на поставената задача.
9. Анализът по сценарии е един от най-мощните методи, който може да се използва в съчетание с други аналитични методи, по-специално, заедно с метода тип „Син океан“, анализа на макро-, микро- и вътрешната среда. Задачата на анализа по сценарии е да осигури непосредствена връзка между аналитичните изводи и подходящата стратегия за поведение и въздействие спрямо риска и сигурността.
10. Анализът по две оси може да се използва на всички равнища на анализа, както и съчетано с анализа по сценарии за конструиране на самите сценарии за развитие на риска и сигурността. Задачата на анализа по две оси е да очертае профила на риска според определени параметри, разположени в координатна система за оценка по хоризонтална и вертикална линия.
11. Методът тип SWOT/ACT-ON представлява анализ на връзката между външна и вътрешна среда. Задачата на метода тип SWOT/ACT-ON е да определи нашето поведение спрямо риска и сигурността.

Какво следва от тук нататък?

С прилагането на изброените дотук структуриращи методи, ние извършваме най-важната, обикновено и най-сложна част от аналитичната процедура. Създаваме самото съдържание на анализа на риска и сигурността, нашия разказ за това как рискът и сигурността влияят върху нашите потребности, интереси, намерения и цели. В същността си това е ни повече, ни по-малко мисловна дейност. Мисълта ни обхваща и оценява трудно измерими или неизмерими качествени характеристики.

Мисленето е индивидуален акт. Но макар и индивидуално, за да синтезира знание, то по необходимост е колективно усилие. Човек познава само като част от човешката общност – или като приема нечия концепция, изградена от постиженията на множество предхождащи я авторитети, или ползва готово експертно изследване, което обобщава чужд опит, или проверява съмненията, които го обземат, в разговор със съмишленици и опоненти... Само в общуване с другите човек придобива силата да осмисля пълноценно, за да срещне по-подготвен неизвестното, неопределеността и несигурността.

Затова, за да използваме знанията на другите и проверим собствените си допускания, можем да се обърнем към други като нас, поддали се на изкушението да изследват риска и сигурността, и да обединим усилията си чрез т.нар. експертни техники за анализ.

Бележки:

[1] Не само в смисъл на „бизнес среда“, „пазарна среда“ и пр., но в най-широк възможен смисъл. (м.бел.).

Източници:

1. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, 290 с., ISBN 978-619-188-457-5.
2. Иванов 2020: Иванов, Милен Мирчев. Телохранителят. Последната защитна линия. Плевен, 2020, 268 с.
3. Ивлев 2008: Ивлев, Алексей. Основы теории Бойда. Направления развития, применения и реализации (Реферат). Москва, 2008, pentagonus.ru, PDF, 64 с., доступ: 22.12.2017.
4. Ким, Моборньо 2018: Ким, У. Чан, и Рене Моборньо. Стратегията „Син океан“. София: Локус Пъблишинг, 2018, 278 с.
5. Портър 2010: Портър, Майкъл Е. Конкурентна стратегия. Техники за анализ на индустрии и конкуренти. Първо издание. София: Класика и стил, 2010, 440 с.
6. Семерджиев 2000: Семерджиев, Цветан. Стратегическо ръководство (лидерство). София, 2000, 384 с.
7. Bood, Postma 1998: Bood, Robert P., and Theo J. B. M. Postma. Scenario Analysis as a Strategic Management Tool. University of Groningen, Faculty of Economics, Department of Management and Organisation, 1998, ecsocman.hse.ru, PDF, 38 p., access: 20.12.2017.
8. Businessballs, site: businessballs.com, articles: PEST (PESTLE/STEEPLE) Market Analysis Tool: PEST Analysis Method and Examples, with Free PEST Template, access: 29.09.2019.
9. Cacciattolo 2014: Cacciattolo, Karen. Understanding Organisational Cultures. – European Scientific Journal, November 2014, special edition, vol. 2 ISSN: 1857 – 7881 (Print) e-ISSN 1857-7431, eujournal.org, PDF, 7 p., access: 22.12.2017.
10. Carmona et al. 2007: Carmona, Jack Burga, et al. Strategic Management Toolkit. Handbook. From Mission to Action. Management Series for Microfinance Institutions. Warsaw: Microfinance Centre for Central and Eastern Europe and the New Independent States, March 2007, microfinancegateway.org, PDF, 110 p., access: 14.12.2017.
11. Changing Minds, site: changingminds.org, articles: The Competing Values Framework, access: 22.12.2017.
12. Cohen 2001: Cohen, David. ACT-ON. A Tool for Assessing Your Environment and Creating an Initial Strategic Plan. Adapted from Cohen, David; de la Vega, Rosa, and Watson. Advocacy for Social Justice: A Global Action and Reflection Guide, Chapter 2,Connecticut, USA: Kumarian Press Inc., 2001, internationalbudget.org, PDF, 2 p., access: 22.12.2017.
13. Gates 2010: Gates, Linda Parker. Strategic Planning with Critical Success Factors and Future Scenarios: An Integrated Strategic Planning Framework. Technical Report. CMU/SEI-2010-TR-037. ESC-TR-2010-102. Carnegie Mellon University, Software Engineering Institute, 2010, semanticscholar.org, PDF, 67 p., access: 15.12.2017.
14. Isoherranen 2012: Isoherranen, Ville. Strategy Analysis Frameworks for Strategy Orientation and Focus. Oulu, Finland: University of Oulu, Faculty of Technology, Department of Industrial Engineering and Management, 2012, jultika.oulu.fi, PDF, 80 p., access: 14.02.2013.
15. JALLC 2007: Joint Analysis Handbook. Third Edition. Authors: Jacqueline Eaton, John Redmayne, Marvin Thordsen. Monsanto, Lisbon: NATO Joint Analysis and Lessons Learned Centre (JALLC), October 2007, jallc.nato.int, PDF, 122 p., access:29.12.2009; updated reference: access: 01.04.2020.
16. JALLC 2016: Joint Analysis Handbook. 4th Edition. Authors: Jacqueline Eaton, John Redmayne, Marvin Thordsen. Monsanto, Lisbon: NATO Joint Analysis and Lessons Learned Centre (JALLC), February 2016, jallc.nato.int, PDF, 135 p., access: 01.04.2020.
17. Kim, Mauborgne 2004: Kim, W. Chan, and Renée Mauborgne. Blue Ocean Strategy. Reprint R0410D. Harvard Business Review, October 2004, info.psu.edu.sa, PDF, 11 p., access: 18.12.2017.
18. Kim, Mauborgne 2005: Kim, W. Chan, and Renée Mauborgne. Blue Ocean Strategy: From Theory to Practice, California Management Review, vol. 47, No. 3, Reprint Series, pp. 105-121, Berkeley, University of California, Haas School of Business, spring 2005, semanticscholar.org (researchgate.net), PDF, 21 p., access: 18.12.2017.
19. Kosow, Gaßner 2008: Kosow, Hannah, and Robert Gaßner. Methods of Future and Scenario Analysis. Overview, Assessment, and Selection Criteria. DIE Research Project “Development Policy: Questions for the Future”. Bonn: German Development Institute (DIE: Deutsches Institut für Entwicklungspolitik), 2008, ISSN 1860-0468, die-gdi.de, PDF, 133 p., access: 19.12.2017.
20. Kruger 2010: Kruger, Jean-Pierre. A Study of Strategic Intelligence as a Strategic Management Tool in the Long-term Insurance Industry in South Africa. University of South Africa, January 2010, uir.unisa.ac.za, PDF, 376 p., access: 14.02.2013.
21. Lebowitz 2017: Lebowitz, Shana. Radical Candor's Kim Scott: The Most Effective Leadership Style. A former Google and Apple Exec Says There Are 4 Ways to Lead a Team – and 3 Are Ineffective, Business Insider, 21.03.2017, businessinsider.com, HTML, access: 22.12.2017.
22. Maximini 2018: Maximini, Dominik. Organizational Culture Models. Chapter 2. – From: Maximini, Dominik. The Scrum Culture: Introducing Agile Methods in Organizations. Springer International Publishing, Switzerland, 2018, pp. 9-25, iranarze.ir, PDF, 18 p., access: 26.03.2020.
23. Miles, Keenan, Kaivo-Oja 2003: Miles, Ian, Michael Keenan and Jari Kaivo-Oja. Handbook of Knowledge Society Foresight. Dublin, European Foundation for the Improvement of Living and Working Conditions, 2003, edz.bib.uni-mannheim.de, PDF, 169 p., access: 26.12.2017.
24. Mindtools, site: mindtools.com, articles: Deal and Kennedy’s Cultural Model, access: 22.12.2017; PEST Analysis; Strategy Toolkit, access: 19.12.2017.
25. Schechtman 1996: Schechtman, Gregory. Manipulating the OODA Loop: The Overlooked Role of Information Resource Management in Information Warfare. Thesis. Air University, USA, December 1996, au.af.mil, PDF, 116 p., access: 08.01.2009.
26. Wikipedia, site: en.wikipedia.org, articles: PEST analysis, access: 19.12.2017.
27. Zegers, Murombezi 2004: Zegers, Robert, and Cornelius Murombezi. Strategic Management. Jordanian Edition. Adapted by Mahmoud al-Sayyed. Amman, The Hashemite Kingdom of Jordan, 2004, ISBN 9957-447-06-8, pdf.usaid.gov, PDF, 174 p., access: 22.10.2017.

© Оригинална публикация: 01.06.2019
© Редакция: 12.11.2023

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 132-133, ISBN 978-954-91927-4-2.
2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 270-272, ISBN 978-619-152-096-1.
3. Гюров, Румен. Овладяване на риска. София: Авангард Прима, 2018, с. 69-84, ISBN 978-619-160-943-7.
4. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 138-154, ISBN 978-619-188-457-5.
5. Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023 г., url.
6. Гюров, Румен. Експертни техники за анализ и оценка на риска. София: Studia Analytica, 15.07.2019 г., url.

Споделяне на риска

Румен Гюров

(изтегляне)

Знанието може да бъде споделено,

но не и мъдростта. 

‒ Херман Хесе, „Сидхарта“ 

Ронин

В Средновековна Япония самураят, останал без господар, се превръщал в ронин. Една от най-известните легенди е тази за 47-те ронини, които търсят възмездие заради несправедливата смърт на господаря си и изгубената си чест. Легендата за тях е не само очарователна част от японската култура, но и завладяващ сценарий в холивудски филм, който популяризира делата им и им донася световна слава. Ронин е и майсторът на меча Миямото Мусаши, който оставя следа в историята не само с фехтовалните си умения, но и със своя „Ръкопис на петте пръстена“. Японският майстор отбелязва:

„Казано е, че на воина принадлежи двойният Път на меча и перото и че Пътят на воина е да обича тези два пътя. Ако се придържа към тези две части на Пътя, той може да бъде воин и без да има дарба за това.“ (Мусаши 1994: 9).

Думите на Светеца воин, както наричат Мусаши, ни казват, че за да сме готови и способни да водим битките в живота си, трябва да владеем едновременно оръжие и слово. Но овладяното оръжие и слово могат да ни бъдат от полза само ако знаем точната причина (защо), точното време (кога), точното място (къде), точния подход (как) и точната мяра (доколко) да ги употребим. За да определим причината, времето, мястото, подхода и мярата, ни е необходима своеобразна координатна система, която наричаме „стратегия“.

„Принципът на Стратегията е, знаейки едно, да знаеш десет хиляди неща.“ (Мусаши 1994: 16).

В стремежа си към подобна краткост, обаче, рискуваме да изтървем успеха, като пренебрегнем някое от оръжията си.

„Когато рискуваш живота си, ти си длъжен да използваш изцяло всичките си оръжия. Безсмислено е, ако не направиш това и умреш с неизвадено оръжие.“ (Мусаши 1994: 19).

Затова следва да помним, че словото също е оръжие. Във време, когато истината умира във фалшивите новини, словото е оръжие и за зло, и за добро. Всъщност винаги е било такова. Защото притежава непобедимата способност да бъде споделено. Няма значение дали словото е прието, отречено, пренебрегнато или заличено – винаги е споделено. Затова го приемаме, когато ни изпълва със сила, или отричаме и дори заличаваме, когато руши света, изграден в представите ни.

На границата между сигурност и риск

Споделянето на знания и опит отличава човека от останалите животни. Споделянето изгражда чувство на доверие и принадлежност един към друг, насърчава взаимната подкрепа и сътрудничество за постигане на общи цели, споява хората в човешка общност. Споделянето означава приобщаване и сигурност. Обратното означава отхвърляне и несигурност. Отхвърлянето поражда безразличие, отчуждение, подозрителност, противопоставяне и конфликти; руши човешките отношения и човешката общност. Споделяне и сигурност срещу отхвърляне и несигурност.

В диапазона между споделяне и отхвърляне, сигурност и несигурност се появява рискът. И споделянето, и отхвърлянето на риска, обаче, означават едно – стремеж към сигурност. Рискът рисува пред нас образа на разрухата и ни подтиква да търсим и да постигаме сигурност. Ако допуснем рискът да завладее живота ни, изгубваме себе си. Ако успеем да овладеем риска, ставаме свободни. Фундаменталното значение на риска в човешкия живот е мобилизиращ мотив да разглеждаме неговите особености и влияние.

Информационната революция разруши познатия ни свят с мощна експлозия от данни, която го срина до състояние на първичен хаос. Същата картина наблюдаваме и в множество изследвания, чиято любима тема е овладяването на риска. Изобилието от заглавия и автори надвишава човешките възможности за осмисляне. Вместо подредено стъпка по стъпка овладяване на риска получаваме първичен хаос от взаимно отричащи се понятия, възгледи и подходи. Вместо да придобием знание, изпадаме в невежество. Започваме да подреждаме невежеството си в разработки, сборници, ръководства, наръчници и стандарти, но от това то не само не намалява, но и увеличава своята маса и застрашава да се сгромоляса върху възприятията ни и да ни обърка още повече. Споделеното помежду ни невежество, обаче, създава или основата, или заблудата за нашата сигурност и увереност, че имаме надежда да се справим с риска. Не ни остава нищо друго, освен да продължим да споделяме един с друг опитите си да бъдем свободни от несигурността, която рискът внася в живота ни. Вечно актуалната потребност от непрекъснат подбор, обогатяване и обобщаване на натрупания опит ни подтиква да разглеждаме отново и отново възможностите да разберем и да се справим с риска, да го анализираме и управляваме.

Подреждане на представата за света на риска

Овладяването на риска ни дава възможност да оцелеем. Когато допуснем рискът да завладее живота ни, тогава е късно да предприемаме каквото и да било спрямо него. Затова, когато подреждаме представата си за риска, за да можем да го управляваме, е безсмислено да включваме в тази представа последиците от неовладяната рискова ситуация, когато рискът се преобразува във вреда, в щета, в катастрофа, в разруха и дори в унищожение. В този ред на разсъждения понятия като остатъчен риск, смекчаване на последиците от риска, управление при криза и пр. са безсмислени, лишени от рационалност:

‒ Защото остатъчният риск е не нещо друго, а отново самият риск, при това, в неовладяна докрай ситуация, ситуация с непреодолян недостиг или потенциал за загуба на ресурс.

‒ Защото смекчаването на последиците от риска е по същество смекчаване на последици от недостиг или загуба на ресурс, т. е. смекчаване на вреда или щета, когато вече може и да няма риск. В такива случаи логиката е все едно да твърдим, че лечението на рана е овладяване на риска да бъдем наранени. Очевидно е, че подобна логика противоречи на здравия разум и не може да се приеме като логика на една рационална представа за риска.

‒ Защото управлението при криза може рационално да бъде сведено до управление на риска. При управлението на ситуация, която наричаме „криза“, можем да говорим за управление на риск с увеличаваща се вероятност или нарастващо отрицателно влияние върху наличния ресурс в условията на остър недостиг на ресурс въобще. Независимо как описваме и наричаме такава ситуация – „кризисна“, „критична“, „опасна“, „рискова“ или друга, тя винаги съдържа потенциал за увеличаване на недостига или за нарастване на загубата на ресурс. В този смисъл можем да разглеждаме „управлението при криза“ като недостатъчно осмислена подмяна на думи, при която „кризата“ подменя „риска“ спрямо едно и също съдържание на дадена ситуация, която се стремим да управляваме. Изглежда, двете понятия „криза“ и „риск“ се употребяват в концепции със сходен обхват, но без ясно разграничение помежду им, често дори с пренебрегване на постиженията на другата концепция. Такъв подход обеднява нашите представи откъм съдържание и изобщо не ни носи по-задълбочено разбиране какво и как управляваме. Здравият разум и краткостта, която преследваме, ни дават право да не приемаме подобна подмяна на понятия без уточняване на тяхното съдържание и да разглеждаме само онова, което според нас е достатъчно за една по-подредена и стройна представа за риска.

В нашата по-подредена представа приемаме, че:

Рискът е съотношение между недостигащ и необходим ресурс, а неговото управление представлява конкретна практическа дейност за поддържане на конкретно съотношение между измеримите количества на недостигащ и необходим конкретен ресурс.

От тази гледна точка можем да оставим настрана множество понятия, свързани с приетите досега представи за риска, тъй като повечето от тях са част от припокриващи се или дори противоречащи си концепции и подходи, които често влагат едно и също съдържание в различни думи или описват различно съдържание с едни и същи думи.

Затова е необходимо да отстраним противоречията, да запълним пропуските, но и да имаме предвид, че също можем да сгрешим. Тогава само практиката може да ни покаже дали сме прави ли или не!

Струва си да рискуваме!


Източник

Мусаши, Миямото. Го Рин Но Шо. Ръкопис на петте пръстена. Второ издание. София: Хелиопол, 1994.

Мото

“Wisdom cannot be imparted. Wisdom that a wise man attempts to impart always sounds like foolishness to someone else ... Knowledge can be communicated, but not wisdom. One can find it, live it, do wonders through it, but one cannot communicate and teach it.” ‒ Hermann Hesse, Siddhartha. ‒ in: Good Reads: goodreads.com, accessed 20.01.2019.


Цитиране като:
Гюров, Румен. Споделяне на риска. София: Studia Analytica, 20.01.2019.

Виж също:
Гюров, Румен. Овладяване на риска. София: Авангард Прима, 2018, с. 9-12.



© Studia Analytica, 20.01.2019

Размисли за самоопределението

Румен Гюров

(изтегляне)

Максимално просто,
но не по-просто!
– крилата мисъл, приписвана на
Алберт Айнщайн

Свободата на пеперудата

В „Свободата на пеперудата“ (Studia Analytica, 01.01.2016) споделих представата си за знанието така, както съм го видял: картина, в която фон са условията, очертания – обектите, играта на цветове и светлосенки – преобразуванията в съществуващото, а резултати – отраженията в света около нас, поднесени с букет впечатления от тяхната красота. За мен източникът на този проблясък в разбирането за знанието беше и си остава Михаил Розов с неговите „Проблемы эмпирического анализа научных знаний“ (вж. Розов 1977: 91, 126-133, 143 и сл.).

В рационалния си научен вид тази представа изглежда така: знанието е отражение на определени условия, обектите в тези условия, преобразуванията на тези обекти и резултатите от тези преобразувания в неразривното им единство... на условия, обекти, преобразувания и резултати (малко дълго, но именно затова точно твърдение). Накратко казано, знанието показва света такъв, какъвто е в съчетание от взаимовръзки.

Изразена по този начин, концепцията дава отговор на въпроса „Какво отразява знанието?“ Очевидният отговор е: „Света!“ Някои биха отговорили: „действителността“, „реалността“, „заобикалящата среда“, „обстоятелствата“... Наистина, такъв ли е светът? Преплетени едно в друго условия, обекти, преобразувания и резултати? Светът изглежда такъв, усещаме го такъв, чувстваме го такъв, представяме си го такъв... Можем да приемем, но и да не приемем този отговор!

По-важното е, че зададеният въпрос и неговият отговор помагат да преминем към следващ въпрос и отговор: „Какво е съдържанието на знанието? Отражение на света.“ Тогава виждаме, че отразена, структурата на света предопределя структурата на знанието като единен образ на различими поотделно „по-малки съставляващи“ отражения на условията, на обектите, на преобразуванията и на резултатите (U, x, Δ, P).

Ето как използваме предлагания в „Свободата на пеперудата“ подход и конструираме нашето осмисляне за самото знание съобразно собствената му структура, превръщайки я във формула на нашите разсъждения.

Всъщност, и светът, и знанието биха могли да бъдат и са много повече от отговорите, съдържащи условия, обекти, преобразувания, резултати и техните отражения... Няма пречки пред безкрая. „Но какво повече?“ – би прозвучал реторично контравъпрос. Все пак безкрайното „много повече“ винаги е сводимо до крайно съчетание на конкретни „условия, обекти, преобразувания, резултати“ и техните отражения. Ако не приемем тази сводимост, остават въпросите „Какъв е светът, ако не е (сводим до) това съчетание?“ и „Какво е знанието, ако не е (сводимо до) отражението на това съчетание?“ И ако нямаме по-добри отговори, нека пристъпим по-нататък!


Математика на въображението

А сега накъде? Отново към знанието.

„Наблюдаваната система трябва да бъде изолирана, за да бъде дефинирана, и все пак взаимодействаща, за да бъде наблюдавана.“ (Хенри Стап, по Капра 1997: 136).

Обособяваме знанието като система от отражения, с която сме свързани. Приемаме, че тази система от отражения също е част (обект) от света. Отъждествяваме я с компонента х от вече възприетата рационална формула. Посочваме отчетливо „света на знанието“, с ясни координати къде и как знанието „се случва“ и по такъв начин:

„За да опишем това, което се случва, трябва да задраскаме старата дума „наблюдател“ и на нейно място да сложим новата дума „съучастник“. [Тъй като:] В някакъв странен смисъл Вселената е Вселена на съучастници.“ (Джон Уилър, по Капра 1997: 141).

Превръщаме се в относително безпристрастен наблюдател, който съзнателно и непрекъснато отстранява своя субективизъм, но заедно с това разбира, че му е невъзможно да бъде обективен докрай. Ставаме „съучастници“ в изследването на знанието, защото сме в постоянно съприкосновение с него. Използваме неговата формула, за да „изчислим“ пътя за неговото осмисляне като координата х в съотношение с координатите U, Δ и P.

Как изразяваме координатите U, Δ и P? Координатата х вече е изразена с въпроса „Какво е съдържанието на знанието?“ Кои са въпросите, изразяващи условията (U), преобразуванията (Δ) и резултатите (P) на знанието?

Въпросът за условията може да има следната формулировка: „При какви условия се появява, по какви причини съществува знанието?“. Накратко (U): „Защо е необходимо е знанието?“


Славата на древността

Не търси следи от стъпките на древните,
търси онова, което са търсили те!
– Башо

С порива си да завладее света Александър Велики (356–323 г. пр.н.е.) искал да засенчи подвизите на древните, но... оказва се, само вървял по техните стъпки. Летописците са запазили както спомена за македонския завоевател и неговата ревност към постиженията на предците, така и стародавно предание за поход на тракийския бог Дионис в Индия, чийто пример следвал Александър Велики (вж. Аполодор: 3:5:1-2; Страбон: 3:5:5, 11:5:5; Diodorus: 4.3.1; Philostratus: 33; Atsma, ed., 2000–2011: Pliny the Elder, Natural History, 4.39, trans. Rackham).

Павзаний (110–180 г. сл.н.е.) е категоричен, че „Дионис [...] първи е повел военна експедиция срещу индите [...]“ (Павзаний: 10:29:4).

В масовата култура Дионис е известен преди всичко с това, че изнамира отглеждането на лозата и производството на вино. Оказва се, че е изобретил и получаването на алкохолна напитка от ечемик, наречена sythos („зютос“ – Diodorus: 4:2:5). Написаното от поредица антични автори като Еврипид, Псевдо-Аполодор и Павзаний, обаче, не оставя съмнение, че освен в гуляите и мистериите, тракийският бог няма съперник и в завоеванията. Покорява почти целия известен в древността свят – Северна Африка (Египет и Либия), Индия, голяма част от Азия (древните Скития, Фригия, Анатолия, Сирия, Финикия, Арабия, Персия и Бактрия) – вж. Atsma, ed., 2000–2011: Euripides, Bacchae, 14 ff, trans. Buckley; Pseudo-Apollodorus, Bibliotheca, 2.29, trans. Aldrich; Pausanias, Description of Greece, 7.2.7, trans. Jones).

Ето какъв спомен за бога от Древна Тракия са запазили самите индийци според Диодор Сицилийски (1-ви век пр.н.е.) и неговата „Историческа библиотека“:

„Най-просветените сред индите разказват мит, който може би е добре бъде представен накратко. Та ето какво казват те за най-ранните времена, когато обитателите на тяхната земя все още живеели в разпръснати племенни села, Дионис дошъл при тях от запад със забележителна войска и прекосил цяла Индия, докато не останал нито един забележителен град, който да му се противопостави. А когато настъпила изтощителна жега и войниците на Дионис били сполетени от чума, техният водач, който бил известен с мъдростта си, извел войската от равнините по хълмовете, където веел хладен бриз и водите на ручеите течели чисти от множество извори, войската се избавила от болестта. [...]

Заедно със себе си той [Дионис] донесъл умението за съхраняване на плодове и споделил това знание с индите, разкрил пред тях виното и всички други неща, полезни за живота. Нещо повече, той станал основател на забележителни градове, като обединявал селата в подходящо разположените места, казал им да почитат божественото и въвел закони и съдилища, та, накратко, откакто въвел много добри постижения, бил смятан за бог и приемал почести като безсмъртен. [...] И след като управлявал цяла Индия 52 години, починал в старост. Неговите синове, които наследили властта, продължили да управляват успешно поколения по-късно [...]“ (Diodorus: 2:38).

Със сигурност мнозина са изненадани, че богът на виното е описван като историческа личност, като един от най-великите цивилизатори в древния свят – факт, упорито скриван от невежество, от собственото ни чувство за малоценност или от пренебрежението на чужденци към културата, създала образа на Дионис (В буквален превод името означава „Божич“ или „Син Божи“. Смисълът се покрива с представите на древните, че всеки владетел е пратеник, довереник, помазаник, представител на Бога на земята).

Устойчивостта на Дионисиевата традиция е учудваща (не само с предпочитанията към виното и алкохолните напитки... ☺). След този първи Дионис се появяват и други митологични персонажи (манипулативно измислени или действителни е без значение, но... забележете!) със същото име и в същата културна среда – тракийската, чието ядро се намира в Тракия и Анатолия (дн. Балкански полуостров и Близък изток) – вж. Diodorus: 3:62 etc.). Излиза, че благодарение на Дионис влиянието на тракийския етнос, най-многобройния след индийския според „бащата на историята“ Херодот („История“: 5:3), се простира из цяла Източна Европа, Централна Евразия, Анатолия и Северна Африка.

Онова, което Дионис разпространява в древността, е преди всичко знанието: за обработката на земята и съхраняването на реколтата, за строежа на градовете, за организирането на обществения живот, за военното дело, за духовното търсене... Но освен това, именно знанието е направило от него всепризнат водач, почитан управник, непобедим предводител и божествен духовен наставник. Достоверно или не, преданието, завещано от Древността, показва, че именно благодарение на знанието Дионисиевата култура е овладяла както със силата и на меча, така и със силата на духа многобройно население, заемащо обширните територии на Източна Европа, Анатолия (дн. Анадол) и Централна Евразия, между Дунав и Ганг.

И какво от това?

Поуката от тази история е, че знанието е необходимо за усвояване и разширяване на нашия свят: за нашето приспособяване към него и за промяната му в съответствие с нашите потребности (обективна необходимост и нейното отражение, които логично можем да отнесем към компонента „свят“ (U) във формулата на знанието). Нашата поука е в удивително съзвучие с думи, изказани по друг начин, като философското осмисляне на рационалността на науката, която е рационална именно защото борави със знанието и неговото постоянно „произвеждане“:

„[...] рационалността на науката е форма, ред в жизнения свят и организация на научното изследване, която цели описване и обяснение за оцеляването, ориентацията и експанзията на човека, а не [толкова] за достигането до Обективния Световен Ред.“ (Герджиков 1995: 16).

Динамика на съвременността

Нищо ново под слънцето...
− Еклесиаст (1:9)

И какво от това?

Освен че помага на човека и човешкото общество да усвояват света, едновременно с това, заедно с това и с оглед на това, знанието им помага да очертаят и осмислят своето място в многообразието от условия. Как става това? В смисъла, проектиран от формулата на знанието, въпросът „Как става това?“ обединява поне още три по-конкретни въпроса:

х. „Как чрез знанието човешката общност намира своето място в света?“;

Δ. „Какво прави човешката общност по пътя на своето осъзнаване?“;

Р. „Какъв е крайният резултат от осъзнаването и обособяването на дадена човешка общност?“

В края на 19-и век грамотните хора в 300-милионна Индия съставляват 6% от населението ѝ (има-няма 18 млн. души). От тях близо 500 хиляди получават модерно за времето си светско образование и работят за британското колониално управление: в търговските и банковите кантори, местните градски управи, училищата, колежите, като медицински работници, адвокати, съдебни служители и пр. Цветът на индийската интелигенция е съсредоточен в три основни града – Калкута, Бомбай (дн. Мумбай) и Мадрас. Едни от най-изтъкнатите нейни имена са тези на основоположниците на индийското национално движение – Рамохан Рай (1774–1833), Дайянанда Сарасвати (1824–1883), Рамакришна Парамахамса (1836–1886), Свами Вивекананда (1863–1902) и мн.др. По тяхна инициатива и с тяхно участие се появяват различни просветителски организации: „Брахмо самадж“ (Общество на Брахман), „Веда самадж“ (Ведическо общество), „Ария самадж“ (Общество ариите или Общество на просветените) и под. Оценката на историците е единодушна: зараждането на индийското национално самосъзнание започва именно с религиозната реформа, осъществявана от тях (Юрлов, Юрлова 2010: 16-19).

Сред индийските религиозни реформатори, Свами Вивекананда е смятан за един от най-известните и най-влиятелните в световен мащаб (Юрлов, Юрлова 2010: 20 и сл., 567 и сл.). Според него всяка цивилизация има своя „душа“ и ако тази цивилизация изгуби „душата“ си, то цивилизацията загива (по Куценков 1983: 168).

„Свързан здраво с миналото и горд със славата на Индия, Вивекананда все пак подхождаше по-съвременно към жизнените проблеми и бе своего рода връзка между миналото и настоящето на Индия“ (Неру 1983: 468. Промяната в шрифта е моя.).

На Вивекананада приписват новото осмисляне на т.нар. „Даридра нараяна“ – основен ведически принцип, според който служенето на бедните е служба на Бога. Даридра нараяна обаче става популярен не толкова чрез Свами Вивекананда, колкото благодарение на друг велик индиец – Мохандас Карамчанд Ганди, известен повече като Махатма Ганди (вж. Daridra Narayana – Wikipedia, en. 20.02.2016; срв. Banhatti 1995: 212, и Bharathi 1991: 133).

Идеите на „Брахмо самадж“ и Свами Вивекананда оказват силно влияние върху Махатма Ганди (1869–1948). На 24-годишна възраст той прочита „Раджа йога“ на Свами Вивекананда (Gandhi 1927: 317). По-късно Ганди споделя в своята автобиография:

„Запознал се достатъчно с „Брахмо самадж“, беше невъзможно да бъда удовлетворен, без да видя Свами Вивекананда. И така с голямо въодушевление отидох в Белур Мат [училището и мисията на Рамакришна Парамахамса в Ховрах, Калкута], повечето, ако не и през целия път пеша. [...] Бях разочарован да разбера, че Свами е в своя дом в Калкута, болен, и не може да се среща с никого“ (Gandhi 1927: 286).

Махатма Ганди е дълбоко и неразривно свързан с индийските традиции и религия и това личи много ясно от собствените му думи:

„Индуизмът, мисля си, изцяло удовлетворява моята душа, изпълва цялото ми същество и аз намирам утеха в „Бхагават гита“ и Упанишадите [...] трябва да призная,... че когато ме обземат съмнения, когато ме връхлетят разочарования и когато не виждам нито лъч светлина на хоризонта, аз се обръщам към „Бхагават гита“ и откривам стих, който да ме утеши; и моментално се усмихвам дори сред всепоглъщащо нещастие. Животът ми е пълен с трагедии и ако те не са оставили видимо и незаличимо отражение върху мен, то това дължа на учението на „Бхагават гита.“ (Махатма Ганди, по: Prabhu, Rao 1966: 101).

„Веданта учи, че светът е майя [илюзия, заблуда, магия, суета]. Дори това обяснение насочва към несъвършенството на човека. Затова аз казвам, че няма да тревожа ума си с него. Дори ако ми бъде позволено да надникна в най-съкровените кътчета на Божия дом, аз не съм длъжен да го правя. Защото няма да знам какво да правя там. Достатъчно за нашето духовно израстване е да знаем, че Бог винаги е с онзи, който върши добро.“ (Махатма Ганди, по: Prabhu, Rao 1966: 82).

Махатма Ганди е един от най-забележителните политици на 20-и век: активист за човешки права в Южна Африка и Индия, водач на Индийския национален конгрес и основоположник на политическата идеология на ненасилието (Barnabas, Clifford 2012: 133-135; вж. и Юрлов, Юрлова 2010: 89-91; Mahatma Gandhi, Gandhism – Wikipedia, en. 05.03.2016).

„По своята същност Ганди беше човек на религията, индус до глъбините на душата си, но неговата религиозна концепция нямаше нищо общо с догмата, обичая или ритуала. Основата на тази концепция бе твърдата му вяра в моралния закон, който той нарича закон на правдата и любовта. Правда и ненасилие за него е едно и също или две различни страни на едно и също понятие [...]“ (Неру 1983: 506-507).

„Няма по-велик княз на мира и апостол на ненасилието от Махатма Ганди, Бащата на нацията [...]“ – заявява Джавахарлал Неру, водач на Индийското движение за независимост и министър-председател на Индия от официалното обявяване на независимостта ѝ през 1947-ма до 1964 година (Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016; вж. и Maale 2015).

Самият Ганди определя Неру за свой приемник (Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016; Jawaharlal Nehru – Geni.com 2016) – нещо, което е показателно за приемствеността в индийската национална традиция: от преоткриването на древното индийско културно-историческо наследство през зараждането на националното политическо движение до утвърждаването на суверенна Индия.

И какво от това? Защо е необходима тази разходка от далечното минало до почти непосредственото настояще в географски далечно (за мнозина) пространство? Какво показва или доказва тази разходка? Къде ни отведе последователността от размишления, споделени от пишещия с четящия тези редове?

Първо. Краткият исторически преглед на появата на съвременна Индия (от края на 19-и век насетне) показва (и доказва, тъй като това не е единичен пример), че всяко Възраждане черпи вдъхновение от миналото. Иначе не би било „Възраждане“, т.е. съживяване. Съживените, дълго пренебрегвани, но преосмислени традиции са здравата основа, която позволява изграждането на модерно общество, неговото самоопределяне като самостойно и самоуправляващо се, неподвластно на никоя наложена отвън зависимост. Жизнени сили за своята непрекъснато преосмисляна обнова обществото черпи от знанието, което е едновременно знание за постиженията и провалите в миналото и знание за изискванията и предизвикателствата на съвремието. Затова двигателят на обществения напредък се оказва просветата (компонентът на преобразуванията Δ във формулата на знанието).

Второ. Знанието и просветата са могъщи оръжия, с които едно общество може да „отвоюва“ своето място в света, независимо от влиянията на средата, в която се намира. Колкото и могъщи да са тези влияния. А че това е така... – имаме поразителния български възрожденски пример!

Българската историческа памет, макар и със значителни прекъсвания, се запазва дори в трудните години на петвековното чуждо владичество. От онези времена са останали т.нар. „Безименна българска летопис“ (XV в.), „Рилска повест“ (1479) от Владислав Граматик, „Летописен разказ за помюсюлманчването на Чепино“ от поп Методий Драгинов (XVII в.), „Летописен разказ“ от поп Петър от с. Мирково (ХVII в.), „История на София и България“ (XVII в.) от Петър Богдан Бакшев...

Възраждането започва с избуяване на интереса към славното българско минало. Появяват се, макар някои от тях неиздадени, „История на българите“ от Франц-Ксавер Иван де Пеячевич (1707 – 1781), „Стематография“ (1741) от Христофор Жефарович, „Архив в три части на преславната провинция България“ (1761) от Блазиус Клайнер, „Летопис и родословие“ (1680 – 1855) от поп Йовчо Попниколов от Трявна и др. С особено влияние се ползват „История вкратце за българския народ словенски“ (1792) от йеромонах Спиридон Габровски и наситената с полемика „История славянобългарска“ на Св. Паисий Хилендарски (1762).

Тези живи въгленчета на историческия спомен са запазени в просветните огнища на българските манастири и тяхното разгаряне е заслуга на най-изтъкнатите представители на българското католическо и православно духовенство. Впоследствие те се разгарят в истинска културна революция, с борбата за самостоятелна църква, с разгръщането на мрежа от светски училища и читалища, с национално-освободителното движение из цялото българско землище (вж. по-подробно: Генчев, Николай. Българско Възраждане. София, 1988; Жечев, Тончо. Българският Великден или страстите български. Пловдив, 1985, и др.).

Съпоставката на „индийския пример“ с „българския случай“ очертава най-съществената закономерност в самоопределянето на един народ (голям или малък, далечен или близък – без значение). Тази закономерност намира израз в следната последователност: възходящо развитие на материалните възможности, обособяване на собствен стопански и интелектуален елит, духовно пробуждане на основата на наследена от предците вяра, критично преосмисляне на историческата традиция, ясно изразена идея за необходимостта от политическа свобода. След появата си, политическата идея за независимост доминира в пробуждането на даден народ. В този смисъл е и блестящото наблюдение на Тончо Жечев за Българското Възраждане:

„Цялото рененсансово движение на българите в началната си фаза, разкрепостяването на личността от нейните средновековни обвързаности става в борба за извоюването на самостоятелна българска църква! [...] Това, което в този момент обединява толкова различни дейци като Иларион Макариополски, Драган Цанков, д-р Стамболски, Христо и Никола Тъпчилещови, Стоян Чомаков, Александър Екзарх, Тодор Бурмов, Петко Славейков, Гаврил Кръстевич, Тодор Икономов, Георги Раковски и др., е пълната и абсолютна политизация, свободната политическа игра с вярата и църковните институции, без никакви традиционни и религиозни задръжки“ (Жечев 1985: 13-14).

С други думи, знанието е в основата на самоопределението на един народ (компонента на обособения обект х във формулата на знанието). И в този възторжен контекст българската поговорка „Прост народ – слаба държава“ придобива своя истински, по-дълбок, но и печален смисъл.

Трето. Овладяването на света (чрез знанието, вж. примера с Дионис, U), осъзнаването на своето място в света (чрез знанието, вж. примера с Пробуждането на Индия, х) и самоопределянето като част от света (чрез знанието, вж. примера с просветата през Българското Възраждане, Δ) се случват в историята на всеки народ в естествено и неделимо единство (основано на знанието: UхΔ). В исторически план това се усеща като общо и неделимо преживяване на дадена човешка общност, като преживяване на откритото ново знание за света (U), за себе си като част от света (х) и за своето отношение към света (Δ). За човешката общност това означава едновременно разширяване на нейното географско пространство и нейния демографски потенциал. Народ, който изпитва такъв подем, не се затваря в себе си – той се отваря към света (U), но и държи на своето (х), разширява кръгозора си (чрез просвета Δ), но и не изпуска от фокуса на своето внимание собствените си интереси и може да взема независими решения за съдбата си (Р)...

За да постигне всичко това, му е необходим един, вероятно най-съществен компонент в неговата нагласа – чувството на взаимно доверие и подкрепа от всеки член на народната общност в усилията за постигане на общи цели; необходимо е онова, което се нарича „сплотеност“ (единството на UхΔР). А сплотеността може да бъде само съзнателна, т.е. подплатена със знание. Така, знанието сплотява човешката общност и я превръща в сила, която може самостоятелно да гради своето бъдеще (Р).

Накратко: сплотеността е неразделна част от самоопределението на човешката общност.



Оригинални цитати

“Having seen enough of the Brahmo Samaj, it was impossible to be satisfied without seeing Swami Vivekanand. So with great enthusiasm I went to Belur Math, mostly, or maybe all the way, on foot. I loved the sequestered site of the Math. I was disappointed and sorry to be told that the Swami was at his Calcutta house, lying ill, and could not be seen.” (Gandhi 1927: 286).

“The Vedanta says the world is maya. Even that explanation is a babbling of imperfect humanity. I, therefore, say that I am not going to bother my head about it. Even if I was allowed to peep into the innermost recesses of God’s chamber I should not care to do it. For I should not know what to do there. It is enough for our spiritual growth to know that God is always with the doer of good. That again is a villager’s explanation.” (Mahatma Gandhi, in: Prabhu, Rao 1966: 82)

“Hinduism as I know it entirely satisfies my soul, fills my whole being, and I find a solace in the Bhagavad Gita and Upanishads […] I must confess.... that, when doubt haunts me, when disappointments stare me in the face, and when I see not one ray of light on the horizon, I turn to the Bhagavad Gita, and find a verse to comfort me; and I immediately begin to smile in the midst of overwhelming sorrow. My life has been full of external tragedies, and if they have not left any visible and indelible effect on me, I owe it to the teachings of the Bhagavad Gita.” (Mahatma Gandhi, in: Prabhu, Rao 1966: 101).

“There was no greater prince of peace and apostle of non-violence than Mahatma Gandhi, the Father of the Nation, whom we have lost, but yet, he said it was better to take the sword than to surrender, fail or run away. We cannot live carefree assuming that we are safe. Human nature is such. We cannot take the risks and risk our hard-won freedom. We have to be prepared with all modern defence methods and a well-equipped army, navy and air force.” (Jawaharlal Nehru, in: Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016; вж. и Maale 2015).

Бележки

1. Индийският национален конгрес е индийска политическа партия, която на 26 януари 1930 г. обявява независимостта на Индия от Британската империя.

2. Днес като че ли вече не говорим за просвета. Вероятно на някои им се струва, че това е остаряло понятие. Колкото и старомодно да изглежда, смисълът на понятието „просвета“ можем да открием в смисъла на модерно „изграждане на общество на знанието“! А какъв е смисълът да подменяме едното – кратко, ясно, точно и всеобхватно, с другото – дълго, изискващо разяснения и уточнения и не толкова всеобхватно, в което сякаш губим човека, който търси знание, и го отделяме като нещо съвсем различно от обществото.

3. Източници за летописната традиция преди Българското Възраждане:

3.1. Българска анонимна хроника от ХV в., Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BD%D0%B0_%D1%85%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0_%D0%BE%D1%82_XV_%D0%B2,
3.2. Рилска повест, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B8%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%82,
3.3. Чепински летописен запис, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D0%BF%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%BD_%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%81,
3.4. История на България (Петър Богдан), Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_(%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%B4%D0%B0%D0%BD).

4. Източници за първите български възрожденски летописци са:

4.1. Франц-Ксавер Иван де Пеячевич, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86-%D0%9A%D1%81%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%80_%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%B4%D0%B5_%D0%9F%D0%B5%D1%8F%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87,
4.2. http://cl.bas.bg/about-central-library/bulletin-of-central.../28_2.pdf,
4.3. Стематография, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F,
4.4. Акад. Емил Георгиев. Люлка на на старата и новата българска писменост, ProMacedonia, 08.12.2016, URL: http://promacedonia.com/eg/ea_2_1.htm,
4.5. История на България (Блазиус Клайнер), Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_(%D0%91%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%83%D1%81_%D0%9A%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B5%D1%80),
4.6. Blazius Kleiner, Virtualna Biblioteka, 08.12.2016, URL: http://www.virtualnabiblioteka.com/images/upload/books/Novi/blazius.pdf,
4.7. Спиридон Габровски, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%BD_%D0%93%D0%B0%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8,
4.8. История во кратце о болгарском народе словенском, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%B2%D0%BE_%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%86%D0%B5_%D0%BE_%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BC_%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5_%D1%81%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BC,
4.9. Зографска българска история, Древна книжнина, 08.12.2016, URL: http://drevna-knizhnina.pc-freak.net/Zografska_Bylgarska_Istoria.pdf,
4.10. Св. Паисий Хилендарски, будител български, Православие, 08.12.2016, URL: http://www.pravoslavieto.com/life/06.19_sv_Paisij_Hilendarski.htm,
4.11. Св. Паисий Хилендарски. История славянобългарска, Древна книжнина, URL: http://drevna-knizhnina.pc-freak.net/istoria.pdf.

Източници

Аполодор: Аполодор. Митологическа библиотека. София, 1990.

Балаболина 2006: Балаболина, Александра Валерьевна. Проблемы кастового строя в Индии в освещении отечественой историографии XIX – XХ вв. Автореферат диссертации на соискание ученой степени кандидата исторических наук. На правах рукописи. Казань, 2006, dspace.kpfu.ru, 31.01.2016, PDF, 27 р., URL: http://dspace.kpfu.ru/xmlui/bitstream/handle/net/31250/151106_1.pdf.

Вивекананда. Джнана, 1900: Вивекананда, Свами. Джнана йога (лекции, произнесени в Ню Йорк – Лондон преди 1900 г.). Интернет: ramakrishna-vivekananda-bg.info, 31.01.2016, URL: http://www.ramakrishna-vivekananda-bg.info/Jnana%20Yoga/Jnana%20Yoga%20Word.pdf.

Генчев 1988: Генчев, Николай. Българско Възраждане. София, 1988.

Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995.

Жечев 1985: Жечев, Тончо. Българският Великден или страстите български. Пловдив, 1985.

Капра 1997: Капра, Фритьоф. Дао на физиката, София, 1997.

Куценков 1983: Куценков, Анатолий Акимович. Эволюция индийской касты. Москва, Издательство „Наука“, 1983.

Неру 1983: Пробуждането на Индия. София, 1983.

Павзаний: Павзаний. Описание на Елада. Интернет, 31.01.2016, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/opisanienaeladacontents.

Страбон: Страбон. География. Интернет, 31.01.2016, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/sgcontents.

Тулмин 2002: Тулмин, Стивън. Завръщане към разума. София, 2002.

Юрлов, Юрлова 2010: Юрлов, Феликс Николаевич, и Евгения Степановна Юрлова. История Индии. ХХ век. Серия: История стран Востока. ХХ век. Москва, Российская асадемия наук, Институт востоковедения, 2010, indostan.ru, PDF, 920 с., 31.01.2016, URL: http://www.indostan.ru/biblioteka/knigi/3193/4391_1_o.pdf.

Atsma, ed. 2000–2011: Dionysus in the East (Summary) – in: The Theoi Project: Greek Mythology. Website copyright © 2000–2011. Created and edited by Aaron J. Atsma, Auckland, New Zealand, theoi.com, 01.02.2016, URL: http://www.theoi.com/Olympios/DionysosMyths3.html#Pillars.

Banhatti 1995: Banhatti, Gopal Shrinivas. Life and Philosophy of Swami Vivekananda. New Delhi: Atlantic Publishers & Dist., 1 January 1995, ISBN 978-81-7156-291-6, 260 p. Accessed: 20.02.2016, Google Books, URL: https://books.google.bg/books?id=jK5862eV7_EC&pg=PA212&hl=bg#v=onepage&q&f=false.

Barnabas, Clifford 2012: Barnabas, Annette, and Paul Sundararajan Clifford. Mahatma Gandhi – An Indian Model of Servant Leadership, pp. 132-150 – in: International Journal of Leadership Studies, Vol. 7, Iss. 2, 2012, School of Global Leadership &Entrepreneurship, Regent University, regent.edu, 04.03.2016, PDF, 19 p., URL: http://regent.edu/acad/global/publications/ijls/new/vol7iss2/IJLS_Vol7Iss2_Barnabas_pp132-150.pdf.

Bharathi 1991: Bharathi, K. S. The Social Philosophy of Mahatma Gandhi. Ghandian Stidies and Peace Research Series – 4. New Delhi: Concept Publishing Company, 1 January 1991, ISBN 978-81-7022-362-7, 159 p. Accessed: 20.02.2016, Google Books, URL: https://books.google.bg/books?id=cWWcQ8vbMB4C&pg=PA133&hl=bg#v=onepage&q&f=false.

Butler 1872: Butler, William. The Land of the Veda. New York, Carlton & Lanahan – San Francisco, E. Thomas – Cincinnati, Hitchcock & Walden, 1872; Google books, 557 р., 31.01.2016, URL: https://books.google.bg/books?id=x43VAAAAMAAJ&pg=PA84&dq=vedas&hl=bg&sa=X#v=onepage&q&f=false.

Diodorus: Diodorus Siculus. Книга 4, глави 1 – 8, URL: http://www.theoi.com/Text/DiodorusSiculus4A.html.

Gandhi 1927: Gandhi, Mohandas Karamchand. An Autobiography. Or The Story of My Experiments with Truth. Translated from the Gujarati by Mahadev Desai. Ahmedabad, India: Navajivan Publishing House, 1927, mkgandhi.org, 04.03.2016, PDF, 609 p., URL: http://www.mkgandhi.org/ebks/An%20Autobiography.pdf.

Maale 2015: Maale, Dr. Deelip Laxman. Contribution of Pandit Jawaharlal Nehru to Indian Politics. Critical Study. Solapur, Laxmi Book Publication, 2015; Google Book, 30.04.2016, URL: https://books.google.ca/books?id=N924CgAAQBAJ&pg=PP15&lpg=PP15&dq=%22There+was+no+greater+prince+of+peace+and+apostle+of+non-violence+than+Mahatma+Gandhi%22&source=bl&ots=r6Sb0dUpAG&sig=ri6xuPZ2Zb1qDNb_4sqQAJCZy8Q&hl=en&sa=X&ved=0ahUKEwjE2Oi9kLbMAhVGMZoKHRG0APUQ6AEIHjAA#v=onepage&q=%22There%20was%20no%20greater%20prince%20of%20peace%20and%20apostle%20of%20non-violence%20than%20Mahatma%20Gandhi%22&f=false.

Nonnus. Dionysiaca. Интернет, ia800303.us.archive.org, PDF, 01.02.2016, URL: https://ia800303.us.archive.org/19/items/dionysiaca02nonnuoft/dionysiaca02nonnuoft.pdf.

Philostratus. The Life of Apollonius of Tyana. Transl. F. C. Conybeare, 1912, sacred-texts.com, 01.02.2016, URL: http://www.sacred-texts.com/cla/aot/laot/laot10.htm.

Prabhu, Rao 1966: The Mind of Mahatma Gandhi. Encyclopedia of Gandhi’s Thoughts. Compiled & Edited by: R. K. Prabhu & U. R. Rao. Ahmedabad, India: Navajivan Mudranalaya, 1966, mkgandhi.org, 04.03.2016, PDF, 451 p., URL: http://www.mkgandhi.org/ebks/mindofmahatmagandhi.pdf.

Geni.com 2016: Jawaharlal Nehru – Geni.com, 30.04.2016, URL: https://www.geni.com/people/Pandit-Jawaharlal-Nehru/6000000003923543660.


Справки

Павзаний. Описание на Елада. Книга 9, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/tag/9.

Страбон. География. Книга 11, глава 5, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/14/sgk11c5.

Страбон. География. Книга 3, глава 5, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk3c5.

Шилър 1997: Шилър, Дейвид. Дзен. Джобен пътеводител. София: Кибеа, 1997.

Daridra Narayana – Wikipedia, en. 20.02.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Daridra_Narayana.

Gandhism – Wikipedia, en. 05.03.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Gandhism.

Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Jawaharlal_Nehru.

Mahatma Gandhi – Wikipedia, en. 05.03.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Mahatma_Gandhi.

Quoteinvestigator.com, 30.04.2016: Everything Should Be Made as Simple as Possible, But Not Simpler, URL: http://quoteinvestigator.com/2011/05/13/einstein-simple.


Ресурси

Антични автори. Извори за Тракия и траките. Интернет, 31.01.2016, URL: https://antichniavtori.wordpress.com.

Книга на Еклесиаста или Проповедника – В: Двери БГ, интернет сайт, 20.02.2016, URL: http://dveri.bg/bible/oldtest.bg/24.htm.

Wikipedia, bg. URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0.

Wikipedia, en. URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Main_Page.

Видове агенти

Румен Гюров

(изтегляне)

Не е възможно
да имаш умни шпиони
сред тъпа нация.
– Робърт Стийл

Понятие за агент

Агент! Ако днес е престижно и модерно да се говори за нещо, то една от темите на такъв разговор са агентите. Разбира се, този разговор обикновено е вплетен в хаотична и безсмислена медийна шумотевица. Мнозина разбиращи и неразбиращи какво съдържа понятието „агент“ доказват предубедени тези. Според някои работата с агенти е умение, достъпно само избрани посветени. Изкушението за тези „владетели на тайните“ е да изтъкнат някакво свое лично превъзходство над останалите – притежание на знание, недостъпно за широката публика. Според други работата с агенти е тъмен заговор на злонамерени субекти. Изкушението за тези „говорители на обществената съвест“ е да огласят от свое име принципите на просветена нравственост – притежание на знание, станало достъпно за широката публика само благодарение на тях. Суетните претенции за висок професионализъм на едните и за морално лидерство на другите са еднакво неоснователни, объркват обществените представи и са еднакво безполезни и дори вредни. Нито едната, нито другата крайност е вярна.

Нещата са много по-прости и много по-разбираеми, ако погледнем на работата с агенти като на обикновен занаят (една дейност като всяка друга обществена дейност, практика, характерна за специалните служби на всички съвременни държави, но ползвана и от недържавни структури)... За какво става дума? По-скоро, за кого?

Агентът е човек, който целенасочено и тайно е подбран, привлечен, подготвен и сътрудничи за придобиване на информация с цел подпомагане вземането на решения и предприемането на съответни действия от разузнаващия или/и за оказване на влияние върху вземането на решения и предприемането на съответни действия от разузнавания.

Спецификата на агентурния „занаят“ проличава най-отчетливо в простото описание на отделните видове агенти, обособени според конкретните цели, за които биват ползвани. Преди да бъдат разгледани видовете агенти, обаче, за яснота, е необходимо да бъдат посочени някои приети разграничения, понятия и определения. И така...

Задължителни разграничения. За целите на настоящата разработка, е необходимо да прецизираме съдържанието на понятието „агент“, като приемем, че то е онова съдържание, което влагат в него предимно държавните [1] и някои недържавни организации и групи лица със съответните възможности!

Необходимо е и едно допълнително разграничение... между „агент“ и „агентурист“:

• Агентът е вербувано лице, т.е. лице, което е мотивирано и насочвано за изпълнение на законова или/и друга норма непосредствено да придобива необходимата информация и да оказва пряко необходимото влияние. За извършване на своята дейност агентът става агент само ако приеме сътрудничество с агентурист. Агентът обикновено не е служител на държавна или член на недържавна разузнавателна или контраразузнавателна организация или група.

• Агентуристът е оправомощено лице, т.е. лице, овластено и задължено от законова или/и друга норма опосредствано да придобива необходимата информация и непряко да оказва необходимото влияние. За изпълнение на правомощията си агентуристът вербува агенти. Агентуристът обикновено е служител на държавна или член на недържавна разузнавателна или контраразузнавателна организация или група.

Подобно разграничение сякаш липсва в определението:

Агентът е лице, „оторизирано или инструктирано да придобива или да подпомага да бъде придобита информация за разузнавателни или контраразузнавателни цели“ (JP 1-02/2015: 5).

Ако можем да направим предложеното разграничение между агентурист и агент в това определение, то „агентуристът“ е „оторизирано лице“, а агентът – „инструктирано лице“ за събиране на информация или/и оказване на влияние.

Други понятия и определения. Наред с понятието „агент“ се употребява и терминът „секретен сътрудник“, чието съдържание е същото съгласно следното определение:

„Секретните сътрудници са лица, които оказват негласна помощ на дадена контраразузнавателна служба в изпълнение на нейните задачи“ (Асенов, Кипров 2005: 89).

Агентът е основно оперативно средство, скрито и силно „оръжие“, използвано от разузнавателните и контраразузнавателните служби за защита на националната сигурност. Използването на агенти за придобиване на информация и за оказване на влияние в интерес на разузнаващата страна [2] се нарича „агентурно разузнаване“. Най-общо:

Агентурното разузнаване представлява „категория разузнаване, което се основава на информация, събрана и предоставена от хора източници на информация“ (JP 1-02/2015: 110; срв. CG Pub 2/2010: 6-7).

Агентурното разузнаване се извършва от агентуристите, които чрез свои секретни сътрудници събират разузнавателна информация за [потенциални или/и настоящи представляващи интерес] „елементи, намерения, формирования, сила, разположение, тактика, оборудване и способности“ (ADRP 2-0/2012: 4-4; срв. FM 2-22.3/2006: 1-4).

В англоезичната специализирана литература се среща и понятието „лице източник на разузнавателна информация“ (англ. HUMINT source, букв. „човек-източник на разузнавателна информация“), дефинирано така:

„Агентурният източник е лице, от което се събира чуждестранна информация за целите на произвеждане на разузнавателна информация. Агентурните източници могат да включват приятелски, неутрални или враждебно настроени лица. Източниците могат да притежават знание от първа или втора ръка, придобивано обикновено чрез виждане или чуване. Категориите агентурни източници включват, без да са ограничени от това, задържани, вражески военнопленници, бежанци, разселени лица, местни жители, приятелски сили и членове на чужди правителствени и неправителствени организации“ (ADRP 2-0/2012: 4-4).

За целите на агентурното разузнаване се използват и т.нар. „доверени лица“, назовавани в България през различни периоди „информатори“ (Асенов, Кипров 2005: 94-95). Те не влизат в състава на агентурата, но също се ползват конспиративно. Доверените лица предоставят най-обща информация „за лица и факти, представляващи оперативен интерес“, и изпълняват „отделни оперативни поръчения“.


Видове агенти

В „Изкуството на войната“ Сун Дзъ (544 – 496 пр.н.е.) предлага първата в историята, писмено засвидетелствана систематизация на видовете агенти:

• местни шпиони, лица, „които се вербуват от местното население на противниковата страна“ [т.е. от социалната среда, в която се намира или/и към която принадлежи разузнавания];

• вътрешни шпиони, лица, „които се вербуват сред чиновниците на противника“ [т.е. от организационните структури на разузнавания]; 

• обратни шпиони, лица, „които се вербуват от шпионите на противника“ [т.е. превербувани разузнавачи или агенти на разузнавания]; 

• шпиони на смъртта, вербувани лица, които се използват за заблуждаване на противника [т.е. агенти за влияние и дезинформиране на разузнавания]; 

• шпиони на живота, вербувани лица, които предоставят сведения [за намеренията, плановете и действията на разузнавания, които са] от жизнено важно значение за разузнаващия (Сун Дзъ, ХIII: 5-7).

Във „Вербовка и агентура“ (София, 2014) Йордан Начев популяризира разделянето на видовете агенти на две категории – основна и спомагателна агентура (поставени в контекста на т.нар. фирмено разузнаване). Към основната агентура се отнасят т.нар.:

• агенти за информация, вербувани лица, които предоставят необходимата информация; 

• агенти документалчици, вербувани лица, които предоставят „оригинални документи за дейността на конкурента“ [респ. за дейността на разузнавания]; 

• агенти за влияние, лица, които влияят в благоприятна посока за реализиране на защитавани от тях интереси; 

• агенти вербовчици, вербувани лица, които вербуват други агенти; 

• агенти наводчици, вербувани лица, които издирват и изучават [т.е. извършват подбор и съобщават относно] подходящи за вербовка лица; 

• перспективни агенти (или „чакащи агенти“), вербувани лица, които към момента на вербовката им не разполагат, но в бъдеще се очаква да разполагат с разузнавателни възможности, както и т.нар. 

• резиденти, вербувани лица, които ръководят група агенти, като авторът нарича резидента „агент груповод“, какъвто според него се ползва от фирменото разузнаване (Начев 2014: 193-194; за агентите за влияние, агентите вербовчици и агентите с информационни функции вж. също Трифонов, Христов 2010: 57-59).

Към спомагателната агентура се отнасят т.нар.:

• агенти съдържатели [вербувани лица, които конфиденциално предоставят възможност за ползване] на „пощенска кутия“, „явочна или конспиративна квартира“; 

• агенти за връзка, лица, които подпомагат препредаването на информация, документи, материали и указания между разузнавателната структура и нейните агенти; 

• агенти установчици, вербувани лица, които издирват и установяват представляващи разузнавателен интерес лица, учреждения, организации, стопански субекти и пр. (Начев 2014: 194; за агентите за връзка вж. и Трифонов, Христов 2010: 59).

Към споменатите видове агенти могат да бъдат добавени т.нар.:

• оперативни агенти, вербувани лица, назовани условно така за обозначаване на целенасоченото им използване за решаване на конкретни задачи за непосредствено разкриване, предотвратяване и пресичане на подривните действия на противника; 

• агенти боевици, вербувани лица, които „изпълняват оперативни задачи, изискващи действия чрез употреба на оръжие, взривни вещества и други специални бойни средства“ (Трифонов, Христов 2010: 58); 

• оперативно-технически агенти, вербувани лица, назовани условно така, тъй като изпълняват задачи за прилагането на оперативно-технически мероприятия, вкл. осигуряване на достъп, помещения, съоръжения, техника, технология и други средства за негласен оперативно-технически контрол на действията на представляващи оперативен интерес лица, групи лица, разузнавателни и други подривни организации и структури; 

• агенти камерници, вербувани лица, ползвани за получаване на информация от/за лица, които са лишени от свобода, например: затворници, арестанти, военнопленници и под.

В “Encyclopedia of the Central Intelligence Agency” (New York, 2003) Томас Смит представя и следните видове агенти, ползвани от разузнаването:

• агенти провокатори, вербувани лица, които имат за задача да се „инфилтрират в дадена организация за подтикването ѝ към злонамерени действия или [вътрешен] бунт“, при което действията на нейните членове стават основание за наказателното им преследване, а внасянето на смутове в организацията я разрушава и може да бъде част от диверсионна операция за отклоняване на вниманието; 

• въображаеми агенти (англ. notional agents), измислени лица, т.е. лица, които реално не съществуват; тяхната самоличност изцяло е съчинена от разузнавателната организация с цел да се заблудят и насочат в погрешна посока действията на враждебни [за разузнаващата държава] сили (Smith 2003: 5-6).

В специализираните издания могат да бъдат срещнати и понятия като:

• агенти на място (или „местни агенти“, англ. agents-in-place), вербувани лица, които са граждани на разузнаваната държава и служители на нейните разузнавателни [и други специални] служби (FMI I/1976: 167-168), т.е. превербувани служители в структурите на специалните служби на разузнаваната държава, длъжностни лица на точно определена позиция, която представлява интерес за разузнаващия;

• агент фалшификатор на информация [вероятно по-добрият термин е „агент дезинформатор“], вербувано лице, което „съзнателно предава невярна и неточна информация“ (Начев 2014: 191);

• агенти изменници (или „дезертьори“, англ. defectors), лица, които „съзнателно изменят на своята държава и които притежават разузнавателна информация от значение за друга държава или държави“ (CIGL 2011: GL-56); с други думи, бивши служители на специалните служби и други лица, които са се поставили в услуга на разузнаващата държава и за които фактът на измяната им е известен на контраразузнавателните органи на разузнаваната държава;

• агенти самоинициативници, лица, които по собствена инициатива се поставят в услуга на разузнавателните и други подривни организации на противника (за „самоинициативничеството“ вж. по-подробно Христов 2012: 39-57);

• информатори (англ. informants), лица, които „съзнателно или несъзнателно предоставят информация на агент [в см. агентурист], на тайна служба или на полицията“ (CIGL 2011: GL-89; наричани още и „осведомители“ – вж. Трифонов, Христов 2010: 41).

Въз основа на спецификата на извършваната дейност агентите могат да бъдат разделени на „разузнавателни, саботажни, терористични и подривни агенти“ [3] (англ. espionage, sabotage, terrorist, and subversive agents – MCWP 2-14/1998: 7-8). Логиката в тази класификация е сходна с логиката на обособяването на „агенти трафиканти“ (срв. напр. Woodcock, Musa 2012) и може да бъде продължена с допълнително обособяване на видове агенти въз основа на по-нататъшно конкретизиране на възложените им задачи, например: „агенти диверсанти“ и пр.


Двоен агент

В своята дейност и разузнаването, и контраразузнаването използват още една категория агентура – двойните агенти (агенти двойници). Те се делят на две основни групи:

• „внедрени агенти“ (англ. penetrations, букв. „прониквания“) и „подставени агенти“ (подстави), и
• „превербувани агенти“ (превербовки).

За целите на настоящата разработка е достатъчно само да бъде отбелязано, че:

Двойният агент е „шпионин, който работи за две взаимно враждебни държави, като обикновено е истински лоялен само към едната от тях“ (Oxford English Dictionary – по Cahill, von Zweck 2014: 65).

Агент за влияние

От всички видове агенти, агентът за влияние представлява източник на една от най-големите заплахи за националната сигурност (съгласно оценка на Централното разузнавателно управление на САЩ – по Montagnese 2013: 4). Едно от най-добрите и едновременно с това достъпни за широка аудитория изследвания на спецификата на агента за влияние принадлежи на Алфонсо Монтаньезе – „Агентът за влияние“ (Рим, 2013). Авторът поставя използването на агента за влияние в максимално широк контекст и в пряка връзка с активните разузнавателни мероприятия и информационно-психологическите операции:

„На сцената на съвременните международни отношения, толкова дълбоко и толкова необратимо променени в сравнение със света отпреди няколко десетилетия, както границите на т.нар. „твърда сила“ [англ. hard power] за защита на националната сигурност стават все по-очевидни, така и мощта на т.нар. „мека сила“ [англ. soft power] все повече излиза наяве. Това е нов начин, по който Държавата изразява своята власт и въпреки че това е твърде различен начин от средствата за демонстриране на сила, той може да позволи на Държавата да реши проблема със защитата на своите жизнени интереси. В същото време, прибягвайки преди всичко към действия за оказване на влияние, меката сила може да ориентира и оформи не само вътрешнодържавната реалност, но и извъндържавната съобразно стратегическите цели на Държавата.

Но какво означава „влияние“? Какво предизвиква влиянието, за да произведе своите резултати? Как една кампания за влияние трябва да бъде проведена? Какви са нейните цели и какви са техниките, които се използват? Особено, кои са ключовите играчи на такъв вид дейност и какво е отношението ме между разузнаването и операциите за влияние? Как и до каква степен операциите за влияние могат ефективно да подкрепят правителствата в тяхната национална и международна дейност с оглед на действията, свързани с управлението на националната сигурност и защитата на интересите на Държавата?“ (Montagnese 2013: 1).

Според автора прилагането на мека сила (англ. soft power) е една от най-важните функции на разузнаването, което използва способностите си [своите сили и средства, специфични способи и методи] за водене на информационна война в интерес на разузнаващата държава. За Алфонсо Монтаньезе такава разузнавателна дейност представлява по същество намеса във вътрешния живот, дезинформиране и обезвреждане на противника (англ. interference, disinformation, and intoxication). Именно в тази логическа връзка се проявява най-ярко ролята на агента за влияние – основната цел на неговото използване е реализиране на интересите на разузнаващата държава (вж. Montagnese 2013: 2-5). Силата на агента за влияние „се основава на употребата на информацията за предизвикване на когнитивни и психологически реакции, които правят възможно изкривяването на възприятието, състоянието, поведението, нагласите и мненията [оценките]“ на обекта на въздействие. А използваната информация може да бъде както достоверна, така и напълно недостоверна (Montagnese 2013: 12).

Съобразно нивото на сътрудничество, агентът за влияние може да бъде разглеждан като:

• „доверителен контакт“ в случаите, когато не приема инструкции, но споделя същите идеи и интереси, защитавани от съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба;

• „контролиран агент“ в случаите, когато приема инструкции от съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба и получава отплата за изпълнението им;

• „несъзнателни агенти“ в случаите, когато „са наети за целта, действат несъзнателно, убедени са и/или са подведени от агентите на самата агенция [т.е. от агентуристите на разузнаването или контраразузнаването], понякога дори срещу собствените си интереси“ (Montagnese 2013: 6).

В заключение на своето кратко, но много съдържателно изследване, Алфонсо Монтаньезе препоръчва създаването на необходимите способности и употребата на т.нар. „умна сила“ (англ. smart power), своеобразно съчетание на традиционни и нетрадиционни средства за влияние, мултиплициращи възможностите на държавите за справяне с глобалните предизвикателства (Montagnese 2013: 14). В контекста на предходното негово изложение става ясно, че едно от най-ефикасните средства, мултиплициращи способностите за защита на националната сигурност, са именно агентите за влияние.

На разузнавателен жаргон, за съжаление често в много близък до истината смисъл, за „несъзнателните агенти за влияние“ се употребява наименованието „полезни идиоти“. Наричат ги така, тъй като нямат реална представа за последиците от своите действия и са особено опасни заради вредата, която нанасят или са способни да нанесат в името на чужд интерес (вж. напр. Elvin 2000).

Описаната по такъв начин специфична роля на агента за влияние откроява някои особености, които са общи за всички видове агентура, доколкото всеки агент оказва влияние чрез своето сътрудничество с разузнавателните и контраразузнавателните служби. Дори само като споделя най-обща информация, дори само като предоставя сигурно място за срещи или като посредничи негласно за връзката между друг агент и неговия агентурист... – във всички случаи, независимо от спецификата и акцента на поставените пред него конкретни задачи, агентът влияе върху средата за сигурност, оперативната обстановка, обкръжението на противника и самия противник. Влиянието може да бъде:

• непосредствено, т.е. влияние на самия агент чрез информацията, която разпространява (както при агентите за влияние), или

• опосредствано, т.е. влияние чрез сътрудничеството на агента със съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба, която решава поставените пред нея задачи въз основа на информацията, която агентът е предоставил или е подпомогнал да бъде предоставена за вземане на информирани решения и за предприемане на действия в интерес на разузнаващата и защитавана държава.

Вместо заключение

В началото на настоящата разработка бе отбелязано, че работата с агенти е в известен смисъл занаят като всяка друга дейност. Без да изчерпва съдържанието, този занаят (работата с агенти) изразява същността на т.нар. агентурно разузнаване. Използването на агенти с различно предназначение (различни видове агенти) произтича от разнообразието на представляващата интерес социална среда, сфера на дейност, общност, група, организация или/и държава и зависи преди всичко от конкретната оперативна ситуация. Агентурната работа цели подпомагане на придобиването на желани ползи и предотвратяването на нежелани загуби от разузнаващия в сложна и нееднозначна обстановка. Осъществява се целенасочено и организирано предвид особените изисквания, свързани с конкретните задачи, планиране, провеждане и резултати от работата с агенти.

Агентурното разузнаване се извършва извън полезрението на онези, които са негов обект. Прикритостта му е необходима по поне две основни причини: първо, агентът е скрит ресурс, който мултиплицира силата на разузнаващия; второ, използването на агентура от разузнаващата страна внася неопределеност и затруднява ориентацията на разузнаваната страна, като по такъв начин прави неефективни действията на последната. Остротата на противоборството между разузнаващата и разузнаваната страна, всяка една от които е едновременно и разузнаваща, и разузнавана, произтича от противоречията помежду им. Тези противоречия са резултат от действието на редица:

• обективни фактори като съперничеството за оскъдни ресурси, неравенството във властта/влиянието и достъпа до блага, наличието на противоречиви интереси (в см. Cragun et al. 2012: 43-44);

• субективни фактори като несъответствието между наличната информация и реалната обстановка, разпределението на отговорностите при вземане на решения, противоположните емоционални оценки за събития и процеси, различната ценностна ориентация; закостенелите стереотипи, отрицателните нагласи и лошата комуникация в сложна ситуация (в см. McCorkle, ed. 2002) и пр.

Затова агентурното разузнаване е своеобразна „война“ между държавите, между конкурентите в икономическата среда, между държавни и недържавни структури, т.е. между всички онези, които преследват своите интереси и имат необходимост, ресурси, мотивация и организация за неговото осъществяване.

Връх на майсторството в агентурното разузнаване е „агентурното проникване“. Агентурното проникване означава превръщане на собствените агенти в мними агенти на противника и привличането на агентите на противника като собствени агенти, без самият противник да знае за това. В сравнение с всяка друга човешка дейност, то се характеризира във възможно най-голяма степен едновременно със скритост, настъпателност и острота. За целите на агентурното разузнаване и проникване в класическия смисъл на двете понятия, всяка държава създава и поддържа високо специализирани разузнавателни и контраразузнавателни служби с особени правомощия и задачи.

Агентурното проникване представлява най-мощното средство за защита на националната сигурност и затова неговото осъществяване може да бъде вменено като отговорност и правомощия на служителите в разузнавателните и контраразузнавателните служби само ако те притежават съответната материална, интелектуална, морално-психологическа и управленска подготовка. Използването на агентурното разузнаване в интерес на гражданите, обществото и държавата е мислимо единствено въз основа на правилно разбиране за неговата специфика, цели и задачи. От една страна, подобно разбиране може да разсее необоснованото недоверие и подозрения в гражданското общество, свързани с естествената грижа за гарантиране на неговите права и свободи. От друга страна, то може да подпомогне вземането на добре информирани и обосновани управленски решения, формулирането и прилагането на адекватна политика за сигурност, чийто съществен компонент е или поне би следвало да бъде самото агентурно разузнаване и проникване.


Източници

На кирилица

Асенов, Кипров 2005: Асенов, Бончо, и Петко Кипров. Контраразузнаването. София, 2005.

Начев 2014: Начев, Йордан. Вербовка и агентура. София, 2014.

Сун Дзъ: Сундзъ. Удзъ. Трактати да военното изкуство. Превод и коментари от акад. Н. Конрад. София, 1995.

Трифонов, Христов 2010: Трифонов, Тодор, и Валери Христов. Теория и технология на контраразузнаването (лекционен курс). София, 2010.

Христов 2012: Христов, Валери. Противодействие на чуждо разузнавателно проникване. Част втора. Варна, 2012.

На латиница

ADRP 2-0/2012: Army Doctrine Reference Publication (ADRP) No. 2-0 (FM 2-0). Intelligence. Washington, DC, Department of the Army, Headquarters, 31st August 2012, armypubs.army.mil, 05.04.2015, PDF, 84 p., URL: http://armypubs.army.mil/doctrine/DR_pubs/dr_a/pdf/adrp2_0.pdf.

Cahill, von Zweck 2014: Cahill, Zachary, and Philip von Zweck. The Artist as Double Agent. – Afterall, Summer 2014, Issue 36, stopgostop.com, 13.06.2015, PDF, pp. 64-73, URL: http://stopgostop.com/pvonzweck/files/36-double-agents.pdf.

CG Pub 2/2010: U.S. Coast Guard Publication 2-0 (CG Pub 2). Intelligence. Washington, DC 20593-0001, May 2010, uscg.mil, 05.04.2015, PDF, 32 p., URL: https://www.uscg.mil/doctrine/CGPub/CG_Pub_2_0.pdf.

CIGL 2011: CI Glossary – Terms & Definitions of Interest for DoD CI Professionals (2 May 2011). Editor: COL Mark L. Reagan (USA Ret). Defense Intelligence Agency, Defense CI & HUMINT Center, Office of Counterintelligence (DXC), 2nd May 2011, ncix.gov, 05.04.2015, PDF, 189 p., URL: http://www.ncsc.gov/publications/ci_references/docs/CI_Glossary.pdf.

Cragun et al. 2010: Cragun, Ryan, et al. Introduction to Sociology. Wikibook, 10.04.2010, PDF, 301 p., URL: https://en.wikibooks.org/w/index.php?title=Special:Book&bookcmd=download&collection_id=9145ae6f4c2ff6da770a7d01d65388826d0a3250&writer=rdf2latex&return_to=Introduction+to+Sociology.

Elvin 2000: Elvin, John. Armand Hammer: Soviet Agent. The Schwarz Report, Volume 40, Number 8, August 2000, schwarzreport.org, 19.07.2015, PDF, 8 p., URL: http://www.schwarzreport.org/uploads/schwarz-report-pdf/schwarz-report-2000-08.pdf.

FM 2-22.3/2006: Human Intelligence Collector Operations. Field Manual No. 2-22.3 (FM 34-52). Washington, DC, Department of the Army, Headquarters, 6th September 2006, fas.org, 24.07.2015, PDF, 384 p., URL: http://fas.org/irp/doddir/army/fm2-22-3.pdf.

FMI I/1976: Foreign and Military Intelligence. Book I. Final Report of the Senate Select Committee to Study Governmental Operations with Respect to Intelligence Activities. Washington, D.C., U.S. Government Printing Office, April 26 (legislative day, April 14), 1976, intelligence.senate.gov, 14.07.2015, PDF, 642 p., URL: http://www.intelligence.senate.gov/sites/default/files/94755_I.pdf.

JP 1-02/2015: Joint Publication 1-02. Department of Defense Dictionary of Military and Associated Terms. Washington, 8th November 2010 (As Amended Through 15th January 2015), dod.mil, 11.04.2015, PDF, 473 p., URL: http://www.dtic.mil/doctrine/new_pubs/jp1_02.pdf.

McCorkle, ed. 2002: McCorkle, Suzanne (ed.). Conflict Management: Typology of Conflict – In: Golden, Annis (ed.). Electronic Encyclopedia of Communication. New York: Communication Institute for Online Scholarship (CIOS), cios.org, 2002, HTML, 16.01.2016, URL: http://www.cios.org/encyclopedia/conflict/Eskills8_assessmenttools4.htm.

MCWP 2-14/1998: Marine Corps Warfighting Publication (MCWP) 2-14. Counterintelligence. Coordinating Draft – 7th October 1998. Washington, DC 20380-1775, Department of Navy, Headquarters United States Marine Corps, tscm.com, 05.04.2015, PDF, 315 p., URL: http://www.tscm.com/marineCI_mcwp2-14.pdf.

Montagnese 2013: Montagnese, Alfonso. The Agent of Influence. Roma, Agenzia Informazioni e Sicurezza Interna, 2013, gnosis.aisi.gov.it, PDF, 15 p., URL: http://gnosis.aisi.gov.it/gnosis/Rivista34.nsf/ServNavigE/34-07.pdf/$File/34-07.pdf?OpenElement.

Smith 2003: Smith, W. Thomas. Encyclopedia of the Central Intelligence Agency. New York, Facts On File, Inc., 2003, umaa-library.org, 14.07.2015, PDF, 290 p., URL: http://www.umaa-library.org/sites/default/files/Smith.W.Encyclopedia%20of%20the%20Central%20Intelligence%20Agency.pdf.

Steele 2010: Steele, Robert D. Human Intelligence: All Humans, All Minds, All the Time. Advancing Strategic Thought Series. Carlisle, U.S. Army War College, Strategic Studies Institute, May 2010, www.globalsecurity.org, 05.04.2015, PDF, 121 p., URL: http://www.globalsecurity.org/intell/library/reports/2010/ssi_steele.pdf.

Woodcock, Musa 2012: Woodcock, Alexander, and Samuel Musa. Modeling the Combined Terrorist-Narcotics Trafficker Threat to National Security. National Defense University, Center for Technology and National Security Policy, May 2012, mercury.ethz.ch, 13.06.2015, PDF, 55 p., URL: http://mercury.ethz.ch/serviceengine/Files/ISN/143724/ipublicationdocument_singledocument/01e42a27-f89b-42e3-b2fc-6b8dcbbef3b7/en/DTP93.pdf.


Бележки в края

[1] В случая става дума не за длъжността „агент“ (например „агент на ДАНС“), а за оперативното понятие „агент“, което по традиция е прието в България и което по своето съдържание е тъждествено със съдържанието на понятието „секретен сътрудник“. Длъжността „агент“ в оперативен план е прието да се нарича „оперативен работник“.

[2] Под „разузнаваща страна“ тук се разбира „разузнаваща държава, организация или група лица“.

[3] Промяната на шрифта е моя.


Задължително цитиране
Гюров, Румен. Видове агенти. София, Studia Analytica, 14.08.2016 г.


Основна публикация
По: Трифонов, Тодор, и Румен Гюров. Агентурно проникване в разузнавателната мрежа на противника. София, 2016, с. 7-13, 84-92 и 235-237.