неделя, 13 юли 2014 г.

Национална сигурност

Румен Гюров
(изтегляне)
„... грешните понятия изкривяват действителността,
а неясните пораждат неясно мислене.“
Урс Алтермат
(1998)
Сигурността е елементарната форма на битийност в онова, което бива назовавано теория на националната сигурност, сигурността е нейното базисно понятие (Слатински 2000: 4 и сл.), потребно също както човешките потребности в мотивационната теория.

Изпитването на потребност от сигурност не означава обаче определяне на самата сигурност. Потребността от сигурност винаги излиза на преден план, както при останалите човешки потребности, в отношение към средата, в която човек живее, респ. в която живее даден човешки колектив. Човекът или общността от хора не удовлетворяват своите потребности сами по себе си – техните потребности биват удовлетворявани във взаимодействие със средата. Следователно, в познавателен и практически смисъл, сигурността може и трябва да бъде разкрита и постигната в активното отношение човек – среда.

Отношението между човека (човешкия колектив) и средата, в която се намира, често бива разглеждано като отношение между две системи. От тази гледна точка сигурността може да бъде видяна като равновесие и динамическа устойчивост. Този подход изразява сигурността в понятия от теорията на системите, при което едната система остава във равновесно положение, когато:

1. Самата система разполага с ресурси, чрез които може:

1.1. да предотврати възникването на въздействия, способни да нарушат равновесието й;

1.2. да управлява, контролира и неутрализира последиците от възникналите въздействия, които нарушават или могат да нарушат равновесието й.

2. Въздействията, които изпитва системата:

2.1. не нарушават равновесието й;

2.2. нарушават равновесието й, но не до степен, при която системата да бъде променена в отрицателен смисъл или разрушена (Слатински 2000: 7–8).

Заедно с това сигурността може да бъде разглеждана като несигурност (в единство със своята противоположност):
„Всяка система има вградена в себе си единица за време, с която се оразмерява многообразието от жизнените й процеси. Ако размахът на вълната на промените надхвърля значително тази времева единица, то докато тези промени протичат, системата също няма да ги „усети“, т.е. в интервала, определен от времевата единица, те няма да преведат системата в качествено ново състояние, няма да предизвикат у нея необратими трансформации и разкъсвания на функционални и структуроопределящи връзки. Ето защо може да се каже, че за една система, „не–промяна“ – това е всъщност промяна, последствията от която не се усещат от системата. Точно така сигурността е несигурност, която нараства толкова бавно, че системата не може да „усети“ нито самото нарастване на несигурността, нито последствията от него за самата нея (Слатински 2000: 8).“
Ако спрямо такава гледна точка бъде приложен разработеният в настоящето изследване епистемологически подход, то:
Сигурността е мяра (преследван резултат – P, проявявано качество) във взаимодействието между дадена система и външната за нея среда (Δ), при което системата запазва своята специфика (инвариант, идентичност) като такава (x) независимо от въздействията на средата (U).
Накратко: сигурността е проявявано във взаимодействие качество за запазване на спецификата на дадена система. Затова сигурността е толкова относителна, не принадлежи на нито една система, а единствено на взаимодействието между системи, трудно е определима като понятие и проява, защото се проявява винаги в отношение, но не и във всяко отношение. Затова:
  • Сигурността не е потребност, макар да има базова човешка потребност от сигурност, т.е. от такова качество, което се постига чрез ред и закрила.
  • Сигурността не е система, защото самата система (особено човешката) изпитва потребност от сигурност, т.е. по-скоро постигане на някакъв определен резултат при дадено взаимодействие. Рефлексивните системи често определят като своя потребност придобиването на структурен елемент или/и изграждането на функция (придобиване на ресурс или/и способност), които да предоставят сигурност, но този елемент или/и функция не представляват сами по себе си сигурност спрямо вредоносните въздействия. Сигурността не може да бъде овеществена в структура, нито изразена във функция въз основа на някаква строга зависимост между елемент и неговото предназначение в някаква система. Може да има система за сигурност, но тя си остава за сигурност, за постигане на сигурност, за поддържане на ресурс или способност срещу несигурността, но никога самата сигурност.
  • Сигурността не е способност, защото способността е просто (макар и не прост) ресурс (или функция), необходим (или необходима) за постигане на желано състояние. Способността просто прави възможно постигането на сигурност, ако е достатъчно развита спрямо вредоносните въздействия.
  • Сигурността не е състояние, което очакваме или преследваме да настъпи, защото състоянието е нещо, което е присъщо на дадена система, и тогава сигурността следва да бъде разглеждана като нещо присъщо на дадена система, като нейна структурна единица или функция. А вече стана ясно, че сигурността не може да бъде нито елемент, нито функция. Освен това състоянието е равновесно или неравновесно, устойчиво или неустойчиво според строгите изисквания в езика на теорията на системите, но никога не е нито сигурно, нито несигурно според неясно каква терминология.
Разбирана единствено като качествена мяра, сигурността в теорията на международните отношения може да бъде „критерият, мярата за успешния изход“ при разрешаването на конфликт на интереси между отделни нации (Слатински 2000: 4). Разбирана единствено като качествена мяра, сигурността може да бъде съчетана методологически издържано: емпирично видимо, инвариантно категорично, номологично оправдано и холистично консистентно, с понятията нация и идентичност като елементарни форми на битийност в една обща онтологическа парадигма.

Логично следва въпросът „Какво е национална сигурност?“, доколкото е известно какво е нация и какво е сигурност.

Специфика на националната сигурност
„... отварянето на науката за международните отношения и сигурността
към другите науки, обогатяването й с идеи от тези науки,
по-смелото й навлизане в смятани доскоро за чужди обители на знанията,
ще й дадат нови стимули и тласъци, които да върнат живеца, умността и оригиналността на монографиите и статиите,
посветени на нейните проблеми (Слатински 2000: 21–22).“
Съвсем кратко казано: националната сигурност е сигурност на нацията. Очевидността на твърдението е натоварена с риска то да прозвучи безсмислено и да спести по-нататъшно познавателно усилие особено ако анализаторът реши, че е известно какво е сигурност и какво е нация. Естествено е да бъде потърсено по-нататъшно осмисляне и постигане на по-висока консистентност на познавателното отражение, изказано с това наистина прекалено просто до степен нищо-не-казващо твърдение. Консистентността тук е необходимата връзка, която осигурява целостта на изложението и гарантира по-висока евристична стойност на очертаната национална парадигма. За повече консистентност прилаганият досега подход използва логиката: простите логически операции би следвало да обогатят смисъла на твърдението, като отчетат разпределението на понятията (субект S и предикат P), реалните отношения (R), скритата модалност (M), и приложат аналогия и дедукция, което да доведе до онтологически значим и емпирично верен извод:

1. Сигурността (S1) е проявявано във взаимодействие (M1R1) качество за запазване на спецификата на дадена система (P1).

2. Спецификата на нацията (националната идентичност – S2) се изразява в (R2) нейната рационално изградена и възпроизвеждана етно-културна идентичност (P2).

3. Следователно: националната сигурност (S3=S1+S2) е проявявано във взаимодействие (M1R1+R2) качество за запазване на рационално изградена и възпроизвежданата етно-културна идентичност на нацията (P1=P2).

Следователно:
Националната сигурност е проявявано във взаимодействие качество за запазване на рационално възпроизвежданата етно-културна идентичност на нацията.
Накратко: националната сигурност е проявявано качество за възпроизвеждане на националната идентичност. Веднага следва да бъде припомнено, че националната идентичност предполага автономност: обособено национално стопанство на основата на капиталистически пазар и собствена държавност. Това обстоятелството винаги е необходимо да бъде вземано предвид, тъй като разбирането за етно-културна идентичност, каквато е националната, обикновено се свежда само до фолклора и народните обичаи, които, макар и част от нея, в никакъв случай не изчерпват спецификата на нацията. Модерната нация има или поне би трябвало да има самосъзнание не само за запазени традиции, но и за собствени уникални постижения в областта на икономиката, технологиите, демокрацията и гражданското общество.

Първи пример. Българинът се гордее, без значение заслужено или не, със:
  • създаването на най-точния календар в света – древнобългарско постижение, признато от ЮНЕСКО и едно своеобразно съединяване на стародавна традиция и настояще;
  • откриването на млечно-киселата бактерия Lactobacillus Bulgaricus от д-р Стамен Григоров през 1955 г., отново като своеобразна среща на българската традиция с постиженията на съвремието;
  • създаването на лекарство срещу полиомиелит, церебрална парализа, деменции и неврологични заболявания, произведено от кокиче и известно като нивалин, от проф. д-р Димитър Пасков през 1956 г.;
  • изобретяването на компютъра от българина Джон Атанасов през 1937 г. (вж. Econ.bg. Издават календар за 2008 с Топ 12 на уникални български открития и постижения, 19 декември 2007, 10:22 ч., www.econ.bg, 22.12.2009, HTML; http://informaciata.com, 22.12.2009, HTML; и др.).
Втори пример. Американецът се гордее със своята свободна демократична система (Allitt 2008/2009: HTML; Friedman 2008: HTML) военно и технологическо превъзходство (Fuerth 2008: 1–3). И това е етно-културен факт, макар Майкъл Фридман (2008) да отрича етничността на американската нация. На практика авторът отрича етничността единствено на етносите, които изграждат американската нация, което е необходимо и неизбежно условие за вливането им в американската национална идентичност. При това авторът изтъква (осмисля и оценностява) рационални аргументи, т.е. рационално изгражда новата културна идентичност на съставляващите нацията етноси. И не отчита една съществена обективна истина на историческата приемственост в етничността – етно-културната идентичност на Бащите-основатели на американската нация, които поставят като истински британци чрез рационално преосмисляне и преобръщане на ценностите началото на собствено американската културна идентичност (вж. Friedman 2008: HTML).

Културата и идентичността, разбирани като всепроникваща същност в материалния и духовния живот на нацията, трябва да бъдат задължителна част от анализа по сигурността. Показателно е, че подобен ренесанс двете понятия изживяват като цяло в теорията на международните отношения. Джоузеф Лапид и Фридрих Кратошвил (1996) издават труд под впечатляващото заглавие „Завръщането на културата и идентичността в теорията на международните отношения“, в който Джоузеф Лапид заявява:
„Културата и идентичността са в етап на драматично завръщане в социалната теория и практика в края на 20-и век... Политическите реалисти, които под влияние на валсовата си стъпка към неореализъм непоколебимо отхвърлиха културата и идентичността, внимателно се присъединяват към тази тенденция. По същия начин, след периода на враждебно отхвърляне на „идейните обяснения“ изглежда времето на идеите настъпи окончателно и завинаги в международната политикономия (цит. по Lantis 2002: 20 (96).“
Ориентирането към културата и идентичността въвежда в изследванията по сигурността понятия като „стратегическа култура“, „политическа култура“ и др., а националната идентичност постепенно се превръща в значим обект на стратегическите изследвания (вж. Lantis 2002: 1–27 (87–113).

Сляпа когнитивна улица

Осмислянето на националната сигурност чрез културата и идентичността поставя в нова светлина т.нар. дилема на сигурността и лема на несигурността.

Лемата на несигурността е лема за човешката общност. На езиците на теорията на системите и психологията тя гласи:
„При сходни състояния на [повишена] несигурност различните системи реагират по сходен начин.“ В несигурност хората си приличат, в смисъл, че състоянието и реакциите им са подобни: стрес, страх, отчаяние, чувство за безизходица, повишена мнителност, раздразнителност. Колкото повече се задълбочава несигурността, толкова по-малко значение има каква е била първопричината за нея – дали е влошаване на здравето, финансови затруднения, емоционален срив, или нещо друго. Човекът губи мотивация, ръцете му се отпускат, всичко изглежда напразно, без смисъл. ... Затова несигурността е колкото величина, характеризираща състоянието на човека, толкова и наша насъщна черта. Тя е общото между нас хората, което ни прави еднакви в нещо съкровено и лично. Несигурността много повече от сигурността е базисната, изходната, водещата величина. В нея, за разлика от сигурността, преобладава не статиката, а динамиката (Слатински 2000: 8–10).“
Дилемата на сигурността е дилема на самосбъдващото се предсказание. Тя произтича непосредствено от лемата на несигурността и на езика на теорията на системите дава следната формулировка:

Ако една система взема мерки за увеличаване на своята сигурност в противовес на друга система, в отговор другата система също взема мерки за увеличаване на своята сигурност, при което двете системи остават еднакво несигурни.

Изречена като човешка мотивация в международните отношения, дилемата заявява просто: недоверието е източник на взаимни страхове и подозрения между отделните нации и поражда несигурност (Слатински 2000: 11).

Лемата на несигурността и дилемата на сигурността са формулировки, които се стремят да обяснят спецификата на националната сигурност и международните отношения, но спират пред обобщения с недостатъчно значимо съдържание. Без да са неверни и без да бъдат подценявани, те отразяват наличието на когнитивна сляпа улица, защото започват от, развиват се чрез и завършват в краен психологизъм. В обяснението на сигурността и лемата, и дилемата използват човешките психически реакции, но остават затворени на психологическо равнище. И двете пренасят механично върху сигурността беспорната и експериментално проверена обективност на човешките реакции в условията на несигурност и стрес. Лемата на човешката общност и дилемата на самосбъдващото се предсказание вкарват анализатора по национална сигурност в парадокса на Мидас и пречат на намирането на решения. Затова лемата на несигурността и дилемата на сигурността могат да бъдат единствено изходни когнитивни постулати, но не и финални заключения в аналитичния процес.

Преодоляване на парадокса на Мидас

Преодоляването на когнитивната сляпа улица, очертана от лемата на несигурността и дилемата на сигурността, може да бъде извършено с аргументи, основани на изградената от Ейбрахам Маслоу (1954) мотивационна йерархия. Последното допълнително осмисля използването на концепцията за базовите човешки потребности с цел увеличаване на евристичната стойност на анализа по сигурността.

В мотивационната йерархия вече бяха констатирани няколко забележителни предметни общности:

1. на всички равнища с наличието на обща културна опосредстваност на всички базови човешки потребности;

2. на първо равнище между физиологическите потребности, потребностите от оцеляване, личната сигурност и структурното насилие;

3. на второ равнище между потребностите от безопасност и потребностите от сигурност: ред и закрила;

4. на трето равнище между потребностите от любов и принадлежност, обществените потребности и потребностите от идентичност.

Допълнителна предметна общност може да бъде открита:

5. на четвърто равнище между потребностите от зачитане, потребностите от ред и закрила и т.нар. потребности от власт, при което потребностите от зачитане, респ. ред и закрила, изпълват почти цялото съдържание на потребностите от власт, като останалата малка част обхваща обществените потребности и потребностите от себереализация (Харизанова и др. 2006: 310–312);

6. на пето равнище между потребностите от себереализация и потребностите от предходните четири равнища, което е основание съдържанието на потребностите от зачитане да бъде включено в потребностите от себереализация, а не обратното (вж. т. 5; вж. също Heylighen 1992: 7 (45); Gawel 1997: HTML; и др.).
Обобщено по такъв начин, разграничението на човешките потребности очертава различни психологически определени равнища на сигурност, които са културно опосредствани и социално проектирани в: личната сигурност, обществената безопасност, сигурността на идентичността (сътрудничеството), сигурността на властта, като националната сигурност логично следва да бъде ситуирана в сигурността на идентичността (сътрудничеството). Изводът е когнитивно и логически валиден, тъй като следва от психологически и логически аргументи, но въпреки това съдържа епистемологически риск. Без да бъде отстранен напълно, рискът може да бъде разглеждан като преодолим и пренебрежим въз основа на доказаната онтологическа и методологическата валидност на мотивационната теория на Ейбрахам Маслоу (1954) в емпиричното поле на различни дисциплини: авторитетни изследователи ползват тази концепция в различни области на хуманитарното познание, точните науки и човешката дейност, дори въпреки критиките срещу нея (Слатински 2000: 21).

В този контекст разрешаването на дилемата на сигурността и използването на лемата на несигурността е възможно чрез ясно определяне на равнището на сигурност или несигурност: лично, обществено, културно, властово. Например произведената от недоверие несигурност в международните отношения може да идва от личностно равнище (лична несигурност) като отношения между лидери или при наличие на лидер с когнитивна недостатъчност; може да е проекция на обществена несигурност в резултат от неблагоприятни тенденци в дадено общество; може да е в резултат от криза на идентичността (особено актуална в глобализиращия се свят, който поставя на преден план въпроса за сътрудничеството); може да е в резултат от криза на властта; може да е съчетание, което да бъде част от неудовлетворен стремеж за себереализация на личностно или колективно равнище. Сякаш дилемите пред сигурността придобиват по-конкретни, методологически откроени и решими форми и то именно със средствата на разузнавателния анализ!?!

Аспекти на националната сигурност и видове национална сигурност

Националната сигурност може да бъде разглеждана от различни гледни точки, които формират представи за отделни нейни равнища и видове, според: обхвата, сферата на човешка дейност, източника на несигурност, подхода за преодоляване на несигурността.

Съществува гледна точка, според която равнищата на сигурността се определят в зависимост от величина, която характеризира числеността или степента на общност на даден човешки колектив – т.е. според обхвата. При този подход се говори за:

1. Равнище на националната сигурност:

1.1. Първо равнище – индивид: индивидуална, лична, персонална сигурност, свързана с правото на живот, доброто качество на живота, човешките права и свободи, гражданските отговорности.

1.2. Второ равнище – група хора: групова сигурност, фактически свързана с определена групова идентичност и обособяващ групата признак: етнически, религиозен, социален, професионален, сексуален... и пр.

2. Равнище на националната и международната сигурност:

2.1. Трето равнище – държава: държавна сигурност, сигурност на държавата, „свързана със защитата на изконни ценности: териториална цялост, независимост, суверенитет, конституционен ред и др.“

При което:
„Сигурността на държавата е сечението на националната и международната сигурност. Държавата е основен, но не и единствен актьор на националната сцена, затова няма знак за равенство между държавна и национална сигурност (Слатински 2000: 21).“
3. Равнище на международната сигурност:

3.1. Четвърто равнище – група държави: колективна сигурност.

3.2. Пето равнище – свят: глобална сигурност (Слатински 2000: 19–21).

Според сферата на човешка дейност, в която се появяват негативни въздействия върху националната сигурност, последната бива разделяна на: икономическа, политическа, военна, енергийна (особено актуална в днешни времена), индустриална, информационна, екологическа (относително ново явление, свързано с влиянието на глобализацията)... и пр.

Според разположението на източника на несигурност националната сигурност бива разделяна на вътрешна и външна в зависимост от това дали източникът се намира съответно в контролираната от националната държава територия или извън нея.

Според начина на постигане на сигурност националната сигурност се разделя на „твърда сигурност“ и „мека сигурност“, при което първата предполага прилагане на сила, а втората – използване на положителен привлекателен пример при преодоляване на несигурността (Слатински 2000: 16).

Координатна система на националната сигурност (Слатински 2000: 147–151)

Различните гледни точки са полезни в анализа на националната сигурност, но не са обединени в обща онтологическа картина. За да може да се говори за методология обаче, такава картина е необходима. Въпросът е в намирането на единен критерий за разкриване на взаимовръзките между така дефинираните равнища и видове национална сигурност. Последователното прилагане на разработения вече методологически подход вероятно би бил полезен в тази посока, с използване на аналитико-синтетичната матрица и съчетаването й с преформулираната мотивационна теория.

За внасяне на яснота по отношение на прилаганата технология следва да бъдат взети предвид няколко неща:

1. Изходна позиция. Аналитико-синтетичната матрица на националната сигурност (АСМ-НС) трябва да бъде консистентна на избрания подход и на аналитико-синтетичната матрица на нацията. Тя трябва да оползотворява и отразява преформулираната мотивационна концепция. Поради ограниченията на линейното представяне, с цел краткост и повече нагледност, матрицата на нацията е допълнително синтезирана, за да може да бъде вписана в матрицата на националната сигурност.

2. Формиране на матрицата. Матрицата е формирана на основата на структурата на човешката дейност (и знанието) – UxΔP, като четирите главни компонента в матрицата се определят така: U – условията за съществуване на нацията (глобалната, регионалната и колективната среда/сигурност); х – нацията (в допълнително синтезирана и представена познавателната матрица за нацията); Δ – преобразуването на взаимодействието среда-нация, себереализирането на нацията от гледна точка на мотивационната теория (последната в разработения снет вид); Р – крайният резултат, респ. проявената мяра, качеството сигурност или несигурност, снемащо характеристиките на взаимодействието нация-среда.

3. Изпълване със съдържание:

3.1. Всеки един от компонентите в матрицата среда-нация-себереализация-сигурност е структуриран по аналогична схема (UxΔP), като обозначенията U, х, Δ и Р образуват особени таксономични редове от допълнителни зависимости (трудно представими в плоска линейна проекция).

3.2. В АСМ-НС са използвани понятията „национална общност“ и „държавност“ с цел максимално общо обозначаване на формата на самоуправление на дадена нация, която в зависимост от условията може да не е успяла да изгради собствена държавност (съгласно съображенията във връзка с анализа на нацията, изтъкнати вече на друго място).

3.3. Използвано е и понятието „общественост“ за сферата на социализация съгласно АСМ на нацията, като е изведена и самостоятелна категория „наука и просвета“. Последното е необходимо с оглед ролята на образованието при формирането на всяка нация, както и поради изключително нарасналото значение на знанието в Информационния 21-и век.

3.4. Под „наука и просвета“ обаче не би следвало да се разбират само системата от университети, училища и пр., а по-широк кръг дейности, свързани с непрекъснатата квалификация и преквалификация на работната сила, независимо дали е ангажирана във високотехнологично производство, научни изследвания или в администрацията. В тази връзка е очевидно ясно, че администрирането изисква все повече и повече „административен капацитет“, т.е. квалификация.

3.5. В понятието „просвета“ е включено освен разбирането за усвояване на научните постижения като рационална основа на националната общност, но и общественото просвещение чрез изкуство, религия и всички онези форми и дейности, които водят до формиране до едно по-високо равнище на съзнание у човека. Необходимо уточнение е, че сферата на потребностите, осъзнати или неосъзнати [21], и съответните им равнища на сигурност в предефинираната мотивационна скала, са сферата, в която: въздействията на средата (U), пречупени през отражението им върху нацията (х) се превръщат (оценяват) или не се превръщат в (оценяват като) интереси, опасности, заплахи и рискове за сигурността (ΔР).

Аналитико-синтетична матрица на националната сигурност


Значение на матрицата на сигурността

Предложената аналитико-синтетична матрица на националната сигурност (АСМ-НС) обединява и систематизира различните равнища и видове сигурност, независимо от изразените гледни точки. На нейния познавателен модел следва да се гледа като на координатна система, въз основа на която е възможен един по-подреден и пълен анализ на националната сигурност. АСМ-НС трябва да бъде възприемана като генетичен код, който задава движение от средата към нацията, за да стигне през националните потребности до мярата на сигурността, и от сигурността на нацията към средата, за да осъзнае необходимата й мяра от гледна точка на предизвикателствата, потребностите, интересите, намеренията и целите, да я проектира през и чрез националното тяло (общественост, държавност, икономика и... политика) в заобикалащата среда.

Линейният модел на представяне опростява, но и скрива част от замисъла на матрицата. Правилото е, че всеки един от четирите основни сектора в АСМ-НС може и е добре да бъде проектиран върху останалите сектори и по-малки полета в тях, както и всяко поле върху останалите полета и сектори. Това означава, например, че секторът „сигурност“ и полето „финанси“ могат да бъдат проектирани един върху друг и тяхното синтезиране да опише понятието финансова сигурност.

Особено внимание трябва да бъде отделено на сектора „себереализация“, в който са ситуирани потребностите, интересите, намеренията и целите на сигурността в най-широк смисъл. Едновременно с това в полето „идентичност“ (непрекъснато въплъщавано в сътрудничеството и проявена в сплотеността на дадена общност) е поставена „потребността от национална сигурност – в тесен смисъл, в собствения смисъл на думата“. Такова съчетание на разбирането за сигурността в широк и тесен смисъл онагледява, съвместява и прави възможно разкриването на логическото разпределение на двете понятия, обяснението на съотношението помежду им. В сектора „себереализация“ става видно съотношението между лична сигурност, обществен ред (безопасност), национална сигурност в нейния собствен смисъл и сигурност на държавността и институциите особено като се има предвид не толкова йерархията на потребностите, колкото равностойността на взаимозависимостите помежду им.

Включването на държавността и институциите в полето „контрол“ е призвано да преодолее съсредоточаването само върху понятието държавна сигурност (сигурност на държавата) и да разшири обсега на сигурността, свързана с контрола (зачитането, властта), като направи възможен синтеза между предметната област, обозначена в това поле, и други предметни области. В такъв случай например, потребностите, интересите, намеренията и целите, свързани с контрола върху средата могат да бъдат синтезирани с полето на обществеността (предметната област на социализацията) и да се превърнат в обществени потребности, интереси, намерения и цели.

Значението на таксономичните редове U, x, Δ и P може да бъде показано със синтезиране на полетата „идентичност“ и „общественост“ в таксономичен ред Δ, т.е. мястото на идентичността е в социализацията (сътрудничеството, изявяващо се в съответна степен на сплотеност), което е вече установена зависимост. Или – във връзката, очертана с таксономичен ред Р, например при синтезиране на полетата „суверенитет“ и „политика“.

Принципът на прилагане на матрицата е достъпен и лесен, разбира се, изисква внимание и точност при използването й.

Доколкото и тъй като не съществува абсолютна координатна система, дотолкова и затова АСМ-НС е относителна, условна представа, валидна в онази степен, в която е валидна разработената дотук познавателна парадигма. Предлаганата АСМ-НС има най-малко две предимства:

1. Дава рационално холистично и консистентно описание на националната сигурност в съчетание с особеностите на проявите на нацията. АСМ-НС преодолява известна фрагментираност в познанието, която понякога трудно свързва определението на дадено понятие с неговото операционализиране.

2. Съдържа в себе си възможност, която вписва така изградената концептуална представа за национална сигурност в глобалната парадигма на сигурността. В АСМ-НС е застъпено широко участието на обществеността, като форма на социализация на личността и функциониране на нацията, с което е „отнето“ безразделното господство на държавата/държавността в парадигмата на сигурността. По такъв начин АСМ-НС позволява плавен преход към темите на глобализацията, средата за сигурност и новите предизвикателства.

Източници

  1. Слатински, Николай. Измерения на сигурността. София, 2000, 184 с. (вкл. в www.nslatinski.org, 28.09.2009, MSWord, 184 c.).
  2. Харизанова, Маргарита, и др. Мениджмънт: Ценности, комуникации, промяна. София, 2006, 425 с.
  3. Allitt, Patrick. American Identity. Berkeley, 2008/2009, www.teach12.com, 22.12.2009, HTML.
  4. Friedman, Michael. American Identity: Ideas, Not Ethnicity. 13 February 2008, www.america.gov, 22.12.2009, HTML.
  5. Fuerth, Leon. On the Scope of National Security. Washington, 2008, www.forwardengagement.org, 22.12.2009, PDF, 7 р.
  6. Gawel, Joseph. Herzberg’s Theory of Motivation and Maslow’s Hierarchy of Needs. Practical Assessment, Research & Evaluation, 5 (11), 1997, http://pareonline.net, 29.12.2009, HTML.
  7. Heylighen, Francis. A Cognitive-Systemic Reconstruction: Maslows's Theory (18 p.). – In: Behavioral Science, vol. 37. Brussels, 1992, http://pespmc1.vub.ac.be, 29.12.2009, PDF, pp. 39–57.
  8. Lantis, Jeffrey. Strategic Culture and National Security Policy. MaldenOxford: International Studies Association, 2002, www.marshallcenter.org, 07.06.2005, PDF, 27 p. (pp. 87–113).



Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Национална сигурност. София, Studia Analytica, 13.07.2014 г.

Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 92–99.


Поредица
София, 2011

Публикации