Епистемологически методи

Румен Гюров

(изтегляне)

 

Встъпление
 

Епистемологическите методи са методи, които заместват изследвания обект с негов „огледален образ“ – познавателен модел. Такива методи са абстрахирането, конкретизирането, анализирането и синтезирането.

Благодарение на епистемологическите методи разкриваме причинно-следствените връзки във формирането, обособяването, развитието и влиянието от проявата на даден обект. С други думи, чрез епистемологическите методи разпознаваме номологията (закономерностите) във взаимоотношенията между даден обект и действителността, т.е. прилагаме принципа на номологичност.

Преди да пристъпим към изясняване на тяхната специфика и начин на приложение, нека направим следните уточнения:

 

Първо. Необходимо е да разграничаваме абстракция от абстрахиране, конретизация от конкретизиране, анализ от анализиране и синтез от синтезиране.

Второ. Понятията „абстракция“, „конкретизация“, „анализ“ и „синтез“ се употребяват в широк и в тесен смисъл. В широк смисъл те означават едновременно и процес, и резултат, съответно: и абстракция-процес, и абстракция-резултат; и конкретизация-процес, и конкретизация-резултат; и анализ-процес, и анализ-резултат; и синтез-процес, и синтез-резултат. В тесен смисъл понятията „абстракция“, „конкретизация“, „анализ“ и „синтез“ означават единствено резултат, съответно: абстракция-резултат, конкретизация-резултат, анализ-резултат и синтез-резултат.

Трето. Понятията „абстрахиране“, „конкретизиране“, „анализиране“ и „синтезиране“ означават съответно само процес: процес на абстрахиране, процес на конкретизиране, процес на анализиране и процес на синтезиране. И когато говорим за прилагане на даден епистемологически метод, ние разбираме целенасочено използване на съответния процес на абстрахиране, конкретизиране, анализиране и синтезиране.

Четвърто. Абстрахирането, конкретизирането, анализирането и синтезирането имат за цел (но не е задължително да завършат съответно с) абстракция-резултат, конкретизация-резултат, анализ-резултат или синтез-резултат (идея: Розов 1965: 78, 115-117).

 

 

Абстрахиране

 
Наличието на способност у човека да абстрахира го отличава от останалите биологични видове на Земята.

„Историческият човек първоначално осъществява този акт не с определена цел, а защото към това го принуждава неговата производствена дейност и дейността при общуване с другите хора. Човек абстрахира, без да осъзнава значението на своите операции и без да предвижда предварително техния резултат. Това обаче е само първият етап на развитие. Осъзнаването и обобщаването на опита от обществената практическа и познавателна дейност води до превръщането на абстракцията в целенасочено осъществяван акт. Абстракцията започва да функционира като метод, начин на изследване, като път към получаване на предварително определяем резултат.“ (Розов 1965: 105).

Британският учен по информатика Крис Торнтън отбелязва, че въпреки ключовото значение на абстракцията, е странно защо процесът на абстрахиране никога не е поставян на формализирана, теоретична основа (Thornton 2003: 1). Заслуга, обаче, за осмислянето на абстрацията и абстрахирането има руският учен Михаил Розов (с неговия труд „Научная абстракция и её виды“, Новосибирск, 1965). Според него огромното значение на абстрахирането се проявява най-ярко в съществуващата епистемологическа представа, която го отъждествява с теоретичното мислене въобще (Розов 1965: 7).

 

Рационалното осмисляне на света и на самата рационалност, която прави науката наука, се смятат за невъзможни без абстрахирането. Абстракцията е в сърцевината на рационалното знание:

„Определящата черта [… на рационалното знание] е абстракцията, тъй като за сравняване и класификация на неизмеримото разнообразие от форми, структури и явления около нас могат да не се вземат предвид всички техни черти, а само някои от тях, които са значими. Така ние конструираме една схема на реалността, в която нещата са ограничени до основните им очертания. Заедно с това рационалното знание е и една система от абстрактни понятия и символи, характеризираща се с линейна, последователна структура, която е типична за нашето мислене и реч.“ (Капра 1997: 26-27).

Във всяко наше проучване следва да обръщаме особено внимание на абстрактния метод заради ефективността му при решаване на различни изследователски задачи, заради възможностите му да моделира, заради приложимостта му към безкраен брой обекти и заради основополагащата му роля в познавателния процес като цяло. [1] Според Михаил Розов:

Абстрахирането като метод представлява заместване на даден обект с негов познавателен образец въз основа на обективна относителна независимост между обектите в действителността (см. Розов 1965: 18).

Резултатът от всяко абстрахиране е разпознаване (identification) на нашия изследователски обект именно като обект (Thornton 2003: 2), т.е. като обособена част от действителността. Последното означава, че чрез абстрахиране ние разкриваме независимост и неизменяемост на даден обект спрямо някакво въздействие. Следователно, чрез абстрахиране разкриваме инвариант. Иначе казано:

„Най-простият случай на независимост е свързан с понятието инвариант. Инвариантът на някакъв обект по отношение на някакви определени негови преобразувания се нарича всяка величина, свързана с този обект, която не се променя при посочените преобразувания. Инвариантът по отношение на дадени преобразувания на обекта се нарича, следователно, това в обекта, което не зависи от тези преобразувания.“ (Розов 1965: 35).

Следователно, чрез абстрахиране ние прилагаме преди всичко един от основополагащите принципи на научна рационалност – принципа на инвариантността. С това абстрактният метод се отличава от останалите методи. Затова за нас:

Абстрактният метод е метод на целенасочено открояване на оставащо неизменно качество или величина (инвариант) в даден обект, независимо от условията, в които този обект се намира, от неговата предметна проява, от преобразуванията, които търпи, и/или от резултата от тези преобразувания. (срв. Новосёлов 2000: 68-74). [2]

 

Конкретизиране

 

Според Михаил Розов, ние прилагаме конкретизирането едновременно с абстрахирането. Конкретизирането представлява процес, „противоположен“ на абстрахирането, и за разлика от абстрахирането разкрива отношения на зависимост, т.е. връзката на изследвания обект с действителността. Можем да кажем, че когато използваме конкретизацията като метод, ние описваме „спецификата на единичното“. По такъв начин чрез конкретизиране очертаваме проявата на даден обект като предмет (срв. Розов 1965: 18, 51-53; Веккер 1998: 16-18, 130, 146). 

 

Целта на конкретизирането е разпознаване на нашия изследователски предмет като неотделима част от действителността. Последното означава, че когато конкретизираме, разкриваме съществуването на даден предмет заедно с неговата особена устойчива връзка (свързаност) с действителността, т.е. неговото емпирично потвърждение в действителността.

 

Следователно, чрез конкретизиране ние прилагаме преди всичко рационалния принцип на емпирично потвърждение. С това конкретният метод се отличава от останалите методи. Затова за нас:

Конкретният метод е метод на целенасочено открояване на такова качество или величина на даден предмет, които го определят като неотделима част от действителността, (емпирично определят съществуването му) в зависимост от условията, от обособеността му като обект, от преобразуванията, които търпи, и/или от резултата от тези преобразувания.

С други думи, за да определим даден предмет, трябва да конкретизираме, така както за да определим даден обект, трябва да абстрахираме. Понеже не съществува обект без проявата си като предмет, нито предмет без обособеността си като обект, затова абстрахирането и конкретизирането спрямо един и същ обект-предмет се прилагат едновременно в познавателния акт.

Запомнете! Абстрахирането и конкретизирането очертават съществуването на даден обект (предмет), при което чрез абстрахиране определяме от какво не зависи, а чрез конкретизиране – от какво зависи съществуването на даден обект (предмет).

 

Анализиране

 

Методът на анализиране е метод, чрез който целенасочено разделяме изследвания обект на неговите съставни части. Можем значително да повишим ефикасността на аналитичния метод, ако го прилагаме в съчетание с т.нар. „системен подход“. [3] Според Виктор Тюхтин системният подход произтича от закона на системността, съгласно който:

„[...] който и да е обект е обект-система и който и да е обект-система принадлежи поне на една система от обекти от един и същи род.“ (Тюхтин, Урманцев и др. 1988: 4). 

Въз основа на закона на системността, следва да представим всеки обект като обособена съвкупност – система, която се състои от първични неделими [4] елементи, отношения на единство между елементите, закони на композицията [съчетаването, съединяването] между елементите, принадлежност на всеки елемент, отношение и закон на композицията поне към една система от обекти от един и същи род (Тюхтин, Урманцев и др. 1988: 4-5). В този смисъл, ако последователно прилагаме системния подход, за нас:

Аналитичният метод е метод на целенасочено разделяне на даден обект на първични неделими елементи, правила на взаимодействие и взаимодействия между елементите, както и тяхното съотнасяне към други вътрешни елементи, правила на взаимодействие, взамодействия и съотнасяния в подредена съвкупност – като обособена цялост, относително независим от условията обект-система.

Накратко, аналитичният метод ни служи да разкрием структурата на даден обект и функциите на съставните му части в неговата вътрешна среда.

 

Синтезиране

Методът на синтезиране е метод, чрез който целенасочено обединяваме в единно цяло съставните части на изследвания обект. Както при анализирането, значително можем да повишим ефикасността на синтетичния метод чрез съчетаването му със системния подход. Последното означава, че за нас:

Синтетичният метод е метод на целенасочено обединяване на първични неделими елементи, правила на взаимодействие и взаимодействия между елементите, както и тяхното съотнасяне към други външни елементи, правила на взаимодействие, взаимодействия и съотнасяния в подредена съвкупност – като непротиворечива цялост, хармонично свързан с условията обект-система.

Накратко, синтетичният метод ни служи да разкрием проявата на свойствата и отношенията на даден обект в неговата външна среда.

 

Ако съпоставим двата метода, виждаме, че чрез анализиране определяме как даден обект се отделя, обособява, разграничава от средата, в която се намира, а чрез синтезиране – как се съотнася, вписва, проявява в тази среда. 

Запомнете! Анализирането и конкретизирането ни помагат да разберем определени причинно-следствени връзки, при което чрез анализиране очертаваме закономерностите на съществуване на изследвания обект, присъщи на неговата вътрешна среда, а чрез синтезиране – проявата им в непротиворечиво единство със закономерностите на неговата външна среда.

С други думи, чрез анализиране прилагаме принципа на номологичност, а чрез синтезиране – принципа на непротиворечивост в нашето изследване. Когато изследваме едни и същи причинно-следствени връзки, прилагаме и двата метода едновременно, т.е. ние едновременно извършваме анализ и синтез на даден обект. Изследването на дадена причинно-следствена връзка означава, че изследваме определена зависимост и/или независимост на даден обект, като едновременно с методите на анализиране и синтезиране прилагаме абстрахиране и конкретизиране в един и същ познавателен акт.

 

Обобщение

За да обобщим, можем да опишем същността и особеностите на епистемологическите методи и тяхното прилагане така:

1. Както всеки друг, така и епистемологическият метод представлява поредица от действия, превърнати в образец. Затова, когато говорим за отделните методи, по-правилно е да употребяваме съществителни имена, изразяващи действие, т.е. да използваме понятията абстрахиране, конкретизиране, анализиране и синтезиране.
2. Епистемологическите методи целенасочено свързват свойствата и проявите на изследвания предмет и ни помагат да открием причинно-следствените връзки в неговото съществуване.
3. Епистемологическите методи са онзи набор от методи, който ни позволява да преминем от „сглобяване“ на единството между предмета и действителността към непосредственото структуриране на това единство в нов едновременно цялостен и динамичен познавателен образ, знание.

 

Бележки:

 

[1] Респ. съобразно матрицата на знанието: ефективност (P), моделиране (Δ), приложимост спрямо голям брой обекти (х) и основополагаща роля (U) в познавателния процес. Освен това, тези възможности на абстрахирането като метод са възможности и на другите епистемологически методи: конкретизиране, анализиране и синтезиране. (м.бел.).

[2] В абстракцията „се съчетават и теоретическият, и практическият начин на действие – и определеността на съществуващото, и определянето на съществуващото едновременно“ (Новосёлов 2000б: 72).

[3] Вместо „системен подход“ често се употребява „системен метод“. (м.бел.).

[4] „Неделими“ елементи за даденото равнище на изследване (см. Тюхнин, В., Ю. Урманцев и др. 1988: 4).

Източници:

1. Веккер 1998: Веккер, Лев. Психика и реальность: Единая теория психических процессов. Москва: Смысл, 1998, koob.ru, PDF, 343 с., доступ: 01.08.2009; актуализированая ссылка: bim-bad.ru, PDF, 351 с., доступ: 08.09.2019, url.
2. Капра 1997: Капра, Фритьоф. Дао на физиката, София, 1997, 376 с.
3. Новосёлов 2000: Новосёлов, Михаил Михайлович. Логика абстракций (методологический анализ). Часть первая. Москва, 2000, iphras.ru, PDF, 192 с., доступ: 08.09.2019, url.
4. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.
5. Тюхтин, Урманцев и др. 1988: Тюхтин, Виктор Степанович, Юнир Абдуллович Урманцев и др. Система. Симметрия. Гармония. Москва, 1988, 320 с.
6. Thornton 2003: Thornton, Chris. Quantitative Abstraction Theory. – In: AISB Journal 1(3), SSAISB, 2003, semanticscholar.org (aisb.org.uk), PDF, 9 p., access: 21.09.2019, url.

© Оригинална публикация: 14.05.2023

 

 

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 32-42, ISBN 978-954-91927-4-2.
2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 254-261, ISBN 978-619-152-096-1.
3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 125-130, ISBN 978-619-188-457-5.
   
4. Гюров, Румен. Превръщане на анализа в наука. София: Studia Analytica, 05.11.2022, url.
5. Гюров, Румен. Логически методи. София: Studia Analytica, 04.03.2023, url.
6. Гюров, Румен. Структуриращи методи. София: Studia Analytica, 01.06.2019, ред. 12.11.2023, url.

Свалени публикации:

1. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: познание и знание. София: Studia Analytica, 15.04.2014, свалена на 14.04.2024.
2. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: знание и метод. София: Studia Analytica, 17.04.2014, свалена на 14.04.2024 г.

Превръщане на анализа в наука

 Румен Гюров

(изтегляне)

Знание е да знаеш, че доматът е плод; мъдрост е да знаеш, че не бива да го слагаш в плодова салата.
– Майлс Кингтон

Въведение

Превръщането на анализа в наука означава всяко проучване да започва с точно зададени въпроси, да следва добре осмислени показатели за посоката на търсене на отговори, непрекъснато да проверява връзката между зададените въпроси, възприетите показатели и възможните заблуди, така че да носи някаква конкретна полза след завършване на проучването. Накратко, означава да поставим анализа върху такива основи, които да ни осигурят еднозначен и полезен резултат, независим от нашите очаквания и желания.

Основи на нашия анализ са онези задължителни изисквания, чието изпълнение го превръщат в обективно и достоверно изследване. Основите на нашия анализ обхващат следното...

Съдържание:

• Знание и познание. Онтология, онтологическа парадигма и онтологическа схема. Същност и особености на знанието. Определение за знанието. Познанието като производство на знание. Формула на разгърнатото абстрактно-теоретично знание. Пример с бомбените атентати в Мадрид през 2004 г. Формула на първичното емпирично знание. Пример с атентата в Бургас през 2012 г. Характеристики и функции на знанието. Матрица на знанието.
• Обект и предмет. Разграничения между двете понятия.
• Рефлексивен и рационален подход. Понятие за рефлексия. Рационален подход и принципи на научната рационалност: емпиричност, инвариантност, номологичност и непротиворечивост. Единица действителност. Примери от физиката, химията, антропологията и стратегическите изследвания. Непротиворечивост: цялостност (холистичност), допълнителност (комплементарност) и завършеност (финализация). Рационален подход и диаграма на рационалните принципи.
• Препоръчителни източници: Скот Бърчил и др., 2005; Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман, 2002; Димитър Гинев, 1989; Михаил Розов, 1977, 1965.

За да разберем така очертаното съдържание, е необходимо предварително да сме наясно и със съдържанието на някои понятия. Без да се спираме подробно на всяко от тях, за краткост и улеснение, можем да ползваме следния речник, свързан с основите на анализа:

Речник:

Емпиричен: [1] основан на опит (Речник..., 1998: 243); [2] (произв.) емпиричност.

Идеал: [1] висша цел; [2] образец, въплъщение на достойнства, висша степен (Речник..., 1998: 274).

Идеален: [1] който съответства на идеала; възвишен, образцов, превъзходен; [2] недействителен, нереален; хипотетичен; [3] който е нематериален (Речник..., 1998: 274).

Идеализация: [1] представяне в съвършен, нереален вид; идеализиране (Съвре-менен..., 1995: 274); [2] процес на отвличане, абстрахиране от някои свойства на изследваните предмети, в резултат на който се получава несъществуваща в действителност конструкция, имаща някои от важните свойства на изследваните предмети (Енциклопедичен..., 2012: 116).

Концепция: [1] схващане, гледище, разбиране за даден проблем; [2] теоретически замисъл, представа за произведение на науката или изкуството (Речник..., 1998: 393).

Метод: [1] начин на теоретично изследване на природните явления и обществения живот; [2] начин, средство, похват на действие (Речник..., 1998: 506); [3] съвкупност от прийоми и операции за практическо и теоретическо усвояване на действителността (Философский..., 1983: 364).

Методология: [1] съвкупност от методи, използвани в определена наука (Речник..., 1998: 506); [2] съвкупност (a body) от методи, правила и постулати, прилагани от дадена дисциплина: особена процедура или набор от процедури (MWD: methodology, access: 12.10.2019); [3] система от принципи и начини за организиране и построяване на теоретичната и практическата дейност, както и учение за тази система (Философский..., 1983: 364); [4] рационална система от принципи, подходи, методи и средства, които съгласуват действията на един или повече изследователи за придобиване на необходимото знание за даден предмет.

Онтология: [1] философско учение за първоначалното на битието (Речник..., 1998: 574); [2] (шир. см.) битие, представа за битието; [3] (произв.) онтологически, онтологичен.

Подход: [1] съвкупност от начини и средства за пристъпване към определен проблем или човек (Съвременен..., 1995: 642).

Принцип: [1] основно, изходно положение на теория, учение; водеща идея, правило в дейност; [2] ръководно начало в живота, правило; [3] основа на действие на механизъм, уред (Речник..., 1998: 652-653).

Рационален: [1] разумен, целесъобразен (Речник..., 1998: 678).

Рационалност: [1] нормативна концепция, според която всяко действие, убеждение или желание, ако е рационално, трябва да бъде предпочетено (Философски..., 2009: 606).

Теория: [1] обобщение на опит, на обществена практика, което отразява обективни закономерности в развитието на природата и обществото; [2] съвкупност от обобщени знания за една наука или нейна част (Речник..., 1998: 790-791).

Предложените определения изразяват общоприети представи, които не са достатъчни, за да изградим ефикасни аналитични умения. Затова е необходимо да обогатим знанията си за съдържанието на някои от тези понятия и да уточним употребата и значението им за анализа.

Знание и познание

За да превърнем нашето проучване в обективно и достоверно научно изследване, трябва да сме наясно със съдържанието на основополагащото понятие от теорията на познанието – понятието „знание“. Можем да кажем просто, че знанието е нашата представа за света, построена по определен начин.

В теорията на познанието представата за света в неговата цялост обикновено се нарича „онтология“ или „онтологическа парадигма“ (срв. Davies et al. 2003: 2-3; Гинев 1989: 31, 73-98). Познавателната представа за света е едновременно предпоставка за и следствие от развитието на познанието (Гинев 1989: 94-95). В теорията на международните отношения например се приема, че:

„[...] онтологията стои в началото на всяко проучване. Ние не можем да дефинираме [който и да е] проблем в глобалната политика, без да предпоставим някаква основна структура, състояща се от включени в нея значими цялости и от формата на значимите отношения помежду им.“ (Robert W. Cox, 1992, по Burchill et al. 2005: 20).

Следователно, познавателната представа за света трябва да включва едновременно представа за неговата структура и представа за начина на съществуването му.

Димитър Гинев нарича познавателната представа за структурата на света „онтологична картина“, а познавателната представа за начина на неговото съществуване „онтологическа схема“. Онтологичната картина е съчетание от идеализации [идеални образи] за света, а онтологическата схема е представа за взаимовръзките в света [което също е идеализация]. Онтологичната картина очертава предметната област на нашето изследване, а онтологическата схема – причинно-следствените връзки, закономерностите в нашата предметна област. В този смисъл, онтологическата парадигма е сплав между представите за съществуващия свят и представите за причините, които непрекъснато го създават, подреждат и преобразуват (см. Гинев 1989: 73-141).

Въз основа на други разработки, Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман посочват, че онтологиите могат да бъдат разграничени в четири категории: статични, динамични, интенционални и социални. Статичните са изградени около нещата [от действителността] и техните свойства; динамичните – около събития и процеси и представляват своеобразни „разширения“ на статичните; интенционалните се основат на цели и задачи, а социалните – на ценности и вярвания (Davies et al. 2003: 2).

Онова, което Димитър Гинев нарича „онтологична картина“, за Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман е „статична онтология“. Понятието „онтологическа схема“, употребено от Димитър Гинев, покрива по смисъл понятието „динамична онтология“, представено от четиримата автори. Сравнението между двете концепции ни помага да разберем:

Запомнете! Познавателната ни представа трябва да отразява едновременно статичното структуриране на света и динамичното му съществуване.

Методологията на познанието се гради въз основа на виждания, подобни на изразените в посочените по-горе разработки. Вникването в тяхната сложност и многоизмерност е задължителен и неизбежен етап от нашето познавателно израстване. За да опростим изразените виждания, вече приехме, че знанието е нашата представа за света, построена по описания по-горе начин. Затова можем да сведем въпроса „Какво представлява една познавателна представа?“ до въпроса 

„Какво представлява знанието?“

Да погледнем по-внимателно каква полза ни носи отговорът на този въпрос!

Знанието е понятие, чието определение има същото основополагащо значение за теорията на познанието, каквото притежават определенията за материя, атом и информация съответно във физиката, химията и теорията на информацията. 

„Философският анализ на природата на научното знание предполага разглеждане на неговата структура, което позволява да бъдат откроени пътищата и начините за постигане на единство и синтез на знанията, водещи до формирането на нови понятия, до концептуален синтез.“ (Спицнадель 2000: 4).

За нас най-значим принос за изграждане на научна представа за знанието има Михаил Розов. В своя труд „Проблемы эмпирического анализа научных знаний“ (1977) авторът разяснява своето зашеметяващо проникновено разбиране за знанието (вж. Розов 1977: 125-172). Предадено по смисъл, неговото разбиране може да бъде сведено до следното определение:

Знанието е универсален образец [1] на човешката дейност, който представлява набор от фактори за избор на поведение [2] с нормативно закрепено значение [3] в резултат от целенасочено търсене. [4]

Именно защото е образец, придобитото знание за даден предмет ни позволява да повторим и възпроизведем дейността, чрез която сме го придобили, за да придобием друго знание, за същия или за друг сроден изследователски предмет. Знанието е единственият възможен образец за мисълта, просто няма друг! Дори когато имаме пред себе си някакъв действителен образец – например, корабен модел, с който участваме в състезание по корабомоделизъм, ние имаме също така и неговия мисловен образ. Мисловният образ е нашето знание за действителния кораб, представен чрез този модел. Затова знанието е универсален образец за повторение на дадена дейност, своеобразна (мисловна) матрица без заместител във всеки последващ момент на нейното възпроизводство (идея: Розов 1977: 87, 141-143).

Цялостната човешка дейност, всяко човешко действие, всеки жизнен акт, познавателният процес, самото знание могат да бъдат изразени и описани чрез формулата:

Ux∆P,

Формула 1. Разгърнато абстрактно-теоретично знание

при което U са условията, х – обектът [предметът], ∆ – действията [дейността], Р – продуктът (набелязаният резултат). Подредбата на отделните компоненти във формулата може да се променя в зависимост от спецификата на изследователската дейност (Розов 1977: 110-127). Съдържанието на предложената формула можем да обобщим така:

Всяка човешка дейност се извършва при определени първоначални условия (U), свързана е пряко с конкретен обект (х), представлява съвкупност от специфични действия (Δ), съобразени с условията, обекта и преследваната цел, и завършва с краен продукт (Р), чиито особености и свойства са отражение на условията, обекта, действията и целта.

Представената формула и нейното тълкуване се отнасят за структурата на разгърнатото абстрактно-теоретично знание за действителността, познавателния процес и самото знание.

За да бъде изградено абстрактно-теоретичното знание, първоначалната му конструкция може да съдържа само т.нар. „клетка памет“, първичните данни за нещо, което се е случило. Клетката памет може да се състои само от някои посочените четири компонента U, x, Δ и P. Тези компоненти могат да са подредени по начин, по който първоначално са попаднали в обхвата на дадено изследване, например Р(Δх) или в друг ред и състав (Розов 1977: 110). 

Пример 1. Бомбените атентати в Мардид през 2004 г.

Нека си представим, че даден експерт има за задача да проучи последиците от терористичен акт – отражението на бомбените атентати в Мадрид през 2004 г., извършени непосредствено преди парламентарните избори в Испания (EB: Madrid train bombings of 2004, access: 12.10.2009). От самото начало разполагаме с информация за три неща: 

• въздействието на атентатите, отразявано от испанските и световните медии: жертвите на нападенията, реакцията на общественото мнение и на политиците в страната и по света, т.е. имаме Р;
• бомбените експлозии, действията и поведението на хората на мястото на атентатите и мерките, взети от държавните органи и местната власт, т.е. имаме Δ;
• атакуваните обекти: четири влакови композиции, пътниците във вагоните и на мадридската ж.п. гара, т.е. имаме х.

Експертът първоначално придобива своето знание във формат Р(Δх). В хода на проучването, той следва да обогати това знание и да изгради представа за условията, в които са извършени атентатите – предстоящите парламентарни избори в Испания, активността на баската терористична организация ЕТА, войната в Ирак, активността на Ал Кайда и пр., т.е. трябва да добави компонента U.

Ако проследим хронологията на събитията, ще видим, че в самото начало са били ясни единствено две неща – експлозиите и атакуваната гара, т.е. Δх. За страничен наблюдател на събитието, това може да представлява единственото знание, с което разполага. Представата за действията (експлозиите) и обекта на въздействие (ж.п. гарата) е първата представа, която следва да си изгради и експертът със задачата да проучи въздействието на атентатите.

Познанието започва със зараждането на елементарната форма на знанието – двукомпонентната клетка памет

x∆,

Формула 2. Първично емпирично знание

където x е отражението на обекта, а Δ – отражението на действието (Розов 1977: 90-91).

Подобно разбиране за структурата на знанието изразява швейцарският философ и психолог Жан Пиаже. Според него на най-ниско равнище и в най-проста форма знанието представлява схема – мисловна репрезентация (отражение, представа) на някакво действие, извършвано с физически или мисловен обект (по Солсо 2006: 424). В този смисъл клетката памет може да бъде разглеждана като първично емпирично знание, т.е. знание за непосредствено наблюдаван и възприеман предмет. 

Първичното емпирично знание, елементарната клетка памет хΔ е в началото на всяко изследване.

Пример 2. Атентатът в Бургас през 2012 г.

Първите компоненти на знанието ни за атентата в Бургас през 2012 г. са взривеният автобус на летище „Сарафово“ и експлозията, т.е. също хΔ. Впоследствие знанието ни се обогатява с информациите за разгорелия се пожар, взривилите се от пожара други два автобуса, жертвите – един български и петима израелски граждани, загиналия атентатор, 35 ранени и пр. (Седем..., 18.07.2019).

Виждаме, че началната точка за евентуалното изучаване на атентата е предварително зададена норма, която напълно повтаря и възпроизвежда формирането на знание за мадридските атентати. (Естеството на човешката мисъл предполага, предопределя това да е така!)

Каквато и да е структурата на клетката памет, всеки неин компонент се проявява като норма, „задължителен образ“, който трябва да изберем и който предопределя хода на нашето изследване. Длъжни сме да търсим тези образи, така че да изградим от тях представата си за света като развито научно знание. Превръщането на структурата и компонентите на знанието в норми за всяко изследване означава формулиране и едновременното спазване на следните правила:

• Всяко изследване трябва да определя своя обект (или обекти – (х).
• Всяко изследване трябва да отразява въздействията върху обекта (Δ).
• Всяко изследване трябва да разглежда условията (U), в които се намира обектът и в които се извършват въздействията.
• Всяко изследване трябва да разкрива последиците (Р) от въздействията: преобразувания в обекта, пораждане на нови въздействия, промени в условията и пр.
• Всяко изследване трябва да изгради представа, която да отразява в строга последователност условията, обектите, въздействията и резултатите от тях (U → х → Δ → Р), за да получи търсеното знание.

Спазването на посочените правила е възможно само чрез непрекъснат съзнателен контрол върху познавателния процес (идея: Розов 1977: 74-81).

Нормативността на знанието се проявява не само чрез задължителните фактори за избор (активатори, см. Розов 1977: 145-162), от които извеждаме правилата за изграждане на познавателна представа. Значението на знанието е закрепено преди всичко от функциите, които изпълнява. Според Михаил Розов тези функции са свързани с това, че то едновременно е част от няколко подсистеми в системата на познанието:

• мнемологична подсистема [5] за идентифициране и закрепване на фактори за избор, съвместими с вече идентифицираните и закрепени фактори за избор;
• рефлексивна подсистема за търсене, фиксиране и своеобразен обмен на фактори за избор;
• комуникационна подсистема за производство на фактори за избор, която ги превръща в активатори [стимули за предприемане на действия];
• репродуктивна подсистема за възпроизводство на стандартизирани отговори на активаторите и за постигане на завършен резултат (вж. Розов 1977: 145-162; срв. Шухов 2007: В-3, В-28).

В свой предходен труд – „Научная абстракция и её виды“ (1965), Михаил Розов определя следните функции на знанието:

• средство за фиксиране на новия фактически материал, новия опит;
• програма за обработка, интерпретация (тълкуване) на резултатите от наблюдението;
• програма за постулиране (поставяне) на познавателни задачи;
• програма за решаване на познавателни задачи (Розов 1965: 108).

Да обобщим! Знанието изпълнява (см. Розов 1977: 145-162; Розов 1965: 108):

• консистентна функция: само благодарение на знанието ние можем да съвместим новия си опит с предишния (в подсистема за натрупване на знания, респ. мнемологична подсистема);
• рефлексивна функция: само благодарение на знанието ние можем да произведем ново знание (в подсистема за търсене и обмен на фактори за избор [критерии за оценка], респ. рефлексивна подсистема);
• информационна функция: само благодарение на знанието ние можем да направим подходящ избор на поведение въз основа на придобития опит (в подсистема за обмен на активатори – данни и информация, респ. комуникационна подсистема);
• технологична функция: само благодарение на знанието можем да предприемаме необходимите действия, съобразени с натрупания опит (в подсистема за отговор на активатори, вкл. за целенасочено предвиждане на бъдещето, респ. репродуктивна подсистема).

Накратко, знанието е необходимо чисто практически. Необходимо е дотолкова, че се е превърнало в задължителна норма, чието съблюдаване служи на човека за удовлетворяване на неговите потребности, служи за постигане на успех във всяка човешка дейност. Или, както казва Алексей Шухов:

„Обобщавайки цялата гама от необходими условия, ние трябва да си представим, че знанието се появява именно там, където се появява индивидът, чувстващ ограниченията на съществуващата практика, там, където се извършва преоценка, „ревизия“ на тази практика.“ (Шухов 2007: В-28).

Именно за да преодолеем ограниченията на действителността, въз основа на изградената до тук представа, можем да построим в помощ на всяко изследване следната познавателна матрица:

Рис. 1. Матрица на знанието (идея: Розов 1977: 126-127)

Построената универсална матрица на знанието ни дава възможност да структурираме рационално:

• изследваните събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки;
• прилаганите принципи, подходи, методи и средства;
• получаваните данни, информация и знания;
• постигнатите резултати;
• изготвяните текстове и изображения в хода на всяко проучване.

За да постигнем това, е необходимо да впишем тези събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки, принципи, подходи, методи, средства, данни, информация, знания, текстове и резултати в матрицата на знанието (рис. 1. Матрица на знанието). В такъв случай:

Първо. Определяме представляващите изследователски интерес събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки и ги съотнасяме съответно към условията, обектите, преобразуванията или резултатите, каквито те представляват.

Второ. Систематизираме, подреждаме и съпоставяме получаваните данни, информация и знания, като ги съотнасяме последователно и ги вписваме като данни, информация и знания съответно за условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Трето. Избираме подходящите принципи, подходи, методи и средства за изследване спрямо събитията, фактите, състоянията, обстоятелствата, предметите, явленията, процесите и причинно-следствените връзки, описани като съответните условия, обекти, преобразувания, резултати и взаимоотношения помежду им.

Четвърто. Обобщаваме постигнатите резултати, като ясно разграничаваме в тях изводите по отношение на условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Пето. Структурираме крайния си изследователски текст и/или изображения, като обособяваме в тях отделни раздели, посветени съответно на условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Обект и предмет

Досега използвахме „предмет“ и „обект“ като взаимозаменяеми понятия. За да бъдем прецизни в изследванията си, винаги е добре да направим разграничение между едното и другото. Да вземем наготово следното разграничение:

Табл. 1. Разграничение между обект и предмет

Обикновено говорим за „предмет на анализа“, „предмет на изследването“, „изследователски предмет“ и пр. Обектът е обособена част от света, ясно отделена от изследователя. Предметът не е част от обекта, а представлява конкретна проява на обекта, своеобразна гранична контактна област на обекта с действителността. Може би най-ясно разграничението обект-предмет проличава в следното определение на Алексей Шухов:

„Това, което може да бъде отделно, именно то е предметът. [...] Предмет е всичко това, в което е заложен разделител, представляващ проява от такъв вид, по отношение на която може да се говори за контактна способност. Тогава всичко, което не може да влезе в съприкосновение, то, извинете, не е предмет“ (Шухов 2007: В-37).

В този смисъл, обектът е предмет и предметът е обект, но обектът е обособеност, а предметът – съприкосновение. Всеки изследовател е отделен от обекта и едновременно с това – в съприкосновение с проявата му като предмет. В единия случай говорим за обективно отражение на света, отделено от субективните ни възприятия, в другия – за предметно отражение, свързано с нашите възприятия. За да преодолеем субективизма на възприятията, ни е необходимо да разграничим значението на обекта от смисъла на неговата проява като предмет.

Табл. 2. Разграничение между значение и смисъл

„По-просто казано, смисълът е нашето разбиране за революцията като очакване на светлото бъдеще, значението – тягостната картина на междуособната война.“ (Шухов 2007: В-3).

С други думи, за да преодолеем своя субективизъм, ни е необходима рефлексия.

Рефлексивен и рационален подход

Освен задълбочена представа за знанието, което се стремим да придобием, за да превърнем нашето проучване в обективно и достоверно научно изследване, трябва да сме наясно със съдържанието на друго основополагащо понятие от теорията на познанието – понятието „рефлексия“. 

Какво представлява рефлексията?

Рефлексията обикновено се разглежда като съзнателно насочвано отражение на действителността, чрез което подреждаме представата си за света по определен начин. Използваме рефлексия, за да произведем знание. Според изтъкнатия руски философ Михаил Розов:

Рефлексия е „всяко осъзнаване на минала дейност с цел изработване или формулиране на нормативи“ (Розов 1977: 84). 

„Бидейки свързана с методическа работа, рефлексията носи инженерен, конструктивен характер. Интересува я не това как фактически трябва да протича познанието, а това как то протича в някакъв оптимален случай.“ (Розов 1977: 113).

С други думи:

Рефлексията е едновременно съзнателно отражение на действителността по определени правила и съзнателен контрол за спазване на тези правила в изследователския процес.

Рефлексията разграничава значението и смисъла на случващото се и ни предпазва от грешката да припишем „неприсъщ смисъл на действителността“ (идея: Розов 1977: 84-113; срв. Шухов 2007: В-43). Произвеждането на знание е възможно [само] чрез рефлексия и изразява същността на познавателния процес (см. Розов 1977: 100-105; Розов 1965: 67). Рефлексията е неотменна част от всяко изследване. Прилагането ѝ означава, че използваме т.нар. рефлексивен подход.

Ако рефлексивният подход означава прилагане и контрол върху спазването на определени правила при изследване на даден предмет, възниква въпросът „Какви са или какви биха могли да бъдат тези правила на човешкото познание, които ни позволяват да си изградим обективна и достоверна представа за света?“. Отговорът на този въпрос, според нас, са т.нар. „принципи на научната рационалност“. Блестящо виждане, свързано с принципите на научната рационалност, ни предлага Димитър Гинев със своя труд „Диалози за научната рационалност“ (1989). Можем да използваме неговите прозрения, за да формулираме търсените от нас рационални принципи.

Какво представляват

принципите на научната рационалност?

Принципи на научната рационалност са принципите на емпиричното потвърждение, инвариантността, номотетичността (номологичността) и непротиворечивостта. Димитър Гинев ги нарича „критерии за научна рационалност“. Изпълнението на тези критерии придава на познанието характеристиките, които разграничават рационалното научно познание от всекидневното (см. Гинев 1989: 27 и сл.). За да си изградим рационална научна представа, посочените характеристики трябва да бъдат вписани в целия познавателен процес. Именно в този смисъл казваме, че са „принципи на научната рационалност“.

Според Димитър Гинев съществуват и други критерии: деаксиологизация, финализация, диалогичност и холистичност (вж. Гинев 1989: 24-29, 41-42 и др.). Имаме основания, обаче, да приемем, че прилагането на принципите на емпирично потвърждение, инвариантност, номологичност и непротиворечивост автоматично води до деаксиологизиране, финализиране, диалогичност и холистичност на представата ни за реалността.

Емпиричност (E). Прилагането на принципа на емпирично потвърждение [6] означава първоначално да изберем такава съставна част на света, в който живеем, която представлява интерес за нас, носи в себе си най-характерните му черти, невъзможно е да бъде разделена на по-малки съставни части в хода на по-нататъшното ни изследване, без да изгуби интересуващите ни характеристики, и затова представлява нещо като неделим атом или квант в съществуващия свят. За нас това трябва да бъде някакъв непосредствено даден предмет, представляващ интерес за нас такъв, какъвто е. Следващите стъпки в прилагането на принципа на емпиричността са:

• да изградим идеален образ на обособения „квант действителност“ с неговите съществени свойства и да включим тази идеализация в представата си;
• да обозначим съдържанието на нашата идеализация с подходящо понятие, което да използваме в изследването си;
• да използваме нашата идеализация за разграничаване на предмета на изследването от останалата част от действителността;
• да очертаем предметното поле на нашето изследване, т.е. онзи обхват от действителността, в който наблюдаваме изследвания предмет (идея: Гинев 1989: 14-21, 102-110).

Димитър Гинев нарича този „атом“ или „квант“ от действителността „елементарна форма на битийност“ (вж. Гинев 1989: 102-110).

Прилагането на принципа на емпиричност води естествено до деаксиологизиране, т.е. до освобождаване на нашето изследване от неприсъщи, субективни стереотипи, ценности, нагласи и пристрастия.

Пример 3. Физика, химия, антропология, стратегически изследвания

Елементарна форма на битийност във физиката е квантът, в химията – атомът, в антропологията – човекът, в стратегическите изследвания – сигурността. 

С други думи, науката физика изследва предметно поле, в което неделими частици са квантите. Всички взаимодействия в предметното поле на физиката произтичат от свойствата на квантите. Идеалният образ на квантите с техните свойства формира съдържанието на понятието „квант“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на квантите в реалния свят. [7]

По сходен начин, науката химия изследва предметно поле, в което неделими частици са атомите. Всички взаимодействия в предметното поле на химията произтичат от свойствата на атомите. Идеалният образ на атомите с техните свойства формира съдържанието на понятието „химичен елемент“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на атомите в реалния свят.

В същия смисъл, науката антропология изследва предметно поле, в което неделими частици са хората. Всички взаимодействия в предметното поле на антропологията произтичат от свойствата на хората. Идеалният образ на човека с неговите свойства формира съдържанието на понятието „човек“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на хората в реалния свят.

Аналогично, стратегическите изследвания обхващат предметно поле, в което неделима частица е сигурността. Всички взаимодействия в предметното поле на стратегическите изследвания произтичат от свойствата на сигурността. Идеалният образ на сигурността с нейните свойства формира съдържанието на понятието „сигурност“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията в реалния свят от гледна точка на сигурността.

Основните понятия, чието съдържание изпълва предметното поле на отделните науки, са идеализации на реално съществуващи „елементарни форми на битийност“ и тяхното съществуване може да бъде и е потвърдено експериментално. Последното означава, че е спазен принципът на емпиричност. 

Взаимовръзките между идеализациите отразяват закономерностите (т.е. номологията) на действителността, която изследват, и формират теорията, която описва тази действителност.

Инвариантност (I). Прилагането на принципа на инвариантност означава поне три неща едновременно:

• да търсим и разкрием в нашето изследване относително постоянен изследователски предмет с постоянни прояви и взаимодействия в реалния свят;
• постоянните прояви и взаимодействия в реалния свят да бъдат отразени в понятията, които използваме, в нашите идеализации и в нашата цялостна представа за нещата от действителността;
• съдържанието на нашите идеализации и понятия да е неизменно така, както са неизменни предметите, техните прояви и взаимодействия в реалния свят (идея/см.: Гинев 1989: 25-35).

Номологичност (N). Прилагането на принципа на номологичност означава в нашето изследване да търсим и разпознаваме някаква постоянна закономерност (причинно-следствена връзка). Представата ни за тази закономерност трябва да обяснява зараждането, съществуването, преобразуването и изчезването на предмета на изследване, определен чрез обособената от нас неделима част от действителността. Разкритата закономерност предопределя динамиката на изследвания свят, като свързва в подредена структура сродни неделими части от него, например, кванти с кванти, атоми с атоми, човек с човек, сигурност с несигурност и т.н. Фундаменталната закономерност предопределя типа онтологическа схема (динамична онтология) в представата ни за света. Закономерността е начинът, по който се образуват все по-сложни и по-сложни форми в изследвания свят, например, от кванти към атоми, от атоми към молекули, от хора към общества. Закономерността формира онтологическата картина (статичната отнология) като единна цялост и ѝ придава динамика (идея/см.: Гинев 1989: 102 и сл.).

Непротиворечивост (H). Непротиворечивостта е един от основните принципи на научна рационалност, разглеждан като „абсолютен критерий за научност“. Прилагането на принципа на непротиворечивост означава, че изграждаме такава представа за изследвания предмет, която едновременно отразява вярно действителността и съответства на вече придобитите представи. За да постигнем непротиворечивост в проучването си, то едновременно трябва да е всеобхватно и универсално, т.е. да обхваща едновременно всички и всеки отделен случай на проява и взаимодействие на изследвания предмет. С други думи, само когато изследването ни е всеобхватно и универсално, можем да сме сигурни, че то е и непротиворечиво или не е. Защото само тогава можем да сме сигурни, че не съществува случай, при който представата ни за изследвания предмет не отразява вярно действителността или не съответства на вече придобитите представи. Когато нашето изследване е всеобхватно, универсално и непротиворечиво в следствие на това, тогава то отразява действителността в нейната цялост. В този смисъл цялостността (холистичността) на нашето изследване е естествен резултат от прилагането на принципа на непротиворечивост. Разбира се, нашето проучване може да ни доведе до алтернативно разбиране за изследвания предмет, което отхвърля вече съществуващи представи. В такъв случай прилагането на принципа на непротиворечивост изисква допълнително да проучим дадения предмет, за да си изградим изчерпателна познавателна представа за него. Само когато нашето проучване е всеобхватно, универсално, непротиворечиво, цялостно и изчерпателно, то е завършено. С други думи, можем да приемем, че последователното прилагане на принципа на непротиворечивост води до, събира в себе си и означава едновременното прилагане на принципите на холистичност (цялостност), комплементарност (допълнителност) [8] и финализация (завършеност), често отделяни като самостоятелни рационални принципи (идея/см.: Гинев 1989: 15-27). [9]

Рис. 2. Рационални принципи

Да зададем по друг начин въпроса „Как да изградим необходимата ни познавателна представа?“, като го преформулираме по следния начин: „Как да придобием необходимото ни знание?“! Въз основа на всичко казано до тук, отговорът е: „По пътя на рефлексията, което означава съзнателно да прилагаме и контролираме спазването на рационалните научни принципи“. Защото само въз основа на рационалните научни принципи можем да преодолеем своите светогледни, когнитивни, културни, ценностни и исторически пристрастия – т.е. субективизма, присъщ на всеки човек (идея/см.: Гинев 1989: 27-36).

Затова рационалните принципи, както и рефлексията, (следва да) са неотменна част от всяко изследване, от всеки истински познавателен процес. Прилагането на принципите на научната рационалност означава, че използваме рационален подход в познавателния процес.

Ако свържем прилагането на рефлексията и принципите на научната рационалност, можем да кажем, че използваме всеобхватен рефлексивен рационален подход в познавателния процес.

Обобщение

Краткият преглед на основите на анализа ни позволява да разберем следното:

1. Основната цел на всяко изследване, която определя всяка изследователска задача, е получаването на знание.

2. Знанието отразява структурата и динамиката на действителността, като съдържа в себе си отражения на: определени условия; обектите, намиращи в тези условия; преобразуванията, извършвани с обектите, и резултатите от тези преобразувания. Въз основа на такова разбиране за знанието, можем да насочим нашето изследване в търсене, разпознаване и проучване на свързани помежду си условия, обекти, преобразувания и резултати. 

3. Нашето разбиране за знанието може да се изрази в модел, който да превърнем в изследователска матрица. Матрицата на знанието позволява в началото, в хода и при завършването на всяко проучване непрекъснато да задаваме и търсим отговори на поне четири основополагащи въпроса:

• Какви са условията, които изследваме?
• Кои са обектите, които съществуват в дадените условия и представляват изследователски интерес?
• Какви преобразувания се извършват с обектите при дадените условия?
• Какви са резултатите от преобразуванията с обектите в дадените условия?

4. Определяме онази част от действителността, която представлява изследователски интерес за нас, със следните уточнения:

• Приемаме, че изследваната част от действителността едновременно е отделена от и свързана с останалата част от действителността, едновременно независима и зависима от условията, в които се намира.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като относително независима от условията, я представяме като „обект“ на нашето изследване.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като относително зависима от условията, я представяме като „предмет“ на нашето изследване.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като обект, акцентираме върху нейната обособена цялост.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като предмет, акцентираме върху съприкосновението ѝ с останалата част от действителността.
• В смисъла на направените до тук уточнения, разглеждаме предмета на нашето изследване като проява на изследвания обект.

5. Въз основа на разграничението обект/предмет, разграничаваме значението и смисъла на всяко изследване. За нас значението е онова, което не зависи от изследователската ни задача, а смисълът – онова, което произтича от нея. Значението се определя чрез обекта на изследване, смисълът – чрез неговия предмет. С други думи, значението обхваща независимите от изследователя причинно-следствени връзки между обекта и действителността, а предметът – причинно-следствените връзки, които представляват интерес от гледна точка на изследователската задача, от гледна точка на потребностите на изследователя.

6. Изследването на всеки предмет трябва да се извършва чрез рефлексията и въз основа на принципите на научната рационалност. Затова изследователският ни подход към всеки предмет трябва да е рефлексивен и рационален, за да постигнем обективно и достоверно знание за действителността. 

7. Рефлексията е съзнателно изследователско усилие за прилагане и контрол върху спазването на принципите на научна рационалност. Рефлексията винаги е и следва да бъде рационална, а рационалните принципи са тъканта, от която е изградена рефлексията. 

8. Рационални научни принципи са принципите на емпиричност, инвариантност, номологичност и непротиворечивост. Прилагането им може да бъде сведено до отговорите на следните четири въпроса:

• Нашата представа, нашето знание, за да бъде знание, съответства ли на действителността, отразява ли обективно и вярно реалността?
• Съдържанието на нашата представа, на нашето знание, за да бъде знание, обхваща ли едни и същи предмети, техни прояви и взаимодействия?
• Представата, знанието ни за света, за да бъде знание, разкрива ли действителни причинно-следствени връзки, закономерности?
• Нашата представа, нашето знание, за да бъде знание, формира ли непротиворечив, цялостен, всеобхватен и завършен образ на света?

9. Дори един от отговорите на нашите рационални въпроси да е отрицателен или да не може да бъде даден, това е знак за необходимостта да преосмислим разбирането си за света. Положителните отговори на поставените въпроси показват, че представата ни е изградена чрез рефлексия, че сме придобили знанието, което ни е необходимо. Тогава изследването ни и неговите резултати, изразени в нашето знание, притежават:

• емпиричност, т.е. отразяват обективно и вярно действителността;
• инвариантност (постоянство), т.е. отразяват едни и същи обекти, техни прояви и взаимодействия в действителността;
• номологичност, т.е. отразяват постоянни причинно-следствени връзки в действителността;
• непротиворечивост, т.е. отразяват непротиворечива причинно-следствена връзка на проявите и взаимодействието на обектите в действителността.

Представените по такъв начин „основи на анализа“ представляват критерии, въз основа на които можем да изберем и приложим подходящите методи за нашето изследване. Необходима ни е, обаче, още една стъпка – следващата стъпка към превръщането на анализа в наука е да използваме методите, които се прилагат във всяка научна дисциплина, които затова наричаме общонаучни методи и които (трябва да) са задължителна част от аналитичните ни знания и умения.

Бележки:

[1] Понятието „универсален образец“ означава „образец, който е достоверен и приложим за всички случаи изобщо и във всеки случай поотделно“. (м.бел.).

[2] Понятието „фактор за избор на поведение“ можем да разберем в смисъл на „критерий за оценка при избор на поведение“. (м.бел.).

[3] Понятието „нормативно закрепено значение“ можем да заменим със „задължително прието значение“, в смисъл на „задължително тълкуване по определени правила“. (м.бел.).

[4] Понятието „резултат от целенасочено търсене“ в същността си е „резултат от рефлексия“. За рефлексията виж по-нататък. (м.бел.)!

[5] „Мнемологична подсистема“ в смисъл „подсистема за запаметяване, запис, съхраняване на натрупан опит“. (м.бел.).

[6] Само за краткост, можем да приемем по-кратката формулировка „принцип на емпиричността“ в смисъла, вложен от Димитър Гинев (см. Гинев 1989: 14-21, 102-110 и сл.). (м.бел.).

[7] Разбира се, примерът на физиката показва също така, че не съществува абсолютно неделима елементарна форма на битийност: наличието на субатомни частици е великолепно доказателство както за безкрайността на света, така и за безкрайността на човешкото познание. (м.бел.).

[8] Възможно е комплементарността (допълнителността) да се възприеме и като „всеобхватност“ или „достатъчност“. (м.бел.).

[9] Приемаме условни обозначения на рационалните принципи, както следва: E – за емпиричността; I – за инвариантността; N – за номологичността и H – за непротиворечивостта. (м.бел).

Източници:

1. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с.

2. Енциклопедичен..., 2012: Енциклопедичен речник по логика и семантика. Съставител: проф. д.ф.н. Марин Табаков. София: Звезди, 2012, 512 с.

3. Речник..., 1998: Речник на чуждите думи в български с приложения. Трето издание. Автор: Иван Габеров. Велико Търново: Габеров, 1998, 944 с.

4. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.

5. Розов 1977: Розов, Михаил. Проблемы эмпирического анализа научных знаний. Новосибирск, 1977, 224 с.

6. Седем..., 18.07.2019: Седем години след атентата в Сарафово няма осъдени. – News.bg, HTML, 18.07.2019, достъп: 19.12.2019, url.

7. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с.

8. Спицнадель 2000: Спицнадель, Василий. Основы системного анализа. Санкт-Петербург: Бизнес-пресса, 2000, vusnet.ru, MSWord, 326 с., доступ: 12.08.2007; актуализированная ссылка: vixri.com, PDF, 223 с., доступ: 20.04.2020, url.

9. Съвременен..., 1995: Съвременен тълковен речник на българския език с приложения. Трето издание. Автори: Стоян Буров, Валентина Бонджолова, Мария Илиева, Пенка Пехливанова. Велико Търново: Габеров, 1995, 1004 с.

10. Философский..., 1983: Философский энциклопедический словарь. Главная редакция: акад. Л. Ф. Ильичев, акад. П. Н. Федосеев, д.ф.н. С. М. Ковалев, д.ф.н. В. Г. Панов. Москва: Советская энциклопедия, 1983, 840 с.

11. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественного анализа, nounivers.narod.ru, HTML, доступ: 28.08.2007.

12. Burchill et al. 2005: Burchill, Scott, et al. Theories of International Relations. Third Edition. New York: Palgrave MacMillan, 2005, palgrave.com, PDF, 61 p., access: 03.02.2009; updated reference: lib.jnu.ac.in, PDF, 321 p., access: 17.08.2019, url.

13. Davies et al. 2003: Davies, Islay, et al. Using Meta Models for the Comparison of Ontologies. Hammamet, Tunisia, 2003, emmsad.org, PDF, 10 p., access: 21.09.2009; updated reference: eprints.qut.edu.au, PDF, 9 p., access: 17.08.2019, url.

14. EB: Encyclopædia Britannica, britannica.com: Madrid train bombings of 2004, access: 12.10.2019, url.

15. MWD: Merriam-Webster Dictionary, merriam-webster.com: methodology, access: 12.10.2019, url.

© Оригинална публикация: 05.11.2022

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 11-32, ISBN 978-954-91927-4-2.
2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 13-32, ISBN 978-619-152-096-1.
3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 87-105, ISBN 978-619-188-457-5.
4. Гюров, Румен. Онтологически основи на анализа. София: Studia Analytica, 13.04.2014, url.
5. Гюров, Румен. Разпознаване на риска. София: Studia Analytica, 23.07.2022, url.
6. Гюров, Румен. Когнитивни методи. София: Studia Analytica, 17.12.2022, url.
7.  Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023, url.

Свободата на пеперудата

Румен Гюров

(изтегляне)

Ефектът на пеперудата

„Ефектът на пеперудата“ е научна метафора за неочаквано големите последици от незначително събитие в точното време и на точното място. Популярната в Западния свят история разказва, че автор на този образ е американският метеоролог Едуард Нортън Лоренц (1917–2008). Едуард Лоренц е смятан за основоположник на теорията на хаоса (Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015; MIT News 2008-04: Edward Lorenz..., 27.12.2015; Dizikes 2011). На негово име е наречен центърът за геофизически изследвания на климата на Масачузетския технологичен институт, където той преподава дълги години (MIT Lorenz Center, 27.12.2015).

През 50-те години на 20-и век Едуард Лоренц прави изследвания, чиито резултати обобщава в статията си „Детерминистичен непериодичен поток“ (“Deterministic Nonperiodic Flow”), публикувана през 1961 г. в американското списание “Journal of the Atmospheric Sciences” (Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015; вж. и Dizikes 2011). В нея той заключава:

„Две състояния, различаващи се с неуловими стойности, могат потенциално да се развият в две забележимо различни състояния... Ако тогава е допусната каквато и да било грешка при наблюдаване на текущото състояние – а във всяка действителна система такива грешки изглеждат неизбежни, – приемливото предсказване на моментното състояние [на дадена система] в близкото бъдеще може да бъде невъзможно... От гледна точка на неизбежната неточност и непълнота на наблюденията на [метеорологичното] време, точното и продължително предвиждане би изглеждало несъществуващо.“ (по Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015).

„Ефектът на пеперудата“ добива популярност, когато през 1972 г. Едуард Лоренц прави публично изказване, озаглавено „Предсказуемост. Пърхането на крилцата на пеперуда в Бразилия предизвиква ли торнадо в Тексас?“ (“Predictability: Does the Flap of a Butterfly’s Wings in Brazil Set Off a Tornado in Texas?” – Lorenz 1972). За разлика от текстописците, бързащи да използват този образ, за да се представят като добре осведомени ерудити, неговият автор не спира само дотук, а доразвива идеята си така:

„Ако пърхането на пеперудените крилца може да бъде средство за пораждане на торнадо, в еднаква степен то може да бъде и средство за предотвратяване на торнадо.“ (Lorenz 1972: 1; вж. и Dizikes 2011)

Най-интересното е, че смисълът на цялата статия (поне според личния ми прочит) не може да се изрази с категорично твърдение за наличие на реална възможност като тази, изразена с образа на предизвикващи урагани пеперудени крилца. За Едуард Лоренц провалите в прогнозите за времето (а можем да кажем това и в по-общ смисъл за провалите във всички прогнози) се дължат повече на несъвършенството на човешкото знание, отколкото на непредвидимата сила на пеперудата (вж. Lorenz 1972: 5).

Оттогава насетне обаче... образът на буреносната пеперуда навлиза в научната, а оттам и в масовата култура. Световната енциклопедия Wikipedia изброява 21 широкоекранни филма, 21 телевизионни епизода, 14 музикални произведения, 11 видеоигри и приложения и 10 литературни произведения, които използват този образ или вложения в него смисъл (вж. Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, 27.12.2015).

Сценаристите на филма „Хавана“ (1990) Джудит Раско и Дейвид Рейфийл също черпят вдъхновение от метафората на Лоренц. Заедно с режисьорите Сидни Полак, Ричард Рот и Роналд Шуари, те разгръщат пред зрителя фабула, която събира в едно професионален комарджия, любовна връзка, кубинските революционери от средата на миналия век и Централното разузнавателно управление. Актьорът Робърт Редфорд изпълнява ролята на професионалния комарджия. Името му е Джак Вайл. Той не се страхува да залага срещу несигурното бъдеще. Живо се интересува от теорията на числата и теорията на вероятностите. Вдъхновението на авторите на филма формира житейските възгледи на Джак, които героят изразява така:

„[...] пеперудата може да трепти с крилца около цвете в Китай и така да предизвика ураган на Карибите. Вярвам в това. Дори могат да се изчислят вероятностите. Просто изглежда невъзможно и изисква твърде дълго време.“ (по Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, 27.12.2015; вж. и Dizikes 2011).

„Ефектът на пеперудата“, разбира се, притежава не толкова буреносен характер, колкото убеждаваща сила за значението на малките събития при формирането на „Голямата картина“. Аналогичният образ на неопитен алпинист, чието спонтанно кихане предизвиква опустошителна лавина по заснежения склон на планина, допълнително укрепва това убеждение. Последователите на Едуард Лоренц го споделят, понеже:

„Взаимозависимите вериги на причина и следствие в природата са обикновено твърде комплексни, за да бъдат разплетени. Така че ние не можем да кажем точно коя пеперуда, ако има такава, може да създаде дадена буря.“ (Dizikes 2011).

С други думи, „Ефектът на пеперудата“ ме води до обобщението, че малката промяна при подходящи условия може да предизвика големи промени (това е неугасваща човешка надежда, станала част от личните ми убеждения и заблуди).

Сънят на пеперудата

„Сънят на пеперудата“ е религиозна метафора (доколкото даоизмът може да бъде разглеждан като религия) за неочаквано малките възможности на човека обективно да опознае безкрайната действителност. Популярната в Източния свят история разказва за живота и просветлението на древнокитайския философ Джуандзъ (369–286 пр.н.е.), който разговарял със свой приятел: 

„Един късен следобед бях излязъл на разходка – казал Джуандзъ. − Отидох до любимото си място под едно от дърветата. Седнах там и размишлявах за смисъла на живота. Беше толкова топло и приятно, че скоро се отпуснах, задрямах и сънувах сън. В съня си летях над полето. Погледнах назад и видях, че имам крила. Бяха големи и красиви и пърхаха бързо. Бях се превърнал в пеперуда! Изпитвах изключително чувство на свобода и радост и летях съвсем безгрижно навсякъде, където си исках. Усещах всичко в този сън като напълно реално във всяко отношение. Не след дълго дори забравих, че съм Джуандзъ. Просто бях пеперуда и нищо друго. [...]

Постепенно се разбудих и осъзнах, че съм Джуандзъ. Ето кое ме озадачава. [...]

Дали не сънувам точно сега? Разговорът с теб в този миг изглежда реален във всяко отношение, но такъв беше и сънят ми. Мислех, че съм Джуандзъ, който е сънувал, че е пеперуда. Ами ако съм пеперуда, която в същия този миг сънува, че е Джуандзъ? [...]

Ти просто може да си част от моя сън, нито повече, нито по-малко реален от каквото и да било друго. Нищо не можеш да направиш, за да ми помогнеш да установя разликата между Джуандзъ и пеперудата. Това, приятелю, е същественият въпрос за преобразуване на съществуването.“ (по Lin 2007).

Философи и мистици се опитват да обяснят красотата на тази история. Обясненията им едва ли представляват допълнително украшение за древното предание. Все пак опитите им формулират някои вълнуващи поуки:

Животът е единство и всички живи същества са едно цяло. Животът е като сън, а светът и съзнанието за света са еднакво реални. Затова ни е необходимо „пробуждане“, осъзнаване, че „всичко, което разглеждаме като реално в живота, се оказва, че не притежава повече реалност от съня, който чезне в нищото. [...] След натрупване на знание в достатъчна степен за определен период от време, съзнанието започва да обработва информацията, за да извлече мъдрост за душата. [...] Тогава ще знаем,... че изпълнената с радост свобода на пеперудата вече не е само сън“. (Lin 2007).

Западният рационализъм, разбира се, трудно приема историята на Джуандзъ. За Раймонд Талис, професор в Университета в Манчестър и безспорен ерудит, „Сънят на пеперудата“ е израз на епистемологически скептицизъм и без съмнение е разказ от гледна точка на разсъждаващ философ, а не на свободно пърхаща пеперуда. Британският учен сякаш се самоопровергава с позоваване на Рене Декарт. Френският философ и основоположник на рационализма заявява, че „няма сигурни свидетелства, въз основа на които да различим будното състояние от съня“ (по Tallis 2009; за Раймонд Талис вж. Roberts 2013, Vickers 2015 и Wikipedia, en: Raymond Tallis, 30.12.2015).

Всъщност, именно на рационалиста Декарт принадлежи известното Cogito, ergo sum, т.е. „Мисля, следователно съществувам“. Интерпретирана в понятията на Западната култура, крилатата фраза отправя почти същото внушение като посланието в „Сънят на пеперудата“. Разсъждения и асоциации в тази посока ни предлага например Agnė Budriūnaitė от Университета в Каунас, Литва (вж.  Budriūnaitė 2014).

С други думи, „Сънят на пеперудата“ ме води до обобщението, че светът и мисленето са в неразривна връзка (днес това е банално откритие, но – също и етап от личното ми израстване).

Пеперудите в корема

Масовата култура използва и друг „пеперуден“ образ обикновено за да опише или невинна любовна тръпка, или чувството на стрес (то любовта си е вид стрес, особено ако е непозната). Най-голямата изненада е, че това усещане има свое разумно, експериментално доказано обяснение (ако вярваме на медиите):

„В началото на 20-и век английският лекар Нюпорт Лангли изследвал нервните клетки в областта на стомаха. Така изяснил, че те се отнасят към същия клетъчен тип като нервните клетки в мозъка ни. При това са доста повече. Когато ви застрашава опасност, започват да действат стресовите хормони и ви дават сигнал или за борба, или за отстъпление. В същото време под действието на тези хормони се възбуждат чувствителните нерви в стомаха, което води до най-различни последствия – от учестено дишане до пълна апатия.

Нашият втори мозък, макар и да не участва в интелектуалната ни активност, е в състояние да акумулира опита, натрупан през годините, и да го използва занапред, твърди Ъмаран Майер, шеф на катедрата по физиология на Калифорнийския университет. Нашите усещания не са просто интуиция, те се базират на съвсем реална основа, което е доказано с опити. С други думи, нашият организъм е проводникът на този опит и ни дава знак – интуитивно предчувствие. Главното е не само навреме да го забележим, но и да го използваме правилно. А това може да се научи и да се развие като всеки друг навик.“ (Йорданова, ред. 2013).

В мой прочит излиза, че „мислим с корема си“. Което, замислете се, не е толкова далеч от марксисткото „Битието определя съзнанието“. Но последното не е буквален цитат от Маркс, защото Маркс казва:

„Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а, обратно, тяхното обществено битие определя съзнанието им.“ (Маркс 1983: 21).

Интересно, но в подробния цитат акцентът е малко по-различен от реално вложения в съдържанието на съкратения вариант, в смисъл че „не битието въобще, а по-конкретно общественото битие определя съзнанието“.

С други думи, „Пеперудите в корема“ ме водят до обобщението, че общественото развитие е онова, което предлага възможностите и налага ограниченията върху личното развитие (това е вече тривиална мисъл, защитена от чужди авторитети).

Свободата на пеперудата

За какво ми бяха дотук „Ефектът на пеперудата“, „Сънят на пеперудата“ и „Пеперудите в корема“? И трите „пеперудени истории“ са част от личната ми биография, която ме отведе при едно вече намерено решение. Сред записките от студентските години, с които в миг на умопомрачение се разделих, имаше една мисъл, която се е запечатала в съзнанието ми:

„Първо имаш, после намираш“ е основополагащ принцип на научното откритие във философската традиция на Томас Кун, Имре Лакатош, Дьорд Поийа и др. Един от преподавателите ми в Софийския университет сподели това прозрение по време на лекционен курс, посветен на науката в системата на културата.

Тази мисъл беше пеперудата, чийто мах на крилата отключи за мен библейската сила на откровението, че няма нищо ново под слънцето (Еклесиаст: 1:9), и ме накара да разбера, че човек просто трябва да се зарови в дебелите книги, ако иска да бъде знаещ човек (без да знам обективно какъв е резултатът по отношение на мен самия).

Къде ме отведе това разбиране? До сбъднат пеперуден сън!

Зарових се в теория на познанието, не много, колкото да изкарам студентските години. Впоследствие интересът ми, вместо да отшуми с дипломирането, се засили. И причината за това бе, че още на студентската скамейка попаднах на великолепния труд на

Михаил Розов

„Проблемы эмпирического анализа научных знаний“

(Новосибирск, 1977).

Горещо го препоръчвам на онези, които успеят да го намерят! Какво открих там?

Знанието има определена структура.

Структурата на знанието включва: представа за условията, в които съществува даден обект; представа за самия обект във връзката му с тези условия; представа за преобразуванията, които търпи този обект при тези условия, и представа за последиците от преобразуванията на обекта в дадените условия. Тази структура е изразима с формулата:

U x Δ P,

където U са условията, х – обектът, Δ – преобразуванията, и Р – последиците, резултатите от преобразуванията (Розов 1977: 126-127). Структурата на знанието е универсална, т.е. вписва се във всяко човешко, съзнателно изградено и зряло разбиране за нещата. Някоя нейна част – U, x, Δ или P, – може да остане скрита или да бъде пропусната като подразбираща се в даден изследователски текст. Последното не означава, че изобщо я няма, нито че не е необходима. И показателно за това и за наличието на подобна структура е, че в детска възраст човек формира своите представи само от два компонента – обекта х и преобразуванията Δ. Това е факт, констатиран от швейцарския психолог и философ Жан Пиаже. Впоследствие детето постепенно изгражда по-богати представи, като включва и другите компоненти – условията U и последиците Р (срв. Солсо 2006: 424-431).

И какво от това? Идеята за знанието в смисъла, вложен от Михаил Розов (1977), се вкопчи в ума ми или аз се вкопчих в нея (подобно на дилемата от следобедната дрямка на Джуандзъ). Дълго време беше скрита зад рутинната ми професионална дейност, без да демонстрирам прилагането ѝ, макар да форматирах благодарение на нея всяка разработка, която ми беше възлагана. Докато веднъж колега анализатор възкликна:

„Учил ли си някъде матричен анализ? Много ми харесва това, което си написал...“

И в мен се зароди надеждата! Надежда, че ще успея да популяризирам! прозрението на Михаил Розов. Тласък към реализацията на тази надежда дойде от Юрий Търкаланов:

„Разузнавателният анализ представлява получаване на ново знание (познание) за скритите страни на изследвания обект [...].“ (Търкаланов 2003: 55).

Сякаш отново пеперудата на Лоренц премина край мен и преобърна натрупаните и затаени студентски усещания... Какво означава това? Означава, че за да бъде новото знание също знание в собствения смисъл на думата, то трябва да има същата структура от представи като старото знание, т.е. представи съответно за условията, обектите, преобразуванията и последиците. Следователно, разузнавателно-аналитичната представа трябва да бъде композирана като научно знание. За да бъде знание!

И тук дойдоха съмненията заради пеперудата на спящия Джуандзъ. Те имаха (поне емоционално) пряка връзка с написаното от Михаил Розов. Става дума за познавателния „Парадокс на Мидас“ или т.нар. епистемологическа интроспекция, описвана от него (вж. Розов 1977: 30 и сл.). 

Какво е интроспекция? Но първо: Кой е Мидас?

Фригийският цар Мидас дава пищно празненство в чест на бога на виното Бакхус. Довежда и изгубилия се негов верен другар – сатира Силен. Зарадван от оказаната му почит и благодарен за направената услуга, богът показва, че е готов да се отблагодари с щедър дар на царя. Мидас го моли да получи дарба – всичко, до което се докосне, да се превръща в злато. Бакхус изпълнява молбата му. Царят докосва камък и той се превръща в злато; взима ябълка и друга храна и тя се превръща в злато; допира устни до вода и тя се превръща в течно злато... И изведнъж разбира, че е „сиромах сред имане, [...] ненавижда каквото е искал. [...] Плува в блага, а се мъчи от глад и засъхнало гърло жажда гори“. Моли бога за спасение. Бакхус се смилява и изпраща царя да се изкъпе в реката, в която фригиецът отмива проклетата дарба. (Овидий, Метаморфози: XI, 85-145).

За мен епистемологическата интроспекция – „Парадоксът на Мидас“, означаваше, че ако виждам във всяко знание четирикомпонентна представа от образи на условията, обектите, преобразуванията и последиците, то тази представа може да не отразява онова, което съществува обективно, а може да е само продукт на ума, който я налага върху действителността и създава миражи. А действителността може да е съвсем различна! Съмненията се засилиха от Робърт Солсо. В своя прекрасен труд „Когнитивная психология“ (Санкт-Петербург, 2006) той показва, че човек създава в ума си познавателен образ за света и го възприема с канонична вяра като самия обективно съществуващ, независим от човешката воля свят (вж. Солсо 2006: 141-144).

В търсенето си попаднах и на следния пасаж:

„Основополагащите структури на действителността, мисленето и езика (същност и субстанция) са от един и същи порядък. Синтактичните връзки на думите (лексемите) отразяват връзките на мисълта в мозъка, които от своя страна трябва да съответстват на реалните връзки в онтологичния свят. Подреждането на връзките между думите, идеите и нещата в реалността по принцип трябва да са еднакви.“ (Семерджиев 2000: 113).

Сложният изказ затруднява, но за мен е ясно, че по същество подчертава следното: действителност и мислене се подчиняват на едни и същи закони (което пряко кореспондира, направо съвпада с изводите ми от „Сънят на пеперудата“, виж по-горе!). Следователно,

и светът, и мисленето могат да бъдат разглеждани като четириизмерно пространство, състоящо се от определени условия, съществуващи в тези условия обекти, преобразувания на обектите при тези условия и последици от тези преобразувания.

Заради собственото си убеждение, претръсканата литература и авторитетните мнения оставих настрана съмненията. „Пеперудите в корема“ – страховете, че съм попаднал в заблуждение, изчезнаха!

И какво от това?

Основният въпрос в разузнавателния анализ, който стои в центъра на моите интереси, е „И какво от това?“. Дори след произвеждането на новото знание, след поставяне на точката във финалния извод и препоръките в нечий анализ, този въпрос може и следва да бъде задаван постоянно. Той се задава винаги, когато става дума за критичен поглед върху дадено проучване и неговите резултати.

И какво от това? Да обобщя изписаното досега:

Светът е четириизмерен не само във физически смисъл, като континуум от три пространствени и едно времево измерение.

Светът е четириизмерен, което е по-важно за нас с оглед намирането на надежден метод за неговото изследване, и в познавателен смисъл, т.е. като единно, взаимно свързано, взаимно зависимо и неделимо, обективно съществуващо пространство, което се състои от условия, обекти в дадените условия, преобразувания с обектите и последици от преобразуванията.

Знанието за света отразява обективния свят в неговата четириизмерност и във физическия, и в познавателния смисъл.

Следователно знанието е единно, взаимно свързано, взаимно зависимо и неделимо знание (разбиране, образ, представа...) за условията, обектите в дадените условия, преобразуванията с обектите и последиците от преобразуванията.  

Знанието също е част от света, който се отразява в знанието.

За да спазя традицията, задавам отново въпроса „И какво от това?“. Това означава, за мен несъмнено, следното:

Ако възприемем структурата на света и знанието като обективно и неделимо единство, имаме надеждна основа да започнем опознаването на света благодарение на тази представа. Тази познавателна представа ни позволява в началото, в хода и при завършването на всяко изследване, проучване, анализ, експертиза... непрекъснато да задаваме поне четири основополагащи въпроса:

1. Какви са условията, които изследваме?

2. Кои са обектите, които съществуват в дадените условия и представляват изследователски интерес?

3. Какви преобразувания се извършват с обектите при дадените условия?

4. Какви са последиците от преобразуванията с обектите в дадените условия?

И какво от това? Целта непрестанно да изтъквам значението на тези въпроси е, че и досега, до момента, в който пиша тези думи, не съм срещал научни изследвания, разузнавателни анализи, други експертизи и проучвания, конструирани в стройната логика на така зададените въпроси (в последователност от 1 до 4).

Разбира се, по необходимост, неосъзнато, качествените изследователи, анализатори и експерти в една или друга степен задават такива въпроси, но... никога ясно показано, никога целенасочено въз основа на тяхната установена подредба, никога като съзнателно приета програма за проучване, изследване, анализ и експертиза.

И какво от това? Зададените току-що въпроси изглеждат сами по себе си твърде обикновени... Да, но ефектът от задаването им е като „Ефектът на пеперудата“... Проблемът е не във въпросите, а в задаващия ги – да успее да открие аналитичния им потенциал, като ги задава постоянно, на всяка стъпка в проучването, на всеки етап от изследването – в началото, по време и в края на всеки познавателен процес, като ги задава и намира техните отговори в неразривна връзка един с друг.

И какво от това? Ами, опитайте и ще видите!

Източници:

1. Йорданова, ред. 2013: Йорданова, Пепа (ред.). Пеперудите в стомаха са истински. – 24chasa.bg, 26.12.2013, 14:38, HTML, достъп: 27.12.2015, url.  
2. Маркс 1983: Маркс, Карл. Към критиката на политическата икономия. Четвърто издание. София: Партиздат, 1983, 311 с.
3. Овидий, Метаморфози: Публий Овидий Назон. Метаморфози. София: Народна култура, 1981, 504 с.
4. Розов 1977: Розов, Михаил. Проблемы эмпирического анализа научных знаний. Новосибирск, 1977, 224 с.
5. Семерджиев 2000: Семерджиев, Цветан. Стратегическо ръководство (лидерство). София, 2000, 384 с. 
6. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с. 
7. Търкаланов 2003: Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София: Албатрос, 2003, 140 с.
8. Budriūnaitė 2014: Budriūnaitė, Agnė. The Tension Between Illusion and Reality in Zhuangzi’s ‘Dream of the Butterfly’. Philosophical Analysis of the Western Reception. – The Polish Journal of Aesthetics, Vol. 32 (1/2014), academia.edu, PDF, 16 p. (pp. 137-152), access: 31.12.2015, url.
9. Dizikes 2011: Dizikes, Peter. When the Butterfly Effect Took Flight. – MIT News Magazine, February 22, 2011, technologyreview.com, HTML, access: 27.12.2015, url.
10. IMDb: Havana (I) (1990), imdb.com, HTML, access: 27.12.2015, url.
11. Lin 2007: Lin, Derek. The Dream of the Butterfly. – In: Tao Living, 2007, taoism.net, HTM, access: 30.12.2015, url.
12. Lorenz 1972: Lorenz, Edward Norton. Predictability: Does the Flap of a Butterfly's Wings in Brazil Set Off a Tornado in Texas? 139th Meeting of the American Association for the Advancement of Science, December 29, 1972, eaps4.mit.edu, PDF, 5 p., access: 27.12.2015, url.
13. MIT Lorenz Center, site: eapsweb.mit.edu/research/lorenz, access: 27.12.2015, url.
14. MIT News 2008-04: Edward Lorenz, father of chaos theory and butterfly effect, dies at 90. – MIT Tech Talk, Volume 52, Number 24, Wednesday, April 30, 2008, Massachusetts Institute of Technology (MIT), Cambridge, MA 02139-4307, news.mit.edu, HTML, April 16, 2008, access: 27.12.2015, url; In Memoriam to Lorenz, April 30, 2008, PDF, p. 2, access: 31.12.2015, url.
15. Roberts 2013: Roberts, Yvonne. NHS SOS by Jacky Davis and Raymond Tallis – review. As it approaches its 65th birthday, the NHS is clearly unwell but not beyond treatment if we act now – The Guardian, theguardian.com, 01.07.2013, HTML, access: 31.12.2015, url.
16. Tallis 2009: Tallis, Raymond. Zhuangzi And That Bloody Butterfly. Raymond Tallis dreams up a flight of philosophical fancy. – Philosophy Now, A Magazine of Ideas, 2009, philosophynow.org, HTML, access: 27.12.2015, url.
17. Vickers 2015: Vickers, Salley. The Black Mirror: Fragments of an Obituary for Life review – Raymond Tallis’s existential memento mori. The former professor of geriatric medicine reflects on his life from the vantage point of ‘death’ in this wise and enlightening book. – The Guardian, theguardian.com, 01.07.2013, HTML, access: 31.12.2015, url.
18. Wikipedia, en., site: en.wikipedia.org, access: 30.12.2015, url.
19. Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, access: 27.12.2015, url.
20. Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, access: 27.12.2015, url.
21. Wikipedia, en.: Raymond Tallis, access: 30.12.2015, url.

Ползвани цитати:

“Two states differing by imperceptible amounts may eventually evolve into two considerably different states... If, then, there is any error whatever in observing the present state – and in any real system such errors seem inevitable – an acceptable prediction of an instantaneous state in the distant future may well be impossible.... In view of the inevitable inaccuracy and incompleteness of weather observations, precise very-long-range forecasting would seem to be nonexistent.” (Edward Lorenz, 1963 – in Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015).

“If the flap of a butterfly's wings can be instrumental in generating a tornado, it can equally well be instrumental in preventing a tornado.” (Lorenz 1972: 1).

“And a butterfly can flutter its wings over a flower in China and cause a hurricane in the Caribbean. I believe it. They can even calculate the odds. It just isn't likely and it takes so long.” (“Havana”, 1990 – in Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, 27.12.2015).

“Nature’s interdependent chains of cause and effect are usually too complex to disentangle. So we cannot say precisely which butterfly, if any, may have created a given storm.” (Dizikes 2011)

“I was out for a stroll late in the afternoon,” said Chuang Tzu. “I went to one of my favorite spots under a tree. I sat there, thinking about the meaning of life. It was so warm and pleasant that I soon relaxed, dozed off, and drifted into a dream. In my dream, I found myself flying up above the field. I looked behind me and saw that I had wings. They were large and beautiful, and they fluttered rapidly. I had turned into a butterfly! It was such a feeling of freedom and joy, to be so carefree and fly around so lightly in any way I wished. Everything in this dream felt absolutely real in every way. Before long, I forgot that I was ever Chuang Tzu. I was simply the butterfly and nothing else. [...]

Gradually, I woke up and realized that I was Chuang Tzu after all. This is what puzzles me. [...]

What if I am dreaming right now? This conversation I am having with you seems real in every way, but so did my dream. I thought I was Chuang Tzu who had a dream of being a butterfly. What if I am a butterfly who, at this very moment, is dreaming of being Chuang Tzu? [...]

You may simply be part of my dream, no more or less real than anything else. Thus, there is nothing you can do to help me identify the distinction between Chuang Tzu and the butterfly. This, my friend, is the essential question about the transformation of existence.” (In: Lin 2007).

“[...] everything we consider real in life turns out to have no more reality than a dream that fades into nothingness. [...] After sufficient accumulation of knowledge over a period of time, the mind begins processing the information to extract wisdom for the soul. […] That is when we will know... that the joyous freedom of the butterfly is no longer a dream.” (Lin 2007).

“[...] no certain indications by which we may clearly distinguish wakefulness from sleep […].” (René Decartes – in Tallis 2009).

© Оригинална публикация: 01.01.2016

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Сигурност и анализ: преосмисляне. София: Studia Analytica,12.01.2014, ред. 31.10.2021, url.
2. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: познание и знание. София: Studia Analytica, 15.04.2014, url.
3. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: знание и метод, София: Studia Analytica,17.04.2014, url.
4. Гюров, Румен. Матричен анализ на рисковете и сигурността. София: Studia Analytica, 26.10.2014, url.
5. Гюров, Румен. Матричен анализ: въведение. София: Studia Analytica, 22.09.2021, url.