Превръщане на анализа в наука

 Румен Гюров

(изтегляне)

Знание е да знаеш, че доматът е плод; мъдрост е да знаеш, че не бива да го слагаш в плодова салата.
– Майлс Кингтон

Въведение

Превръщането на анализа в наука означава всяко проучване да започва с точно зададени въпроси, да следва добре осмислени показатели за посоката на търсене на отговори, непрекъснато да проверява връзката между зададените въпроси, възприетите показатели и възможните заблуди, така че да носи някаква конкретна полза след завършване на проучването. Накратко, означава да поставим анализа върху такива основи, които да ни осигурят еднозначен и полезен резултат, независим от нашите очаквания и желания.

Основи на нашия анализ са онези задължителни изисквания, чието изпълнение го превръщат в обективно и достоверно изследване. Основите на нашия анализ обхващат следното...

Съдържание:

• Знание и познание. Онтология, онтологическа парадигма и онтологическа схема. Същност и особености на знанието. Определение за знанието. Познанието като производство на знание. Формула на разгърнатото абстрактно-теоретично знание. Пример с бомбените атентати в Мадрид през 2004 г. Формула на първичното емпирично знание. Пример с атентата в Бургас през 2012 г. Характеристики и функции на знанието. Матрица на знанието.
• Обект и предмет. Разграничения между двете понятия.
• Рефлексивен и рационален подход. Понятие за рефлексия. Рационален подход и принципи на научната рационалност: емпиричност, инвариантност, номологичност и непротиворечивост. Единица действителност. Примери от физиката, химията, антропологията и стратегическите изследвания. Непротиворечивост: цялостност (холистичност), допълнителност (комплементарност) и завършеност (финализация). Рационален подход и диаграма на рационалните принципи.
• Препоръчителни източници: Скот Бърчил и др., 2005; Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман, 2002; Димитър Гинев, 1989; Михаил Розов, 1977, 1965.

За да разберем така очертаното съдържание, е необходимо предварително да сме наясно и със съдържанието на някои понятия. Без да се спираме подробно на всяко от тях, за краткост и улеснение, можем да ползваме следния речник, свързан с основите на анализа:

Речник:

Емпиричен: [1] основан на опит (Речник..., 1998: 243); [2] (произв.) емпиричност.

Идеал: [1] висша цел; [2] образец, въплъщение на достойнства, висша степен (Речник..., 1998: 274).

Идеален: [1] който съответства на идеала; възвишен, образцов, превъзходен; [2] недействителен, нереален; хипотетичен; [3] който е нематериален (Речник..., 1998: 274).

Идеализация: [1] представяне в съвършен, нереален вид; идеализиране (Съвре-менен..., 1995: 274); [2] процес на отвличане, абстрахиране от някои свойства на изследваните предмети, в резултат на който се получава несъществуваща в действителност конструкция, имаща някои от важните свойства на изследваните предмети (Енциклопедичен..., 2012: 116).

Концепция: [1] схващане, гледище, разбиране за даден проблем; [2] теоретически замисъл, представа за произведение на науката или изкуството (Речник..., 1998: 393).

Метод: [1] начин на теоретично изследване на природните явления и обществения живот; [2] начин, средство, похват на действие (Речник..., 1998: 506); [3] съвкупност от прийоми и операции за практическо и теоретическо усвояване на действителността (Философский..., 1983: 364).

Методология: [1] съвкупност от методи, използвани в определена наука (Речник..., 1998: 506); [2] съвкупност (a body) от методи, правила и постулати, прилагани от дадена дисциплина: особена процедура или набор от процедури (MWD: methodology, access: 12.10.2019); [3] система от принципи и начини за организиране и построяване на теоретичната и практическата дейност, както и учение за тази система (Философский..., 1983: 364); [4] рационална система от принципи, подходи, методи и средства, които съгласуват действията на един или повече изследователи за придобиване на необходимото знание за даден предмет.

Онтология: [1] философско учение за първоначалното на битието (Речник..., 1998: 574); [2] (шир. см.) битие, представа за битието; [3] (произв.) онтологически, онтологичен.

Подход: [1] съвкупност от начини и средства за пристъпване към определен проблем или човек (Съвременен..., 1995: 642).

Принцип: [1] основно, изходно положение на теория, учение; водеща идея, правило в дейност; [2] ръководно начало в живота, правило; [3] основа на действие на механизъм, уред (Речник..., 1998: 652-653).

Рационален: [1] разумен, целесъобразен (Речник..., 1998: 678).

Рационалност: [1] нормативна концепция, според която всяко действие, убеждение или желание, ако е рационално, трябва да бъде предпочетено (Философски..., 2009: 606).

Теория: [1] обобщение на опит, на обществена практика, което отразява обективни закономерности в развитието на природата и обществото; [2] съвкупност от обобщени знания за една наука или нейна част (Речник..., 1998: 790-791).

Предложените определения изразяват общоприети представи, които не са достатъчни, за да изградим ефикасни аналитични умения. Затова е необходимо да обогатим знанията си за съдържанието на някои от тези понятия и да уточним употребата и значението им за анализа.

Знание и познание

За да превърнем нашето проучване в обективно и достоверно научно изследване, трябва да сме наясно със съдържанието на основополагащото понятие от теорията на познанието – понятието „знание“. Можем да кажем просто, че знанието е нашата представа за света, построена по определен начин.

В теорията на познанието представата за света в неговата цялост обикновено се нарича „онтология“ или „онтологическа парадигма“ (срв. Davies et al. 2003: 2-3; Гинев 1989: 31, 73-98). Познавателната представа за света е едновременно предпоставка за и следствие от развитието на познанието (Гинев 1989: 94-95). В теорията на международните отношения например се приема, че:

„[...] онтологията стои в началото на всяко проучване. Ние не можем да дефинираме [който и да е] проблем в глобалната политика, без да предпоставим някаква основна структура, състояща се от включени в нея значими цялости и от формата на значимите отношения помежду им.“ (Robert W. Cox, 1992, по Burchill et al. 2005: 20).

Следователно, познавателната представа за света трябва да включва едновременно представа за неговата структура и представа за начина на съществуването му.

Димитър Гинев нарича познавателната представа за структурата на света „онтологична картина“, а познавателната представа за начина на неговото съществуване „онтологическа схема“. Онтологичната картина е съчетание от идеализации [идеални образи] за света, а онтологическата схема е представа за взаимовръзките в света [което също е идеализация]. Онтологичната картина очертава предметната област на нашето изследване, а онтологическата схема – причинно-следствените връзки, закономерностите в нашата предметна област. В този смисъл, онтологическата парадигма е сплав между представите за съществуващия свят и представите за причините, които непрекъснато го създават, подреждат и преобразуват (см. Гинев 1989: 73-141).

Въз основа на други разработки, Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман посочват, че онтологиите могат да бъдат разграничени в четири категории: статични, динамични, интенционални и социални. Статичните са изградени около нещата [от действителността] и техните свойства; динамичните – около събития и процеси и представляват своеобразни „разширения“ на статичните; интенционалните се основат на цели и задачи, а социалните – на ценности и вярвания (Davies et al. 2003: 2).

Онова, което Димитър Гинев нарича „онтологична картина“, за Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман е „статична онтология“. Понятието „онтологическа схема“, употребено от Димитър Гинев, покрива по смисъл понятието „динамична онтология“, представено от четиримата автори. Сравнението между двете концепции ни помага да разберем:

Запомнете! Познавателната ни представа трябва да отразява едновременно статичното структуриране на света и динамичното му съществуване.

Методологията на познанието се гради въз основа на виждания, подобни на изразените в посочените по-горе разработки. Вникването в тяхната сложност и многоизмерност е задължителен и неизбежен етап от нашето познавателно израстване. За да опростим изразените виждания, вече приехме, че знанието е нашата представа за света, построена по описания по-горе начин. Затова можем да сведем въпроса „Какво представлява една познавателна представа?“ до въпроса 

„Какво представлява знанието?“

Да погледнем по-внимателно каква полза ни носи отговорът на този въпрос!

Знанието е понятие, чието определение има същото основополагащо значение за теорията на познанието, каквото притежават определенията за материя, атом и информация съответно във физиката, химията и теорията на информацията. 

„Философският анализ на природата на научното знание предполага разглеждане на неговата структура, което позволява да бъдат откроени пътищата и начините за постигане на единство и синтез на знанията, водещи до формирането на нови понятия, до концептуален синтез.“ (Спицнадель 2000: 4).

За нас най-значим принос за изграждане на научна представа за знанието има Михаил Розов. В своя труд „Проблемы эмпирического анализа научных знаний“ (1977) авторът разяснява своето зашеметяващо проникновено разбиране за знанието (вж. Розов 1977: 125-172). Предадено по смисъл, неговото разбиране може да бъде сведено до следното определение:

Знанието е универсален образец [1] на човешката дейност, който представлява набор от фактори за избор на поведение [2] с нормативно закрепено значение [3] в резултат от целенасочено търсене. [4]

Именно защото е образец, придобитото знание за даден предмет ни позволява да повторим и възпроизведем дейността, чрез която сме го придобили, за да придобием друго знание, за същия или за друг сроден изследователски предмет. Знанието е единственият възможен образец за мисълта, просто няма друг! Дори когато имаме пред себе си някакъв действителен образец – например, корабен модел, с който участваме в състезание по корабомоделизъм, ние имаме също така и неговия мисловен образ. Мисловният образ е нашето знание за действителния кораб, представен чрез този модел. Затова знанието е универсален образец за повторение на дадена дейност, своеобразна (мисловна) матрица без заместител във всеки последващ момент на нейното възпроизводство (идея: Розов 1977: 87, 141-143).

Цялостната човешка дейност, всяко човешко действие, всеки жизнен акт, познавателният процес, самото знание могат да бъдат изразени и описани чрез формулата:

Ux∆P,

Формула 1. Разгърнато абстрактно-теоретично знание

при което U са условията, х – обектът [предметът], ∆ – действията [дейността], Р – продуктът (набелязаният резултат). Подредбата на отделните компоненти във формулата може да се променя в зависимост от спецификата на изследователската дейност (Розов 1977: 110-127). Съдържанието на предложената формула можем да обобщим така:

Всяка човешка дейност се извършва при определени първоначални условия (U), свързана е пряко с конкретен обект (х), представлява съвкупност от специфични действия (Δ), съобразени с условията, обекта и преследваната цел, и завършва с краен продукт (Р), чиито особености и свойства са отражение на условията, обекта, действията и целта.

Представената формула и нейното тълкуване се отнасят за структурата на разгърнатото абстрактно-теоретично знание за действителността, познавателния процес и самото знание.

За да бъде изградено абстрактно-теоретичното знание, първоначалната му конструкция може да съдържа само т.нар. „клетка памет“, първичните данни за нещо, което се е случило. Клетката памет може да се състои само от някои посочените четири компонента U, x, Δ и P. Тези компоненти могат да са подредени по начин, по който първоначално са попаднали в обхвата на дадено изследване, например Р(Δх) или в друг ред и състав (Розов 1977: 110). 

Пример 1. Бомбените атентати в Мардид през 2004 г.

Нека си представим, че даден експерт има за задача да проучи последиците от терористичен акт – отражението на бомбените атентати в Мадрид през 2004 г., извършени непосредствено преди парламентарните избори в Испания (EB: Madrid train bombings of 2004, access: 12.10.2009). От самото начало разполагаме с информация за три неща: 

• въздействието на атентатите, отразявано от испанските и световните медии: жертвите на нападенията, реакцията на общественото мнение и на политиците в страната и по света, т.е. имаме Р;
• бомбените експлозии, действията и поведението на хората на мястото на атентатите и мерките, взети от държавните органи и местната власт, т.е. имаме Δ;
• атакуваните обекти: четири влакови композиции, пътниците във вагоните и на мадридската ж.п. гара, т.е. имаме х.

Експертът първоначално придобива своето знание във формат Р(Δх). В хода на проучването, той следва да обогати това знание и да изгради представа за условията, в които са извършени атентатите – предстоящите парламентарни избори в Испания, активността на баската терористична организация ЕТА, войната в Ирак, активността на Ал Кайда и пр., т.е. трябва да добави компонента U.

Ако проследим хронологията на събитията, ще видим, че в самото начало са били ясни единствено две неща – експлозиите и атакуваната гара, т.е. Δх. За страничен наблюдател на събитието, това може да представлява единственото знание, с което разполага. Представата за действията (експлозиите) и обекта на въздействие (ж.п. гарата) е първата представа, която следва да си изгради и експертът със задачата да проучи въздействието на атентатите.

Познанието започва със зараждането на елементарната форма на знанието – двукомпонентната клетка памет

x∆,

Формула 2. Първично емпирично знание

където x е отражението на обекта, а Δ – отражението на действието (Розов 1977: 90-91).

Подобно разбиране за структурата на знанието изразява швейцарският философ и психолог Жан Пиаже. Според него на най-ниско равнище и в най-проста форма знанието представлява схема – мисловна репрезентация (отражение, представа) на някакво действие, извършвано с физически или мисловен обект (по Солсо 2006: 424). В този смисъл клетката памет може да бъде разглеждана като първично емпирично знание, т.е. знание за непосредствено наблюдаван и възприеман предмет. 

Първичното емпирично знание, елементарната клетка памет хΔ е в началото на всяко изследване.

Пример 2. Атентатът в Бургас през 2012 г.

Първите компоненти на знанието ни за атентата в Бургас през 2012 г. са взривеният автобус на летище „Сарафово“ и експлозията, т.е. също хΔ. Впоследствие знанието ни се обогатява с информациите за разгорелия се пожар, взривилите се от пожара други два автобуса, жертвите – един български и петима израелски граждани, загиналия атентатор, 35 ранени и пр. (Седем..., 18.07.2019).

Виждаме, че началната точка за евентуалното изучаване на атентата е предварително зададена норма, която напълно повтаря и възпроизвежда формирането на знание за мадридските атентати. (Естеството на човешката мисъл предполага, предопределя това да е така!)

Каквато и да е структурата на клетката памет, всеки неин компонент се проявява като норма, „задължителен образ“, който трябва да изберем и който предопределя хода на нашето изследване. Длъжни сме да търсим тези образи, така че да изградим от тях представата си за света като развито научно знание. Превръщането на структурата и компонентите на знанието в норми за всяко изследване означава формулиране и едновременното спазване на следните правила:

• Всяко изследване трябва да определя своя обект (или обекти – (х).
• Всяко изследване трябва да отразява въздействията върху обекта (Δ).
• Всяко изследване трябва да разглежда условията (U), в които се намира обектът и в които се извършват въздействията.
• Всяко изследване трябва да разкрива последиците (Р) от въздействията: преобразувания в обекта, пораждане на нови въздействия, промени в условията и пр.
• Всяко изследване трябва да изгради представа, която да отразява в строга последователност условията, обектите, въздействията и резултатите от тях (U → х → Δ → Р), за да получи търсеното знание.

Спазването на посочените правила е възможно само чрез непрекъснат съзнателен контрол върху познавателния процес (идея: Розов 1977: 74-81).

Нормативността на знанието се проявява не само чрез задължителните фактори за избор (активатори, см. Розов 1977: 145-162), от които извеждаме правилата за изграждане на познавателна представа. Значението на знанието е закрепено преди всичко от функциите, които изпълнява. Според Михаил Розов тези функции са свързани с това, че то едновременно е част от няколко подсистеми в системата на познанието:

• мнемологична подсистема [5] за идентифициране и закрепване на фактори за избор, съвместими с вече идентифицираните и закрепени фактори за избор;
• рефлексивна подсистема за търсене, фиксиране и своеобразен обмен на фактори за избор;
• комуникационна подсистема за производство на фактори за избор, която ги превръща в активатори [стимули за предприемане на действия];
• репродуктивна подсистема за възпроизводство на стандартизирани отговори на активаторите и за постигане на завършен резултат (вж. Розов 1977: 145-162; срв. Шухов 2007: В-3, В-28).

В свой предходен труд – „Научная абстракция и её виды“ (1965), Михаил Розов определя следните функции на знанието:

• средство за фиксиране на новия фактически материал, новия опит;
• програма за обработка, интерпретация (тълкуване) на резултатите от наблюдението;
• програма за постулиране (поставяне) на познавателни задачи;
• програма за решаване на познавателни задачи (Розов 1965: 108).

Да обобщим! Знанието изпълнява (см. Розов 1977: 145-162; Розов 1965: 108):

• консистентна функция: само благодарение на знанието ние можем да съвместим новия си опит с предишния (в подсистема за натрупване на знания, респ. мнемологична подсистема);
• рефлексивна функция: само благодарение на знанието ние можем да произведем ново знание (в подсистема за търсене и обмен на фактори за избор [критерии за оценка], респ. рефлексивна подсистема);
• информационна функция: само благодарение на знанието ние можем да направим подходящ избор на поведение въз основа на придобития опит (в подсистема за обмен на активатори – данни и информация, респ. комуникационна подсистема);
• технологична функция: само благодарение на знанието можем да предприемаме необходимите действия, съобразени с натрупания опит (в подсистема за отговор на активатори, вкл. за целенасочено предвиждане на бъдещето, респ. репродуктивна подсистема).

Накратко, знанието е необходимо чисто практически. Необходимо е дотолкова, че се е превърнало в задължителна норма, чието съблюдаване служи на човека за удовлетворяване на неговите потребности, служи за постигане на успех във всяка човешка дейност. Или, както казва Алексей Шухов:

„Обобщавайки цялата гама от необходими условия, ние трябва да си представим, че знанието се появява именно там, където се появява индивидът, чувстващ ограниченията на съществуващата практика, там, където се извършва преоценка, „ревизия“ на тази практика.“ (Шухов 2007: В-28).

Именно за да преодолеем ограниченията на действителността, въз основа на изградената до тук представа, можем да построим в помощ на всяко изследване следната познавателна матрица:

Рис. 1. Матрица на знанието (идея: Розов 1977: 126-127)

Построената универсална матрица на знанието ни дава възможност да структурираме рационално:

• изследваните събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки;
• прилаганите принципи, подходи, методи и средства;
• получаваните данни, информация и знания;
• постигнатите резултати;
• изготвяните текстове и изображения в хода на всяко проучване.

За да постигнем това, е необходимо да впишем тези събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки, принципи, подходи, методи, средства, данни, информация, знания, текстове и резултати в матрицата на знанието (рис. 1. Матрица на знанието). В такъв случай:

Първо. Определяме представляващите изследователски интерес събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки и ги съотнасяме съответно към условията, обектите, преобразуванията или резултатите, каквито те представляват.

Второ. Систематизираме, подреждаме и съпоставяме получаваните данни, информация и знания, като ги съотнасяме последователно и ги вписваме като данни, информация и знания съответно за условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Трето. Избираме подходящите принципи, подходи, методи и средства за изследване спрямо събитията, фактите, състоянията, обстоятелствата, предметите, явленията, процесите и причинно-следствените връзки, описани като съответните условия, обекти, преобразувания, резултати и взаимоотношения помежду им.

Четвърто. Обобщаваме постигнатите резултати, като ясно разграничаваме в тях изводите по отношение на условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Пето. Структурираме крайния си изследователски текст и/или изображения, като обособяваме в тях отделни раздели, посветени съответно на условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Обект и предмет

Досега използвахме „предмет“ и „обект“ като взаимозаменяеми понятия. За да бъдем прецизни в изследванията си, винаги е добре да направим разграничение между едното и другото. Да вземем наготово следното разграничение:

Табл. 1. Разграничение между обект и предмет

Обикновено говорим за „предмет на анализа“, „предмет на изследването“, „изследователски предмет“ и пр. Обектът е обособена част от света, ясно отделена от изследователя. Предметът не е част от обекта, а представлява конкретна проява на обекта, своеобразна гранична контактна област на обекта с действителността. Може би най-ясно разграничението обект-предмет проличава в следното определение на Алексей Шухов:

„Това, което може да бъде отделно, именно то е предметът. [...] Предмет е всичко това, в което е заложен разделител, представляващ проява от такъв вид, по отношение на която може да се говори за контактна способност. Тогава всичко, което не може да влезе в съприкосновение, то, извинете, не е предмет“ (Шухов 2007: В-37).

В този смисъл, обектът е предмет и предметът е обект, но обектът е обособеност, а предметът – съприкосновение. Всеки изследовател е отделен от обекта и едновременно с това – в съприкосновение с проявата му като предмет. В единия случай говорим за обективно отражение на света, отделено от субективните ни възприятия, в другия – за предметно отражение, свързано с нашите възприятия. За да преодолеем субективизма на възприятията, ни е необходимо да разграничим значението на обекта от смисъла на неговата проява като предмет.

Табл. 2. Разграничение между значение и смисъл

„По-просто казано, смисълът е нашето разбиране за революцията като очакване на светлото бъдеще, значението – тягостната картина на междуособната война.“ (Шухов 2007: В-3).

С други думи, за да преодолеем своя субективизъм, ни е необходима рефлексия.

Рефлексивен и рационален подход

Освен задълбочена представа за знанието, което се стремим да придобием, за да превърнем нашето проучване в обективно и достоверно научно изследване, трябва да сме наясно със съдържанието на друго основополагащо понятие от теорията на познанието – понятието „рефлексия“. 

Какво представлява рефлексията?

Рефлексията обикновено се разглежда като съзнателно насочвано отражение на действителността, чрез което подреждаме представата си за света по определен начин. Използваме рефлексия, за да произведем знание. Според изтъкнатия руски философ Михаил Розов:

Рефлексия е „всяко осъзнаване на минала дейност с цел изработване или формулиране на нормативи“ (Розов 1977: 84). 

„Бидейки свързана с методическа работа, рефлексията носи инженерен, конструктивен характер. Интересува я не това как фактически трябва да протича познанието, а това как то протича в някакъв оптимален случай.“ (Розов 1977: 113).

С други думи:

Рефлексията е едновременно съзнателно отражение на действителността по определени правила и съзнателен контрол за спазване на тези правила в изследователския процес.

Рефлексията разграничава значението и смисъла на случващото се и ни предпазва от грешката да припишем „неприсъщ смисъл на действителността“ (идея: Розов 1977: 84-113; срв. Шухов 2007: В-43). Произвеждането на знание е възможно [само] чрез рефлексия и изразява същността на познавателния процес (см. Розов 1977: 100-105; Розов 1965: 67). Рефлексията е неотменна част от всяко изследване. Прилагането ѝ означава, че използваме т.нар. рефлексивен подход.

Ако рефлексивният подход означава прилагане и контрол върху спазването на определени правила при изследване на даден предмет, възниква въпросът „Какви са или какви биха могли да бъдат тези правила на човешкото познание, които ни позволяват да си изградим обективна и достоверна представа за света?“. Отговорът на този въпрос, според нас, са т.нар. „принципи на научната рационалност“. Блестящо виждане, свързано с принципите на научната рационалност, ни предлага Димитър Гинев със своя труд „Диалози за научната рационалност“ (1989). Можем да използваме неговите прозрения, за да формулираме търсените от нас рационални принципи.

Какво представляват

принципите на научната рационалност?

Принципи на научната рационалност са принципите на емпиричното потвърждение, инвариантността, номотетичността (номологичността) и непротиворечивостта. Димитър Гинев ги нарича „критерии за научна рационалност“. Изпълнението на тези критерии придава на познанието характеристиките, които разграничават рационалното научно познание от всекидневното (см. Гинев 1989: 27 и сл.). За да си изградим рационална научна представа, посочените характеристики трябва да бъдат вписани в целия познавателен процес. Именно в този смисъл казваме, че са „принципи на научната рационалност“.

Според Димитър Гинев съществуват и други критерии: деаксиологизация, финализация, диалогичност и холистичност (вж. Гинев 1989: 24-29, 41-42 и др.). Имаме основания, обаче, да приемем, че прилагането на принципите на емпирично потвърждение, инвариантност, номологичност и непротиворечивост автоматично води до деаксиологизиране, финализиране, диалогичност и холистичност на представата ни за реалността.

Емпиричност (E). Прилагането на принципа на емпирично потвърждение [6] означава първоначално да изберем такава съставна част на света, в който живеем, която представлява интерес за нас, носи в себе си най-характерните му черти, невъзможно е да бъде разделена на по-малки съставни части в хода на по-нататъшното ни изследване, без да изгуби интересуващите ни характеристики, и затова представлява нещо като неделим атом или квант в съществуващия свят. За нас това трябва да бъде някакъв непосредствено даден предмет, представляващ интерес за нас такъв, какъвто е. Следващите стъпки в прилагането на принципа на емпиричността са:

• да изградим идеален образ на обособения „квант действителност“ с неговите съществени свойства и да включим тази идеализация в представата си;
• да обозначим съдържанието на нашата идеализация с подходящо понятие, което да използваме в изследването си;
• да използваме нашата идеализация за разграничаване на предмета на изследването от останалата част от действителността;
• да очертаем предметното поле на нашето изследване, т.е. онзи обхват от действителността, в който наблюдаваме изследвания предмет (идея: Гинев 1989: 14-21, 102-110).

Димитър Гинев нарича този „атом“ или „квант“ от действителността „елементарна форма на битийност“ (вж. Гинев 1989: 102-110).

Прилагането на принципа на емпиричност води естествено до деаксиологизиране, т.е. до освобождаване на нашето изследване от неприсъщи, субективни стереотипи, ценности, нагласи и пристрастия.

Пример 3. Физика, химия, антропология, стратегически изследвания

Елементарна форма на битийност във физиката е квантът, в химията – атомът, в антропологията – човекът, в стратегическите изследвания – сигурността. 

С други думи, науката физика изследва предметно поле, в което неделими частици са квантите. Всички взаимодействия в предметното поле на физиката произтичат от свойствата на квантите. Идеалният образ на квантите с техните свойства формира съдържанието на понятието „квант“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на квантите в реалния свят. [7]

По сходен начин, науката химия изследва предметно поле, в което неделими частици са атомите. Всички взаимодействия в предметното поле на химията произтичат от свойствата на атомите. Идеалният образ на атомите с техните свойства формира съдържанието на понятието „химичен елемент“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на атомите в реалния свят.

В същия смисъл, науката антропология изследва предметно поле, в което неделими частици са хората. Всички взаимодействия в предметното поле на антропологията произтичат от свойствата на хората. Идеалният образ на човека с неговите свойства формира съдържанието на понятието „човек“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на хората в реалния свят.

Аналогично, стратегическите изследвания обхващат предметно поле, в което неделима частица е сигурността. Всички взаимодействия в предметното поле на стратегическите изследвания произтичат от свойствата на сигурността. Идеалният образ на сигурността с нейните свойства формира съдържанието на понятието „сигурност“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията в реалния свят от гледна точка на сигурността.

Основните понятия, чието съдържание изпълва предметното поле на отделните науки, са идеализации на реално съществуващи „елементарни форми на битийност“ и тяхното съществуване може да бъде и е потвърдено експериментално. Последното означава, че е спазен принципът на емпиричност. 

Взаимовръзките между идеализациите отразяват закономерностите (т.е. номологията) на действителността, която изследват, и формират теорията, която описва тази действителност.

Инвариантност (I). Прилагането на принципа на инвариантност означава поне три неща едновременно:

• да търсим и разкрием в нашето изследване относително постоянен изследователски предмет с постоянни прояви и взаимодействия в реалния свят;
• постоянните прояви и взаимодействия в реалния свят да бъдат отразени в понятията, които използваме, в нашите идеализации и в нашата цялостна представа за нещата от действителността;
• съдържанието на нашите идеализации и понятия да е неизменно така, както са неизменни предметите, техните прояви и взаимодействия в реалния свят (идея/см.: Гинев 1989: 25-35).

Номологичност (N). Прилагането на принципа на номологичност означава в нашето изследване да търсим и разпознаваме някаква постоянна закономерност (причинно-следствена връзка). Представата ни за тази закономерност трябва да обяснява зараждането, съществуването, преобразуването и изчезването на предмета на изследване, определен чрез обособената от нас неделима част от действителността. Разкритата закономерност предопределя динамиката на изследвания свят, като свързва в подредена структура сродни неделими части от него, например, кванти с кванти, атоми с атоми, човек с човек, сигурност с несигурност и т.н. Фундаменталната закономерност предопределя типа онтологическа схема (динамична онтология) в представата ни за света. Закономерността е начинът, по който се образуват все по-сложни и по-сложни форми в изследвания свят, например, от кванти към атоми, от атоми към молекули, от хора към общества. Закономерността формира онтологическата картина (статичната отнология) като единна цялост и ѝ придава динамика (идея/см.: Гинев 1989: 102 и сл.).

Непротиворечивост (H). Непротиворечивостта е един от основните принципи на научна рационалност, разглеждан като „абсолютен критерий за научност“. Прилагането на принципа на непротиворечивост означава, че изграждаме такава представа за изследвания предмет, която едновременно отразява вярно действителността и съответства на вече придобитите представи. За да постигнем непротиворечивост в проучването си, то едновременно трябва да е всеобхватно и универсално, т.е. да обхваща едновременно всички и всеки отделен случай на проява и взаимодействие на изследвания предмет. С други думи, само когато изследването ни е всеобхватно и универсално, можем да сме сигурни, че то е и непротиворечиво или не е. Защото само тогава можем да сме сигурни, че не съществува случай, при който представата ни за изследвания предмет не отразява вярно действителността или не съответства на вече придобитите представи. Когато нашето изследване е всеобхватно, универсално и непротиворечиво в следствие на това, тогава то отразява действителността в нейната цялост. В този смисъл цялостността (холистичността) на нашето изследване е естествен резултат от прилагането на принципа на непротиворечивост. Разбира се, нашето проучване може да ни доведе до алтернативно разбиране за изследвания предмет, което отхвърля вече съществуващи представи. В такъв случай прилагането на принципа на непротиворечивост изисква допълнително да проучим дадения предмет, за да си изградим изчерпателна познавателна представа за него. Само когато нашето проучване е всеобхватно, универсално, непротиворечиво, цялостно и изчерпателно, то е завършено. С други думи, можем да приемем, че последователното прилагане на принципа на непротиворечивост води до, събира в себе си и означава едновременното прилагане на принципите на холистичност (цялостност), комплементарност (допълнителност) [8] и финализация (завършеност), често отделяни като самостоятелни рационални принципи (идея/см.: Гинев 1989: 15-27). [9]

Рис. 2. Рационални принципи

Да зададем по друг начин въпроса „Как да изградим необходимата ни познавателна представа?“, като го преформулираме по следния начин: „Как да придобием необходимото ни знание?“! Въз основа на всичко казано до тук, отговорът е: „По пътя на рефлексията, което означава съзнателно да прилагаме и контролираме спазването на рационалните научни принципи“. Защото само въз основа на рационалните научни принципи можем да преодолеем своите светогледни, когнитивни, културни, ценностни и исторически пристрастия – т.е. субективизма, присъщ на всеки човек (идея/см.: Гинев 1989: 27-36).

Затова рационалните принципи, както и рефлексията, (следва да) са неотменна част от всяко изследване, от всеки истински познавателен процес. Прилагането на принципите на научната рационалност означава, че използваме рационален подход в познавателния процес.

Ако свържем прилагането на рефлексията и принципите на научната рационалност, можем да кажем, че използваме всеобхватен рефлексивен рационален подход в познавателния процес.

Обобщение

Краткият преглед на основите на анализа ни позволява да разберем следното:

1. Основната цел на всяко изследване, която определя всяка изследователска задача, е получаването на знание.

2. Знанието отразява структурата и динамиката на действителността, като съдържа в себе си отражения на: определени условия; обектите, намиращи в тези условия; преобразуванията, извършвани с обектите, и резултатите от тези преобразувания. Въз основа на такова разбиране за знанието, можем да насочим нашето изследване в търсене, разпознаване и проучване на свързани помежду си условия, обекти, преобразувания и резултати. 

3. Нашето разбиране за знанието може да се изрази в модел, който да превърнем в изследователска матрица. Матрицата на знанието позволява в началото, в хода и при завършването на всяко проучване непрекъснато да задаваме и търсим отговори на поне четири основополагащи въпроса:

• Какви са условията, които изследваме?
• Кои са обектите, които съществуват в дадените условия и представляват изследователски интерес?
• Какви преобразувания се извършват с обектите при дадените условия?
• Какви са резултатите от преобразуванията с обектите в дадените условия?

4. Определяме онази част от действителността, която представлява изследователски интерес за нас, със следните уточнения:

• Приемаме, че изследваната част от действителността едновременно е отделена от и свързана с останалата част от действителността, едновременно независима и зависима от условията, в които се намира.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като относително независима от условията, я представяме като „обект“ на нашето изследване.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като относително зависима от условията, я представяме като „предмет“ на нашето изследване.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като обект, акцентираме върху нейната обособена цялост.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като предмет, акцентираме върху съприкосновението ѝ с останалата част от действителността.
• В смисъла на направените до тук уточнения, разглеждаме предмета на нашето изследване като проява на изследвания обект.

5. Въз основа на разграничението обект/предмет, разграничаваме значението и смисъла на всяко изследване. За нас значението е онова, което не зависи от изследователската ни задача, а смисълът – онова, което произтича от нея. Значението се определя чрез обекта на изследване, смисълът – чрез неговия предмет. С други думи, значението обхваща независимите от изследователя причинно-следствени връзки между обекта и действителността, а предметът – причинно-следствените връзки, които представляват интерес от гледна точка на изследователската задача, от гледна точка на потребностите на изследователя.

6. Изследването на всеки предмет трябва да се извършва чрез рефлексията и въз основа на принципите на научната рационалност. Затова изследователският ни подход към всеки предмет трябва да е рефлексивен и рационален, за да постигнем обективно и достоверно знание за действителността. 

7. Рефлексията е съзнателно изследователско усилие за прилагане и контрол върху спазването на принципите на научна рационалност. Рефлексията винаги е и следва да бъде рационална, а рационалните принципи са тъканта, от която е изградена рефлексията. 

8. Рационални научни принципи са принципите на емпиричност, инвариантност, номологичност и непротиворечивост. Прилагането им може да бъде сведено до отговорите на следните четири въпроса:

• Нашата представа, нашето знание, за да бъде знание, съответства ли на действителността, отразява ли обективно и вярно реалността?
• Съдържанието на нашата представа, на нашето знание, за да бъде знание, обхваща ли едни и същи предмети, техни прояви и взаимодействия?
• Представата, знанието ни за света, за да бъде знание, разкрива ли действителни причинно-следствени връзки, закономерности?
• Нашата представа, нашето знание, за да бъде знание, формира ли непротиворечив, цялостен, всеобхватен и завършен образ на света?

9. Дори един от отговорите на нашите рационални въпроси да е отрицателен или да не може да бъде даден, това е знак за необходимостта да преосмислим разбирането си за света. Положителните отговори на поставените въпроси показват, че представата ни е изградена чрез рефлексия, че сме придобили знанието, което ни е необходимо. Тогава изследването ни и неговите резултати, изразени в нашето знание, притежават:

• емпиричност, т.е. отразяват обективно и вярно действителността;
• инвариантност (постоянство), т.е. отразяват едни и същи обекти, техни прояви и взаимодействия в действителността;
• номологичност, т.е. отразяват постоянни причинно-следствени връзки в действителността;
• непротиворечивост, т.е. отразяват непротиворечива причинно-следствена връзка на проявите и взаимодействието на обектите в действителността.

Представените по такъв начин „основи на анализа“ представляват критерии, въз основа на които можем да изберем и приложим подходящите методи за нашето изследване. Необходима ни е, обаче, още една стъпка – следващата стъпка към превръщането на анализа в наука е да използваме методите, които се прилагат във всяка научна дисциплина, които затова наричаме общонаучни методи и които (трябва да) са задължителна част от аналитичните ни знания и умения.

Бележки:

[1] Понятието „универсален образец“ означава „образец, който е достоверен и приложим за всички случаи изобщо и във всеки случай поотделно“. (м.бел.).

[2] Понятието „фактор за избор на поведение“ можем да разберем в смисъл на „критерий за оценка при избор на поведение“. (м.бел.).

[3] Понятието „нормативно закрепено значение“ можем да заменим със „задължително прието значение“, в смисъл на „задължително тълкуване по определени правила“. (м.бел.).

[4] Понятието „резултат от целенасочено търсене“ в същността си е „резултат от рефлексия“. За рефлексията виж по-нататък. (м.бел.)!

[5] „Мнемологична подсистема“ в смисъл „подсистема за запаметяване, запис, съхраняване на натрупан опит“. (м.бел.).

[6] Само за краткост, можем да приемем по-кратката формулировка „принцип на емпиричността“ в смисъла, вложен от Димитър Гинев (см. Гинев 1989: 14-21, 102-110 и сл.). (м.бел.).

[7] Разбира се, примерът на физиката показва също така, че не съществува абсолютно неделима елементарна форма на битийност: наличието на субатомни частици е великолепно доказателство както за безкрайността на света, така и за безкрайността на човешкото познание. (м.бел.).

[8] Възможно е комплементарността (допълнителността) да се възприеме и като „всеобхватност“ или „достатъчност“. (м.бел.).

[9] Приемаме условни обозначения на рационалните принципи, както следва: E – за емпиричността; I – за инвариантността; N – за номологичността и H – за непротиворечивостта. (м.бел).

Източници:

1. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с.

2. Енциклопедичен..., 2012: Енциклопедичен речник по логика и семантика. Съставител: проф. д.ф.н. Марин Табаков. София: Звезди, 2012, 512 с.

3. Речник..., 1998: Речник на чуждите думи в български с приложения. Трето издание. Автор: Иван Габеров. Велико Търново: Габеров, 1998, 944 с.

4. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.

5. Розов 1977: Розов, Михаил. Проблемы эмпирического анализа научных знаний. Новосибирск, 1977, 224 с.

6. Седем..., 18.07.2019: Седем години след атентата в Сарафово няма осъдени. – News.bg, HTML, 18.07.2019, достъп: 19.12.2019, url.

7. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с.

8. Спицнадель 2000: Спицнадель, Василий. Основы системного анализа. Санкт-Петербург: Бизнес-пресса, 2000, vusnet.ru, MSWord, 326 с., доступ: 12.08.2007; актуализированная ссылка: vixri.com, PDF, 223 с., доступ: 20.04.2020, url.

9. Съвременен..., 1995: Съвременен тълковен речник на българския език с приложения. Трето издание. Автори: Стоян Буров, Валентина Бонджолова, Мария Илиева, Пенка Пехливанова. Велико Търново: Габеров, 1995, 1004 с.

10. Философский..., 1983: Философский энциклопедический словарь. Главная редакция: акад. Л. Ф. Ильичев, акад. П. Н. Федосеев, д.ф.н. С. М. Ковалев, д.ф.н. В. Г. Панов. Москва: Советская энциклопедия, 1983, 840 с.

11. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественного анализа, nounivers.narod.ru, HTML, доступ: 28.08.2007.

12. Burchill et al. 2005: Burchill, Scott, et al. Theories of International Relations. Third Edition. New York: Palgrave MacMillan, 2005, palgrave.com, PDF, 61 p., access: 03.02.2009; updated reference: lib.jnu.ac.in, PDF, 321 p., access: 17.08.2019, url.

13. Davies et al. 2003: Davies, Islay, et al. Using Meta Models for the Comparison of Ontologies. Hammamet, Tunisia, 2003, emmsad.org, PDF, 10 p., access: 21.09.2009; updated reference: eprints.qut.edu.au, PDF, 9 p., access: 17.08.2019, url.

14. EB: Encyclopædia Britannica, britannica.com: Madrid train bombings of 2004, access: 12.10.2019, url.

15. MWD: Merriam-Webster Dictionary, merriam-webster.com: methodology, access: 12.10.2019, url.

© Оригинална публикация: 05.11.2022

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 11-32, ISBN 978-954-91927-4-2.
2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 13-32, ISBN 978-619-152-096-1.
3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 87-105, ISBN 978-619-188-457-5.
4. Гюров, Румен. Онтологически основи на анализа. София: Studia Analytica, 13.04.2014, url.
5. Гюров, Румен. Разпознаване на риска. София: Studia Analytica, 23.07.2022, url.
6. Гюров, Румен. Когнитивни методи. София: Studia Analytica, 17.12.2022, url.
7.  Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023, url.

Онтологически основи на анализа

Румен Гюров

(изтегляне)

„Който се захваща с частни въпроси без предварително решаване на общите, неизбежно на всяка крачка неосъзнато за себе си ще се „натъква“ на тези общи въпроси. А натъквайки се на тях сляпо, във всеки случай означава да обрича политиката си на най-лошите колебания и на безпринципност.“ − В. И. Ленин

„... авторът нито за миг не забравя, че това, което е позволено на класиците, не е позволено на този, който живее по-късно, ако го прави прекомерно сериозно.“ − Рубен Таросян

Към онтологията на анализа

Методологията на научното изследване изначално предполага наличие на идеална онтологична картина на света, която да направи възможно описанието, тълкуването, оценката и обяснението на случващото се. С други думи, онтологичната картина прави мислима „самата непосредствено дадена от гледна точка на предметното действителност“ (Гинев 1989: 73). 

Иначе казано, всяка методология трябва да се опира върху систематизирана светогледна представа само въз основа на която познавателната рефлексия може да постига желаните резултати. Очертаването на тази представа не е самоцелна демонстрация на всезнание, нито познавателно разпиляване и псевдонаучен напън. Приемането на необходимостта от развита онтологична представа и нейното осъзнаване е методологически императив, който само опростенчески може да бъде осъден и етикетиран иронично като проява на всичкология. Систематизираното изложение на даден светоглед е нещо много сериозно и отговорно – едновременно строга и отворена, рамкираща и генерираща познанието онтологическа парадигма. 

Изграждането на онтологическа парадигма дава редица преимущества в изследователското търсене: поставя рационалните основания на познавателния процес, позволява по-нататъшно развитие на концептуалното осмисляне на света, изчиства несъответствията и недоразуменията, улеснява споделянето на придобитото знание (Davies et al. 2003: 3).

Онтологическа парадигма: картина и схема

„За да опишем това, което се случва, трябва да задраскаме старата дума „наблюдател“ и на нейно място да сложим новата дума „съучастник“. В някакъв странен смисъл Вселената е Вселена на съучастници.“ − Джон Уилър

Онтологическата картина в научното познание представлява съчетание от идеализации (Гинев 1989: 88), което е сглобено по определена онтологическа схема (Гинев 1989: 94). Заради характера на взаимовръзката си онтологическата картина и онтологическата схема могат да бъдат разглеждани като цялост, онтологическа парадигма – сплав между (представите за) съществуващия свят и (за) непрекъснато пресъздаващата го и подреждаща причинност. От такава гледна точка казано по-просто, онтологическата парадигма е светогледната представа на изследователя, която му позволява да познава действителността: да се отграничава от нея и да постига познавателно единение с нея. В изказа на философията тази светогледна представа обикновено бива назовавана също онтология (вж. Davies et al. 2003: 2).

Разбирана по подобен начин, онтологическата парадигма е едновременно предпоставка и следствие за развитието на познанието (Гинев 1989: 94-95). В качеството си на предпоставка… 

„… онтологията стои в началото на всяко проучване. Ние не можем да дефинираме проблема… без да предпоставим някаква основна структура, състояща се от включени в нея значими цялости и от формата на значимите отношения помежду им“ (Burchill et al. 2005: 22). 

Смисълът на изходната онтология (картина) е в точното очертаване на предметната област на дадено изследване (Blackburn 2007: 104–105). Смисълът на онтологическата парадигма (схема) е в производството на идеализации и в тяхното съчетаване по зададена закономерност (номологичност) (Гинев 1989: 102, 141 и сл.). 

Метаметодологически изисквания

При изграждането на онтологическа парадигма е необходимо да бъдат спазвани метаметодологическите принципи на научна рационалност, свързани с наличието на: емпирично потвърждение, инвариантност, точно определена номологичност и непротиворечивост (Гинев 1989: 27).

Емпиричното потвърждение в рамките на изгражданата онтологическа картина идва с избора на идеализация, която да послужи като критерий за (разпознаване на) съществуването или несъществуването в (на) обкръжаващата действителност. Критерий (в разпознаването) е т. нар. елементарна форма на битийност (ЕФБ), която представлява атом, квант на съществуване в дадена онтология (Гинев 1989: 102). Иначе казано, елементарната форма на битийност очертава границите, в които познаващият субект разпознава съществуването или несъществуването на дадена действителност (обект, събитие, част от действителността, цялата действителност...). Елементарна форма на битийност във физиката е атомът, в химията – химическият елемент, в антропологията – човекът, в стратегическите изследвания – сигурността... и пр. Всъщност, основните понятия, маркиращи предметното поле на науките, са обозначения на ЕФБ. Взаимовръзките помежду им очертават закономерностите (номологията) на действителността, която изследват, и формират теорията, която я описва. Разбира се, примерът на физиката показва, че не съществува неразложима на съставки елементарна форма на битийност: субатомните частици са доказателство в тази посока, както и в посока на безкрайността на познанието.

Инвариантността, възведена в рационален принцип, означава разпознаване на неизменни „синтетично-априорни структури“ на две равнища: първо – в контекстуално валидната проява на елементарна форма на битийност (предмета на познание), и второ – в тълкуването на проявената форма на битийност чрез научната идеализация (Гинев 1989: 95–96). Така инвариантността е необходимата и неизменна „червена нишка“ (Френсис Бейкън, по Герджиков 1995: 23), сплитаща единството на емпирия и теория, действителност и познание. 

Номологичността като рационален принцип означава разпознаване на закономерност в зараждането, съществуването, преобразуването и изчезването на елементарната форма на битийност, т. е. откриване на фундаментална закономерност, която създава и разрушава, поддържа и променя обкръжаващата действителност. Фундаменталната закономерност предопределя типа онтологическа схема, като свързва по определен начин едни ЕФБ с други ЕФБ, произвежда все по-сложни и по-сложни форми на битийност и така изразява целостта на дадена онтологическа картина (Гинев 1989: 102 и сл.). 

Непротиворечивостта е един от основните принципи на научна рационалност, разглеждан дори като „абсолютен критерий за научност“. Принципът на непротиворечивост е призван да постигне всеобхватност, универсалност на познанието, като непрекъснато преодолява противоречията в познавателното отражение. Непротиворечивостта обаче среща сериозни предизвикателства в случаите, когато онтологическата парадигма допуска едновременното съществуване на алтернативи (взаимно изключващи се форми на битийност). В такива случаи, за да преодолее познавателния парадокс, принципът на непротиворечивост бива заместван от принципа на допълнителност (комплементарност) и тогава последователното търсене на непротиворечивост неизбежно допълва онтологията с „непарадоксална алтернативност“ (вж. Гинев 1989: 15–16). Така комплементарността по необходимост се превръща в непосредствено продължение (автоматично следствие) на непротиворечивостта. Само по такъв начин изгражданата познавателна представа за света става универсална вследствие на своята непротиворечивост. Съчетаването на непротиворечивост и допълнителност позволява познанието да отразява единството на света: в холистична онтология, описана в единна картина, чрез единна форма на битийност, по единна схема, на основата на единна закономерност – в една парадигма. Неизбежното съчетаване на непротиворечивост и допълнителност в научното познание може да бъде разглеждано като прилагане на единен принцип на целостта (принцип на холистичността).

Принципите на научната рационалност са своеобразни параметри на научното познание; на метаметодологическо равнище те са абсолютно равноправни звена в процеса на идеализация. Смисълът на тяхното прилагане се изразява в това, че позволяват: 

− определяне на изследваната действителност в нейната цялост чрез формулиране на обединяващи я закономерности; 

− разпознаване на формата на битийност на изследвания обект (разпознаване на предмета) в извънопитен план; 

− организиране на познавателния апарат за интерпретиране на тези закономерности; 

− въвеждане на критерии за непосредствено идентифициране на изследователския предмет в рамките на организирания познавателен апарат (Гинев 1989: 104). 

Разбира се, за да бъде постигнато такова равнище на рационалност, онтологическата парадигма трябва да бъде освободена от привнесената ценностна ориентация на познаващия субект, свързана с неговите светогледни, когнитивни, културни и исторически нагласи (Гинев 1989: 27–36). Търсенето на решение на задачата за постигане на обективност на познанието, стига до границите на познаващия субект, до границите на науката като рационално организирано отражение на действителността. 

Граници на научната рационалност

Граници на научната рационалност са границите на човешката жизнедейност. Границите на рационалността обаче не са някакви външни ограничения за познанието като човешка жизнедейност; те представляват вътрешно присъщ генетичен код за активно подреждане на обкръжаващия човека свят и за внасяне на о–пределеност, респ. граничност, в неопределената безпределност (Герджиков 1995: 10–12). Рационалността на науката целенасочено снема действителността в онтологическа парадигма, която представлява внесеният ред в жизнения човешки свят и в изследователското усилие. Рационалният ред подпомага оцеляването на човека, като посочва място му в света, организира усилията и развива уменията му за овладяване на действителността (Герджиков 1995: 16).

Рационалната парадигма, построена от всекидневното разсъждение или от науката като висша рационална изява, е относителна. Относителността й произтича от самата рационалност. Защото както обикновената рационалност, така и:

„Науката [като рационална изява] изследва само обусловеното, пространствено-времевото, категориално фиксираното, възможния опит. Тя не контактува с Абсолютното“ (Герджиков 1995: 13). 

Относителността на рационалната онтологическа парадигма не е задължително недостатък, а е просто характеристика, която трябва да бъде взета предвид при рационалното (вкл. научно) решаване на всяка познавателна задача.

Накратко, границите на рационалната онтологическа парадигма са относителни и те очертават на жизненото пространство на човека в безграничен свят, изпъстрен с неопределеност.

Освен относителна, рационалната парадигма е винаги и телеологична, подчинена на цел, сводима до възпроизвеждане и разгръщане на живота. При изграждането на онтологическа парадигма познанието винаги има цел (Чешев 2003; вж. и Forster 1997: 6). Онтологията нормира познанието чрез целта, без да задава абсолютизирани предписания. В нейните граници разумът преобразува проблеми в решения, а не следва самоцелно правила (Герджиков 1995: 211).

Наличието на рационална онтологическа парадигма е задължително условие за успеха на всяка научна дисциплина, включително например при моделирането на изкуствен интелект (Bara et al. 2001: 2) и управлението на бази данни (Welty, Murdock 2006). Добре построената парадигма е необходима предпоставка не само за научното познание, но и в стратегическия (разузнавателен) анализ, нагледно доказателство за което е използването на предварително изградена онтология в методологията на ситуационния анализ (Devlin 2005). 

За наличието на рационална онтологическа парадигма е необходимо да познанието да разполага със средство и подход, чрез които тази парадигма да бъде построена. 

Диалектическа матрица и философски подход

„Нещата получават своето съществуване и естеството си чрез взаимната зависимост и не са нищо сами по себе си.“ − Нагарджуна

В метаметодологическия контекст дотук онтологическата парадигма е описана преди всичко като емпирична даденост, т. е. спрямо самата нея е приложен принципът на емпирично потвърждение. По подразбиране следващата (но не задължително хронологически) метаметодологическа стъпка е в посока на инвариантността. Това означава разпознаване на спецификата на онтологията: разкриване на онова неизменно онтологическо ядро, което определя действителността такава, каквато е. Разкриването на инвариантността на света, на неговото единство в многообразието от проявите му, е задача, чието решение е възможно с най-различни средства, вкл. чрез прилагане на т. нар. философски подход. Този подход е плод на добре развита научна традиция, в руслото на която е широко използван от представителите на диалектическия материализъм. В тази традиция изследователското усилие е насочено по специфичен начин към фундаменталните закони на съществуващото, вкл. към отношението познание–действителност.

Познанието отразява действителността, каквато е. Заедно с това познанието е част от действителността и също е действителност. Действителността е самоотразяваща се действителност чрез познанието. Следователно познанието едновременно е отразяване и самоотразяване на действителността. Затова познанието притежава всички особености на действителността и нейната онтология; неговите онтологически основи са заложени по необходимост и неизбежност в неговото единство с действителността. Иначе казано: 

„Основополагащите структури на действителността, мисленето и езика (същност и субстанция) са от един и същи порядък. Синтактичните връзки на думите (лексемите) отразяват връзките на мисълта в мозъка, които от своя страна трябва да съответстват на реалните връзки в онтологичния свят. Подреждането на връзките между думите, идеите и нещата в реалността по принцип трябва да са еднакви“ (Семерджиев 2000: 113). 

С други думи, онтологическите основи на всяко познание са вкоренени дълбоко в диалектиката на природата. Диалектиката на природата структурира веригата на познанието: поражда мисълта като отражение на действителността, задава технологията на мислене, налага нормите на осмислянето и предопределя крайния мисловен продукт. 

„Диалектиката на нещата е диалектика на имената; диалектиката на света и битието е диалектика на името, в което е даден светът и е дадено битието. Ако е построена диалектиката, то е построено диалектически цялото битие и даже много повече – построена е смисловата връзка на всичко с всичко, а в това число и в частност смисловата връзка на нашата човешка мисъл с окръжаващото я безкрайно битие...“ (Герджиков 1995: 120). 

Диалектиката на природата формира диалектиката на мисълта. И обратно: диалектиката на мисълта формира диалектиката на природата. 

Преведено на метаметодологически език, диалектическото единство на природата и мисълта е изразено в онтологическата схема, която снема причинността от действителността в познанието, пренарежда повторно света и пре–създава онтологическата картина в цялостна онтологическа парадигма. По такъв начин онтологическата схема се превръща в своеобразна диалектическа матрица. Значението на диалектическата матрица е в това познанието да изхожда от единната онтология като предпоставка, да я преобразува рационално в теоретична представа, да се завръща в природата на нещата като стандартизирана практика и да постига (овладява) действителността като крайна цел. Като снета онтологическа схема диалектическата матрица о–раз–мерява онтологическата парадигма, определя я рационално (в някакво отношение) и я операционализира (прави я удобна за постигането на някаква цел): превръща еднозначно света в емпирично разпознаваема и постижима цялостна действителност.

В този контекст неизменното онтологическо ядро, познавателно снетата от действителността онтологическа схема, инвариантът на причинността на света, диалектическата матрица на единство между природа и мисъл не е нищо друго освен диалектиката на фундаменталните закони на битието, законите за: 

− взаимната връзка между нещата; 

− взаимното проникване на противоположностите; 

− преминаването на количеството в качество и обратно; 

− отрицанието на отрицанието.

Обикновено основните закони на диалектиката биват свеждани до три: „закона за преминаването на количеството в качество и обратно; закона за взаимното проникване на противоположностите; закона за отрицание на отрицанието“ (Енгелс 1984: 202 и сл.). Доколкото диалектиката разглежда взаимовръзките в обкръжаващия свят, със сигурност може да бъде откроена единната основа, холистичната предпоставка за наличие на диалектически закони – единството на света, за което става дума. Затова изходната представа за взаимната връзка между нещата и явленията е неотменно предусловие за прилагането на диалектическия философски подход. Това би удовлетворило и метаметодологическото изискване за прилагане на холистичния (непротиворечив и комплементарен) принцип в познанието. 

Сиреч, подходът на всяко изследване трябва да търси като обособен инвариант взаимната връзка между нещата и явленията и на тази основа, едновременно с това проявите на другите три диалектически закона по отношение на един и същ предмет на изследване. 

Прилагането на диалектическата матрица не означава единствено открояване на пределно общата диалектика на ставащото, но означава също и разкриване на конкретната причинност, на конкретната проява на общите диалектически закони. В метаметодологически план това означава прилагане на принципа на номологичност, т. е. разпознаване на конкретния вид закони, които са проява на диалектическите. Без номологичност, без разкриване на причинно-следствена връзка онтологическата парадигма, диалектиката, рационалността и науката са немислими и невъзможни (вж. Герджиков 1995: 16–17). Затова именно е особено важно конкретното разбиране за номологичността. 

Номологичността може да бъде разглеждана включително като най-общ дискурс (Герджиков 1995: 89–108), т. е. като най-обща „форма на свързване на неща и събития, възприемани в пространството и времето или създадени в науката“. Снета рационално, номологичността е относителна и обхваща два по-специфични, рационални дискурса: каузален – според причината (респ. необходимостта и случайността), и телеологичен – според резултата (респ. предназначението и целта). 

„Светът се възприема в пространство и време. Светът се мисли преди всичко чрез зададени и създадени детерминационни вериги – причинност и телеология. [...] Това са два начина да се свързват събития в траектории и да се придава значение на тези траектории. В единия случай траекториите се мислят като „дадени“, „обективни“ – в полето на опита нещата и събитията „се свързват сами” и някои вериги се обособяват. В другия случай траекториите се мислят като „създадени“, „субективни“ – в полето на опита нещата и събитията се осмислят с оглед предназначение и цел“ (Герджиков 1995: 90).

И в двата дискурса става дума единствено за причинност (Герджиков 1995: 89–96). 

В каузалния дискурс причинността не е отношение между неща и събития, а нещо друго – необходимост и неизбежност, „тъждество на причина и действие“: 

„Причината и действието са тъждествени онтологически. [...] Причина и действие са едно“ (Хегел, по Герджиков 1995: 91–92).

На метаметодологически език, действието е елементарна форма на битийност на причината. Емпирично потвърждение на действието е силата, емпирично потвърждение на причината е енергията. Силата е елементарната форма на битийност на енергията (Герджиков 1995: 91–92; Гинев 1989: 102 и сл.). 

Каузалната причинност в рационалното познание е относителна, тъй като нищо в дадено събитие не причинява по необходимост друго събитие.

„Работата е там, че всяко причиняване изисква условията да са налице“ (Герджиков 1995: 91). 

„Причинните вериги са идентифицирани от нас последователности в безкрайната и необхватна мрежа от „неща” и „събития”. Те са условни, доколкото техните елементи не са безусловно отграничени във времето – всяко отделно събитие, всеки отделен член на веригата, може да се разложи на неограничен брой под–събития.“ (Герджиков 1995: 93). 

В телеологичния дискурс резултатът (следствието, предназначението, целта) е източник на причинността в човешкия опит (Герджиков 1995: 93–94), респ. резултатът не е отношение между неща и събития, а нещо друго – следствие и цел. 

„Човек установява причинна връзка между своите действия и техните резултати в своя опит. Той се идентифицира като начало на вериги събития, телеологични траектории, които водят към следствия, цели“ (Герджиков 1995: 94). 

Телеологичната причинност в рационалното познание, както и каузалната, също е относителна. Получаването на дадено следствие, изпълнението на дадено предназначение, постигането на зададена цел също е зависимо от условията. 

В този контекст номологичността е относителна каузална и/или телеологична причинност, която предопределя, позволява, поражда и разгръща съответно два основни типа рационални обяснения на действителността: чрез значение и чрез смисъл (Герджиков 1995: 96–108). В каузалния дискурс условията и причината са в сърцевината на обяснението и са добре определени като значение (Герджиков 1995: 98), в телеологичния – обяснението е основано главно върху изчерпателното определяне на действието и резултата като смисъл за субект-обектното взаимодействие (Герджиков 1995: 100–103). 

Рационалните обяснения са резултат от различни равнища на методологията на изследване. Тези равнища не са приумица и познавателен произвол, а широко дискутирана стратификация на методологията от философска гледна точка. В съответствие със методологическата стратификация рационалните обяснения могат да бъдат получени на онтологическо, епистемологическо, чисто методологическо и технологическо (като съчетание на първите три, практикоприложно, смесено, интердисциплинарно) равнище (вж. Floridi 2001: 3). Всяко равнище обогатява познанието за съответната предметна област и улеснява решаването на познавателните задачи. 

Рационалните обяснения с цялото богатство на тяхното значение и смисъл произтичат от отговорите на въпросите, свързани със знанието, и водят до епистемологическите основи на познанието.

Източници:

1. Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995, 306 с. 
2. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с. 
3. Енгелс 1984: Енгелс, Фридрих. Диалектика на природата (Извадки), с. 269-334. – В: Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Избрани произведения в десет тома. Том ІІ, София, 1984, 336 с. 
4. Капра 1997: Капра, Фритьоф. Дао на физиката, София, 1997, 376 с. 
5. Семерджиев 2000: Семерджиев, Цветан. Стратегическо ръководство (лидерство). София, 2000, 384 с.
6. Спицнадель 2000: Спицнадель, Василий. Основы системного анализа. Санкт-Петербург: Бизнес-пресса, 2000, vusnet.ru, MSWord, 326 с., доступ: 12.08.2007; актуализированная ссылка: vixri.com, PDF, 223 с., доступ: 20.04.2020, url.
7. Таросян 2007: Таросян, Рубен. О четверояком корне достаточного основания, nounivers.narod.ru, HTML, доступ: 31.12.2007. 
8. Чешев 2003: Чешев, Владислав. Проблема познания в философии. Томск, 2003, philosophy.ru, HTML, доступ: 06.09.2007. 
9. Bara et al. 2001: Bara, Bruno, et al. Model Theory of Deduction: A Unified Computational Approach (2001, 63 p.) – In: Cognitive Science 25 (2001) p. 839-901. elsevier.com, PDF, 63 p., access: 17.08.2007. 
10. Blackburn 2007: Blackburn, Perry. The Code Model of Communication: A Powerful Metaphor in Linguistic Metatheory. Washington: Library of Congress, SIL International, 2007, sil.org, PDF, 263 p., access: 01.08.2009. 
11. Burchill et al. 2005: Burchill, Scott, et al. Theories of International Relations. Third Edition. New York: Palgrave MacMillan, 2005, palgrave.com, PDF, 61 p., access: 03.02.2009; updated reference: lib.jnu.ac.in, PDF, 321 p., access: 17.08.2019, url. 
12. Davies et al. 2003: Davies, Islay, et al. Using Meta Models for the Comparison of Ontologies. Hammamet, Tunisia, 2003, emmsad.org, PDF, 10 p., access: 21.09.2009; updated reference: eprints.qut.edu.au, PDF, 9 p., access: 17.08.2019, url. 
13. Devlin 2005: Devlin, Keith. Confronting Context Effects in Intelligence Analysis: How Can Mathematics Help? Stanford, 2005, stanford.edu, PDF, 70 p., access: 01.08.2009. 
14. Floridi 2001: Floridi, Luciano. The Method of Levels of Abstraction. Hertfordshire-Oxford, 2001, springerlink.com, PDF, 40 p., access: 17.10.2008.
15. Forster 1997: Forster, Malcolm. A Biased Introduction to the Philosophy of Science. Madison, Wisconsin, USA, 1997, philosophy.wisc.edu, PDF, 14 p., access: 06.04.2010. 
16. Welty, Murdock 2006: Welty, Chris, and J. William Murdock. Towards Knowledge Acquisition from Information Extraction. Hawthorne, 2006, semanticweb.org, PDF, 14 p., access: 03.11.2008.

© Оригинална публикация: 13.04.2014

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Сигурност и анализ: преосмисляне. София: Studia Analytica, 12.01.2014, url.
2. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа. София: Studia Analytica, 15.04.2014, url.
3. Гюров, Румен. Превръщане на анализа в наука. София: Studia Analytica, 05.11.2022, url.

Сигурност и анализ: преосмисляне

Румен Гюров

(изтегляне)

Към онтологията на сигурността

Сигурността и нейният анализ създават около себе си необятна вселена, чието осмисляне е предизвикателство за ограниченията на човешкия ум. Полетът в тази вселена и нейното изучаване представляват поетичен образ и съдържание на нашето разбиране за стратегическия анализ, изразяват нашето отношение и подход при изследване на сигурността.

Какво ни очаква във Вселената на стратегическия анализ?

Първо. Очаква ни определяне на сигурността като понятие, изграждане на приемлива представа за съдържанието му и за съдържанието на неговите производни.

Второ. Самият анализ с неговите характеристики, произтичащи от сигурността, които дават основание той да бъде наречен почти задължително „стратегически анализ“.

Затова, когато става дума за сигурността, нашето внимание следва да се насочи към самото понятие „сигурност“, видовете „несигурност“, понятията „среда за сигурност“ и „лична сигурност“.

Представи за сигурността

През 1904 г. президентът на САЩ Теодор Рузвелт за пръв път употребява понятието „национална сигурност“. Пред Конгреса той държи реч за установяването на американски контрол в зоната на Панамския канал (Слатински 2000: 19). Впоследствие сигурността получава множество определения, чиито общи черти са представянето ѝ или като способност, или като състояние. Изглежда, първото разбиране преобладава в представите на Западния свят, второто – в разбирането на Изтока.

Според Ханс Моргентау сигурността представлява единство между национална територия и нейните институции, защитено от икономическа, политическа, дипломатическа и военна сила (по Стойков 2009). Джордж Кенан твърди, че националната сигурност е „трайна способност на страната да живее своя вътрешен живот без значителна чужда намеса“ (по Ebel 2000).

Както и да бъде определена като състояние, това разбиране за сигурността обикновено включва и съдържанието на понятието способност. Според Уолтър Липман, например, държавата се намира в състояние на сигурност, когато не жертва своите законни интереси и е способна (!) да ги защити с военна сила. Американските военни разглеждат националната сигурност като състояние, което е резултат от военно превъзходство и благоприятна международна позиция (по Слатински 2000: 19). За Леон Фуерт тя е „способност да бъдат предпазени от заплахи жизнените интереси“ на нацията (Fuerth 2008: 1).

В определение на Цветан Семерджиев националната сигурност е „динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност от въоръжена агресия, политически и културен диктат или икономическа принуда, или ако такива се появят, могат надеждно да бъдат отразени, като се гарантира свободното и постъпателно развитие на обществото и личността в съответствие с коренните и перспективните им интереси,“ (Семерджиев 2000: 166), – т.е. състояние с множество особени характеристики, изброени от автора в дълга поредица.

 

Екип от експерти, водени от Дейвид Фидлър, констатира, че към момента няма общоприето определение за национална сигурност. И подчертава, че традиционните дефиниции се характеризират със старомодна безсмисленост, концептуална ограниченост, ведомствена закостенялост и идеологическа обремененост. Недостатъците в осмислянето на сигурността проличават в най-голяма степен при анализа на новата среда за сигурност и във формулирането на нова, адекватна политика за сигурност в резултат от направените аналитични изводи. Според експертите на Фидлър формулирането на подходящо определение за сигурността тепърва предстои (вж. Fidler 2005: 2 etc.).

Затова въпросът „На какво се дължи изначалната слабост на теоретичното осмисляне на сигурността и оттам – на повечето анализи в областта на сигурността?“ е повече от основателен. Може би отговор на този въпрос ни дава...

... Ричардс Хюър-младши! През 1999 г. той издава „Психология на разузнавателния анализ“. Въз основа на мащабно емпирично изследване на достъпните му разузнавателноаналитични продукти и работата на анализатори от разузнавателната общност на САЩ, Хюър-младши заключава, че:

1. Познатото се възприема по-лесно от непознатото.
2. Конкретната информация – по-лесно от абстрактната (Heuer, Jr. 1999: 112-113).
3. Много често силният стремеж към обяснение прекалено опростява нещата и...
4. ... изтъква погрешни причинно-следствени връзки (Heuer, Jr. 1999: 120-140).

Всъщност! Традиционните определения за сигурността представляват именно това:

Боравят с познати понятия! В тези определения попадат известни и осезаеми понятия като: „национална територия“, „икономическа“, „политическа“, „дипломатическа“ и „военна сила“ (Моргентау); „вътрешен живот на нацията“, „чужда намеса“ (Кенан); „законни интереси“ (Липман); „военно превъзходство“ (американски военен речник); „динамично състояние“ (Семерджиев)…

На второ място, традиционните определения са изключително конкретни, т.е. поднасят повече конкретна, отколкото абстрактна информация, макар само абстрактната информация да може да осигури теоретична дълбочина. Конкретиката на подобни определения в контекста на разсъжденията на Ричардс Хюър-младши поражда подозрение, че тяхното удобство, а не аналитичната ѝ мощ, ги правят приемливи за когнитивно ограничения ни разум.

Определение за сигурност

В този смисъл (и по ред други причини, на чието разяснение мястото не е тук) сигурността не е нито способност, нито състояние, нито система, нито потребност, нито предмет, нито каквото и да било определено от досегашните определения. Според мен сигурността не е такава, каквато е определяна досега. Смятам, че:

Сигурността е проява на особено съотношение във взаимодействието на дадена система с нейната среда, при което системата се развива такава, каквато е. 

С други думи, на конкретно, емпирично равнище:

Сигурността е съотношение между необходимия и достъпния ресурс за развитие на дадена система във взаимодействието ѝ със средата, в която системата се намира. 

Затова сигурността е толкова относителна, не принадлежи на нито една система, на нито едно състояние, на нито една способност... Затова сигурността е трудно определима. Защото се проявява винаги в съ–отношение, но не и във всяко отношение. Проявява се в отношението на дадена конкретна система към дадена конкретна среда, в която тази конкретна система се намира. Ако искаме да запазим приемственост със старите представи за сигурността като състояние или като способност, или като каквото и да било друго, във вече изразения дотук смисъл, можем да кажем, че:

Сигурността е съотношение между състояние и способност. 

За такова съотношение ни разказва житейската история на Стив Джобс, създател на „Епъл“ – компания, която символизира съчетание на висока технология и огромен капитал. Уволнен от компанията, която създава, Стив Джобс изгражда други две световни компании – NeXT и Pixar. Връща се триумфално там, откъдето е изгонен – в „Епъл“ (Айзъксън 2012: 65-353 и нат.). Кога е бил сигурен и кога буквално e изпаднал в несигурност? Единствено тласъкът от състояние на неопределеност към изграждане на способност за справяне със средата му е дал сигурност. Поемането на рискове е породило сигурност от несигурността. Важи и обратното: деградацията от способност до „някакво“ състояние е par excellence несигурност, водеща до разруха.

Нашата всекидневна житейска история също ни подсказва, че сигурността е съотношение. Първо – всекидневно ние огладняваме. Второ – потребна ни е храна, за да продължаваме да живеем. Затова се насочваме към магазина, където можем да си я купим. Трето – за да я купим, са ни необходими пари, но забележете!, че са ни необходими достатъчно пари. Четвърто – ако имаме достатъчно пари, ние си осигуряваме (обърнете отново внимание, употребяваме израза „осигуряваме си“!), необходимата храна като количество и качество. Дори и без още да сме я закупили, ние сме „сигурни“, че с наличните пари, ако ги имаме, ще удовлетворим нашата потребност от храна, която е налична и достъпна за нас в магазина. Именно това съотношение храна-пари (т.е. необходим-достъпен ресурс) е нашата сигурност, нито само наличието на пари, нито само наличието на храна.

От гледна точка на това съотношение, виждаме, че сигурността не е просто състояние. Състоянието винаги е състояние на някаква „наличност“, на нещо, което го има или с което разполагаме. В един случай нашето състояние е свързано с нещо извън нас – например „наличието на храна“. В друг случай – с нещо, което изпитваме вътрешно, например удовлетворена потребност, „ситост“. Но нито „наличието на храна“, нито „ситостта“ сами по себе си са сигурност… Да повторим накратко:

Наличността и удовлетвореността не са сигурност. 

Защото „наличие на храна“ не означава „достъпна храна“. И защото в състоянието на „заситени“ (удовлетворени), ние не можем да се чувстваме сигурни, ако това са последните ни пари… и повече нямаме с какво да си купим храна, когато отново огладнеем. „Достъпна храна“, т.е. „достъпен ресурс“, ни осигуряват само „достатъчното пари“, а не просто парите сами по себе си. Нашите „пари“ са нашата „способност“ да купим онова, което ни е необходимо – ето я представата за „сигурността като способност“. Но! парите са ни „достатъчни“ единствено в някакво „съотношение“ – когато можем да купим с тях „необходимата храна“, т.е. в съотношение с „необходимия ресурс“, за да живеем. С други думи, очевидно е, че сигурността не е нито състояние, нито способност, а представлява конкретно съотношение!

Видове несигурност

Несигурността е противоположно на сигурността съотношение, между дадена система и нейната среда. При несигурност системата не успява да се развива, каквато е. Прояви на несигурност са предизвикателството, опасността, заплахата и рискът. Със следното разграничение:

1. предизвикателство – влияние върху равновесието между дадена система и нейната среда;
2. опасност – отрицателно влияние върху равновесието;
3. заплаха – преднамерено вредно въздействие върху равновесието;
4. риск – поемане на вредно въздействие при недостиг от ресурс за поддържане на равновесието.

Предлагам следния пример (разбира се, примерът не е доказателство, а просто онагледяване на дадено виждане):

Възрастна жена навлиза вечер в квартал с лоша слава. В квартала върлува местна банда и жената трудно може да се оцелее след залез слънце. Старата дама е пресрещната от един от бандитите, който иска нейната чанта. Вътре, разбира се, има документи, пари и други ценности. Жената преминава от тъмната в осветената част на улицата. Бандитът я пресреща и там. 

Кога в описаната ситуация се проявява предизвикателство, опасност, заплаха и кога – риск?

Предизвикателство се появява при навлизане в опасния квартал. Опасността – при пребиваването в квартала, с вероятността да те срещне бандит. Искането на бандита да отнеме ценностите е заплаха. Рискът се проявява при преминаването от тъмната в светлата част на улицата с вероятността от загуба заради недостиг на ресурс – т.е. на физическа сила, средства за преодоляване на несигурността. 

Но историята има продължение,… но дори не само едно! В първия вариант жената губи своята чанта. Нека не бъдем кръвожадни и нека я оставим жива:

Жената се измъква от квартала, след като бандитът взема чантата ѝ. При втория вариант жената запазва своята чанта. Обръща се към бандита, който я разпознава. Оказва се, че тя е майката на главатаря на бандата. 

В първия случай рискът е реален и той води до загуба. Във втория жената разполага със собствен ресурс (своя син) и реален риск не съществува, рискът остава потенциален – все пак чантата може да бъде отнета: съществува неопределеност дали жената и бандитът ще влязат в такова взаимодействие, което да определи еднозначно ситуацията, т.е. жената да бъде разпозната от бандита като майка на главатаря на местната банда и тогава не може да бъде обект на нападение. 

Смисъл на разграниченията между видовете несигурност

Какъв е смисълът на предложените разграничения между понятията предизвикателство, опасност, заплаха и риск? Смисълът се заключава в подпомагане на анализа и изготвяне на т.нар. стратегическо предвиждане:

Задача на стратегическия анализ е да разкрие вида несигурност и да отиде отвъд нея и нейното преодоляване. Предвиждаме предизвикателството при задаващо се неравновесие, опасността при очертаваща се отрицателна тенденция, заплахата при преднамерено отрицателно въздействие, риска при недостиг на ресурс, при което недостигът може да превърне дадено въздействие във вредоносно и дори разрушително. 

Човекът, неговата среда и потребности

Понятието „сигурност“, което изяснихме, е пряко свързано с производното понятие „среда за сигурност“.

Среда за сигурност е онази среда, в която човек взаимодейства, за да може да удовлетворява своите потребности. 

Средата за сигурност е множество от сродни на и свързани със сигурността явления и процеси, които са обединени от специфични за това множество взаимодействия. За да преодолеем трудностите при възприемане на абстракцията, нека продължим с една въображаема притча, притчата за ловеца!…

Представете си Дълбоката древност. Вие сте ловец и отивате на лов. Искате да донесете вкъщи дивеч – храна за Вас и Вашето семейство. Отивате в гората, където е дивечът. Преминавате през Вашето село и събирате други ловци. Пътят Ви извън селото минава покрай землище, където обитава съседното племе. Оттам също тръгват ловци към гората за дивеч.

Кое е средата за сигурност? 

Родното село, гората с дивеча или пътят край съседното племе? Нашето село си е нашата общност с определена култура, т.нар. социетална общност. Гората – тя е онова, което наричаме достъп до ресурс. Дивечът е самият ресурс. Тогава, в „идеализиран“ вид:

Пътят край съседното племе – това!... е средата за сигурност.

Съвременните характеристики на средата за сигурност, разбира се, са различни като съдържание от онези в Древността. Те се изразяват в наличието на: високи технологии, масови комуникации, информационно общество, глобализация (вж. Sachs 2003). Днес те превръщат средата за сигурност във високотехнологична джунгла, чиято динамика представлява изумително съчетание от непостоянство, неопределеност, нееднородност и нееднозначност (Семерджиев 2000: 21).

Тези характеристики на средата и нейната динамика карат мнозина съвременни автори да се обръщат все по-често към концепцията за т.нар. лична сигурност (human security). Личната сигурност по дефиниция вплита в сигурността човешките потребности от:

„чиста храна и вода, екологична и енергийна безопасност, свобода от икономическа експлоатация, закрила от злоупотреба с власт от страна на полиция, на престъпни групи или местни бизнес партньори и т. н.“ (Sachs 2003). 

Понятието лична сигурност обхваща защитата на човешките права и свободи, защитата срещу т.нар. структурно насилие – другото наименование на социалната несправедливост (Sachs 2003). Личната сигурност предполага сплотено общество, способно да осигурява на своите членове възможности за преодоляване на неравенствата. Концепцията за лична сигурност свързва еднозначно сигурността с човешките потребности. Защото потребностите предопределят динамиката на обществото и проявите на сигурността. Затова, за да обогатим представата си за сигурността, можем да вплетем в нея човешките потребности.

В осмислянето на връзката потребности-сигурност изключително полезна се оказва йерархията на Маслоу. Николай Слатински недвусмислено изтъква тази връзка в своите „Измерения на сигурността“, София, 2000 г. (срв./см. Слатински 2000: 6).

Сигурен съм, че всеки изкушен в сигурността човек се е докосвал до йерархията на Маслоу. Нас обаче ни интересува не психологическата ѝ трактовка. Интересува ни нейното тълкуване като двигател на общественото развитие не само като личностно, психологическо изживяване, но и като обективно и обективирано съдържание. Какво означава това? – въпросът е реторичен. Ейбрахам Маслоу разпознава в човека възходяща йерархия от потребности. В неговите разработки, в разработките на негови последователи и критици могат да бъдат открити различни варианти на тази йерархия. Неизменни обаче остават само първите ѝ четири равнища. Всяко следващо е своеобразно надграждане, повторение на първите четири, по своеобразна спирала.

Психологическото съдържание на тези четири равнища може да бъде разглеждано като отражение на обективното отношение между човека и неговата физическа и обществена среда. Отношението човек-среда в извънпсихологически контекст е обективен факт, който изпълва с повече и по-наситено, обективно и обективирано съдържание понятието за сигурност. Как става това? В извънпсихологическа проекция човешките потребности могат да бъдат разграничени по следния начин:

1. Потребности от ресурс, потребности от оцеляване, за поддържане на живота и жизнената среда, още – физиологически потребности в смисъла на Маслоу.
2. Потребности от защитен достъп до ресурс, потребности от безопасност и ред, вкл. обществен ред, който не се изчерпва с правоохраняване и правоприлагане...
3. Социетални потребности, потребности от сътрудничество и подкрепа за получаване на достъп и усвояване на необходимия ресурс. Социеталните потребности са свързани пряко с индивидуалната и колективна идентичност, която подпомага постигането на сигурност. Социеталните потребности са психологически оцветени като потребности от принадлежност и любов в смисъла на Маслоу.
4. Потребности от контрол, от власт и управление над окръжаващата среда и за осигуряване на необходимото сътрудничество и подкрепа, потребности от зачитане в психологическия смисъл на Маслоу (срв. Маслоу 2006: 19-21, 46, 54, 60-68; Харизанова и др. 2006: 310; Карастоянов 2002: 34-38; Huitt 2007; Yang 2001: 175-255, NB! 178-180; и др.).

Превърнати в съзнателен интерес (вж./см. Слатински 2000: 19), тези потребности формират цялостната човешка мотивация. Каква е връзката между потребностите, ресурса и взаимодействията в средата за сигурност? Всъщност за какви взаимодействия става дума, когато говорим за сигурност?

Динамика на човешките потребности: конфликт в средата

Обективна причина за съществуването на потребности е онова, което откриваме в съдържанието на понятието недостиг. Недостигът се отразява в неудовлетворена потребност. Недостигът, неудовлетворената потребност прави дадена система уязвима при поддържането на равновесие с окръжаващата я среда. Затова слабостта в резултат от неудовлетворена потребност наричат уязвимост. Наличието на недостиг е предпоставка за всяко взаимодействие, което нарушава равновесието в дадена среда и което стои в основата на всеки конфликт (сблъсък). Например недостигът на информация за средата за сигурност е обективният подтик за разузнавателна активност, която поражда несигурност и оттам своя контраразузнавателен отговор. Следователно недостигът е в основата и на сблъсъка между разузнаване и контраразузнаване.

Между недостига, от една страна, и неравновесното взаимодействие и конфликта, от друга, стоят интересът, ценността и неделимостта на онова, което може да запълни недостига (Буртовая, сост. 2002: § 2.1, 3.2, 4.1). Става дума за съдържанието на понятието ресурс.

Ресурсът е в сърцевината на всяко противоречие и конфликт.

Затова имаме конфликт, защото имаме едновременно:

1. Недостиг и поставена цел за овладяване на необходимия за запълването му ресурс.
2. Необходим ресурс, който е неделим и затова представлява обективна предпоставка за възникване на конфликтно противоречие.
3. Конфликтно противоречие, при което намеренията на поне две лица или групи лица за придобиване на един и същ необходим неделим равновесен ресурс съвпадат.
4. Едновременни (въз)действия за придобиване на един и същ необходим неделим равновесен ресурс от поне две лица или групи лица, което представлява самият конфликт (Буртовая, сост. 2002: § 3.1, § 5.1).За Елена Буртовая противоречията биват: обективни и субективни; основни и неосновни; вътрешни и външни; антагонистични и неантагонистични (Буртовая, сост. 2002: § 5.1).

Към определяне на стратегическия анализ

Нека си зададем два основни въпроса! Първият: „Защо анализът на сигурността може безусловно да бъде наречен „стратегически анализ“?“ Вторият: „Какво представлява „анализът на сигурността?“ Първият отговор се намира в съдържанието и значението на понятието стратегия, чиито елементи се превръщат в компоненти на стратегическия анализ. Вторият отговор е във формулировките на обекта и предмета на анализа, както и в тяхната специфика. Тази специфика е свързана също така с едно интересно явление, което наричам „конвергенция на сигурността“ (или „сливане на сигурността).

Предубеждения за стратегическия анализ

Преди да отговорим на поставените въпроси, трябва да опровергаем някои предубеждения за стратегическия анализ.

Първото предубеждение спрямо стратегическия анализ е, че той представлява равнище на анализа.

Сякаш е „висок етаж от луксозна къща в престижен квартал“, обитаван от „елитни“ експерти, само те способни да разберат сложността и динамиката на случващото се“ (иронията е моя! и към мен самия!). Констатацията, опровергаваща това разбиране, принадлежи на експерти от Корпорация РАНД – Грегъри Тревертън и Джереми Гез, които заявяват:

„Дори във всекидневната работа, когато политиците са заети с конкретни въпроси [което обикновено се приема, че е в обхвата на т.нар. оперативен анализ], анализът на тенденциите и евентуалните удари [което обикновено се приема, че е в обхвата на стратегическия анализ] може да изиграе полезна роля.“ (Treverton, Ghez 2012: 12). 

Второто предубеждение се отнася до времевия хоризонт на стратегическия анализ:

Второто предубеждение е заблудата, че стратегическият анализ е дългосрочен анализ (вж. Treverton, Ghez 2012: 1-2). 

В съзвучие с това твърдение други експерти от Корпорация РАНД – Дейвид Гомпърт, Пол Дейвис, Стюърт Джонсън и Дънкан Лонг, изтъкват:

„Времето [за анализ] може да бъде кратко, вземащите [стратегически] решения – нетърпеливи, […] а бъдещето [далечно или близко] – непредсказуемо“ (Gompert et al. 2008: xi). 

Нашият следващ логичен въпрос е: „Защо всеки анализ на сигурността може и следва да бъде разглеждан като стратегически анализ?“ Защото е неразривно свързан с изработването и прилагането на стратегия за постигането на сигурност:

„Стратегията по същество се отнася до бъдещето, но по-специално до онази част от бъдещето, която съдържа несигурност.“ – отбелязва Жан-Пиер Крюгър. (Kruger 2010: 17). 

Това съвсем ясно подчертава връзката стратегия-сигурност. Подчертава уникалното съчетание на съдържанието на двете понятия, което изгражда особеностите на анализа на сигурността, за да го превърне не просто в анализ, а в стратегически анализ.

Някои представи за стратегията

Какво е стратегия? Класическият, най-влиятелен и популярен подход към стратегията я разглежда като „рационален процес на съзнателно планиране и действие“ (Ричард Уитинтън, по Van der Laan 2010: 21). Едно обобщаващо определение може да гласи:

Стратегията е съзнателно изградена поредица от правила за последователно вземане на решение, според които се набелязват необходимите и разпределят наличните ресурси, средства и мерки за изпълнение на приоритетни задачи и постигане на значими цели (идея: Mintzberg et al. 1998).

Стратегиите могат да бъдат разделени на различни видове, по различни критерии: според степента на реализиране на целите, според подхода към несигурността, по други критерии съобразно аналитичната задача… В зависимост от степента на реализиране на целите, видовете стратегии могат да бъдат разграничени така: разработената стратегия е различна от прилаганата; прилаганата – от реализираната (Mintzberg, Waters 1985, по Van der Laan 2010: 23-24 и сл.).

Интригуващо виждане за стратегиите представя Франк Грегъри. Той очертава четири типа стратегии или по-скоро четири аспекта на изработване и реализиране на стратегия (вж. Gregory 2005: 1-2). Следвайки неговата идея, можем да обособим:

1. Стратегия на превенцията – насърчаване на благоприятните тенденции.
2. Стратегия на противодействието – преодоляване на отрицателните тенденции.
3. Стратегия на неутрализирането – отстраняване на неблагоприятните въздействия.
4. Стратегия на възпирането – отстраняване на неравновесния актор, източник на неблагоприятно въздействие (идея: Gregory 2005: 1-2).

Независимо от своя вид, стратегията си остава съзнателно изграден механизъм за вземане на решение:

„В сърцето на стратегията лежи вземането на решение.“ (David Wilson, 2006, по Kruger 2010: 30). 

Ако става дума за вземане на решения, първата, спонтанна и аксиоматично приемана за оправдана асоциация е асоциацията с вероятно най-разпространената в аналитичните разработки матрица за вземане на решения – матрицата на т.нар. НОРД-цикъл (Ивлев 2008: 10; Schechtman 1996: 4). Неин създател е полковник Джон (Ричард) Бойд (1927 – 1997 г.). Военен пилот от Военновъздушните сили на САЩ. Заслужил си прякора „Четиридесетсекундният Бойд“, защото във въздушен бой поразявал противника за по-малко от 40 секунди. Разработки на Бойд стоят в основата на американските изтребители F-15, F-16 и F/A-18. Приближен на министъра на отбраната на САЩ Дик Чейни (преди последният да стане вицепрезидент). Разработката на операция „Пустинна буря“ в Ирак (януари-февруари 1991 г.) е една от основните заслуги на Бойд. Бойд се изявява като изключителен военен стратег – едновременно практик и теоретик. Той гради своите възгледи върху обективни предпоставки:

1. Теоремата на Гьодел, според която всеки логически модел на действителността е непълен и търпи усъвършенстване.
2. Принципа на Хайзенберг, съгласно който нашата способност да наблюдаваме света с определена точност е ограничена.
3. Втория закон на термодинамиката, който постулира, че в затворените системи хаосът се стреми към нарастване.

Именно необходимостта от преодоляване на тези ограничения подтиква Бойд да създаде гъвкав и възпроизводим модел (Ивлев 2008: 5-7).

НОРД-цикълът представлява модел за управление на човешката дейност (Семерджиев 2004: 17-24). Моделът притежава голяма евристична мощ (Семерджиев 2000: 273). Използва се успешно за управление на информация и знание (вж. Eaton et al. 2007; Schechtman 1996).

НОРД-цикълът включва: Наблюдение; Ориентация; Решение и Действие. Първите букви от названията на отделните му звена формират неговото популярно име. В матрицата на Бойд отделните звена могат да бъдат описани така:

1. наблюдение – отчитане на обстоятелствата;
2. ориентация – съчетаване на данните в информация;
3. решение – избор между възможности за действие;
4. действие – изпълнение на (резултат от) взетото решение.

Моделът притежава външна простота и повторяемост, образува непрекъсната верига от цикли на взаимодействие и съдържа в себе си обратна връзка. Това му придава кибернетично значение и смисъл (Ивлев 2008: 10-12).

Предлаганият модел не е единственият, който описва човешката дейност и служи за познавателни цели. Всъщност НОРД-цикълът представлява нещо като „златна среда“ на разработените циклични модели, повечето от които притежават 4-компонентна структура (4 звена, вж. Ивлев 2008: 12-13).

Каква е връзката между НОРД-цикъла и стратегическия анализ? Ако използваме НОРД-цикъла като матрица, стратегическият анализ естествено получава своето място в звеното ориентация. Докато стратегията откриваме в звената вземане на решение – за разработената стратегия, и действие – за прилаганата стратегия. С други думи, стратегическият анализ подготвя правилния избор на действие – на информирано ръководно решение, съобразено с динамиката на средата и подчинено на предварително обоснована стратегия (вж. Търкаланов 2012: 59). И именно връзката със стратегията предопределя обхвата и задачите на анализа, назоваван „стратегически“:

Стратегическият анализ има за задача да направи избор между различни стратегии и варианти на тяхното реализиране с оглед постигането на сигурност. 

Връзката между стратегия, несигурност и анализ задължава да имаме винаги предвид поне две неща:

Първо. Всяко стратегическо управление и планиране, всяка стратегия предполага предварителен анализ (вж. напр. Zegers, Murombezi 2004: v etc.), който само за това можем да наречем стратегически.

Второ. Всеки анализ следва да отчита или да препоръчва разработването на подходяща стратегия за справяне с несигурността и неопределеността (вж. Krizan 1999: 2, 4, 7, etc.).

В контекста на очертаната връзка между стратегия, несигурност и анализ, можем да определим обекта и предмета на стратегическия анализ:

Обект на стратегическия анализ е взаимодействието в средата за сигурност. 

Понятието взаимодействие като обект на стратегическия анализ е вписано в общ контекст от съдържанията на понятията ресурс, необходимост от ресурс, наличие на ресурс, недостиг на ресурс, противоречие, конфликт, равновесие, неравновесие, среда, актор. Изброените понятия описват онтологията на сигурността и се използват за разкриване на връзката между сигурността и всички останали явления и процеси от динамиката в средата за сигурност. Динамиката в средата за сигурност е свързана на първо място с понятието достъп до ресурс (гората от нашия пример с ловеца). Казано на висок, епистемологически език, понятието достъп до ресурс е предметната връзка, предметната проява на обекта на анализ – взаимодействието в средата за сигурност. За да опишем тази връзка, използваме понятия като: интерес, мотив (подбуда), цел, сигурност, несигурност, предизвикателство, опасност, заплаха, риск. В тези понятия предметът на стратегическия анализ изглежда така:

Предмет на стратегическия анализ е достъпът до ресурс в зависимост от предизвикателствата, опасностите, заплахите и рисковете – т.е. от определена несигурност и свързаните с тази несигурност потребности, интереси, мотиви, цели и действия на отделни актори. 

С изброените току-що понятия описваме и обясняваме особеностите и проявените закономерности на взаимодействието в средата за сигурност.

Структура на стратегическия анализ: подход към структурирането

Стратегията структурира анализа. Затова той следва да отчита, разглежда, оценява и преобразува нейните компоненти: стратегическия контекст, (националните) интереси, (националната) сила и (националния) суверенитет, – както и да насочва въздействието върху тях (Bartholomees, Jr., ed. 2010: 48, fig. 2). Всяка стратегия се прилага в определен контекст, затова наречен „стратегически контекст“. Или:

Стратегическият контекст е средата за сигурност, в която се прилага дадена стратегия.

Всъщност стратегическият контекст сам по себе си обхваща всичко или почти всичко, което е предмет на анализ. Самият контекст може аналитично да бъде представен с понятията: „среда за сигурност“ (вече изяснихме това понятие); „национални интереси“; „национална сила“ (нека си спомним за сигурността като способност) и „национален суверенитет“ (без уговорки можем да го асоциираме с правото на избор, правото на информирано решение за предприемане на действия срещу несигурността) (срв. Bartholomees, Jr., ed. 2010: 48, fig. 2).

Стратегическият контекст и изброените негови елементи присъстват неотменно като компоненти в предмета на анализа на сигурността и с това формират спецификата му на стратегически анализ. Тъй като за средата за сигурност вече стана дума, продължаваме с другия елемент от контекста и компонент от предмета на анализа – националните интереси.

Какво разбираме под „национални интереси“? Ясно е, че интересът е осъзната потребност (Слатински 2000: 19). Повече от ясно е, че националният интерес е интерес на нацията. Въпросът „Какво представлява нацията?“ е важен, но засега го оставяме настрана, за можем да сме по-целенасочени. Затова, за да отговорим на въпроса „Що е национален интерес?“, ще подходим… от друг ъгъл, описателно, не концептуално – ще разкрием неговото конкретно съдържание.

Националните интереси могат да бъдат представени с т.нар. матрица на интересите, разработена от Доналд Нюхтърлайн, Денис Дрю и Доналд Сноу (вж. Drew, Snow 2006: 33-34). Според авторите на матрицата значимите национални интереси се вместват в четири категории:

1. Защита на Отечеството.
2. Икономическо благосъстояние.
3. Благоприятен световен (глобален, международен) ред.
4. Разпространение на ценности.

Посочените автори изброяват различни видове национални интереси в низходяща градация според тяхната интензивност:

1. Интереси за оцеляване.
2. Жизнени интереси.
3. Основни интереси.
4. Периферни интереси (Drew, Snow 2006: 33-34).

Категориите и видовете национални интереси могат да бъдат представени в табличен вид и да бъдат конкретизирани. Ако съчетаем категориите интереси с техния интензитет какво означава тогава съставеното от тях понятие „Интерес за защита на Отечеството от значение за оцеляването на нацията“? Отговорът, разбира се, може да е някаква обща дефиниция, ако държим на теорията. Нашият подход е подходът на конкретното описание, например на конкретен български интерес. Нашето описание на такъв български интерес може да включва описание на боеспособна национална армия с точно определени параметри за нейните способности и подготовка, необходима бойна техника и обучение... в сравнение с потенциалния ѝ противник. Разбира се, трябва да определим точно кой е този потенциален противник!

Неудовлетворяването на интересите за оцеляване, на жизнените, основните или периферните интереси може да разруши съответно физическата цялост или в значителна, поносима или пренебрежима степен да увреди сигурността на отечеството, икономиката, благоприятната среда и разпространението на ценностите на нацията (Drew, Snow 2006: 33-34).

Всъщност, с известна редакция въз основа на приетата от нас обективна стратификация на първите четири нива в йерархията на Маслоу, тези интереси могат да бъдат структурирани по следния начин:

1. Жизнени интереси – интереси за физическо оцеляване, т.е. за усвояване на ресурс, за компенсиране на недостиг. За да усвоим даден ресурс, обаче, първо трябва да го имаме в наличност, да го осигурим. Когато говорим за усвояване, говорим за осъзната на психологическо ниво потребност. Когато говорим за осигуряване, говорим за обективиране на тази субективна потребност. В този смисъл, жизнените интереси са интереси за осигуряване на ресурс.
2. Съществени интереси – интереси за безопасност, т.е. за осигуряване на достъп до ресурс, които по подразбиране включват интересите за осигуряване на ресурса, т.е. жизнените интереси, интересите на непосредственото съществуване на човека. В този смисъл, съществените интереси са жизнени интереси плюс допълнително осигурен достъп до ресурс.
3. Същностни интереси – интереси за сигурност, т.е. за гарантирано сътрудничество в осигуряването на достъп до ресурс, които по подразбиране включват интересите за осигуряване на достъп до ресурса, т.е. т.нар. съществени интереси, интереси, изразяващи смисъла на човешкото общежитие. В този смисъл, същностните интереси са съществени интереси плюс допълнително осигурено сътрудничество за придобиване на ресурс.
4. Стратегически интереси – интереси за контрол на достъпа до ресурс, които по подразбиране включват едновременно, ни повече, ни по-малко, контрол в сътрудничеството за осигуряване на достъп до ресурс, контрол върху самия достъп до ресурс или/и върху усвояването на ресурса, т.е. същностните интереси. С други думи, стратегическите интереси са същностни интереси плюс допълнително осигурен контрол върху усвояването на ресурса.

Предложената интерпретация на интересите засега е само една от възможните. Разбира се, като всичко в човешкото познание, тази интерпретация е съвсем условна, но нейното предимство пред останалите интерпретации е очертаната възможност за изграждане на рационално обоснован и непротиворечив аналитичен подход.

Сливане на измеренията в сигурността и анализа: конвергенция

Особено важно е, че такава интерпретация позволява по-детайлно описание и обяснение на т.нар. „конвергенция на сигурността“ чрез „конвергенцията на интересите“. Конвергенцията на интересите е механизъм, който може да разкрие причините за сливането на различните аспекти на сигурността. Нека се опитаме да си представим нагледно този механизъм!

Първо. Акцентът днес се поставя, вече стана ясно, върху личната сигурност като нещо неотделимо от глобалната.

Второ. Безспорен е фактът, че сигурността може да бъде гарантирана само колективно – от обществото, към което дадена личност принадлежи. Просто, ние нямаме ресурси сами да се изправим срещу всеобхватната несигурност в света около нас.

Трето. От първото и второто съждение се вижда, че имаме две основни взаимодействащи си страни: едната – отделната личност, и втората – човешкото общество (общност), със съответните им собствени гледни точки за света, средата за сигурност, сигурността…

Четвърто. Динамиката на сигурността (на средата за сигурност) се предопределя от тези две гледни точки. И сега следва да сме особено внимателни:

Онова, което е от жизнено значение за обществото, е от стратегическо значение за отделната личност. 

Отделната човешка личност е от жизнено значение за обществото – и това е безспорно, тъй като именно личността „дава живот“ на обществото. А обществото е от стратегическо значение за отделната личност, защото именно обществото дава или/и отнема възможности за реализация на личността.

Респективно, онова, което е от стратегическо значение за обществото – става дума за икономиката, е от жизнено значение за личността – най-малкото заради доходите, които получава в зависимост от икономическото състояние на обществото. 

По такъв начин е възможно и се случва сливането (конвергенцията) на интересите, както и на отделните измерения на сигурността (лична, социетална, национална, глобална).

Ето къде и кога за пръв път проличава това!

Първата бяла лястовичка, вестител на новата Информационна ера, се появява за радост на всички през 1995 г. и носи надежда за мир и сигурност. Войната в бивша Югославия приключва, когато представителите на воюващите страни са въведени във виртуална зала на американската военна база „Райт-Патерсън“ в Дейтън, Охайо. Там те стават свидетели на симулации на териториите, за които спорят, и на обстановката, която обсъждат. Демонстрираната висока технология и произведената от нея военна мощ водят до психологически и културен шок, елиминират всяка национална и лична съпротива, спомагат за подписване на мирно споразумение и показват радикалните промени в глобалната среда за сигурност (вж. Ó Tuathail, Dalby, eds. 1998: 28-29). Дейтънският мир, освен всичко друго, за пръв път показва сливането (конвергенцията) на отделните аспекти на сигурността:

1. личностен: психологическия шок у балканските лидери;
2. социетален: съзнанието за принадлежност към дадена общност в сравнение с друга човешка общност, в случая не толкова развити технологично балканци и технологически могъщи американци;
3. национален: вземането на решения за националната съдба, каквото представляват преговорите в Дейтън;
4. глобален: ролята на международната общност в неизбежна взаимозависимост между отделните актори.

И още едно първенство! За пръв път след Втората световна война, именно Дейтън поставя толкова категорично под съмнение принципа на суверенитета. Държавният суверенитет предполага зачитане на субординацията между власт, територия, население и признаване на независимата самостоятелност на тази субординация (Ó Tuathail, Dalby, eds. 1998: 89-90). След 1995 г. вече става дума за своеобразното му несигурно възпроизвеждане, за постоянната съзнателна промяна в споменатата субординация. Суверенитетът отново стои в центъра на националната сигурност, но форматиран не с картографски средства, а със средствата на новите технологии. Националната сигурност по подобие на глобалната придобива виртуални, но съвсем не недействителни, очертания. Недържавни и вътрешнодържавни актори оказват все по-голямо влияние върху сигурността (Sommer, Brown 2011: 5-6; U.S. NIS 2009: 7-8). Затова:

Социеталната сигурност е най-същественият аспект на сигурността. 

Азбучни примери тук са връзките между Арабската пролет и Фейсбук, „Окупирай Уолстрийт!“ и Туитър. Разбира се, в близък план и днес, пример също са събитията по площадите на България от зимата, пролетта и лятото на 2013-а...

Понятието „социетална сигурност“ подчертава ролята на културата и идентичността, означава гарантирана свобода на избора на принадлежност към дадена човешка общност (вж. по-подробно Маслоу (2006: 54) и Lantis (2002: 20) за ролята на културата и нейната връзка със сигурността). Социеталната сигурност е централно понятие в разбирането за национална сигурност, което свежда преживяването ѝ до отделната личност (Мичев 2012: 37-41; Уайт 1988: 160-161) и подчертава безапелационно ролята на личността в нашето съвремие. 

Глобалната, националната, социеталната и личната сигурност най-сполучливо могат да бъдат разглеждани като отделни измерения на сигурността (в смисъла на „измеренията“ на Слатински (2000: 19-21). Но те не трябва да се разбират като механично образуван сбор или численост на включените в тях индивиди. Те изразяват спецификата на човешката дейност и потребности, форматирани от информационните и комуникационните технологии.

В този смисъл глобална сигурност е не сигурност на земното кълбо, а сигурност на цялостната човешка дейност, винаги и навсякъде в днешния свят, всеобхватна сигурност. Националната сигурност е сигурност на особен, споделен суверенитет, сигурност на цялостната човешка дейност върху онази територия, която днес е територия не в буквално географското ѝ значение, а в значението на обособен в дадена област суверенен, самостоятелен, независим, макар съобразен с останалите избор. Социеталната сигурност е защитена от суверенния избор свобода на самоопределянето като принадлежност към дадена общност (например фермер във Фармвил), която ни дава подкрепата си. Личната сигурност е винаги изява в някаква общност, социетална общност, към която човек по необходимост и неизбежност принадлежи и с която споделя идентичност. Подобна личностна изява се подкрепя от общността по такъв начин, че личността да реализира своето право да се развива относително свободно, според собствените си потребности, като не вреди на правото на другите от общността да ползват своите права и да удовлетворяват своите потребности.

Това, именно това взаимно проникване, тази диалектика на измеренията наричам „конвергенция на сигурността“ по аналогия и според „наложената“ логика от кибердомейна, където се говори за „дигитална конвергенция“, дигитално сливане на комуникация, услуги, информация и потребление (Sulek et al. 2011: 3).

Конвергенцията на сигурността дава обяснение на редица явления в съвременния свят, в т.ч. на нарасналото значение на личната сигурност и прякото ѝ влияние върху всички видове сигурност. Затова именно личността днес е основен „обект и субект“ на сигурността“ (Желязков, Трифонов 2012: 15).

Структуриране на стратегическия анализ: в сърцевината на анализа

След всичко казано дотук, можем да продължим със структурирането на стратегическия анализ, чиито компоненти са елементите в разработването на всяка стратегия. Следващият от тях е националната сила.

„Силата е способността да повлияем върху поведението на другите в желана посока. Исторически силата е измервана с такива критерии като брой на населението, размер на територията, наличие на природни ресурси, икономическо развитие, военни сили и обществена устойчивост. […] Твърдата сила дава възможност да се използват морковът и тоягата за получаването на това, което се иска. […] Меката сила е способността да привличаме хората на наша страна без принуда.“ (Armitage, Nye, Jr. 2007: 5).

Цитатът е на едни от най-авторитетните експерти по национална сигурност – Ричард Армитидж и Джоузеф Най-младши, от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон. Националната сила обикновено се измерва по показатели (индикатори и индекси) в няколко области, стандартно назовавани: DIME – от абревиатурата на латиница за дипломация, информация, военно дело, икономика, или PMESII – съкращение на латиница съответно от политика, военно дело, икономика, общество, инфраструктура, информация (Elements..., 2010: 1).

От особено значение е наличието на национален суверенитет, т.е. независима воля и свободна от ограничения способност за контрол върху определена територия, население, ресурси, ценности, развитие и пр. Националният суверенитет се проявява най-ярко в международните отношения, във взаимодействието със съюзници, съперници и противници на международно равнище… и в пряка връзка с принципа за ненамеса във вътрешните работи на суверенни държави.

Видове стратегически анализ

За да изчистим окончателно или още повече да замъглим представите – зависи от гледната точка, – са ни необходими още някои „стратегически“ уточнения, за да определим видовете анализ.

Първото уточнение се отнася до общото между онова, което академичната и експертната общности наричат стратегически анализ, и онова, което службите за сигурност наричат разузнавателен анализ. Стратегическият анализ дава своята методология, терминология, технология и насоченост на разузнавателния анализ. Разузнавателният анализ взема понятията на стратегическия анализ, който обхваща различни сфери на човешката дейност: икономика, мениджмънт, социология, политология, социална и културна антропология и пр. Показателни примери в това отношение са методите BPEST, EPISTEL, PEST, PESTLE, STEEP, SWOT, анализ на опасността (hazards) и оперативността, анализ на отношението печалба-загуба, анализ по сценарии, анализ на съперника (стратегия, планове, намерения, управленски цикъл, силни и слаби страни…), анализ на тенденциите и източниците (trends and patterns), анализ на тенденциите и последиците от тях, анализ на хипотези, дърво на събитията, дървото на грешките и мн. др. (срв. напр. Chapman 2008; McNamara 2008; Segell 2005; Davis 2002: 7-8; Fleisher, Bensoussan 2002; Wray et al. 2002).

Второто уточнение се отнася до разликата между стратегическия и разузнавателния анализ, която се заключава в различните им гледни точки: всъщност, стратегическият анализ е разузнавателен анализ, освободен от силовия акцент на специалните служби.

Трето. Ако дръзнем да продължим логиката на вече направеното разграничение, можем да кажем, макар и с известна условност, но с еднозначно вложен смисъл в наименованието, че онова, което за академичната и експертната общности представлява конкурентен анализ, за специалните служби представлява контраразузнавателен анализ (срв. напр. Fleisher, Bensoussan 2002).

Четвърто. Разбира се, напред излиза въпросът за причинно-следствената връзка: „Кой е първоначалният формат на анализа – стратегическият или разузнавателният?“ И разбира се, естественият отговор е, че науката върви пред администрацията, познанието – пред разработките в областта на сигурността, футурологията – пред стратегическото предвиждане и разузнавателното прогнозиране…

Пето. Направените дотук отъждествявания и разграничения не са широко и категорично изразени в специализираната книжнина, затова за тях може да се говори само условно. Тези отъждествявания и разграничения обаче са видни в названията на методите, които изискват отчитане на икономически, политически, екологични, технологически, правни и др. под. параметри. 

Разбира се, съществуват разлики в подходите и практиката на академичната общност и експертите по сигурността. Различни са и целите им. Тези разлики обаче не оказват влияние върху откроените сходства особено като се има предвид постоянната дифузия и конвергенция на знание между двете общности. 

В контекста на всички тези съображения, в стратегическия анализ могат да се обособят два основни вида анализ според тяхната насоченост:

1. Стратегически разузнавателен анализ в приета от мен терминология на специалните служби, само „стратегически“ за академичната общност. Специфичната му насоченост е оценката на възможностите за придобиване до ресурс. Стратегическият разузнавателен анализ е с акцент върху наличието на ресурс.
2. Стратегически конкурентен анализ в приета от мен терминология от академичната общност, „контраразузнавателен“ за специалните служби. Специфичната му насоченост е оценката с оглед защитата на ресурс спрямо превъзходството на някакъв съперник. Стратегическият конкурентен анализ е с акцент върху недостига на ресурс.

За да обобщим, нашето разгърнато определение за стратегическия анализ може да изглежда така:

Стратегическият анализ е анализ на взаимодействията в средата за сигурност, при което в зависимост от своята насоченост стратегическият анализ бива разделян на разузнавателен анализ с оглед оценка на наличието на ресурс и на конкурентен анализ с оглед оценка на недостига на ресурс.

Източници:

1. Айзъксън 2012: Айзъксън, Уолтър. Стив Джобс. София: СофтПрес, 2012, 640 с.
2. Буртовая, сост. 2002: Буртовая, Елена (сост.). Конфликтология (учебное пособие). Москва: Русский Гуманитарный Интернет Университет, 2002, i-u.ru, MSWord, 578 с., доступ: 11.11.2001.
3. Ивлев 2008: Ивлев, Алексей. Основы теории Бойда. Направления развития, применения и реализации (Реферат). Москва, 2008, pentagonus.ru, PDF, 64 с., доступ: 07.01.2012, url.
4. Карастоянов 2002: Карастоянов, Георги. Психологически операции. София, 2002 г., 200 с.
5. Маслоу 2006: Маслоу, Абрахам. Мотивация и личность. Издание 3-е. Санкт-Петербург, 2006, 352 с.
6. Мичев 2012: Мичев, Стефан. Илюзията за сигурност. София, 2012, 136 с.
7. Семерджиев 2000: Семерджиев, Цветан. Стратегическо ръководство (лидерство). София, 2000, 384 с.
8. Семерджиев 2004: Семерджиев, Цветан. Информационна сигурност. София, 2004, 92 с.
9. Слатински 2000: Слатински, Николай. Измерения на сигурността. София, 2000, 184 с.
10. Стойков 2009: Стойков, Стойко. Научните знания в сектора за сигурност. Пленарен доклад на Научна конференция на Секция „Сигурност и отбрана“ към Съюза на учените в България на тема „Изграждане на сигурност, базирана на знания – предизвикателства и възможности“, София, 2 ноември 2009 г., rdsc.md.government.bg, 03.11.2009, HTML, достъп: 02.11.2009. Вж. също: Стойков, Стойко. Научните знания в сектора за сигурност. – В: Стойков, Стойко, и др. Изграждане на сигурност, базирана на знания – предизвикателства и възможности. Годишник на Научна конференция на Секция „Сигурност и отбрана“ на Съюза на учените в България, София, 2 ноември 2009 г. София: Военна академия „Георги С. Раковски“, 2010 г., с. 15-30.
11. Търкаланов 2012: Търкаланов, Юрий. Стратегически разузнавателен анализ. София: Министерство на вътрешните работи, 2012, PDF, 230 с., публикация, предоставена на 23.09.2012 г. на правата на ръкопис.
12. Уайт 1988: Уайт, Лесли. Науката за културата. Изследване на човека и цивилизацията. София, 1988, 310 с.
13. Харизанова и др. 2006: Харизанова, Маргарита, и др. Мениджмънт: Ценности, комуникации, промяна. София, 2006, 425 с.
14. Armitage, Nye, Jr. 2007: Armitage, Richard, and Joseph Nye, Jr. Smart Power and the U.S. Strategy for Security in a Post-9/11 World. Washington: CSIS, 07.11.2007, nationalsecurity.oversight.house.gov, PDF, 15 p., access: 05.02.2009.
15. Bartholomees, Jr., ed. 2010: Bartholomees, Jr., J. Boon, ed. The US Army War College Guide to National Security Issues. Vol. I: Theory of War and Strategy. 4th Edition. Carlisle Barracks, Pennsylvania, USA: Strategic Studies Institute, July 2010, au.af.mil, PDF, 385 p., access: 06.01.2013.
16. Chapman 2008: Chapman, Alan. PEST Analysis Method and Examples, with Free PEST Template. Leicester, England, 2004-2008, businessballs.com, HTML, access: 29.07.2009.
17. Davis 2002: Davis, Jack. Improving CIA Analytic Performance: Strategic Warning. Washington, 2002, au.af.mil (apps.dtic.mil), PDF, 9 p. (10 p.), access: 19.09.2009 (21.11.2021), url.
18. Drew, Snow 2006: Drew, Dennis, and Donald Snow. Making Twenty-First-Century Strategy: An Introduction to Modern National Security Processes and Problems. Air University Press, Maxwell Air Force Base, Alabama, November 2006, airuniversity.af.edu, PDF, 289 p., access: 24.04.2010, url.
19. Eaton et al. 2007: Joint Analysis Handbook. Third Edition. Authors: Jacqueline Eaton, John Redmayne, Marvin Thordsen. Monsanto, Lisbon: NATO Joint Analysis and Lessons Learned Centre, October 2007, 122 p. PDF, jallc.nato.int, PDF, 122 p., access: 19.09.2009, url.
20. Ebel 2000: Ebel, Robert. Comments on the Economic and Security Implications of Recent Developments in the World Oil Market. Washington, 24.03.2000, hsgac.senate.gov, HTML, access: 22.12.2009.
21. Elements…, 2010: Elements of National Power. Bibliography. Joint Forces Staff College – Ike Skelton Library. Norfolk, Virginia, USA, jfsc.ndu.edu, PDF, 28 p., access: 01.12.2013.
22. Fidler 2005: Fidler, David P. Transnational Threats to National Security: Daniel Deudney’s Case Against Linking Environmental Degradation and National Security. Princeton Project on National Security, 2005, princeton.edu, PDF, 16 p., acccess: 22.12.2009.
23. Fleisher, Bensoussan 2002: Fleisher, Craig S., and Babette E. Bensoussan. Strategic and Competitive Analysis: Methods and Techniques for Analyzing Business Competition. Sydney, 2002, conferences.alia.org.au, PPT, access: 07.06.2005.
24. Fuerth 2008: Fuerth, Leon. On the Scope of National Security. Washington, 09.05.2008, forwardengagement.org, PDF, 7 p., access: 22.12.2009, url.
25. Gompert et al. 2008: Gompert, David, et al. Analysis of Strategy and Strategies of Analysis. Arlington, Virginia, USA: RAND Corporation, 2008, rand.org, RAND_MG718, PDF, 98 p., access: 14.02.2013, url.
26. Gregory 2005: Gregory, Frank. Intelligence-led Counter-terrorism: A Brief Analysis of the UK Domestic Intelligence System’s Response to 9/11 and the Implications of the London Bombings of 7 July 2005. Madrid, 2005, realinstitutoelcano.org, PDF, 5 p., access: 07.06.2006, url.
27. Heuer, Jr. 1999: Heuer, Jr., Richards J. Psychology of Intelligence Analysis. Central Intelligence Agency, Center for the Study of Intelligence, 1999, odci.gov, PDF, 165 p., access: 12.10.2008.
28. Huitt 2007: Huitt, William. Maslow’s Hierarchy of Needs. Educational Psychology Interactive. Valdosta, Georgia: Valdosta State University, 2007, edpsycinteractive.org, HTML, access: 29.10.2012, url.
29. Krizan 1999: Krizan, Lisa. Intelligence Essentials for Everyone. Occasional Paper Number Six. Washington: Joint Military Intelligence College, June 1999, dia.mil, PDF, 89 p., access: 10.12.2008, updated reference: apps.dtic.mil, PDF, 90 p., ADA476726, access: 31.10.2021, url.
30. Kruger 2010: Kruger, Jean-Pierre. A Study of Strategic Intelligence as a Strategic Management Tool in the Long-term Insurance Industry in South Africa. University of South Africa, January 2010, uir.unisa.ac.za, PDF, 376 p., access: 14.02.2013, url.
31. Lantis 2002: Lantis, Jeffrey S. Strategic Culture and National Security Policy. Malden–Oxford: International Studies Association, 2002, marshallcenter.org, PDF, 27 p., access: 07.06.2005.
32. McNamara 2008: McNamara, Carter. Strategic Planning (in Nonprofit or Forprofit Organizations). Minneapolis, 1997-2008, managementhelp.org, HTML, access: 29.12.2009, url.
33. Mintzberg et al. 1998: Mintzberg, Henry, Bruce Ahlstrand, and Joseph Lampel. Strategy Safari: A Guided Tour Through the Wilds of Strategic Management. New York, The Free Press. A Division of Simon & Schuster Inc., 1998, usb.ac.ir, PDF, 406 p., access: 29.12.2009.
34. Ó Tuathail, Dalby, eds. 1998: Ó Tuathail, Gearóid, and Simon Dalby, eds. Rethinking Geopolitics. London – New York: Routledge, 1998, frenndw.files.wordpress.com, 02.06.2002, PDF, 346 p., access: 14.02.2013, url.
35. Sachs 2003: Sachs, Stephen. The Changing Definition of Security. Oxford, 2003, stevesachs.com, HTML, access: 22.12.2009, url.
36. Schechtman 1996: Schechtman, Gregory M. Manipulating the OODA Loop: The Overlooked Role of Information Resource Management in Information Warfare. Thesis. Air University, USA, December 1996, au.af.mil, PDF, 116 p., access: 08.01.2009, url.
37. Segell 2005: Segell, Glen. Three Intelligence Methodologies for Border Defence and Border Security. – In: Scientia Militaria: South African Journal of Military Studies, 2005, vol. 3, issue 2, ajol.info, PDF, 23 p., access: 19.03.2010, url.
38. Sommer, Brown 2011. Sommer, Peter, and Ian Brown. Reducing Systemic Cybersecurity Risk. Paris: Organisation for Economic Co-operation and Development (OECD), 14 January 2011, oecd.org, PDF, 119 p., access: 12.06.2012.
39. Sulek et al. 2011: Sulek, David, et al. Asserting Global Leadership in the Cyber Domain. Ready for What’s Next. 2011 Update. Booz Allen Hamilton Inc., 16.08.2011, boozallen.com, PDF, 24 p., access: 15.05.2013, url.
40. Treverton, Ghez 2012: Treverton, Gregory F., and Jeremy J. Ghez. Making Strategic Analysis Matter. Prepared for the National Intelligence Council. Approved for public release; distribution unlimited. Arlington, Virginia, USA: RAND Corporation, 2012, rand.org, RAND_CF287, PDF, 52 p., access: 14.02.2013, url.
41. U.S. NIS 2009: The National Intelligence Strategy of the United States of America. Washington, August 2009, irp.fas.org, PDF, 24 p., access: 12.06.2012, url.
42. Van der Laan 2010. Van der Laan, Lucas. Foresight Competence and the Strategic Thinking of Strategy-level Leaders. Toowoomba: University of Southern Queensland, Australia, 2010, eprints.usq.edu.au, PDF, 300 p., access: 24.01.2012, url.
43. Wray et al. 2002: Wray, Simone, et al. A Risk Management Standard. Extracts from the document PD ISO/IEC Guide 73: 2002 by International Organization for Standardization (ISO) reproduced with the permission of British Standards Institution under license number 2002SK/0313. London: AIRMIC, ALARM, IRM, 2002, theirm.org, PDF, 17 p., access: 07.06.2005, url.
44. Yang 2001: Yang, Kuo-Shu. Beyond Maslow’s Culture-Bound Linear Theory: A Preliminary Statement of Double-Y Model of Basic Human Needs. – In: Nebraska Symposium on Motivation, vol. 49, pp. 175-255, Lincoln, Nebraska, USA, 2001, ioe.sinica.edu.tw, PDF, 81 p., access: 07.06.2006.
45. Zegers, Murombezi 2004: Zegers, Robert, and Cornelius Murombezi. Strategic Management. Jordanian Edition. Adapted by Mahmoud al-Sayyed. Amman, The Hashemite Kingdom of Jordan, 2004, pdf.usaid.gov, PDF, 174 p., access: 14.02.2013, url.

© Оригинална публикация: 12.01.2014

© Редакция: 31.10.2021

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Матричен анализ на рисковете и сигурността. София, Studia Analytica, 26.10.2014, url.
2. Гюров, Румен. Матричен анализ: въведение. София, Studia Analytica, 22.09.2021, url.
3. Гюров, Румен. Същност на понятието анализ. София, Studia Analytica, 21.11.2021, url.