Методология за оценка на средата за сигурност

Румен Гюров

(изтегляне)

Глобалната промяна: необходимост от системен подход

Глобализацията създава нова среда за сигурност, тъй като се отразява върху баланса на силите, които могат да доведат до конфликт (външен или вътрешен, или и двата) и до промяна в способността за защита на националните интереси (Kirshner (ed.) 2006: 2).

Глобализацията изостря дилемите фрагментация-интеграция, локализация-глобализация и децентрализация-централизация в средата за сигурност. В контекста на тези дилеми някои международни организации, местни правителства, неправителствени организации и големи транснационални компании оспорват суверенитета на националната държава. Смята се, че националната държава губи част от своята власт в полза на международни организации и местно самоуправление, а благодарение на Информационната епоха възникват нови центрове на властта около неправителствени организации и транснационални корпорации (Kugler et al. 2001, vol. I: 15, 39–40). Силата на последните е внушителна и съизмерима със силата на държавата: пазарната стойност на Майкрософт и Дженеръл Илектрик, например, е такава, че оставя далеч зад себе си БВП на редица държави (Kugler et al. 2001, vol. I: 40).

Информационният компонент създава несигурност в глобалния свят поради възможността от нанасяне на удар с мултиплициращ ефект главно по две специфични и особено уязвими направления в средата за сигурност: киберпространството с неговата инфраструктура и икономическо значение и идеологията с нейните носители и обществен резонанс. В едното направление свръхпроводимостта на информационната среда създава опасност изненадваща кибератака да блокира стратегически важни отрасли на икономиката и държавното управление; в другото – деструктивни идеи да манипулират масовото съзнание във вреда на обществото (Quille et al. 2005: 5–7 (9–11).

Дилемите на сигурността пораждат допълнителни опасения. Актуална сила придобиват старите предизвикателства и заплахи. Анализатори ги виждат в някои ескалиращи стари тенденции, придобиващи асиметрични траектории: демографска криза, пролиферация на военни технологии и оръжия, нарастване на броя транснационални фактори (актори: лица или структури), недостиг и лавинообразно нарастващо търсене на енергийни и други суровинни източници, бавноразвиващи се международни институции (Kugler 2001: 8; Drew, Snow 2006: 180–184). В анализите на средата за сигурност се появяват нови, нетрадиционни заплахи: замърсяване на околната среда, намаляване на озоновия слой, глобално затопляне и миграции от нежелани бежанци (Sachs 2003).

Асиметричното изкривяване на средата за сигурност усложнява нейния анализ. Ако през Студената война е ясно кой е противникът и не толкова ясно какво възнамерява да предприеме, то в новата глобална среда за сигурност е повече ясно какво може да бъде предприето във вреда на сигурността и по-малко ясно кой възнамерява да го предприеме (Drew, Snow 2006: 221–223). Затова предвиждането на източника на промените, предизвикателствата и заплахите става все по-трудно.

Източниците на несигурност се търсят на макроравнище, чрез структуриране на средата за сигурност, в която водещи американски анализатори обособяват няколко региона и групи държави с различна степен на вероятност и с различна специфика на проява на несигурността:

1. Либерално-демократична общност от нации, които живеят в условията на демокрация и приемат принципите на свободната търговия и сътрудничеството: между 80 и 100 държави от Северна Америка, Европейския съюз, по-голямата част от Източна Азия и южната част на Латинска Америка. Ядрото на тази общност е от около 30 държави, обединени около Европейския съюз, САЩ, Канада, Япония и малка част от азиатските държави, в които БВП на глава от населението надхвърля 20 000 USD при 7000 USD средно за света.
2. Общност от необхванати от глобализацията нации: Субсахарска Африка, Големия Близък изток, северната част на Латинска Америка и някои самоизолирали се държави (например Северна Корея).
3. Общност от силни самостоятелни нации, сред които Китай, Индия, Русия и Иран, чието развитие зависи от това как те вписват националните си интереси в процесите на глобализация (Kugler et al. 2001, vol. I: 18).

Сложната взаимовръзка между националната сигурност и нейната среда, повлияна от глобализацията, изисква обобщаване на натрупания опит и прилагане на подход, който да позволи адекватна оценка на несигурността. Тенденциите, породени от глобалната промяна, понастоящем са относително ясно очертани и това позволява формулирането на някои оценки и принципи:

1. Процесите в глобалния свят са по-важни от структурите, тъй като процесите променят структурите и промяната на средата вбъдеще може да бъде уловена единствено чрез улавяне на промяната в процесите.
2. Промените в глобалната среда за сигурност са ускорени (и ускоряващи се) в резултат от глобализацията.
3. Светът е разделен на два огромни дяла: обхванат и необхванат от глобализацията свят.
4. Необхванатият от глобализацията свят се разглежда като глобален източник на несигурност.
5. Несигурността в необхванатия от глобализацията свят се възприема като предизвикателство, което трябва да бъде посрещнато и преодоляно от лидера (лидерите) в глобализирания дял на света.
6. Овладяването на източниците на несигурност е от ключово значение за по-нататъшния напредък в целия свят (Kugler et al. 2001, vol. I: 78–105).

Щрихираната по такъв начин онтологическа картина все още предстои да бъде окончателно нарисувана, след като бъде ясно определена схемата, която закономерно я създава.

Системна онтология

Настоящата разработка подчертава, че най-важните същностни характеристики на съвременната онтологическа парадигма на сигурността са кризата на идентичността и закономерностите на културната промяна. Адекватният и конкретен анализ на новата среда за сигурност и несигурността, породена в нея, тепърва следва да докаже или отхвърли това. За целта е възможно да бъде приложен един „стар“, добре разработен и непрекъснато развиващ се подход, основан върху общата теория на системите (ОТС) – системният подход.

Общата теорията на системите описва света като системна онтология, стреми се да постигне т. нар. системен идеал – рационален светоглед, основан върху закона за системността (Урманцев и др. 1988: 5–6, 112), който гласи, че всеки обект е обект-система и принадлежи на поне една система от обекти от един и същ род (Урманцев и др. 1988: 4). Светът, всяка част от действителността, всеки обект могат да бъдат разглеждани като системи, подчинени на закона за системността. Фундаменталното понятие система в ОТС може да бъде определено по различни начини, еднакво правомерни методологически:

1. Системата е съществуващо обособено единно цяло между първични елементи, определени по някакъв признак, въз основа на тяхното съчетание (композиция) в особени отношения, представляващи прояви на дадена закономерност при определени условия (Урманцев и др. 1988: 44–45).
2. Системата е единно множество от обекти, изградено въз основа на отношения, които произтичат от определени закони, като обектите са обособени на дадени основания от универсум първични елементи, при което всеки обект също представлява система (Урманцев и др. 1988: 51).
3. Системата е закономерно изградено и съществуващо множество от обекти, които също представляват системи (Урманцев и др. 1988: 47).

Каквото и определение на понятието система да бъде дадено, то трябва да описва (представено в консистентен на настоящата разработка вид) съществуването на:

• неизбежна принадлежност на всеки елемент от действителността към поне една система от елементи от един и същ род (U);
• първични елементи, неделими на строго определено изследователско равнище (х);
• отношения на единство – връзка между елементите, обособяваща ги като единно цяло (Δ);
• ограничителни условия спрямо единството: законите на композицията – аксиомите на връзката, порядъка, сходството, непрекъснатостта, паралелността и техните производни (Р).

Всъщност принципът на формулиране на определение за система е и принцип на открояване на системните характеристики на всеки обект и на всяка съвкупност от обекти на изследване (Урманцев и др. 1988: 4–5, 48–49).

Преобразувания: взаимодействия и отношения

Методологически полезно постижение на системологията е конципирането на четирите основни вида преобразувания, които търпят системите. „Съществуват само четири основни преобразувания на обекта-система в рамките на система от обекти от един и същ род, а именно: тъждествено, количествено, качествено, относително или, което е същото, преобразование в себе си, на количеството, на качеството, на отношенията на „първичните“ елементи.“ „Обектът-система по силата на своето съществуване или е в покой, или се изменя. В първия случай благодарение на тъждественото преобразование той непрекъснато преминава в себе си, а във втория – в обекти-системи от качествено еднакъв (един и същ) род или от различни родове“ (Урманцев и др. 1988: 53).

Наименованията на видовете системни преобразувания сами по себе си говорят за съдържанието на понятията: за неизменност на обекта при тъждествените преобразувания, за промяна на количествени величини в обекта при количествените, на качествени характеристики – при качествените, на подредбата между отделните елементи – при относителните преобразувания.

Комбинацията от четирите основни преобразувания – всяко с по 1, с по 2 или с по 3 от останалите, дава 11 производни преобразувания или общо 15:

Основни: (1) тъждествени (Т), (2) количествени (Кл), (3) качествени (Кч),
(4) относителни (О).

Производни: (5) количествени-качествени (КлКч), (6) количествени-относителни (КлО),
(7) качествени-относителни (КчО), (8) количествени-качествени-относителни (КлКчО),
(9) тъждествени-количествени (ТКл), (10) тъждествени-качествени (ТКч), (11) тъждествени-относителни (ТО), (12) тъждествени-количествени-качествени (ТКлКч), (13) тъждествени-количествени-относителни (ТКлО), (14) тъждествени-качествени-относителни,
(15) тъждествени-количествени-качествени-относителни.

При разглеждане на системните преобразувания се вижда, че съчетаването на тъждествените с останалите преобразувания практически означава извършване на останалите преобразувания и техните производни сами по себе си. В тези случаи няма разлика между резултатите от останалите преобразувания, извършени реално сами по себе си (№№ 1-8 от горното изброяване), и резултатите от същите преобразувания, извършени заедно с тъждествените (№№ 9-15 от същото изброяване).

Основният закон на системните преобразувания гласи, че обектът-система преминава в себе си, т. е. остава неизменен, благодарение на проявата на дадена закономерност в тъждествени преобразувания или преминава в друг обект-система, т. е. променя се по същата закономерност, благодарение на едно и само едно от седем преобразувания на всички или на част от неговите „първични” елементи – благодарение на преобразувания на тяхното: количество; качество; отношения; количество и качество; количество и отношения; качество и отношения; количество, качество и отношения (Урманцев и др. 1988: 54).

Независимо от всички изменения винаги следва да бъде вземано предвид и действието на закона за системното сходство, т. е. „каквито и превръщания да изпитват обектите-системи, системното сходство както със самите себе си, така и с други обекти-системи се запазва“ (Урманцев и др. 1988: 87). Законът за системното сходство показва, че сходството между обектите невинаги е сходство по причина на родство или на еднакви условия на съществуване. Причина за сходството може да бъде сходство между системността на обектите, системното сходство (Урманцев и др. 1988: 96). Благодарение на такова разбиране за системността става възможно по-прецизното прилагане на абстрахирането, конкретизирането, логическия закон на транзитивността и аналогията при обяснение на сходства, съответно на основата на отношения на независимост, предметна връзка между нещата и фактически предпоставки за традуктивен извод. Разглеждането на възможността за системно сходство е и възможност за избягване на когнитивни грешки, изразяващи се в изкривено разбиране за причинноследствените връзки.

Според ОТС на всяка система са присъщи, както отношения на противоречие, така и отношения на непротиворечие, като всяко от тези отношения представлява подсистема едновременно от противоречия и непротиворечия (Урманцев и др. 1988: 98–101). Отнесено към качеството „сигурност“, проявено във взаимодействието, това означава, че сигурността е резултат (мяра), както от (за) преодоляване на противоречия, така и от (за) утвърждаване на непротиворечиви отношения между взаимодействащите си системи (между нацията и глобалната и международната среда за сигурност, между системата за сигурност и националната и международната среда за сигурност и пр.).

Средата за сигурност като системна онтология

За да може да бъде видяна средата за сигурност като системна онтология, ОТС трябва да бъде приложена едновременно спрямо отразеното дотук разбиране за сигурността, националната сигурност и средата за сигурност.

Преди всичко средата за сигурност е обкръжение, действителност, в която човекът проявява своята активност. Не всяка среда обаче е среда за сигурност, макар че във всяка среда човек търси сигурност. Средата за сигурност трябва да бъде видяна като система, при което:

• да бъдат очертани ограничителните условия, които обособяват системното единство на средата за сигурност като подсистема в по-общата среда (U);
• да бъдат определени нейните първични елементи, пряко свързани с проявите на сигурността (х);
• да бъде определен системообразуващият фактор, който създава нейното закономерно единство и непрекъснато я възпроизвежда като цялост (Δ);
• да бъде разкрита всеобщата системност, като всеки първичен елемент от средата за сигурност бъде разглеждан като система, която е част от поне една друга система (P).

Средата за сигурност е среда, която е свързана пряко с проявите на сигурност или/несигурност, а онова, което не е свързано с тези прояви, не принадлежи на средата за сигурност (U). Средата за сигурност представлява система от елементи в окръжаващата действителност, във взаимодействие с които човек се стреми да осигури удовлетворяване на своите потребности (x). Системното единство на средата за сигурност произтича от рационалната телеология и цялостната мотивация на човешкото поведение за постигане на сигурност (Δ). Всеки елемент от средата за сигурност също представлява система, която едновременно с това e част от поне една друга система, свързана или несвързана с потребностите от сигурност (P).

Тази гледна точка е изцяло съвместима с предлагания дотук подход и го съчетава хармонично с изискванията на ОТС. От тази гледна точка средата за сигурност може да бъде представена като специфика на една по-обща среда (U), опредметена според видовете сигурност (х), формирана въз основа на човешко поведение, мотивирано от постигането на сигурност (Δ), и представена като всеобхватна системност (Р). Подобно съдържание може да бъде включено в следната аналитико-синтетична матрица на средата за сигурност (АСМ-СС):

На равнище жизнена сигурност в средата за сигурност може да бъде обособена област, в която човек търси удовлетворение на своите базови потребности от оцеляване. Затова са необходими преди всичко ресурси, достъп до ресурси: благоприятна природна среда и полезни изкопаеми, човешки демографски потенциал и работна сила, производствено-технологически и търговско-финансови възможности.

На равнище обществена сигурност в средата за сигурност може да бъде обособена област, в която човек се стреми да удовлетвори своите базови потребности от безопасност. Удовлетворяването на тези потребности е възможно чрез опосредстваната мяра, отразена като екологическа сигурност. Изначално условие за безопасност (Ux) е екологическата сигурност, която представлява функция (конкретна проява, мяра, проявено качество) на взаимодействията в средата за жизнена сигурност: Ux = f(UUXUΔUPU ). Разбира се, най-очевидна връзката й с физико-географските ресурси (UU), които са от нейния таксономичен ред (UU). Екологическата сигурност обаче е свързана също с производствено-технологическите (ΔU) и човешките ресурси (XU) за извличане на печалба, респ. търговско-финансов ресурс (PU).

Останалите взаимовръзки в АСМ-СС могат да бъда дефинирани по аналогичен начин. Например, за да бъде възможно и възпроизводимо равновесното взаимодействие със средата, човек изпитва също така потребност и формира подобласт, осигуряваща неговото биологическо (демографско) възпроизводство – подобласт, в която той осигурява своето здравеопазване и образование, подпомага слабите членове на общността със социалното осигуряване и въвежда за целта необходимия обществен ред. Сферата на здравната и социалната сигурност (XΔ) е в очевидна пряка връзка с човешкия ресурс (XU), като по-нататъшното тълкуване на матрицата е аналогично на вече показаното по отношение на екологическата сигурност и така нататък...

На равнище национална сигурност (в тесен смисъл) в средата за сигурност може да бъде обособена област, в която човек търси удовлетворение на своите базови потребности от принадлежност, респ. от идентифициране с определена общност, обособена в резултат от процеси в средата за жизнена и обществена сигурност. Последното кореспондира пряко с представеното в настоящата разработка разбиране за обективните етно-културни фактори. Средата за национална сигурност е представена синтетично като подредба въз основа на АСМ-Н и АСМ-НС.

На равнище международна сигурност в средата за сигурност може да бъде обособена област, в която човек се стреми да удовлетвори своите базови потребности от зачитане и признание, респ. управление и контрол, във взаимодействията между човешки общности с различен обхват във:

• глобална среда: среда, включваща всички характеристики на съвременния свят;
• регионална среда: среда, в която обективно се ситуира и се проявява човешката общност;
• колективна среда: среда, в която човешката общност търси гаранции за своето оцеляване и безопасност; среда, в която човешката общност избира според обективните си възможности своята принадлежност;
• междунационална среда: среда на двустранните отношения, макар и поставени в по-общ контекст; непосредствена среда, в която се постигат конкретните резултати на реализиране или нереализиране на сигурността във взаимодействието.

Структурирането на международната сигурност, както и структурирането на всички останали равнища, включва в себе си един и същ генетичен код (системна закономерност), зададен от мотивацията за удовлетворяване на базовите човешки потребности.

Разбира се, разграниченията и взаимното влияние между отделните равнища на сигурност обуславят относителния характер на АСМ-СС, но, както стана ясно, всяко знание е относително, а по-важното е то да изпълни своите функции: чрез създаване на консистентна подредба на света, чрез предоставяне на възможност за информационно осигурен избор, чрез предоставяне на рационална технология за отразяване и активно, телеологично преобразуване на света. Предложената АСМ-СС е призвана да отговори конкретно на тези изисквания.

Изводи

Първо. Предложената методология за анализ на националната сигурност (в АСМ-НС) и на средата за сигурност (в АСМ-СС) обединява и систематизира различни равнища и видове сигурност. Принципът на прилагане на матриците е достъпен, лесен и, разбира се, изисква внимание при използването им. На техния познавателен модел следва да се гледа като на координатна система, въз основа на която е възможен един по-подреден и пълен анализ. Включените в тях понятия играят ролята „ключови думи“, чието съдържание и взаимовръзки са или добре известни, или вече изяснени в настоящата разработка, или предстои да бъдат изяснени в пряка връзка с анализа в контраразузнаването. Така например, АСМ-СС въвежда понятието ресурс, което оттук нататък следва да бъде изпълнено с по-конкретно съдържание и вписано още по-прецизно в онтологическата парадигма на сигурността. Засега то е прието единствено като „синтетично априори“.

Второ. АСМ-СС е призвана да детайлизира характеристиките на средата за сигурност, в която се осъществява взаимодействието и в която се проявява мярата „национална сигурност”, независимо дали в последното понятие се влага широк или тесен смисъл. АСМ-НС има за предмет изцяло качеството на взаимодействие и затова основното понятие в нея е понятието „сигурност”. Мярата на сигурността във взаимодействието е може би най-неуловимата за конципиране емпирична проява на човешката дейност. Методологически необходимо уточнение е, че двете матрици в най-общ план обобщават два от основните таксономични редове, зададени в епистемологията на настоящето изследване. АСМ-СС описва и представлява координатна система за изследване на условията (U). АСМ-НС е призвана да опише и организира изследователските усилия спрямо преобразуванията в тези условия (Δ). Систематизирането на тези две представи предхожда систематизирането на представите за обекта на контраразузнавателния анализ – несигурността (х), и за крайния резултат от преобразуванията, белязани с несигурност – нейното увеличаване или преодоляване (Р).

Трето. Представените АСМ-НС и АСМ-СС предлагат решение на изследователската задача, поставена предварително – формиране на методологически обоснована представа за националната сигурност като обект на анализ в ясно определена връзка с несигурността.

Четвърто. С други думи, представеното разбиране за сигурността, националната сигурност и средата за сигурност (в условията на глобализация) е търсената предварителна представа и изходна предпоставка за по-нататъшното конкретизиране на обекта и предмета на контраразузнавателния анализ чрез понятията несигурност, интерес, заплаха, риск, рисков фактор, ресурс и др. Системата от тези понятия, информацията, свързана с тях, техните преобразувания и анализа на сигурността са предмет на особена технология, стандартизирана терминология и организация, синтезирани в специфичен познавателен модел.

Източници

Урманцев, Юнир, и др. Система. Симметрия. Гармония. Москва, 1988, 320 с.

Drew, Dennis, and Donald Snow. Making Twenty-First-Century Strategy: An Introduction to Modern National Security Processes and Problems. Air University Press, Maxwell Air Force Base, Alabama, 2006, 289 p.

Kirshner, Jonathan (ed.). Globalization and National Security. New York, 2006, http://books.google.bg, Google Books, 19.04.2010, 613 р.

Kugler, Richard, et al. Globalization and National Security. Vol. I-V. Washington, 2001, http://permanent.access.gpo.gov, 25.04.2010, PDF.

Kugler, Richard. Globalization and National Security: New Directions for U.S. Defense Strategy. Washigton, 2001, www.dtic.mil, 24.04.2010, PPT, 14 p.

Quille, Gerrard, et al. An Action Plan for European Defense: Implementing the Security Strategy. (Introduction by Alyson JK Bayles) International Security Information Service (ISIS) – Brussels, Europe, and Military Center for Strategic Studies (CeMiSS) – Rome, Italy, 2005, www.casd.difesa.it, 07.06.2006, PDF, 73 p.

Sachs, Stephen. The Changing Definition of Security. Oxford, 2003, www.stevesachs.com, 22.12.2009, HTML.

Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Методология за оценка на средата за сигурност. София, Studia Analytica, 28.09.2014 г.

Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 107–114.

Поредица

Анализ на сигурността

София, 2011

Публикации

начална предишна следваща последна

водеща основна заключителна