четвъртък, 24 април 2014 г.

Когнитивни основи на анализа

Румен Гюров
Когнитивна среда и особености на анализа

„Когато гледаме, не виждаме окото.“
Сергей Герджиков
„В края на крайщата да виждаш света е добре, още по-добре е да разбереш какво означава! Очите и другите органи на чувствата са толкова глупави, колкото мозъкът е мъдър. И обратно, мъдрият мозък без сензорния вход е лишен от съществено знание за света. Усещанията за света и тяхното значение са в такава степен функция от биологически изградени механизми, в каквато и от опита на наблюдателя.“
Робърт Солсо

За всяко научно изследване от изключителна важност е постигането на познавателна обективност. Обективността може да бъде постигната само ако бъде разбрана и преодоляна субективността на „когнитивната среда“, в която познавателните процеси стават факт. И това е така, защото:

„... познанието (cognition) или разумът (mind) не могат да съществуват в чисто абстрактното царство на идеите (като „мозък в колба“), но трябва да бъдат част от верига на взаимодействие (interaction loop) със средата чрез възприятието и действието“ (Heylighen et al. 2007: 2).

Когнитивната среда е силно психо-емоционално оцветена, пристрастна и въпреки това е един чудесен вътрешен свят, който въпреки субективността си представя достоверно действителността извън човека и помага на човешкото познание.

Разбирането на когнитивните особености на човека е важно и възможно днес благодарение на развититието на новите технологии. Благодарение на тях когнитологията има уникално предимство пред другите „науки на духа“ да се развива бързо и успешно на експериментална основа. Това й позволява с относително по-висока степен на надеждност да стига до определени изводи за психологическите аспекти на познанието.

Едно от основните предизвикателства в когнитивния процес, респ. в процесите на сравнение и обобщение, е избягването на илюзиите (заблудите). Рискът произтича от това, че в редица случаи очертанията на някакви форми и предметност присъстват единствено в перцептивно-когнитивната система, но не и в постъпващия сигнал (получаваните данни) (Солсо 2006: 136). Например възприета като квадрат съвкупност от точки:


Квадрат, разбира се, няма! Прокараните мислено и в голяма степен несъзнателно линии през точките създават измамна предства за неговото наличие (Солсо 2006: 139)! Подобно възприемане на данните, обобщаване на съвкупността от точки до форма на квадрат, е резултат от нещо, което гещалт-психолозите наричат канонични перспективи. Човек създава въз основа на опита си образ (респ. знание), в който (което) се опитва да включи всичко непознато. В стремежа си към определеност в неопределения още свят наоколо човек канонизира и затова вярва в неизменната обективност на вече потвърденото от опита. Човек приема самата предметна картина на света, нарисувана в ума му, за безусловно обективно дадена (Солсо 2006: 141–144). И това е едно едновременно прекрасно и потресаващо обяснение на парадокса на Мидас и причините за съществуване на епистемологията!

Експериментално е потвърдено, че постъпващите през сетивата данни се подлагат на сравнение и оценка спрямо определени еталони, прототипи и образци (patterns – sic!) (Солсо 2006: 144–148 и сл.). Еталонът е готова форма, взета от обкръжаващата среда. Прототипът – обобщен въз основа на няколко форми образ, който групира „усреднените характеристики” на постъпващите данни или около „централна тенденция“ (доминираща проява), или според „честотата на признаците“ (честотата на поява на тези характеристики) (Солсо 2006: 156–161). Когнитивният образец се появява на по-високо, интеграционно равнище, като винаги е резултат от по-голямо чисто физическо усилие. Образецът представлява осмислена и значима за човека форма, създадена от самия него. Разпознаването на образец е предшествано от разпознаване на прототип, като в процеса активно биват използвани сравнение и обобщение (Солсо 2006: 162–166).

Показателно е, че в предметното поле на когнитологията попада процес, наричан „синтезиране на информация“ (Солсо 2006: 86 и сл.), чието съдържание е обработката на сигнали, но не и производството на знание. Когнитологията ползва и множество други епистемологически и логически термини, което е предпоставка за допускане на грешки в познавателното отражение.

Макар и търсено в психологията на познанието, знанието, което е човешки артефакт, лежи обаче отвъд когнитивния процес, в епистемологическата предметна област. Това не означава, че епистемологическото поле е нещо извън когнитивната среда, но то е равнище, призвано да преодолее ограниченията на тази среда. Затова с оглед точно разграничаване на когнитивно и епистемологическо и прецизиране на понятията, под „синтезиране на информация“ може да се разбира обобщаването й, фактически обобщаване на перцептивните сигнали и когнитивните резултати. Подобни разграничения следва да бъдат извършвани съобразно всеки конкретен случай на употреба и чрез прилагане на интердисциплинарен подход. Такава познавателна задача изисква повишени изследователски умения и внимание, т. е. както епистемологически и логически познания, така и когнитивен опит.

Внимание
Вниманието представлява съсредоточаване върху определени сензорни и мисловни събития и затова е от особено значение за когнитивния процес. Основните характеристики на вниманието са неговата: пропускателна способност и избирателност, равнище на възбудимост, управление и контрол на когнитивното усилие и съзнателност (Солсо 2006: 108. Характеристиките на когнитивния процес могат да бъдат разпределени епистемологически така: пропускателната способност и избирателност е всъщност когнитивният контакт със средата U; равнището на възбудимост – равнището на осъзнаване на дадена предметна проява х; управлението и контролът на когнитивното усилие са когнитивните преобразувания Δ, а съзнанието е крайният резултат Р, който постига „единство“ със средата). Пропускателната способност на човешкото възприятие е ограничена и затова човек може да вземе под внимание не всички, а само някои, подбрани сигнали от външния свят. Човек притежава ограничен контрол върху стимулите, на които обръща внимание, а освен това се стреми да си спести съзнателното усилие при обработка на информацията, което променя и повишава прага му на възбудимост спрямо повтарящи се сигнали. Вниманието на човека, при всичките му ограничения в пропускателната способност, контрола, възбудимостта и стремежа към икономия на усилие (автоматизиране на усилието) и включване на подсъзнанието, „въвежда“ събитията от действителността в съзнанието на човека (Солсо 2006: 110).

Особеностите на вниманието следва да бъдат взети предвид за разбиране на когнитивните изкривявания в познавателната картина. Може би най-впечатляващото приложно изследване в тази област, при това специално за целите на разузнавателния анализ, принадлежи на Ричардс Хюър-Младши с неговия труд „Психология на разузнавателния анализ“ (1999). Авторът разкрива в детайли психологическите трудности пред аналитиците. Неговите изводи показват, че:
  1. Човек е склонен да възприема предимно онова, което предварително очаква да възприеме, независимо дали иска или не иска го да възприеме (Heuer, Jr. 1999: 23–24).
  2. Човек формира неизбежно начин на мислене (mind-set), който принципно му помага. Същевременно начинът на мислене пречи на когнитивния процес, защото е предназначен да осигури бърза оценка, той се променя бавно и трудно в стресова ситуация (Heuer, Jr. 1999: 24–25).
  3. Човек възприема новата информация предимно въз основа на съществуващия вече опит (existing images) (Heuer, Jr. 1999: 25–26), което му пречи при възприемането и оценката на информация, която е несъвместима с този опит (Heuer, Jr. 1999: 114–115, 118–119).
  4. Първоначалното подлагане на неясни или двусмислени сигнали впоследствие влияе негативно дори върху обективността на последващото възприемане на повече и по-точна информация (Heuer, Jr. 1999: 26–27).
Особеностите на когнитивния процес водят според Ричардс Хюър-Младши до специфични грешки:
  1. При оценката на данните. Информацията, която е непосредствено преживяна, получена пряко или конкретна има по-голямо влияние върху когнитивния процес от получената непряко или абстрактната информация (Heuer, Jr. 1999: 112–113).
  2. При разкриването на причинно-следствените връзки. Естественият стремеж да внесе подредба в своите възприятия подтиква човека да преувеличава ролята на причинно-следствените връзки и да ги налага върху данните дори когато такива връзки няма. Затова човек обикновено греши в отъждествяването на причина и следствие, при разпознаване на конкретна причина за дадено събитие, при разкриване на целите на дадено човешко действие, при определяне на външните и вътрешните мотиви на човешкото поведение, в преувеличаването на собствената си значимост (вкл. значимостта на собствените познавателни резултати) (Heuer, Jr. 1999: 120–128).
  3. При оценката на вероятностите. Оценката на вероятностите излиза на преден план, когато познаващият субект осмисля ставащото, когато формира своето отношение към обкръжаващата среда и му се налага да вземе решение. Човек е склонен да взима решения при висока неопределеност или натиск според това, което му е най-достъпно и удобно: само въз основа на наличното знание или като опростява прекалено познавателната задача (Heuer, Jr. 1999: 137–140).
От казаното е ясно, че когнитивният процес е неотменна част от познавателния. Когнитивната среда е област, в която човек извършва първоначална обработка на постъпващите от действителността сигнали. Обработката на данните от сетивата, съпоставянето им с вече наличната информация и оценката на когнитивната ситуация дават тласък на познавателния процес. Първоначалната проява на знанието е елементарен когнитивен резултат, представляващ мисловна репрезентация на преобразованията с даден обект (в смисъла на Жан Пиаже или клетка памет в епистемологически смисъл) (Солсо 2006: 424–431). Този елементарен когнитивен резултат се получава вследствие на първоначалните елементарни познавателни актове на сравнение и обобщение.

Сравнение

Сравнението е първият „елементарен изходен познавателен акт” на разпознаване на обектите с цел разкриване на тъждество и различие, на съществено и несъществено (Розов 1965: 106–107).
„Разглеждането на познанието от гледна точка на неговото историческо развитие трябва да започнем от първите елементарни актове на практическо сравняване на предметите и отделяне на техните съществени признаци. Категориите на тъждеството и различието, същественото и несъщественото се проявяват тук като краен резултат от многовековното развитие на познанието“ (Розов 1965: 106).
Юрий Ракита разглежда сравнението от гледна точка на математиката и констатира, че то може да бъде извършвано спрямо всяка измерима качествена или количествена характеристика на даден обект. Сравнението според него е подложено и на някои ограничения – сравняваната характеристика не би следвало да бъде:
  • уникална, защото не може да бъде сравнявана с друга;
  • неделима, защото не могат да бъдат сравнявани частите й;
  • променлива, така че промяната да попречи на измерването й (в сравнение със самата себе си);
  • изолирана, т. е. дотолкова обособена, че между нея и други характеристики да отсъства каквато и да било връзка (Ракита 1999).
В математическия дискурс на Ю. Ракита спрямо измеримите характеристики, граница на сравнението е единичността: нищо, което е единично (само едно единствено), не може да бъде сравнено. В тази връзка възниква въпросът за универсалността на акта на сравнение и на прилагане на сравнителния метод. Преодоляването на породеното познавателно съмнение се крие в епистемологическото осмисляне на няколко обстоятелства:
  1. Сравнението се извършва в един многообразен свят (U) в който всяка характеристика, предмет, обект съществува сред множество характеристики, предмети, обекти, които са сравними най-малкото като такива.
  2. Всеки предмет и всяка характеристика са тъждествени на самите себе си, следователно сравними със самите себе си (x).
  3. Единичността се установява чрез сравнение (∆).
  4. Единичността е характеристика на предмета, а не на процеса на изследване. Привнасянето на предметните характеристики върху познавателния процес е доказана епистемологическа, по-точно когнитивна грешка, която поражда парадокса на Мидас (P).
Предвид горното, диалектически непротиворечивото преодоляване на границата на единичността, доколкото когнитивно бива възприемана като несравнимост, може да бъде извършено единствено чрез самото сравнение, което разпознава различието на единичността от всичко останало и тъждеството на не–съ–измеримото със самото себе си. В подкрепа на такъв извод е и констатацията, че:
„... всичко е познаваемо в сравнението и следователно в отношение на едно към друго“ (Новосёлов 2000: 21–22).
Сравнението е част от когнитивния процес, което не намалява значението му в познанието, тъй като рационалното отражение на света е възможно само ако е основано на сравнението (Лосев 1994: 97). Абстрахирането, открояването на инвариант, винаги е съпътствано със сравнение (Новосёлов 2000: 28, 83). Тъй като самото абстрахиране има основополагаща роля в рационалното осмисляне на света, то от това следва, че и сравнението наред с абстрахирането непрекъснато участва в произвеждането на знание. Сравнението съпътства анализа, при което неговото значение е уникално при установяване на истинността или неистинността на придобитото знание (Радовель 1993: 102).

Сравнението е безспорно важно за познавателния процес и затова е от значение какво представлява то само по себе си. Интересен подход в очертаната насока използва науката за изкуствения интелект, например при изграждането на онтологически метамодели. Изводите в тази специфична предметна област не са неочаквани и също биха били полезни за разбиране на природата на сравнителния процес. Специалистите в метамоделирането смятат, че обект на сравнение могат да бъдат цялости и отношения. Сравнението винаги сравнява или цялости, или отношения, или и двете в три типа познавателни ситуации: между еднакви онтологии, между нееднакви онтологии, между съчетание от еднакви и нееднакви онтологии (Davies et al. 2003: 4–5).

В превод на използвания в настоящето изследване език и в контекста на разбирането за обекта като обособена онтология: сравнението разпознава тъждества, различия или тъждества и различия в множества от цялости (форми на битийност, обекти), множества от отношения (взаимовръзки между форми на битийност, закономерности) и множества от цялости и отношения.

Всяко общоприето определение свързва сравнението непосредствено с разкриването на тъждество или различие. Във всички случаи обаче разпознаването на тъждество или различие е разпознаване в отношение спрямо нещо друго (Философский... 1983: 650) или спрямо себе си като единичност. Нещо повече, сравнението цели също така, вече стана дума, разпознаване на съществени и несъществени характеристики (Розов 1965: 106). Следователно чрез сравнението субектът винаги разпознава (в) съотношение, което произтича както от спецификата на съпоставяните обекти, така и от спецификата на познавателната задача. Разбира се, именно тук най-много влияят онези когнитивни процеси, които могат да доведат до изкривяване на познавателната картина.

В контекста на гореизложеното, може да бъде дадено следното определение за сравнение:
Сравнението е разпознаване на даден обект или на негова характеристика чрез съотнасянето им към друг обект или характеристика.
От определението за сравнение следва определението за сравнителния метод:
Сравнителният метод е метод на целенасочено съотнасяне на даден обект или негова характеристика към друг обект или характеристика с оглед разпознаването на дадения обект или характеристика.
Накратко, сравнението винаги цели и разпознава чрез съотнасяне, което в зависимост от познавателната задача позволява: на първо (емпирично) равнище разпознаване в опростен двоичен код на тъждество или различие, на второ (теоретично) равнище разпознаване на съществено или несъществено. Сравнени могат да бъдат характеристиките (параметрите) на обекта: място във времето и пространството, наличие или отсъствие на контакт със средата; размита или очертана, динамична или статична форма; структурни единици, функции, специфичен ресурс (инвариант), пропорции в градивния материал (съдържанието) на обекта; равновесно или неравновесно, възпроизводимо или невъзпроизводимо взаимодействие със средата.

Съчетаването на виждането за сравнение между цялости и сравнение между отношения с компонентите на аналитико-синтетичната матрица може да открои две множества:
  • множество на цялостите, респ. множество на непосредствено емпирично даденото: място във времето и пространството; размита или очертана форма; структурни единици и функции; равновесно или неравновесно взаимодействие със средата;
  • множество на отношенията, респ. множество на номологично определеното: наличие или отсъствие на контакт със средата; динамична или статична форма; специфичен ресурс (инвариант) и пропорции в структурно-функционалното единство на обекта; възпроизводимо или невъзпроизводимо взаимодействие със средата.
Разделянето на тези две множества е съвсем условно и въобще не означава, че емпирично даденото не е номологично определено, нито че номологично определеното не е емпирично дадено.

Сравнението играе фундаментална познавателна роля, която произтича от неговата специфика. Рене Декарт разглежда сравнението като път към истината (по Попов 1960: 30). Алексей Лосев вижда в сравнението неотделима част от битието: за великия руски семиотик всяко рационално отражение е възможно само като налично битие, всяко налично битие е възможно само като сравнение и затова сравнението е нищо по-малко и нищо повече от битие, сиреч нищо по-малко и нищо повече от ставане на света (Лосев 1994: 97). С други думи, сравнението е самодостатъчен акт: то се заражда, започва, случва се и завършва в самото себе си; то и само то е пряката, неопосредствана връзка на човека със света.

Сравнението е цел на самото себе си и в това е спецификата и познавателната му сила и едновременно когнитивната му слабост. Само чрез него е възможен емлементарният акт на заместване, който полага началото на всеки епистемологически процес и основата на всеки епистемологически метод. Затова сравнението е универсално в познавателния процес и присъства във всеки познавателен акт.

Обобщение
„... всяко многообразие се намира извън понятието и за всяко понятие е присъща единствено форма на абстрактна всеобщност или на празно рефлексивно тъждество...“
Хегел
Обобщението бива разглеждано често заедно със сравнението, вероятно защото разпознаването на тъждество и различие, съществено и несъществено е свързано с резултата от акта на сравнение. Но същото може да бъде казано и за всяко друго разпознаване: при абстракцията – за инварианта, при конкретизацията – за предметната проява, при анализа – за обособеността, при синтеза – за предметността. Свързването на обобщението с познавателния резултат произтича от това, че всеки познавателен резултат е в някаква степен обобщение на целия процес на неговото постигане.

Научният интерес към обобощението е обикновено на „речниково“ равнище. Вниманието на епистемолози, логици, когнитивисти и методолози обикновено не е съсредоточено върху процеса на обобщение и попада в сянката на сравнението и другите познавателни процеси и методи. Затова обобщението може да бъде подценено и определено дори, независимо от контекста, като „прост процес“ (Челпанов 2000: 88).

Обобщението обаче присъства навсякъде в познавателното отражение: в когнитивен план при обработката на възприятието (Веккер 1998: 80–94), формирането на мисълта (117–124), изживяването на емоциите и чувствата (Веккер 1998: 227–230), функционирането на паметта (Веккер 1998: 248–250); в методологически план при изграждането на концепции, теории и метатеории с различни равнища на обобщеност (Веккер 1998: 11, 180–190); в логически план при индукцията и дедукцията (Веккер 1998: 168); в епистемологически план при изграждане на предметната картина на света и нейното осмисляне (Веккер 1998: 116) и др. Дори се говори за „абстрактно обобщение“, което не среща когнитивна съпротива при възприемане на термина, и за „конкретно обобщение“, което среща логическо и епистемологическо отхвърляне и едновременно с това доказва колко неразбрана остава природата на обобщението (вж. Новосёлов 2000: 36).

Обобщението е силно свързано с абстрахирането, когато фиксира отсяването на случайните наслоения в предметната картина на света (Веккер 1998: 131, 146 и др.). Връзката между абстрахиране и обобщение е толкова тясна, че в научните спорове утилитаристът Джон Мил упреква своя съименник Джон Лок и неговите последователи в непростимия грях на отъждествяване на абстрактни и общи понятия (Ильенков 2004: 20). Освен с абстрахирането обобщението бива включвано в една когнитивна верига с анализа, синтеза, сравнението и конкретизацията (Веккер 1998: 134).

Същесвува относителен научен консенсус, че понятията са обобщени форми на действителността (Красносельский 2006: гл. 2), следователно някакъв вид обобщение. Наистина експериментално е установено, че първите понятия на проговарящото малко дете са обобщения на перцептивни образи (лампа, куче, човек...), а изградените впоследствие, в процеса на познание понятия са също резултат от обобщаване, вече на едно друго, по-високо равнище. Вездесъщото присъствие на обобщението в човешкото мислене дава основания да се говори за предпонятийни и понятийни обобщения (Веккер 1998: 113–114, 146–154). Ето още един аргумент за когнитивния му характер – рационалното мислене не може да бъде предпонятийно, което не означава, че обобщението е ирационално.

Разбира се, обобщението е специфичен познавателен акт, без съмнение разграничаван от останалите познавателни актове. Неговата специфика и спецификата на изградения на основата на обобщаването метод са изразими в следните определения:
Обобщението като познавателен процес (обобщаването) е разкриване на форма на битийност на основата на проявена предметност във взаимовръзката й с действителността.
Обобщението като познавателен метод (генерализиращ метод) е целенасочено разкриване на проявена предметност като форма на битийност във взаимовръзката й с дествителността.
Накратко, обобщението винаги цели и разпознава чрез обединяване на предметните прояви.

Подобно на сравнението, то притежава фундаменталността на самото битие. Обобщението е цел за самото себе си също както и сравнението. Обобщението поражда понятие, но може и да не породи такова, или само да очертае бъдещите му контури. Обобщението не е задължително да подчертава общи черти в дадена предметна картина, а по-скоро е призвано да нарисува възможно най-цялостно тази картина, свързва нейния фон, образи, цветове и щрихи, за да я направи обща за всички тъждества, различия, съществености и несъществености; инварианти и предметни взаимовръзки; обектова обособеност и цялостна предметност във взаимодействието със, в случването на действителността. Нарисуваната когнитивно от обобщението предметна (онтологическа) картина е търсената подредба на неопределеността в света.

Основна задача пред сравнението и обобщението в когнитивния процес е разкриването на причинност (каузалност или телеологичност). Разкриването на причинността поставя началото на рационалното осмисляне, то вписва сравнението и обобщението в цялостния познавателен процес. Решаването на познавателната задача пред сравнението и обобщението е резултат от съответно: разкриване на сходство и различие, разкриване на съществено и несъществено. Отговор на въпроса как сравнението и обобщението решават познавателната си задача, макар и непоставен в когнитивен контекст, дава логиката, която формулира четири метода за разкриване на причинността. Методите за разкриване на причинност чрез сравнение и обобщение могат да бъдат представени така (Купарашвили и др. 2005: 101–105; Черняк 2004: 64–67; и др.):

Привържениците на класическата логика отделят особено внимание на разскиването на причинността, но в текстовете по логика методите на сходството, различието, съпътстващите изменения и остатъка стоят без пряка връзка с останалите логически методи и очевидно се преплитат със сравнението и обобщението.

Извършената систематизация представя факта, че обобщението не следва непосредствено от резултатите на сравнението нито по логическа, нито по епистемологическа, нито по общометодологическа необходимост, възможност или вероятност. Следователно преобразованията, систематизирани по-горе, не могат да бъдат отнесени нито към чисто логическите процеси и методи (дедукция, индукция, аналогия, абдукция и пр.), нито към епистемологическите (абстрахиране, конкретизиране, анализ и синтез), нито към общонаучните (структурирани) процеси и методи. Ето защо и от тази гледна точка може да се каже, че методите на сравнение и обобщение формират първоначалната клетка памет с преобразования на даден обект главно на когнитивна основа, като задачата им е да преодолеят когнитивните ограничения.

Заключение

За преодоляването на когнитивните ограничения и избягване на когнитивните грешки, епистемолози, логици и аналитици отделят много усилия и градят система от т. нар. структурирани методи – своеобразно съчетание между обща методология на изследването и технология на организиране на аналитичния (изследователския) процес. Разнообразието от подходи и техники на изследване към момента обаче не е обединено в обща научна парадигма, поради което задачата за нейното изграждане продължава да бъде изключително актуална.

Източници
  1. Веккер 1998: Веккер, Лев. Психика и реальность. Единая теория психический процессов. Москва, 1998, www.koob.ru, 01.08.2009, PDF, 343 с.
  2. Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995, 306 с.
  3. Ильенков 2004: Ильенков, Эвальд. Понимание абстрактного и конкретного в диалектике и формальной логике. Москва, 2004, 35 с.
  4. Красносельский 2006: Красносельский, Константин. Альтернативная логика. 2006. http://humanus.site3k.net, 03.11.2006, HTML.
  5. Купарашвили и др. 2005: Купарашвили, Мзия, и др. Логика: учебное пособие. Омск, 2005, с. 124 с.
  6. Лосев 1994: Лосев, Алексей. Самое само. Москва, 1994, www.i-u.ru, 10.10.2005, MSWord, 168 с.
  7. Новосёлов 2000: Новосёлов, Михаил. Абстракция в лабиринтах познания. Москва, 2000, www.koob.ru, 06.04.2010, MSWord, 162 с.
  8. Попов 1960: Попов, Павел. История логики нового времени. Москва, 1960, http://narrativ.boom.ru, 07.04.2010, MSWord, 254 с.
  9. Радовель 1993: Радовель, Михаил. Категориальная структура исследовательского мышления. Ростов-на-Дону, 1993, 112 с.
  10. Ракита 1999: Ракита, Юрий. Математика и реальност (комментарий к Морису Клайну). Москва, 1999. http://nounivers.narod.ru, 07.03.2010, НТМL.
  11. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.
  12. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с.
  13. Философский... 1983: Ильичев, Леонид, и др. Философский энциклопедический словарь. Москва, 1983, 840 с.
  14. Челпанов 2000: Челпанов, Георгий. Учебник логики. Москва, 2000, www.i-u.ru, 20.07.2009, MSWord, 107 с.
  15. Черняк 2004: Черняк, Наталья. Логика: Учебное пособие. Омск, 2004, www.gaudeamusomskcity.com, 12.05.2007, PDF, 84 с.
  16. Davies et al. 2003: Davies, Islay, et al. Using Meta Models for the Comparison of Ontologies. Hammamet, Tunisia, 2003, www.emmsad.org, 21.09.2009, PDF, 10 p.
  17. Heuer, Jr. 1999: Heuer, Jr., Richards. Psychology of Intelligence Analysis. Center for the Study of Intelligence Central Intelligence Agency, 1999, www.odci.gov, 12.10.2008, PDF, 165 p.
  18. Heylighen et al. 2007: Heylighen, Francis, et al. The Emergence of Distributed Cognition: A Conceptual Framework, http://pespmc1.vub.ac.be, 25.09.2007, PDF, 18 p.