Национална сигурност

Румен Гюров

(изтегляне)

„... грешните понятия изкривяват действителността,

а неясните пораждат неясно мислене.“

Урс Алтермат (1998)

Сигурността е елементарната форма на битийност в онова, което бива назовавано теория на националната сигурност, сигурността е нейното базисно понятие (Слатински 2000: 4 и сл.), потребно също както човешките потребности в мотивационната теория.

Изпитването на потребност от сигурност не означава обаче определяне на самата сигурност. Потребността от сигурност винаги излиза на преден план, както при останалите човешки потребности, в отношение към средата, в която човек живее, респ. в която живее даден човешки колектив. Човекът или общността от хора не удовлетворяват своите потребности сами по себе си – техните потребности биват удовлетворявани във взаимодействие със средата. Следователно, в познавателен и практически смисъл, сигурността може и трябва да бъде разкрита и постигната в активното отношение човек – среда.

Отношението между човека (човешкия колектив) и средата, в която се намира, често бива разглеждано като отношение между две системи. От тази гледна точка сигурността може да бъде видяна като равновесие и динамическа устойчивост. Този подход изразява сигурността в понятия от теорията на системите, при което едната система остава във равновесно положение, когато:

1. Самата система разполага с ресурси, чрез които може:

1.1. да предотврати възникването на въздействия, способни да нарушат равновесието й;

1.2. да управлява, контролира и неутрализира последиците от възникналите въздействия, които нарушават или могат да нарушат равновесието й.

2. Въздействията, които изпитва системата:

2.1. не нарушават равновесието й;

2.2. нарушават равновесието й, но не до степен, при която системата да бъде променена в отрицателен смисъл или разрушена (Слатински 2000: 7–8).

Заедно с това сигурността може да бъде разглеждана като несигурност (в единство със своята противоположност):

„Всяка система има вградена в себе си единица за време, с която се оразмерява многообразието от жизнените й процеси. Ако размахът на вълната на промените надхвърля значително тази времева единица, то докато тези промени протичат, системата също няма да ги „усети“, т.е. в интервала, определен от времевата единица, те няма да преведат системата в качествено ново състояние, няма да предизвикат у нея необратими трансформации и разкъсвания на функционални и структуроопределящи връзки. Ето защо може да се каже, че за една система, „не–промяна“ – това е всъщност промяна, последствията от която не се усещат от системата. Точно така сигурността е несигурност, която нараства толкова бавно, че системата не може да „усети“ нито самото нарастване на несигурността, нито последствията от него за самата нея (Слатински 2000: 8).“

Ако спрямо такава гледна точка бъде приложен разработеният в настоящето изследване епистемологически подход, то:

Сигурността е мяра (преследван резултат – P, проявявано качество) във взаимодействието между дадена система и външната за нея среда (Δ), при което системата запазва своята специфика (инвариант, идентичност) като такава (x) независимо от въздействията на средата (U).

Накратко: сигурността е проявявано във взаимодействие качество за запазване на спецификата на дадена система. Затова сигурността е толкова относителна, не принадлежи на нито една система, а единствено на взаимодействието между системи, трудно е определима като понятие и проява, защото се проявява винаги в отношение, но не и във всяко отношение. Затова:

• Сигурността не е потребност, макар да има базова човешка потребност от сигурност, т.е. от такова качество, което се постига чрез ред и закрила.
• Сигурността не е система, защото самата система (особено човешката) изпитва потребност от сигурност, т.е. по-скоро постигане на някакъв определен резултат при дадено взаимодействие. Рефлексивните системи често определят като своя потребност придобиването на структурен елемент или/и изграждането на функция (придобиване на ресурс или/и способност), които да предоставят сигурност, но този елемент или/и функция не представляват сами по себе си сигурност спрямо вредоносните въздействия. Сигурността не може да бъде овеществена в структура, нито изразена във функция въз основа на някаква строга зависимост между елемент и неговото предназначение в някаква система. Може да има система за сигурност, но тя си остава за сигурност, за постигане на сигурност, за поддържане на ресурс или способност срещу несигурността, но никога самата сигурност.
• Сигурността не е способност, защото способността е просто (макар и не прост) ресурс (или функция), необходим (или необходима) за постигане на желано състояние. Способността просто прави възможно постигането на сигурност, ако е достатъчно развита спрямо вредоносните въздействия.
• Сигурността не е състояние, което очакваме или преследваме да настъпи, защото състоянието е нещо, което е присъщо на дадена система, и тогава сигурността следва да бъде разглеждана като нещо присъщо на дадена система, като нейна структурна единица или функция. А вече стана ясно, че сигурността не може да бъде нито елемент, нито функция. Освен това състоянието е равновесно или неравновесно, устойчиво или неустойчиво според строгите изисквания в езика на теорията на системите, но никога не е нито сигурно, нито несигурно според неясно каква терминология.

Разбирана единствено като качествена мяра, сигурността в теорията на международните отношения може да бъде „критерият, мярата за успешния изход“ при разрешаването на конфликт на интереси между отделни нации (Слатински 2000: 4). Разбирана единствено като качествена мяра, сигурността може да бъде съчетана методологически издържано: емпирично видимо, инвариантно категорично, номологично оправдано и холистично консистентно, с понятията нация и идентичност като елементарни форми на битийност в една обща онтологическа парадигма.

Логично следва въпросът „Какво е национална сигурност?“, доколкото е известно какво е нация и какво е сигурност.

Специфика на националната сигурност

„... отварянето на науката за международните отношения и сигурността
към другите науки, обогатяването й с идеи от тези науки,
по-смелото й навлизане в смятани доскоро за чужди обители на знанията,
ще й дадат нови стимули и тласъци, които да върнат живеца, умността и оригиналността на монографиите и статиите,
посветени на нейните проблеми (Слатински 2000: 21–22).“

Съвсем кратко казано: националната сигурност е сигурност на нацията. Очевидността на твърдението е натоварена с риска то да прозвучи безсмислено и да спести по-нататъшно познавателно усилие особено ако анализаторът реши, че е известно какво е сигурност и какво е нация. Естествено е да бъде потърсено по-нататъшно осмисляне и постигане на по-висока консистентност на познавателното отражение, изказано с това наистина прекалено просто до степен нищо-не-казващо твърдение. Консистентността тук е необходимата връзка, която осигурява целостта на изложението и гарантира по-висока евристична стойност на очертаната национална парадигма. За повече консистентност прилаганият досега подход използва логиката: простите логически операции би следвало да обогатят смисъла на твърдението, като отчетат разпределението на понятията (субект S и предикат P), реалните отношения (R), скритата модалност (M), и приложат аналогия и дедукция, което да доведе до онтологически значим и емпирично верен извод:

1. Сигурността (S1) е проявявано във взаимодействие (M1R1) качество за запазване на спецификата на дадена система (P1).

2. Спецификата на нацията (националната идентичност – S2) се изразява в (R2) нейната рационално изградена и възпроизвеждана етно-културна идентичност (P2).

3. Следователно: националната сигурност (S3=S1+S2) е проявявано във взаимодействие (M1R1+R2) качество за запазване на рационално изградена и възпроизвежданата етно-културна идентичност на нацията (P1=P2).

Следователно:

Националната сигурност е проявявано във взаимодействие качество за запазване на рационално възпроизвежданата етно-културна идентичност на нацията.

Накратко: националната сигурност е проявявано качество за възпроизвеждане на националната идентичност. Веднага следва да бъде припомнено, че националната идентичност предполага автономност: обособено национално стопанство на основата на капиталистически пазар и собствена държавност. Това обстоятелството винаги е необходимо да бъде вземано предвид, тъй като разбирането за етно-културна идентичност, каквато е националната, обикновено се свежда само до фолклора и народните обичаи, които, макар и част от нея, в никакъв случай не изчерпват спецификата на нацията. Модерната нация има или поне би трябвало да има самосъзнание не само за запазени традиции, но и за собствени уникални постижения в областта на икономиката, технологиите, демокрацията и гражданското общество.

Първи пример. Българинът се гордее, без значение заслужено или не, със:

• създаването на най-точния календар в света – древнобългарско постижение, признато от ЮНЕСКО и едно своеобразно съединяване на стародавна традиция и настояще;
• откриването на млечно-киселата бактерия Lactobacillus Bulgaricus от д-р Стамен Григоров през 1955 г., отново като своеобразна среща на българската традиция с постиженията на съвремието;
• създаването на лекарство срещу полиомиелит, церебрална парализа, деменции и неврологични заболявания, произведено от кокиче и известно като нивалин, от проф. д-р Димитър Пасков през 1956 г.;
• изобретяването на компютъра от българина Джон Атанасов през 1937 г. (вж. Econ.bg. Издават календар за 2008 с Топ 12 на уникални български открития и постижения, 19 декември 2007, 10:22 ч., www.econ.bg, 22.12.2009, HTML; http://informaciata.com, 22.12.2009, HTML; и др.).

Втори пример. Американецът се гордее със своята свободна демократична система (Allitt 2008/2009: HTML; Friedman 2008: HTML) военно и технологическо превъзходство (Fuerth 2008: 1–3). И това е етно-културен факт, макар Майкъл Фридман (2008) да отрича етничността на американската нация. На практика авторът отрича етничността единствено на етносите, които изграждат американската нация, което е необходимо и неизбежно условие за вливането им в американската национална идентичност. При това авторът изтъква (осмисля и оценностява) рационални аргументи, т.е. рационално изгражда новата културна идентичност на съставляващите нацията етноси. И не отчита една съществена обективна истина на историческата приемственост в етничността – етно-културната идентичност на Бащите-основатели на американската нация, които поставят като истински британци чрез рационално преосмисляне и преобръщане на ценностите началото на собствено американската културна идентичност (вж. Friedman 2008: HTML).

Културата и идентичността, разбирани като всепроникваща същност в материалния и духовния живот на нацията, трябва да бъдат задължителна част от анализа по сигурността. Показателно е, че подобен ренесанс двете понятия изживяват като цяло в теорията на международните отношения. Джоузеф Лапид и Фридрих Кратошвил (1996) издават труд под впечатляващото заглавие „Завръщането на културата и идентичността в теорията на международните отношения“, в който Джоузеф Лапид заявява:

„Културата и идентичността са в етап на драматично завръщане в социалната теория и практика в края на 20-и век... Политическите реалисти, които под влияние на валсовата си стъпка към неореализъм непоколебимо отхвърлиха културата и идентичността, внимателно се присъединяват към тази тенденция. По същия начин, след периода на враждебно отхвърляне на „идейните обяснения“ изглежда времето на идеите настъпи окончателно и завинаги в международната политикономия (цит. по Lantis 2002: 20 (96).“

Ориентирането към културата и идентичността въвежда в изследванията по сигурността понятия като „стратегическа култура“, „политическа култура“ и др., а националната идентичност постепенно се превръща в значим обект на стратегическите изследвания (вж. Lantis 2002: 1–27 (87–113).

Сляпа когнитивна улица

Осмислянето на националната сигурност чрез културата и идентичността поставя в нова светлина т.нар. дилема на сигурността и лема на несигурността.

Лемата на несигурността е лема за човешката общност. На езиците на теорията на системите и психологията тя гласи:

„При сходни състояния на [повишена] несигурност различните системи реагират по сходен начин.“ В несигурност хората си приличат, в смисъл, че състоянието и реакциите им са подобни: стрес, страх, отчаяние, чувство за безизходица, повишена мнителност, раздразнителност. Колкото повече се задълбочава несигурността, толкова по-малко значение има каква е била първопричината за нея – дали е влошаване на здравето, финансови затруднения, емоционален срив, или нещо друго. Човекът губи мотивация, ръцете му се отпускат, всичко изглежда напразно, без смисъл. ... Затова несигурността е колкото величина, характеризираща състоянието на човека, толкова и наша насъщна черта. Тя е общото между нас хората, което ни прави еднакви в нещо съкровено и лично. Несигурността много повече от сигурността е базисната, изходната, водещата величина. В нея, за разлика от сигурността, преобладава не статиката, а динамиката (Слатински 2000: 8–10).“

Дилемата на сигурността е дилема на самосбъдващото се предсказание. Тя произтича непосредствено от лемата на несигурността и на езика на теорията на системите дава следната формулировка:

Ако една система взема мерки за увеличаване на своята сигурност в противовес на друга система, в отговор другата система също взема мерки за увеличаване на своята сигурност, при което двете системи остават еднакво несигурни.

Изречена като човешка мотивация в международните отношения, дилемата заявява просто: недоверието е източник на взаимни страхове и подозрения между отделните нации и поражда несигурност (Слатински 2000: 11).

Лемата на несигурността и дилемата на сигурността са формулировки, които се стремят да обяснят спецификата на националната сигурност и международните отношения, но спират пред обобщения с недостатъчно значимо съдържание. Без да са неверни и без да бъдат подценявани, те отразяват наличието на когнитивна сляпа улица, защото започват от, развиват се чрез и завършват в краен психологизъм. В обяснението на сигурността и лемата, и дилемата използват човешките психически реакции, но остават затворени на психологическо равнище. И двете пренасят механично върху сигурността беспорната и експериментално проверена обективност на човешките реакции в условията на несигурност и стрес. Лемата на човешката общност и дилемата на самосбъдващото се предсказание вкарват анализатора по национална сигурност в парадокса на Мидас и пречат на намирането на решения. Затова лемата на несигурността и дилемата на сигурността могат да бъдат единствено изходни когнитивни постулати, но не и финални заключения в аналитичния процес.

Преодоляване на парадокса на Мидас

Преодоляването на когнитивната сляпа улица, очертана от лемата на несигурността и дилемата на сигурността, може да бъде извършено с аргументи, основани на изградената от Ейбрахам Маслоу (1954) мотивационна йерархия. Последното допълнително осмисля използването на концепцията за базовите човешки потребности с цел увеличаване на евристичната стойност на анализа по сигурността.

В мотивационната йерархия вече бяха констатирани няколко забележителни предметни общности:

1. на всички равнища с наличието на обща културна опосредстваност на всички базови човешки потребности;

2. на първо равнище между физиологическите потребности, потребностите от оцеляване, личната сигурност и структурното насилие;

3. на второ равнище между потребностите от безопасност и потребностите от сигурност: ред и закрила;

4. на трето равнище между потребностите от любов и принадлежност, обществените потребности и потребностите от идентичност.

Допълнителна предметна общност може да бъде открита:

5. на четвърто равнище между потребностите от зачитане, потребностите от ред и закрила и т.нар. потребности от власт, при което потребностите от зачитане, респ. ред и закрила, изпълват почти цялото съдържание на потребностите от власт, като останалата малка част обхваща обществените потребности и потребностите от себереализация (Харизанова и др. 2006: 310–312);

6. на пето равнище между потребностите от себереализация и потребностите от предходните четири равнища, което е основание съдържанието на потребностите от зачитане да бъде включено в потребностите от себереализация, а не обратното (вж. т. 5; вж. също Heylighen 1992: 7 (45); Gawel 1997: HTML; и др.).
Обобщено по такъв начин, разграничението на човешките потребности очертава различни психологически определени равнища на сигурност, които са културно опосредствани и социално проектирани в: личната сигурност, обществената безопасност, сигурността на идентичността (сътрудничеството), сигурността на властта, като националната сигурност логично следва да бъде ситуирана в сигурността на идентичността (сътрудничеството). Изводът е когнитивно и логически валиден, тъй като следва от психологически и логически аргументи, но въпреки това съдържа епистемологически риск. Без да бъде отстранен напълно, рискът може да бъде разглеждан като преодолим и пренебрежим въз основа на доказаната онтологическа и методологическата валидност на мотивационната теория на Ейбрахам Маслоу (1954) в емпиричното поле на различни дисциплини: авторитетни изследователи ползват тази концепция в различни области на хуманитарното познание, точните науки и човешката дейност, дори въпреки критиките срещу нея (Слатински 2000: 21).

В този контекст разрешаването на дилемата на сигурността и използването на лемата на несигурността е възможно чрез ясно определяне на равнището на сигурност или несигурност: лично, обществено, културно, властово. Например произведената от недоверие несигурност в международните отношения може да идва от личностно равнище (лична несигурност) като отношения между лидери или при наличие на лидер с когнитивна недостатъчност; може да е проекция на обществена несигурност в резултат от неблагоприятни тенденци в дадено общество; може да е в резултат от криза на идентичността (особено актуална в глобализиращия се свят, който поставя на преден план въпроса за сътрудничеството); може да е в резултат от криза на властта; може да е съчетание, което да бъде част от неудовлетворен стремеж за себереализация на личностно или колективно равнище. Сякаш дилемите пред сигурността придобиват по-конкретни, методологически откроени и решими форми и то именно със средствата на разузнавателния анализ!?!

Аспекти на националната сигурност и видове национална сигурност

Националната сигурност може да бъде разглеждана от различни гледни точки, които формират представи за отделни нейни равнища и видове, според: обхвата, сферата на човешка дейност, източника на несигурност, подхода за преодоляване на несигурността.

Съществува гледна точка, според която равнищата на сигурността се определят в зависимост от величина, която характеризира числеността или степента на общност на даден човешки колектив – т.е. според обхвата. При този подход се говори за:

1. Равнище на националната сигурност:

1.1. Първо равнище – индивид: индивидуална, лична, персонална сигурност, свързана с правото на живот, доброто качество на живота, човешките права и свободи, гражданските отговорности.

1.2. Второ равнище – група хора: групова сигурност, фактически свързана с определена групова идентичност и обособяващ групата признак: етнически, религиозен, социален, професионален, сексуален... и пр.

2. Равнище на националната и международната сигурност:

2.1. Трето равнище – държава: държавна сигурност, сигурност на държавата, „свързана със защитата на изконни ценности: териториална цялост, независимост, суверенитет, конституционен ред и др.“

При което:

„Сигурността на държавата е сечението на националната и международната сигурност. Държавата е основен, но не и единствен актьор на националната сцена, затова няма знак за равенство между държавна и национална сигурност (Слатински 2000: 21).“

3. Равнище на международната сигурност:

3.1. Четвърто равнище – група държави: колективна сигурност.

3.2. Пето равнище – свят: глобална сигурност (Слатински 2000: 19–21).

Според сферата на човешка дейност, в която се появяват негативни въздействия върху националната сигурност, последната бива разделяна на: икономическа, политическа, военна, енергийна (особено актуална в днешни времена), индустриална, информационна, екологическа (относително ново явление, свързано с влиянието на глобализацията)... и пр.

Според разположението на източника на несигурност националната сигурност бива разделяна на вътрешна и външна в зависимост от това дали източникът се намира съответно в контролираната от националната държава територия или извън нея.

Според начина на постигане на сигурност националната сигурност се разделя на „твърда сигурност“ и „мека сигурност“, при което първата предполага прилагане на сила, а втората – използване на положителен привлекателен пример при преодоляване на несигурността (Слатински 2000: 16).

Координатна система на националната сигурност (Слатински 2000: 147–151)

Различните гледни точки са полезни в анализа на националната сигурност, но не са обединени в обща онтологическа картина. За да може да се говори за методология обаче, такава картина е необходима. Въпросът е в намирането на единен критерий за разкриване на взаимовръзките между така дефинираните равнища и видове национална сигурност. Последователното прилагане на разработения вече методологически подход вероятно би бил полезен в тази посока, с използване на аналитико-синтетичната матрица и съчетаването й с преформулираната мотивационна теория.

За внасяне на яснота по отношение на прилаганата технология следва да бъдат взети предвид няколко неща:

1. Изходна позиция. Аналитико-синтетичната матрица на националната сигурност (АСМ-НС) трябва да бъде консистентна на избрания подход и на аналитико-синтетичната матрица на нацията. Тя трябва да оползотворява и отразява преформулираната мотивационна концепция. Поради ограниченията на линейното представяне, с цел краткост и повече нагледност, матрицата на нацията е допълнително синтезирана, за да може да бъде вписана в матрицата на националната сигурност.

2. Формиране на матрицата. Матрицата е формирана на основата на структурата на човешката дейност (и знанието) – UxΔP, като четирите главни компонента в матрицата се определят така: U – условията за съществуване на нацията (глобалната, регионалната и колективната среда/сигурност); х – нацията (в допълнително синтезирана и представена познавателната матрица за нацията); Δ – преобразуването на взаимодействието среда-нация, себереализирането на нацията от гледна точка на мотивационната теория (последната в разработения снет вид); Р – крайният резултат, респ. проявената мяра, качеството сигурност или несигурност, снемащо характеристиките на взаимодействието нация-среда.

3. Изпълване със съдържание:

3.1. Всеки един от компонентите в матрицата среда-нация-себереализация-сигурност е структуриран по аналогична схема (UxΔP), като обозначенията U, х, Δ и Р образуват особени таксономични редове от допълнителни зависимости (трудно представими в плоска линейна проекция).

3.2. В АСМ-НС са използвани понятията „национална общност“ и „държавност“ с цел максимално общо обозначаване на формата на самоуправление на дадена нация, която в зависимост от условията може да не е успяла да изгради собствена държавност (съгласно съображенията във връзка с анализа на нацията, изтъкнати вече на друго място).

3.3. Използвано е и понятието „общественост“ за сферата на социализация съгласно АСМ на нацията, като е изведена и самостоятелна категория „наука и просвета“. Последното е необходимо с оглед ролята на образованието при формирането на всяка нация, както и поради изключително нарасналото значение на знанието в Информационния 21-и век.

3.4. Под „наука и просвета“ обаче не би следвало да се разбират само системата от университети, училища и пр., а по-широк кръг дейности, свързани с непрекъснатата квалификация и преквалификация на работната сила, независимо дали е ангажирана във високотехнологично производство, научни изследвания или в администрацията. В тази връзка е очевидно ясно, че администрирането изисква все повече и повече „административен капацитет“, т.е. квалификация.

3.5. В понятието „просвета“ е включено освен разбирането за усвояване на научните постижения като рационална основа на националната общност, но и общественото просвещение чрез изкуство, религия и всички онези форми и дейности, които водят до формиране до едно по-високо равнище на съзнание у човека. Необходимо уточнение е, че сферата на потребностите, осъзнати или неосъзнати [21], и съответните им равнища на сигурност в предефинираната мотивационна скала, са сферата, в която: въздействията на средата (U), пречупени през отражението им върху нацията (х) се превръщат (оценяват) или не се превръщат в (оценяват като) интереси, опасности, заплахи и рискове за сигурността (ΔР).

Аналитико-синтетична матрица на националната сигурност

Значение на матрицата на сигурността

Предложената аналитико-синтетична матрица на националната сигурност (АСМ-НС) обединява и систематизира различните равнища и видове сигурност, независимо от изразените гледни точки. На нейния познавателен модел следва да се гледа като на координатна система, въз основа на която е възможен един по-подреден и пълен анализ на националната сигурност. АСМ-НС трябва да бъде възприемана като генетичен код, който задава движение от средата към нацията, за да стигне през националните потребности до мярата на сигурността, и от сигурността на нацията към средата, за да осъзнае необходимата й мяра от гледна точка на предизвикателствата, потребностите, интересите, намеренията и целите, да я проектира през и чрез националното тяло (общественост, държавност, икономика и... политика) в заобикалащата среда.

Линейният модел на представяне опростява, но и скрива част от замисъла на матрицата. Правилото е, че всеки един от четирите основни сектора в АСМ-НС може и е добре да бъде проектиран върху останалите сектори и по-малки полета в тях, както и всяко поле върху останалите полета и сектори. Това означава, например, че секторът „сигурност“ и полето „финанси“ могат да бъдат проектирани един върху друг и тяхното синтезиране да опише понятието финансова сигурност.

Особено внимание трябва да бъде отделено на сектора „себереализация“, в който са ситуирани потребностите, интересите, намеренията и целите на сигурността в най-широк смисъл. Едновременно с това в полето „идентичност“ (непрекъснато въплъщавано в сътрудничеството и проявена в сплотеността на дадена общност) е поставена „потребността от национална сигурност – в тесен смисъл, в собствения смисъл на думата“. Такова съчетание на разбирането за сигурността в широк и тесен смисъл онагледява, съвместява и прави възможно разкриването на логическото разпределение на двете понятия, обяснението на съотношението помежду им. В сектора „себереализация“ става видно съотношението между лична сигурност, обществен ред (безопасност), национална сигурност в нейния собствен смисъл и сигурност на държавността и институциите особено като се има предвид не толкова йерархията на потребностите, колкото равностойността на взаимозависимостите помежду им.

Включването на държавността и институциите в полето „контрол“ е призвано да преодолее съсредоточаването само върху понятието държавна сигурност (сигурност на държавата) и да разшири обсега на сигурността, свързана с контрола (зачитането, властта), като направи възможен синтеза между предметната област, обозначена в това поле, и други предметни области. В такъв случай например, потребностите, интересите, намеренията и целите, свързани с контрола върху средата могат да бъдат синтезирани с полето на обществеността (предметната област на социализацията) и да се превърнат в обществени потребности, интереси, намерения и цели.

Значението на таксономичните редове U, x, Δ и P може да бъде показано със синтезиране на полетата „идентичност“ и „общественост“ в таксономичен ред Δ, т.е. мястото на идентичността е в социализацията (сътрудничеството, изявяващо се в съответна степен на сплотеност), което е вече установена зависимост. Или – във връзката, очертана с таксономичен ред Р, например при синтезиране на полетата „суверенитет“ и „политика“.

Принципът на прилагане на матрицата е достъпен и лесен, разбира се, изисква внимание и точност при използването й.

Доколкото и тъй като не съществува абсолютна координатна система, дотолкова и затова АСМ-НС е относителна, условна представа, валидна в онази степен, в която е валидна разработената дотук познавателна парадигма. Предлаганата АСМ-НС има най-малко две предимства:

1. Дава рационално холистично и консистентно описание на националната сигурност в съчетание с особеностите на проявите на нацията. АСМ-НС преодолява известна фрагментираност в познанието, която понякога трудно свързва определението на дадено понятие с неговото операционализиране.

2. Съдържа в себе си възможност, която вписва така изградената концептуална представа за национална сигурност в глобалната парадигма на сигурността. В АСМ-НС е застъпено широко участието на обществеността, като форма на социализация на личността и функциониране на нацията, с което е „отнето“ безразделното господство на държавата/държавността в парадигмата на сигурността. По такъв начин АСМ-НС позволява плавен преход към темите на глобализацията, средата за сигурност и новите предизвикателства.

Източници

1. Слатински, Николай. Измерения на сигурността. София, 2000, 184 с. (вкл. в www.nslatinski.org, 28.09.2009, MSWord, 184 c.).
2. Харизанова, Маргарита, и др. Мениджмънт: Ценности, комуникации, промяна. София, 2006, 425 с.
3. Allitt, Patrick. American Identity. Berkeley, 2008/2009, www.teach12.com, 22.12.2009, HTML.
4. Friedman, Michael. American Identity: Ideas, Not Ethnicity. 13 February 2008, www.america.gov, 22.12.2009, HTML.
5. Fuerth, Leon. On the Scope of National Security. Washington, 2008, www.forwardengagement.org, 22.12.2009, PDF, 7 р.
6. Gawel, Joseph. Herzberg’s Theory of Motivation and Maslow’s Hierarchy of Needs. Practical Assessment, Research & Evaluation, 5 (11), 1997, http://pareonline.net, 29.12.2009, HTML.
7. Heylighen, Francis. A Cognitive-Systemic Reconstruction: Maslows's Theory (18 p.). – In: Behavioral Science, vol. 37. Brussels, 1992, http://pespmc1.vub.ac.be, 29.12.2009, PDF, pp. 39–57.
8. Lantis, Jeffrey. Strategic Culture and National Security Policy. Malden–Oxford: International Studies Association, 2002, www.marshallcenter.org, 07.06.2005, PDF, 27 p. (pp. 87–113).

Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Национална сигурност. София, Studia Analytica, 13.07.2014 г.

Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 92–99.

Поредица

Анализ на сигурността

София, 2011

Публикации

начална предишна следваща последна

водеща основна заключителна

Нация: рационално определение и анализ

Румен Гюров

(изтегляне)

Антъни Смит е най-последователен при определянето на нацията чрез идентичността. Според него съществуват различни видове идентичност, които преживява социалният човек, една от които е принадлежността към даден колектив. Колективната идентичност може да бъде разделена на няколко основни типа. Половата идентичност е с фундаментално значение за редица други разграничения и субординации. Други идентичности са териториалната, около която се формират различни регионални и местни общности, и социално-икономическата, която е в основата на формирането на класите. Изброените три обаче не притежават онези характеристики, които сплотяват трайно и на най-дълбоко равнище човешките общности. Половите, расовите, териториалните и социалнокласовите идентичности не могат да обединят безконфликтно вътрешните и външните подбуди на човека като обществено същество, осмислящо мястото си в околния свят; те не могат да формират силен и жизнен човешки колектив (Смит 2000: 13–15).

Източната етнографска традиция свързва в широк диахронен и синхронен план идентичността на големи социални групи с понятията „етнос“, „етническа култура“, „етничност“. Етносът се разглежда като форма на съществуване на човешкия вид Homo Sapiens и явление между био- и социосферата на Земята (Гумилёв 1990: 11–24).

Понятието „етнос“ изразява специфичния културен инвариант на общности като племе, народност и нация, и отличава едни общности от други. В търсене на обективни разграничения, като „маркери“, идентифициращи отделен етнос, са определени в специфичното им съчетание: типът физически облик, единният произход, общия ареал на обитаване, единният език, самоназванието (етнонимът). Заедно с това се изтъква и значението на самосъзнанието за собствената идентичност, което включва приемане на посочените обективни отличителни „маркери“ като субективни основания за преживяване на обща принадлежност към даден колектив (Щеглова и др. 2002: 22–24).

Културната идентичност на етноса (племе, народност и нация) се смята за различно проявена през различните исторически епохи. Племето се разглежда като етнос в условията на примитивно, все още класово неразслоено общество, в което доминират кръвнородствените връзки. Народността е видяна като ново равнище на развитие на етничността през феодалния период, с доминиране на териториално-съседски икономически отношения и извъникономическа принуда на аристокрацията над широки слоеве от населението. Нацията се смята за характерно явление при капиталистическите пазарни отношения, с наличие на силна икономическа принуда (Чебоксаров и Чебоксарова 1982: 55–65). Накратко, етносът е „племе“ в примитивните общества, „народност“ при феодализма и „нация“ при капитализма. Етносът е резултат от съчетание на обективни, с доминиращо значение, фактори: природо-географска среда и обществени отношения, и субективни, с решаващо значение, фактори, изразяващи културната му идентичност: съзнание за обективните фактори на формирането му, самоназвание и самосъзнание, обичаи и вярвания... и е основата на разграничението на едни човешки общности от други. С други думи, в основата на националната идентичност стои етно-културната, като първата е исторически детерминирана проява на втората.

От колективните идентичности, които разглежда Антъни Смит, именно етническата, както и религиозната, може да обедини и примири (като игра в смисъла на Хьойзинха 1982: 26–37) противоречивите интереси на различните териториални общности и на класите с неравностоен достъп до обществените блага, както и да преодолее други деструктивни обществени противоречия (Смит 2000: 16)...

Етническата и религиозната идентичност често влизат в конфликт една с друга, като религиозната се опитва да заличи етническите граници, но двете са тясно свързани и по правило етническите групи изповядват една и съща религия. „Една общност може да възникне на чисто религиозна основа, а по-късно да се превърне в подчертано етническа група“ (Смит 2000: 17). Авторът дава пример с друзите, отцепила се от Египет мюсюлманска секта, която включва и асимилира араби, перси и кюрди от ХІ век насетне.). До модерните времена етническата и религиозната идентичност почти съвпадат (Смит 2000: 18).

„И двете (етническата и религиозната идентичност) водят началото си от сходни културни класификационни критерии. Често те се застъпват и взаимно се подсилват. Заедно или поотделно те могат да мобилизират и поддържат силни общности“ (Смит 2000: 15–19).

Представата на Антъни Смит за общностите, сплотени на основата на етническа идентичност се припокрива с разбирането за етноса в източната етнографска традиция. Елементите на националната идентичност, характерни според него и за източния, и за западния модел на формиране на нацията, са еднозначно етнически определени. Затова и етническата, и националната идентичност съдържа: обща историческа и географска населявана територия или отечество; общи митове и исторически спомени; обща масова публична култура; общи юридически права и задължения на всички членове; обща икономика и вътрешнотериториална мобилност (Смит 2000: 26 и сл.).

В стремеж да открои спецификата на нацията вместо национална идентичност Ото Бауер използва понятието национален характер, който се формира в хода на общата историческа съдба на дадена група хора (Андерсон и др. 2002: 53–56). Чертите на националния характер включват: физико-антропологическите особености на дадената общност от хора; специфични представи за света и скали за оценка в дихотомиите добро-зло, красиво-грозно, спаведливо-несправедливо, морално-неморално и пр.; специфична волева нагласа при вземане на решения въз основа на особено възприемане на света (Андерсон и др. 2002: 74–76). По същество чертите на националния характер, изброени от Ото Бауер, също са етнически, тъй като могат да бъдат отнесени и към донационалните общности. Единствената разлика между „етничността“ и „националността“ на човешките общности, установена от него, остава капитализмът, който развива до такава степен материалната култура, че това неминуемо се отразява и върху развитието на духовната (Андерсон и др. 2002: 64–66).

И както при етническата идентичност, в която съществена роля играе езикът Ото Бауер подчертава неговото изключително значение за разбирането на нацията. За него националният характер е резултат от историческия процес на общуване на един и същи език, разбиран не само филологически, но и като осмисляне на света (Андерсон и др. 2002: 77–79):

„В това се отразява значението на езика за нацията. Аз създавам за себе си общ език с тези хора, с които се намирам в тесни взаимоотношения, и обратно, с тези хора, с които се намирам в тесни взаимоотношения, аз имам общ език“ (Андерсон и др. 2002: 77).

„Каквото са очите за влюбения – точно тези обикновени очи, с които се е родил, това е езикът за патриота – независимо кой език историята е направила негов майчин език. На този език, с който човек се среща в майчиния скут и с който се разделя само в гроба, се реконструира миналото, въобразяват се приятелствата и се мечтае бъдещето“ (Андерсън 1998: 163).

Пример за ролята на езика от време преди въобще да става дума за нация е Кирило-Методиевото дело. Светите братя, Равноапостолите Кирил и Методий се възправят срещу догмата на триезичието. Техните ученици – Светите Горазд, Сава, Климент, Наум и Ангеларий, са посрещнати от Свети Княз Борис І Покръстител, който въздига налагането на единен народностен език в ранг на държавна политика. Благодарение на Кирило-Методиевото езиково дело българската народност се запазва в условията на около 650 години чуждо владичество, за да се превърне в средата на ХІХ век в нация. Изводът е ясен: езикът има изключително важна етническа роля и не е „собственост“ само на нацията.

С други думи, акцентът на националната спецификата отново се премества към „културния импулс“.

Културният импулс, снет в разгледаните концепции за нацията, е отразен в очертаните от отделните автори промени в духовната култура, станали факт вследствие на силното развитие на материалните възможности на човешкото общество. Задачата не е да бъдат повторени техните блестящи интелектуални постижения – задачата е да бъде извлечен техният смисъл.

Културният импулс трябва да бъде потърсен в сферата на духа. Предвид разработеното тук виждане за културата, във всички случаи културният импулс е свързан с разширяване на кръгозора спрямо обкръжаващия свят (с просвета) и с развиване на съзнание за собствената уникалност (със самопознание). Всички цитирани автори обръщат внимание на масовото образование и интензивната комуникация между членовете на националната общност. И във всички случаи този импулс се развива в етнически добре очертана среда и е свързан с езика, използван в тази среда.

Изненадващо добър отговор дава Питър Дракър, чийто интерес е далеч от търсенията на антропологията и за когото нацията не представлява антропологически обект на изследване. Авторът различава в световната история четири културни импулса, за които той употребява понятието „информационни революции”:

1. Първата информационна революция се извършва в древна Месопотамия, преди 5000 – 6000 г. пр. Р. Хр., с изобретяването на писмеността (т. нар. клинопис). Няколко хиляди години по-късно се разпространява в Китай, още 1500 години след това такава революция се извършва в Мезоамерика. Последиците за различните цивилизации (култури, етнически общности) са сходни.
2.  Втората се извършва в древен Китай, около 1300 г. пр. Р. Хр., с изобретяването на книгата, по-точно хартията. Осемстотин години по-късно по заповед на атинският тиранин Пизистрат Омировите поеми са записани в книга, по-точно папирусни свитъци, аналог на книгата.
3.  Третата се извършва в Западна Европа, между 1450-та и 1455-та година, с изобретяването на печатното слово (печатарската преса и гравирането) от Гутенберг, на чието име е наречена епохата след това.
   
4.  Четвъртата информационна революция е настоящата, от втората половина на ХХ век, свързана с изобретяването на компютъра, предизвикал бурно развитие на информационните и комуникационните технологии, особено след 1990-те (Дракър 2005: 98–112).

Питър Дракър показва, че Ерата на Гутенберг не само предшества, но е и истинската причина за възникване и налагане на капитализма като обществено-икономическа система. Печатното слово според него води до няколко съществени последици:

1. Преписващите ръкописи монаси остават без работа. Един монах за година може да произведе до 1200 – 1300 ръкописни страници. Един печатар за същото време произвежда 250 000 печатни страници. Цената на книгите пада пропорционално на нарастването на техния брой. Книгата престава да бъде скъпоструващ лукс, достъпен само за богатите аристократи. Знанието става общодостъпно.
   
2. Бумът в книгопечатането променя съдържанието на писменото слово и дава тласък на новите технологии. Започва масово печатане на книги, свързани с конкретни отрасли в материалното производство, наблюдава се ръст на: производството на вълна, обработката на памук, металургията, военната промишленост... и пр. Предизвиканото развитие на технологиите променя икономическите отношения и ражда Индустриалната революция на капитализма.
   
3. Настъпват коренни промени в институциите. Науката се отделя от манастирите и метафизиката. Писаната църковна проповед започва да изоставя езотеричния латински и използва разбираем народен език. Религията, респ. религиозната идентификация, престава да диктува човешкото светоусещане. Ерата на Гутенберг ражда първите университети и Реформацията: религията отстъпва пред науката.
   
4. Появява се вълна от открития, които променят представата за света. Печатните карти се разпространяват из цяла Западна Европа и знанието, което носят, среща нарасналите материални възможности на европейските държави; стават факт скъпоструващи експедиции, довели до Великите географски открития. Знанието произвежда ново знание (Дракър 2005: 98–112).

С други думи, културата, родена в Гутенберговата ера, се опира върху рационалното знание, оттам идва секуларизирането на идентичността, макар че религиозната идентичност не изчезва; религията се разделя с централната си роля в живота на човека и етническата идентичност заема мястото й. Онова, което предизвика „централната светогледна промяна” от религия към ярко изразена рационалност, превръща самия етнос в нация.

В основополагащия си труд „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ Самюъл Хънтингтън (1996) констатира, че модернизацията, която причинява „смъртта на религията“, е в основата на промяната на етно-културната идентичност (Хънтингтън 2009: 135). В светлината на концепцията на Питър Дракър причината стои още по-дълбоко – модернизацията е резултат от революцията на знанието, следователно причина за промяната в етно-културната идентичност е същата тази революция, донесла просвещение и възраждане на смятани за вече изчезнали народи.

Накратко, културният импулс е господстващата в културното осмисляне рационалност. Следователно, националната идентичност е рационално изградена и възпроизвеждана етно-културна идентичност, благодарение на която националната държава придобива Вестфалски очертания.

Доколкото задачата е да бъде изпълнено със съдържание понятието национална сигурност, не може да бъде избегнато формулирането на работно определение за включеното в него понятие нация. Историческата проекция на етноса определя племето като общност, преживяваща и осмисляща собствения си опит в примитивно общество с анимистичен или политеистичен светоглед (първобитнообщинен и военнодемократичен строй), народността осмисля своя опит в аграрно общество с централизиран политеистичен или монотеистичен светоглед (робовладелство и феодализъм), а нацията е резултат от рационален културен импулс, възможен единствено и произведен в индустриално общество (капитализъм).

Нацията е етническа общност (x), основана върху материалните възможности на капитализма (U), развивани автономно в собствена държавност (Δ), сплотена от рационално възпроизвеждана културна идентичност (P).

Накратко, нацията е етническа общност, сплотена от рационално възпроизвеждана културна идентичност.

По подразбиране от казаното дотук етничността е резултат от общия произход, език, опит и култура, а културната идентичност на нацията е обективен резултат от капиталистически отношения и е субективно реализирана в собствена държавност (автономия, държава). Общият произход и език предполагат исторически и географски определени собствена територия и отечество, както и кръвно родство.

Рационално изградената и възпроизвеждана културна идентичност пренася произхода, езика и опита на етноса в капиталистическите условия, чийто резултат е. Рационално изградената културна идентичност излъчва културен импулс, който обикновено води до създаване на националната държава. Там, където тя липсва, другоетнична доминираща държава не позволява нацията да се прояви, но културният импулс остава. В тези случаи силата на културния импулс води до създаване на автономна национална общност, която се проявява: като държавност – автономна област, автономна провинция, автономна република, или като културна автономия или просто обособеност, непрекъснато разграничаваща се от културната среда, в която се проявява.

В изследването на нацията може да бъде тествана изработената аналитико-синтетична матрица, преследвайки едновременно поне две цели: проверка на евристичната стойност на тази матрица и обогатяване на представата за нацията. И така, разгърната за улеснение линейно, аналитико-синтетичната матрица (АСМ) очертава познавателния образ на нацията (Н) по следния начин:

Аналитико-синтетична матрица на нацията (АСМ-Н)

според:	отделните  параметри
условията:	мястото/средата Пространственото описание на нацията е ясно различим параметър, в чието съдържание се включва контролираната територия с нейните физико-географски и екологически характеристики. Времевото описание на нацията е описание на историческата епоха, вписана имплицитно в по-широкия контекст на геологическия (климатичен) период, на нейното съществуване или онази част от нея, която представлява аналитичен (изследователски) интерес. Контактната среда на нацията е непосредственото й обкръжение и досег с други нации и респ. контролирани територии. Неконтактната среда на нацията е обкръжението от онези нации, респ. контролирани територии, с които нацията не е в контакт (в глобалния свят неконтактната среда е сведена до минимални мащаби)
предмета:	формата Определеността или/и неопределеността, статичността или/и динамичността на формата на нацията е определеност или/и неопределеност, статичност или/и динамика на нейната проява като нация по време, място, контакти, взаимодействие и израз на нейното съдържание (структура, функциониране, ресурс и вътрешни съотношения), респ. като автономно явление, като държавност или просто като национално политическо действие за реализиране на конкретни интереси, цели, стратегия, идеал във вътрешен и външен аспект.
формирането:	съдържанието Структурата на нацията по определение може да бъде видяна не само и не толкова в нейната етническа специфика (наличие на различни етнически и ентографски групи), но преди всичко в онази специфика, която я определя по същество като пълноценен човешки колектив. С други думи – в спецификата на националното стопанство (на основата на капиталистически пазарни отношения), светоглед (изграден на рационална основа), социализация (интегрираща нейните членове, имплицитно притежаващи освен всичко друго и конкретни демографски характеристики, и възпроизвеждаща общността чрез интензивна масова комуникация) и управление (суверенна власт), т. е. в спецификата на националната икономика; обществена идеология – доминираща система от обществено-политически, философски, религиозни, научни и художествено-естетически възгледи; собствена система на обществена комуникация, осигуряваща приемственост и непрекъснатост на всекидневния живот на националната общност в диахронен и синхронен аспект – светска образователна система и масмедии, ползващи единен официален книжовен език; самостоятелна политическа система. Ресурсът на нацията е нейната културна идентичност, доколкото последната се запазва неизменна в живота на общността и доколкото снема в себе си (осмисля и оценностява) всички компоненти, откроени по отношение на нацията в аналитико-синтетичен аспект. Съотношенията между отделните компоненти на националната цялост (пропорциите в местоположението, структурата, функционирането и ресурса на нацията) разкриват националната специфика и преполагат по-нататъшната конкретизация на изследователския придмет „нация“.
резултата:	взаимодействието Равновесието или/и неравновесието в отношенията между нацията и средата, както и възпроизводимостта или/и невъзпроизводимостта на тези отношения са пряко свързани с функционирането (съществуването) на нацията като вътрешно консолидиран организъм и като част от системата от междунационални отношения. Спецификата на взаимодействието на нацията със средата включва съдържанието на понятията за „национална сигурност“ и „среда за сигурност“.

Прилагането на аналитико-синтетичната матрица показва силна евристичност по отношение на нацията и способства за изграждане на богата представа за националната общност. При разглеждане на конкретна нация (например, при разглеждане на българската нация, а не на абстрактното разбиране за нация) матрицата показва възможности да разгърне още повече своята познавателна сила.

Източници

Андерсон и др. 2002: Андерсон, Бенедикт, и др. Нации и национализм. Москва, 2002, 416 с.

Андерсън 1998: Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. София, 1998, 198 с.

Гумилёв 1990: Гумилёв, Лев. Этногенез и босфера земли. Ленинград, 1990, 224 с.

Дракър 2005: Дракър, Питър. Мениджмънт предизвикателствата на ХХІ век. София, 2005, 208 с.

Смит 2000: Смит, Антъни. Национална идентичност. София, 2000, 296 с.

Хънтингтън 2009: Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2009, 528 с.

Хьойзинха 1982: Хьойзинха, Йохан. Homo ludens. София, 1982, 233 с.

Чебоксаров и Чебоксарова 1982: Чебоксаров, Николай, и Ирина Чебоксарова. Народи, раси, култури. София, 1982, ... с.

Щеглова и др. 2002: Щеглова, Людмила, и др. Культура и этнос. Учебное пособие для самостоятельной работы студентов. Волгоград, 2002, 160 с.

Поредица

Анализ на сигурността

София, 2011

Публикации

начална предишна следваща последна

водеща основна заключителна

Нация: концептуално осмисляне

Румен Гюров

(изтегляне)

Подходи към определяне на нацията

Днес е престижно и модно да се говори за национална сигурност. Но говоренето не означава осмисляне на изказаното. Липсва рационално осмисляне и на двете основни понятия, формиращи производното „национална сигурност“ – понятието „нация“ и понятието „сигурност“.

Тъй като не съществува единно определение за нация, за целите на дадено изследване би могло да бъде възприето работно определение, което да съчетае положителните страни на различни концептуални представи. Такова работно определение съгласно предварително (!) възприет епистемологически подход следва да изгради знание за нацията (Ux∆P) и да пригежава на четири основни характеристики:

• цялостно тълкуване на понятието „нация“ в широк диахронен – еволюционен и исторически, и синхронен – културен и глобален, контекст (U);
• открояване на спецификата на нацията (x);
• операционализиране на разбирането за нация в метод при разрешаване на изследователските задачи, свързани с нея (∆);
• избягване на крайностите и техните слабости в разбирането за нацията с цел в намирането на ефективни изследователски решения (P).

Концептуалната основа на този „среден път“ в разбирането за нацията могат да бъдат такива подходи при определянето на етничността и националността като:

• инструментализмът заради присъщата му операционална (работна) характеристика при определяне на етничността;
• модернизмът заради неговия стремеж към избягване на крайностите на примордиализма и конструктивизма в определянето на нацията.

Сред изследователите с най-впечатляващи постижения в това „премерено“ концептуално осмисляне са: Бенедикт Андерсън (София, 1998), Ърнест Гелнър (София, 1999) и Антъни Смит (София, 2000). Вложеното от тях познавателно съдържание в понятието „нация“ би могло да внесе силен евристичен потенциал в съдържанието на понятието „национална сигурност“ (което е крайната цел на предприетото тук търсене).

Концептуалното осмисляне на нацията се колебае между две основни представи: обективистка и субективистка. Обективистката подчертава обективната принадлежност към дадена култура, субективистката – субективния избор на принадлежност към дадена общност (Гелнър 1999: 14).

Обективисткото виждане е резултат предимно от прилагането на т. нар. примордиалистки подход. Примордиализмът представя етничността, респ. националността, като изконна, вродена характеристика у човека въз основа на обективни социобиологически, еволюционноисторически и етнокултурни фактори (Неделчева и др. 2007: 18–19, 33). Субективисткото виждане произтича главно от т. нар. конструктивистки подход. Конструктивизмът определя етничността, респ. националността, като интелектуален конструкт от чувства и представи, породени в дадена културна среда и пораждащи общ политически избор (Неделчева и др. 2007: 22, 35).

Примордиализмът най-отчетливо съсредоточава изследователското внимание върху културата и затова е основен фактор във формулирането на т. нар. културологично определение за нацията (вж. Гелнър 1999: 15). Създадената от него представа вижда в нацията общност, обединена от една култура, т. е. от една система от идеи, знаци, връзки, начини на поведение и общуване (Гелнър 1999: 14).

Конструктивизмът съсредоточава изследователското внимание върху субективния избор при определяне на принадлежността към дадена общност и затова е основен фактор във формулирането на т. нар. волунтаристично определение за нацията (вж. Гелнър 1999: 15). Създадената от него представа вижда в нацията общност, чиито членове съзнателно споделят и взаимно признават своята принадлежност към нея (Гелнър 1999: 14). Двата подхода по същество не са взаимно отхвърлящи се, а дори напротив – взаимно се допълват и заедно допринасят за обогатяване на представата за националния колектив.

Между двата подхода, примордиалистки и конструктивистки, особено място заемат т. нар. инструменталистки и модернистки подходи. Инструментализмът подчертава ролята на социалнопсихологическите характеристики на човешкото общуване във връзка с удовлетворяването на обективни колективни интереси (икономически, политически, социални и културни) (Неделчева и др. 2007: 20–22). Инструментализмът вижда в етничността, респ. националността, исторически феномен, рационализиране на общ интерес, „стратегически избор на индивидите за постигане на ресурси“, единство между динамика и устойчивост (Неделчева и др. 2007: 22). Модернизмът обръща внимание на историческата детерминираност, която създава от етноса нация въз основа на стоково-паричните отношения на капитализма и произтичащите от тях единен пазар, индустриализация, светско образование, масови комуникации и високи технологии (Неделчева и др. 2007: 33–34).

Бенедикт Андерсън откроява четири основни характеристики на нацията: ограниченост, общност, суверенитет и въобразеност. Обединяващата черта и на четирите характеристики е тяхното осъзнато субективно изживяване както от отделния човек, така и от човешката общност. Всяка характеристика е израз на определен начин на осмисляне на общността:

• ограничеността – на различие и отделност от други подобни човешки общности и на несъвпадание с цялото човечество (U);
• въобразеността е израз на споделена и взаимно призната политическа принадлежност, която надхвърля непосредственото взаимно познанство между отделните й членове (x);
• общността – на съпричастност и братство между членовете да общността, което ги подтиква към съвместни значими действия (вкл. саможертва, война... – ∆);
• суверенитетът – на „генетически“ заложен стремеж към свобода, въплътен в създаването на самостоятелна държавност (P) (Андерсън 1998: 21–23).

Авторът разглежда нацията като „историческо явление, в чиято същност са съчетани представата за предопределеност и въобразена чрез езика общност“ (Андерсън 1998: 155).

Концепцията на Андерсън насочва вниманието към множество въпроси, свързани с по-точното определяне на параметрите на съществуване на нацията: капитилистическия пазар; езика; културата, светогледа, респ. осмислянето на отношенията битие-съзнание и действителност-познание; принадлежността към националната общност като обективна даденост и субективен избор.

Ърнест Гелнър поставя нацията в широк диахронен контекст. Авторът разделя развитието на човечеството на три основни етапа: доаграрен, аграрен и индустриален (Гелнър 1999: 12). В този исторически ракурс значими фактори в развитието на човечеството и при появата на нацията са: разделението на труда; устното и писаното слово; езикът – всекидневен и свещен; обособяването и ролята на управляващия духовен и политически елит; културата като единство на светоусещане и ценности, обичаи и закони; разделението на културата на професионална и народна, висока и масова; вярата и централизираната религия; моралът и рационалността; промяната в съдържанието на образованието – от откровение за избрани към общодостъпно знание; разширяването на достъпа до образование – от елита към масите; общуването и масовите комуникации; държавността и суверенитетът; индустриализацията; елитаризмът и егалитаризмът, статичността и мобилността на обществото... (Гелнър 1999: 16–71)

Предпоставка за възникване на нацията според Гелнър е наличието на „стандартизирани, хомогенни, централно поддържани високи култури, обхващащи цели населения, а не само елитни малцинства“, при което „хората охотно, а често и ревностно се идентифицират“ с тези култури. По такъв начин културата се превръща в естествен източник и гарант на политическата легитимност (Гелнър 1999: 76–77). В този и само в този контекст:

Нацията е индустриално общество (U) само благодарение на което е налице единство между култура и държава (х), като единството между култура и държава се проявява в съзнателната воля на отделния човек (∆) и е превърнато в общоприета норма (P) (вж. Гелнър 1999: 77).

Основният въпрос, оставащ без отговор у Гелнър, е свързан със съдбата на нацията в постиндустриалното общество, необходим е отговор „Какво става с нацията в условията на глобално информационно общество?“

Антъни Смит дава определение за нацията като:

„... наименовано население, което споделя обща историческа територия, общи митове и исторически спомени, масова публична култура, обща икономика и общо юридическо право и задължения на всички членове“ (Смит 2000: 27).

Концептуално авторът, и не само той, ясно разграничава т. нар. западен и източен модел на формиране на нацията:

Граждански (западен) модел: „Историческата територия, юридическа и политическа общност, юридическо и политическо равенство на членовете на обща гражданска култура и идеология – това са елементите на стандартния западен модел на нацията“ (Смит 2000: 23).

Етнически (източен) модел: „Генеалогията и предполагаемият общ произход, мобилизирането на народа, народните езици, обичаи и традиции – това са елементите на алтернативната, етническата представа за нация, която отразява доста по-различния път на „национално строителство“, изминат от много общности в Източна Европа и Азия; това е пътят, който поражда динамично политическо предизвикателство“ (Смит 2000: 25).

Антъни Смит констатира, че независимо от начина си на формиране...

„По принцип нацията трябва да съчетае две измерения, едното е гражданско и териториално, а другото – етническо и генеалогическо, като в конкретните случаи пропорциите са различни“ (Смит 2000: 28).

Известният германски социалдемократ Ото Бауер дава свое определение за нацията:

„Нацията не е нищо друго освен обща съдба. Но тази обща съдба действа в две направления: от една страна, по пътя на естествената наследственост се предават качества, присъщи на нацията въз основа общата й съдба, от друга – предават се културни ценности, създавани от нацията на основата на същата тази обща съдба“ (Андерсон и др. 2002: 60).

Нацията е едновременно естествена и културна общност, която, според автора, е формирана както под влиянието на обективни, вкл. природо-географски, биологически и социално-икономически, така и под влиянието на субективни фактори, породени и изразени в общо изживяване на историческото развитие на общността (Андерсон и др. 2002: 59–90). При което:

„Не еднородността на съдбата, а колективно преживяната, общо изстрадана съдба, общността на съдбата създава нацията“ (Андерсон и др. 2002: 76).

Дори и обективистки ориентиран, социалдемократът признава културата като водещ фактор при формирането на нацията:

„Условията на борбата на човека за съществуване могат да създадат нацията по два начина – и като естествена, и като културна общност; но ако те предават своето влияние само по един начин, само чрез един фактор, то това задължително е факторът на културната общност“ (Андерсон и др. 2002: 82).

Връзката с културата e най-важното, което може да бъде откроено в конципирането на представата за нацията, независимо от прилагания подход. Почти няма автор, който да отрича тази връзка. Затова:

„Моята изходна позиция е, че... националност или... национална принадлежност... са културни артефакти от особен вид“ (Андерсън 1998: 20).

„... не можем да разглеждаме нациите и национализма като обикновена идеология или политическо явление, а трябва да подхождаме към тях и като към културен феномен. Това ще рече, че национализмът като идеология и обществено движение трябва да се разглежда в тясна връзка с националната идентичност – една многоизмерна конструкция, която включва специфичен език, специфични чувства и символика“ (Смит 2000: 5).

Въпросът за културата обаче е един от най-трудните, може би, именно и само защото е въпрос на културата на този, който го задава. А въпросът за отношението между култура и нация е също част от този труден въпрос.

В опитите си да разбере отговора антропологията стои между възторга и страданието при теоретичното осмисляне на културата, която е неин предмет на изследване. Определенията за култура са повече от антрополозите (Морган и Джъст 2005: 66). Въпреки липсата на единна култорологична парадигма, все пак могат да бъдат намерени някои опорни точки, които да придадат рационалност и устойчивост на концепцията за културата и връзката й с националната общност.

Викторианското виждане на Едуард Тейлър за културата включва в нея „знанието, убежденията, изкуството, морала, правото, обичаите и всички други способности и навици, придобити от човека като член на обществото“ (Едуард Тейлър, 1871, по Морган и Джъст 2005: 67). В обхвата на културата според Франц Боас (1930) влизат „всички прояви на социално поведение на общността, реакциите на индивида, повлияни от обичайното поведение на групата, в която живее той, и продуктът на човешките дейности, който се определя от това поведение“ (Франц Боас, 1930, Морган и Джъст 2005: 70). Бронислав Малиновски открива в културата „неделима цялост, съставена от оръдия и предмети за потребление, от конституционни харти за различни социални групи, от човешки идеи и умения, убеждения и обичаи“ (Бронислав Малиновски, 1944, по Морган и Джъст 2005: 73–74). За Клод Леви-Строс културата стои между инстинктите, наследени от генотипа, и правилата, внушени от разума, като самият разум е продукт на културната еволюция (Клод Леви-Строс, 1983, по Морган и Джъст 2005: 76–77).

От особено значение в контекста на настоящето изложение е едно определение за културата, дадено от Ренато Росалдо:

„Културата придава смисъл на човешкия опит чрез селекцията и организирането му. Тя обозначава най-общо формите, чрез които хората се ориентират в живота си. ... Тя не е разположена в обособена област като... икономиката и политиката. От пируетите на класическия балет до най-суровия от всички сурови факти всяко човешко поведение е културно опосреднено. Културата обхваща всекидневното и езотеричното, обикновеното и приповдигнатото, смешното и възвишеното. Нито висша, нито нисша, културата е всепроникваща“ (Ренато Росалдо, 1989, по Морган и Джъст 2005: 79).

Едно по-статично виждане за културата, но смислово близко с това на Ренато Росалдо, изразява Уорд Гудинъф, който включва в нея стандарти за определяне какво е, какво може да бъде, как то да бъде прието, какво може да бъде направено и как да бъде направено (Уорд Гудинъф, 1963, по Морган и Джъст 2005: 84).

„Културата е съвместно оценностяване“ е определение, което даваше навремето проф. Атанас Натев, и което най-кратко и същевременно най-близо до истината отразява нейната специфика. Разбира се, такова оценностяване по логическа необходимост трябва да включва и рационалността, без да влага методологически недопустима аксеология.

Могат да бъдат приведени още много определения за културата. Дълбокото й философско осмисляне винаги тръгва от нейното пораждане в обобщаващото опита мислене, което произвежда „парадоксално“, (природно–)неестествено поведение отвъд биологическите инстинкти, възведено в обществена норма (Минюшев 1997: тема 2,
§ 1).

Онова, което изследователите откриват в културата в контекста на казаното досега, с цялата условност на крайните обобщения, може да бъде изразено накратко така:

Културата е съвместно осмисляне и оценностяване (Δ) на човешкия опит (х), което създава човешките артефакти (Р) и прониква във всички области на човешкия живот (U).

Важното е при възприемане на културата и използване на понятието за култура да бъде взета предвид нейната действена и жизнена природа. Един популярен български израз е: „Ти може да избягаш от село, но селото не може да избяга от теб.“ Всъщност народната мъдрост схваща по неповторимо прост начин, респ. осмисля, оценностява, подрежда и създава представа, която е в пряка връзка с културата. Никой човек не може да се отърве от собствената си култура, а нея, за щастие или нещастие, винаги я има. В обхвата на така определената култура влиза изключително богато артефактуално съдържание, което е описано сбито от Лесли Уайт по следния начин:

„Културата е организация на феномени – действия (модели на поведение), предмети (оръдия и неща, произведени чрез оръдия), идеи (вяра, знание) и чувства (нагласи и „ценности“), – която зависи от употребата на символи. Културата се появява тогава, когато се появява човекът като членоразделящ, употребяващ символи примат. Поради своя символен характер, който намира най-съществен израз в членоразделната реч, културата лесно и с готовност се предава от един човешки организъм на друг. Тъй като нейните елементи лесно се предават, културата се превръща в континуум; тя тече през вековете от поколение към поколение и успоредно с това от един народ към друг. Културният процес е прогресивен в смисъл, че се движи към по-пълен контрол над силите на природата, към по-голяма сигурност на човешкия живот. Следователно културата е символен, непрекъснат, кумулативен и прогресивен процес“ (Уайт 1988: 160–161).

Важно е културата да бъде разбирана като динамика, защото такова разбиране избягва опростенческото й възприемане като паметник от миналото или претенциозна показност за спечелване на престиж в очите на хората. Интересна гледна точка в тази посока може да бъде открита у Йохан Хьойзинха, за когото спецификата на културата е в това, че тя възниква и се развива в игра и проявява и използва като игра (Хьойзинха 1982: 192). Дори и приета скептично и критично (Паси 1982: 5–19), подобна гледна точка е добра илюстрация на културната специфика. Доколкото играта е присъща на всяко живо същество (животните също играят) и присъства в човешката култура като израз на някаква изначална човешка потребност, може да се каже, че подобно на играта, културата се случва:

• в ясно очертано и неприкосновено за неучастващите в културата (играта) пространство и в точно определено време (вечноста също е точно определена; Троянската война например е част от вечната игра на боговете), при строго определени правила, чрез които формира от обкръжаващия несъвършен свят абсолютно подредена и справедлива вселена (U);
• като свободна духовна изява на осмисляне и оценностяване (х);
• като напрегнато действие, което само по себе си носи удовлетворение от съвместното ценностно изпитание, свързва придобивания опит с вътрешното смисловообразуващо ядро на личността и постоянно се възпроизвежда в желание да бъде подновено (в игра – Δ);
• с добре дефинирана цел – победа, полза, печалба, слава (но с алтернатива поражение, вреда, загуба, позор), и винаги с вписване в изначално зададената справедливо и добре подредена цялост (P) (Хьойзинха 1982: 26–37. Вж. също Минюшев 1997: тема 6, § 1).

Изразена по такъв начин, спецификата на културата може да даде ориентир при определянето на културната идентичност на дадена общност от хора. Последното пряко отвежда към въпроса за културната и респ. националната идентичност. Преди това обаче е необходимо да бъде отправен поглед към държавата, която обикновено пряко се свързва с понятието за нация.

„Със сигурност държавата се е появила без помощта на нацията. Със сигурност някои нации са се появили без благословията на своя собствена държава“ (Гелнър 1999: 14).

С други думи, връзката между нация и държава не е императивно и еднозначно определена. Затова следва да бъдат потърсени конкретните особености в съществуването на подобна връзка. Търсенето започва с определяне на онова, което представлява държавата.

Държавата е средство за упражняване на легитимно (законово позволено) насилие (Гелнър 1999: 10. Авторът споделя идеята на Макс Вебер за държавата като легитимен инструмент за насилие.). Нейното създаване е продиктувано от икономическа необходимост, основната й задача е да поддържа със сила реда, установен с разделението на труда (Гелнър 1999: 11–12). В такова тълкуване става ясна материалната причина за поява на държавата – обективен социално-икономически и обществено-политически интерес.

След Вестфалския мир (1648), с позоваването на който започва едва ли не всеки учебник по теория на международните отношения, държавният суверенитет е издигнат до ранга на неоспорима ценност. Държавният суверенитет означава: централна власт; контрол върху очертана от международно признати граници територия; наложен с извъникономическа принуда от централната власт правов ред в рамките на тази територия; свободно ползване на природните богатства и развитие на собствено единно капиталистическо стопанство в контролираната територия; подчиняване на личния интерес в името на общия с включване на гражданите в бюрокрацията, предназначена да осигури упражняването на държавния суверенитет; мобилност на населението в границите на контролираната територия; масово образование и пр. (Неделчева и др. 2007: 38–40).

Ползата от държавата е в това, че може да бъде и е най-силното оръжие, което защитава културната идентичност и свободното развитие на населението върху дадена територия и да осигурява регламентиран достъп на всеки член на общността до всичко онова, което се свързва с държавния суверенитет. В този контекст държавата изразява и дооформя националния идеал, идеология, съзнание и интереси; те придобиват отчетливи очертания и осезаемост, които сплотяват нейните граждани и мотивират желанието им да живеят заедно в собствена модерна държава (вж. Неделчева и др. 2007: 40–41).

Дори и вярно казаното дотук, то следва да отчете, че самата държава е културен артефакт, а не причина за изява на културата, културната идентичност, респ. нацията. Според Йохан Хьойзинха „държавата кристализира по повърхността на времето като скреж по прозорец“ и „никога не се създава само въз основа на икономическа необходимост и полезност“. Държавотворчеството изисква и културен импулс (Хьойзинха 1982: 194). Въпреки наличието на известно когнитивно пристрастие, обективността на оценката му може да бъде призната. Импулсът към създаване на държава трябва да бъде потърсен в появата на особености в културната идентичност, която е духовната причина за формиране на общност, каквато представлява и нацията.


Източници
Андерсън 1998: Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. София, 1998, 198 с.
Андерсон и др. 2002: Андерсон, Бенедикт, и др. Нации и национализм. Москва, 2002, 416 с.
Гелнър 1999: Гелнър, Ърнест. Нации и национализъм. София, 1999, 200 с.
Минюшев 1997: Минюшев, Фарид. Социальная антропология (курс лекций). Москва, 1997, 192 с. (вкл. MSWord), www.i-u.ru, 10.10.2005.
Морган и Джъст 2005: Морган, Джон, и Питър Джъст. Социална и културна антропология. Много кратко въведение. София, 2005, 280 с.
Неделчева и др. 2007: Неделчева, Таня, и др. Етносоциологически студии. София, 2007, 202 с.
Паси 1982: Паси, Исак. Homo ludens ли е човекът? – В: Хьойзинха, Йохан. Homo ludens. София, 1982, 233 с.
Смит 2000: Смит, Антъни. Национална идентичност. София, 2000, 296 с.
Уайт 1988: Уайт, Лесли. Науката за културата. Изследване на човека и цивилизацията. София, 1988, 310 с.
Хьойзинха 1982: Хьойзинха, Йохан. Homo ludens. София, 1982, 233 с.

Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Нация: концептуално осмисляне. София, Studia Analytica, 16.05.2014 г.

Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 67–84.

Поредица

Анализ на сигурността

София, 2011

Публикации

начална предишна следваща последна

водеща основна заключителна