Свободата на пеперудата

Румен Гюров

(изтегляне)

Ефектът на пеперудата

„Ефектът на пеперудата“ е научна метафора за неочаквано големите последици от незначително събитие в точното време и на точното място. Популярната в Западния свят история разказва, че автор на този образ е американският метеоролог Едуард Нортън Лоренц (1917–2008). Едуард Лоренц е смятан за основоположник на теорията на хаоса (Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015; MIT News 2008-04: Edward Lorenz..., 27.12.2015; Dizikes 2011). На негово име е наречен центърът за геофизически изследвания на климата на Масачузетския технологичен институт, където той преподава дълги години (MIT Lorenz Center, 27.12.2015).

През 50-те години на 20-и век Едуард Лоренц прави изследвания, чиито резултати обобщава в статията си „Детерминистичен непериодичен поток“ (“Deterministic Nonperiodic Flow”), публикувана през 1961 г. в американското списание “Journal of the Atmospheric Sciences” (Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015; вж. и Dizikes 2011). В нея той заключава:

„Две състояния, различаващи се с неуловими стойности, могат потенциално да се развият в две забележимо различни състояния... Ако тогава е допусната каквато и да било грешка при наблюдаване на текущото състояние – а във всяка действителна система такива грешки изглеждат неизбежни, – приемливото предсказване на моментното състояние [на дадена система] в близкото бъдеще може да бъде невъзможно... От гледна точка на неизбежната неточност и непълнота на наблюденията на [метеорологичното] време, точното и продължително предвиждане би изглеждало несъществуващо.“ (по Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015).

„Ефектът на пеперудата“ добива популярност, когато през 1972 г. Едуард Лоренц прави публично изказване, озаглавено „Предсказуемост. Пърхането на крилцата на пеперуда в Бразилия предизвиква ли торнадо в Тексас?“ (“Predictability: Does the Flap of a Butterfly’s Wings in Brazil Set Off a Tornado in Texas?” – Lorenz 1972). За разлика от текстописците, бързащи да използват този образ, за да се представят като добре осведомени ерудити, неговият автор не спира само дотук, а доразвива идеята си така:

„Ако пърхането на пеперудените крилца може да бъде средство за пораждане на торнадо, в еднаква степен то може да бъде и средство за предотвратяване на торнадо.“ (Lorenz 1972: 1; вж. и Dizikes 2011)

Най-интересното е, че смисълът на цялата статия (поне според личния ми прочит) не може да се изрази с категорично твърдение за наличие на реална възможност като тази, изразена с образа на предизвикващи урагани пеперудени крилца. За Едуард Лоренц провалите в прогнозите за времето (а можем да кажем това и в по-общ смисъл за провалите във всички прогнози) се дължат повече на несъвършенството на човешкото знание, отколкото на непредвидимата сила на пеперудата (вж. Lorenz 1972: 5).

Оттогава насетне обаче... образът на буреносната пеперуда навлиза в научната, а оттам и в масовата култура. Световната енциклопедия Wikipedia изброява 21 широкоекранни филма, 21 телевизионни епизода, 14 музикални произведения, 11 видеоигри и приложения и 10 литературни произведения, които използват този образ или вложения в него смисъл (вж. Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, 27.12.2015).

Сценаристите на филма „Хавана“ (1990) Джудит Раско и Дейвид Рейфийл също черпят вдъхновение от метафората на Лоренц. Заедно с режисьорите Сидни Полак, Ричард Рот и Роналд Шуари, те разгръщат пред зрителя фабула, която събира в едно професионален комарджия, любовна връзка, кубинските революционери от средата на миналия век и Централното разузнавателно управление. Актьорът Робърт Редфорд изпълнява ролята на професионалния комарджия. Името му е Джак Вайл. Той не се страхува да залага срещу несигурното бъдеще. Живо се интересува от теорията на числата и теорията на вероятностите. Вдъхновението на авторите на филма формира житейските възгледи на Джак, които героят изразява така:

„[...] пеперудата може да трепти с крилца около цвете в Китай и така да предизвика ураган на Карибите. Вярвам в това. Дори могат да се изчислят вероятностите. Просто изглежда невъзможно и изисква твърде дълго време.“ (по Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, 27.12.2015; вж. и Dizikes 2011).

„Ефектът на пеперудата“, разбира се, притежава не толкова буреносен характер, колкото убеждаваща сила за значението на малките събития при формирането на „Голямата картина“. Аналогичният образ на неопитен алпинист, чието спонтанно кихане предизвиква опустошителна лавина по заснежения склон на планина, допълнително укрепва това убеждение. Последователите на Едуард Лоренц го споделят, понеже:

„Взаимозависимите вериги на причина и следствие в природата са обикновено твърде комплексни, за да бъдат разплетени. Така че ние не можем да кажем точно коя пеперуда, ако има такава, може да създаде дадена буря.“ (Dizikes 2011).

С други думи, „Ефектът на пеперудата“ ме води до обобщението, че малката промяна при подходящи условия може да предизвика големи промени (това е неугасваща човешка надежда, станала част от личните ми убеждения и заблуди).

Сънят на пеперудата

„Сънят на пеперудата“ е религиозна метафора (доколкото даоизмът може да бъде разглеждан като религия) за неочаквано малките възможности на човека обективно да опознае безкрайната действителност. Популярната в Източния свят история разказва за живота и просветлението на древнокитайския философ Джуандзъ (369–286 пр.н.е.), който разговарял със свой приятел: 

„Един късен следобед бях излязъл на разходка – казал Джуандзъ. − Отидох до любимото си място под едно от дърветата. Седнах там и размишлявах за смисъла на живота. Беше толкова топло и приятно, че скоро се отпуснах, задрямах и сънувах сън. В съня си летях над полето. Погледнах назад и видях, че имам крила. Бяха големи и красиви и пърхаха бързо. Бях се превърнал в пеперуда! Изпитвах изключително чувство на свобода и радост и летях съвсем безгрижно навсякъде, където си исках. Усещах всичко в този сън като напълно реално във всяко отношение. Не след дълго дори забравих, че съм Джуандзъ. Просто бях пеперуда и нищо друго. [...]

Постепенно се разбудих и осъзнах, че съм Джуандзъ. Ето кое ме озадачава. [...]

Дали не сънувам точно сега? Разговорът с теб в този миг изглежда реален във всяко отношение, но такъв беше и сънят ми. Мислех, че съм Джуандзъ, който е сънувал, че е пеперуда. Ами ако съм пеперуда, която в същия този миг сънува, че е Джуандзъ? [...]

Ти просто може да си част от моя сън, нито повече, нито по-малко реален от каквото и да било друго. Нищо не можеш да направиш, за да ми помогнеш да установя разликата между Джуандзъ и пеперудата. Това, приятелю, е същественият въпрос за преобразуване на съществуването.“ (по Lin 2007).

Философи и мистици се опитват да обяснят красотата на тази история. Обясненията им едва ли представляват допълнително украшение за древното предание. Все пак опитите им формулират някои вълнуващи поуки:

Животът е единство и всички живи същества са едно цяло. Животът е като сън, а светът и съзнанието за света са еднакво реални. Затова ни е необходимо „пробуждане“, осъзнаване, че „всичко, което разглеждаме като реално в живота, се оказва, че не притежава повече реалност от съня, който чезне в нищото. [...] След натрупване на знание в достатъчна степен за определен период от време, съзнанието започва да обработва информацията, за да извлече мъдрост за душата. [...] Тогава ще знаем,... че изпълнената с радост свобода на пеперудата вече не е само сън“. (Lin 2007).

Западният рационализъм, разбира се, трудно приема историята на Джуандзъ. За Раймонд Талис, професор в Университета в Манчестър и безспорен ерудит, „Сънят на пеперудата“ е израз на епистемологически скептицизъм и без съмнение е разказ от гледна точка на разсъждаващ философ, а не на свободно пърхаща пеперуда. Британският учен сякаш се самоопровергава с позоваване на Рене Декарт. Френският философ и основоположник на рационализма заявява, че „няма сигурни свидетелства, въз основа на които да различим будното състояние от съня“ (по Tallis 2009; за Раймонд Талис вж. Roberts 2013, Vickers 2015 и Wikipedia, en: Raymond Tallis, 30.12.2015).

Всъщност, именно на рационалиста Декарт принадлежи известното Cogito, ergo sum, т.е. „Мисля, следователно съществувам“. Интерпретирана в понятията на Западната култура, крилатата фраза отправя почти същото внушение като посланието в „Сънят на пеперудата“. Разсъждения и асоциации в тази посока ни предлага например Agnė Budriūnaitė от Университета в Каунас, Литва (вж.  Budriūnaitė 2014).

С други думи, „Сънят на пеперудата“ ме води до обобщението, че светът и мисленето са в неразривна връзка (днес това е банално откритие, но – също и етап от личното ми израстване).

Пеперудите в корема

Масовата култура използва и друг „пеперуден“ образ обикновено за да опише или невинна любовна тръпка, или чувството на стрес (то любовта си е вид стрес, особено ако е непозната). Най-голямата изненада е, че това усещане има свое разумно, експериментално доказано обяснение (ако вярваме на медиите):

„В началото на 20-и век английският лекар Нюпорт Лангли изследвал нервните клетки в областта на стомаха. Така изяснил, че те се отнасят към същия клетъчен тип като нервните клетки в мозъка ни. При това са доста повече. Когато ви застрашава опасност, започват да действат стресовите хормони и ви дават сигнал или за борба, или за отстъпление. В същото време под действието на тези хормони се възбуждат чувствителните нерви в стомаха, което води до най-различни последствия – от учестено дишане до пълна апатия.

Нашият втори мозък, макар и да не участва в интелектуалната ни активност, е в състояние да акумулира опита, натрупан през годините, и да го използва занапред, твърди Ъмаран Майер, шеф на катедрата по физиология на Калифорнийския университет. Нашите усещания не са просто интуиция, те се базират на съвсем реална основа, което е доказано с опити. С други думи, нашият организъм е проводникът на този опит и ни дава знак – интуитивно предчувствие. Главното е не само навреме да го забележим, но и да го използваме правилно. А това може да се научи и да се развие като всеки друг навик.“ (Йорданова, ред. 2013).

В мой прочит излиза, че „мислим с корема си“. Което, замислете се, не е толкова далеч от марксисткото „Битието определя съзнанието“. Но последното не е буквален цитат от Маркс, защото Маркс казва:

„Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а, обратно, тяхното обществено битие определя съзнанието им.“ (Маркс 1983: 21).

Интересно, но в подробния цитат акцентът е малко по-различен от реално вложения в съдържанието на съкратения вариант, в смисъл че „не битието въобще, а по-конкретно общественото битие определя съзнанието“.

С други думи, „Пеперудите в корема“ ме водят до обобщението, че общественото развитие е онова, което предлага възможностите и налага ограниченията върху личното развитие (това е вече тривиална мисъл, защитена от чужди авторитети).

Свободата на пеперудата

За какво ми бяха дотук „Ефектът на пеперудата“, „Сънят на пеперудата“ и „Пеперудите в корема“? И трите „пеперудени истории“ са част от личната ми биография, която ме отведе при едно вече намерено решение. Сред записките от студентските години, с които в миг на умопомрачение се разделих, имаше една мисъл, която се е запечатала в съзнанието ми:

„Първо имаш, после намираш“ е основополагащ принцип на научното откритие във философската традиция на Томас Кун, Имре Лакатош, Дьорд Поийа и др. Един от преподавателите ми в Софийския университет сподели това прозрение по време на лекционен курс, посветен на науката в системата на културата.

Тази мисъл беше пеперудата, чийто мах на крилата отключи за мен библейската сила на откровението, че няма нищо ново под слънцето (Еклесиаст: 1:9), и ме накара да разбера, че човек просто трябва да се зарови в дебелите книги, ако иска да бъде знаещ човек (без да знам обективно какъв е резултатът по отношение на мен самия).

Къде ме отведе това разбиране? До сбъднат пеперуден сън!

Зарових се в теория на познанието, не много, колкото да изкарам студентските години. Впоследствие интересът ми, вместо да отшуми с дипломирането, се засили. И причината за това бе, че още на студентската скамейка попаднах на великолепния труд на

Михаил Розов

„Проблемы эмпирического анализа научных знаний“

(Новосибирск, 1977).

Горещо го препоръчвам на онези, които успеят да го намерят! Какво открих там?

Знанието има определена структура.

Структурата на знанието включва: представа за условията, в които съществува даден обект; представа за самия обект във връзката му с тези условия; представа за преобразуванията, които търпи този обект при тези условия, и представа за последиците от преобразуванията на обекта в дадените условия. Тази структура е изразима с формулата:

U x Δ P,

където U са условията, х – обектът, Δ – преобразуванията, и Р – последиците, резултатите от преобразуванията (Розов 1977: 126-127). Структурата на знанието е универсална, т.е. вписва се във всяко човешко, съзнателно изградено и зряло разбиране за нещата. Някоя нейна част – U, x, Δ или P, – може да остане скрита или да бъде пропусната като подразбираща се в даден изследователски текст. Последното не означава, че изобщо я няма, нито че не е необходима. И показателно за това и за наличието на подобна структура е, че в детска възраст човек формира своите представи само от два компонента – обекта х и преобразуванията Δ. Това е факт, констатиран от швейцарския психолог и философ Жан Пиаже. Впоследствие детето постепенно изгражда по-богати представи, като включва и другите компоненти – условията U и последиците Р (срв. Солсо 2006: 424-431).

И какво от това? Идеята за знанието в смисъла, вложен от Михаил Розов (1977), се вкопчи в ума ми или аз се вкопчих в нея (подобно на дилемата от следобедната дрямка на Джуандзъ). Дълго време беше скрита зад рутинната ми професионална дейност, без да демонстрирам прилагането ѝ, макар да форматирах благодарение на нея всяка разработка, която ми беше възлагана. Докато веднъж колега анализатор възкликна:

„Учил ли си някъде матричен анализ? Много ми харесва това, което си написал...“

И в мен се зароди надеждата! Надежда, че ще успея да популяризирам! прозрението на Михаил Розов. Тласък към реализацията на тази надежда дойде от Юрий Търкаланов:

„Разузнавателният анализ представлява получаване на ново знание (познание) за скритите страни на изследвания обект [...].“ (Търкаланов 2003: 55).

Сякаш отново пеперудата на Лоренц премина край мен и преобърна натрупаните и затаени студентски усещания... Какво означава това? Означава, че за да бъде новото знание също знание в собствения смисъл на думата, то трябва да има същата структура от представи като старото знание, т.е. представи съответно за условията, обектите, преобразуванията и последиците. Следователно, разузнавателно-аналитичната представа трябва да бъде композирана като научно знание. За да бъде знание!

И тук дойдоха съмненията заради пеперудата на спящия Джуандзъ. Те имаха (поне емоционално) пряка връзка с написаното от Михаил Розов. Става дума за познавателния „Парадокс на Мидас“ или т.нар. епистемологическа интроспекция, описвана от него (вж. Розов 1977: 30 и сл.). 

Какво е интроспекция? Но първо: Кой е Мидас?

Фригийският цар Мидас дава пищно празненство в чест на бога на виното Бакхус. Довежда и изгубилия се негов верен другар – сатира Силен. Зарадван от оказаната му почит и благодарен за направената услуга, богът показва, че е готов да се отблагодари с щедър дар на царя. Мидас го моли да получи дарба – всичко, до което се докосне, да се превръща в злато. Бакхус изпълнява молбата му. Царят докосва камък и той се превръща в злато; взима ябълка и друга храна и тя се превръща в злато; допира устни до вода и тя се превръща в течно злато... И изведнъж разбира, че е „сиромах сред имане, [...] ненавижда каквото е искал. [...] Плува в блага, а се мъчи от глад и засъхнало гърло жажда гори“. Моли бога за спасение. Бакхус се смилява и изпраща царя да се изкъпе в реката, в която фригиецът отмива проклетата дарба. (Овидий, Метаморфози: XI, 85-145).

За мен епистемологическата интроспекция – „Парадоксът на Мидас“, означаваше, че ако виждам във всяко знание четирикомпонентна представа от образи на условията, обектите, преобразуванията и последиците, то тази представа може да не отразява онова, което съществува обективно, а може да е само продукт на ума, който я налага върху действителността и създава миражи. А действителността може да е съвсем различна! Съмненията се засилиха от Робърт Солсо. В своя прекрасен труд „Когнитивная психология“ (Санкт-Петербург, 2006) той показва, че човек създава в ума си познавателен образ за света и го възприема с канонична вяра като самия обективно съществуващ, независим от човешката воля свят (вж. Солсо 2006: 141-144).

В търсенето си попаднах и на следния пасаж:

„Основополагащите структури на действителността, мисленето и езика (същност и субстанция) са от един и същи порядък. Синтактичните връзки на думите (лексемите) отразяват връзките на мисълта в мозъка, които от своя страна трябва да съответстват на реалните връзки в онтологичния свят. Подреждането на връзките между думите, идеите и нещата в реалността по принцип трябва да са еднакви.“ (Семерджиев 2000: 113).

Сложният изказ затруднява, но за мен е ясно, че по същество подчертава следното: действителност и мислене се подчиняват на едни и същи закони (което пряко кореспондира, направо съвпада с изводите ми от „Сънят на пеперудата“, виж по-горе!). Следователно,

и светът, и мисленето могат да бъдат разглеждани като четириизмерно пространство, състоящо се от определени условия, съществуващи в тези условия обекти, преобразувания на обектите при тези условия и последици от тези преобразувания.

Заради собственото си убеждение, претръсканата литература и авторитетните мнения оставих настрана съмненията. „Пеперудите в корема“ – страховете, че съм попаднал в заблуждение, изчезнаха!

И какво от това?

Основният въпрос в разузнавателния анализ, който стои в центъра на моите интереси, е „И какво от това?“. Дори след произвеждането на новото знание, след поставяне на точката във финалния извод и препоръките в нечий анализ, този въпрос може и следва да бъде задаван постоянно. Той се задава винаги, когато става дума за критичен поглед върху дадено проучване и неговите резултати.

И какво от това? Да обобщя изписаното досега:

Светът е четириизмерен не само във физически смисъл, като континуум от три пространствени и едно времево измерение.

Светът е четириизмерен, което е по-важно за нас с оглед намирането на надежден метод за неговото изследване, и в познавателен смисъл, т.е. като единно, взаимно свързано, взаимно зависимо и неделимо, обективно съществуващо пространство, което се състои от условия, обекти в дадените условия, преобразувания с обектите и последици от преобразуванията.

Знанието за света отразява обективния свят в неговата четириизмерност и във физическия, и в познавателния смисъл.

Следователно знанието е единно, взаимно свързано, взаимно зависимо и неделимо знание (разбиране, образ, представа...) за условията, обектите в дадените условия, преобразуванията с обектите и последиците от преобразуванията.  

Знанието също е част от света, който се отразява в знанието.

За да спазя традицията, задавам отново въпроса „И какво от това?“. Това означава, за мен несъмнено, следното:

Ако възприемем структурата на света и знанието като обективно и неделимо единство, имаме надеждна основа да започнем опознаването на света благодарение на тази представа. Тази познавателна представа ни позволява в началото, в хода и при завършването на всяко изследване, проучване, анализ, експертиза... непрекъснато да задаваме поне четири основополагащи въпроса:

1. Какви са условията, които изследваме?

2. Кои са обектите, които съществуват в дадените условия и представляват изследователски интерес?

3. Какви преобразувания се извършват с обектите при дадените условия?

4. Какви са последиците от преобразуванията с обектите в дадените условия?

И какво от това? Целта непрестанно да изтъквам значението на тези въпроси е, че и досега, до момента, в който пиша тези думи, не съм срещал научни изследвания, разузнавателни анализи, други експертизи и проучвания, конструирани в стройната логика на така зададените въпроси (в последователност от 1 до 4).

Разбира се, по необходимост, неосъзнато, качествените изследователи, анализатори и експерти в една или друга степен задават такива въпроси, но... никога ясно показано, никога целенасочено въз основа на тяхната установена подредба, никога като съзнателно приета програма за проучване, изследване, анализ и експертиза.

И какво от това? Зададените току-що въпроси изглеждат сами по себе си твърде обикновени... Да, но ефектът от задаването им е като „Ефектът на пеперудата“... Проблемът е не във въпросите, а в задаващия ги – да успее да открие аналитичния им потенциал, като ги задава постоянно, на всяка стъпка в проучването, на всеки етап от изследването – в началото, по време и в края на всеки познавателен процес, като ги задава и намира техните отговори в неразривна връзка един с друг.

И какво от това? Ами, опитайте и ще видите!

Източници:

1. Йорданова, ред. 2013: Йорданова, Пепа (ред.). Пеперудите в стомаха са истински. – 24chasa.bg, 26.12.2013, 14:38, HTML, достъп: 27.12.2015, url.  
2. Маркс 1983: Маркс, Карл. Към критиката на политическата икономия. Четвърто издание. София: Партиздат, 1983, 311 с.
3. Овидий, Метаморфози: Публий Овидий Назон. Метаморфози. София: Народна култура, 1981, 504 с.
4. Розов 1977: Розов, Михаил. Проблемы эмпирического анализа научных знаний. Новосибирск, 1977, 224 с.
5. Семерджиев 2000: Семерджиев, Цветан. Стратегическо ръководство (лидерство). София, 2000, 384 с. 
6. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с. 
7. Търкаланов 2003: Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София: Албатрос, 2003, 140 с.
8. Budriūnaitė 2014: Budriūnaitė, Agnė. The Tension Between Illusion and Reality in Zhuangzi’s ‘Dream of the Butterfly’. Philosophical Analysis of the Western Reception. – The Polish Journal of Aesthetics, Vol. 32 (1/2014), academia.edu, PDF, 16 p. (pp. 137-152), access: 31.12.2015, url.
9. Dizikes 2011: Dizikes, Peter. When the Butterfly Effect Took Flight. – MIT News Magazine, February 22, 2011, technologyreview.com, HTML, access: 27.12.2015, url.
10. IMDb: Havana (I) (1990), imdb.com, HTML, access: 27.12.2015, url.
11. Lin 2007: Lin, Derek. The Dream of the Butterfly. – In: Tao Living, 2007, taoism.net, HTM, access: 30.12.2015, url.
12. Lorenz 1972: Lorenz, Edward Norton. Predictability: Does the Flap of a Butterfly's Wings in Brazil Set Off a Tornado in Texas? 139th Meeting of the American Association for the Advancement of Science, December 29, 1972, eaps4.mit.edu, PDF, 5 p., access: 27.12.2015, url.
13. MIT Lorenz Center, site: eapsweb.mit.edu/research/lorenz, access: 27.12.2015, url.
14. MIT News 2008-04: Edward Lorenz, father of chaos theory and butterfly effect, dies at 90. – MIT Tech Talk, Volume 52, Number 24, Wednesday, April 30, 2008, Massachusetts Institute of Technology (MIT), Cambridge, MA 02139-4307, news.mit.edu, HTML, April 16, 2008, access: 27.12.2015, url; In Memoriam to Lorenz, April 30, 2008, PDF, p. 2, access: 31.12.2015, url.
15. Roberts 2013: Roberts, Yvonne. NHS SOS by Jacky Davis and Raymond Tallis – review. As it approaches its 65th birthday, the NHS is clearly unwell but not beyond treatment if we act now – The Guardian, theguardian.com, 01.07.2013, HTML, access: 31.12.2015, url.
16. Tallis 2009: Tallis, Raymond. Zhuangzi And That Bloody Butterfly. Raymond Tallis dreams up a flight of philosophical fancy. – Philosophy Now, A Magazine of Ideas, 2009, philosophynow.org, HTML, access: 27.12.2015, url.
17. Vickers 2015: Vickers, Salley. The Black Mirror: Fragments of an Obituary for Life review – Raymond Tallis’s existential memento mori. The former professor of geriatric medicine reflects on his life from the vantage point of ‘death’ in this wise and enlightening book. – The Guardian, theguardian.com, 01.07.2013, HTML, access: 31.12.2015, url.
18. Wikipedia, en., site: en.wikipedia.org, access: 30.12.2015, url.
19. Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, access: 27.12.2015, url.
20. Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, access: 27.12.2015, url.
21. Wikipedia, en.: Raymond Tallis, access: 30.12.2015, url.

Ползвани цитати:

“Two states differing by imperceptible amounts may eventually evolve into two considerably different states... If, then, there is any error whatever in observing the present state – and in any real system such errors seem inevitable – an acceptable prediction of an instantaneous state in the distant future may well be impossible.... In view of the inevitable inaccuracy and incompleteness of weather observations, precise very-long-range forecasting would seem to be nonexistent.” (Edward Lorenz, 1963 – in Wikipedia, en.: Edward Norton Lorenz, 27.12.2015).

“If the flap of a butterfly's wings can be instrumental in generating a tornado, it can equally well be instrumental in preventing a tornado.” (Lorenz 1972: 1).

“And a butterfly can flutter its wings over a flower in China and cause a hurricane in the Caribbean. I believe it. They can even calculate the odds. It just isn't likely and it takes so long.” (“Havana”, 1990 – in Wikipedia, en.: Butterfly effect in popular culture, 27.12.2015).

“Nature’s interdependent chains of cause and effect are usually too complex to disentangle. So we cannot say precisely which butterfly, if any, may have created a given storm.” (Dizikes 2011)

“I was out for a stroll late in the afternoon,” said Chuang Tzu. “I went to one of my favorite spots under a tree. I sat there, thinking about the meaning of life. It was so warm and pleasant that I soon relaxed, dozed off, and drifted into a dream. In my dream, I found myself flying up above the field. I looked behind me and saw that I had wings. They were large and beautiful, and they fluttered rapidly. I had turned into a butterfly! It was such a feeling of freedom and joy, to be so carefree and fly around so lightly in any way I wished. Everything in this dream felt absolutely real in every way. Before long, I forgot that I was ever Chuang Tzu. I was simply the butterfly and nothing else. [...]

Gradually, I woke up and realized that I was Chuang Tzu after all. This is what puzzles me. [...]

What if I am dreaming right now? This conversation I am having with you seems real in every way, but so did my dream. I thought I was Chuang Tzu who had a dream of being a butterfly. What if I am a butterfly who, at this very moment, is dreaming of being Chuang Tzu? [...]

You may simply be part of my dream, no more or less real than anything else. Thus, there is nothing you can do to help me identify the distinction between Chuang Tzu and the butterfly. This, my friend, is the essential question about the transformation of existence.” (In: Lin 2007).

“[...] everything we consider real in life turns out to have no more reality than a dream that fades into nothingness. [...] After sufficient accumulation of knowledge over a period of time, the mind begins processing the information to extract wisdom for the soul. […] That is when we will know... that the joyous freedom of the butterfly is no longer a dream.” (Lin 2007).

“[...] no certain indications by which we may clearly distinguish wakefulness from sleep […].” (René Decartes – in Tallis 2009).

© Оригинална публикация: 01.01.2016

Свързани публикации:

1. Гюров, Румен. Сигурност и анализ: преосмисляне. София: Studia Analytica,12.01.2014, ред. 31.10.2021, url.
2. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: познание и знание. София: Studia Analytica, 15.04.2014, url.
3. Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: знание и метод, София: Studia Analytica,17.04.2014, url.
4. Гюров, Румен. Матричен анализ на рисковете и сигурността. София: Studia Analytica, 26.10.2014, url.
5. Гюров, Румен. Матричен анализ: въведение. София: Studia Analytica, 22.09.2021, url.

Модел за оценка на външната среда при анализа на корпоративния риск

Румен Гюров

(изтегляне)

Някои наричат равнището на максимална неопределеност, на неизвестната среда с непознати източници на риск, „Син океан“. Равнищата с по-голяма определеност са обединени в понятието „Червен океан“ и спрямо тях се прилагат стандартни методи и техники. Аналитичният подход към „Син океан“ е структуриран около отговорите на четири основни въпроса:

1. Влиянията на кои фактори трябва да бъдат отстранени?
2. Влиянията на кои фактори трябва да бъдат минимизирани?
3. Влиянията на кои фактори трябва да бъдат стимулирани?
4. Влиянията на кои фактори и какви фактори трябва да бъдат създадени
   [Isoherranen 2012: 34–36]?

Отговорите на тези четири въпроса снемат практически всяка неопределеност независимо от равнището на структуриране на средата. Тяхното поставяне може да бъде отправна точка в подбора на подходящи методи и техники въобще, както и за анализ и оценка на всяко равнище на външната и вътрешната среда.

Критериите за избор на аналитични методи и техники включват изискванията: първо, методите да са консистентни (съответстващи на ситуацията), повторими, проверими и верифицируеми; второ – да са способни да изградят достоверно разбиране за конкретния риск [IEC/FDIS 2009: 20].

Началната стъпка към такова разбиране е формулирането на смислено определение. Рискът може да бъде дефиниран като нарушено равновесие между дадена система (корпорация, организация, държава, общност, нация, човек...) и нейната среда в резултат от неблагоприятно въздействие при недостиг на ресурс за съхраняване на системата. Рискът е конкретно съотношение между събития и последици. Може да се появи във всяка област: финанси, производство, здравеопазване, околна среда, обществен ред [срв. AS/NZS 2009: 9; ICS 2011: 10–11]... Конкретизацията на това определение е следващата стъпка, която включва самото идентифициране, ранжиране, картографиране и корелиране на действителните, потенциалните и остатъчните рискове [вж. Shenkir, Walker 2007: 15]. Целта е преценка на нивото на риска: силата на неговото въздействие и вероятността на последиците от него [ICS 2011: 15].

Неразделна част от определянето на риска е предварителното селектиране на външния и вътрешния контекст чрез подбор на показателите, критериите и обхвата на риска [ICS 2011: 12; IEC/FDIS 2009: 11–12]. Съгласно актуалния днес стандарт за управление на риска ISO 31000:2009 „основните елементи на външния контекст включват широката културна, социална, политическа, правна, регулаторна, финансова, технологическа, икономическа, природна и конкурентна среда, както и възприятията и ценностите на външните заинтересувани страни“ [Jachia, Nikonov 2012: 26]. Сходни разграничения във вижданията за измерване на националната сила редуцират средата до няколко значими области: дипломация, информация, военно дело, икономика – DIME (от абревиатурата на наименованията на латиница), или политика, военно дело, икономика, общество, инфраструктура, информация – PMESII и др. [Elements... 2013]. Въз основа на обективирана йерархия на потребностите, тези области могат да бъдат сведени рационално до икономика (интереси за оцеляване, придобиване на ресурс), общество (интереси за безопасност, достъп до ресурс), култура (интереси за сътрудничество при усвояване на ресурс) и управление (интереси за контрол върху потребяването на ресурс), обозначени на латиница с EPSC [за обективирането на потребностите вж. Лазаров, Гюров 2012: 36–38]. И това е първата ни реална стъпка към търсения модел!

„Моделите за измерване [анализ и оценка] са формативни или рефлективни. Разграничението помежду им се извършва според посоката на причинно-следствената връзка между латентните променливи и техните индикатори. Докато формативните модели показват, че индикаторите са наблюдаемите променливи, които причиняват латентните, то рефлективните показват, че латентните променливи причиняват наблюдаемите и по такъв начин са измерими “ [Van der Laan 2010: 158–159].

Ако трябва да бъдат сумирани вижданията дотук, един рационален модел е необходимо:

• да обхваща изчерпателно контекста, в който се идентифицират, ранжират, картографират и корелират рисковете (съобразно поставените тук цели моделът е ограничен само до външната среда);
• да е съобразен с равнищата на анализ, разграничени с оглед адекватна оценка на риска и неговите последици;
• да съчетава характеристиките на формативните и рефлективните модели, като предлага ясна подредба на видовете корпоративни рискове с цел използването на адекватни за тях аналитични методи и техники;
• да е рационално обоснован, като свежда многообразието от разграничения до относително опростена структура на средата.

Съобразно приетите определения, разграничения, вложен смисъл и логика на използвания подход, рационалният модел (вж. фиг. по-долу) на външната среда при анализа на корпоративния риск разделя стратегическия контекст на четири сектора – икономика, общество, култура и управление, и на три равнища: „Син океан“, макросреда и микросреда.

Модел за оценка на външната среда
на корпоративния риск

(по идея от Jachia, Nikonov 2012: 27, и Strategic… 2007: 32–33).

На равнище „Син океан“ са обособени рисковете с най-голямо влияние върху определянето на стратегии за преодоляването им в съответния сектор от средата. Независимо от сектора на приложение, на това хиперравнище най-подходящи аналитични методи и техники са: методът на двете оси; методът на конуса на правдоподобността, мултифакторен анализ; анализът по сценарии [Rhydderch et al. 2009: 11–12] и пр.

На макроравнище най-подходящи за използване в икономически аспект са следните методи и техники: анализ на пазарната, технологичната, потребителската, продуктовата сегментация; в обществен аспект – анализ на критичната инфраструктура (транспортна, комуникационна, демографска, социална, социокултурна и пр.); в социетален аспект – социокултурен анализ (анализ на убеждения, стереотипи, ценности и поведение); в управленски аспект – правен, регулаторен, институционален, фискален анализ [срв. Jachia, Nikonov 2012: 27 и сл.; Strategic... 2007: 32] и др.

На микроравнище препоръчителни за използване в икономически аспект са: браншовият и конкурентният анализ, аналитичната матрица на петте сили на Портър (анализ на новите конкуренти, продуктите-заместители, покупателната способност, снабдяването и конкурентните взаимодействия), анализът на заинтересуваните страни и пр.; в обществен аспект – анализ на социалното и здравното осигуряване и онези методи и техники, които са свързани с оценката на състоянието на работната сила; в социетален аспект – анализ на репутационния риск; в управленски аспект – анализ на управлението на кешовите потоци, снабдяването и ликвидността [срв. Kruger 2010: 27; Rhydderch et al. 2009: 11; Shenkir, Walker 2007: 15; Steinberg et al. 2004: 40, 54–55; Strategic… 2007: 32].

Особеност на предложения модел е, че аналичните методи и техники, препоръчително приложими на „по-високо“ равнище („Син океан“), могат да бъдат прилагани и на съответното „по-ниско“ равнище (респ. макро- и микросреда). Внимателният прочит на модела за оценка на външната среда и корпоративния риск показва: първо, спецификата на риска като съотношение и произтичащата от него необходимост за анализ на вътрешната среда (организационната среда на компанията, корпорацията...); второ, потребността от категорично разграничаване на методите от техниките за анализ. Затова:

Първо. Прави впечатление, че всеки от изброените в модела рискове е съотносим към състоянието на вътрешната среда. Например браншовият анализ задължително трябва да бъде придружен от анализ на същностните способности на компанията, а цялостния анализ на средата следва да бъде съотнесен с помощта на популярния SWOT-анализ, разширен от т. нар. ACT-ON-анализ (включващ освен силни и слаби страни, възможности и заплахи, също и следващи стъпки, необходими за развитието на компанията) [Shenkir, Walker 2007: 10–11; Zegers, Murombezi 2004: 38–40; Cohen et al. 2001: 1–2].

Второ. Разграничителната линия между методи и техники за анализ може да се очертае въз основа на следното разбиране: метод от типа на посочените по-горе е познавателно средство за обособяване и структуриране на предметното поле на анализа (напр. браншови анализ, т. е. анализ на конкретния бранш, отрасъл); техника от типа на посочените по-горе е организационно средство за интегриране на експертните оценки на различни анализатори на риска, независимо от използвания от тях метод (напр. чек-листове, интервюта, мозъчна атака, метод „Делфи“ и пр.).

Направените уточнения по отношение на предложения модел подсказват евристичната му сила. Моделът подсказва възможности за своето бъдещо развитие чрез включване на вътрешната среда в него и интегриране на методите и техниките за анализ при ясното им разграничаване по отношение на тяхната роля за аналитичния процес.

Източници

Лазаров, Гюров 2012: Лазаров, Валери, и Румен Гюров. Матрични решения за националната сигурност. София: Изток-Запад, 2012, 334 с.

AS/NZS 2009: Risk Management – Principles and Guidelines. AS/NZS ISO 31000:2009. Australian/New Zealand StandardTM, Jointly published by Standards Australia, GPO Box 476, Sydney, NSW 2001 and Standards New Zealand, Private Bag 2439, Wellington 6140, 20.11.2009, http://sherq.org, 18.04.2014, PDF, 10 p., http://sherq.org/31000.pdf.

Cohen et al. 2001: ACT-ON. A Tool for Assessing Your Environment and Creating an Initial Strategic Plan. Adapted from Cohen, David; de la Vega, Rosa, and Watson. Advocacy for Social Justice: A Global Action and Reflection Guide, Chapter 2, Kumarian Press, Inc., Connecticut, USA, 2001, http://internationalbudget.org, 14.02.2013, PDF, 2 p., http://internationalbudget.org/wp-content/uploads/Strategic-Analysis-Tools-ACT-ON.pdf.

Elements... 2013: Elements of National Power. Bibliography. Joint Forces Staff College – Ike Skelton Library. Norfolk, Virginia, USA, www.jfsc.ndu.edu, 01.12.2013, PDF, 28 p., http://www.jfsc.ndu.edu/library/publications/bibliography/default.asp.

ICS 2011: Indian Standard. Risk Management – Principles and Guidelines (ICS 03.100.01). New Delhi: Bureau of Indian Standards (BIS), 2011, https://law.resource.org, 18.04.2014, PDF, 34 p., https://law.resource.org/pub/in/bis/S07/is.iso.31000.2009.pdf.

IEC/FDIS 2009: Risk Management – Risk Assessment Techniques. International Standard IEC/FDIS 31010:2009(E). Final Draft. Brussels, 2009, www.previ.be, 18.04.2014, PDF, 92 р., http://www.previ.be/pdf/31010_FDIS.pdf.

Isoherranen 2012: Isoherranen, Ville. Strategy Analysis Frameworks for Strategy Orientation and Focus. Oulu, Finland, University of Oulu, Faculty of Technology, Department of Industrial Engineering and Management, 2012, http://herkules.oulu.fi, 14.02.2013, PDF, 80 p., http://herkules.oulu.fi/isbn9789514297885/isbn9789514297885.pdf.

Jachia, Nikonov 2012: Jachia, Lorenza, and Valentin Nikonov. Risk Management in Regulatory Frameworks: Towards a Better Management of Risks. United Nations: United Nations Economic Commission for Europe, New York – Geneva, 2012, www.unece.org, 18.04.2014, PDF, 122 p., http://www.unece.org/fileadmin/DAM/trade/Publications/WP6_ECE_TRADE_390.pdf.

Kruger 2010: Kruger, Jean-Pierre. A Study of Strategic Intelligence as a Strategic Management Tool in the Long-term Insurance Industry in South Africa. University of South Africa, January 2010, http://uir.unisa.ac.za, 14.02.2013, PDF, 376 p., http://uir.unisa.ac.za/bitstream/handle/10500/3701/dissertation_kruger_j.pdf?sequence=1.

Rhydderch et al. 2009: Rhydderch, Alun, et al. Scenario Planning. Guidance Note. Foresight Horizon Scanning Centre, Government Office for Science, October 2009, www.bis.gov.uk, 14.02.2013, PDF, 37 p.

Shenkir, Walker 2007: Shenkir, William G., and Paul L. Walker. Enterprise Risk Management: Tools and Techniques for Effective Implementation. Montvale, NJ, USA: Institute of Management Accountants, 2007, http://erm.ncsu.edu, 18.04.2014, www.stjohns.edu, 19.12.2014, PDF, 34 p., http://www.stjohns.edu/sites/default/files/documents/academics/tobin/enterprise_tools_and_techniques.pdf.

Steinberg et al. 2004: Steinberg, Richard M., et al. (PricewaterhouseCoopers LLP). Enterprise Risk Management – Integrated Framework: Application Techniques. Committee of Sponsoring Organizations of the Treadway Commission (COSO), September 2004, www.macs.hw.ac.uk, 26.04.2014, PDF, 113 р., http://www.macs.hw.ac.uk/~andrewc/erm2/reading/ERM%20-%20COSO%20Application%20Techniques.pdf.

Strategic... 2010: Strategic Management Toolkit. Handbook. From Mission to Action Management Series for Microfinance Institutions. Warsaw, Microfinance Centre for Central and Eastern Europe and the New Independent States, March 2007, www.microfinancegateway.org, 07.12.2013, PDF, 110 p., http://www.microfinancegateway.org/sites/default/files/mfg-en-toolkit-from-mission-to-action-management-series-for-microfinance-institution-strategic-management-toolkit-handbook-2007.pdf.

Van der Laan 2010: Van der Laan, Lucas. Foresight Competence and the Strategic Thinking of Strategy-level Leaders. Toowoomba: University of Southern Queensland, Australia, 2010, http://eprints.usq.edu.au, 24.01.2012, PDF, 300, р., http://eprints.usq.edu.au/9385/2/van_der_Laan_2010_whole.pdf.

Zegers, Murombezi 2004: Zegers, Robert, and Cornelius Murombezi. Strategic Management. Jordanian Edition. Adapted by Mahmoud al-Sayyed. Amman, The Hashemite Kingdom of Jordan, 2004, ISBN 9957-447-06-8, http://pdf.usaid.gov, 14.02.2013, PDF, 174 p., http://pdf.usaid.gov/pdf_docs/Pnade297.pdf.

Бележка: Авторът на „Студиа аналитика“ не носи отговорност за деактивирани или неработещи, външни за блога, интернет връзки към цитираните публикации.

Рискове и стандарти

Можете да видите редактирано и разширено издание

на тази публикация:

Гюров, Румен. Разпознаване на риска. София: Studia Analytica,
23.07.2022, url.

Модел за изграждане на система за киберсигурност

Румен Гюров

(изтегляне)

Подход за формиране на модела

Формирането на модел за изграждане на система за киберсигурност е не само практическа, но и силно интригуваща интелектуална задача. Предварителната представа за подхода към нейното решаване е свързана с новата парадигма на сигурността в днешния свят. В тази парадигма всеобхватността на съществуващата несигурност естествено поражда търсения за адекватното й осмисляне и преодоляване. Затова разработваните концепции неизбежно отчитат спецификата на информационното общество и високите технологии в телекомуникациите. Затова вниманието закономерно и последователно се насочва към киберпространството и неговите проекции, към киберсигурността и стратегиите за нейното постигане. Съгласно тази предварителна престава, отговорите на въпросите, свързани с киберсигурността, е необходимо да бъдат поставени в основата на разработвания модел. За да бъде обществено приложим, моделът трябва да акцентира повече върху нетехническите акспекти, отколкото върху технологичните (Sulek et al. 2011: 7).

Новата парадигма и концепции за сигурност

Новата парадигма на сигурността се появи в началото на 90-те години на 20-и век. Форматът й бе програмиран от революцията във високите технологии и постоянно актуализиран от ускоряващата се динамика на окръжаващата ни среда (Moshchelkov 2003: 1–3; Quille et al. 2005: 9–11; NISUSA 2009: 5–8). Зашеметяващият скок на информатиката и телекомуникациите засяга пряко всекидневния живот на хората, като едновременно персонализира и засилва колективно изживявания опит, поражда неочаквани социални и културни (социетални) последици, които променят радикално икономиката и политиката. Опитът да бъдат осмислени промените наложи виждането, което мнозина обозначават с понятието „глобализация“. Прието е, че тя представлява „бързо, нарастващо и неравномерно трансгранично проникване на стоки, услуги, хора, пари, технологии, информация, идеи, култура, престъпност и оръжия“ (Kugler et al. 2001: 9–10 и сл.). Без съмнение глобализацията носи благосъстояние и свобода на общуване, но и поставя на изпитание нашата сигурност. Подхранва редица негативни тенденции: диспропорции и напрежения в икономиката и особено във финансовия сектор; политическа нестабилност поради липса на опит и в резултат от острите икономически проблеми; изостряне на демографските проблеми, ръст на масовата миграция и трансграничната организирана престъпност; предизвикан от информационния потоп културен шок, генериращ непрекъснато криза на идентичността (За последиците от глобализацията виж по-подробно: Choucri 2002: 113; Drew, Snow 2006: 44–233; Kicinger 2004: 2–3; Kirshner (ed.) 2006: 2–22; Kugler et al. 2001: 8–40; Perl 2006: 7–9; Quille et al. 2005: 5–7).

Новите предизвикателства подтикнаха към нови подходи (Omand 2009: 3). Един от тях е концепцията за устойчива сигурност, която признава взаимопроникващата връзка устойчивост-сигурност (Sustainable... 2009: 1–2), държи сметка за жизнеността на обществото и предефинира националната сигурност около идеята за човешка сигурност (Omand 2009: 3). „Човешката сигурност“ е пряко свързана със защитата на правата и свободите на хората. Има множество допирни точки със стремежа към преодоляване на социалната несправедливост (Sachs 2003), към равен достъп до материални и духовни блага. Вменява на институциите отговорността за отстраняване на несигурността за отделните граждани и техните семейства, частните предприемачи и търговци, обществените активисти и организации, така че техните свободи, ценности, благополучие и всекидневен живот да бъдат защитени и да се развиват в по-устойчива, сигурна, справедлива и просперираща среда (Omand 2009: 3). Модерният възглед за сигурността, с нейното неизбежно личностно измерение, все повече се налага в България: „Главен обект и субект на сигурността е човекът – най-ценното и уязвимото, но и най-опасното за себе си и за обитаваната среда създание на Земята”, категорично заявяват българските експерти (Желязков, Трифонов 2012: 15).

Подобно разбиране за сигурността откроява отделните й аспекти (равнища, измерения, пластове…): глобална, национална, социетална и лична сигурност (срв. Слатински 2000: 19–21). В нашето разбиране е важно да избегнем буквалното тълкуване на понятията, като да приемем някои уговорки. Първата се отнася до т.нар. глобална сигурност, втората засяга националната, третата – т.нар. социетална сигурност. Четвъртата се отнася до уточняването на „информационния формат“ на вече известните понятия.

Първо. Глобализацията „детронира“ географията. Евклидовите очертания на държавните граници и традиционните общества радикално губят своето значение. Дори световен икономически и технологически лидер като Съединените американски щати не може да избегне тези влияния (Ó Tuathail, Dalby (eds.) 1998: 29). Ярка илюстрация на глобалната замяна на географията с информатиката е Дейтънският мир от 1995 г. Мирното споразумение става възможно, а мирът – неизбежен, благодарение на една нова реалност. Представителите на преговарящите страни (Остатъчна Югославия, Хърватия и Босна и Херцеговина) са въведени във виртуална зала на американската военна база „Райт-Патерсън“ в Дейтън, Охайо. В нея те стават свидетели на симулации на териториите, за които спорят, и на обстановката, която обсъждат. Психологическият и културен шок от високата технология и демонстрираната американска военна мощ елиминират всяка съпротива, спомагат за договаряне между страните и допринасят за подписване на споразумението. Така географията успешно, за пръв път и буквално е изместена от информатиката (Ó Tuathail, Dalby (eds.) 1998: 28–29). Едва след това тази тенденция с цялата си сила става доминираща. За съжаление, сред най-шокиращите свидетелства за окончателно „детронираната“ география са терористичните актове от
11 септември 2001 г. в Ню Йорк, 11 март 2004 г. в Мадрид, 7 юли 2005 г. в Лондон и още много други, както и не на последно място бомбеният атентат от 18 юли 2012 г. в Бургас. Затова под „глобална сигурност“ следва да се разбира сигурност, освободена от доминиращото влияние на географския фактор и силно повлияна от модерните информационни технологии и комуникации.

Второ. Националната сигурност е все още неотменима характеристика или проблем в заобикалящата ни действителност. Все още съществува основният й субект – националната държава. Но съществуването на националната държава вече не означава задължително прилагане на принципа на суверенитета, а по-скоро – своеобразното му несигурно възпроизвеждане: постоянната съзнателна промяна в субординацията между власт, територия, население и признание за самостоятелността на самата субординация (Ó Tuathail, Dalby (eds.) 1998: 89–90). В центъра на националната сигурност отново стои националният суверенитет, но форматиран вече не с картографски средства, а със средствата на новите технологии. Националната сигурност по подобие на глобалната придобива виртуални, но съвсем не недействителни, очертания. Недържавни и вътрешнодържавни актори придобиват все по-голямо влияние: екстремистки групи, склонни към насилие, международни терористи, метежници и транснационални криминални организации (The National Intelligence... 2009: 7–8).

Трето. Социеталната сигурност е най-същественият аспект на сигурността. Тя означава свобода на избора на културна принадлежност, свобода при определяне на собствената идентичност, осъзната като вродено качество или придобито право и воля за съжителство в определена човешка общност. Социеталната сигурност е централно понятие, което изразява националната сигурност като такава и свежда преживяването й до отделната личност (Мичев 2012: 37–41; Уайт 1988: 160–161).

Четвърто. Отделните измерения на сигурността тук се разбират като степени на общност. Тези степени не са механично образуван сбор или численост на включените в нея индивиди – нито като глобална общност на цялото земно население, нито като населението на дадена национална държава, нито като численост на членовете на отделни социални групи и културни общности, нито като единичност на отделния индивид в обществото. Визираните степени на общност са формирани въз основа на спецификата на човешката дейност и потребности, форматирани от информационните и комуникационните технологии. В този смисъл глобална сигурност е не сигурност на земното кълбо, а представлява сигурност на цялостната човешка дейност, винаги и навсякъде в днешния свят, всеобхватна сигурност. Националната сигурност е сигурност на особен, споделен суверенитет, сигурност на цялостната човешка дейност върху онази територия, която днес е територия не в буквално географското й значение, а в значението на обособен в дадена област суверенен, самостоятелен, независим, но съобразен с останалите избор. Социеталната сигурност е защитена от суверенния избор свобода на самоопределянето като принадлежност към дадена общност. Личната сигурност се изразява в реализиране на правото на личността да се развива свободно, според собствените си потребности.

Разглежданите измерения на сигурността могат да бъдат представени в своеобразен модел, свързващ глобална, национална, социетална и лична сигурност. Моделът подсказва обхвата на отделните видове сигурност, може да бъде изобразен като вписани един в друг кръгове или като пирамида, чиято основа е глобалната сигурност, а върхът – личната. Възможно е представяне и във форма, подобна на формата на небезизвестния НОРД-цикъл. Всъщност вложеното съдържание в модела е по-важно от графичния образ (фиг. 1).

Киберизмерения на сигурността и измерения на киберсигурността 

Днешното общество разчита и зависи от новопоявилия се киберсвят. Показателна е следната киберстатистика (по данни към началото на 2013 г.). В развитите държави от Северна Америка, Европейския съюз и Г-20 интернет допринася за 8% от БВП. Всеки ден се изпращат над 294 милиарда имейл съобщения или над 3,4 млн. имейл съобщения всяка секунда от денонощието. Всяка минута SMS трафикът генерира 812 хил. USD или близо 630 хил. EUR. Глобалният пазар на мобилните услуги (телефони) обхваща над 85% от световното население, а 15% от него пазаруват чрез мобифоните си онлайн. Именно това (както и множество други факти, изразени със сходна статистика) доведе до безпрецедентен икономически ръст в света (Klimburg (еd.) 2012: 2–3).

Една от най-ярките прояви на нарасналата стойност на социеталната и човешката сигурност е взривът на социалните мрежи, които обхващат вече 20% от населението в света (Klimburg (еd.) 2012: 2). Потребителите прекарват в тях средно между 5 и 6 часа месечно. Към средата на
2013 г. Фейсбук се радва на 750 милиона почитатели. Или всеки девети жител на Земята е във Фейсбук. Тиутър – на 100 милиона. Стойността на първата мрежа достига 80 милиарда американски долара, на втората – 8 милиарда (The Social... 2011: 3). В YouTube всекидневно се качват над 864 хил. часа видео (Klimburg (еd.) 2012: 3). Всъщност освен взрив на споделената принадлежност и индивидуалност в киберпространството, взривът на социалните мрежи сполучливо може да бъде определен и като взрив на числата (Serrano 2011).

В социалните мрежи медиатор е самата аудитория. В тях хората се чувстват свободни за себеизява и затова са активни. Неограничените възможности на социалните медии свързват хората в активни общности, които постоянно общуват (Mayfield 2008: 5). Затова днес те са най-мощният фактор, който спомага за споделяне на преживения човешки опит, формира глобална култура и персонализира и дава воля на колективния човешки дух. С тази своя уникалност те предизвикват потресаващи едновременно социални и културни промени, пораждат неочаквани икономически и политически последици. Разбира се, че това засяга пряко сигурността и обществената жизненост. Недвусмислените примери в тази посока са станалите азбучни аргументи за връзките между Фейсбук и Арабската пролет, Туитър и „Окупирай Уолстрийт“... Тези примери доказват също, че дори необхванатият от глобалните информационни и телекомуникационни технологии свят е киберформатиран.

Това са част от космическите и радикалните качествени измерения на пространството, създадено от информационните и телекомуникационните технологии – т.нар. киберпространство. То представлява съвкупност от: информационна инфраструктура и телекомуникационни системи; компютри и компютърни мрежи; дигитализирана информация и приложения; обработка на данни и комуникация и взаимодействията на информационната инфраструктура, телекомуникационните системи, компютрите, компютърните мрежи, дигитализираната информация, приложенията, обработката на данните и комуникацията с физическия свят (вж. The National Cyber... 2011: 3). Самото киберпространство се оказва уязвимо за злоупотреба (The National Cyber… 2011: 3–4; Klimburg (еd.) 2012: 3). Киберпространството е свръхпроводимо и неизследвано бойно поле, където вероятността от враждебна атака е почти неопределима. Евентуалните поражения от нея трябва да бъдат предвиждани по две основни линии: първата – в разрушаването и разстройването на хардуерните и софтуерните способности; втората – в прокарването на манипулативни идеи, включително идеи, насаждащи страх, криминални нагласи и екстремистки възгледи в обществения живот (The National Cyber… 2011: 14). Изглежда, ние виждаме, но не разбираме напълно втората линия, заплашителната „червена нишка“, която може да се окаже нашият „път към ада“.

В резултат от киберизмами и киберпиратство икономиките на Г-20 губят годишно 2,5 млн. работни места, а правителствата и потребителите – 125 млн. USD (близо 97 млн. EUR), вкл. загуби от данъчни приходи (по данни към началото на 2013 г.). Приведената статистика е ярко доказателство за „киберсинтеза“ между лична и глобална сигурност, разбира се, без да бъдат изключени от този процес останалите равнища на сигурността. През 2011 г. Symantec отчита над 400 милиона уникални варианта на зловреден софтуер, който извлича лични, конфиденциални и частни данни. За периода 2011–2012 г. стотици компании, вкл. едни от най-големите, са пострадали от нерегламентираното извличане на техни данни – става дума за такива компании като Citigroup, e-Harmony, Epsilon, Linked-In, the Nasdaq, Sony и Yahoo; става дума за изтичане на над 175 млн. лични записа, при загуба от общо над 22 млрд. USD (над 17 млрд. EUR) за периода 2011–2012 г. (Klimburg (еd.) 2012: 5–6).

Оставям на IT-специалистите уязвимостите и заплахите, свързани със софтуера и хардуера на киберпространството. Тясната софтуерна специализация и бързо развиващата се технология ще продължат да тласкат напред надпреварата в области като антивирусната защита, защитата от спам, контрола на достъпа, надеждността на личните данни и т. н. (вж. Sommer, Brown 2011: 24–27). Физическото разрушаване или увреждане на хардуера носи по презумпция общи характеристики с разрушаването и увреждането на който и да било материален актив (вж. Sommer, Brown 2011: 27 и сл.).

От друга страна обаче, съобщенията, посланията, образите и думите в киберсвета могат да имат светкавични вредоносни последици навсякъде и по всяко време. Това е път, по който глобалното се превръща в местно и обратно. Така киберпространството трансформира чужбина в у дома (Omand 2009: 3) и обратно. Съдържанието на част от информацията в киберпространството често представлява проблем за сигурността. Филтрирането на съдържанието – от терористичните послания до отвратителната педофилия, се сблъсква с основополагащия принцип за изграждане на киберпространството – принципа „открай-докрай”. Според този принцип трафикът от информация преминава между крайните потребители и не засяга ядрото на киберсистемата. Мнозина виждат в този принцип гаранция за свободата на мисълта и нейното изразяване и това е неоспоримо. По тази причина, както и поради практическата невъзможност днес да се преформатира интернет, киберзащитата срещу неподходящо съдържание се свежда до блокиране на определени сайтове и до ограничено филтриране (Personal... 2007: 20–23).

Понастоящем защитата срещу заплахите за киберсигурността е съсредоточена на индивидуално равнище. Там е нашата най-голяма уязвимост. Всеки от нас е самостоятелен киберпотребител, винаги индивидуално включен в Мрежата. В нея ние винаги индивидуално преследваме нечии интереси – нашите собствени интереси или интересите на другиго – на работодателите си, на държавата, на компанията или на организацията, на които принадлежим. Винаги индивидуално! Затова лично поемаме съответните рискове и лично трябва да познаваме техните източници: незнанието, безотговорността, съзнателното или несъзнателно себепреекспониране, достъпността до новите технологии, криминалните деяния (Personal... 2007: 61). Затова днес личната сигурност и защитата на личните данни трябва да бъде основният приоритет на системата за киберсигурност.

Разбира се, в съвременния свят традиционните заплахи – наличие на боеготова военна сила и шпионаж срещу нашите интереси, все още съществуват (Sustainable…, p. 1; The National Intelligence… 2009: 7). Различни транснационални фактори създават нови стратегически предизвикателства: глобална финансова и икономическа криза; съперничество за енергия и суровини, за достъп до вода и препитание; климатична промяна и пандемии (The National Intelligence… 2009: 8; Omand 2009: 3); кибершпионаж…

Киберсигурността може да бъде определена като свобода, неограничена от заплаха или вреда за инфраструктурата на киберпространството или за обмена и интегритета на информацията в него (The National Cyber… 2011: 4). Киберсигурността е сигурност на киберпространството (Klimburg, A. (еd.). 2012: 10) и е нещо много повече от интернет сигурност. Киберсигурността засяга преди всичко хората във взаимодействията между хардуер, софтуер, информационни и комуникационни системи.

Характерна особеност, свързана с киберсигурността, е т.нар. дигитална конвергенция, която е резултат от сливането на дигитализираната комуникация, наличните услуги, приложения, информацията и потребителските устройства (фиг. 2). Обичайна грешка е третирането на комуникацията, мрежовите услуги и приложения, информацията и потребителската активност, като нещо отделно едно от друго, без тяхната дигитална, конвергентна взаимовръзка. Погрешното фрагментарно разбиране за киберсвета създава напрежения между правителствата, частните компании, обществото и гражданите при посрещане на общите киберпредизвикателства, филтрирането на съдържанието, защитата на личните данни, облагането на онлайн търговията, спазването на мрежовия неутралитет, прилагането на мрежовите протоколи и стандарти (Sulek et al. 2011: 3).

Фрагментарността може да бъде преодоляна с проекция на отделните равнища за сигурност върху кибервзаимодействията, с което да бъдат обединени частите на киберпространството. В такъв случай новополученият модел би изглеждал подобен на изходния и изпълнен с ново съдържание: комуникация, услуги и приложения, съхраняване и обработка на информация, потребление (фиг. 2).

Именно така структурирана, киберактивността позволява свързването й с различните равнища на сигурност. Първо – на глобално, респ. национално и международно равнище, вкл. индустрия, търговия, интелектуална собственост, сигурност, технология, култура, политика и дипломация. Комуникацията на това равнище се осъществява наземно кабелно и безкабелно, с помощта на сателити и на системи за контрол на достъпа до данните. Второ – на оперативното равнище на услугите и приложенията, вкл. създаване, препращане, обработка и употреба на дигитална информация. Трето – на равнище съхраняване, обработка и обмен на информационно съдържание – обмен на гласови, видео и други данни, по същество обмен на електрони и фотони в кабелна и безкабелна среда. Четвърто – на равнището на потреблението с помощта на специфични устройства: от десктопи, лаптопи, смартфони и пр. до системи за наблюдение и контрол на достъпа до данни, оръжейни системи, комуникационни сателити (Sulek et al. 2011: 1)… Активността на крайния потребител прониква на всички равнища, формира съдържанието на „четвъртия домейн“, с цялата условност на предложените тук идеализации.

Естествено продължение на този подход е структурирането на самото киберпространство. Според Дейвид Сулек и неговите партньори от Booz Allen Hamilton Inc., една от компаниите със силно влияние в информационния и комуникационния сектор, собственост на световноизвестната The Carlyle Group, киберпространството обхваща политиката и управлението, техниката и архитектурата, инфраструктурата и операциите, сигурността, проучването и развитието в киберпространството, което е много повече от технология, функционираща в някаква физическа инфраструктура (Sulek et al. 2011: 1–7). Неговият модел, по аналогия от досега предложените, може да изглежда в 4-измерен вид: първо равнище, равнище на политиката и управлението на киберпространството, второ – инфраструктура и архитектура; трето – създаване, съхранение, обработка и обмен на информационно съдържание, четвърто – потребителски домейн (фиг. 3 – по идея от Booz Allen Hamilton, по Sulek et al. 2011: 6).

Ако се вгледаме внимателно в досега предложените модели, можем да установим, че ползваният единен подход в изграждането им спомага едновременно за обогатяване и уточняване на разнообразното им съдържание. Обособените равнища подсказват съответствия, припокривания, разграничения и синтез на съдържанието между: първо, глобална сигурност, комуникация, политика и управление в киберпространството; второ, национална сигурност, кибертехнология на специализираните услуги и приложения, инфраструктура и архитектура на физическите компоненти на кибердомейна; трето, социетална сигурност, информационна обработка и информационно съдържание; четвърто, лична сигурност, потребителска активност и потребителски домейн. Допълнително към това разпределение, с цялата условност на предложената интерпретация, следва да отнесем съдържанието на понятия като киберсигурност (сигурност на киберпространството като цяло) и понятията за видовете киберсигурност: сигурност на информационните и комуникационните технологии, сигурност на приложенията, сигурност на комуникационните и информационните системи, сигурност на информационната инфраструктура, мрежова сигурност, интернет сигурност, компютърна сигурност, информационна сигурност, национална киберсигурност, сигурност на личните данни, киберконфликт, кибершпионаж, кибервойна, киберотбрана, кибероперации, киберпрестъпление и пр. (вж. Klimburg 2012: 8–16 и сл.) (табл. 1).

Разбира се, както между отделните равнища, така и между отделните аспекти (сигурност, активност, слоеве/домейни) не съществуват резки и непреодолими граници. Дигиталната конвергенция допринася за тяхното неразделно сливане. Направените разграничения могат да бъдат полезни само за формулирането на модел за изграждане на система за киберсигурност. Онова, което остава, е поднесеното дотук съдържание да бъде съотнесено и включено в търсената система по такъв начин, че да обхваща всички сфери на обществения живот.

Киберосигуряване: критична инфраструктура, киберспособности, стратегии, организация

В развитите държави (например от Г-20) информационните и телекомуникационните системи и мрежи обхващат множество области на човешката дейност: земеделието и производството на храни; комуналното обслужване (водо-, електро-, газоснабдяване, сметосъбиране); масовия транспорт, административните, пощенските и телекомуникационните услуги за населението; здравеопазването и социалното осигуряване; критичната инфраструктура в областта на електропроизводството и електроразпределението, ядрената енергетика, добивната промишленост (добив на енергоресурси и полезни изкопаеми), преноса на петрол и природен газ (петроло- и газопроводите), химическата промишленост, преработката на индустриалните отпадъци и опазването на околната среда, банковото дело и финансите; системите за охрана и сигурност; държавното управление (електронно правителство, външна и вътрешна политика, отбрана, защитени комуникации…) и пр. (Critical... 2006: 17–27; IT Security... 2007: 53; и др.).

Ползваният подход (фиг. 1–3) може бъде приложен за „форматиране“ и на човешката дейност и нейната инфраструктура. Основен критерий за това е използването на автоматизирани информационни и комуникационни системи и мрежи за тяхното управление и контрол. Така могат да бъдат обособени следните нива на киберосигуряване: първо – добив на суровини и енергия (добивна промишленост и енергопроизводство), индустрия, земеделие и хранителна промишленост, опазване на околната среда, банково дело и финанси, стратегическо управление; второ – пренос на енергия и енергоносители, транспорт и съобщения, телекомуникации и прозрачно управление (електронно правителство, онлайн административни услуги и пр.); трето – комунално обслужване, здравно и социално осигуряване, образование и масова комуникация (медии); четвърто – крайно потребление (фиг. 4). Полученият модел без усилия дообогатява разбирането за отделните равнища и аспекти на киберпространството и позволява по-нататъшно структуриране на системата за киберсигурност.

В контекста на извършения анализ прави впечатление почти безусловно налагащата се на преден план връзка лична сигурност – потребление2 – потребителски домейн. Тя откроява приоритетното значение на защитата на личната сигурност и данни, която следва да бъде организирана при спазване на някои основни принципи:

1. Предоставянето, обработката, съхранението, ползването и заличаването на данните трябва да бъде законно, в ограничени срокове, за конкретно определени цели, в защитена среда, само в точно определен необходим обем, при спазване на човешките права и свободи.
2. Данните трябва да бъдат сигурни, точни, достатъчни и относими към поставените изисквания за работа с тях (Compliance Guide... 2011: 4–27).

Моделът за изграждане на система за киберсигурност трябва бъде изграден въз основа на тези принципи, с което да гарантира опазването на личната свобода и ефективната защита на личните данни. Освен това трябва да позволява решаването и създаването на механизми за решаване на някои постоянно възникващи дилеми. Една от тях е дилемата между национална сигурност и икономическо развитие. Тя изразява противоречието между необходимостта от икономически стимули, иновации, чуждестранни инвестиции и пр. и необходимостта от сигурност. Противоречията – между модернизиране и устойчивост на критичната инфраструктура, правителство и общество, частен и публичен сектор, военни и цивилни, служби за сигурност и служби за обществен ред, свобода на мнението и политическа стабилност, потребности и ресурси за защита на киберсигурността, защита на данните и споделяне на информацията – създават свои собствени дилеми, които много често притежават парадоксален характер: те са едновременно изкуствено формирани, съзнавани като непреодолими, и реално съществуващи, но преодолими пречки в развитието (вж. Klimburg (еd.) 2012: 34–42, 86–94).

Системата трябва да може да избягва или поправя обичайните грешки в политиката за киберсигурност. Международната компания KPMG предлага следната систематизация на тези грешки:

1. Виждането, че киберсигурността зависи от наблюдението. Истината е, че зависи в много по-голяма степен от способността да се извличат поуки от допуснатите слабости.
2. Виждането, че най-скъпите решения и средства гарантират сигурността в най-висока степен. На технологично равнище това може да се приеме с известна условност. Намесата на човека като най-уязвим за сигурността фактор радикално обезсмисля такова виждане.
3. Стремежът към постигане на 100% сигурност. Стопроцентната сигурност е невъзможна не само в сложния киберсвят, но и във всекидневния човешки живот.
4. Стремежът собствените кибероръжия да бъдат по-добри от кибероръжията на съперника. Реалността е, че сигурността трябва да се гарантира повече въз основа на собствените цели, отколкото според нечие застрашаващо ни поведение.
5. Стремежът да бъдат наети най-добрите специалисти. Реалността противопоставя на тази абсолютизация факта, че киберсигурността произтича от дисциплината в човешкото поведение, а не от подготвеността на даден експерт (Hermans, Schreurs 2013: 8–10).

Ефективността на системата за киберсигурност зависи също от способностите й за: адекватен анализ, своевременно разкриване и неутрализиране на киберрисковете и ефективно отразяване на киберзаплахите; елиминиране на сривовете в киберсистемите и опасните киберактори; умело съчета-ване на реактивен и проактивен подход в прилаганите стратегии за киберсигурност.

Изпълнението на тези изисквания следва да бъде нормативно зададено в „носещата конструкция“ на киберсистемата. Опорните й точки могат да бъдат обединени в няколко групи: първо, разработване и приемане на необходимите правни норми (законодателни и подзаконови актове) и стратегически документи (концепция, стратегия, доктрина, план за действие); второ, разработване и прилагане на необходимите технически стандарти и процедури за гарантиране на киберсигурността; трето, формиране на организационната структура – система от органи за киберзащита и сигурност; четвърто, изграждане, натрупване и развитие на необходимия експертен опит в областта на киберсигурността; пето, интензивно сътрудничество като мултипликатор на способностите и ресурсите в различни сфери от обществения живот: на вътрешнонационално, национално и международно равнище, между правителството и гражданското общество, в публичния и частния сектор и помежду им, с привличане и обмен на идеи и знания между експерти и учени и пр.; шесто, определяне на приоритетите и актуалните стратегически цели в кибердомейна (Wamala 2011: 20–21, 48–93) – фиг. 5).

Системата за киберсигурност трябва да може да изпълнява едновременно няколко основни функции (вж. фиг. 7):

1. Изпреварваща оценка и елиминиране на вероятността от възникване и реализиране на несигурност. Става дума за проактивен подход в оценката и въздействието върху средата за киберсигурност, за насърчаване на благоприятното развитие на киберпространството.
2. Превенция на киберзаплахите.
3. Подготовка за отговор срещу потенциална или съществуваща несигурност.
4. Разкриване на предизвикателствата, опасностите, заплахите и рисковете в киберпространството.
5. Защита на киберсигурността при наличие на несигурност или на неблагоприятни киберактори.
6. Възстановяване при наличие на отрицателни последици от възникнала несигурност или от въздействия на неблагоприятни актори в киберпространството.
7. Преоценка и актуализиране на киберспособностите в съответствие с динамиката на киберпространството (вж. Klimburg, A. (еd.) 2012: 78–80).

Системата за киберсигурност следва да прилага проактивен подход. Полето й на действие може да бъде структурирано в няколко приоритетни направления и обособени линии в тях. Разнообразието и сложността на киберпредизвикателствата по отделните направления и линии изискват тяхното обособяване като сфери на отговорност на различни институции (вж. фиг. 7). Те могат да изглеждат така:

1. Защита на националния суверенитет в киберпространството, по линиите киберразузнаване, киберконтраразузнаване и киберотбрана.
2. Защита на критичната информационна инфраструктура, с обособяване на специфична линия за управление при кризи. Усилията в това направление допринасят за изграждане на жизнеспособни общества и постигане на устойчиво развитие, икономически и културен напредък.
3. Борба с киберпрестъпленията.
4. Киберуправление и кибердипломация, с обособяване на специфична линия за интернет управление и интернет дипломация (срв. Klimburg, A. (еd.) 2012: 31–34. Разбира се, не може да бъде отмината и нишата, в която се развиват т.нар. социални медии).

Важна способност на системата за киберсигурност е способността да разграничава отделните видове киберактори: самостоятелни киберактори (хакери, хактивисти и пр.), киберпрестъпници, кибертерористи и киберактори на национални разузнавателни, контраразузнавателни и военни структури (Bruce et al. 2005: 13–14; Hermans, Schreurs 2013: 5).

Системата за киберсигурност следва да бъде ориентирана към бързо изработване и прилагане на адекватни стратегии в отговор на всяка несигурност. Според Франк Грегъри най-общо могат да бъдат разграничени четири типа стратегии или по-скоро четири аспекта на изработване и реализиране на дадена стратегия срещу несигурността – превенция, противодействие, готовност и възпиране (Gregory 2005: 1–2. Вж. и други публикации в Studia Analytica). Сходен подход в областта на киберсигурността предлагат Алекзандър Климбърг и Джейсън Хийли:

1. Стратегия на сдържане в две посоки: поразяване на източника на киберзаплаха или/и неутрализиране на самата кибератака. И в двата случая смисълът е недопускане на загуби в собствения кибердомейн.
2. Стратегия на изграждане и поддържане на жизнеспособността на собствената система за киберсигурност чрез противодействие също в две посоки: неприемливо за източника на киберзаплаха увеличаване на цената на предприетите от него вредоносни действия или/и недопускане на извличането на полза от източника на киберзаплаха (Klimburg, A. (еd.) 2012: 84–86).

Анализът показва, че посочените стратегии са формирани в координатната система от една страна между два противостоящи си актора, а от друга – между придобиването и отнемането на ресурс. Следователно гъвкавият стратегически подход изисква способност на системата за киберсигурност за разработване, поддържане и промяна на стратегията спрямо акторите и ресурсите: за целенасочено придобиване и отнемане на ресурс за самата система и за противостоящия й киберактор (фиг. 6).

На стратегическо равнище е необходимо създаването на централизиран орган за киберсигурност (подобна функция изпълнява националният орган по сигурността в Унгария, например). Централният орган по киберсигурност следва да координира усилията в национален и международен мащаб (вж. напр. Wamala 2011: 83–84). На тактическо равнище се препоръчва създаването на орган за управление при киберкризи/за компютърна сигурност, т.нар. CERT или CSIRT (Bruce et al. 2005: 55–56, 112–113), какъвто формат вече съществува в България. На оперативно – междуинституционален център (или центрове) за киберанализ и обмен на информация (Bruce et al. 2005: 18, 46, 56–57). С оглед развитието на информационното общество и образование, както и с оглед нарастващата сложност на информационните и комуникационните технологии, вероятно следва да се помисли за отделен киберцентър за изследвания и образование (Bruce et al. 2005: 150–151). Разбира се, не бива да бъдат оставени настрана отделните направления и линии в областта на киберсигурността. Последното означава създаване или вменяване на правомощия на отделни органи по киберразузнаване, киберконтраразузнаване, киберотбрана, борба с киберпрестъпленията. Тези институции е необходимо да бъдат поставени в подходяща институционална рамка, което означава да работят по ясни правила за взаимодействие помежду си (с разпределени отговорности), за връзка и изграждане на доверие с гражданското общество, за гарантиране на свободата в интернет, за осигуряване на сътрудничество с частния сектор (предприятия и търговски дружества от критичната инфраструктура, провайдъри, високотехнологични фирми) и пр. (вж. фиг. 7).

Заключение

Определянето на равнищата на киберсигурността, киберпространството и киберосигуряването, на изискванията спрямо киберспособностите, на функциите, направленията и линиите на отговорност, на необходимия стратегически подход и организационно изграждане, позволява формирането на всеобхватен модел за изграждане (и поддържане) на система за киберсигурност (фиг. 7).

Моделът, представен тук, е конструиран по подобие на т.нар. НОРД-цикъл. „Началното“ му звено е изграждането (впоследствие и подържането) на киберспособностите (вж. и фиг. 5). На второ основно място идва киберосигуряването (вж. и фиг. 4). Киберспособностите за киберосигуряване са поставени в условията на точно установена институционална рамка по отделни направления и линии на отговорност. Третото основно звено е функционирането на системата, която упражнява съответното въздействие върху киберпространството, като следва актуално възприет стратегически подход (вж. и фиг. 6). Четвъртото основно звено в модела е самото киберпространство (вж. и фиг. 3), чиято динамика изначално и непрекъснато влияе върху собствените киберспособности. Отделните аспекти на това влияние се сливат в резултат от дигиталната конвергенция в киберсвета (вж. и фиг. 2). Разбира се, поредицата от взаимодействия не е еднопосочна, въздействията в предложения модел протичат и в обратен ред, на всички нива, във всички аспекти и измерения. Крайният резултат от така представеното комплексно взаимодействие е постигането или непостигането на сигурност (вж. и фиг. 1).

Моделът е формиран въз основа на разбирането, че системата за киберсигурност следва да постигне ефективността, необходима на всяка система за сигурност въобще. А това е възможно единствено ако в изграждането й бъдат заложени принципите, методите, техниките и организацията на разузнавателно-аналитичния процес. KPMG предлага подобен актуален модел, валиден за вече изградена система за киберсигурност, водена от разузнавателния анализ (Marshall et al. 2013: 3–4). Предложеният модел (фиг. 7) е с по-богато съдържание от концепцията на KPMG. Моделът приема заложената в нея идея, която способства той да придобие всеобхватен и завършен вид, без да бъдат отричани възможностите за неговото модифициране, усъвършенстване и дори заместване с друг подобен модел.


Източници:

Желязков, Иван, и Тодор Трифонов. Енергийната сигурност на България. София, 2012, 198 с.

Мичев, Стефан. Илюзията за сигурност. София, 2012, 136 с.

Слатински, Николай. Измерения на сигурността, София, 2000, 184 с.

Уайт, Лесли. Науката за културата. Изследване на човека и цивилизацията. София, 1988, 310 с.

Bruce, Robert, et al. International Policy Framework for Protecting Critical Information Infrastructure: A Discussion Paper Outlining Key Policy Issues. TNO Report 33680. Dartmouth, The Netherlands: Tuck School of Business, Center for Digital Strategies, 30 June 2005, www.ists.dartmouth.edu, 14.06.2012, PDF, 209 p.

Choucri, Nazli. Migration and Security: Key Linkages – In: Journal of International Affairs. New York, Fall 2002, vol. 56, № 1, p. 97–122.

Compliance Guide: Data Protection. A Practical Guide to Meeting Your Regulatory and Best Practice Obligations. Nottingham: Experian, 2011, www.experian.co.uk, 15.05.2013, PDF, 32 p.

Critical Infrastructure Threats and Terrorism. DCSINT Handbook No. 1.02. Fort Eustis, Virginia: US Army Training and Doctrine Command (TRADOC), 10 August 2006, www.fas.org, 15.05.2013, PDF, 80 р.

Demchak, Chris. Conflicting Policy Presumptions about Cybersecurity: Cyber–Prophets, –Priests, –Detectives, and –Designers, and Strategies for a Cybered World. Issue Brief. Washington, Atlantic Council, 12.08.2010, www.acus.org, 15.05.2013, PDF, 8 p.

Drew, Dennis, and Donald Snow. Making Twenty-First-Century Strategy: An Introduction to Modern National Security Processes and Problems. Air University Press, Maxwell Air Force Base, Alabama, 2006, 289 p.

Gregory, Frank. Intelligence-led Counter-terrorism: A Brief Analysis of the UK Domestic Intelligence System’s Response to 9/11 and the Implications of the London Bombings of
7 July 2005. Madrid, 2005, www.realinstitutoelcano.org, 07.06.2006, PDF, 5 p.

Hermans, John, and Gerben Schreurs. The Five Most Common Cyber Security Mistakes. KPMG Advisory N.V. London, 2013, www.kpmg.com, 15.05.2013, PDF, 16 p.

IT Security Architecture. Washington, US Department of Energy, February 2007, http://energy.gov, 15.05.2013, PDF, 53 p.

Kicinger, Anna. International Migration as a Non-Traditional Security Threat and the EU Responses to This Phenomenon. Warsaw, 2004, 13 p.

Kirshner, Jonathan (ed.). Globalization and National Security. New York, 2006, http://books.google.bg, 19.04.2010, Google Books, 613 р.

Klimburg, Alexander (еd.). National Cyber Security Framework Manual. NATO CCD COE Publication. Tallinn, 2012, www.ccdcoe.org, 20.05.2013, PDF, 253 p.

Kugler, Richard, et al. Globalization and National Security. Vol. I-V. Washington, 2001, http://permanent.access.gpo.gov, 25.04.2010, PDF.

Marshall, Malcolm, et al. Cyber Threat Intelligence and the Lessons from Law Enforcement. London, KPMG International Cooperative, 2013, www.kpmg.com, 15.05.2013, PDF, 12 p.

Mayfield, Antony. What Is Social Media: What is Social Media? An E-Book Updated 01.08.2008. Brighton, 2008, www.icrossing.co.uk, 12.06.2012, PDF, 36 p.

Moshchelkov, Evgeny. International and National Security in the World Community in the Twenty-First Century: Outlines of New Realities. Garmisch-Partenkirchen, 2003, PDF, 3 p., www.marshallcenter.org, 07.06.2006.

Ó Tuathail, Gearóid, and Simon Dalby (eds.). Rethinking Geopolitics. London – New York, Routledge, 1998, PDF, 346 p., http://frenndw.files.wordpress.com, 13.04.2013.

Omand, David. The National Security Strategy: Implications for the UK Intelligence Community. A Discussion Paper for the ippr Commission on National Security for the 21st Century. Institute for Public Policy Research, February 2009, PDF, 17 p., http://dematerialisedid.com, 12.06.2012.

Perl, Raphael. Terrorism and National Security: Issues and Trends. Washington: CRS, 2006, PDF, 19 p., http://fpc.state.gov, 20.04.2010.

Personal Internet Security. 5th Report of Session 2006 – 2007. Volume I. HL Paper 165–I. London: House of Lords, Science and Technology Committee, 24 July 2007 – 10 August 2007, PDF, 121 p., www.publications.parliament.uk, 12.06.2012.

Quille, Gerrard, et al. An Action Plan for European Defense: Implementing the Security Strategy. Brussels – Rome, 2005, PDF, 73 p., 12.06.2012.

Sachs, Stephen. The Changing Definition of Security. Oxford, 2003, HTML, www.stevesachs.com, 22.12.2009.

Serrano, Alfonso. The Social Media Explosion: By the Numbers. New York: The Fiscal Times, 12.09.2011, HTML, www.thefiscaltimes.com, 15.06.2012.

Sommer, Peter, and Ian Brown. Reducing Systemic Cybersecurity Risk. Paris: Organisation for Economic Co-operation and Development (OECD), 14 January 2011, PDF, 119 p., www.oecd.org, 12.06.2012.

Sulek, David, et al. Asserting Global Leadership in the Cyber Domain. Ready for What’s Next. 2011 Update. Booz Allen Hamilton Inc., 16.08.2011, PDF, 24 p., www.boozallen.com, 15.05.2013.

Sustainable Security. Washington, Center for American Progress, 2009, PDF, 4 p., www.americanprogress.org, 14.06.2012.

The National Cyber Security Strategy of the Netherlands. Copenhagen: Ministry of Security and Justice, 2011, PDF, 16 p., 12.06.2012.

The National Intelligence Strategy of the United States of America. Washington, August 2009, PDF, 24 p., www.fas.org, 12.06.2012.

The Social Media Data Stacks. Cambridge: HubSpot, 2011, PPT to PDF, 54 p., www.hubspot.com, 12.06.2012.

Wamala, Frederick. The ITU National Cybersecurity Strategy Guide. Geneva, September 2011, PDF, 119 p., www.itu.int, 14.06.2012.


Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Модел за изграждане на система за киберсигурност. София, Studia Analytica, 01.11.2014 г.


Или също:
Гюров, Румен. Модел за изграждане на система за киберсигурност. – В: Научна конференция 2013 „Защитата на личните данни в контекста на информационната сигурност“. Сборник научни трудове. Шумен: Национален военен университет „Васил Левски“, Факултет „Артилерия, ПВО и КИС“, Катедра „Информационна сигурност“, 2013, с. 14–33.

Поредица

Стратегия за сигурност

София, 2013

Публикации

начална предишна следваща последна