Подходи към определяне на нацията
Днес е престижно и модно да се говори за национална сигурност. Но говоренето не означава осмисляне на изказаното. Липсва рационално осмисляне и на двете основни понятия, формиращи производното „национална сигурност“ – понятието „нация“ и понятието „сигурност“.
Тъй като не съществува единно определение за нация, за целите на дадено изследване би могло да бъде възприето работно определение, което да съчетае положителните страни на различни концептуални представи. Такова работно определение съгласно предварително (!) възприет епистемологически подход следва да изгради знание за нацията (Ux∆P) и да пригежава на четири основни характеристики:
- цялостно тълкуване на понятието „нация“ в широк диахронен – еволюционен и исторически, и синхронен – културен и глобален, контекст (U);
- открояване на спецификата на нацията (x);
- операционализиране на разбирането за нация в метод при разрешаване на изследователските задачи, свързани с нея (∆);
- избягване на крайностите и техните слабости в разбирането за нацията с цел в намирането на ефективни изследователски решения (P).
- инструментализмът заради присъщата му операционална (работна) характеристика при определяне на етничността;
- модернизмът заради неговия стремеж към избягване на крайностите на примордиализма и конструктивизма в определянето на нацията.
Концептуалното осмисляне на нацията се колебае между две основни представи: обективистка и субективистка. Обективистката подчертава обективната принадлежност към дадена култура, субективистката – субективния избор на принадлежност към дадена общност (Гелнър 1999: 14).
Обективисткото виждане е резултат предимно от прилагането на т. нар. примордиалистки подход. Примордиализмът представя етничността, респ. националността, като изконна, вродена характеристика у човека въз основа на обективни социобиологически, еволюционноисторически и етнокултурни фактори (Неделчева и др. 2007: 18–19, 33). Субективисткото виждане произтича главно от т. нар. конструктивистки подход. Конструктивизмът определя етничността, респ. националността, като интелектуален конструкт от чувства и представи, породени в дадена културна среда и пораждащи общ политически избор (Неделчева и др. 2007: 22, 35).
Примордиализмът най-отчетливо съсредоточава изследователското внимание върху културата и затова е основен фактор във формулирането на т. нар. културологично определение за нацията (вж. Гелнър 1999: 15). Създадената от него представа вижда в нацията общност, обединена от една култура, т. е. от една система от идеи, знаци, връзки, начини на поведение и общуване (Гелнър 1999: 14).
Конструктивизмът съсредоточава изследователското внимание върху субективния избор при определяне на принадлежността към дадена общност и затова е основен фактор във формулирането на т. нар. волунтаристично определение за нацията (вж. Гелнър 1999: 15). Създадената от него представа вижда в нацията общност, чиито членове съзнателно споделят и взаимно признават своята принадлежност към нея (Гелнър 1999: 14). Двата подхода по същество не са взаимно отхвърлящи се, а дори напротив – взаимно се допълват и заедно допринасят за обогатяване на представата за националния колектив.
Между двата подхода, примордиалистки и конструктивистки, особено място заемат т. нар. инструменталистки и модернистки подходи. Инструментализмът подчертава ролята на социалнопсихологическите характеристики на човешкото общуване във връзка с удовлетворяването на обективни колективни интереси (икономически, политически, социални и културни) (Неделчева и др. 2007: 20–22). Инструментализмът вижда в етничността, респ. националността, исторически феномен, рационализиране на общ интерес, „стратегически избор на индивидите за постигане на ресурси“, единство между динамика и устойчивост (Неделчева и др. 2007: 22). Модернизмът обръща внимание на историческата детерминираност, която създава от етноса нация въз основа на стоково-паричните отношения на капитализма и произтичащите от тях единен пазар, индустриализация, светско образование, масови комуникации и високи технологии (Неделчева и др. 2007: 33–34).
Бенедикт Андерсън откроява четири основни характеристики на нацията: ограниченост, общност, суверенитет и въобразеност. Обединяващата черта и на четирите характеристики е тяхното осъзнато субективно изживяване както от отделния човек, така и от човешката общност. Всяка характеристика е израз на определен начин на осмисляне на общността:
- ограничеността – на различие и отделност от други подобни човешки общности и на несъвпадание с цялото човечество (U);
- въобразеността е израз на споделена и взаимно призната политическа принадлежност, която надхвърля непосредственото взаимно познанство между отделните й членове (x);
- общността – на съпричастност и братство между членовете да общността, което ги подтиква към съвместни значими действия (вкл. саможертва, война... – ∆);
- суверенитетът – на „генетически“ заложен стремеж към свобода, въплътен в създаването на самостоятелна държавност (P) (Андерсън 1998: 21–23).
Концепцията на Андерсън насочва вниманието към множество въпроси, свързани с по-точното определяне на параметрите на съществуване на нацията: капитилистическия пазар; езика; културата, светогледа, респ. осмислянето на отношенията битие-съзнание и действителност-познание; принадлежността към националната общност като обективна даденост и субективен избор.
Ърнест Гелнър поставя нацията в широк диахронен контекст. Авторът разделя развитието на човечеството на три основни етапа: доаграрен, аграрен и индустриален (Гелнър 1999: 12). В този исторически ракурс значими фактори в развитието на човечеството и при появата на нацията са: разделението на труда; устното и писаното слово; езикът – всекидневен и свещен; обособяването и ролята на управляващия духовен и политически елит; културата като единство на светоусещане и ценности, обичаи и закони; разделението на културата на професионална и народна, висока и масова; вярата и централизираната религия; моралът и рационалността; промяната в съдържанието на образованието – от откровение за избрани към общодостъпно знание; разширяването на достъпа до образование – от елита към масите; общуването и масовите комуникации; държавността и суверенитетът; индустриализацията; елитаризмът и егалитаризмът, статичността и мобилността на обществото... (Гелнър 1999: 16–71)
Предпоставка за възникване на нацията според Гелнър е наличието на „стандартизирани, хомогенни, централно поддържани високи култури, обхващащи цели населения, а не само елитни малцинства“, при което „хората охотно, а често и ревностно се идентифицират“ с тези култури. По такъв начин културата се превръща в естествен източник и гарант на политическата легитимност (Гелнър 1999: 76–77). В този и само в този контекст:
Нацията е индустриално общество (U) само благодарение на което е налице единство между култура и държава (х), като единството между култура и държава се проявява в съзнателната воля на отделния човек (∆) и е превърнато в общоприета норма (P) (вж. Гелнър 1999: 77).
Основният въпрос, оставащ без отговор у Гелнър, е свързан със съдбата на нацията в постиндустриалното общество, необходим е отговор „Какво става с нацията в условията на глобално информационно общество?“
Антъни Смит дава определение за нацията като:
„... наименовано население, което споделя обща историческа територия, общи митове и исторически спомени, масова публична култура, обща икономика и общо юридическо право и задължения на всички членове“ (Смит 2000: 27).Концептуално авторът, и не само той, ясно разграничава т. нар. западен и източен модел на формиране на нацията:
Граждански (западен) модел: „Историческата територия, юридическа и политическа общност, юридическо и политическо равенство на членовете на обща гражданска култура и идеология – това са елементите на стандартния западен модел на нацията“ (Смит 2000: 23).
Етнически (източен) модел: „Генеалогията и предполагаемият общ произход, мобилизирането на народа, народните езици, обичаи и традиции – това са елементите на алтернативната, етническата представа за нация, която отразява доста по-различния път на „национално строителство“, изминат от много общности в Източна Европа и Азия; това е пътят, който поражда динамично политическо предизвикателство“ (Смит 2000: 25).Антъни Смит констатира, че независимо от начина си на формиране...
„По принцип нацията трябва да съчетае две измерения, едното е гражданско и териториално, а другото – етническо и генеалогическо, като в конкретните случаи пропорциите са различни“ (Смит 2000: 28).Известният германски социалдемократ Ото Бауер дава свое определение за нацията:
„Нацията не е нищо друго освен обща съдба. Но тази обща съдба действа в две направления: от една страна, по пътя на естествената наследственост се предават качества, присъщи на нацията въз основа общата й съдба, от друга – предават се културни ценности, създавани от нацията на основата на същата тази обща съдба“ (Андерсон и др. 2002: 60).Нацията е едновременно естествена и културна общност, която, според автора, е формирана както под влиянието на обективни, вкл. природо-географски, биологически и социално-икономически, така и под влиянието на субективни фактори, породени и изразени в общо изживяване на историческото развитие на общността (Андерсон и др. 2002: 59–90). При което:
„Не еднородността на съдбата, а колективно преживяната, общо изстрадана съдба, общността на съдбата създава нацията“ (Андерсон и др. 2002: 76).Дори и обективистки ориентиран, социалдемократът признава културата като водещ фактор при формирането на нацията:
„Условията на борбата на човека за съществуване могат да създадат нацията по два начина – и като естествена, и като културна общност; но ако те предават своето влияние само по един начин, само чрез един фактор, то това задължително е факторът на културната общност“ (Андерсон и др. 2002: 82).Връзката с културата e най-важното, което може да бъде откроено в конципирането на представата за нацията, независимо от прилагания подход. Почти няма автор, който да отрича тази връзка. Затова:
„Моята изходна позиция е, че... националност или... национална принадлежност... са културни артефакти от особен вид“ (Андерсън 1998: 20).
„... не можем да разглеждаме нациите и национализма като обикновена идеология или политическо явление, а трябва да подхождаме към тях и като към културен феномен. Това ще рече, че национализмът като идеология и обществено движение трябва да се разглежда в тясна връзка с националната идентичност – една многоизмерна конструкция, която включва специфичен език, специфични чувства и символика“ (Смит 2000: 5).Въпросът за културата обаче е един от най-трудните, може би, именно и само защото е въпрос на културата на този, който го задава. А въпросът за отношението между култура и нация е също част от този труден въпрос.
В опитите си да разбере отговора антропологията стои между възторга и страданието при теоретичното осмисляне на културата, която е неин предмет на изследване. Определенията за култура са повече от антрополозите (Морган и Джъст 2005: 66). Въпреки липсата на единна култорологична парадигма, все пак могат да бъдат намерени някои опорни точки, които да придадат рационалност и устойчивост на концепцията за културата и връзката й с националната общност.
Викторианското виждане на Едуард Тейлър за културата включва в нея „знанието, убежденията, изкуството, морала, правото, обичаите и всички други способности и навици, придобити от човека като член на обществото“ (Едуард Тейлър, 1871, по Морган и Джъст 2005: 67). В обхвата на културата според Франц Боас (1930) влизат „всички прояви на социално поведение на общността, реакциите на индивида, повлияни от обичайното поведение на групата, в която живее той, и продуктът на човешките дейности, който се определя от това поведение“ (Франц Боас, 1930, Морган и Джъст 2005: 70). Бронислав Малиновски открива в културата „неделима цялост, съставена от оръдия и предмети за потребление, от конституционни харти за различни социални групи, от човешки идеи и умения, убеждения и обичаи“ (Бронислав Малиновски, 1944, по Морган и Джъст 2005: 73–74). За Клод Леви-Строс културата стои между инстинктите, наследени от генотипа, и правилата, внушени от разума, като самият разум е продукт на културната еволюция (Клод Леви-Строс, 1983, по Морган и Джъст 2005: 76–77).
От особено значение в контекста на настоящето изложение е едно определение за културата, дадено от Ренато Росалдо:
„Културата придава смисъл на човешкия опит чрез селекцията и организирането му. Тя обозначава най-общо формите, чрез които хората се ориентират в живота си. ... Тя не е разположена в обособена област като... икономиката и политиката. От пируетите на класическия балет до най-суровия от всички сурови факти всяко човешко поведение е културно опосреднено. Културата обхваща всекидневното и езотеричното, обикновеното и приповдигнатото, смешното и възвишеното. Нито висша, нито нисша, културата е всепроникваща“ (Ренато Росалдо, 1989, по Морган и Джъст 2005: 79).Едно по-статично виждане за културата, но смислово близко с това на Ренато Росалдо, изразява Уорд Гудинъф, който включва в нея стандарти за определяне какво е, какво може да бъде, как то да бъде прието, какво може да бъде направено и как да бъде направено (Уорд Гудинъф, 1963, по Морган и Джъст 2005: 84).
„Културата е съвместно оценностяване“ е определение, което даваше навремето проф. Атанас Натев, и което най-кратко и същевременно най-близо до истината отразява нейната специфика. Разбира се, такова оценностяване по логическа необходимост трябва да включва и рационалността, без да влага методологически недопустима аксеология.Могат да бъдат приведени още много определения за културата. Дълбокото й философско осмисляне винаги тръгва от нейното пораждане в обобщаващото опита мислене, което произвежда „парадоксално“, (природно–)неестествено поведение отвъд биологическите инстинкти, възведено в обществена норма (Минюшев 1997: тема 2,
§ 1).
Онова, което изследователите откриват в културата в контекста на казаното досега, с цялата условност на крайните обобщения, може да бъде изразено накратко така:
Културата е съвместно осмисляне и оценностяване (Δ) на човешкия опит (х), което създава човешките артефакти (Р) и прониква във всички области на човешкия живот (U).Важното е при възприемане на културата и използване на понятието за култура да бъде взета предвид нейната действена и жизнена природа. Един популярен български израз е: „Ти може да избягаш от село, но селото не може да избяга от теб.“ Всъщност народната мъдрост схваща по неповторимо прост начин, респ. осмисля, оценностява, подрежда и създава представа, която е в пряка връзка с културата. Никой човек не може да се отърве от собствената си култура, а нея, за щастие или нещастие, винаги я има. В обхвата на така определената култура влиза изключително богато артефактуално съдържание, което е описано сбито от Лесли Уайт по следния начин:
„Културата е организация на феномени – действия (модели на поведение), предмети (оръдия и неща, произведени чрез оръдия), идеи (вяра, знание) и чувства (нагласи и „ценности“), – която зависи от употребата на символи. Културата се появява тогава, когато се появява човекът като членоразделящ, употребяващ символи примат. Поради своя символен характер, който намира най-съществен израз в членоразделната реч, културата лесно и с готовност се предава от един човешки организъм на друг. Тъй като нейните елементи лесно се предават, културата се превръща в континуум; тя тече през вековете от поколение към поколение и успоредно с това от един народ към друг. Културният процес е прогресивен в смисъл, че се движи към по-пълен контрол над силите на природата, към по-голяма сигурност на човешкия живот. Следователно културата е символен, непрекъснат, кумулативен и прогресивен процес“ (Уайт 1988: 160–161).Важно е културата да бъде разбирана като динамика, защото такова разбиране избягва опростенческото й възприемане като паметник от миналото или претенциозна показност за спечелване на престиж в очите на хората. Интересна гледна точка в тази посока може да бъде открита у Йохан Хьойзинха, за когото спецификата на културата е в това, че тя възниква и се развива в игра и проявява и използва като игра (Хьойзинха 1982: 192). Дори и приета скептично и критично (Паси 1982: 5–19), подобна гледна точка е добра илюстрация на културната специфика. Доколкото играта е присъща на всяко живо същество (животните също играят) и присъства в човешката култура като израз на някаква изначална човешка потребност, може да се каже, че подобно на играта, културата се случва:
- в ясно очертано и неприкосновено за неучастващите в културата (играта) пространство и в точно определено време (вечноста също е точно определена; Троянската война например е част от вечната игра на боговете), при строго определени правила, чрез които формира от обкръжаващия несъвършен свят абсолютно подредена и справедлива вселена (U);
- като свободна духовна изява на осмисляне и оценностяване (х);
- като напрегнато действие, което само по себе си носи удовлетворение от съвместното ценностно изпитание, свързва придобивания опит с вътрешното смисловообразуващо ядро на личността и постоянно се възпроизвежда в желание да бъде подновено (в игра – Δ);
- с добре дефинирана цел – победа, полза, печалба, слава (но с алтернатива поражение, вреда, загуба, позор), и винаги с вписване в изначално зададената справедливо и добре подредена цялост (P) (Хьойзинха 1982: 26–37. Вж. също Минюшев 1997: тема 6, § 1).
„Със сигурност държавата се е появила без помощта на нацията. Със сигурност някои нации са се появили без благословията на своя собствена държава“ (Гелнър 1999: 14).С други думи, връзката между нация и държава не е императивно и еднозначно определена. Затова следва да бъдат потърсени конкретните особености в съществуването на подобна връзка. Търсенето започва с определяне на онова, което представлява държавата.
Държавата е средство за упражняване на легитимно (законово позволено) насилие (Гелнър 1999: 10. Авторът споделя идеята на Макс Вебер за държавата като легитимен инструмент за насилие.). Нейното създаване е продиктувано от икономическа необходимост, основната й задача е да поддържа със сила реда, установен с разделението на труда (Гелнър 1999: 11–12). В такова тълкуване става ясна материалната причина за поява на държавата – обективен социално-икономически и обществено-политически интерес.
След Вестфалския мир (1648), с позоваването на който започва едва ли не всеки учебник по теория на международните отношения, държавният суверенитет е издигнат до ранга на неоспорима ценност. Държавният суверенитет означава: централна власт; контрол върху очертана от международно признати граници територия; наложен с извъникономическа принуда от централната власт правов ред в рамките на тази територия; свободно ползване на природните богатства и развитие на собствено единно капиталистическо стопанство в контролираната територия; подчиняване на личния интерес в името на общия с включване на гражданите в бюрокрацията, предназначена да осигури упражняването на държавния суверенитет; мобилност на населението в границите на контролираната територия; масово образование и пр. (Неделчева и др. 2007: 38–40).
Ползата от държавата е в това, че може да бъде и е най-силното оръжие, което защитава културната идентичност и свободното развитие на населението върху дадена територия и да осигурява регламентиран достъп на всеки член на общността до всичко онова, което се свързва с държавния суверенитет. В този контекст държавата изразява и дооформя националния идеал, идеология, съзнание и интереси; те придобиват отчетливи очертания и осезаемост, които сплотяват нейните граждани и мотивират желанието им да живеят заедно в собствена модерна държава (вж. Неделчева и др. 2007: 40–41).
Дори и вярно казаното дотук, то следва да отчете, че самата държава е културен артефакт, а не причина за изява на културата, културната идентичност, респ. нацията. Според Йохан Хьойзинха „държавата кристализира по повърхността на времето като скреж по прозорец“ и „никога не се създава само въз основа на икономическа необходимост и полезност“. Държавотворчеството изисква и културен импулс (Хьойзинха 1982: 194). Въпреки наличието на известно когнитивно пристрастие, обективността на оценката му може да бъде призната. Импулсът към създаване на държава трябва да бъде потърсен в появата на особености в културната идентичност, която е духовната причина за формиране на общност, каквато представлява и нацията.
Източници
Андерсън 1998: Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. София, 1998, 198 с.
Андерсон и др. 2002: Андерсон, Бенедикт, и др. Нации и национализм. Москва, 2002, 416 с.
Гелнър 1999: Гелнър, Ърнест. Нации и национализъм. София, 1999, 200 с.
Минюшев 1997: Минюшев, Фарид. Социальная антропология (курс лекций). Москва, 1997, 192 с. (вкл. MSWord), www.i-u.ru, 10.10.2005.
Морган и Джъст 2005: Морган, Джон, и Питър Джъст. Социална и културна антропология. Много кратко въведение. София, 2005, 280 с.
Неделчева и др. 2007: Неделчева, Таня, и др. Етносоциологически студии. София, 2007, 202 с.
Паси 1982: Паси, Исак. Homo ludens ли е човекът? – В: Хьойзинха, Йохан. Homo ludens. София, 1982, 233 с.
Смит 2000: Смит, Антъни. Национална идентичност. София, 2000, 296 с.
Уайт 1988: Уайт, Лесли. Науката за културата. Изследване на човека и цивилизацията. София, 1988, 310 с.
Хьойзинха 1982: Хьойзинха, Йохан. Homo ludens. София, 1982, 233 с.
Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Нация: концептуално осмисляне. София, Studia Analytica, 16.05.2014 г.
Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 67–84.
Поредица
София, 2011
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар