„... грешните понятия изкривяват действителността,
а неясните пораждат неясно мислене.“
Урс Алтермат (1998)
Изпитването на потребност от сигурност не означава обаче определяне на самата сигурност. Потребността от сигурност винаги излиза на преден план, както при останалите човешки потребности, в отношение към средата, в която човек живее, респ. в която живее даден човешки колектив. Човекът или общността от хора не удовлетворяват своите потребности сами по себе си – техните потребности биват удовлетворявани във взаимодействие със средата. Следователно, в познавателен и практически смисъл, сигурността може и трябва да бъде разкрита и постигната в активното отношение човек – среда.
Отношението между човека (човешкия колектив) и средата, в която се намира, често бива разглеждано като отношение между две системи. От тази гледна точка сигурността може да бъде видяна като равновесие и динамическа устойчивост. Този подход изразява сигурността в понятия от теорията на системите, при което едната система остава във равновесно положение, когато:
1. Самата система разполага с ресурси, чрез които може:
1.1. да предотврати възникването на въздействия, способни да нарушат равновесието й;
1.2. да управлява, контролира и неутрализира последиците от възникналите въздействия, които нарушават или могат да нарушат равновесието й.
2. Въздействията, които изпитва системата:
2.1. не нарушават равновесието й;
2.2. нарушават равновесието й, но не до степен, при която системата да бъде променена в отрицателен смисъл или разрушена (Слатински 2000: 7–8).
Заедно с това сигурността може да бъде разглеждана като несигурност (в единство със своята противоположност):
„Всяка система има вградена в себе си единица за време, с която се оразмерява многообразието от жизнените й процеси. Ако размахът на вълната на промените надхвърля значително тази времева единица, то докато тези промени протичат, системата също няма да ги „усети“, т.е. в интервала, определен от времевата единица, те няма да преведат системата в качествено ново състояние, няма да предизвикат у нея необратими трансформации и разкъсвания на функционални и структуроопределящи връзки. Ето защо може да се каже, че за една система, „не–промяна“ – това е всъщност промяна, последствията от която не се усещат от системата. Точно така сигурността е несигурност, която нараства толкова бавно, че системата не може да „усети“ нито самото нарастване на несигурността, нито последствията от него за самата нея (Слатински 2000: 8).“Ако спрямо такава гледна точка бъде приложен разработеният в настоящето изследване епистемологически подход, то:
Сигурността е мяра (преследван резултат – P, проявявано качество) във взаимодействието между дадена система и външната за нея среда (Δ), при което системата запазва своята специфика (инвариант, идентичност) като такава (x) независимо от въздействията на средата (U).Накратко: сигурността е проявявано във взаимодействие качество за запазване на спецификата на дадена система. Затова сигурността е толкова относителна, не принадлежи на нито една система, а единствено на взаимодействието между системи, трудно е определима като понятие и проява, защото се проявява винаги в отношение, но не и във всяко отношение. Затова:
- Сигурността не е потребност, макар да има базова човешка потребност от сигурност, т.е. от такова качество, което се постига чрез ред и закрила.
- Сигурността не е система, защото самата система (особено човешката) изпитва потребност от сигурност, т.е. по-скоро постигане на някакъв определен резултат при дадено взаимодействие. Рефлексивните системи често определят като своя потребност придобиването на структурен елемент или/и изграждането на функция (придобиване на ресурс или/и способност), които да предоставят сигурност, но този елемент или/и функция не представляват сами по себе си сигурност спрямо вредоносните въздействия. Сигурността не може да бъде овеществена в структура, нито изразена във функция въз основа на някаква строга зависимост между елемент и неговото предназначение в някаква система. Може да има система за сигурност, но тя си остава за сигурност, за постигане на сигурност, за поддържане на ресурс или способност срещу несигурността, но никога самата сигурност.
- Сигурността не е способност, защото способността е просто (макар и не прост) ресурс (или функция), необходим (или необходима) за постигане на желано състояние. Способността просто прави възможно постигането на сигурност, ако е достатъчно развита спрямо вредоносните въздействия.
- Сигурността не е състояние, което очакваме или преследваме да настъпи, защото състоянието е нещо, което е присъщо на дадена система, и тогава сигурността следва да бъде разглеждана като нещо присъщо на дадена система, като нейна структурна единица или функция. А вече стана ясно, че сигурността не може да бъде нито елемент, нито функция. Освен това състоянието е равновесно или неравновесно, устойчиво или неустойчиво според строгите изисквания в езика на теорията на системите, но никога не е нито сигурно, нито несигурно според неясно каква терминология.
Логично следва въпросът „Какво е национална сигурност?“, доколкото е известно какво е нация и какво е сигурност.
Специфика на националната сигурност
„... отварянето на науката за международните отношения и сигурността
към другите науки, обогатяването й с идеи от тези науки,
по-смелото й навлизане в смятани доскоро за чужди обители на знанията,
ще й дадат нови стимули и тласъци, които да върнат живеца, умността и оригиналността на монографиите и статиите,
посветени на нейните проблеми (Слатински 2000: 21–22).“
1. Сигурността (S1) е проявявано във взаимодействие (M1R1) качество за запазване на спецификата на дадена система (P1).
2. Спецификата на нацията (националната идентичност – S2) се изразява в (R2) нейната рационално изградена и възпроизвеждана етно-културна идентичност (P2).
3. Следователно: националната сигурност (S3=S1+S2) е проявявано във взаимодействие (M1R1+R2) качество за запазване на рационално изградена и възпроизвежданата етно-културна идентичност на нацията (P1=P2).
Следователно:
Националната сигурност е проявявано във взаимодействие качество за запазване на рационално възпроизвежданата етно-културна идентичност на нацията.Накратко: националната сигурност е проявявано качество за възпроизвеждане на националната идентичност. Веднага следва да бъде припомнено, че националната идентичност предполага автономност: обособено национално стопанство на основата на капиталистически пазар и собствена държавност. Това обстоятелството винаги е необходимо да бъде вземано предвид, тъй като разбирането за етно-културна идентичност, каквато е националната, обикновено се свежда само до фолклора и народните обичаи, които, макар и част от нея, в никакъв случай не изчерпват спецификата на нацията. Модерната нация има или поне би трябвало да има самосъзнание не само за запазени традиции, но и за собствени уникални постижения в областта на икономиката, технологиите, демокрацията и гражданското общество.
Първи пример. Българинът се гордее, без значение заслужено или не, със:
- създаването на най-точния календар в света – древнобългарско постижение, признато от ЮНЕСКО и едно своеобразно съединяване на стародавна традиция и настояще;
- откриването на млечно-киселата бактерия Lactobacillus Bulgaricus от д-р Стамен Григоров през 1955 г., отново като своеобразна среща на българската традиция с постиженията на съвремието;
- създаването на лекарство срещу полиомиелит, церебрална парализа, деменции и неврологични заболявания, произведено от кокиче и известно като нивалин, от проф. д-р Димитър Пасков през 1956 г.;
- изобретяването на компютъра от българина Джон Атанасов през 1937 г. (вж. Econ.bg. Издават календар за 2008 с Топ 12 на уникални български открития и постижения, 19 декември 2007, 10:22 ч., www.econ.bg, 22.12.2009, HTML; http://informaciata.com, 22.12.2009, HTML; и др.).
Културата и идентичността, разбирани като всепроникваща същност в материалния и духовния живот на нацията, трябва да бъдат задължителна част от анализа по сигурността. Показателно е, че подобен ренесанс двете понятия изживяват като цяло в теорията на международните отношения. Джоузеф Лапид и Фридрих Кратошвил (1996) издават труд под впечатляващото заглавие „Завръщането на културата и идентичността в теорията на международните отношения“, в който Джоузеф Лапид заявява:
„Културата и идентичността са в етап на драматично завръщане в социалната теория и практика в края на 20-и век... Политическите реалисти, които под влияние на валсовата си стъпка към неореализъм непоколебимо отхвърлиха културата и идентичността, внимателно се присъединяват към тази тенденция. По същия начин, след периода на враждебно отхвърляне на „идейните обяснения“ изглежда времето на идеите настъпи окончателно и завинаги в международната политикономия (цит. по Lantis 2002: 20 (96).“Ориентирането към културата и идентичността въвежда в изследванията по сигурността понятия като „стратегическа култура“, „политическа култура“ и др., а националната идентичност постепенно се превръща в значим обект на стратегическите изследвания (вж. Lantis 2002: 1–27 (87–113).
Сляпа когнитивна улица
Осмислянето на националната сигурност чрез културата и идентичността поставя в нова светлина т.нар. дилема на сигурността и лема на несигурността.
Лемата на несигурността е лема за човешката общност. На езиците на теорията на системите и психологията тя гласи:
„При сходни състояния на [повишена] несигурност различните системи реагират по сходен начин.“ В несигурност хората си приличат, в смисъл, че състоянието и реакциите им са подобни: стрес, страх, отчаяние, чувство за безизходица, повишена мнителност, раздразнителност. Колкото повече се задълбочава несигурността, толкова по-малко значение има каква е била първопричината за нея – дали е влошаване на здравето, финансови затруднения, емоционален срив, или нещо друго. Човекът губи мотивация, ръцете му се отпускат, всичко изглежда напразно, без смисъл. ... Затова несигурността е колкото величина, характеризираща състоянието на човека, толкова и наша насъщна черта. Тя е общото между нас хората, което ни прави еднакви в нещо съкровено и лично. Несигурността много повече от сигурността е базисната, изходната, водещата величина. В нея, за разлика от сигурността, преобладава не статиката, а динамиката (Слатински 2000: 8–10).“Дилемата на сигурността е дилема на самосбъдващото се предсказание. Тя произтича непосредствено от лемата на несигурността и на езика на теорията на системите дава следната формулировка:
Ако една система взема мерки за увеличаване на своята сигурност в противовес на друга система, в отговор другата система също взема мерки за увеличаване на своята сигурност, при което двете системи остават еднакво несигурни.
Изречена като човешка мотивация в международните отношения, дилемата заявява просто: недоверието е източник на взаимни страхове и подозрения между отделните нации и поражда несигурност (Слатински 2000: 11).
Лемата на несигурността и дилемата на сигурността са формулировки, които се стремят да обяснят спецификата на националната сигурност и международните отношения, но спират пред обобщения с недостатъчно значимо съдържание. Без да са неверни и без да бъдат подценявани, те отразяват наличието на когнитивна сляпа улица, защото започват от, развиват се чрез и завършват в краен психологизъм. В обяснението на сигурността и лемата, и дилемата използват човешките психически реакции, но остават затворени на психологическо равнище. И двете пренасят механично върху сигурността беспорната и експериментално проверена обективност на човешките реакции в условията на несигурност и стрес. Лемата на човешката общност и дилемата на самосбъдващото се предсказание вкарват анализатора по национална сигурност в парадокса на Мидас и пречат на намирането на решения. Затова лемата на несигурността и дилемата на сигурността могат да бъдат единствено изходни когнитивни постулати, но не и финални заключения в аналитичния процес.
Преодоляване на парадокса на Мидас
Преодоляването на когнитивната сляпа улица, очертана от лемата на несигурността и дилемата на сигурността, може да бъде извършено с аргументи, основани на изградената от Ейбрахам Маслоу (1954) мотивационна йерархия. Последното допълнително осмисля използването на концепцията за базовите човешки потребности с цел увеличаване на евристичната стойност на анализа по сигурността.
В мотивационната йерархия вече бяха констатирани няколко забележителни предметни общности:
1. на всички равнища с наличието на обща културна опосредстваност на всички базови човешки потребности;
2. на първо равнище между физиологическите потребности, потребностите от оцеляване, личната сигурност и структурното насилие;
3. на второ равнище между потребностите от безопасност и потребностите от сигурност: ред и закрила;
4. на трето равнище между потребностите от любов и принадлежност, обществените потребности и потребностите от идентичност.
Допълнителна предметна общност може да бъде открита:
5. на четвърто равнище между потребностите от зачитане, потребностите от ред и закрила и т.нар. потребности от власт, при което потребностите от зачитане, респ. ред и закрила, изпълват почти цялото съдържание на потребностите от власт, като останалата малка част обхваща обществените потребности и потребностите от себереализация (Харизанова и др. 2006: 310–312);
6. на пето равнище между потребностите от себереализация и потребностите от предходните четири равнища, което е основание съдържанието на потребностите от зачитане да бъде включено в потребностите от себереализация, а не обратното (вж. т. 5; вж. също Heylighen 1992: 7 (45); Gawel 1997: HTML; и др.).
Обобщено по такъв начин, разграничението на човешките потребности очертава различни психологически определени равнища на сигурност, които са културно опосредствани и социално проектирани в: личната сигурност, обществената безопасност, сигурността на идентичността (сътрудничеството), сигурността на властта, като националната сигурност логично следва да бъде ситуирана в сигурността на идентичността (сътрудничеството). Изводът е когнитивно и логически валиден, тъй като следва от психологически и логически аргументи, но въпреки това съдържа епистемологически риск. Без да бъде отстранен напълно, рискът може да бъде разглеждан като преодолим и пренебрежим въз основа на доказаната онтологическа и методологическата валидност на мотивационната теория на Ейбрахам Маслоу (1954) в емпиричното поле на различни дисциплини: авторитетни изследователи ползват тази концепция в различни области на хуманитарното познание, точните науки и човешката дейност, дори въпреки критиките срещу нея (Слатински 2000: 21).
В този контекст разрешаването на дилемата на сигурността и използването на лемата на несигурността е възможно чрез ясно определяне на равнището на сигурност или несигурност: лично, обществено, културно, властово. Например произведената от недоверие несигурност в международните отношения може да идва от личностно равнище (лична несигурност) като отношения между лидери или при наличие на лидер с когнитивна недостатъчност; може да е проекция на обществена несигурност в резултат от неблагоприятни тенденци в дадено общество; може да е в резултат от криза на идентичността (особено актуална в глобализиращия се свят, който поставя на преден план въпроса за сътрудничеството); може да е в резултат от криза на властта; може да е съчетание, което да бъде част от неудовлетворен стремеж за себереализация на личностно или колективно равнище. Сякаш дилемите пред сигурността придобиват по-конкретни, методологически откроени и решими форми и то именно със средствата на разузнавателния анализ!?!
Аспекти на националната сигурност и видове национална сигурност
Националната сигурност може да бъде разглеждана от различни гледни точки, които формират представи за отделни нейни равнища и видове, според: обхвата, сферата на човешка дейност, източника на несигурност, подхода за преодоляване на несигурността.
Съществува гледна точка, според която равнищата на сигурността се определят в зависимост от величина, която характеризира числеността или степента на общност на даден човешки колектив – т.е. според обхвата. При този подход се говори за:
1. Равнище на националната сигурност:
1.1. Първо равнище – индивид: индивидуална, лична, персонална сигурност, свързана с правото на живот, доброто качество на живота, човешките права и свободи, гражданските отговорности.
1.2. Второ равнище – група хора: групова сигурност, фактически свързана с определена групова идентичност и обособяващ групата признак: етнически, религиозен, социален, професионален, сексуален... и пр.
2. Равнище на националната и международната сигурност:
2.1. Трето равнище – държава: държавна сигурност, сигурност на държавата, „свързана със защитата на изконни ценности: териториална цялост, независимост, суверенитет, конституционен ред и др.“
При което:
„Сигурността на държавата е сечението на националната и международната сигурност. Държавата е основен, но не и единствен актьор на националната сцена, затова няма знак за равенство между държавна и национална сигурност (Слатински 2000: 21).“3. Равнище на международната сигурност:
3.1. Четвърто равнище – група държави: колективна сигурност.
3.2. Пето равнище – свят: глобална сигурност (Слатински 2000: 19–21).
Според сферата на човешка дейност, в която се появяват негативни въздействия върху националната сигурност, последната бива разделяна на: икономическа, политическа, военна, енергийна (особено актуална в днешни времена), индустриална, информационна, екологическа (относително ново явление, свързано с влиянието на глобализацията)... и пр.
Според разположението на източника на несигурност националната сигурност бива разделяна на вътрешна и външна в зависимост от това дали източникът се намира съответно в контролираната от националната държава територия или извън нея.
Според начина на постигане на сигурност националната сигурност се разделя на „твърда сигурност“ и „мека сигурност“, при което първата предполага прилагане на сила, а втората – използване на положителен привлекателен пример при преодоляване на несигурността (Слатински 2000: 16).
Координатна система на националната сигурност (Слатински 2000: 147–151)
Различните гледни точки са полезни в анализа на националната сигурност, но не са обединени в обща онтологическа картина. За да може да се говори за методология обаче, такава картина е необходима. Въпросът е в намирането на единен критерий за разкриване на взаимовръзките между така дефинираните равнища и видове национална сигурност. Последователното прилагане на разработения вече методологически подход вероятно би бил полезен в тази посока, с използване на аналитико-синтетичната матрица и съчетаването й с преформулираната мотивационна теория.
За внасяне на яснота по отношение на прилаганата технология следва да бъдат взети предвид няколко неща:
1. Изходна позиция. Аналитико-синтетичната матрица на националната сигурност (АСМ-НС) трябва да бъде консистентна на избрания подход и на аналитико-синтетичната матрица на нацията. Тя трябва да оползотворява и отразява преформулираната мотивационна концепция. Поради ограниченията на линейното представяне, с цел краткост и повече нагледност, матрицата на нацията е допълнително синтезирана, за да може да бъде вписана в матрицата на националната сигурност.
2. Формиране на матрицата. Матрицата е формирана на основата на структурата на човешката дейност (и знанието) – UxΔP, като четирите главни компонента в матрицата се определят така: U – условията за съществуване на нацията (глобалната, регионалната и колективната среда/сигурност); х – нацията (в допълнително синтезирана и представена познавателната матрица за нацията); Δ – преобразуването на взаимодействието среда-нация, себереализирането на нацията от гледна точка на мотивационната теория (последната в разработения снет вид); Р – крайният резултат, респ. проявената мяра, качеството сигурност или несигурност, снемащо характеристиките на взаимодействието нация-среда.
3. Изпълване със съдържание:
3.1. Всеки един от компонентите в матрицата среда-нация-себереализация-сигурност е структуриран по аналогична схема (UxΔP), като обозначенията U, х, Δ и Р образуват особени таксономични редове от допълнителни зависимости (трудно представими в плоска линейна проекция).
3.2. В АСМ-НС са използвани понятията „национална общност“ и „държавност“ с цел максимално общо обозначаване на формата на самоуправление на дадена нация, която в зависимост от условията може да не е успяла да изгради собствена държавност (съгласно съображенията във връзка с анализа на нацията, изтъкнати вече на друго място).
3.3. Използвано е и понятието „общественост“ за сферата на социализация съгласно АСМ на нацията, като е изведена и самостоятелна категория „наука и просвета“. Последното е необходимо с оглед ролята на образованието при формирането на всяка нация, както и поради изключително нарасналото значение на знанието в Информационния 21-и век.
3.4. Под „наука и просвета“ обаче не би следвало да се разбират само системата от университети, училища и пр., а по-широк кръг дейности, свързани с непрекъснатата квалификация и преквалификация на работната сила, независимо дали е ангажирана във високотехнологично производство, научни изследвания или в администрацията. В тази връзка е очевидно ясно, че администрирането изисква все повече и повече „административен капацитет“, т.е. квалификация.
3.5. В понятието „просвета“ е включено освен разбирането за усвояване на научните постижения като рационална основа на националната общност, но и общественото просвещение чрез изкуство, религия и всички онези форми и дейности, които водят до формиране до едно по-високо равнище на съзнание у човека. Необходимо уточнение е, че сферата на потребностите, осъзнати или неосъзнати [21], и съответните им равнища на сигурност в предефинираната мотивационна скала, са сферата, в която: въздействията на средата (U), пречупени през отражението им върху нацията (х) се превръщат (оценяват) или не се превръщат в (оценяват като) интереси, опасности, заплахи и рискове за сигурността (ΔР).
Аналитико-синтетична матрица на националната сигурност
Значение на матрицата на сигурността
Линейният модел на представяне опростява, но и скрива част от замисъла на матрицата. Правилото е, че всеки един от четирите основни сектора в АСМ-НС може и е добре да бъде проектиран върху останалите сектори и по-малки полета в тях, както и всяко поле върху останалите полета и сектори. Това означава, например, че секторът „сигурност“ и полето „финанси“ могат да бъдат проектирани един върху друг и тяхното синтезиране да опише понятието финансова сигурност.
Особено внимание трябва да бъде отделено на сектора „себереализация“, в който са ситуирани потребностите, интересите, намеренията и целите на сигурността в най-широк смисъл. Едновременно с това в полето „идентичност“ (непрекъснато въплъщавано в сътрудничеството и проявена в сплотеността на дадена общност) е поставена „потребността от национална сигурност – в тесен смисъл, в собствения смисъл на думата“. Такова съчетание на разбирането за сигурността в широк и тесен смисъл онагледява, съвместява и прави възможно разкриването на логическото разпределение на двете понятия, обяснението на съотношението помежду им. В сектора „себереализация“ става видно съотношението между лична сигурност, обществен ред (безопасност), национална сигурност в нейния собствен смисъл и сигурност на държавността и институциите особено като се има предвид не толкова йерархията на потребностите, колкото равностойността на взаимозависимостите помежду им.
Включването на държавността и институциите в полето „контрол“ е призвано да преодолее съсредоточаването само върху понятието държавна сигурност (сигурност на държавата) и да разшири обсега на сигурността, свързана с контрола (зачитането, властта), като направи възможен синтеза между предметната област, обозначена в това поле, и други предметни области. В такъв случай например, потребностите, интересите, намеренията и целите, свързани с контрола върху средата могат да бъдат синтезирани с полето на обществеността (предметната област на социализацията) и да се превърнат в обществени потребности, интереси, намерения и цели.
Значението на таксономичните редове U, x, Δ и P може да бъде показано със синтезиране на полетата „идентичност“ и „общественост“ в таксономичен ред Δ, т.е. мястото на идентичността е в социализацията (сътрудничеството, изявяващо се в съответна степен на сплотеност), което е вече установена зависимост. Или – във връзката, очертана с таксономичен ред Р, например при синтезиране на полетата „суверенитет“ и „политика“.
Принципът на прилагане на матрицата е достъпен и лесен, разбира се, изисква внимание и точност при използването й.
Доколкото и тъй като не съществува абсолютна координатна система, дотолкова и затова АСМ-НС е относителна, условна представа, валидна в онази степен, в която е валидна разработената дотук познавателна парадигма. Предлаганата АСМ-НС има най-малко две предимства:
1. Дава рационално холистично и консистентно описание на националната сигурност в съчетание с особеностите на проявите на нацията. АСМ-НС преодолява известна фрагментираност в познанието, която понякога трудно свързва определението на дадено понятие с неговото операционализиране.
2. Съдържа в себе си възможност, която вписва така изградената концептуална представа за национална сигурност в глобалната парадигма на сигурността. В АСМ-НС е застъпено широко участието на обществеността, като форма на социализация на личността и функциониране на нацията, с което е „отнето“ безразделното господство на държавата/държавността в парадигмата на сигурността. По такъв начин АСМ-НС позволява плавен преход към темите на глобализацията, средата за сигурност и новите предизвикателства.
Източници
- Слатински, Николай. Измерения на сигурността. София, 2000, 184 с. (вкл. в www.nslatinski.org, 28.09.2009, MSWord, 184 c.).
- Харизанова, Маргарита, и др. Мениджмънт: Ценности, комуникации, промяна. София, 2006, 425 с.
- Allitt, Patrick. American Identity. Berkeley, 2008/2009, www.teach12.com, 22.12.2009, HTML.
- Friedman, Michael. American Identity: Ideas, Not Ethnicity. 13 February 2008, www.america.gov, 22.12.2009, HTML.
- Fuerth, Leon. On the Scope of National Security. Washington, 2008, www.forwardengagement.org, 22.12.2009, PDF, 7 р.
- Gawel, Joseph. Herzberg’s Theory of Motivation and Maslow’s Hierarchy of Needs. Practical Assessment, Research & Evaluation, 5 (11), 1997, http://pareonline.net, 29.12.2009, HTML.
- Heylighen, Francis. A Cognitive-Systemic Reconstruction: Maslows's Theory (18 p.). – In: Behavioral Science, vol. 37. Brussels, 1992, http://pespmc1.vub.ac.be, 29.12.2009, PDF, pp. 39–57.
- Lantis, Jeffrey. Strategic Culture and National Security Policy. Malden–Oxford: International Studies Association, 2002, www.marshallcenter.org, 07.06.2005, PDF, 27 p. (pp. 87–113).
Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Национална сигурност. София, Studia Analytica, 13.07.2014 г.
Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 92–99.
Поредица
София, 2011
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар