Превръщане на анализа в наука

 Румен Гюров

(изтегляне)

Знание е да знаеш, че доматът е плод; мъдрост е да знаеш, че не бива да го слагаш в плодова салата.
– Майлс Кингтон

Въведение

Превръщането на анализа в наука означава всяко проучване да започва с точно зададени въпроси, да следва добре осмислени показатели за посоката на търсене на отговори, непрекъснато да проверява връзката между зададените въпроси, възприетите показатели и възможните заблуди, така че да носи някаква конкретна полза след завършване на проучването. Накратко, означава да поставим анализа върху такива основи, които да ни осигурят еднозначен и полезен резултат, независим от нашите очаквания и желания.

Основи на нашия анализ са онези задължителни изисквания, чието изпълнение го превръщат в обективно и достоверно изследване. Основите на нашия анализ обхващат следното...

Съдържание:

• Знание и познание. Онтология, онтологическа парадигма и онтологическа схема. Същност и особености на знанието. Определение за знанието. Познанието като производство на знание. Формула на разгърнатото абстрактно-теоретично знание. Пример с бомбените атентати в Мадрид през 2004 г. Формула на първичното емпирично знание. Пример с атентата в Бургас през 2012 г. Характеристики и функции на знанието. Матрица на знанието.
• Обект и предмет. Разграничения между двете понятия.
• Рефлексивен и рационален подход. Понятие за рефлексия. Рационален подход и принципи на научната рационалност: емпиричност, инвариантност, номологичност и непротиворечивост. Единица действителност. Примери от физиката, химията, антропологията и стратегическите изследвания. Непротиворечивост: цялостност (холистичност), допълнителност (комплементарност) и завършеност (финализация). Рационален подход и диаграма на рационалните принципи.
• Препоръчителни източници: Скот Бърчил и др., 2005; Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман, 2002; Димитър Гинев, 1989; Михаил Розов, 1977, 1965.

За да разберем така очертаното съдържание, е необходимо предварително да сме наясно и със съдържанието на някои понятия. Без да се спираме подробно на всяко от тях, за краткост и улеснение, можем да ползваме следния речник, свързан с основите на анализа:

Речник:

Емпиричен: [1] основан на опит (Речник..., 1998: 243); [2] (произв.) емпиричност.

Идеал: [1] висша цел; [2] образец, въплъщение на достойнства, висша степен (Речник..., 1998: 274).

Идеален: [1] който съответства на идеала; възвишен, образцов, превъзходен; [2] недействителен, нереален; хипотетичен; [3] който е нематериален (Речник..., 1998: 274).

Идеализация: [1] представяне в съвършен, нереален вид; идеализиране (Съвре-менен..., 1995: 274); [2] процес на отвличане, абстрахиране от някои свойства на изследваните предмети, в резултат на който се получава несъществуваща в действителност конструкция, имаща някои от важните свойства на изследваните предмети (Енциклопедичен..., 2012: 116).

Концепция: [1] схващане, гледище, разбиране за даден проблем; [2] теоретически замисъл, представа за произведение на науката или изкуството (Речник..., 1998: 393).

Метод: [1] начин на теоретично изследване на природните явления и обществения живот; [2] начин, средство, похват на действие (Речник..., 1998: 506); [3] съвкупност от прийоми и операции за практическо и теоретическо усвояване на действителността (Философский..., 1983: 364).

Методология: [1] съвкупност от методи, използвани в определена наука (Речник..., 1998: 506); [2] съвкупност (a body) от методи, правила и постулати, прилагани от дадена дисциплина: особена процедура или набор от процедури (MWD: methodology, access: 12.10.2019); [3] система от принципи и начини за организиране и построяване на теоретичната и практическата дейност, както и учение за тази система (Философский..., 1983: 364); [4] рационална система от принципи, подходи, методи и средства, които съгласуват действията на един или повече изследователи за придобиване на необходимото знание за даден предмет.

Онтология: [1] философско учение за първоначалното на битието (Речник..., 1998: 574); [2] (шир. см.) битие, представа за битието; [3] (произв.) онтологически, онтологичен.

Подход: [1] съвкупност от начини и средства за пристъпване към определен проблем или човек (Съвременен..., 1995: 642).

Принцип: [1] основно, изходно положение на теория, учение; водеща идея, правило в дейност; [2] ръководно начало в живота, правило; [3] основа на действие на механизъм, уред (Речник..., 1998: 652-653).

Рационален: [1] разумен, целесъобразен (Речник..., 1998: 678).

Рационалност: [1] нормативна концепция, според която всяко действие, убеждение или желание, ако е рационално, трябва да бъде предпочетено (Философски..., 2009: 606).

Теория: [1] обобщение на опит, на обществена практика, което отразява обективни закономерности в развитието на природата и обществото; [2] съвкупност от обобщени знания за една наука или нейна част (Речник..., 1998: 790-791).

Предложените определения изразяват общоприети представи, които не са достатъчни, за да изградим ефикасни аналитични умения. Затова е необходимо да обогатим знанията си за съдържанието на някои от тези понятия и да уточним употребата и значението им за анализа.

Знание и познание

За да превърнем нашето проучване в обективно и достоверно научно изследване, трябва да сме наясно със съдържанието на основополагащото понятие от теорията на познанието – понятието „знание“. Можем да кажем просто, че знанието е нашата представа за света, построена по определен начин.

В теорията на познанието представата за света в неговата цялост обикновено се нарича „онтология“ или „онтологическа парадигма“ (срв. Davies et al. 2003: 2-3; Гинев 1989: 31, 73-98). Познавателната представа за света е едновременно предпоставка за и следствие от развитието на познанието (Гинев 1989: 94-95). В теорията на международните отношения например се приема, че:

„[...] онтологията стои в началото на всяко проучване. Ние не можем да дефинираме [който и да е] проблем в глобалната политика, без да предпоставим някаква основна структура, състояща се от включени в нея значими цялости и от формата на значимите отношения помежду им.“ (Robert W. Cox, 1992, по Burchill et al. 2005: 20).

Следователно, познавателната представа за света трябва да включва едновременно представа за неговата структура и представа за начина на съществуването му.

Димитър Гинев нарича познавателната представа за структурата на света „онтологична картина“, а познавателната представа за начина на неговото съществуване „онтологическа схема“. Онтологичната картина е съчетание от идеализации [идеални образи] за света, а онтологическата схема е представа за взаимовръзките в света [което също е идеализация]. Онтологичната картина очертава предметната област на нашето изследване, а онтологическата схема – причинно-следствените връзки, закономерностите в нашата предметна област. В този смисъл, онтологическата парадигма е сплав между представите за съществуващия свят и представите за причините, които непрекъснато го създават, подреждат и преобразуват (см. Гинев 1989: 73-141).

Въз основа на други разработки, Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман посочват, че онтологиите могат да бъдат разграничени в четири категории: статични, динамични, интенционални и социални. Статичните са изградени около нещата [от действителността] и техните свойства; динамичните – около събития и процеси и представляват своеобразни „разширения“ на статичните; интенционалните се основат на цели и задачи, а социалните – на ценности и вярвания (Davies et al. 2003: 2).

Онова, което Димитър Гинев нарича „онтологична картина“, за Айла Дейвис, Питър Грийн, Саймън Милтън и Майкъл Роузман е „статична онтология“. Понятието „онтологическа схема“, употребено от Димитър Гинев, покрива по смисъл понятието „динамична онтология“, представено от четиримата автори. Сравнението между двете концепции ни помага да разберем:

Запомнете! Познавателната ни представа трябва да отразява едновременно статичното структуриране на света и динамичното му съществуване.

Методологията на познанието се гради въз основа на виждания, подобни на изразените в посочените по-горе разработки. Вникването в тяхната сложност и многоизмерност е задължителен и неизбежен етап от нашето познавателно израстване. За да опростим изразените виждания, вече приехме, че знанието е нашата представа за света, построена по описания по-горе начин. Затова можем да сведем въпроса „Какво представлява една познавателна представа?“ до въпроса 

„Какво представлява знанието?“

Да погледнем по-внимателно каква полза ни носи отговорът на този въпрос!

Знанието е понятие, чието определение има същото основополагащо значение за теорията на познанието, каквото притежават определенията за материя, атом и информация съответно във физиката, химията и теорията на информацията. 

„Философският анализ на природата на научното знание предполага разглеждане на неговата структура, което позволява да бъдат откроени пътищата и начините за постигане на единство и синтез на знанията, водещи до формирането на нови понятия, до концептуален синтез.“ (Спицнадель 2000: 4).

За нас най-значим принос за изграждане на научна представа за знанието има Михаил Розов. В своя труд „Проблемы эмпирического анализа научных знаний“ (1977) авторът разяснява своето зашеметяващо проникновено разбиране за знанието (вж. Розов 1977: 125-172). Предадено по смисъл, неговото разбиране може да бъде сведено до следното определение:

Знанието е универсален образец [1] на човешката дейност, който представлява набор от фактори за избор на поведение [2] с нормативно закрепено значение [3] в резултат от целенасочено търсене. [4]

Именно защото е образец, придобитото знание за даден предмет ни позволява да повторим и възпроизведем дейността, чрез която сме го придобили, за да придобием друго знание, за същия или за друг сроден изследователски предмет. Знанието е единственият възможен образец за мисълта, просто няма друг! Дори когато имаме пред себе си някакъв действителен образец – например, корабен модел, с който участваме в състезание по корабомоделизъм, ние имаме също така и неговия мисловен образ. Мисловният образ е нашето знание за действителния кораб, представен чрез този модел. Затова знанието е универсален образец за повторение на дадена дейност, своеобразна (мисловна) матрица без заместител във всеки последващ момент на нейното възпроизводство (идея: Розов 1977: 87, 141-143).

Цялостната човешка дейност, всяко човешко действие, всеки жизнен акт, познавателният процес, самото знание могат да бъдат изразени и описани чрез формулата:

Ux∆P,

Формула 1. Разгърнато абстрактно-теоретично знание

при което U са условията, х – обектът [предметът], ∆ – действията [дейността], Р – продуктът (набелязаният резултат). Подредбата на отделните компоненти във формулата може да се променя в зависимост от спецификата на изследователската дейност (Розов 1977: 110-127). Съдържанието на предложената формула можем да обобщим така:

Всяка човешка дейност се извършва при определени първоначални условия (U), свързана е пряко с конкретен обект (х), представлява съвкупност от специфични действия (Δ), съобразени с условията, обекта и преследваната цел, и завършва с краен продукт (Р), чиито особености и свойства са отражение на условията, обекта, действията и целта.

Представената формула и нейното тълкуване се отнасят за структурата на разгърнатото абстрактно-теоретично знание за действителността, познавателния процес и самото знание.

За да бъде изградено абстрактно-теоретичното знание, първоначалната му конструкция може да съдържа само т.нар. „клетка памет“, първичните данни за нещо, което се е случило. Клетката памет може да се състои само от някои посочените четири компонента U, x, Δ и P. Тези компоненти могат да са подредени по начин, по който първоначално са попаднали в обхвата на дадено изследване, например Р(Δх) или в друг ред и състав (Розов 1977: 110). 

Пример 1. Бомбените атентати в Мардид през 2004 г.

Нека си представим, че даден експерт има за задача да проучи последиците от терористичен акт – отражението на бомбените атентати в Мадрид през 2004 г., извършени непосредствено преди парламентарните избори в Испания (EB: Madrid train bombings of 2004, access: 12.10.2009). От самото начало разполагаме с информация за три неща: 

• въздействието на атентатите, отразявано от испанските и световните медии: жертвите на нападенията, реакцията на общественото мнение и на политиците в страната и по света, т.е. имаме Р;
• бомбените експлозии, действията и поведението на хората на мястото на атентатите и мерките, взети от държавните органи и местната власт, т.е. имаме Δ;
• атакуваните обекти: четири влакови композиции, пътниците във вагоните и на мадридската ж.п. гара, т.е. имаме х.

Експертът първоначално придобива своето знание във формат Р(Δх). В хода на проучването, той следва да обогати това знание и да изгради представа за условията, в които са извършени атентатите – предстоящите парламентарни избори в Испания, активността на баската терористична организация ЕТА, войната в Ирак, активността на Ал Кайда и пр., т.е. трябва да добави компонента U.

Ако проследим хронологията на събитията, ще видим, че в самото начало са били ясни единствено две неща – експлозиите и атакуваната гара, т.е. Δх. За страничен наблюдател на събитието, това може да представлява единственото знание, с което разполага. Представата за действията (експлозиите) и обекта на въздействие (ж.п. гарата) е първата представа, която следва да си изгради и експертът със задачата да проучи въздействието на атентатите.

Познанието започва със зараждането на елементарната форма на знанието – двукомпонентната клетка памет

x∆,

Формула 2. Първично емпирично знание

където x е отражението на обекта, а Δ – отражението на действието (Розов 1977: 90-91).

Подобно разбиране за структурата на знанието изразява швейцарският философ и психолог Жан Пиаже. Според него на най-ниско равнище и в най-проста форма знанието представлява схема – мисловна репрезентация (отражение, представа) на някакво действие, извършвано с физически или мисловен обект (по Солсо 2006: 424). В този смисъл клетката памет може да бъде разглеждана като първично емпирично знание, т.е. знание за непосредствено наблюдаван и възприеман предмет. 

Първичното емпирично знание, елементарната клетка памет хΔ е в началото на всяко изследване.

Пример 2. Атентатът в Бургас през 2012 г.

Първите компоненти на знанието ни за атентата в Бургас през 2012 г. са взривеният автобус на летище „Сарафово“ и експлозията, т.е. също хΔ. Впоследствие знанието ни се обогатява с информациите за разгорелия се пожар, взривилите се от пожара други два автобуса, жертвите – един български и петима израелски граждани, загиналия атентатор, 35 ранени и пр. (Седем..., 18.07.2019).

Виждаме, че началната точка за евентуалното изучаване на атентата е предварително зададена норма, която напълно повтаря и възпроизвежда формирането на знание за мадридските атентати. (Естеството на човешката мисъл предполага, предопределя това да е така!)

Каквато и да е структурата на клетката памет, всеки неин компонент се проявява като норма, „задължителен образ“, който трябва да изберем и който предопределя хода на нашето изследване. Длъжни сме да търсим тези образи, така че да изградим от тях представата си за света като развито научно знание. Превръщането на структурата и компонентите на знанието в норми за всяко изследване означава формулиране и едновременното спазване на следните правила:

• Всяко изследване трябва да определя своя обект (или обекти – (х).
• Всяко изследване трябва да отразява въздействията върху обекта (Δ).
• Всяко изследване трябва да разглежда условията (U), в които се намира обектът и в които се извършват въздействията.
• Всяко изследване трябва да разкрива последиците (Р) от въздействията: преобразувания в обекта, пораждане на нови въздействия, промени в условията и пр.
• Всяко изследване трябва да изгради представа, която да отразява в строга последователност условията, обектите, въздействията и резултатите от тях (U → х → Δ → Р), за да получи търсеното знание.

Спазването на посочените правила е възможно само чрез непрекъснат съзнателен контрол върху познавателния процес (идея: Розов 1977: 74-81).

Нормативността на знанието се проявява не само чрез задължителните фактори за избор (активатори, см. Розов 1977: 145-162), от които извеждаме правилата за изграждане на познавателна представа. Значението на знанието е закрепено преди всичко от функциите, които изпълнява. Според Михаил Розов тези функции са свързани с това, че то едновременно е част от няколко подсистеми в системата на познанието:

• мнемологична подсистема [5] за идентифициране и закрепване на фактори за избор, съвместими с вече идентифицираните и закрепени фактори за избор;
• рефлексивна подсистема за търсене, фиксиране и своеобразен обмен на фактори за избор;
• комуникационна подсистема за производство на фактори за избор, която ги превръща в активатори [стимули за предприемане на действия];
• репродуктивна подсистема за възпроизводство на стандартизирани отговори на активаторите и за постигане на завършен резултат (вж. Розов 1977: 145-162; срв. Шухов 2007: В-3, В-28).

В свой предходен труд – „Научная абстракция и её виды“ (1965), Михаил Розов определя следните функции на знанието:

• средство за фиксиране на новия фактически материал, новия опит;
• програма за обработка, интерпретация (тълкуване) на резултатите от наблюдението;
• програма за постулиране (поставяне) на познавателни задачи;
• програма за решаване на познавателни задачи (Розов 1965: 108).

Да обобщим! Знанието изпълнява (см. Розов 1977: 145-162; Розов 1965: 108):

• консистентна функция: само благодарение на знанието ние можем да съвместим новия си опит с предишния (в подсистема за натрупване на знания, респ. мнемологична подсистема);
• рефлексивна функция: само благодарение на знанието ние можем да произведем ново знание (в подсистема за търсене и обмен на фактори за избор [критерии за оценка], респ. рефлексивна подсистема);
• информационна функция: само благодарение на знанието ние можем да направим подходящ избор на поведение въз основа на придобития опит (в подсистема за обмен на активатори – данни и информация, респ. комуникационна подсистема);
• технологична функция: само благодарение на знанието можем да предприемаме необходимите действия, съобразени с натрупания опит (в подсистема за отговор на активатори, вкл. за целенасочено предвиждане на бъдещето, респ. репродуктивна подсистема).

Накратко, знанието е необходимо чисто практически. Необходимо е дотолкова, че се е превърнало в задължителна норма, чието съблюдаване служи на човека за удовлетворяване на неговите потребности, служи за постигане на успех във всяка човешка дейност. Или, както казва Алексей Шухов:

„Обобщавайки цялата гама от необходими условия, ние трябва да си представим, че знанието се появява именно там, където се появява индивидът, чувстващ ограниченията на съществуващата практика, там, където се извършва преоценка, „ревизия“ на тази практика.“ (Шухов 2007: В-28).

Именно за да преодолеем ограниченията на действителността, въз основа на изградената до тук представа, можем да построим в помощ на всяко изследване следната познавателна матрица:

Рис. 1. Матрица на знанието (идея: Розов 1977: 126-127)

Построената универсална матрица на знанието ни дава възможност да структурираме рационално:

• изследваните събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки;
• прилаганите принципи, подходи, методи и средства;
• получаваните данни, информация и знания;
• постигнатите резултати;
• изготвяните текстове и изображения в хода на всяко проучване.

За да постигнем това, е необходимо да впишем тези събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки, принципи, подходи, методи, средства, данни, информация, знания, текстове и резултати в матрицата на знанието (рис. 1. Матрица на знанието). В такъв случай:

Първо. Определяме представляващите изследователски интерес събития, факти, състояния, обстоятелства, предмети, явления, процеси и причинно-следствени връзки и ги съотнасяме съответно към условията, обектите, преобразуванията или резултатите, каквито те представляват.

Второ. Систематизираме, подреждаме и съпоставяме получаваните данни, информация и знания, като ги съотнасяме последователно и ги вписваме като данни, информация и знания съответно за условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Трето. Избираме подходящите принципи, подходи, методи и средства за изследване спрямо събитията, фактите, състоянията, обстоятелствата, предметите, явленията, процесите и причинно-следствените връзки, описани като съответните условия, обекти, преобразувания, резултати и взаимоотношения помежду им.

Четвърто. Обобщаваме постигнатите резултати, като ясно разграничаваме в тях изводите по отношение на условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Пето. Структурираме крайния си изследователски текст и/или изображения, като обособяваме в тях отделни раздели, посветени съответно на условията, обектите, преобразуванията, резултатите и взаимоотношенията помежду им.

Обект и предмет

Досега използвахме „предмет“ и „обект“ като взаимозаменяеми понятия. За да бъдем прецизни в изследванията си, винаги е добре да направим разграничение между едното и другото. Да вземем наготово следното разграничение:

Табл. 1. Разграничение между обект и предмет

Обикновено говорим за „предмет на анализа“, „предмет на изследването“, „изследователски предмет“ и пр. Обектът е обособена част от света, ясно отделена от изследователя. Предметът не е част от обекта, а представлява конкретна проява на обекта, своеобразна гранична контактна област на обекта с действителността. Може би най-ясно разграничението обект-предмет проличава в следното определение на Алексей Шухов:

„Това, което може да бъде отделно, именно то е предметът. [...] Предмет е всичко това, в което е заложен разделител, представляващ проява от такъв вид, по отношение на която може да се говори за контактна способност. Тогава всичко, което не може да влезе в съприкосновение, то, извинете, не е предмет“ (Шухов 2007: В-37).

В този смисъл, обектът е предмет и предметът е обект, но обектът е обособеност, а предметът – съприкосновение. Всеки изследовател е отделен от обекта и едновременно с това – в съприкосновение с проявата му като предмет. В единия случай говорим за обективно отражение на света, отделено от субективните ни възприятия, в другия – за предметно отражение, свързано с нашите възприятия. За да преодолеем субективизма на възприятията, ни е необходимо да разграничим значението на обекта от смисъла на неговата проява като предмет.

Табл. 2. Разграничение между значение и смисъл

„По-просто казано, смисълът е нашето разбиране за революцията като очакване на светлото бъдеще, значението – тягостната картина на междуособната война.“ (Шухов 2007: В-3).

С други думи, за да преодолеем своя субективизъм, ни е необходима рефлексия.

Рефлексивен и рационален подход

Освен задълбочена представа за знанието, което се стремим да придобием, за да превърнем нашето проучване в обективно и достоверно научно изследване, трябва да сме наясно със съдържанието на друго основополагащо понятие от теорията на познанието – понятието „рефлексия“. 

Какво представлява рефлексията?

Рефлексията обикновено се разглежда като съзнателно насочвано отражение на действителността, чрез което подреждаме представата си за света по определен начин. Използваме рефлексия, за да произведем знание. Според изтъкнатия руски философ Михаил Розов:

Рефлексия е „всяко осъзнаване на минала дейност с цел изработване или формулиране на нормативи“ (Розов 1977: 84). 

„Бидейки свързана с методическа работа, рефлексията носи инженерен, конструктивен характер. Интересува я не това как фактически трябва да протича познанието, а това как то протича в някакъв оптимален случай.“ (Розов 1977: 113).

С други думи:

Рефлексията е едновременно съзнателно отражение на действителността по определени правила и съзнателен контрол за спазване на тези правила в изследователския процес.

Рефлексията разграничава значението и смисъла на случващото се и ни предпазва от грешката да припишем „неприсъщ смисъл на действителността“ (идея: Розов 1977: 84-113; срв. Шухов 2007: В-43). Произвеждането на знание е възможно [само] чрез рефлексия и изразява същността на познавателния процес (см. Розов 1977: 100-105; Розов 1965: 67). Рефлексията е неотменна част от всяко изследване. Прилагането ѝ означава, че използваме т.нар. рефлексивен подход.

Ако рефлексивният подход означава прилагане и контрол върху спазването на определени правила при изследване на даден предмет, възниква въпросът „Какви са или какви биха могли да бъдат тези правила на човешкото познание, които ни позволяват да си изградим обективна и достоверна представа за света?“. Отговорът на този въпрос, според нас, са т.нар. „принципи на научната рационалност“. Блестящо виждане, свързано с принципите на научната рационалност, ни предлага Димитър Гинев със своя труд „Диалози за научната рационалност“ (1989). Можем да използваме неговите прозрения, за да формулираме търсените от нас рационални принципи.

Какво представляват

принципите на научната рационалност?

Принципи на научната рационалност са принципите на емпиричното потвърждение, инвариантността, номотетичността (номологичността) и непротиворечивостта. Димитър Гинев ги нарича „критерии за научна рационалност“. Изпълнението на тези критерии придава на познанието характеристиките, които разграничават рационалното научно познание от всекидневното (см. Гинев 1989: 27 и сл.). За да си изградим рационална научна представа, посочените характеристики трябва да бъдат вписани в целия познавателен процес. Именно в този смисъл казваме, че са „принципи на научната рационалност“.

Според Димитър Гинев съществуват и други критерии: деаксиологизация, финализация, диалогичност и холистичност (вж. Гинев 1989: 24-29, 41-42 и др.). Имаме основания, обаче, да приемем, че прилагането на принципите на емпирично потвърждение, инвариантност, номологичност и непротиворечивост автоматично води до деаксиологизиране, финализиране, диалогичност и холистичност на представата ни за реалността.

Емпиричност (E). Прилагането на принципа на емпирично потвърждение [6] означава първоначално да изберем такава съставна част на света, в който живеем, която представлява интерес за нас, носи в себе си най-характерните му черти, невъзможно е да бъде разделена на по-малки съставни части в хода на по-нататъшното ни изследване, без да изгуби интересуващите ни характеристики, и затова представлява нещо като неделим атом или квант в съществуващия свят. За нас това трябва да бъде някакъв непосредствено даден предмет, представляващ интерес за нас такъв, какъвто е. Следващите стъпки в прилагането на принципа на емпиричността са:

• да изградим идеален образ на обособения „квант действителност“ с неговите съществени свойства и да включим тази идеализация в представата си;
• да обозначим съдържанието на нашата идеализация с подходящо понятие, което да използваме в изследването си;
• да използваме нашата идеализация за разграничаване на предмета на изследването от останалата част от действителността;
• да очертаем предметното поле на нашето изследване, т.е. онзи обхват от действителността, в който наблюдаваме изследвания предмет (идея: Гинев 1989: 14-21, 102-110).

Димитър Гинев нарича този „атом“ или „квант“ от действителността „елементарна форма на битийност“ (вж. Гинев 1989: 102-110).

Прилагането на принципа на емпиричност води естествено до деаксиологизиране, т.е. до освобождаване на нашето изследване от неприсъщи, субективни стереотипи, ценности, нагласи и пристрастия.

Пример 3. Физика, химия, антропология, стратегически изследвания

Елементарна форма на битийност във физиката е квантът, в химията – атомът, в антропологията – човекът, в стратегическите изследвания – сигурността. 

С други думи, науката физика изследва предметно поле, в което неделими частици са квантите. Всички взаимодействия в предметното поле на физиката произтичат от свойствата на квантите. Идеалният образ на квантите с техните свойства формира съдържанието на понятието „квант“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на квантите в реалния свят. [7]

По сходен начин, науката химия изследва предметно поле, в което неделими частици са атомите. Всички взаимодействия в предметното поле на химията произтичат от свойствата на атомите. Идеалният образ на атомите с техните свойства формира съдържанието на понятието „химичен елемент“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на атомите в реалния свят.

В същия смисъл, науката антропология изследва предметно поле, в което неделими частици са хората. Всички взаимодействия в предметното поле на антропологията произтичат от свойствата на хората. Идеалният образ на човека с неговите свойства формира съдържанието на понятието „човек“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията на хората в реалния свят.

Аналогично, стратегическите изследвания обхващат предметно поле, в което неделима частица е сигурността. Всички взаимодействия в предметното поле на стратегическите изследвания произтичат от свойствата на сигурността. Идеалният образ на сигурността с нейните свойства формира съдържанието на понятието „сигурност“, което представлява идеализация и тази идеализация стои в основата на всички обяснения за проявите и взаимодействията в реалния свят от гледна точка на сигурността.

Основните понятия, чието съдържание изпълва предметното поле на отделните науки, са идеализации на реално съществуващи „елементарни форми на битийност“ и тяхното съществуване може да бъде и е потвърдено експериментално. Последното означава, че е спазен принципът на емпиричност. 

Взаимовръзките между идеализациите отразяват закономерностите (т.е. номологията) на действителността, която изследват, и формират теорията, която описва тази действителност.

Инвариантност (I). Прилагането на принципа на инвариантност означава поне три неща едновременно:

• да търсим и разкрием в нашето изследване относително постоянен изследователски предмет с постоянни прояви и взаимодействия в реалния свят;
• постоянните прояви и взаимодействия в реалния свят да бъдат отразени в понятията, които използваме, в нашите идеализации и в нашата цялостна представа за нещата от действителността;
• съдържанието на нашите идеализации и понятия да е неизменно така, както са неизменни предметите, техните прояви и взаимодействия в реалния свят (идея/см.: Гинев 1989: 25-35).

Номологичност (N). Прилагането на принципа на номологичност означава в нашето изследване да търсим и разпознаваме някаква постоянна закономерност (причинно-следствена връзка). Представата ни за тази закономерност трябва да обяснява зараждането, съществуването, преобразуването и изчезването на предмета на изследване, определен чрез обособената от нас неделима част от действителността. Разкритата закономерност предопределя динамиката на изследвания свят, като свързва в подредена структура сродни неделими части от него, например, кванти с кванти, атоми с атоми, човек с човек, сигурност с несигурност и т.н. Фундаменталната закономерност предопределя типа онтологическа схема (динамична онтология) в представата ни за света. Закономерността е начинът, по който се образуват все по-сложни и по-сложни форми в изследвания свят, например, от кванти към атоми, от атоми към молекули, от хора към общества. Закономерността формира онтологическата картина (статичната отнология) като единна цялост и ѝ придава динамика (идея/см.: Гинев 1989: 102 и сл.).

Непротиворечивост (H). Непротиворечивостта е един от основните принципи на научна рационалност, разглеждан като „абсолютен критерий за научност“. Прилагането на принципа на непротиворечивост означава, че изграждаме такава представа за изследвания предмет, която едновременно отразява вярно действителността и съответства на вече придобитите представи. За да постигнем непротиворечивост в проучването си, то едновременно трябва да е всеобхватно и универсално, т.е. да обхваща едновременно всички и всеки отделен случай на проява и взаимодействие на изследвания предмет. С други думи, само когато изследването ни е всеобхватно и универсално, можем да сме сигурни, че то е и непротиворечиво или не е. Защото само тогава можем да сме сигурни, че не съществува случай, при който представата ни за изследвания предмет не отразява вярно действителността или не съответства на вече придобитите представи. Когато нашето изследване е всеобхватно, универсално и непротиворечиво в следствие на това, тогава то отразява действителността в нейната цялост. В този смисъл цялостността (холистичността) на нашето изследване е естествен резултат от прилагането на принципа на непротиворечивост. Разбира се, нашето проучване може да ни доведе до алтернативно разбиране за изследвания предмет, което отхвърля вече съществуващи представи. В такъв случай прилагането на принципа на непротиворечивост изисква допълнително да проучим дадения предмет, за да си изградим изчерпателна познавателна представа за него. Само когато нашето проучване е всеобхватно, универсално, непротиворечиво, цялостно и изчерпателно, то е завършено. С други думи, можем да приемем, че последователното прилагане на принципа на непротиворечивост води до, събира в себе си и означава едновременното прилагане на принципите на холистичност (цялостност), комплементарност (допълнителност) [8] и финализация (завършеност), често отделяни като самостоятелни рационални принципи (идея/см.: Гинев 1989: 15-27). [9]

Рис. 2. Рационални принципи

Да зададем по друг начин въпроса „Как да изградим необходимата ни познавателна представа?“, като го преформулираме по следния начин: „Как да придобием необходимото ни знание?“! Въз основа на всичко казано до тук, отговорът е: „По пътя на рефлексията, което означава съзнателно да прилагаме и контролираме спазването на рационалните научни принципи“. Защото само въз основа на рационалните научни принципи можем да преодолеем своите светогледни, когнитивни, културни, ценностни и исторически пристрастия – т.е. субективизма, присъщ на всеки човек (идея/см.: Гинев 1989: 27-36).

Затова рационалните принципи, както и рефлексията, (следва да) са неотменна част от всяко изследване, от всеки истински познавателен процес. Прилагането на принципите на научната рационалност означава, че използваме рационален подход в познавателния процес.

Ако свържем прилагането на рефлексията и принципите на научната рационалност, можем да кажем, че използваме всеобхватен рефлексивен рационален подход в познавателния процес.

Обобщение

Краткият преглед на основите на анализа ни позволява да разберем следното:

1. Основната цел на всяко изследване, която определя всяка изследователска задача, е получаването на знание.

2. Знанието отразява структурата и динамиката на действителността, като съдържа в себе си отражения на: определени условия; обектите, намиращи в тези условия; преобразуванията, извършвани с обектите, и резултатите от тези преобразувания. Въз основа на такова разбиране за знанието, можем да насочим нашето изследване в търсене, разпознаване и проучване на свързани помежду си условия, обекти, преобразувания и резултати. 

3. Нашето разбиране за знанието може да се изрази в модел, който да превърнем в изследователска матрица. Матрицата на знанието позволява в началото, в хода и при завършването на всяко проучване непрекъснато да задаваме и търсим отговори на поне четири основополагащи въпроса:

• Какви са условията, които изследваме?
• Кои са обектите, които съществуват в дадените условия и представляват изследователски интерес?
• Какви преобразувания се извършват с обектите при дадените условия?
• Какви са резултатите от преобразуванията с обектите в дадените условия?

4. Определяме онази част от действителността, която представлява изследователски интерес за нас, със следните уточнения:

• Приемаме, че изследваната част от действителността едновременно е отделена от и свързана с останалата част от действителността, едновременно независима и зависима от условията, в които се намира.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като относително независима от условията, я представяме като „обект“ на нашето изследване.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като относително зависима от условията, я представяме като „предмет“ на нашето изследване.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като обект, акцентираме върху нейната обособена цялост.
• Когато разглеждаме изследваната част от действителността като предмет, акцентираме върху съприкосновението ѝ с останалата част от действителността.
• В смисъла на направените до тук уточнения, разглеждаме предмета на нашето изследване като проява на изследвания обект.

5. Въз основа на разграничението обект/предмет, разграничаваме значението и смисъла на всяко изследване. За нас значението е онова, което не зависи от изследователската ни задача, а смисълът – онова, което произтича от нея. Значението се определя чрез обекта на изследване, смисълът – чрез неговия предмет. С други думи, значението обхваща независимите от изследователя причинно-следствени връзки между обекта и действителността, а предметът – причинно-следствените връзки, които представляват интерес от гледна точка на изследователската задача, от гледна точка на потребностите на изследователя.

6. Изследването на всеки предмет трябва да се извършва чрез рефлексията и въз основа на принципите на научната рационалност. Затова изследователският ни подход към всеки предмет трябва да е рефлексивен и рационален, за да постигнем обективно и достоверно знание за действителността. 

7. Рефлексията е съзнателно изследователско усилие за прилагане и контрол върху спазването на принципите на научна рационалност. Рефлексията винаги е и следва да бъде рационална, а рационалните принципи са тъканта, от която е изградена рефлексията. 

8. Рационални научни принципи са принципите на емпиричност, инвариантност, номологичност и непротиворечивост. Прилагането им може да бъде сведено до отговорите на следните четири въпроса:

• Нашата представа, нашето знание, за да бъде знание, съответства ли на действителността, отразява ли обективно и вярно реалността?
• Съдържанието на нашата представа, на нашето знание, за да бъде знание, обхваща ли едни и същи предмети, техни прояви и взаимодействия?
• Представата, знанието ни за света, за да бъде знание, разкрива ли действителни причинно-следствени връзки, закономерности?
• Нашата представа, нашето знание, за да бъде знание, формира ли непротиворечив, цялостен, всеобхватен и завършен образ на света?

9. Дори един от отговорите на нашите рационални въпроси да е отрицателен или да не може да бъде даден, това е знак за необходимостта да преосмислим разбирането си за света. Положителните отговори на поставените въпроси показват, че представата ни е изградена чрез рефлексия, че сме придобили знанието, което ни е необходимо. Тогава изследването ни и неговите резултати, изразени в нашето знание, притежават:

• емпиричност, т.е. отразяват обективно и вярно действителността;
• инвариантност (постоянство), т.е. отразяват едни и същи обекти, техни прояви и взаимодействия в действителността;
• номологичност, т.е. отразяват постоянни причинно-следствени връзки в действителността;
• непротиворечивост, т.е. отразяват непротиворечива причинно-следствена връзка на проявите и взаимодействието на обектите в действителността.

Представените по такъв начин „основи на анализа“ представляват критерии, въз основа на които можем да изберем и приложим подходящите методи за нашето изследване. Необходима ни е, обаче, още една стъпка – следващата стъпка към превръщането на анализа в наука е да използваме методите, които се прилагат във всяка научна дисциплина, които затова наричаме общонаучни методи и които (трябва да) са задължителна част от аналитичните ни знания и умения.

Бележки:

[1] Понятието „универсален образец“ означава „образец, който е достоверен и приложим за всички случаи изобщо и във всеки случай поотделно“. (м.бел.).

[2] Понятието „фактор за избор на поведение“ можем да разберем в смисъл на „критерий за оценка при избор на поведение“. (м.бел.).

[3] Понятието „нормативно закрепено значение“ можем да заменим със „задължително прието значение“, в смисъл на „задължително тълкуване по определени правила“. (м.бел.).

[4] Понятието „резултат от целенасочено търсене“ в същността си е „резултат от рефлексия“. За рефлексията виж по-нататък. (м.бел.)!

[5] „Мнемологична подсистема“ в смисъл „подсистема за запаметяване, запис, съхраняване на натрупан опит“. (м.бел.).

[6] Само за краткост, можем да приемем по-кратката формулировка „принцип на емпиричността“ в смисъла, вложен от Димитър Гинев (см. Гинев 1989: 14-21, 102-110 и сл.). (м.бел.).

[7] Разбира се, примерът на физиката показва също така, че не съществува абсолютно неделима елементарна форма на битийност: наличието на субатомни частици е великолепно доказателство както за безкрайността на света, така и за безкрайността на човешкото познание. (м.бел.).

[8] Възможно е комплементарността (допълнителността) да се възприеме и като „всеобхватност“ или „достатъчност“. (м.бел.).

[9] Приемаме условни обозначения на рационалните принципи, както следва: E – за емпиричността; I – за инвариантността; N – за номологичността и H – за непротиворечивостта. (м.бел).

Източници:

1. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с.

2. Енциклопедичен..., 2012: Енциклопедичен речник по логика и семантика. Съставител: проф. д.ф.н. Марин Табаков. София: Звезди, 2012, 512 с.

3. Речник..., 1998: Речник на чуждите думи в български с приложения. Трето издание. Автор: Иван Габеров. Велико Търново: Габеров, 1998, 944 с.

4. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.

5. Розов 1977: Розов, Михаил. Проблемы эмпирического анализа научных знаний. Новосибирск, 1977, 224 с.

6. Седем..., 18.07.2019: Седем години след атентата в Сарафово няма осъдени. – News.bg, HTML, 18.07.2019, достъп: 19.12.2019, url.

7. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с.

8. Спицнадель 2000: Спицнадель, Василий. Основы системного анализа. Санкт-Петербург: Бизнес-пресса, 2000, vusnet.ru, MSWord, 326 с., доступ: 12.08.2007; актуализированная ссылка: vixri.com, PDF, 223 с., доступ: 20.04.2020, url.

9. Съвременен..., 1995: Съвременен тълковен речник на българския език с приложения. Трето издание. Автори: Стоян Буров, Валентина Бонджолова, Мария Илиева, Пенка Пехливанова. Велико Търново: Габеров, 1995, 1004 с.

10. Философский..., 1983: Философский энциклопедический словарь. Главная редакция: акад. Л. Ф. Ильичев, акад. П. Н. Федосеев, д.ф.н. С. М. Ковалев, д.ф.н. В. Г. Панов. Москва: Советская энциклопедия, 1983, 840 с.

11. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественного анализа, nounivers.narod.ru, HTML, доступ: 28.08.2007.

12. Burchill et al. 2005: Burchill, Scott, et al. Theories of International Relations. Third Edition. New York: Palgrave MacMillan, 2005, palgrave.com, PDF, 61 p., access: 03.02.2009; updated reference: lib.jnu.ac.in, PDF, 321 p., access: 17.08.2019, url.

13. Davies et al. 2003: Davies, Islay, et al. Using Meta Models for the Comparison of Ontologies. Hammamet, Tunisia, 2003, emmsad.org, PDF, 10 p., access: 21.09.2009; updated reference: eprints.qut.edu.au, PDF, 9 p., access: 17.08.2019, url.

14. EB: Encyclopædia Britannica, britannica.com: Madrid train bombings of 2004, access: 12.10.2019, url.

15. MWD: Merriam-Webster Dictionary, merriam-webster.com: methodology, access: 12.10.2019, url.

© Оригинална публикация: 05.11.2022

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 11-32, ISBN 978-954-91927-4-2.
2. Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Издателство „Изток-Запад“, 2012, с. 13-32, ISBN 978-619-152-096-1.
3. Гюров, Румен. Матричен анализ на риска и сигурността. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, с. 87-105, ISBN 978-619-188-457-5.
4. Гюров, Румен. Онтологически основи на анализа. София: Studia Analytica, 13.04.2014, url.
5. Гюров, Румен. Разпознаване на риска. София: Studia Analytica, 23.07.2022, url.
6. Гюров, Румен. Когнитивни методи. София: Studia Analytica, 17.12.2022, url.
7.  Гюров, Румен. Епистемологически методи. София: Studia Analytica, 14.05.2023, url.

Разпознаване на риска

Румен Гюров

(изтегляне)

Здравината на веригата се определя

от най-слабото ѝ звено.

– неизвестен автор

Въведение

За да разберем риска в неговата цялост, ни е необходима подходяща, смислена представа, която да очертава ясно неговата същност и особености. Съпоставката с досегашните представи може да ни бъде само от полза, защото ни дава възможност да разграничим съществено от несъществено, присъщо и неприсъщо в проявите на онова, което определяме като риск. [1]. Затова нека обърнем внимание на следното...

Съдържание:

• Зараждане на разбирането за риск. Китайското понятие за „криза“ и съдържанието на понятието „риск“. Начало на съвременното разбиране за риска през 1921 г.
• Стандартни представи за риска. Стандарти за управление на риска. Определения за риск. Критика на съществуващите ръководства, стандарти и определения.
• Подход към преосмисляне на риска. Пример: Сценарий за гладка гума. Представяне на риска като квантифицирана несигурност, бъдеща вероятност от отрицателни последици, изводима величина, нежелана загуба или/и нежелан провал.
• Рискът като вид несигурност. Определения за несигурност, предизвикателство, опасност, заплаха и риск. Пример: Възрастна жена в квартал с лоша слава. Разграничения и смисъл на разграниченията между предизвикателство, опасност, заплаха и риск.
• Понятие за конфликтно взаимодействие. Пример: Информационен недостиг. Същност на конфликтното взаимодействие. Проява на несигурността и риска в конфликтното взаимодействие и нейният анализ.
• Матрици на видовете несигурност и структурата на конфликтното взаимодействие.
• Препоръчителни източници: БДС ISO 31000:2018 – Управление на риска. Указания; Николай Слатински, 2019; Юлий Георгиев, 2015; Виле Исохеранен, 2012; Азуат Дамодаран, 2010; Жан-Пиер Крюгер, 2010; Милияна Финеман, 2010; Ричард Андерсън, 2009; Джак Джоунс, 2005; Робърт Зегерс и Корнелиус Муромбези, 2004; Франк Найт, 1921.

Зараждане на разбирането за риск

Според една от най-популярните легенди в Китай, преди повече от 5000 години, Цандзие, летописец на Жълтия император, изобретява китайските йероглифи (Bi 2014: 33-36). Вероятно още тогава се появяват йероглифите за „опасност“ и „благоприятна възможност“. Събрани заедно, двата йероглифа означават „криза“:

危 險

Рис. 1. Китайско изписване на думата „криза“

Източник: Damodaran 2010: 5.

Според Азуат Дамодаран, преподавател по корпоративни финанси в Бизнес училище „Ленърд Н. Стърн“ на Нюйоркския университет, китайската представа за криза – като опасност и благоприятна възможност, изразява много точно съдържанието на понятието „риск“ (Damodaran 2010: 5).

През 1394 г. във Флоренция францисканският монах Лука Пачоли пръв поставя въпрос, свързан с измерването на риска. Монахът, който е основател на съвременното счетоводство, описва ситуация между двама души при игра на зарове от 5 хвърляния. Въпросът, който Лука Пачоли задава, изглежда така: „Как най-точно е разпределен шансът между двама играчи при резултат 2:1 след третото хвърляне в игра на зарове в кръг от общо 5 хвърляния?“.

През 1654 г. във Франция, в кореспонденция помежду си, Пиер дьо Ферма и Блез Паскал дават решение на задачата на Пачоли:

След третото от пет възможни хвърляния в игра на зарове, играчът, победил 2 пъти, има шанс да спечели 3 към 4 срещу играча, победил 1 път (Damodaran 2010: 25). Иначе казано, играчът, победил 2 пъти, рискува да загуби 4 към 3 срещу играча, победил 1 път, при оставащи две хвърляния в игра на зарове от пет хвърляния.

Началото на съвременното разбиране за риска е свързано с името на Франк Найт (Георгиев 2015: 27). През 1921 г. Франк Найт издава „Риск, несигурност и печалба“, с което поставя риска в центъра на научните занимания. В предговора на своя труд авторът отбелязва, че:

„Фундаментално новото в тази книга е малко. Тя представлява опит да се посочат по-точно основните принципи на конвенционалната икономическа доктрина и да се покаже тяхното отражение по-ясно, отколкото е правено преди това. Така че нейната цел е усъвършенстване, не реконструиране; тя е изследване на „чистата теория“. Стоящият зад това представяне мотив е двояк. На първо място, авторът се съобразява с прагматичните, тесногръди тенденции на сегашното време [...]. На второ място, той има чувството, че „практикализмът“ на времето е преходна фаза, дори в известна степен – поза; че съществува силна скрита тенденция едновременно на несъгласие със своеволното и повърхностно мислене и на истинско желание, извън чистото интелектуално самоуважение, да се постигне по-ясно разбиране за значението на понятията и догмите, които се представят за точни идеи.“ (Knight 1964: vii).

Стремежът на Франк Найт да покаже, че прагматизмът не може да съществува без теоретично осмисляне, се долавя много ясно в първите редове от неговия труд. За да продължи изследването си, той приема следното разбиране за риска:

„Съществен факт е, че „рискът“ означава в някои случаи количество, което подлежи на измерване, докато в други случаи то е нещо съвсем различно от това, и че съществуват стигащи далеч и [дори] съдбоносни различия в отношението към явлението, в зависимост от това кое от двете виждания се приема и използва. Съществуват и други неясноти в термина „риск“, които също ще бъдат изтъкнати, но това е най-важната. Ще стане ясно, че измеримата неопределеност, или собствено „рискът“, както ще използваме термина, е твърде различна от неизмеримата, която всъщност изобщо не е неопределеност. С оглед на това, ние ще ограничим термина „неопределеност“ до случаите от неколичествен тип. Това е тази „истинска“ неопределеност, но не и „риск“, както се твърди, която изгражда основата на валидната теория за печалбата и отчита разминаването между действителната и теоретичната конкуренция.“ (Knight 1964: 19-20).

Разграничението между риск и неопределеност, очертано от Франк Найт, изглежда така:

Рискът е измерима величина на неопределеността, а самата неопределеност е неизмерима (срв. Knight 1964: 19-20).

Ако правилно сме разбрали смисъла на разграничението между риск и неопределеност, вложен от Франк Найт, това означава, че едно и също явление, ако е измеримо е риск, ако не е измеримо, е неопределеност. Излиза, че измеримостта е граница между двете понятия и че измеримото е част от неизмеримото. Няма как да приемем подобна логика! Защо? Да си представим, че на масата имаме ябълка! Логиката, която не приемаме, ни внушава, че: ако забележим ябълката, оставена на масата, значи, имаме ябълка; ако не я забележим, нямаме ябълка... и си оставаме гладни. За нас вярно е тъкмо обратното: ябълката може да си е на масата, независимо от това дали я забелязваме или не,... и ако сме по-наблюдателни, гладни няма да останем... Способността ни да измерим каквото и да било не определя неговото съществуване или несъществуване. Познавателната ни способност не определя границите на съществуващото, а само границите на нашето знание за съществуващото.

Стандартни представи за риска

Първият свързан с риска стандарт се появява в Норвегия през 1991 г. – Norsk Standard NS5814:1991: Krav til risikoanalyser (прев.: Норвежки стандарт NS5814:1991: Изисквания за анализ на риска). Впоследствие се появяват и други, например, британският стандарт за управление на проектния риск от 2000 г. С добре разработени стандарти за управление на риска разполагат Канада, Австралия, Нова Зеландия и други страни от Г-20.

Приетите стандарти имат за цел да осигурят съгласуваност в управлението на риска и включват компонентите на анализа на риска. Макар терминологията им да варира, общо остава разграничението между преценка (risk estimation) и оценка на риска (risk assessment). Първото представлява заключение за вероятността и обхвата на последиците от риска; второто – за въздействието на риска върху вземането на решения (Fineman 2010: 18-19).

Международният стандарт за управление на риска ISO 31000:2009 е преведен на български през 2011 г. под заглавие „БДС ISO 31000:2011 – Управление на риска. Принципи и указания“. През февруари 2018 г. е актуализиран, като българският му превод е под заглавие „БДС ISO 31000:2018 – Управление на риска. Указания“. И в двете издания се дава следното определение за риск:

Рискът е „влияние на неопределеността върху постигането на цели“. (БДС 2018: 3.1; БДС 2011: 1.1; срв. AS/NZS 2009: 2.1).

Виждаме, че непрекъснато се прави връзка между риск и неопределеност по начин, близък до традицията, наследена от Франк Найт.

В поредицата „31000“ са преведени на български още три важни стандартизационни документа. В стандарта „БДС EN ISO 31010:2010 – Управление на риска. Методи за оценяване на риска (IEC/ISO 31010:2009)“ е дадена технологията за анализ на риска. С аналитично и методическо предназначение е издаденият в поредицата речник „СД Ръководство 73 на ISO:2011 – Управление на риска. Речник (ISO Guide 73:2009)“. Практически указания за прилагане на посочените документи се съдържат в „БДС TR 31004:2015 – Управление на риска. Указания за прилагането на ISO 31000“.

Производни понятия като ликвиден, лихвен и кредитен риск се споменават в българското законодателство (напр. чл. 20, ал. 2, чл. 33, ал. 2 ЗБНБ; чл. 42, ал. 1, т. 3, чл. 87б, ал. 4, чл. 92а и 92б ЗКИ; § 1, т. 32 ДР ЗКПО; чл. 3, т. 2, б. „ж“ ЗПФИ и др.). Посочените понятия нямат законово фиксирани определения вероятно поради факта, че съдържанието им е азбучно известно в икономическата наука. Спорадично се откриват нормирани определения на понятията системен и операционен риск (напр. § 1, т. 36 и 45 ДР ЗКИ).

Българската бяла лястовичка в управлението на риска е Законът за финансовото управление и контрол в публичния сектор (ЗФУКПС), който дава определение за риск, покриващо вече международно установеното съдържание:

„Риск“ е събитие, което ще повлияе върху постигане на целите на организацията. Рискът се измерва с неговия ефект и с вероятността от настъпването му.“ (§ 1, т. 5 ДР ЗФУКПС).

Близки по смисъл определения за „риск“ откриваме в Закона за храните и някои други подзаконови актове (§ 1, т. 54 ДР ЗХ; § 1, т. 4 Наредба № 5/1999; § 1, т. 6 Наредба № 2096/2006, отм.) и за „пазарен риск“ (§ 1, т. 5 Наредба № 34/2006).

Стандартните представи за риска могат да бъдат групирани в две основни категории: сякаш по-често срещаното разбиране, което определя риска като вероятен провал, и разбирането, което определя риска като вероятна загуба. Няколко примера в тази посока са показателни:

Цвета Зафирова, преподавател в Икономическия университет във Варна, дефинира риска през 2008 г. по следния начин:

„[...] рискът е оценена степен на неопределеност относно получаването на очаквани бъдещи резултати при осъществяването на стратегията [на дадена организация]. Това е или шанс, или вероятност за загуба.“ (Зафирова 2008: 18).

Виждането на Цвета Зафирова повтаря концепцията на Франк Найт от 1921 г., и включва в съдържанието на понятието „риск“ китайското разбиране отпреди 5000 години за наличие на положителни възможности.

През 2019 г. излиза „Рискът: новото име на сигурността“ на Николай Слатински. В труда подробно се разглежда актуалността, предисторията и историята, съдържанието, сигурността, обществото, стратегиите, подходите, практическите аспекти на управлението и интегрирането на научните представи за сигурността, свързани с риска. Разработката несъмнено представлява богат източник на идеи за осмисляне на понятието. Авторът дава четири свои дефиниции, в които определя риска чрез термините „процес“, „неопределеност“, „вероятност“, „дейност“, „ефект“, „система“, „ефективност“, „цели“, „устойчивост“ (Слатински 2019: 338-340). Препоръчва „[з]а по-оперативно боравене“ да се използва последното дадено от него определение:

„Рискът е процес или действие, реализиращо се в условията на неопределеност, което може, възползвайки се от слабите и силните страни на системата и при предприетите по отношение на него дейности, да породи ефект, чийто резултат се отразява на целите на системата. По този начин рискът може да бъде дефиниран като породен в условията на неопределеност ефект върху целите на системата.“ (Слатински 2019: 340).

Предложеното по-горе определение, подобно на определенията от редица български и чуждестранни автори, по същество не се отдалечава от представата, оформена от Франк Найт през 1921 г. За Николай Слатински рискът категорично и еднозначно се свързва с неопределеността, пред която е изправен човек, когато се стреми да постигне свои цели.

В разработка, предназначена за финансовите министри и управителите на централни банки на страните от Г-20, Международният валутен фонд (МВФ) определя през 2009 г. системния риск като риск от разрушаване на финансовите услуги, което е причинено от увреждане на всички сектори на финансовата система и има потенциал за сериозни отрицателни последици за реалната икономика (IMF et al. 2009: 2). За нас основен недостатък в определението на МВФ е смесването на вече случило се увреждане със съдържанието на риска. Нанесената вреда си е просто загуба, причинен недостиг на ресурс, но съвсем друг е въпросът доколко изгубеният ресурс ни изправя пред риск, породен от бъдещо негативно влияние. Дефиницията представя развитието на рисковата ситуация като неясна хронология от събития, които са предизвикали, предизвикват или могат да предизвикат появата на риск. Не е ясно кога, какъв риск, в резултат от какво възниква.

Според Базелския комитет за банков надзор през 2008 г. оперативният риск е „риск от загуба в резултат от неадекватни или неефективни вътрешни процеси, хора или системи или от външни събития“ (по Matthews et al., eds. 2008: 3). Макар и по-добро от вече разгледаните или подобните на тях, определението на базелския комитет не успява да открои спецификата на риска и повтаря техния основен недостатък – акцента върху субективните човешки намерения и очаквания.

Постижения на разработените стандарти, както и на изследванията в управлението на риска, са относително ясно определеният контекст на поява на риска и създадените специализирани методи за анализ на риска.

Контекстът на риска обикновено се разпределя на две равнища на външната среда: макро- и микроравнище.

След 2005 г. някои автори започват да обособяват в стратегическия контекст равнище, наречено „Син океан“. Автори на тази концепция са Ким Чан и Рене Моборньо, които я представят в свое изследване, финансирано от международната компания за професионална услуги PricewaterhouseCoopers и Бостънската консултантска група (Boston Consulting Group). (Ким, Моборньо 2018: 5). Ким Чан и Рене Моборньо предлагат изработването и прилагането на стратегии за управление на бизнеса [респ. бизнес рисковете] въз основа на аналитична рамка, структурирана съобразно отговорите на четири основни въпроса (вж. Ким, Моборньо 2018: 41-42; вж. и Kim, Mauborgne 2005: 114; срв. Isoherranen 2012: 34-36), които показват дали и как следва да повлияем върху средата за сигурност, като намалим, увеличим, отстраним или/и създадем дадено влияние!

Равнището „Син океан“ е равнище на неопределеност на все още неоткрита [и недокосната] външна макросреда, в която приемаме два основни ориентира на своето поведение: собствената стратегия и собствения подход към обновяване на стойността [т.е. към развитие на ресурса, с който разполагаме]. Понятието се употребява в контраст с термина „Червен океан“, който обозначава относително позната среда на взаимодействие.

Макроравнището е равнище на природната, технологическата, икономическата, финансовата, социалната, демографската, културната, политическата, правната, регулаторната, или/и международна, национална, регионална или/и локална среда. За анализ на риска на макроравнище обикновено се препоръчват методи от типа PEST и др.

Микроравнището е равнище на непосредствената оперативна среда на дадена дейност или бизнес. Непосредствената оперативна среда, микросредата се характеризира с конкретна пазарна и потребителска сегментация, отраслова специфика и конкуренция и пр. За анализ на риска на микроравнище обикновено се препоръчват: методи за анализ на пазарната и потребителската сегментация; методи за анализ на конкурентното предимство; методи за анализ на благоприятните фактори за успех; методи за анализ на заинтересуваните страни; методи за профилиране на конкуренцията; метода „Петте сили на Портър“ и др. (срв. Kruger 2010: 25-28, 68-69; Rhydderch et al. 2009: 11-13; Carmona et al. 2007: 31; Zegers, Murombezi 2004: 22-38, и др.).

В повечето стандарти, ръководства и разработки в областта на анализа и управлението на риска авторите им се обединяват около методи като: регистър на рисковете, дърво на събитията, дърво на решенията, дърво на провалите; вероятностни техники, вкл. симулация „Монте Карло“; експертни методи като чек-листи, интервюта, методи „Мозъчна атака“ и „Делфи“, анализ по сценарии и др. (вж. БДС 31010; Fineman 2010: 29-59, и др.).

През 2009 г. Ричард Андерсън и негови сътрудници представят разработка за Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Авторите обобщават опита на Съединените щати, Обединеното кралство и Франция в управлението на риска и неговата стандартизация и заключават:

„[...] нито едно от съществуващите ръководства за управление [вкл. за анализ] на риска не е адекватно за целта си. Повечето от ръководствата са на изключително високо равнище [респективно, енигматични за разбиране и сложни за употреба], ориентирани са спрямо процесите и дават твърде оскъдни указания как да бъдат създадени ефективно управление на риска и осигурителна рамка.“ (Anderson et al. 2009: 3).

Ричард Андерсън и неговите сътрудници посочват следните съществени недостатъци на съществуващите подходи и практики:

1. Управлението на риска не е обвързано с обща стратегия за развитие на организацията, която го прилага.
2. Определенията за риск са лошо формулирани и прекалено кратки.
3. Съдържанието на понятието „риск“ включва всичко, което е възможно, вместо да обхване поне пет важни измерения на управлението: стратегия, хора, общи и конкретни рискове, задачи и фактори.
4. При управлението на риска не се взема предвид въздействието върху заинтересуваните страни и контролиращите лица в организацията.
5. Организациите не обръщат внимание на управлението на риска от страна на външните доставчици и джойнт-венчър партньорите (Anderson et al. 2009: 14).
6. Ръководителите обръщат повече внимание на оперативните, отколкото на стратегическите рискове.
7. Ръководителите подценяват необходимостта от създаване на „култура за посрещане на риска“ (Anderson et al. 2009: 28).

В свой опит за обобщение, Пол Шумейкър обръща внимание на две основни слабости:

1. Управлението на риска е свързано повече с негативния риск, отколкото с благоприятните възможности, които се появяват заедно с несигурността.
2. Практиката на управление на риска се фокусира основно върху количествено измеримите рискове, отколкото върху рисковете, неподдаващи се на количествено описание (Шумейкър 2005: 30-31).

Възраженията на Ричард Андерсън и Пол Шумейкър не изчерпват списъка с недостатъци на възприетите подходи и практики. Критичните бележки на ред други автори звучат също толкова убедително и показват необходимостта от нови правила и поведение за справяне на риска.

Подход към преосмисляне на риска

Опитите за осмисляне на риска много често тръгват от т.нар. „Сценарий за гладка гума“:

Пример 1. Сценарий за гладка гума

Сред експертите по управление на риска е популярен един типичен сценарий на рискова ситуация, т.нар. „Сценарий за гладка гума“ (The Bald Tire Scenario). Сценарият включва: гладка гума, която е окачена на дървесен клон; протрито въже между клона и гумата, която играе ролята на седалка от люлка; люлеещо се дете върху седалката; неосъзнатата сила на земното притегляне, което прави тази игра възможна, и остър камък, който се намира под люлката. Въпросът е „Кое е риск?“, „Къде е рискът?“, „Какво е риск в тази ситуация?“ или „Кое какво е в сценария?“. Според тази постановка гладката гума е ресурсът, земното притегляне и острата скала са заплахата, протритото по средата въже е уязвимостта. Нито един от тези компоненти на сценария обаче не е риск. (Jones 2005: 3-6).

Ако се опитаме да обогатим този прочит на сценария, можем да добавим, че: гладката гума е ресурс; протритото въже – недостатъчен ресурс (уязвимост); люлеенето е действие; земното притегляне – въздействие; острият камък – обстоятелство (контекст на взаимодействието „действие-въздействие“). Можем да се съгласим, че нито един от тези компоненти не е риск и че рискът е някъде помежду им, т.е. между ресурса, уязвимостта, взаимодействието и контекста.

Следващата ни стъпка в осмисляне на риска, който се появява между ресурса, уязвимостта, взаимодействието и контекста, е да се обърнем към отражението на това съотношение във вече съществуващите и общоприети представи (концепции) за риска.

Вече стана дума, че рискът се разбира като вероятно влияние върху дадена организация, като вероятен провал или като вероятна загуба (рискът като вероятно влияние: § 1, т. 5 ДР ЗФУКПС; рискът като вероятен провал: БДС 2018: 3.1; БДС 2011: 2.1; AS/NZS 2009: 2.1; Зафирова 2008: 18; рискът като вероятна загуба: IMF et al. 2009: 2; Matthews et al., eds. 2008: 3).

За основоположника на риск мениджмънта Франк Найт рискът е квантифицирана неопределеност (вж. Knight 1964: 19-20), а според нас, по-скоро – „квантифицирана несигурност“ (срв./см. Георгиев 2015: 33).

В обзорно изследване на Центъра за изследване на сигурността в Цюрих, Швейцария от 2008 г., рискът изглежда ситуиран винаги в бъдещето. Отбелязва се, че концепцията за риска „обхваща“ средата в много повече аспекти отколкото концепцията за заплахата. Заради нежеланите последици, в повечето случаи рискът се възприема като отрицателно явление. Подобно на бедствията, рискът често се смята за носител на потенциална вреда или загуба (вж. CSS 2008: 2-7, 21). Акцентът в този ред на разсъждения е, че рискът представлява бъдеща вероятност от отрицателни последици.

Според Джак Джоунс, президент на Института за анализ на факторите за информационен риск:

„Рискът не е нещо [материално]. Ние не можем да го видим, да го докоснем, нито да го измерим пряко. Подобно на скоростта, която се извежда от разстоянието, разделено на времето, рискът е изводима величина. Той се извлича от съчетанието между честотата на събитието заплаха, уязвимостта и стойността на ресурса и характерната му насоченост [англ: liability characteristics]“ (Jones 2005: 8; вж. и FAIRWiki: The Bald Tire Scenario, 18.01.2015).

Находката тук е, че рискът е изводима величина в съотношение между заплаха, уязвимост, стойност на даден ресурс и насоченост [на неговото влияние].

Азуат Дамодаран изразява сходно виждане – определенията за риск се формират около разграниченията между риск и вероятност, риск и заплаха, риск и отрицателни последици в контекста на всички последици от дадено събитие (Damodaran 2010: 3-4).

Рискът като нежелана загуба или провал

В обобщение на различните концепции, Юлий Георгиев посочва, че най-разпространените разбирания за риска са тези, според които:

1. риск е всяка потенциална възможност за нежелани, негативни последици от дадено събитие, или/и
2. риск е всяко събитие, което засяга определени „цели, задачи, планове, стратегии, отношения, решения, очаквания или резултати“ (Георгиев 2015: 32).

Накратко, в съществуващите концепции, рискът винаги се свързва с нежелана загуба или/и нежелан провал.

В този смисъл Джак Джоунс прави важно уточнение: не може да има риск без да има потенциал за загуба, а загубата е загуба на ресурс, който притежава стойност; затова от съществено значение за оценка на риска е връзката между риск и стойност (вж. Jones 2005: 8-16). Последното означава, че вероятната загуба на ресурс (материален или нематериален) е загуба на стойност. Означава също, че рискът е свързан с евентуална загуба на стойност.

Според лексикона на американския Департамент за вътрешна сигурност рискът е „потенциал за нежелан изход на инцидент, събитие или проява, който [потенциал] се определя със своята вероятност и свързаните с него последици“ (U.S. DHS 2010: 27).

Международната федерация на организациите на „Червения кръст“ и „Червения полумесец“ е категорична, че рискът представлява „вероятност от събитие и неговите отрицателни последици“ (IFRC 2012: 7).

Смисълът, вложен от американския департамент и от международната хуманитарна организация, се свежда до това, че рискът е потенциална нежелана последица.

Когато става въпрос за човешкото здраве, такова е и виждането в австралийския щат Куинсланд:

„Рискът е вероятността, при която вредоносна последица (смърт, нараняване или болест) може евентуално да настъпи като резултат от изложеност на опасност (hazard).“ (Queensland 2007: 1).

В допълнение към риска като потенциална нежелана последица, тук e виждането, че рискът е резултат от опасност.

Рискът може да бъде определен и като „мяра за бъдещи несигурности в постигането на цели при реализиране на [дадена] програма с определени ограничения на цената и времето (cost and schedule constraints). [Тази мяра] има три компонента: бъдеща първопричина, оценена към момента вероятност за проява на риск и последица от тази бъдеща проява“ (U.S. DAU 2006: 33). Забележителното за нас в това определение е, че рискът е мяра.

Въпреки почти масовото възприемане на риска като негативно явление има и друга широко разпространена гледна точка, която го определя в по-неутрален аспект, дори като лъч надежда. Тогава рискът е „всяка последица [англ. issue] (положителна или отрицателна), която може да повлияе на способността на дадена организация да постигне своите цели“ (Vermont 2012: 3). т.е. рискът може да бъде благоприятно или/и неблагоприятно явление, в сходно единство на взаимопроникващите Ин и Ян.

В лексикона на американския Департамент за вътрешна сигурност от 2010 г. рискът се разглежда като „ключов организиращ принцип“ на стратегиите, програмите, мерките и дейностите в областта на вътрешната сигурност (U.S. DHS 2010: 1). Ако прецизираме това гледище, можем да посочим, че концепцията за риска играе ролята на целеполагащ принцип.

Изграждането на такава концепция е възможно чрез хармонизиране на определенията за риск в четири стъпки за организиране на тяхното съдържание:

1. събиране на данни за общоупотребяваните понятия;
2. подреждане на понятията и определенията в подходяща концепция и контекст (разработване на таксономия);
3. хармонизиране на определенията, така че всяко понятие да има едно-единствено значение;
4. валидиране, проверка и нормализация на понятията и определенията (U.S. DHS 2008: 5-14; срв. U.S. DHS 2010: 2-5).

По същество тези стъпки представляват съгласуване на експертни гледни точки между различни институции, организации и специалисти (нещо като прилагане на „Мозъчна атака“ или метода „Делфи“), а не концептуално осмисляне само по себе си.

Практически изграждането на подходяща таксономия се извършва в три основни направления:

1. мероприятия и дейности по управление на вътрешния (англ. homeland) риск: комуникиране на риска, оценка на риска, анализ на риска, смекчаване на последиците от риска и т.н.;
2. мероприятия и дейности по анализ на риска: методология за оценка на риска, анализ на чувствителността, изчисляване на вероятността и т.н.;
3. описание [разпознаване] на вътрешния риск в различни аспекти, т.е. по отношение на онова, което се разглежда като заплаха, опасност, уязвимост, последица и т.н. (U.S. DHS 2008: 6).

Ако се опитаме да сумираме дотук казаното за риска, можем да съберем в шепа познание „златните зрънца“ от постиженията на отделните автори:

1. Рискът е квантифицируема неопределеност (вж. Knight 1964: 19-20), отражение на неопределеността (срв. AS/NZS 2009: 2.1), в пряка взаимовръзка и взаимозависимост с понятието несигурност (Георгиев 2015: 33).
2. Рискът е разпознаваем в единен контекст с понятията: несигурност, опасност, заплаха, уязвимост, стойност, ресурс, вероятност, събитие, насоченост, потенциал, последица, отрицателна последица, нежелана последица, вреда, загуба, провал, цел, задача, равнище, външна и вътрешна среда (вж./срв. § 1, т. 5 ДР ЗФУКПС; Георгиев 2015: 33; Damodaran 2010: 3-4; CSS 2008: 2-7, 21; FAIRWiki: The Bald Tire Scenario, 18.01.2015; IMF et al. 2009: 2, 5-6; IFRC 2012: 7; Jones 2005: 8-16; Knight 1964: 19-20; Matthews et al., eds. 2008: 3; Queensland 2007: 1; U.S. DHS 2010: 38-39).
3. Съпоставянето на риска с понятия като вероятност, заплаха и вреда следва да придобие смисъл в подходяща таксономия (концепция) (U.S. DHS 2008: 5-14).
4. Рискът е мяра (U.S. DAU 2006: 33).
5. Рискът е изводима величина (вж. Jones 2005: 8; FAIRWiki: The Bald Tire Scenario, 18.01.2015).
6. Рискът е вероятностен феномен, съдържащ честотата и обхвата на евентуална бъдеща загуба (CSS 2008: 2-7, 21; Jones 2005: 5 и сл., и др.).
7. Рискът е резултат от влиянието на външен и вътрешен източник и от наличието на предпоставки за загуба или провал за дадена система (вж./срв. Иванов и др. 2008: 10).
8. Рискът е в съотношението между заплаха, уязвимост, стойност на даден ресурс и насоченост (вж. Jones 2005: 8-16). Включително провалът може да бъде разглеждан като вид загуба или частен случай на загуба, доколкото той е непостигната цел, неудовлетворен интерес (осъзната неудовлетворена потребност, т.е. осъзнат недостиг), пропусната полза, т.е. нереализирана придобивка (ресурс).
9. Понятието риск трябва да има съдържание, съответстващо на актуалната му употреба. Затова ако рискът винаги се свързва с евентуална загуба или провал и ако е поставен в еднозначно определена, непротиворечива концепция, той не може едновременно да бъде и благоприятно, и неблагоприятно явление (срв. U.S. DHS 2008: 5-14; Vermont 2012: 3, и др.).
10. Изградената концепция за риск задължително трябва да отчита, обаче, диалектическото единство на противоположностите и да подсказва, че за цялостно определяне на отрицателно натовареното понятие „риск“ е необходимо и съответното положително натоварено понятие (т.е. не–риск).

Старателно събраните „златни зрънца“ на нашите изводи подпомагат формулирането на следното работно определение за риск:

Рискът е своеобразна мяра на несигурността за дадена система вследствие на някакво въздействие. Представлява квантифицируема и изводима вероятностна величина, която изразява евентуалната уязвимост или/и евентуалната загуба на ресурс за системата в резултат от това въздействие. Изчислява се като стойност на съотношението между честотата на поява на въздействието и обема на ресурса, повлиян от тази поява.

Определението позволява изграждане на концепция за риска в съответствие с актуалната употреба на това понятие. Продължава традицията рискът да бъде измерван чрез статистическа обработка на наличните данни. Свързва риска категорично с въздействията на средата върху дадена система и в този смисъл с поредицата понятия „среда за сигурност“, „несигурност“ (респ. „сигурност“), „отрицателно въздействие“, „опасност“, „заплаха“, „рисков фактор“ и други производни и/или близки по смисъл понятия.

Запомнете! Определянето на риска като нежелана загуба или провал означава да го определим чрез резултата от неговата проява, а не чрез неговата същност и отличителна проява като вид несигурност!

Затова нека потърсим по-добро определение!

Рискът като вид несигурност

Да си припомним! Според приетото определение рискът е „влияние на неопределеността върху постигането на цели“ (БДС 2018: 3.1; БДС 2011: 2.1; срв. AS/NZS 2009: 2.1, букв. “effect of uncertainty on objectives”). Българският превод на стандарта е точен, когато замества англ. “uncertainty” с бълг. „неопределеност“. Възможен е, обаче, и превод с бълг. „несигурност“, чието съдържание изразява по-точно същността на риска (срв. Георгиев 2015: 33). Затова за нас представлява интерес значението, че рискът има пряка връзка с несигурността, букв. рискът е влияние на несигурността. А „несигурността“ е понятие, противоположно на понятието „сигурност“.

Ако трябва да свържем сега сигурността с риска, това е възможно само ако приемем, че тази връзка се изразява с понятието „ресурс“ и неговото производно „достъп до ресурс“:

1. И сигурността, и рискът се отнасят до наличие на ресурс.
2. И сигурността, и рискът произтичат от достъпа до ресурс.
3. Наличието на достъп до ресурс предполага сигурност.
4. Недостигът на ресурс предполага недостиг на сигурност, предполага наличие на риск, предполага човешкия интерес към придобиване на ресурс.

И понеже „несигурността“ е противоположно на „сигурността“ понятие, то определението за несигурност би трябвало да изглежда така:

Несигурността е взаимозависимост, проявена в съотношението между достъпен и необходим за дадена система ресурс във взаимодействието ѝ с нейната среда, при което достъпният ресурс е по-малък от необходимия. В резултат от това системата не може да се съхрани, развива и преобразува такава, каквато е, съобразно вътрешните си потребности и закономерности.

В този смисъл анализът на риска означава да го разглеждаме като вид несигурност. Означава също да приемем, че:

Рискът се проявява като съотношение между недостигащ и необходим ресурс за отразяване на дадено въздействие.

Определението ни за риска като вид несигурност, обаче, трябва да се вписва изцяло в определението за самата несигурност. Затова:

Рискът е вид несигурност и представлява взаимозависимост, проявена в съотношението между недостигащ и необходим за дадена система ресурс във взаимодействието ѝ с нейната среда, при което недостигът на ресурс може да не позволи или не позволява на системата да се съхрани, развива или преобразува такава, каквато е, съобразно вътрешните си потребности и закономерности.

В този смисъл рискът е „крайна проява“ на несигурността, неслучайно, но погрешно представян като „самата несигурност“. Рискът не е единственият вид несигурност. Видове несигурност са също предизвикателството, опасността и заплахата.

В своя статия от 2009 г., озаглавена „Предварителни представи към теорията (концепцията) за национална сигурност“, Олег Белков подчертава, че според насочеността и ролята на субективния фактор [човека] във възникването на неблагоприятни условия се различават:

„ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО (рус. ВЫЗОВ) – съвкупност от обстоятелства, не непременно със застрашителен характер, но, безусловно, изискващи да им се реагира. [...] 

РИСК – възможност за възникване на неблагоприятни нежелателни последици от дейността на самия субект. [...] 

ОПАСНОСТ – обективно съществуваща възможност за негативно въздействие върху състоянието и жизнедейността на хората, техните общности и институции, в резултат от което може да им бъде причинен някакъв ущърб, вреда, влошаващи тяхното състояние, придаващи на тяхното развитие нежелана динамика или параметри (характер, темпове, форми и т.н.) [...] 

ЗАПЛАХА (рус. УГРОЗА) – най-конкретна и непосредствена проява на деструктивни фактори, пораждани от целенасочена дейност на откровено враждебни сили. За разлика от опасността в заплахата винаги се различава (рус. фиксируется) от кого (от какво) и против кого (против какво) е насочена.“ (Бельков 2008: 31).

Виждаме, че предизвикателството се определя като нещо, което изисква нашето особено внимание и усилие; опасността се свързва в редица случаи с обективен процес или явление; заплахата винаги предполага нечие преднамерено действие. В разработката на Олег Белков определението за риск притежава същите особености, които вече разгледахме и не е необходимо да ги повтаряме. По-важното е да видим, че според автора определянето на тези понятия има методологическо значение, тъй като те представят многоплановостта на ситуациите, които подтикват хората да защитават своите ценности и условия на живот, и подчертават особеностите на проява и степента на интензивност на всеки един от тези феномени [предизвикателство, опасност, заплаха и риск] (Бельков 2008: 31).

За да бъде, обаче, нашият анализ на несигурността и риска непротиворечив, т.е. освободен от несъвместими с цялостното ни разбиране представи, е необходимо определенията ни (и разбиранията ни) за несигурност, предизвикателство, опасност, заплаха и риск да боравят с едни и същи понятия и да имат сходно съдържание. Само по такъв начин можем да имаме завършена аналитична концепция и методология. Затова, след като вече сме дали съответното определение за риск, определенията за предизвикателство, опасност и заплаха могат да изглеждат по следния начин:

Предизвикателството е вид несигурност и представлява взаимозависимост, проявена в съотношението между обхвата на въздействие на дадена система и нейната среда върху необходим за системата ресурс, при което ресурсът, с който разполага системата, остава относително незасегнат и ѝ позволява да се съхрани, развива и преобразува такава, каквато е, съобразно вътрешните си потребности и закономерности.

Опасността е вид несигурност и представлява взаимозависимост, проявена в съотношението между обхвата на въздействие на дадена система и нейната среда върху достъпен за системата ресурс, което може да попречи или пречи на системата да се съхрани, развива и преобразува такава, каквато е, съобразно вътрешните си потребности и закономерности.

Заплахата е вид несигурност и представлява взаимозависимост, проявена в съотношението между обхвата на целенасочено въздействие на средата и дадена система върху достъпен за системата ресурс, което може да попречи или пречи на системата да се съхрани, развива и преобразува такава, каквато е, съобразно вътрешните си потребности и закономерности.

Разграниченията, вече разбрахме, са важни от аналитична гледна точка, тъй като ни показват условията и причините за проявата на отделните видове несигурност.

Пример 2. Възрастна жена в квартал с лоша слава

Възрастна жена навлиза вечер в квартал с лоша слава. В квартала върлува местна банда и трудно може да се оцелее след залез слънце. Старата дама е пресрещната от един от бандитите, който иска нейната чанта. Вътре, разбира се, има документи, пари и други ценности. Жената преминава от тъмната в осветената част на улицата. Бандитът я пресреща и там.

Кога в описаната ситуация се появява предизвикателство, опасност, заплаха и кога – риск?

Предизвикателство се появява при навлизането в опасния квартал. Опасността се появява при пребиваването в квартала с лоша слава поради вероятността да те срещне бандит. Искането на бандита да отнеме ценностите е заплаха. Рискът се появява при преминаването от тъмната в светлата част на улицата поради от загуба заради недостиг на ресурс – т.е. на средства за преодоляване на несигурността.

Но историята има продължение… и то не само едно! В първия вариант жената губи своята чанта. Нека не сме кръвожадни и я оставим жива. Жената се измъква от квартала, след като бандитът взема чантата ѝ. При втория вариант жената запазва своята чанта.

Обръща се към бандита, който я разпознава. Оказва се, че тя е майката на главатаря на бандата. В първия случай рискът е реален и е последван от загуба. Във втория жената разполага със собствен ресурс (своя син) и реален риск не съществува, рискът остава потенциален – все пак чантата може да бъде отнета: съществува неопределеност дали жената и бандитът ще влязат в такова взаимодействие, което да определи еднозначно ситуацията: т.е. жената да бъде разпозната от бандита като майка на главатаря на местната банда и затова не може да бъде обект на нападение.

Запомнете! Задача на анализа е да разкрие вида несигурност. Затова е необходимо да разграничим:

• предизвикателството, което се проявява в резултат от обективно влияние върху равновесието система-среда;
• опасността – при отрицателно влияние върху равновесието;
• заплахата – при преднамерено влияние върху равновесието;
• риска – при едновременно отрицателно влияние и недостиг на ресурс.

Какъв е смисълът на предложените разграничения между понятията? Смисълът се заключава в подпомагане на анализа и т.нар. предвиждане:

Предвиждаме предизвикателството при задаващо се неравновесие, опасността при очертаваща се отрицателна тенденция, заплахата при отрицателно въздействие, риска при недостиг на ресурс.

Задачата, която стои пред нас, е да изградим универсална представа за видовете несигурност без да пренасяме особеностите, на който и да е конкретен вид, върху другите видове. Едновременно с това трябва да имаме предвид, че:

Запомнете! Предизвикателството може да доведе или да съдържа опасност, опасността – заплаха, заплахата – риск! В този смисъл колкото и различни да са като видове, те представляват едно и също нещо – несигурност!

Рис. 2. Видове несигурност

Понятие за конфликтно взаимодействие

При разглеждане на понятията „сигурност“, „несигурност“, „предизвикателство“, „опасност“, „заплаха“ и „риск“ непрекъснато се налага да ги определяме чрез понятията „потребност“ и „ресурс“, както и производното „достъп до ресурс“. За да конкретизираме казаното до тук, е добре да си отговорим и на въпроса „Как потребностите, ресурсите и достъпът до ресурси определят проявите на риска и сигурността?“

Потребностите, ресурсите и достъпът до ресурси са в основата на всички взаимодействия, които влияят върху сигурността и могат да породят несигурност.

Обективна причина за съществуването на потребности е онова, което откриваме в съдържанието на понятието недостиг.

Запомнете! Недостигът може да бъде действителен или потенциален, но и в двата случая е израз на неудовлетворена потребност.

Неудовлетворената потребност прави дадена система действително или потенциално уязвима при поддържането на равновесие с окръжаващата я среда. Затова слабостта в резултат от неудовлетворена потребност наричат уязвимост. Наличието на недостиг е предпоставка за всяко взаимодействие, което нарушава равновесието в дадена среда и което стои в основата на всеки конфликт (сблъсък).

Пример 3. Информационен недостиг

Недостигът на информация за средата за сигурност е обективен подтик за разузнавателна активност. Активността на разузнавателните служби на дадена държава е заплаха за всяка държава, която е обект на тази активност. Наличието на такава заплаха е основание контраразузнавателните служби на разузнаваната държава да противодействат на всяко чуждо разузнаване.

Следователно, информационният недостиг е в основата и на сблъсъка между разузнаване и контраразузнаване, на т.нар. разузнавателно противоборство.

Между недостига, от една страна, и неравновесното взаимодействие и конфликта, от друга, стоят интересът, ценността и неделимостта на онова, което може да запълни недостига (Буртовая, сост. 2002: § 2.1, 3.2, 4.1). Става дума за съдържанието на понятието ресурс. Според Райън Крейгън, Дебора Крейгън и Пьотър Конечний причина за конфликтите са противоречията, свързани именно с ресурсите (Cragun et al. 2012: 43 etc.).

Ресурсът е в сърцевината на всяко противоречие и конфликт.

Противоречията са резултат от сблъсък на противоположни интереси. За едни противоречието може да е от жизнено значение заради потребността от определен ресурс, за други интересът към същия този ресурс може да е свързан главно с достъпа до него, за трети – интересът е преди всичко стратегически.

Конфликтът се разразява не толкова заради противоречията, а предимно заради едновременното влияние на факторите, появили се в представената по-долу последователност:

1. осъзнат недостиг на необходим ресурс;
2. неделим ресурс, необходим за запълване на недостига;
3. конфликтно противоречие, съвпадение на интересите на поне две лица или групи лица за придобиване на един и същ неделим ресурс;1
4. едновременни действия за придобиване на един и същ неделим ресурс от поне две лица или групи лица, действия, които са самият конфликт (по Буртовая, сост. 2002: § 3.1, § 5.1).

В този смисъл структурата на конфликтното взаимодействие можем да представим така:

Рис. 3. Структура на конфликтното взаимодействие

(идея по: Буртовая, сост. 2002: § 3.1, § 5.1)

Според Елена Буртовая фактори за конфликтите са: ограничените ресурси, подлежащи на разпределение; несъответствието между отговорности и задачи; неясното разпределение на права и задължения; некомпетентността и несъответствието ѝ с придобития социален статус; неправилният стил на ръководство; несъгласуваността на целите; неразвитите етични норми; лошите комуникации; лошите условия на труд; неподготвеността за иновации и др. Интересът, ценността и неделимостта на необходимия ресурс превръщат недостига в предпоставка за конфликт. Осъзнаването на даден ресурс като неделим за поне две заинтересовани страни неизбежно поражда конфликтно противоречие между съперниците, а действията им за придобиването му прерастват в конфликт (по Буртовая, сост. 2002: § 2.1, 3.1, 3.2, 4.1, 5.1, 5.2).

Къде в конфликтното взаимодействие се появяват

несигурността и рискът?

В съотношенията!

Което означава, че за да анализираме несигурността и риска, свързани с дадено конфликтно, пък и не само конфликтно, взаимодействие, е необходимо:

1. Да определим обема или/и стойността на действително или потенциално недостигащ ресурс за всяка страна в конфликта.
2. Да сравним обема или/и стойността на недостигащите и достъпните ресурси между отделните страни, с което да установим степента на тяхното преимущество или уязвимост една спрямо друга в конфликта.
3. Да сравним и преценим мотивацията на всяка страна в конфликта, силата на нейния интерес, степента на осъзнаване на потребността от желания неделим недостигащ и достъпен ресурс, остротата на конфликтното противоречие за всяка страна.
4. Да сравним и преценим обхвата на действията, усилията на всяка страна в конфликта за придобиване на неделимия ресурс.
5. Да сравним и преценим резултатите от конфликтното взаимодействие за всяка от страните в конфликта.

Обобщение

Как изградихме до тук нашето ново разбиране за риска и неговия анализ като вид несигурност? Като разбрахме, че:

1. Общоприетите представи за риска са недостатъчни за решаване на парадокса, наречен „Сценарий за гладка гума“. Защото рискът не може и не бива да бъде определян чрез неговите резултати – нежелана загуба или нежелан провал.

2. В резултат от критична оценка на общоприетите представи можем хармонично да включим установените съществени характеристики на риска в едно по-добро определение за него като вид несигурност. Новото определение за риска е достатъчно конкретно и предметно, така че запазва възможностите за неговата математическа обработка и количествен анализ.

3. Несигурността, подобно на сигурността, е взаимозависимост, при която съотношението, в което се проявява, между достъпен и необходим ресурс за дадена система, е неблагоприятно за запазването, развитието и преобразуването ѝ в средата, в която се намира. Защото сигурността се отнася до наличието на достатъчно достъпен ресурс за дадена система, за да може тя да се съхрани, развива и преобразува във взаимодействията с нейната среда, съобразно вътрешните си потребности и закономерности.

4. Несигурността се отнася до действителния или потенциалния недостиг на ресурс за дадена система, което обективно или субективно ѝ пречи да се съхрани, развива и преобразува във взаимодействията с нейната среда, съобразно вътрешните си потребности и закономерности.

5. Предизвикателството се отнася предимно до необходимия ресурс, опасността – до съотношението достъпен-необходим ресурс, заплахата – до достъпния, а рискът – до недостигащия ресурс.

6. В съдържанието на понятията „опасност“, „заплаха“ и „риск“ са отразени едновременно тяхното единство като вид „несигурност“ и тяхната противоположност със сигурността.

7. Конфликтното взаимодействие се поражда чрез последователното наслагване на няколко обстоятелства: действителен или потенциален недостиг на ресурс, наличие на обективно или субективно неделим ресурс, конфликтно противоречие въз основа на съвпадащи интереси спрямо един и същ неделим ресурс и едновременни действия на повече от една страна за придобиване на един и същ неделим ресурс.

Бележка:

[1] Настоящата разработка обобщава и обогатява следните предхождащи я разработки:

1. Гюров, Румен. Разпознаване на риска, с. 82-90. – В: Сборник научни трудове. Том първи. София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2016, ISSN 1314-9105, url.
2. Гюров, Румен. Трета глава. Разпознаване на риска, с. 35-48. − В: Гюров, Румен. Овладяване на риска. Монография. София: Авангард Прима, 2018, 170 с., ISBN 978-619-160-943-7.
3. Гюров, Румен. Глава III. Понятие за риск, с. 65-86. – В: Матричен анализ на риска и сигурността. Учебник. София: Джей Пойнт Плюс, 2020, 290 с., ISBN 978-619-188-457-5.
4. Гюров, Румен. Рискове и стандарти. София: Studia Analytica, 07.12.2014, url.
5. Гюров, Румен. Разпознаване на риска: отново за определенията. София: Studia Analytica, 14.03.2015.
6. Гюров, Румен. Управление на риска: предистория, стандартизация, критика. София: Studia Analytica, 26.01.2019.
7. Гюров, Румен. Разпознаване на риска. София: Studia Analytica, 14.04.2019.

Източници:

1. БДС 2011: БДС ISO 31000:2011 – Управление на риска. Принципи и указания.

2. БДС 2018: БДС ISO 31000:2018 – Управление на риска. Указания.

3. БДС 31010: EN ISO 31010:2010 – Управление на риска. Методи за оценяване на риска (IEC/ISO 31010:2009).

4. БДС 73: СД Ръководство 73 на ISO:2011 – Управление на риска. Речник (ISO Guide 73:2009).

5. Бельков 2008: Бельков, Олег Алексеевич. Предварение к теории (концепции) национальной безопасности. – Военно-философский вестник. Журнал Военно-Философского Общества Национальной Ассоциации объединений офицеров запаса Вооруженных Сил (МЕГАПИР). Научно-популярный журнал, No. 2 [02], декабрь 2008, с. 30-36, megapir.info, PDF, 152 с., доступ: 13.03.2020, url.

6. Буртовая, сост. 2002: Буртовая, Елена (сост.). Конфликтология (учебное пособие). Москва, 2002, i-u.ru, MSWord, 578 с., доступ: 11.11.2001.

7. Георгиев 2015: Георгиев, Юлий. Управление на риска в сигурността. Второ преработено и допълнено издание. София: Изток – Запад, 2015, 316 с.

8. Зафирова 2008: Зафирова, Цвета. Рискът в стратегическия избор: идентификация и управление. – сб. Научни трудове на Русенския университет. Русе, 2008, том 47, серия 6.1, с. 17-21, conf.uni-ruse.bg, PDF, 5 с., достъп: 31.07.2017, url.

9. ЗБНБ: Закон за Българската народна банка (ЗБНБ). Обн. ДВ, бр. 46 от 10.06.1997 г., в сила от 10.06.1997 г., доп., бр. 49 от 29.04.1998 г., изм. и доп., бр. 153 от 23.12.1998 г., в сила от 01.01.1999 г., изм., бр. 20 от 05.03.1999 г., в сила от 05.07.1999 г., доп., бр. 54 от 15.06.1999 г., изм., бр. 109 от 18.12.2001 г., в сила от 01.01.2002 г., изм. и доп., бр. 45 от 30.04.2002 г., бр. 10 от 28.01.2005 г., доп., бр. 39 от 10.05.2005 г., изм. и доп., бр. 37 от 05.05.2006 г., в сила от 01.07.2006 г., бр. 59 от 21.07.2006 г., в сила от 01.01.2007 г., бр. 108 от 29.12.2006 г., в сила от 01.01.2007 г., изм., бр. 52 от 29.06.2007 г., в сила от 01.11.2007 г., бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г., доп., бр. 24 от 31.03.2009 г., в сила от 31.03.2009 г., бр. 42 от 5.06.2009 г., бр. 44 от 12.06.2009 г., в сила от 12.06.2009 г., изм., бр. 97 от 10.12.2010 г., в сила от 10.12.2010 г., изм. и доп., бр. 101 от 28.12.2010 г., в сила от 30.06.2011 г., изм., бр. 48 от 27.06.2015 г., в сила от 27.06.2015 г., доп., бр. 62 от 14.08.2015 г., в сила от 14.08.2015 г., изм. и доп., бр. 51 от 05.07.2016 г., бр. 59 от 29.07.2016 г., бр. 97 от 05.12.2017 г., в сила от 05.12.2017 г., доп., бр. 103 от 28.12.2017 г., в сила от 01.01.2018 г. Източник: Българска народна банка, BNB.bg, достъп: 18.01.2018 г.

10. ЗКИ: Закон за кредитните институции (ЗКИ). Обн. ДВ, бр. 59 от 21.07.2006 г., в сила от 01.01.2007 г., доп., бр. 105 от 22.12.2006 г., в сила от 01.01.2007 г., изм. и доп., бр. 52 от 29.06.2007 г., в сила от 01.11.2007 г., изм., бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г., бр. 109 от 20.12.2007 г., в сила от 01.01.2008 г., бр. 69 от 05.08.2008 г., изм. и доп., бр. 23 от 27.03.2009 г., в сила от 01.11.2009 г., бр. 24 от 31.03.2009 г., в сила от 31.03.2009 г., бр. 44 от 12.06.2009 г., в сила от 12.06.2009 г., изм., бр. 93 от 24.11.2009 г., в сила от 25.12.2009 г., бр. 95 от 01.12.2009 г., в сила от 01.12.2009 г., изм. и доп., бр. 94 от 30.11.2010 г., в сила от 31.12.2010 г., бр. 101 от 28.12.2010 г., в сила от 30.04.2011 г., доп., бр. 77 от 04.10.2011 г., изм. и доп., бр. 105 от 29.12.2011 г., изм., бр. 38 от 18.05.2012 г., в сила от 19.11.2012 г., бр. 44 от 12.06.2012 г., в сила от 01.07.2012 г., бр. 52 от 14.06.2013 г., в сила от 14.06.2013 г., изм. и доп., бр. 70 от 9.08.2013 г., доп., бр. 109 от 20.12.2013 г., в сила от 01.01.2014 г., бр. 22 от 11.03.2014 г., в сила от 11.03.2014 г., изм. и доп., бр. 27 от 25.03.2014 г., доп., бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г., изм., бр. 53 от 27.06.2014 г., бр. 14 от 20.02.2015 г., доп., бр. 22 от 24.03.2015 г., в сила от 24.03.2015 г., изм. и доп., бр. 50 от 03.07.2015 г., бр. 62 от 14.08.2015 г., в сила от 14.08.2015 г., доп., бр. 94 от 04.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г., изм. и доп., бр. 33 от 26.04.2016 г., в сила от 26.04.2016 г., бр. 59 от 29.07.2016 г., доп., бр. 62 от 09.08.2016 г., в сила от 09.08.2016 г., изм., бр. 81 от 14.10.2016 г., в сила от 14.10.2016 г., изм. и доп., бр. 95 от 29.11.2016 г., бр. 98 от 9.12.2016 г., в сила от 01.01.2017 г., изм., бр. 63 от 04.08.2017 г., в сила от 04.08.2017 г., изм. и доп., бр. 97 от 05.12.2017 г., в сила от 05.12.2017 г., доп., бр. 103 от 28.12.2017 г., в сила от 01.01.2018 г. Източник: Българска народна банка, BNB.bg, достъп 18.01.2018 г.

11. ЗКПО: Закон за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО). Обн. ДВ, бр. 105 от 22.12.2006 г., в сила от 01.01.2007 г., изм. и доп., бр. 52 от 29.06.2007 г., в сила от 01.11.2007 г., доп., бр. 108 от 19.12.2007 г., в сила от 01.01.2007 г., изм. и доп., бр. 110 от 21.12.2007 г., в сила от 01.01.2008 г., бр. 69 от 05.08.2008 г., в сила от 01.01.2009 г., бр. 106 от 12.12.2008 г., в сила от 01.01.2009 г., бр. 32 от 28.04.2009 г., в сила от 01.01.2010 г., изм., бр. 35 от 12.05.2009 г., в сила от 12.05.2009 г., изм. и доп., бр. 95 от 01.12.2009 г., в сила от 01.01.2010 г., бр. 94 от 30.11.2010 г., в сила от 01.01.2011 г., бр. 19 от 08.03.2011 г., в сила от 08.03.2011 г., доп., бр. 31 от 15.04.2011 г., в сила от 01.01.2011 г., бр. 35 от 03.05.2011 г., в сила от 03.05.2011 г., изм., бр. 51 от 5.07.2011 г., бр. 77 от 04.10.2011 г., изм. и доп., бр. 99 от 16.12.2011 г., в сила от 01.01.2012 г., бр. 40 от 29.05.2012 г., в сила от 01.07.2012 г., бр. 94 от 30.11.2012 г., в сила от 01.01.2013 г., доп., бр. 15 от 15.02.2013 г., в сила от 01.01.2013 г., бр. 16 от 19.02.2013 г., изм. и доп., бр. 23 от 08.03.2013 г., в сила от 08.03.2013 г., бр. 68 от 02.08.2013 г., в сила от 01.01.2014 г., доп., бр. 91 от 18.10.2013 г., в сила от 01.07.2013 г., изм. и доп., бр. 100 от 19.11.2013 г., в сила от 01.01.2014 г., бр. 109 от 20.12.2013 г., в сила от 01.01.2014 г., бр. 1 от 03.01.2014 г., в сила от 01.01.2014 г., бр. 105 от 19.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г., доп., бр. 107 от 24.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г., изм., бр. 12 от 13.02.2015 г., изм. и доп., бр. 22 от 24.03.2015 г., в сила от 01.01.2014 г., изм., бр. 35 от 15.05.2015 г., в сила от 15.05.2015 г., бр. 79 от 13.10.2015 г., в сила от 01.08.2016 г., изм. и доп., бр. 95 от 08.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г., доп., бр. 32 от 22.04.2016 г., в сила от 01.01.2017 г., изм., бр. 74 от 20.09.2016 г., в сила от 01.01.2018 г., изм. и доп., бр. 75 от 27.09.2016 г., в сила от 01.01.2016 г., бр. 97 от 06.12.2016 г., в сила от 01.01.2017 г., изм., бр. 58 от 18.07.2017 г., в сила от 18.07.2017 г., бр. 85 от 24.10.2017 г., бр. 92 от 17.11.2017 г., в сила от 01.01.2018 г., бр. 97 от 05.12.2017 г., в сила от 01.01.2018 г., доп., бр. 103 от 28.12.2017 г., в сила от 01.01.2018 г. Източник: Национална агенция за приходите, NAP.bg, достъп: 18.01.2018 г.

12. ЗПФИ: Закон за пазарите на финансови инструменти (ЗПФИ). Обн. ДВ, бр. 52 от 29.06.2007 г., в сила от 01.11.2007 г., изм., бр. 109 от 20.12.2007 г., в сила от 01.01.2008 г., бр. 69 от 05.08.2008 г., изм. и доп., бр. 24 от 31.03.2009 г., в сила от 31.03.2009 г., изм., бр. 93 от 24.11.2009 г., в сила от 25.12.2009 г., бр. 95 от 01.12.2009 г., в сила от 01.12.2009 г., изм. и доп., бр. 43 от 08.06.2010 г., бр. 77 от 04.10.2011 г., бр. 21 от 13.03.2012 г., изм., бр. 38 от 18.05.2012 г., в сила от 19.11.2012 г., изм. и доп., бр. 103 от 28.12.2012 г., доп., бр. 70 от 09.08.2013 г., изм. и доп., бр. 109 от 20.12.2013 г., в сила от 20.12.2013 г., бр. 22 от 11.03.2014 г., в сила от 11.03.2014 г., изм., бр. 53 от 27.06.2014 г., бр. 14 от 20.02.2015 г., изм. и доп., бр. 34 от 12.05.2015 г., бр. 62 от 14.08.2015 г., в сила от 14.08.2015 г., бр. 94 от 04.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г., бр. 42 от 03.06.2016 г., изм., бр. 48 от 24.06.2016 г., в сила от 01.07.2016 г., изм. и доп., бр. 76 от 30.09.2016 г., в сила от 30.09.2016 г., бр. 62 от 01.08.2017 г., бр. 95 от 28.11.2017 г., в сила от 01.01.2018 г., доп., бр. 103 от 28.12.2017 г., в сила от 01.01.2018 г. Източник: Комисия за финансов надзор, FSC.bg, достъп: 18.01.2018 г.

13. ЗФУКПС: Закон за финансовото управление и контрол в публичния сектор (ЗФУКПС). Обн. ДВ, бр. 21 от 10.03.2006 г., доп., бр. 42 от 05.06.2009 г., изм. и доп., бр. 54 от 16.07.2010 г., доп., бр. 98 от 13.12.2011 г., в сила от 01.01.2012 г., изм., бр. 15 от 15.02.2013 г., в сила от 01.01.2014 г., бр. 43 от 07.06.2016 г., бр. 95 от 29.11.2016 г. Източник: Изпълнителна агенция „Одит на средствата от Европейския съюз“, Министерство на финансите, AEUF.minfin.bg, достъп: 22.01.2018 г.

14. Иванов и др. 2008: Иванов, Андрей Анатольевич, Станислав Янович Олейников и Сергей Александрович Бочаров. Риск-менеджмент. Учебно-методический комплекс. Москва, 2008, 193 с., elibrary.bsu.az, PDF, 193 с., доступ: 03.12.2017.

15. Ким, Моборньо 2018: Ким, У. Чан, и Рене Моборньо. Стратегията „Син океан“. София: Локус Пъблишинг, 2018, 278 с.

16. Наредба № 2096/2006, отм.: Наредба № 2096 от 05.12.2006 г. за условията и реда за издаване и отнемане на свидетелство за извършване на аеронавигационно обслужване в обслужваното гражданско въздушно пространство на Република България. В сила от 19.12.2006 г. Издадена от Министерството на транспорта. Обн. ДВ, бр. 102 от 19.12.2006 г., отм., бр. 46 от 19.06.2012 г. Източник: Lex.bg, достъп: 19.04.2020.

17. Наредба № 34/2006: Наредба № 34 от 04.10.2006 г. за условията за сключване на сделки за намаляване на инвестиционния риск, свързан с активите на фонд за допълнително пенсионно осигуряване и за изискванията и ограниченията към тези сделки. Издадена от Комисията за финансов надзор. Обн. ДВ, бр. 86 от 24.10.2006г., изм., бр. 29 от 18.03.2008 г., изм., бр. 53 от 11.07.2009 г., изм. и доп., бр. 21 от 09.03.2018 г., изм., бр. 41 от 21.05.2019 г., изм. и доп., бр. 8 от 28.01.2020 г. Източник: Lex.bg, достъп: 19.04.2020.

18. Наредба № 5/1999: Наредба № 5 от 11.05.1999 г. за реда, начина и периодичността на извършване на оценка на риска. Издадена от министъра на труда и социалната политика и министъра на здравеопазването. Обн. ДВ, бр. 47 от 21.05.1999 г. Източник: Lex.bg, достъп: 19.04.2020.

19. Слатински 2019: Слатински, Николай. Рискът: новото име на сигурността. София: Изток – Запад, 2019, 864 с.

20. Шумейкър 2005: Шумейкър, Пол Дж. Х. Как да спечелим от несигур-ността. Стратегии за успех независимо от онова, което ни носи бъдещето. С Робърт Е. Гюнтер. София: Класика и стил, 2005, 338 с.

21. Anderson et al. 2009: Anderson, Richard, et al. Risk Management and Corporate Governance. OECD, 30.04.2009, oecd.org, PDF, 49 p., access: 18.04.2014, url.

22. AS/NZS 2009: Risk Management – Principles and Guidelines. AS/NZS ISO 31000:2009. Free Sample. Australian/New Zealand StandardTM, Jointly published by Standards Australia, GPO Box 476, Sydney, NSW 2001 and Standards New Zealand, Private Bag 2439, Wellington 6140, 20.11.2009, sherq.org, PDF, 10 p., access: 18.04.2014, url.

23. Bi 2014: Bi Wei. The Origin and Evolvement of Chinese Characters. – Gdańskie Studia Azji Wschodniej 2014/5, pp. 33-44, ejournals.eu, 3 - GSAW z. 5, PDF, 12 p., access 30.07.2017, url.

24. Carmona et al. 2007: Carmona, Jack Burga, et al. Strategic Management Toolkit. Handbook. From Mission to Action. Management Series for Microfinance Institutions. Warsaw: Microfinance Centre for Central and Eastern Europe and the New Independent States, March 2007, microfinancegateway.org, PDF, 110 p., access: 14.12.2017, url.

25. Cragun et al. 2012: Cragun, Ryan, et al. Introduction to Sociology. Wikibook. Wikibooks.org, upload.wikimedia.org, 11.08.2012, PDF, 443 p., access: 04.10.2014, url.

26. CSS 2008: Risk Analysis. Focal Report 1. Zurich, ETH – Swiss Federal Institute of Technology, Center for Security Studies (CSS), Crisis and Risk Network (CRN), 2008, bevoelkerungsschutz.admin.ch, PDF, 34 p., access: 18.01.2015, url.

27. Damodaran 2010: Damodaran, Aswath. Risk Management: A Corporate Governance Manual. New York, 2010, people.stern.nyu.edu, PDF, 113 p., access: 18.04.2014, url.

28. FAIRWiki: site: fairwiki.riskmanagementinsight.com, articles: The Bald Tire Scenario, access: 18.01.2015.

29. Fineman 2010: Fineman, Milijana. Improved Risk Analysis for Large Projects: Bayesian Networks Approach. Queen Mary University of London, 2010, qmro.qmul.ac.uk, PDF, 202 p., access: 18.04.2014, url.

30. IFRC 2012: Community Early Warning Systems: Guiding Principles. Geneva: International Federation of Red Cross and Red Crescent Societies (IFRC), 2012, ifrc.org, PDF, 84 р., access: 06.09.2014, url.

31. IMF et al. 2009: Guidance to Assess the Systemic Importance of Financial Institutions, Markets and Instruments: Initial Considerations. Report to the G-20 Finance Ministers and Central Bank Governors. Prepared by: Staff of the International Monetary Fund and the Bank for International Settlements, and the Secretariat of the Financial Stability Board, October 2009, imf.org, access: 15.10.2017, PDF, 29 p., access: 17.05.2020, url.

32. Isoherranen 2012: Isoherranen, Ville. Strategy Analysis Frameworks for Strategy Orientation and Focus. Oulu, Finland: University of Oulu, Faculty of Technology, Department of Industrial Engineering and Management, 2012, jultika.oulu.fi, PDF, 80 p., access: 14.02.2013, url.

33. Jones 2005: Jones, Jack A. An Introduction to Factor Analysis of Information Risk (FAIR). A Framework for Understanding, Analyzing, and Measuring Information Risk. Draft. Washington: FAIR Institute, Risk Management Insight LLC (RMI), 2005, theartofservicelab.s3.amazonaws.com, PDF, 76 p., access: 05.11.2017, url.

34. Kim, Mauborgne 2005: Kim, W. Chan, and Renée Mauborgne. Blue Ocean Strategy: From Theory to Practice, California Management Review, vol. 47, No. 3, Reprint Series, pp. 105-121, Berkeley, University of California, Haas School of Business, spring 2005, semanticscholar.org (researchgate.net), PDF, 21 p., access: 18.12.2017, url.

35. Knight 1964: Knight, Frank. Risk, Uncertainty and Profit. Reprints of Economic Classics. New York: Augustus M. Kelley, Bookseller, 1964, mises.org, PDF, 445 p., access: 30.07.2017, url.

36. Kruger 2010: Kruger, Jean-Pierre. A Study of Strategic Intelligence as a Strategic Management Tool in the Long-term Insurance Industry in South Africa. University of South Africa, January 2010, uir.unisa.ac.za, PDF, 376 p., access: 14.02.2013, url.

37. Matthews et al., eds. 2008: Matthews, Helen, et al. (eds.). Operational Risk. CIMA: Topic Gateway series No. 51. Prepared by Helen Matthews and Technical Information Service, September 2008, cimaglobal.com, PDF, 14 p., access: 31.07.2017, url.

38. Queensland 2007: Risk Management Code of Practice 2007. Hazard Identification. Supplement 1. Queensland, Queensland Government, Department of Employment and Industrial Relations, Workplace Health and Safety Queensland, 2007, mtpinnacle.com, PDF, 25 p., access: 18.01.2017, url.

39. Rhydderch et al. 2009: Rhydderch, Alun, et al. Scenario Planning. Guidance Note. Foresight Horizon Scanning Centre, Government Office for Science, October 2009, bis.gov.uk, PDF, pp. 11-13, access: 22.10.2017, url.

40. U.S. DAU 2006: Risk Management Guide for DoD Acquisition. Sixth Edition (Version 1.0). Fort Belvoir (Virginia, USA): Department of Defense, Defense Acquisition University, August 2006, dau.mil, PDF, 40 p., access: 21.02.2015, url.

41. U.S. DHS 2008: U.S. DHS Risk Lexicon. U.S. Department of Homeland Security, Risk Steering Committee, September 2008, dhs.gov, PDF, 60 p., access: 05.11.2017, access: 05.11.2017, url.

42. U.S. DHS 2010: U.S. DHS Risk Lexicon – 2010 Edition. Department of Homeland Security, Risk Steering Committee, September 2010, dhs.gov, PDF, 72 p., access: 02.03.2015, url.

43. Vermont 2012: Guide to Risk Assessment & Response. The University of Vermont, Enterprise Risk Management Program, August 16, 2012, uvm.edu, PDF, 30 p., access: 15.10.2017, url.

44. Zegers, Murombezi 2004: Zegers, Robert, and Cornelius Murombezi. Strategic Management. Jordanian Edition. Adapted by Mahmoud al-Sayyed. Amman, The Hashemite Kingdom of Jordan, 2004, ISBN 9957-447-06-8, pdf.usaid.gov, PDF, 174 p., access: 22.10.2017, url.


© Оригинална публикация: 23.07.2022


Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Измерване, изчисляване и преценка на риска и сигурността. София: Studia Analytica, 18.08.2024, ред. 13.10.2024, url.
2. Гюров, Румен. Ново разбиране за сигурността. София: Studia Analytica, 17.04.2022, url.
3. Гюров, Румен. Превръщане на анализа в наука. София: Studia Analytica, 05.11.2022, url.