неделя, 13 април 2014 г.

Онтологически основи на анализа

Румен Гюров
Към онтологията на анализа
„Който се захваща с частни въпроси без предварително решаване на общите, неизбежно на всяка крачка неосъзнато за себе си ще се „натъква“ на тези общи въпроси. А натъквайки се на тях сляпо, във всеки случай означава да обрича политиката си на най-лошите колебания и на безпринципност.“
(В. И. Ленин)
„... авторът нито за миг не забравя, че това, което е позволено на класиците, не е позволено на този, който живее по-късно, ако го прави прекомерно сериозно.“
(Рубен Таросян)
Методологията на научното изследване изначално предполага наличие на идеална онтологична картина на света, която да направи възможно описанието, тълкуването, оценката и обяснението на случващото се. С други думи, онтологичната картина прави мислима „самата непосредствено дадена от гледна точка на предметното действителност (Гинев 1989: 73).

Иначе казано, всяка методология трябва да се опира върху систематизирана светогледна представа само въз основа на която познавателната рефлексия може да постига желаните резултати. Очертаването на тази представа не е самоцелна демонстрация на всезнание, нито познавателно разпиляване и псевдонаучен напън. Приемането на необходимостта от развита онтологична представа и нейното осъзнаване е методологически императив, който само опростенчески може да бъде осъден и етикетиран иронично като проява на всичкология. Систематизираното изложение на даден светоглед е нещо много сериозно и отговорно – едновременно строга и отворена, рамкираща и генерираща познанието онтологическа парадигма.

Изграждането на онтологическа парадигма дава редица преимущества в изследователското търсене: поставя рационалните основания на познавателния процес, позволява по-нататъшно развитие на концептуалното осмисляне на света, изчиства несъответствията и недоразуменията, улеснява споделянето на придобитото знание (Davies et al. 2003: 3).

Онтологическа парадигма: картина и схема
„За да опишем това, което се случва, трябва да задраскаме старата дума „наблюдател“ и на нейно място да сложим новата дума „съучастник“. В някакъв странен смисъл Вселената е Вселена на съучастници.“
(Джон Уилър)
Онтологическата картина в научното познание представлява съчетание от идеализации (Гинев 1989: 88), което е сглобено по определена онтологическа схема (Гинев 1989: 94). Заради характера на взаимовръзката си онтологическата картина и онтологическата схема могат да бъдат разглеждани като цялост, онтологическа парадигма – сплав между (представите за) съществуващия свят и (за) непрекъснато пресъздаващата го и подреждаща причинност. От такава гледна точка казано по-просто, онтологическата парадигма е светогледната представа на изследователя, която му позволява да познава действителността: да се отграничава от нея и да постига познавателно единение с нея. В изказа на философията тази светогледна представа обикновено бива назовавана също онтология (вж. Davies et al. 2003: 2).

Разбирана по подобен начин, онтологическата парадигма е едновременно предпоставка и следствие за развитието на познанието (Гинев 1989: 94-95). В качеството си на предпоставка…
„… онтологията стои в началото на всяко проучване. Ние не можем да дефинираме проблема… без да предпоставим някаква основна структура, състояща се от включени в нея значими цялости и от формата на значимите отношения помежду им“ (Burchill et al. 2009: 22).
Смисълът на изходната онтология (картина) е в точното очертаване на предметната област на дадено изследване (Blackburn 2007: 104–105). Смисълът на онтологическата парадигма (схема) е в производството на идеализации и в тяхното съчетаване по зададена закономерност (номологичност) (Гинев 1989: 102, 141 и сл.).

Метаметодологически изисквания
 
При изграждането на онтологическа парадигма е необходимо да бъдат спазвани метаметодологическите принципи на научна рационалност, свързани с наличието на: емпирично потвърждение, инвариантност, точно определена номологичност и непротиворечивост (Гинев 1989: 27).

Емпиричното потвърждение в рамките на изгражданата онтологическа картина идва с избора на идеализация, която да послужи като критерий за (разпознаване на) съществуването или несъществуването в (на) обкръжаващата действителност. Критерий (в разпознаването) е т. нар. елементарна форма на битийност (ЕФБ), която представлява атом, квант на съществуване в дадена онтология (Гинев 1989: 102). Иначе казано, елементарната форма на битийност очертава границите, в които познаващият субект разпознава съществуването или несъществуването на дадена действителност (обект, събитие, част от действителността, цялата действителност...). Елементарна форма на битийност във физиката е атомът, в химията – химическият елемент, в антропологията – човекът, в стратегическите изследвания – сигурността... и пр. Всъщност, основните понятия, маркиращи предметното поле на науките, са обозначения на ЕФБ. Взаимовръзките помежду им очертават закономерностите (номологията) на действителността, която изследват, и формират теорията, която я описва. Разбира се, примерът на физиката показва, че не съществува неразложима на съставки елементарна форма на битийност: субатомните частици са доказателство в тази посока, както и в посока на безкрайността на познанието.

Инвариантността, възведена в рационален принцип, означава разпознаване на неизменни „синтетично-априорни структури“ на две равнища: първо – в контекстуално валидната проява на елементарна форма на битийност (предмета на познание), и второ – в тълкуването на проявената форма на битийност чрез научната идеализация (Гинев 1989: 95–96). Така инвариантността е необходимата и неизменна „червена нишка“ (Френсис Бейкън, по Герджиков 1995: 23), сплитаща единството на емпирия и теория, действителност и познание.

Номологичността като рационален принцип означава разпознаване на закономерност в зараждането, съществуването, преобразуването и изчезването на елементарната форма на битийност, т. е. откриване на фундаментална закономерност, която създава и разрушава, поддържа и променя обкръжаващата действителност. Фундаменталната закономерност предопределя типа онтологическа схема, като свързва по определен начин едни ЕФБ с други ЕФБ, произвежда все по-сложни и по-сложни форми на битийност и така изразява целостта на дадена онтологическа картина (Гинев 1989: 102 и сл.).

Непротиворечивостта е един от основните принципи на научна рационалност, разглеждан дори като „абсолютен критерий за научност“. Принципът на непротиворечивост е призван да постигне всеобхватност, универсалност на познанието, като непрекъснато преодолява противоречията в познавателното отражение. Непротиворечивостта обаче среща сериозни предизвикателства в случаите, когато онтологическата парадигма допуска едновременното съществуване на алтернативи (взаимно изключващи се форми на битийност). В такива случаи, за да преодолее познавателния парадокс, принципът на непротиворечивост бива заместван от принципа на допълнителност (комплементарност) и тогава последователното търсене на непротиворечивост неизбежно допълва онтологията с „непарадоксална алтернативност“ (вж. Гинев 1989: 15–16). Така комплементарността по необходимост се превръща в непосредствено продължение (автоматично следствие) на непротиворечивостта. Само по такъв начин изгражданата познавателна представа за света става универсална вследствие на своята непротиворечивост. Съчетаването на непротиворечивост и допълнителност позволява познанието да отразява единството на света: в холистична онтология, описана в единна картина, чрез единна форма на битийност, по единна схема, на основата на единна закономерност – в една парадигма. Неизбежното съчетаване на непротиворечивост и допълнителност в научното познание може да бъде разглеждано като прилагане на единен принцип на целостта (принцип на холистичността).

Принципите на научната рационалност са своеобразни параметри на научното познание; на метаметодологическо равнище те са абсолютно равноправни звена в процеса на идеализация. Смисълът на тяхното прилагане се изразява в това, че позволяват:
  • определяне на изследваната действителност в нейната цялост чрез формулиране на обединяващи я закономерности;
  • разпознаване на формата на битийност на изследвания обект (разпознаване на предмета) в извънопитен план;
  • организиране на познавателния апарат за интерпретиране на тези закономерности;
  • въвеждане на критерии за непосредствено идентифициране на изследователския предмет в рамките на организирания познавателен апарат (Гинев 1989: 104).
Разбира се, за да бъде постигнато такова равнище на рационалност, онтологическата парадигма трябва да бъде освободена от привнесената ценностна ориентация на познаващия субект, свързана с неговите светогледни, когнитивни, културни и исторически нагласи (Гинев 1989: 27–36). Търсенето на решение на задачата за постигане на обективност на познанието, стига до границите на познаващия субект, до границите на науката като рационално организирано отражение на действителността.

Граници на научната рационалност

Граници на научната рационалност са границите на човешката жизнедейност. Границите на рационалността обаче не са някакви външни ограничения за познанието като човешка жизнедейност; те представляват вътрешно присъщ генетичен код за активно подреждане на обкръжаващия човека свят и за внасяне на о–пределеност, респ. граничност, в неопределената безпределност (Герджиков 1995: 10–12). Рационалността на науката целенасочено снема действителността в онтологическа парадигма, която представлява внесеният ред в жизнения човешки свят и в изследователското усилие. Рационалният ред подпомага оцеляването на човека, като посочва място му в света, организира усилията и развива уменията му за овладяване на действителността (Герджиков 1995: 16).

Рационалната парадигма, построена от всекидневното разсъждение или от науката като висша рационална изява, е относителна. Относителността й произтича от самата рационалност. Защото както обикновената рационалност, така и:
„Науката [като рационална изява] изследва само обусловеното, пространствено-времевото, категориално фиксираното, възможния опит. Тя не контактува с Абсолютното“ (Герджиков 1995: 13).
Относителността на рационалната онтологическа парадигма не е задължително недостатък, а е просто характеристика, която трябва да бъде взета предвид при рационалното (вкл. научно) решаване на всяка познавателна задача.

Накратко, границите на рационалната онтологическа парадигма са относителни и те очертават на жизненото пространство на човека в безграничен свят, изпъстрен с неопределеност.

Освен относителна, рационалната парадигма е винаги и телеологична, подчинена на цел, сводима до възпроизвеждане и разгръщане на живота. При изграждането на онтологическа парадигма познанието винаги има цел (Чешев 2003; вж. и Forster 1997: 6). Онтологията нормира познанието чрез целта, без да задава абсолютизирани предписания. В нейните граници разумът преобразува проблеми в решения, а не следва самоцелно правила (Герджиков 1995: 211).

Наличието на рационална онтологическа парадигма е задължително условие за успеха на всяка научна дисциплина, включително например при моделирането на изкуствен интелект (Bara et al. 2001: 2) и управлението на бази данни (Welty and Murdock 2006). Добре построената парадигма е необходима предпоставка не само за научното познание, но и в стратегическия (разузнавателен) анализ, нагледно доказателство за което е използването на предварително изградена онтология в методологията на ситуационния анализ (Devlin 2005).

За наличието на рационална онтологическа парадигма е необходимо да познанието да разполага със средство и подход, чрез които тази парадигма да бъде построена.

Диалектическа матрица и философски подход
„Нещата получават своето съществуване и естеството си чрез взаимната зависимост и не са нищо сами по себе си.
(Нагарджуна)
В метаметодологическия контекст дотук онтологическата парадигма е описана преди всичко като емпирична даденост, т. е. спрямо самата нея е приложен принципът на емпирично потвърждение. По подразбиране следващата (но не задължително хронологически) метаметодологическа стъпка е в посока на инвариантността. Това означава разпознаване на спецификата на онтологията: разкриване на онова неизменно онтологическо ядро, което определя действителността такава, каквато е. Разкриването на инвариантността на света, на неговото единство в многообразието от проявите му, е задача, чието решение е възможно с най-различни средства, вкл. чрез прилагане на т. нар. философски подход. Този подход е плод на добре развита научна традиция, в руслото на която е широко използван от представителите на диалектическия материализъм. В тази традиция изследователското усилие е насочено по специфичен начин към фундаменталните закони на съществуващото, вкл. към отношението познание–действителност.

Познанието отразява действителността, каквато е. Заедно с това познанието е част от действителността и също е действителност. Действителността е самоотразяваща се действителност чрез познанието. Следователно познанието едновременно е отразяване и самоотразяване на действителността. Затова познанието притежава всички особености на действителността и нейната онтология; неговите онтологически основи са заложени по необходимост и неизбежност в неговото единство с действителността. Иначе казано:
„Основополагащите структури на действителността, мисленето и езика (същност и субстанция) са от един и същи порядък. Синтактичните връзки на думите (лексемите) отразяват връзките на мисълта в мозъка, които от своя страна трябва да съответстват на реалните връзки в онтологичния свят. Подреждането на връзките между думите, идеите и нещата в реалността по принцип трябва да са еднакви“ (Семерджиев 2000: 113).
С други думи, онтологическите основи на всяко познание са вкоренени дълбоко в диалектиката на природата. Диалектиката на природата структурира веригата на познанието: поражда мисълта като отражение на действителността, задава технологията на мислене, налага нормите на осмислянето и предопределя крайния мисловен продукт.
„Диалектиката на нещата е диалектика на имената; диалектиката на света и битието е диалектика на името, в което е даден светът и е дадено битието. Ако е построена диалектиката, то е построено диалектически цялото битие и даже много повече – построена е смисловата връзка на всичко с всичко, а в това число и в частност смисловата връзка на нашата човешка мисъл с окръжаващото я безкрайно битие...“ (Герджиков 1995: 120).
Диалектиката на природата формира диалектиката на мисълта. И обратно: диалектиката на мисълта формира диалектиката на природата.

Преведено на метаметодологически език, диалектическото единство на природата и мисълта е изразено в онтологическата схема, която снема причинността от действителността в познанието, пренарежда повторно света и пре–създава онтологическата картина в цялостна онтологическа парадигма. По такъв начин онтологическата схема се превръща в своеобразна диалектическа матрица. Значението на диалектическата матрица е в това познанието да изхожда от единната онтология като предпоставка, да я преобразува рационално в теоретична представа, да се завръща в природата на нещата като стандартизирана практика и да постига (овладява) действителността като крайна цел. Като снета онтологическа схема диалектическата матрица о–раз–мерява онтологическата парадигма, определя я рационално (в някакво отношение) и я операционализира (прави я удобна за постигането на някаква цел): превръща еднозначно света в емпирично разпознаваема и постижима цялостна действителност.

В този контекст неизменното онтологическо ядро, познавателно снетата от действителността онтологическа схема, инвариантът на причинността на света, диалектическата матрица на единство между природа и мисъл не е нищо друго освен диалектиката на фундаменталните закони на битието, законите за:
  • взаимната връзка между нещата;
  • взаимното проникване на противоположностите;
  • преминаването на количеството в качество и обратно;
  • отрицанието на отрицанието.
Обикновено основните закони на диалектиката биват свеждани до три: „закона за преминаването на количеството в качество и обратно; закона за взаимното проникване на противоположностите; закона за отрицание на отрицанието“ (Енгелс 1984: 202 и сл.). Доколкото диалектиката разглежда взаимовръзките в обкръжаващия свят, със сигурност може да бъде откроена единната основа, холистичната предпоставка за наличие на диалектически закони – единството на света, за което става дума. Затова изходната представа за взаимната връзка между нещата и явленията е неотменно предусловие за прилагането на диалектическия философски подход. Това би удовлетворило и метаметодологическото изискване за прилагане на холистичния (непротиворечив и комплементарен) принцип в познанието.

Сиреч, подходът на всяко изследване трябва да търси като обособен инвариант взаимната връзка между нещата и явленията и на тази основа, едновременно с това проявите на другите три диалектически закона по отношение на един и същ предмет на изследване.

Прилагането на диалектическата матрица не означава единствено открояване на пределно общата диалектика на ставащото, но означава също и разкриване на конкретната причинност, на конкретната проява на общите диалектически закони. В метаметодологически план това означава прилагане на принципа на номологичност, т. е. разпознаване на конкретния вид закони, които са проява на диалектическите. Без номологичност, без разкриване на причинно-следствена връзка онтологическата парадигма, диалектиката, рационалността и науката са немислими и невъзможни (вж. Герджиков 1995: 16–17). Затова именно е особено важно конкретното разбиране за номологичността.

Номологичността може да бъде разглеждана включително като най-общ дискурс (Герджиков 1995: 89–108), т. е. като най-обща „форма на свързване на неща и събития, възприемани в пространството и времето или създадени в науката“. Снета рационално, номологичността е относителна и обхваща два по-специфични, рационални дискурса: каузален – според причината (респ. необходимостта и случайността), и телеологичен – според резултата (респ. предназначението и целта).
„Светът се възприема в пространство и време. Светът се мисли преди всичко чрез зададени и създадени детерминационни вериги – причинност и телеология. [...] Това са два начина да се свързват събития в траектории и да се придава значение на тези траектории. В единия случай траекториите се мислят като „дадени“, „обективни“ – в полето на опита нещата и събитията „се свързват сами” и някои вериги се обособяват. В другия случай траекториите се мислят като „създадени“, „субективни“ – в полето на опита нещата и събитията се осмислят с оглед предназначение и цел“ (Герджиков 1995: 90).
И в двата дискурса става дума единствено за причинност (Герджиков 1995: 89–96).

В каузалния дискурс причинността не е отношение между неща и събития, а нещо друго – необходимост и неизбежност, „тъждество на причина и действие“:
„Причината и действието са тъждествени онтологически. [...] Причина и действие са едно“ (Хегел, по Герджиков 1995: 91–92).
На метаметодологически език, действието е елементарна форма на битийност на причината. Емпирично потвърждение на действието е силата, емпирично потвърждение на причината е енергията. Силата е елементарната форма на битийност на енергията (Герджиков 1995: 91–92; Гинев 1989: 102 и сл.).

Каузалната причинност в рационалното познание е относителна, тъй като нищо в дадено събитие не причинява по необходимост друго събитие. „Работата е там, че всяко причиняване изисква условията да са налице“ (Герджиков 1995: 91).

„Причинните вериги са идентифицирани от нас последователности в безкрайната и необхватна мрежа от „неща” и „събития”. Те са условни, доколкото техните елементи не са безусловно отграничени във времето – всяко отделно събитие, всеки отделен член на веригата, може да се разложи на неограничен брой под–събития“ (Герджиков 1995: 93).

В телеологичния дискурс резултатът (следствието, предназначението, целта) е източник на причинността в човешкия опит (Герджиков 1995: 93–94), респ. резултатът не е отношение между неща и събития, а нещо друго – следствие и цел.
„Човек установява причинна връзка между своите действия и техните резултати в своя опит. Той се идентифицира като начало на вериги събития, телеологични траектории, които водят към следствия, цели“ (Герджиков 1995: 94).
Телеологичната причинност в рационалното познание, както и каузалната, също е относителна. Получаването на дадено следствие, изпълнението на дадено предназначение, постигането на зададена цел също е зависимо от условията.

В този контекст номологичността е относителна каузална и/или телеологична причинност, която предопределя, позволява, поражда и разгръща съответно два основни типа рационални обяснения на действителността: чрез значение и чрез смисъл (Герджиков 1995: 96–108). В каузалния дискурс условията и причината са в сърцевината на обяснението и са добре определени като значение (Герджиков 1995: 98), в телеологичния – обяснението е основано главно върху изчерпателното определяне на действието и резултата като смисъл за субект-обектното взаимодействие (Герджиков 1995: 100–103).

Рационалните обяснения са резултат от различни равнища на методологията на изследване. Тези равнища не са приумица и познавателен произвол, а широко дискутирана стратификация на методологията от философска гледна точка. В съответствие със методологическата стратификация рационалните обяснения могат да бъдат получени на онтологическо, епистемологическо, чисто методологическо и технологическо (като съчетание на първите три, практикоприложно, смесено, интердисциплинарно) равнище (вж. Floridi 2001: 3). Всяко равнище обогатява познанието за съответната предметна област и улеснява решаването на познавателните задачи.

Рационалните обяснения с цялото богатство на тяхното значение и смисъл произтичат от отговорите на въпросите, свързани със знанието, и водят до епистемологическите основи на познанието.

Източници
  1. Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995, 306 с.
  2. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с.
  3. Енгелс 1984: Енгелс, Фридрих. Диалектика на природата (Извадки), с. 269-334. – В: Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Избрани произведения в десет тома. Том ІІ, София, 1984, 336 с.
  4. Капра 1997: Капра, Фритьоф. Дао на физиката, София, 1997, 376 с.
  5. Семерджиев 2000: Семерджиев, Цветан. Стратегическо ръководство (лидерство). София, 2000, 384 с.
  6. Спицнадель 2000: Спицнадель, Василий. Основы системного анализа. Санкт-Петербург, 2000, 326 с. www.vusnet.ru, 12.08.2007, MSWord.
  7. Таросян 2007: Таросян, Рубен. О четверояком корне достаточного основания, http://nounivers.narod.ru, 31.12.2007, HTML.
  8. Чешев 2003: Чешев, Владислав. Проблема познания в философии. Томск, 2003, www.philosophy.ru, 06.09.2007, HTML.
  9. Bara et al. 2001: Bara, Bruno, et al. Model Theory of Deduction: A Unified Computational Approach (2001, 63 p.) – In: Cognitive Science 25 (2001), www.elsevier.com, 17.08.2007, PDF, рp. 839-901.
  10. Blackburn 2007: Blackburn, Perry. The Code Model of Communication: A Powerful Metaphor in Linguistic Metatheory. Washington: Library of Congress, SIL International, 2007, www.sil.org, 01.08.2009, PDF, 263 p.
  11. Burchill et al. 2009: Burchill, Scott, et al. Theories of International Relations, 4th edition. Hampshire, 2009, www.palgrave.com, 03.02.2009, PDF, 61 p.
  12. Davies et al. 2003: Davies, Islay, et al. Using Meta Models for the Comparison of Ontologies. Hammamet, Tunisia, 2003, www.emmsad.org, 21.09.2009, PDF, 10 p.
  13. Devlin 2005: Devlin, Keith. Confronting Context Effects in Intelligence Analysis: How Can Mathematics Help? Stanford, 2005, www.stanford.edu, 01.08.2009, PDF, 70 p.
  14. Floridi 2001: Floridi, Luciano. The Method of Levels of Abstraction. Hertfordshire-Oxford, 2001, www.springerlink.com, 17.10.2008, PDF, 40 p.
  15. Forster 1997: Forster, Malcolm. A Biased Introduction to the Philosophy of Science. Madison, Wisconsin, USA, 1997, http://philosophy.wisc.edu, 06.04.2010, PDF,14 p.
  16. Welty and Murdock 2006: Welty, Chris, and J. William Murdock. Towards Knowledge Acquisition from Information Extraction. Hawthorne, 2006, http://semanticweb.org, 03.11.2008, PDF,14 p.