Организация на управлението на риска

Румен Гюров

(изтегляне)

Вместо да се тревожиш за това,

което не можеш да контролираш,

насочи енергията си към това,

което можеш да създадеш!

– Рой Т. Бенет

Принципи

Съгласно международно приетия стандарт [1], управлението на риска трябва да запазва и създава стойност, да е неразделна част от организационните процеси и процеса на вземане на решения, да е систематично, структурирано и своевременно, да се основава на най-добрата налична информация, да е приспособимо, да отчита човешките и културните фактори, да е прозрачно и всеобхватно, да е динамично, повтарящо се и реагиращо на измененията и да улеснява непрекъснатото подобряване на организацията (БДС 31000: 3).

Наглед разумни, тези пожелания, формулирани като принципи, не изглеждат подредени в някаква обединяваща последователност, не са добре обмислена система с очевидна логика, която да има, така да се каже, „холографски ефект“ върху нас! Защо „холографски“?“ Имаме предвид ефект, при който изпускането на някое от нашите намерения не е фатално за крайната ни цел, защото може да се възстанови по логиката на останалите намерения. С други думи, както частта се съдържа в цялото, така и цялото се съдържа в частта, подобно на „холографско изображение“! Принципите трябва да са взаимосвързани, така че в известна степен да се предполагат един друг! И да не са дълга поредица, която само може да се наизусти, но не и да се разбере нейният смисъл! Нашата потребност от простичък и обозрим ред в нещата около нас поражда желанието ни за подобна краткост и яснота!

Преди да опростим нещата, нека ги усложним още малко или да се полутаме из сложността на различни гледни точки! Ако се абстрахираме от това, че става въпрос за принципи на управлението на риска, дали изброените по-горе принципи са приложими за всяко управление? Категорично, да! Тогава? Да изберем няколко наистина основополагащи и лесно запомнящи се принципа!

Наше водещо съображение е разбирането, че най-важната черта на знанието е абстрахирането. Благодарение на него можем да формализираме и кодифицираме подходящ набор от принципи. С тях искаме да стигнем до такъв стандарт в поведението си, който да позволява свобода на действие и да не налага ненужни ограничения (вж. McGee 2006: 71).

Когато говорим за принцип, формулировката на понятието, което го изразява, не може да прилича на набелязана цел, поставена задача, планирано мероприятие, извършвано действие или очакван краен резултат. Защото принципът предопределя целите, задачите, действията и резултатите. Принципът представлява изначално и утвърдено правило, фундаментален закон, първоизточник, убеждение, възглед или водещ смисъл, от който произтича всичко останало и който е едновременно обективна предпоставка и неизбежна норма на нашето поведение или действие.

Затова се обръщаме към някои други, представляващи интерес прозрения! Според Маргарита Богданова, Евелина Парашкевова и Кристина Павлова, наред с други принципи, всеобхватността е основополагащ принцип в управлението на риска, тъй като всяка човешка дейност е рискова (Богданова, Парашкевова, Павлова 2012: 174).

Във връзка с риска при вземане на делови решения, Румен Георгиев въвежда, според него, „нов методологически принцип – принципът за интегрираност на управляващите въздействия“ (Георгиев 2005: 22).

Цветан Семерджиев посочва като принцип в модерния мениджмънт ефикасността, от която произтича постигането на ефективност:

„Ефикасност означава извършване на нещата правилно. Използваме нейните инструменти, за да постигнем ефективност. Тя е верният служител, който възпитава стремежа към ефективност, така че платената цена да не е твърде висока. Ефикасността набляга на форма/вид и процес/обработка. Тя се отнася до това колко добре реализираме нещо, но не непременно неговата стойност.“ (Семерджиев 2011: 7-8).

„Ефективност означава извършване на правилните неща. Тя набляга на целта и качеството на резултата.“ (Семерджиев 2011: 9).

С оглед управлението на ресурсите за отбрана, наред с всеобхватността, интегрираността (букв. „принцип на интегрираната отбрана“), ефикасността и принципа на „анализ и оценка на рисковете на всеки етап“ и др., българското Министерство на отбраната посочва целенасочеността (Бечев и др. 2015: 9).

Направеният от нас кратък подбор се свежда до четири основни принципа: всеобхватност, интегрираност, ефикасност и целенасоченост. Всеобхватността означава, че управлението трябва да обхване всички вътрешноорганизационни процеси и всички взаимодействия с външната среда. Интегрираността е изискване управленските действия да са органична част от дейността на организацията – процесите в нея и взаимодействията със средата. Ефикасността е такава способност на управлението, което чрез оползотворяване на минимален ресурс постига максимален резултат. Целенасочеността предполага подчиняване на цялата организационна дейност на предварително зададена цел.

Посочените от нас универсални принципи за управление са приложими с пълна сила и към управлението на риска. Тези принципи следва да залегнат при разработването на стратегия за неговото управление като неразделна част от цялостната стратегия на организацията. Преди това, обаче, всяка организация е необходимо да определи своята стратегическа ориентация.

Ориентация

Виле Исохеранен обобщава през 2012 г. изследванията на различни автори и очертава спецификата на четири вида стратегическа ориентация, условно назовани тук: пазарна, продуктова, технологична и потребителска (вж. Isoherranen 2012: 36-44).

Ако се абстрахираме от бизнес акцента, подобна ориентация може да бъде преформулирана в по-общи понятия, приложими за всяка организация. В този ред на мисли имаме ориентация спрямо:

1. Външната среда. При тази ориентация стратегията ни за управление, вкл. за управление на риска, е насочена главно към промените извън организацията, случващите се опасни събития и източниците на влияния, които пораждат вероятност от загуба на ресурс.
2. Вътрешната среда. При тази ориентация нашата стратегия е насочена предимно към вътрешноорганизационните процеси и техния интегритет.
3. Собствените активи. При тази ориентация управлението ни се съсредоточава върху ефикасното разпределяне и използване на ресурсите.
4. Собствените интереси. При тази ориентация управленската ни стратегия се съсредоточава върху постигането на набелязани цели, върху целенасочеността на полаганите усилия. 

Ако се замислим, стратегическата ориентация не може да бъде едностранна: само към средата, само активите или само към интересите. Стратегическата ориентация е необходимо да бъде комплексна: и към външната, и към вътрешната среда, и към собствените активи, и към собствените интереси. Разбира се, и към подходящото съотношение в ориентацията между среда, активи и интереси, съобразно собствените ни потребности и цели.

След като постигнем в представите си желаното равновесие между среда, активи и интереси, след като съзнателно определим стратегическата си ориентация, се захващаме със стратегията.

Стратегия

Според Хенри Минцбърг и неговите последователи, всяка стратегия определя посоката на развитие, съсредоточава усилията, мобилизира и постига последователност в поведението на организацията. Затова тя е едновременно план (plan), образец (pattern), гледна точка (position), представа (perspective) и надиграване (ploy) (Mintzberg et al. 2005: 9-18; срв. Isoherranen 2012: 15; Kruger 2010: 30-34).

Можем да приемем, че стратегията е едновременно „модел (pattern) във вземането на решения (stream of decisions)“ за използване на ресурсите (Mintzberg 1978: 935; срв. Kruger 2010: 30) и „рационален процес на съзнателно планиране и действие“ (Van der Laan 2010: 21).

Важно е да включим в нейната дефиниция и гледната точка, че:

„Стратегията по същество се отнася до бъдещето, но в най-дълбоката си същност това е онази част от бъдещето, която съдържа несигурност.“ (Kruger 2010: 17).

Споменаваме несигурност, а това означава също предизвикателство, опасност, заплаха и риск. Да обобщим:

Стратегията представлява съзнателно изградена поредица от правила за вземане на решения при разпределяне и оползотворяване на достъпните и определяне на необходимите ресурси за постигане на значими цели. [2]

Стратегията съдържа визия, ценности, мисия, цели, задачи (вкл. идентифицирани фактори за успех, съществуващи ограничения) и необходими действия (срв. Gates 2010: 4-5 etc.; Zegers, Murombezi 2004: 53-55 etc.). Въз основа на стратегията се формира организационната политика, програмата за прилагане на тази политика и конкретният план за изпълнение на програмата. Да разграничим понятията!

Табл. 1. Компоненти на стратегията

Визията, ценностите, мисията и целите, формулирани в нашата стратегия, показват какво трябва да бъде постигнато; самата стратегия, политиката и програмата – как трябва да бъде постигнато; планът – кой трябва да го постигне (вж. Zegers, Murombezi 2004: 98-99). Визията, ценностите, мисията, целите и стратегията са отговорност на стратегическото ниво на управление, т.е. на висшето ръководство (председатели, генерални директори, изпълнителни директори, членове на управителни органи и пр.). Политиката и програмата – на оперативното ниво, състоящо се от ръководителите на отделните организационни структури (директори, ръководители на отдели, ръководители на работни групи, ръководители на проекти и пр.), които трансформират решенията на висшето ръководство в конкретни задачи и действия. Планът е отговорност на изпълнителското ниво, на отделните служители за изпълнение на поставените задачи в определени срокове. За да бъде възможно това: 

Всяка организация трябва да разработи своя стратегия, в която да отрази своята визия, мисия, ценности и цели. Стратегията следва да послужи за основа на ясно формулирана организационна политика в поредица от ръководни решения, програма с точно поставени задачи и подробно разписан план, който да систематизира взетите решения – политиката, поставените задачи – програмата, и определените срокове за изпълнението им. Стратегията и планът е необходимо да бъдат представени като основни организационни документи и с тях да бъдат запознати всички служители с отговорности по реализирането им. В зависимост от разнообразието и обема на набелязаните цели и задачи, извършваните дейности и наличните ресурси, организацията може да разработи отделни специализирани стратегии, политики, програми и планове и да ги оформи по начин, който намери за подходящ, включително като отделни организационни документи.

Подходът за добро управление, очертан дотук, може и следва да бъде подход към управлението на риска и към организацията на това управление.

Организация

Следващата ни стъпка е да организираме управлението на риска. За целта в приетия стандарт се използва т.нар. „организационна рамка“ (вж. БДС 31000: 4; срв. Indian Standard 2001: 4). Задачата ни е да организираме всеобхватно, интегрирано, ефикасно и целенасочено управление.

Предварително са ни необходими две уточнения: едното се отнася до приемствеността в представите, другото – до формулирането на понятията.

Първо. Осигуряваме приемственост в актуалната употреба на понятията и установените практики. Приемаме, че организацията включва модулите:

1. пълномощия и ангажименти (англ. mandate and commitment);
2. разработване (англ. design);
3. внедряване (агл. implementing);
4. наблюдение и преглед (англ. monitoring and review);
5. непрекъснато подобряване (англ. continual improvement) (БДС 31000: 4; срв. Indian Standard 2001: 4). 

Второ. Отстраняваме някои неточности в употребата и превода на отделни термини. Стремим се също изказът ни да е по-пестелив и по-точен от общоприетия. За да не превърнем разсъжденията си в самоцелна критика или ревизия на добросъвестно положен чужд труд, извършваме необходимата според нас редакция. Естеството на извършената редакция тук представяме накратко само с два примера:

‒ Вместо дългото „организационна рамка на управлението на риска“ (англ. framework for managing risk) можем да употребим по-краткото „организация на управлението на риска“.

‒ Правим разлика между английските изрази “risk management” и “managing risk”, които обикновено на български се превеждат еднакво като „управление на риска“ (БДС 31000: Въведение). За нас по-точният превод в първия случай е „управление на риска“, във втория – „управляване на риска“. В първият случай акцент е „организацията, рамката, структурата“, във втория – „процесът, действието, дейността“. Иначе казано, опитваме се да не се загубим в превода...

Организацията на управлението (всяко управление, не само това на риска) наистина може да се разглежда като рамка, но рамка, чрез която генерираме и прилагаме нашата стратегия за управление, без да слагаме оковите на предварително възприета управленска догматика. В този смисъл можем да говорим за „стратегическа рамка“, която организира функционирането на стратегията в структурата на организацията. Подреждаме модулите в стратегическата рамка в хронологичен ред и отново разпределяме отговорностите по нива. Нагледно представяме нашето решение в следния табличен вид:

Табл. 2. Стратегическа рамка: хронологичен ред

Пълномощията (мандатът) и прегледът на организацията на управлението на риска са отговорност на стратегическо ниво; ангажиментите (готовността) и наблюдението – на оперативно ниво, разработването и внедряването са отговорност на изпълнителско ниво; подобряването е задължение на всички организационни нива. Разбира се, чрез делегиране на правомощия вътре в организацията, отговорностите и задълженията могат да бъдат преразпределяни между отделните нива, но това следва да бъде извършвано единствено чрез прецизно формулиран вътрешен регламент за всяка конкретна задача.

Конструирана по такъв начин, стратегическата рамка показва ясно поредицата от действия за изграждане и поддържане на организационни способности за овладяване на риска. В тази поредица обикновено висшето ръководство възлага мандат на оперативен ръководител и периодично преглежда (оценява) работата на ръководен от него, специално определен екип (структура или група служители) за управление на риска. Оперативният ръководител ангажира (мобилизира) и наблюдава работата на специализирания екип. Служителите от екипа разработват и внедряват организацията за управление на риска на всички нива и сред всички служители. Със своята експертиза и способности, служителите от екипа подпомагат останалите служители на всички нива в организацията за изпълнение на вменените им задължения по управление на риска. Всички служители носят отговорност да подобряват създадената организация въз основа на извършван периодичен преглед, като цикълът на така създадената рамка за управление непрекъснато се повтаря (срв. Люки 2006: 53-70; БДС 31000: 4).

Разработената стратегическа рамка можем да представим и по нива, с разпределение на задълженията в следния вид:

Табл. 3. Стратегическа рамка: йерархичен ред

Сходна организация за управление при криза откриваме в ръководство, написано от Ричард Люки в поредица на Harvard Business Essentials (2004). Авторът предлага пет стъпки за създаване и прилагане на тази организация:

1. Сформиране на планиращ екип.
2. Отчитане [определяне] на обхвата на проблема.
3. Разработване на план.
4. Изпробване [внедряване] на плана.
5. Актуализиране на плана (Люки 2006: 53 и сл.).

Няма как да не направим аналогия между предложеното в харвардското ръководство и международния стандарт (срв. БДС 31000: 4). Ричард Люки обръща специално внимание на: екипния принцип за справяне със сложни и необичайни задачи; необходимостта от идентифициране на всички затруднения за преодоляване; свеждането на идентифицираните затруднения до определен брой задачи със срокове и отговорни ръководители и служители за тяхното решаване; изпробването на намерените решения чрез симулация и на практика; коригирането на взетите решения и установената практика съобразно промените в обстоятелствата; отчитането на най-простите възможности за реагиране в непредвидими и непредвидени случаи; потребността от адекватно обучение на служителите (Люки 2006: 53-70).

Аналогията в общоприетите подходи става очевидна, когато приложим нашата стратегическа рамка:

Табл. 4. Стратегическа рамка: организация

В предложената стратегическа рамка идва ред да впишем самия процес на управление на риска, чиито най-важни звена, според нас, са определянето на контекста, оценката на риска и въздействието върху риска (срв. БДС 31000: 5). В тази връзка разглеждаме модулите наблюдение и преглед като общо звено между организацията и дейността за управление на риска (срв. БДС 31000: 4.5 и 5.6).

Обобщение

Какъв е смисълът на извършения дотук кратък преглед на някои възможности за управление на риска? Получихме представа, чието съдържание е организирано в стройна поредица:

1. Управлението на риска трябва да е:
‒ всеобхватно, т.е. да обхваща всички организационни нива;
‒ интегрирано в цялостната организация на работата;
‒ ефикасно, т.е. с разпределение на отговорностите и задачите по нива, между ръководители и служители, което да минимизира разхода на организационен ресурс;
‒ целенасочено, т.е. да осигурява адекватни способности за управление.

2. Управлението на всяка организация, вкл. управлението на риска в нея, трябва да се извършва въз основа на добре разработена стратегия, чиито компоненти са визията, ценностите, мисията, целите, задачите (вкл. идентифицирани фактори за успех и съществуващи ограничения) и действията за тяхното постигане и решаване.

3. Стратегията се формулира съобразно потребностите и целите на организацията, като установява баланс между необходимите мерки за справяне с въздействията на средата, оползотворяване на активите и реализиране на интересите.

4. Стратегията следва да се конкретизира в план, който да включва решенията в организационната политика, програмата с определените за решаване задачи, сроковете и изпълнителите за реализиране на стратегията.

5. На стратегическо ниво, висшите ръководители вземат решение за възлагане на мандат на ръководител на екип за управление на риска и извършват периодичен преглед на изпълнението.

6. На оперативно ниво, ръководителят с възложен мандат насочва и наблюдава действията на служителите от екипа.

7. На изпълнителско ниво, служителите от екипа разработват, внедряват и подпомагат работата на системата за овладяване на риска на всички нива, сред всички ръководители и служители.

8. На всички нива, въз основа на данните от наблюдението и оценката от прегледа на управлението, се извършва актуализиране на стратегията и плана, като непрекъснато се внасят необходимите подобрения.

Какво следва от тук нататък?

Самото управляване на риска е съставна част от цялостната организационна дейност и представлява обособен процес, чиито най-важни звена са определянето на контекста, оценката и въздействието върху риска. За да изясним съдържанието на този процес на овладяване на риска, първо трябва да изясним какво управляваме, т.е. какво точно представлява рискът.


Бележки

[1] През февруари 2018 година е публикуван нов стандарт за управление на риска – ISO 31000:2018 – Risk management – Guidelines, достъп: 28.01.2019, doi: https://www.iso.org/standard/65694.html. Настоящата публикация използва като източник БДС ISO 31000:2011 – Управление на риска. Принципи и указания.

[2] Предложеното определение за стратегия (вж. по-горе) използва и обобщава идеите на Хенри Минцбърг, Лукас ван дер Лаан, Виле Исохеранен и Жан-Пиер Крюгър. Представлява наш прочит, така че да ни послужи в управлението на риска (срв. Mintzberg et al. 2005; Kruger 2010; Van der Laan 2010; Isoherranen 2012).

Източници

На кирилица

1. Бечев и др. 2015: Ръководство за планиране, програмиране, бюджетиране, изпълнение и отчет в отбранителните програми на Министерство на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия. Под методическото ръководство на д-р Добромир Тотев, постоянен секретар на отбраната. Авторски колектив: ръководител – полковник Иван Бечев, заместник-директор на дирекция „Планиране, програмиране и бюджет“; полковник Петър Петров, държавен експерт; Елена Тимева и Андон Бакърджиев, главни експерти от отдел „Програмиране на отбранителните ресурси“. София: Министерство на отбраната, 2015, mod.bg, достъп: 15.12.2017, PDF, 104 с., doi: https://www.mod.bg/bg/doc/programi/20160621_Rykovodstvo_PPB_MO.pdf.

2. Богданова, Парашкевова, Павлова 2012: Богданова, Маргарита, Евелина Парашкевова и Кристина Павлова. Ефективно управление на оперативния риск в българските компании. – сп. Диалог, II извънреден тематичен брой. Свищов: Стопанска академия „Димитър А. Ценов“, Институт за научни изследвания, август 2012, с. 172-185, dlib.uni-svishtov.bg, достъп: 18.05.2015, PDF, 14 p., doi: https://www.google.ca/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=1&cad=rja&uact=8&ved=0ahUKEwjZk7CWr4vYAhVCC-wKHSTzAQ8QFggmMAA&url=http%3A%2F%2Fdlib.uni-svishtov.bg%2Fbitstream%2Fhandle%2F10610%2F2316%2F27-statia-2012.pdf%3Fsequence%3D1%26isAllowed%3Dy&usg=AOvVaw1fEWFdy5HW1d-ZvGIIeE72.

3. Георгиев 2005: Георгиев, Румен Младенов. Методология и организация на деловите решения в условията на риск и неопределеност. Автореферат на дисертация за получаване на научната степен „Доктор на икономическите науки“ по научно направление 05.02.24 – „Организация и управление извън сферата на материалното производство“. София: Софийски университет „Св. Климент Охридски“, катедра „Стопанско управление“, 2005, 74 с.

4. Люки 2006: Люки, Ричард. Управление на кризи. Прогнозиране и преодоляване. София: Класика и стил, 2006, 170 с.

5. Семерджиев 2011: Семерджиев, Цветан. Управление на време и приоритети. Лекция, изнесена във Военна академия „Г. С. Раковски“, Факултет „Национална и международна сигурност“ по дисциплината „Стратегическо лидерство“, на 06.02.2011 г., 64 слайда.

На латиница

6. Gates 2010: Gates, Linda Parker. Strategic Planning with Critical Success Factors and Future Scenarios: An Integrated Strategic Planning Framework. Technical Report. CMU/SEI-2010-TR-037. ESC-TR-2010-102. Carnegie Mellon University, Software Engineering Institute, 2010, semanticscholar.org, access: 15.12.2017, PDF, 67 p., doi: https://pdfs.semanticscholar.org/fdac/cbd34446226aa3e7476ed29928d26f459c46.pdf.

7. Indian Standard 2001: Indian Standard. Risk Management – Principles and Guidelines (ICS 03.100.01). New Delhi: Bureau of Indian Standards (BIS), 2011, law.resource.org, access: 18.04.2014, PDF, 34 p., doi: https://law.resource.org/pub/in/bis/S07/is.iso.31000.2009.pdf.

8. Isoherranen 2012: Isoherranen, Ville. Strategy Analysis Frameworks for Strategy Orientation and Focus. Oulu, Finland: University of Oulu, Faculty of Technology, Department of Industrial Engineering and Management, 2012, herkules.oulu.fi, PDF, 80 p., access: 14.02.2013, doi: http://jultika.oulu.fi/files/isbn9789514297885.pdf.

9. Kruger 2010: Kruger, Jean-Pierre. A Study of Strategic Intelligence as a Strategic Management Tool in the Long-term Insurance Industry in South Africa. University of South Africa, January 2010, uir.unisa.ac.za, access: 14.02.2013, PDF, 376 p., doi: http://uir.unisa.ac.za/bitstream/handle/10500/3701/dissertation_kruger_j.pdf.

10. McGee 2006: McGee, Anthony. Corporate Security’s Professional Project: An Examination of the Modern Condition of Corporate Security Management, and the Potential for Further Professionalisation of the Occupation. MSC Thesis. Academic Year 2005-2006, Supervisor: Dr. Helen Peck. Cranfield University, Defence College of Management and Technology, Department of Defence Management and Security Analysis, October 2006, core.ac.uk, access: 14.12.2017, PDF, 146 p., doi: https://core.ac.uk/download/pdf/139759.pdf.

11. Mintzberg et al. 2005: Mintzberg, Henry, Bruce Ahlstrand, and Joseph Lampel. Strategy Safari: A Guided Tour through the Wilds of Strategic Management. New York: Free Press, 2005; Academia.edu, Ardeshir Abdi profile, access: 15.12.2017, PDF, 406 p., doi: https://www.academia.edu/1895549/Strategy_safari_A_guided_tour_through_the_wilds_of_strategic_management.

12. Van der Laan 2010: Van der Laan, Lucas. Foresight Competence and the Strategic Thinking of Strategy-level Leaders. Toowoomba: University of Southern Queensland, Australia, 2010, eprints.usq.edu.au, access: 24.01.2012, PDF, 300 p., doi: https://eprints.usq.edu.au/9385/2/van_der_Laan_2010_whole.pdf.

13. Zegers, Murombezi 2004: Zegers, Robert, and Cornelius Murombezi. Strategic Management. Jordanian Edition. Adapted by Mahmoud al-Sayyed. Amman, The Hashemite Kingdom of Jordan, 2004, ISBN 9957-447-06-8, pdf.usaid.gov, access: 22.10.2017, PDF, 174 p., doi: http://pdf.usaid.gov/pdf_docs/Pnade297.pdf.

Стандарт

14. БДС 31000: БДС ISO 31000:2011 – Управление на риска. Принципи и указания.

Източник на мотото

15. Goodreads, access: 24.02.2019. Quote: “Don't be pushed around by the fears in your mind. Be led by the dreams in your heart.” – Roy T. Bennett, The Light in the Heart, doi: https://www.goodreads.com.


Цитиране като:
Гюров, Румен. Организация на управлението на риска. София: Studia Analytica, 03.03.2019.

Виж също:
Гюров, Румен. Овладяване на риска. София: Авангард Прима, 2018, с. 25-34.


© Studia Analytica, 03.03.2019

Поредица 

Анализ и управление на риска

София, 2019 

Публикации 

начална предишна следваща последна 

водеща основна заключителна

Споделяне на риска

Румен Гюров

(изтегляне)

Знанието може да бъде споделено,

но не и мъдростта. 

‒ Херман Хесе, „Сидхарта“ 

Ронин

В Средновековна Япония самураят, останал без господар, се превръщал в ронин. Една от най-известните легенди е тази за 47-те ронини, които търсят възмездие заради несправедливата смърт на господаря си и изгубената си чест. Легендата за тях е не само очарователна част от японската култура, но и завладяващ сценарий в холивудски филм, който популяризира делата им и им донася световна слава. Ронин е и майсторът на меча Миямото Мусаши, който оставя следа в историята не само с фехтовалните си умения, но и със своя „Ръкопис на петте пръстена“. Японският майстор отбелязва:

„Казано е, че на воина принадлежи двойният Път на меча и перото и че Пътят на воина е да обича тези два пътя. Ако се придържа към тези две части на Пътя, той може да бъде воин и без да има дарба за това.“ (Мусаши 1994: 9).

Думите на Светеца воин, както наричат Мусаши, ни казват, че за да сме готови и способни да водим битките в живота си, трябва да владеем едновременно оръжие и слово. Но овладяното оръжие и слово могат да ни бъдат от полза само ако знаем точната причина (защо), точното време (кога), точното място (къде), точния подход (как) и точната мяра (доколко) да ги употребим. За да определим причината, времето, мястото, подхода и мярата, ни е необходима своеобразна координатна система, която наричаме „стратегия“.

„Принципът на Стратегията е, знаейки едно, да знаеш десет хиляди неща.“ (Мусаши 1994: 16).

В стремежа си към подобна краткост, обаче, рискуваме да изтървем успеха, като пренебрегнем някое от оръжията си.

„Когато рискуваш живота си, ти си длъжен да използваш изцяло всичките си оръжия. Безсмислено е, ако не направиш това и умреш с неизвадено оръжие.“ (Мусаши 1994: 19).

Затова следва да помним, че словото също е оръжие. Във време, когато истината умира във фалшивите новини, словото е оръжие и за зло, и за добро. Всъщност винаги е било такова. Защото притежава непобедимата способност да бъде споделено. Няма значение дали словото е прието, отречено, пренебрегнато или заличено – винаги е споделено. Затова го приемаме, когато ни изпълва със сила, или отричаме и дори заличаваме, когато руши света, изграден в представите ни.

На границата между сигурност и риск

Споделянето на знания и опит отличава човека от останалите животни. Споделянето изгражда чувство на доверие и принадлежност един към друг, насърчава взаимната подкрепа и сътрудничество за постигане на общи цели, споява хората в човешка общност. Споделянето означава приобщаване и сигурност. Обратното означава отхвърляне и несигурност. Отхвърлянето поражда безразличие, отчуждение, подозрителност, противопоставяне и конфликти; руши човешките отношения и човешката общност. Споделяне и сигурност срещу отхвърляне и несигурност.

В диапазона между споделяне и отхвърляне, сигурност и несигурност се появява рискът. И споделянето, и отхвърлянето на риска, обаче, означават едно – стремеж към сигурност. Рискът рисува пред нас образа на разрухата и ни подтиква да търсим и да постигаме сигурност. Ако допуснем рискът да завладее живота ни, изгубваме себе си. Ако успеем да овладеем риска, ставаме свободни. Фундаменталното значение на риска в човешкия живот е мобилизиращ мотив да разглеждаме неговите особености и влияние.

Информационната революция разруши познатия ни свят с мощна експлозия от данни, която го срина до състояние на първичен хаос. Същата картина наблюдаваме и в множество изследвания, чиято любима тема е овладяването на риска. Изобилието от заглавия и автори надвишава човешките възможности за осмисляне. Вместо подредено стъпка по стъпка овладяване на риска получаваме първичен хаос от взаимно отричащи се понятия, възгледи и подходи. Вместо да придобием знание, изпадаме в невежество. Започваме да подреждаме невежеството си в разработки, сборници, ръководства, наръчници и стандарти, но от това то не само не намалява, но и увеличава своята маса и застрашава да се сгромоляса върху възприятията ни и да ни обърка още повече. Споделеното помежду ни невежество, обаче, създава или основата, или заблудата за нашата сигурност и увереност, че имаме надежда да се справим с риска. Не ни остава нищо друго, освен да продължим да споделяме един с друг опитите си да бъдем свободни от несигурността, която рискът внася в живота ни. Вечно актуалната потребност от непрекъснат подбор, обогатяване и обобщаване на натрупания опит ни подтиква да разглеждаме отново и отново възможностите да разберем и да се справим с риска, да го анализираме и управляваме.

Подреждане на представата за света на риска

Овладяването на риска ни дава възможност да оцелеем. Когато допуснем рискът да завладее живота ни, тогава е късно да предприемаме каквото и да било спрямо него. Затова, когато подреждаме представата си за риска, за да можем да го управляваме, е безсмислено да включваме в тази представа последиците от неовладяната рискова ситуация, когато рискът се преобразува във вреда, в щета, в катастрофа, в разруха и дори в унищожение. В този ред на разсъждения понятия като остатъчен риск, смекчаване на последиците от риска, управление при криза и пр. са безсмислени, лишени от рационалност:

‒ Защото остатъчният риск е не нещо друго, а отново самият риск, при това, в неовладяна докрай ситуация, ситуация с непреодолян недостиг или потенциал за загуба на ресурс.

‒ Защото смекчаването на последиците от риска е по същество смекчаване на последици от недостиг или загуба на ресурс, т. е. смекчаване на вреда или щета, когато вече може и да няма риск. В такива случаи логиката е все едно да твърдим, че лечението на рана е овладяване на риска да бъдем наранени. Очевидно е, че подобна логика противоречи на здравия разум и не може да се приеме като логика на една рационална представа за риска.

‒ Защото управлението при криза може рационално да бъде сведено до управление на риска. При управлението на ситуация, която наричаме „криза“, можем да говорим за управление на риск с увеличаваща се вероятност или нарастващо отрицателно влияние върху наличния ресурс в условията на остър недостиг на ресурс въобще. Независимо как описваме и наричаме такава ситуация – „кризисна“, „критична“, „опасна“, „рискова“ или друга, тя винаги съдържа потенциал за увеличаване на недостига или за нарастване на загубата на ресурс. В този смисъл можем да разглеждаме „управлението при криза“ като недостатъчно осмислена подмяна на думи, при която „кризата“ подменя „риска“ спрямо едно и също съдържание на дадена ситуация, която се стремим да управляваме. Изглежда, двете понятия „криза“ и „риск“ се употребяват в концепции със сходен обхват, но без ясно разграничение помежду им, често дори с пренебрегване на постиженията на другата концепция. Такъв подход обеднява нашите представи откъм съдържание и изобщо не ни носи по-задълбочено разбиране какво и как управляваме. Здравият разум и краткостта, която преследваме, ни дават право да не приемаме подобна подмяна на понятия без уточняване на тяхното съдържание и да разглеждаме само онова, което според нас е достатъчно за една по-подредена и стройна представа за риска.

В нашата по-подредена представа приемаме, че:

Рискът е съотношение между недостигащ и необходим ресурс, а неговото управление представлява конкретна практическа дейност за поддържане на конкретно съотношение между измеримите количества на недостигащ и необходим конкретен ресурс.

От тази гледна точка можем да оставим настрана множество понятия, свързани с приетите досега представи за риска, тъй като повечето от тях са част от припокриващи се или дори противоречащи си концепции и подходи, които често влагат едно и също съдържание в различни думи или описват различно съдържание с едни и същи думи.

Затова е необходимо да отстраним противоречията, да запълним пропуските, но и да имаме предвид, че също можем да сгрешим. Тогава само практиката може да ни покаже дали сме прави ли или не!

Струва си да рискуваме!


Източник

Мусаши, Миямото. Го Рин Но Шо. Ръкопис на петте пръстена. Второ издание. София: Хелиопол, 1994.

Мото

“Wisdom cannot be imparted. Wisdom that a wise man attempts to impart always sounds like foolishness to someone else ... Knowledge can be communicated, but not wisdom. One can find it, live it, do wonders through it, but one cannot communicate and teach it.” ‒ Hermann Hesse, Siddhartha. ‒ in: Good Reads: goodreads.com, accessed 20.01.2019.


Цитиране като:
Гюров, Румен. Споделяне на риска. София: Studia Analytica, 20.01.2019.

Виж също:
Гюров, Румен. Овладяване на риска. София: Авангард Прима, 2018, с. 9-12.



© Studia Analytica, 20.01.2019

Размисли за самоопределението

Румен Гюров

(изтегляне)

Максимално просто,
но не по-просто!
– крилата мисъл, приписвана на
Алберт Айнщайн

Свободата на пеперудата

В „Свободата на пеперудата“ (Studia Analytica, 01.01.2016) споделих представата си за знанието така, както съм го видял: картина, в която фон са условията, очертания – обектите, играта на цветове и светлосенки – преобразуванията в съществуващото, а резултати – отраженията в света около нас, поднесени с букет впечатления от тяхната красота. За мен източникът на този проблясък в разбирането за знанието беше и си остава Михаил Розов с неговите „Проблемы эмпирического анализа научных знаний“ (вж. Розов 1977: 91, 126-133, 143 и сл.).

В рационалния си научен вид тази представа изглежда така: знанието е отражение на определени условия, обектите в тези условия, преобразуванията на тези обекти и резултатите от тези преобразувания в неразривното им единство... на условия, обекти, преобразувания и резултати (малко дълго, но именно затова точно твърдение). Накратко казано, знанието показва света такъв, какъвто е в съчетание от взаимовръзки.

Изразена по този начин, концепцията дава отговор на въпроса „Какво отразява знанието?“ Очевидният отговор е: „Света!“ Някои биха отговорили: „действителността“, „реалността“, „заобикалящата среда“, „обстоятелствата“... Наистина, такъв ли е светът? Преплетени едно в друго условия, обекти, преобразувания и резултати? Светът изглежда такъв, усещаме го такъв, чувстваме го такъв, представяме си го такъв... Можем да приемем, но и да не приемем този отговор!

По-важното е, че зададеният въпрос и неговият отговор помагат да преминем към следващ въпрос и отговор: „Какво е съдържанието на знанието? Отражение на света.“ Тогава виждаме, че отразена, структурата на света предопределя структурата на знанието като единен образ на различими поотделно „по-малки съставляващи“ отражения на условията, на обектите, на преобразуванията и на резултатите (U, x, Δ, P).

Ето как използваме предлагания в „Свободата на пеперудата“ подход и конструираме нашето осмисляне за самото знание съобразно собствената му структура, превръщайки я във формула на нашите разсъждения.

Всъщност, и светът, и знанието биха могли да бъдат и са много повече от отговорите, съдържащи условия, обекти, преобразувания, резултати и техните отражения... Няма пречки пред безкрая. „Но какво повече?“ – би прозвучал реторично контравъпрос. Все пак безкрайното „много повече“ винаги е сводимо до крайно съчетание на конкретни „условия, обекти, преобразувания, резултати“ и техните отражения. Ако не приемем тази сводимост, остават въпросите „Какъв е светът, ако не е (сводим до) това съчетание?“ и „Какво е знанието, ако не е (сводимо до) отражението на това съчетание?“ И ако нямаме по-добри отговори, нека пристъпим по-нататък!


Математика на въображението

А сега накъде? Отново към знанието.

„Наблюдаваната система трябва да бъде изолирана, за да бъде дефинирана, и все пак взаимодействаща, за да бъде наблюдавана.“ (Хенри Стап, по Капра 1997: 136).

Обособяваме знанието като система от отражения, с която сме свързани. Приемаме, че тази система от отражения също е част (обект) от света. Отъждествяваме я с компонента х от вече възприетата рационална формула. Посочваме отчетливо „света на знанието“, с ясни координати къде и как знанието „се случва“ и по такъв начин:

„За да опишем това, което се случва, трябва да задраскаме старата дума „наблюдател“ и на нейно място да сложим новата дума „съучастник“. [Тъй като:] В някакъв странен смисъл Вселената е Вселена на съучастници.“ (Джон Уилър, по Капра 1997: 141).

Превръщаме се в относително безпристрастен наблюдател, който съзнателно и непрекъснато отстранява своя субективизъм, но заедно с това разбира, че му е невъзможно да бъде обективен докрай. Ставаме „съучастници“ в изследването на знанието, защото сме в постоянно съприкосновение с него. Използваме неговата формула, за да „изчислим“ пътя за неговото осмисляне като координата х в съотношение с координатите U, Δ и P.

Как изразяваме координатите U, Δ и P? Координатата х вече е изразена с въпроса „Какво е съдържанието на знанието?“ Кои са въпросите, изразяващи условията (U), преобразуванията (Δ) и резултатите (P) на знанието?

Въпросът за условията може да има следната формулировка: „При какви условия се появява, по какви причини съществува знанието?“. Накратко (U): „Защо е необходимо е знанието?“


Славата на древността

Не търси следи от стъпките на древните,
търси онова, което са търсили те!
– Башо

С порива си да завладее света Александър Велики (356–323 г. пр.н.е.) искал да засенчи подвизите на древните, но... оказва се, само вървял по техните стъпки. Летописците са запазили както спомена за македонския завоевател и неговата ревност към постиженията на предците, така и стародавно предание за поход на тракийския бог Дионис в Индия, чийто пример следвал Александър Велики (вж. Аполодор: 3:5:1-2; Страбон: 3:5:5, 11:5:5; Diodorus: 4.3.1; Philostratus: 33; Atsma, ed., 2000–2011: Pliny the Elder, Natural History, 4.39, trans. Rackham).

Павзаний (110–180 г. сл.н.е.) е категоричен, че „Дионис [...] първи е повел военна експедиция срещу индите [...]“ (Павзаний: 10:29:4).

В масовата култура Дионис е известен преди всичко с това, че изнамира отглеждането на лозата и производството на вино. Оказва се, че е изобретил и получаването на алкохолна напитка от ечемик, наречена sythos („зютос“ – Diodorus: 4:2:5). Написаното от поредица антични автори като Еврипид, Псевдо-Аполодор и Павзаний, обаче, не оставя съмнение, че освен в гуляите и мистериите, тракийският бог няма съперник и в завоеванията. Покорява почти целия известен в древността свят – Северна Африка (Египет и Либия), Индия, голяма част от Азия (древните Скития, Фригия, Анатолия, Сирия, Финикия, Арабия, Персия и Бактрия) – вж. Atsma, ed., 2000–2011: Euripides, Bacchae, 14 ff, trans. Buckley; Pseudo-Apollodorus, Bibliotheca, 2.29, trans. Aldrich; Pausanias, Description of Greece, 7.2.7, trans. Jones).

Ето какъв спомен за бога от Древна Тракия са запазили самите индийци според Диодор Сицилийски (1-ви век пр.н.е.) и неговата „Историческа библиотека“:

„Най-просветените сред индите разказват мит, който може би е добре бъде представен накратко. Та ето какво казват те за най-ранните времена, когато обитателите на тяхната земя все още живеели в разпръснати племенни села, Дионис дошъл при тях от запад със забележителна войска и прекосил цяла Индия, докато не останал нито един забележителен град, който да му се противопостави. А когато настъпила изтощителна жега и войниците на Дионис били сполетени от чума, техният водач, който бил известен с мъдростта си, извел войската от равнините по хълмовете, където веел хладен бриз и водите на ручеите течели чисти от множество извори, войската се избавила от болестта. [...]

Заедно със себе си той [Дионис] донесъл умението за съхраняване на плодове и споделил това знание с индите, разкрил пред тях виното и всички други неща, полезни за живота. Нещо повече, той станал основател на забележителни градове, като обединявал селата в подходящо разположените места, казал им да почитат божественото и въвел закони и съдилища, та, накратко, откакто въвел много добри постижения, бил смятан за бог и приемал почести като безсмъртен. [...] И след като управлявал цяла Индия 52 години, починал в старост. Неговите синове, които наследили властта, продължили да управляват успешно поколения по-късно [...]“ (Diodorus: 2:38).

Със сигурност мнозина са изненадани, че богът на виното е описван като историческа личност, като един от най-великите цивилизатори в древния свят – факт, упорито скриван от невежество, от собственото ни чувство за малоценност или от пренебрежението на чужденци към културата, създала образа на Дионис (В буквален превод името означава „Божич“ или „Син Божи“. Смисълът се покрива с представите на древните, че всеки владетел е пратеник, довереник, помазаник, представител на Бога на земята).

Устойчивостта на Дионисиевата традиция е учудваща (не само с предпочитанията към виното и алкохолните напитки... ☺). След този първи Дионис се появяват и други митологични персонажи (манипулативно измислени или действителни е без значение, но... забележете!) със същото име и в същата културна среда – тракийската, чието ядро се намира в Тракия и Анатолия (дн. Балкански полуостров и Близък изток) – вж. Diodorus: 3:62 etc.). Излиза, че благодарение на Дионис влиянието на тракийския етнос, най-многобройния след индийския според „бащата на историята“ Херодот („История“: 5:3), се простира из цяла Източна Европа, Централна Евразия, Анатолия и Северна Африка.

Онова, което Дионис разпространява в древността, е преди всичко знанието: за обработката на земята и съхраняването на реколтата, за строежа на градовете, за организирането на обществения живот, за военното дело, за духовното търсене... Но освен това, именно знанието е направило от него всепризнат водач, почитан управник, непобедим предводител и божествен духовен наставник. Достоверно или не, преданието, завещано от Древността, показва, че именно благодарение на знанието Дионисиевата култура е овладяла както със силата и на меча, така и със силата на духа многобройно население, заемащо обширните територии на Източна Европа, Анатолия (дн. Анадол) и Централна Евразия, между Дунав и Ганг.

И какво от това?

Поуката от тази история е, че знанието е необходимо за усвояване и разширяване на нашия свят: за нашето приспособяване към него и за промяната му в съответствие с нашите потребности (обективна необходимост и нейното отражение, които логично можем да отнесем към компонента „свят“ (U) във формулата на знанието). Нашата поука е в удивително съзвучие с думи, изказани по друг начин, като философското осмисляне на рационалността на науката, която е рационална именно защото борави със знанието и неговото постоянно „произвеждане“:

„[...] рационалността на науката е форма, ред в жизнения свят и организация на научното изследване, която цели описване и обяснение за оцеляването, ориентацията и експанзията на човека, а не [толкова] за достигането до Обективния Световен Ред.“ (Герджиков 1995: 16).

Динамика на съвременността

Нищо ново под слънцето...
− Еклесиаст (1:9)

И какво от това?

Освен че помага на човека и човешкото общество да усвояват света, едновременно с това, заедно с това и с оглед на това, знанието им помага да очертаят и осмислят своето място в многообразието от условия. Как става това? В смисъла, проектиран от формулата на знанието, въпросът „Как става това?“ обединява поне още три по-конкретни въпроса:

х. „Как чрез знанието човешката общност намира своето място в света?“;

Δ. „Какво прави човешката общност по пътя на своето осъзнаване?“;

Р. „Какъв е крайният резултат от осъзнаването и обособяването на дадена човешка общност?“

В края на 19-и век грамотните хора в 300-милионна Индия съставляват 6% от населението ѝ (има-няма 18 млн. души). От тях близо 500 хиляди получават модерно за времето си светско образование и работят за британското колониално управление: в търговските и банковите кантори, местните градски управи, училищата, колежите, като медицински работници, адвокати, съдебни служители и пр. Цветът на индийската интелигенция е съсредоточен в три основни града – Калкута, Бомбай (дн. Мумбай) и Мадрас. Едни от най-изтъкнатите нейни имена са тези на основоположниците на индийското национално движение – Рамохан Рай (1774–1833), Дайянанда Сарасвати (1824–1883), Рамакришна Парамахамса (1836–1886), Свами Вивекананда (1863–1902) и мн.др. По тяхна инициатива и с тяхно участие се появяват различни просветителски организации: „Брахмо самадж“ (Общество на Брахман), „Веда самадж“ (Ведическо общество), „Ария самадж“ (Общество ариите или Общество на просветените) и под. Оценката на историците е единодушна: зараждането на индийското национално самосъзнание започва именно с религиозната реформа, осъществявана от тях (Юрлов, Юрлова 2010: 16-19).

Сред индийските религиозни реформатори, Свами Вивекананда е смятан за един от най-известните и най-влиятелните в световен мащаб (Юрлов, Юрлова 2010: 20 и сл., 567 и сл.). Според него всяка цивилизация има своя „душа“ и ако тази цивилизация изгуби „душата“ си, то цивилизацията загива (по Куценков 1983: 168).

„Свързан здраво с миналото и горд със славата на Индия, Вивекананда все пак подхождаше по-съвременно към жизнените проблеми и бе своего рода връзка между миналото и настоящето на Индия“ (Неру 1983: 468. Промяната в шрифта е моя.).

На Вивекананада приписват новото осмисляне на т.нар. „Даридра нараяна“ – основен ведически принцип, според който служенето на бедните е служба на Бога. Даридра нараяна обаче става популярен не толкова чрез Свами Вивекананда, колкото благодарение на друг велик индиец – Мохандас Карамчанд Ганди, известен повече като Махатма Ганди (вж. Daridra Narayana – Wikipedia, en. 20.02.2016; срв. Banhatti 1995: 212, и Bharathi 1991: 133).

Идеите на „Брахмо самадж“ и Свами Вивекананда оказват силно влияние върху Махатма Ганди (1869–1948). На 24-годишна възраст той прочита „Раджа йога“ на Свами Вивекананда (Gandhi 1927: 317). По-късно Ганди споделя в своята автобиография:

„Запознал се достатъчно с „Брахмо самадж“, беше невъзможно да бъда удовлетворен, без да видя Свами Вивекананда. И така с голямо въодушевление отидох в Белур Мат [училището и мисията на Рамакришна Парамахамса в Ховрах, Калкута], повечето, ако не и през целия път пеша. [...] Бях разочарован да разбера, че Свами е в своя дом в Калкута, болен, и не може да се среща с никого“ (Gandhi 1927: 286).

Махатма Ганди е дълбоко и неразривно свързан с индийските традиции и религия и това личи много ясно от собствените му думи:

„Индуизмът, мисля си, изцяло удовлетворява моята душа, изпълва цялото ми същество и аз намирам утеха в „Бхагават гита“ и Упанишадите [...] трябва да призная,... че когато ме обземат съмнения, когато ме връхлетят разочарования и когато не виждам нито лъч светлина на хоризонта, аз се обръщам към „Бхагават гита“ и откривам стих, който да ме утеши; и моментално се усмихвам дори сред всепоглъщащо нещастие. Животът ми е пълен с трагедии и ако те не са оставили видимо и незаличимо отражение върху мен, то това дължа на учението на „Бхагават гита.“ (Махатма Ганди, по: Prabhu, Rao 1966: 101).

„Веданта учи, че светът е майя [илюзия, заблуда, магия, суета]. Дори това обяснение насочва към несъвършенството на човека. Затова аз казвам, че няма да тревожа ума си с него. Дори ако ми бъде позволено да надникна в най-съкровените кътчета на Божия дом, аз не съм длъжен да го правя. Защото няма да знам какво да правя там. Достатъчно за нашето духовно израстване е да знаем, че Бог винаги е с онзи, който върши добро.“ (Махатма Ганди, по: Prabhu, Rao 1966: 82).

Махатма Ганди е един от най-забележителните политици на 20-и век: активист за човешки права в Южна Африка и Индия, водач на Индийския национален конгрес и основоположник на политическата идеология на ненасилието (Barnabas, Clifford 2012: 133-135; вж. и Юрлов, Юрлова 2010: 89-91; Mahatma Gandhi, Gandhism – Wikipedia, en. 05.03.2016).

„По своята същност Ганди беше човек на религията, индус до глъбините на душата си, но неговата религиозна концепция нямаше нищо общо с догмата, обичая или ритуала. Основата на тази концепция бе твърдата му вяра в моралния закон, който той нарича закон на правдата и любовта. Правда и ненасилие за него е едно и също или две различни страни на едно и също понятие [...]“ (Неру 1983: 506-507).

„Няма по-велик княз на мира и апостол на ненасилието от Махатма Ганди, Бащата на нацията [...]“ – заявява Джавахарлал Неру, водач на Индийското движение за независимост и министър-председател на Индия от официалното обявяване на независимостта ѝ през 1947-ма до 1964 година (Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016; вж. и Maale 2015).

Самият Ганди определя Неру за свой приемник (Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016; Jawaharlal Nehru – Geni.com 2016) – нещо, което е показателно за приемствеността в индийската национална традиция: от преоткриването на древното индийско културно-историческо наследство през зараждането на националното политическо движение до утвърждаването на суверенна Индия.

И какво от това? Защо е необходима тази разходка от далечното минало до почти непосредственото настояще в географски далечно (за мнозина) пространство? Какво показва или доказва тази разходка? Къде ни отведе последователността от размишления, споделени от пишещия с четящия тези редове?

Първо. Краткият исторически преглед на появата на съвременна Индия (от края на 19-и век насетне) показва (и доказва, тъй като това не е единичен пример), че всяко Възраждане черпи вдъхновение от миналото. Иначе не би било „Възраждане“, т.е. съживяване. Съживените, дълго пренебрегвани, но преосмислени традиции са здравата основа, която позволява изграждането на модерно общество, неговото самоопределяне като самостойно и самоуправляващо се, неподвластно на никоя наложена отвън зависимост. Жизнени сили за своята непрекъснато преосмисляна обнова обществото черпи от знанието, което е едновременно знание за постиженията и провалите в миналото и знание за изискванията и предизвикателствата на съвремието. Затова двигателят на обществения напредък се оказва просветата (компонентът на преобразуванията Δ във формулата на знанието).

Второ. Знанието и просветата са могъщи оръжия, с които едно общество може да „отвоюва“ своето място в света, независимо от влиянията на средата, в която се намира. Колкото и могъщи да са тези влияния. А че това е така... – имаме поразителния български възрожденски пример!

Българската историческа памет, макар и със значителни прекъсвания, се запазва дори в трудните години на петвековното чуждо владичество. От онези времена са останали т.нар. „Безименна българска летопис“ (XV в.), „Рилска повест“ (1479) от Владислав Граматик, „Летописен разказ за помюсюлманчването на Чепино“ от поп Методий Драгинов (XVII в.), „Летописен разказ“ от поп Петър от с. Мирково (ХVII в.), „История на София и България“ (XVII в.) от Петър Богдан Бакшев...

Възраждането започва с избуяване на интереса към славното българско минало. Появяват се, макар някои от тях неиздадени, „История на българите“ от Франц-Ксавер Иван де Пеячевич (1707 – 1781), „Стематография“ (1741) от Христофор Жефарович, „Архив в три части на преславната провинция България“ (1761) от Блазиус Клайнер, „Летопис и родословие“ (1680 – 1855) от поп Йовчо Попниколов от Трявна и др. С особено влияние се ползват „История вкратце за българския народ словенски“ (1792) от йеромонах Спиридон Габровски и наситената с полемика „История славянобългарска“ на Св. Паисий Хилендарски (1762).

Тези живи въгленчета на историческия спомен са запазени в просветните огнища на българските манастири и тяхното разгаряне е заслуга на най-изтъкнатите представители на българското католическо и православно духовенство. Впоследствие те се разгарят в истинска културна революция, с борбата за самостоятелна църква, с разгръщането на мрежа от светски училища и читалища, с национално-освободителното движение из цялото българско землище (вж. по-подробно: Генчев, Николай. Българско Възраждане. София, 1988; Жечев, Тончо. Българският Великден или страстите български. Пловдив, 1985, и др.).

Съпоставката на „индийския пример“ с „българския случай“ очертава най-съществената закономерност в самоопределянето на един народ (голям или малък, далечен или близък – без значение). Тази закономерност намира израз в следната последователност: възходящо развитие на материалните възможности, обособяване на собствен стопански и интелектуален елит, духовно пробуждане на основата на наследена от предците вяра, критично преосмисляне на историческата традиция, ясно изразена идея за необходимостта от политическа свобода. След появата си, политическата идея за независимост доминира в пробуждането на даден народ. В този смисъл е и блестящото наблюдение на Тончо Жечев за Българското Възраждане:

„Цялото рененсансово движение на българите в началната си фаза, разкрепостяването на личността от нейните средновековни обвързаности става в борба за извоюването на самостоятелна българска църква! [...] Това, което в този момент обединява толкова различни дейци като Иларион Макариополски, Драган Цанков, д-р Стамболски, Христо и Никола Тъпчилещови, Стоян Чомаков, Александър Екзарх, Тодор Бурмов, Петко Славейков, Гаврил Кръстевич, Тодор Икономов, Георги Раковски и др., е пълната и абсолютна политизация, свободната политическа игра с вярата и църковните институции, без никакви традиционни и религиозни задръжки“ (Жечев 1985: 13-14).

С други думи, знанието е в основата на самоопределението на един народ (компонента на обособения обект х във формулата на знанието). И в този възторжен контекст българската поговорка „Прост народ – слаба държава“ придобива своя истински, по-дълбок, но и печален смисъл.

Трето. Овладяването на света (чрез знанието, вж. примера с Дионис, U), осъзнаването на своето място в света (чрез знанието, вж. примера с Пробуждането на Индия, х) и самоопределянето като част от света (чрез знанието, вж. примера с просветата през Българското Възраждане, Δ) се случват в историята на всеки народ в естествено и неделимо единство (основано на знанието: UхΔ). В исторически план това се усеща като общо и неделимо преживяване на дадена човешка общност, като преживяване на откритото ново знание за света (U), за себе си като част от света (х) и за своето отношение към света (Δ). За човешката общност това означава едновременно разширяване на нейното географско пространство и нейния демографски потенциал. Народ, който изпитва такъв подем, не се затваря в себе си – той се отваря към света (U), но и държи на своето (х), разширява кръгозора си (чрез просвета Δ), но и не изпуска от фокуса на своето внимание собствените си интереси и може да взема независими решения за съдбата си (Р)...

За да постигне всичко това, му е необходим един, вероятно най-съществен компонент в неговата нагласа – чувството на взаимно доверие и подкрепа от всеки член на народната общност в усилията за постигане на общи цели; необходимо е онова, което се нарича „сплотеност“ (единството на UхΔР). А сплотеността може да бъде само съзнателна, т.е. подплатена със знание. Така, знанието сплотява човешката общност и я превръща в сила, която може самостоятелно да гради своето бъдеще (Р).

Накратко: сплотеността е неразделна част от самоопределението на човешката общност.



Оригинални цитати

“Having seen enough of the Brahmo Samaj, it was impossible to be satisfied without seeing Swami Vivekanand. So with great enthusiasm I went to Belur Math, mostly, or maybe all the way, on foot. I loved the sequestered site of the Math. I was disappointed and sorry to be told that the Swami was at his Calcutta house, lying ill, and could not be seen.” (Gandhi 1927: 286).

“The Vedanta says the world is maya. Even that explanation is a babbling of imperfect humanity. I, therefore, say that I am not going to bother my head about it. Even if I was allowed to peep into the innermost recesses of God’s chamber I should not care to do it. For I should not know what to do there. It is enough for our spiritual growth to know that God is always with the doer of good. That again is a villager’s explanation.” (Mahatma Gandhi, in: Prabhu, Rao 1966: 82)

“Hinduism as I know it entirely satisfies my soul, fills my whole being, and I find a solace in the Bhagavad Gita and Upanishads […] I must confess.... that, when doubt haunts me, when disappointments stare me in the face, and when I see not one ray of light on the horizon, I turn to the Bhagavad Gita, and find a verse to comfort me; and I immediately begin to smile in the midst of overwhelming sorrow. My life has been full of external tragedies, and if they have not left any visible and indelible effect on me, I owe it to the teachings of the Bhagavad Gita.” (Mahatma Gandhi, in: Prabhu, Rao 1966: 101).

“There was no greater prince of peace and apostle of non-violence than Mahatma Gandhi, the Father of the Nation, whom we have lost, but yet, he said it was better to take the sword than to surrender, fail or run away. We cannot live carefree assuming that we are safe. Human nature is such. We cannot take the risks and risk our hard-won freedom. We have to be prepared with all modern defence methods and a well-equipped army, navy and air force.” (Jawaharlal Nehru, in: Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016; вж. и Maale 2015).

Бележки

1. Индийският национален конгрес е индийска политическа партия, която на 26 януари 1930 г. обявява независимостта на Индия от Британската империя.

2. Днес като че ли вече не говорим за просвета. Вероятно на някои им се струва, че това е остаряло понятие. Колкото и старомодно да изглежда, смисълът на понятието „просвета“ можем да открием в смисъла на модерно „изграждане на общество на знанието“! А какъв е смисълът да подменяме едното – кратко, ясно, точно и всеобхватно, с другото – дълго, изискващо разяснения и уточнения и не толкова всеобхватно, в което сякаш губим човека, който търси знание, и го отделяме като нещо съвсем различно от обществото.

3. Източници за летописната традиция преди Българското Възраждане:

3.1. Българска анонимна хроника от ХV в., Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BC%D0%BD%D0%B0_%D1%85%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0_%D0%BE%D1%82_XV_%D0%B2,
3.2. Рилска повест, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B8%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%81%D1%82,
3.3. Чепински летописен запис, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A7%D0%B5%D0%BF%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%BD_%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%81,
3.4. История на България (Петър Богдан), Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_(%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%B4%D0%B0%D0%BD).

4. Източници за първите български възрожденски летописци са:

4.1. Франц-Ксавер Иван де Пеячевич, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86-%D0%9A%D1%81%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%80_%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%B4%D0%B5_%D0%9F%D0%B5%D1%8F%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87,
4.2. http://cl.bas.bg/about-central-library/bulletin-of-central.../28_2.pdf,
4.3. Стематография, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F,
4.4. Акад. Емил Георгиев. Люлка на на старата и новата българска писменост, ProMacedonia, 08.12.2016, URL: http://promacedonia.com/eg/ea_2_1.htm,
4.5. История на България (Блазиус Клайнер), Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_(%D0%91%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%83%D1%81_%D0%9A%D0%BB%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B5%D1%80),
4.6. Blazius Kleiner, Virtualna Biblioteka, 08.12.2016, URL: http://www.virtualnabiblioteka.com/images/upload/books/Novi/blazius.pdf,
4.7. Спиридон Габровски, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%BD_%D0%93%D0%B0%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8,
4.8. История во кратце о болгарском народе словенском, Bg.Wikipedia, 08.12.2016, URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F_%D0%B2%D0%BE_%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%86%D0%B5_%D0%BE_%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BC_%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5_%D1%81%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BC,
4.9. Зографска българска история, Древна книжнина, 08.12.2016, URL: http://drevna-knizhnina.pc-freak.net/Zografska_Bylgarska_Istoria.pdf,
4.10. Св. Паисий Хилендарски, будител български, Православие, 08.12.2016, URL: http://www.pravoslavieto.com/life/06.19_sv_Paisij_Hilendarski.htm,
4.11. Св. Паисий Хилендарски. История славянобългарска, Древна книжнина, URL: http://drevna-knizhnina.pc-freak.net/istoria.pdf.

Източници

Аполодор: Аполодор. Митологическа библиотека. София, 1990.

Балаболина 2006: Балаболина, Александра Валерьевна. Проблемы кастового строя в Индии в освещении отечественой историографии XIX – XХ вв. Автореферат диссертации на соискание ученой степени кандидата исторических наук. На правах рукописи. Казань, 2006, dspace.kpfu.ru, 31.01.2016, PDF, 27 р., URL: http://dspace.kpfu.ru/xmlui/bitstream/handle/net/31250/151106_1.pdf.

Вивекананда. Джнана, 1900: Вивекананда, Свами. Джнана йога (лекции, произнесени в Ню Йорк – Лондон преди 1900 г.). Интернет: ramakrishna-vivekananda-bg.info, 31.01.2016, URL: http://www.ramakrishna-vivekananda-bg.info/Jnana%20Yoga/Jnana%20Yoga%20Word.pdf.

Генчев 1988: Генчев, Николай. Българско Възраждане. София, 1988.

Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995.

Жечев 1985: Жечев, Тончо. Българският Великден или страстите български. Пловдив, 1985.

Капра 1997: Капра, Фритьоф. Дао на физиката, София, 1997.

Куценков 1983: Куценков, Анатолий Акимович. Эволюция индийской касты. Москва, Издательство „Наука“, 1983.

Неру 1983: Пробуждането на Индия. София, 1983.

Павзаний: Павзаний. Описание на Елада. Интернет, 31.01.2016, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/opisanienaeladacontents.

Страбон: Страбон. География. Интернет, 31.01.2016, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/sgcontents.

Тулмин 2002: Тулмин, Стивън. Завръщане към разума. София, 2002.

Юрлов, Юрлова 2010: Юрлов, Феликс Николаевич, и Евгения Степановна Юрлова. История Индии. ХХ век. Серия: История стран Востока. ХХ век. Москва, Российская асадемия наук, Институт востоковедения, 2010, indostan.ru, PDF, 920 с., 31.01.2016, URL: http://www.indostan.ru/biblioteka/knigi/3193/4391_1_o.pdf.

Atsma, ed. 2000–2011: Dionysus in the East (Summary) – in: The Theoi Project: Greek Mythology. Website copyright © 2000–2011. Created and edited by Aaron J. Atsma, Auckland, New Zealand, theoi.com, 01.02.2016, URL: http://www.theoi.com/Olympios/DionysosMyths3.html#Pillars.

Banhatti 1995: Banhatti, Gopal Shrinivas. Life and Philosophy of Swami Vivekananda. New Delhi: Atlantic Publishers & Dist., 1 January 1995, ISBN 978-81-7156-291-6, 260 p. Accessed: 20.02.2016, Google Books, URL: https://books.google.bg/books?id=jK5862eV7_EC&pg=PA212&hl=bg#v=onepage&q&f=false.

Barnabas, Clifford 2012: Barnabas, Annette, and Paul Sundararajan Clifford. Mahatma Gandhi – An Indian Model of Servant Leadership, pp. 132-150 – in: International Journal of Leadership Studies, Vol. 7, Iss. 2, 2012, School of Global Leadership &Entrepreneurship, Regent University, regent.edu, 04.03.2016, PDF, 19 p., URL: http://regent.edu/acad/global/publications/ijls/new/vol7iss2/IJLS_Vol7Iss2_Barnabas_pp132-150.pdf.

Bharathi 1991: Bharathi, K. S. The Social Philosophy of Mahatma Gandhi. Ghandian Stidies and Peace Research Series – 4. New Delhi: Concept Publishing Company, 1 January 1991, ISBN 978-81-7022-362-7, 159 p. Accessed: 20.02.2016, Google Books, URL: https://books.google.bg/books?id=cWWcQ8vbMB4C&pg=PA133&hl=bg#v=onepage&q&f=false.

Butler 1872: Butler, William. The Land of the Veda. New York, Carlton & Lanahan – San Francisco, E. Thomas – Cincinnati, Hitchcock & Walden, 1872; Google books, 557 р., 31.01.2016, URL: https://books.google.bg/books?id=x43VAAAAMAAJ&pg=PA84&dq=vedas&hl=bg&sa=X#v=onepage&q&f=false.

Diodorus: Diodorus Siculus. Книга 4, глави 1 – 8, URL: http://www.theoi.com/Text/DiodorusSiculus4A.html.

Gandhi 1927: Gandhi, Mohandas Karamchand. An Autobiography. Or The Story of My Experiments with Truth. Translated from the Gujarati by Mahadev Desai. Ahmedabad, India: Navajivan Publishing House, 1927, mkgandhi.org, 04.03.2016, PDF, 609 p., URL: http://www.mkgandhi.org/ebks/An%20Autobiography.pdf.

Maale 2015: Maale, Dr. Deelip Laxman. Contribution of Pandit Jawaharlal Nehru to Indian Politics. Critical Study. Solapur, Laxmi Book Publication, 2015; Google Book, 30.04.2016, URL: https://books.google.ca/books?id=N924CgAAQBAJ&pg=PP15&lpg=PP15&dq=%22There+was+no+greater+prince+of+peace+and+apostle+of+non-violence+than+Mahatma+Gandhi%22&source=bl&ots=r6Sb0dUpAG&sig=ri6xuPZ2Zb1qDNb_4sqQAJCZy8Q&hl=en&sa=X&ved=0ahUKEwjE2Oi9kLbMAhVGMZoKHRG0APUQ6AEIHjAA#v=onepage&q=%22There%20was%20no%20greater%20prince%20of%20peace%20and%20apostle%20of%20non-violence%20than%20Mahatma%20Gandhi%22&f=false.

Nonnus. Dionysiaca. Интернет, ia800303.us.archive.org, PDF, 01.02.2016, URL: https://ia800303.us.archive.org/19/items/dionysiaca02nonnuoft/dionysiaca02nonnuoft.pdf.

Philostratus. The Life of Apollonius of Tyana. Transl. F. C. Conybeare, 1912, sacred-texts.com, 01.02.2016, URL: http://www.sacred-texts.com/cla/aot/laot/laot10.htm.

Prabhu, Rao 1966: The Mind of Mahatma Gandhi. Encyclopedia of Gandhi’s Thoughts. Compiled & Edited by: R. K. Prabhu & U. R. Rao. Ahmedabad, India: Navajivan Mudranalaya, 1966, mkgandhi.org, 04.03.2016, PDF, 451 p., URL: http://www.mkgandhi.org/ebks/mindofmahatmagandhi.pdf.

Geni.com 2016: Jawaharlal Nehru – Geni.com, 30.04.2016, URL: https://www.geni.com/people/Pandit-Jawaharlal-Nehru/6000000003923543660.


Справки

Павзаний. Описание на Елада. Книга 9, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/tag/9.

Страбон. География. Книга 11, глава 5, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/14/sgk11c5.

Страбон. География. Книга 3, глава 5, URL: https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk3c5.

Шилър 1997: Шилър, Дейвид. Дзен. Джобен пътеводител. София: Кибеа, 1997.

Daridra Narayana – Wikipedia, en. 20.02.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Daridra_Narayana.

Gandhism – Wikipedia, en. 05.03.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Gandhism.

Jawaharlal Nehru – Wikipedia, en. 30.04.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Jawaharlal_Nehru.

Mahatma Gandhi – Wikipedia, en. 05.03.2016, URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Mahatma_Gandhi.

Quoteinvestigator.com, 30.04.2016: Everything Should Be Made as Simple as Possible, But Not Simpler, URL: http://quoteinvestigator.com/2011/05/13/einstein-simple.


Ресурси

Антични автори. Извори за Тракия и траките. Интернет, 31.01.2016, URL: https://antichniavtori.wordpress.com.

Книга на Еклесиаста или Проповедника – В: Двери БГ, интернет сайт, 20.02.2016, URL: http://dveri.bg/bible/oldtest.bg/24.htm.

Wikipedia, bg. URL: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0.

Wikipedia, en. URL: https://en.wikipedia.org/wiki/Main_Page.

Видове агенти

Румен Гюров

(изтегляне)

Не е възможно
да имаш умни шпиони
сред тъпа нация.
– Робърт Стийл

Понятие за агент

Агент! Ако днес е престижно и модерно да се говори за нещо, то една от темите на такъв разговор са агентите. Разбира се, този разговор обикновено е вплетен в хаотична и безсмислена медийна шумотевица. Мнозина разбиращи и неразбиращи какво съдържа понятието „агент“ доказват предубедени тези. Според някои работата с агенти е умение, достъпно само избрани посветени. Изкушението за тези „владетели на тайните“ е да изтъкнат някакво свое лично превъзходство над останалите – притежание на знание, недостъпно за широката публика. Според други работата с агенти е тъмен заговор на злонамерени субекти. Изкушението за тези „говорители на обществената съвест“ е да огласят от свое име принципите на просветена нравственост – притежание на знание, станало достъпно за широката публика само благодарение на тях. Суетните претенции за висок професионализъм на едните и за морално лидерство на другите са еднакво неоснователни, объркват обществените представи и са еднакво безполезни и дори вредни. Нито едната, нито другата крайност е вярна.

Нещата са много по-прости и много по-разбираеми, ако погледнем на работата с агенти като на обикновен занаят (една дейност като всяка друга обществена дейност, практика, характерна за специалните служби на всички съвременни държави, но ползвана и от недържавни структури)... За какво става дума? По-скоро, за кого?

Агентът е човек, който целенасочено и тайно е подбран, привлечен, подготвен и сътрудничи за придобиване на информация с цел подпомагане вземането на решения и предприемането на съответни действия от разузнаващия или/и за оказване на влияние върху вземането на решения и предприемането на съответни действия от разузнавания.

Спецификата на агентурния „занаят“ проличава най-отчетливо в простото описание на отделните видове агенти, обособени според конкретните цели, за които биват ползвани. Преди да бъдат разгледани видовете агенти, обаче, за яснота, е необходимо да бъдат посочени някои приети разграничения, понятия и определения. И така...

Задължителни разграничения. За целите на настоящата разработка, е необходимо да прецизираме съдържанието на понятието „агент“, като приемем, че то е онова съдържание, което влагат в него предимно държавните [1] и някои недържавни организации и групи лица със съответните възможности!

Необходимо е и едно допълнително разграничение... между „агент“ и „агентурист“:

• Агентът е вербувано лице, т.е. лице, което е мотивирано и насочвано за изпълнение на законова или/и друга норма непосредствено да придобива необходимата информация и да оказва пряко необходимото влияние. За извършване на своята дейност агентът става агент само ако приеме сътрудничество с агентурист. Агентът обикновено не е служител на държавна или член на недържавна разузнавателна или контраразузнавателна организация или група.

• Агентуристът е оправомощено лице, т.е. лице, овластено и задължено от законова или/и друга норма опосредствано да придобива необходимата информация и непряко да оказва необходимото влияние. За изпълнение на правомощията си агентуристът вербува агенти. Агентуристът обикновено е служител на държавна или член на недържавна разузнавателна или контраразузнавателна организация или група.

Подобно разграничение сякаш липсва в определението:

Агентът е лице, „оторизирано или инструктирано да придобива или да подпомага да бъде придобита информация за разузнавателни или контраразузнавателни цели“ (JP 1-02/2015: 5).

Ако можем да направим предложеното разграничение между агентурист и агент в това определение, то „агентуристът“ е „оторизирано лице“, а агентът – „инструктирано лице“ за събиране на информация или/и оказване на влияние.

Други понятия и определения. Наред с понятието „агент“ се употребява и терминът „секретен сътрудник“, чието съдържание е същото съгласно следното определение:

„Секретните сътрудници са лица, които оказват негласна помощ на дадена контраразузнавателна служба в изпълнение на нейните задачи“ (Асенов, Кипров 2005: 89).

Агентът е основно оперативно средство, скрито и силно „оръжие“, използвано от разузнавателните и контраразузнавателните служби за защита на националната сигурност. Използването на агенти за придобиване на информация и за оказване на влияние в интерес на разузнаващата страна [2] се нарича „агентурно разузнаване“. Най-общо:

Агентурното разузнаване представлява „категория разузнаване, което се основава на информация, събрана и предоставена от хора източници на информация“ (JP 1-02/2015: 110; срв. CG Pub 2/2010: 6-7).

Агентурното разузнаване се извършва от агентуристите, които чрез свои секретни сътрудници събират разузнавателна информация за [потенциални или/и настоящи представляващи интерес] „елементи, намерения, формирования, сила, разположение, тактика, оборудване и способности“ (ADRP 2-0/2012: 4-4; срв. FM 2-22.3/2006: 1-4).

В англоезичната специализирана литература се среща и понятието „лице източник на разузнавателна информация“ (англ. HUMINT source, букв. „човек-източник на разузнавателна информация“), дефинирано така:

„Агентурният източник е лице, от което се събира чуждестранна информация за целите на произвеждане на разузнавателна информация. Агентурните източници могат да включват приятелски, неутрални или враждебно настроени лица. Източниците могат да притежават знание от първа или втора ръка, придобивано обикновено чрез виждане или чуване. Категориите агентурни източници включват, без да са ограничени от това, задържани, вражески военнопленници, бежанци, разселени лица, местни жители, приятелски сили и членове на чужди правителствени и неправителствени организации“ (ADRP 2-0/2012: 4-4).

За целите на агентурното разузнаване се използват и т.нар. „доверени лица“, назовавани в България през различни периоди „информатори“ (Асенов, Кипров 2005: 94-95). Те не влизат в състава на агентурата, но също се ползват конспиративно. Доверените лица предоставят най-обща информация „за лица и факти, представляващи оперативен интерес“, и изпълняват „отделни оперативни поръчения“.


Видове агенти

В „Изкуството на войната“ Сун Дзъ (544 – 496 пр.н.е.) предлага първата в историята, писмено засвидетелствана систематизация на видовете агенти:

• местни шпиони, лица, „които се вербуват от местното население на противниковата страна“ [т.е. от социалната среда, в която се намира или/и към която принадлежи разузнавания];

• вътрешни шпиони, лица, „които се вербуват сред чиновниците на противника“ [т.е. от организационните структури на разузнавания]; 

• обратни шпиони, лица, „които се вербуват от шпионите на противника“ [т.е. превербувани разузнавачи или агенти на разузнавания]; 

• шпиони на смъртта, вербувани лица, които се използват за заблуждаване на противника [т.е. агенти за влияние и дезинформиране на разузнавания]; 

• шпиони на живота, вербувани лица, които предоставят сведения [за намеренията, плановете и действията на разузнавания, които са] от жизнено важно значение за разузнаващия (Сун Дзъ, ХIII: 5-7).

Във „Вербовка и агентура“ (София, 2014) Йордан Начев популяризира разделянето на видовете агенти на две категории – основна и спомагателна агентура (поставени в контекста на т.нар. фирмено разузнаване). Към основната агентура се отнасят т.нар.:

• агенти за информация, вербувани лица, които предоставят необходимата информация; 

• агенти документалчици, вербувани лица, които предоставят „оригинални документи за дейността на конкурента“ [респ. за дейността на разузнавания]; 

• агенти за влияние, лица, които влияят в благоприятна посока за реализиране на защитавани от тях интереси; 

• агенти вербовчици, вербувани лица, които вербуват други агенти; 

• агенти наводчици, вербувани лица, които издирват и изучават [т.е. извършват подбор и съобщават относно] подходящи за вербовка лица; 

• перспективни агенти (или „чакащи агенти“), вербувани лица, които към момента на вербовката им не разполагат, но в бъдеще се очаква да разполагат с разузнавателни възможности, както и т.нар. 

• резиденти, вербувани лица, които ръководят група агенти, като авторът нарича резидента „агент груповод“, какъвто според него се ползва от фирменото разузнаване (Начев 2014: 193-194; за агентите за влияние, агентите вербовчици и агентите с информационни функции вж. също Трифонов, Христов 2010: 57-59).

Към спомагателната агентура се отнасят т.нар.:

• агенти съдържатели [вербувани лица, които конфиденциално предоставят възможност за ползване] на „пощенска кутия“, „явочна или конспиративна квартира“; 

• агенти за връзка, лица, които подпомагат препредаването на информация, документи, материали и указания между разузнавателната структура и нейните агенти; 

• агенти установчици, вербувани лица, които издирват и установяват представляващи разузнавателен интерес лица, учреждения, организации, стопански субекти и пр. (Начев 2014: 194; за агентите за връзка вж. и Трифонов, Христов 2010: 59).

Към споменатите видове агенти могат да бъдат добавени т.нар.:

• оперативни агенти, вербувани лица, назовани условно така за обозначаване на целенасоченото им използване за решаване на конкретни задачи за непосредствено разкриване, предотвратяване и пресичане на подривните действия на противника; 

• агенти боевици, вербувани лица, които „изпълняват оперативни задачи, изискващи действия чрез употреба на оръжие, взривни вещества и други специални бойни средства“ (Трифонов, Христов 2010: 58); 

• оперативно-технически агенти, вербувани лица, назовани условно така, тъй като изпълняват задачи за прилагането на оперативно-технически мероприятия, вкл. осигуряване на достъп, помещения, съоръжения, техника, технология и други средства за негласен оперативно-технически контрол на действията на представляващи оперативен интерес лица, групи лица, разузнавателни и други подривни организации и структури; 

• агенти камерници, вербувани лица, ползвани за получаване на информация от/за лица, които са лишени от свобода, например: затворници, арестанти, военнопленници и под.

В “Encyclopedia of the Central Intelligence Agency” (New York, 2003) Томас Смит представя и следните видове агенти, ползвани от разузнаването:

• агенти провокатори, вербувани лица, които имат за задача да се „инфилтрират в дадена организация за подтикването ѝ към злонамерени действия или [вътрешен] бунт“, при което действията на нейните членове стават основание за наказателното им преследване, а внасянето на смутове в организацията я разрушава и може да бъде част от диверсионна операция за отклоняване на вниманието; 

• въображаеми агенти (англ. notional agents), измислени лица, т.е. лица, които реално не съществуват; тяхната самоличност изцяло е съчинена от разузнавателната организация с цел да се заблудят и насочат в погрешна посока действията на враждебни [за разузнаващата държава] сили (Smith 2003: 5-6).

В специализираните издания могат да бъдат срещнати и понятия като:

• агенти на място (или „местни агенти“, англ. agents-in-place), вербувани лица, които са граждани на разузнаваната държава и служители на нейните разузнавателни [и други специални] служби (FMI I/1976: 167-168), т.е. превербувани служители в структурите на специалните служби на разузнаваната държава, длъжностни лица на точно определена позиция, която представлява интерес за разузнаващия;

• агент фалшификатор на информация [вероятно по-добрият термин е „агент дезинформатор“], вербувано лице, което „съзнателно предава невярна и неточна информация“ (Начев 2014: 191);

• агенти изменници (или „дезертьори“, англ. defectors), лица, които „съзнателно изменят на своята държава и които притежават разузнавателна информация от значение за друга държава или държави“ (CIGL 2011: GL-56); с други думи, бивши служители на специалните служби и други лица, които са се поставили в услуга на разузнаващата държава и за които фактът на измяната им е известен на контраразузнавателните органи на разузнаваната държава;

• агенти самоинициативници, лица, които по собствена инициатива се поставят в услуга на разузнавателните и други подривни организации на противника (за „самоинициативничеството“ вж. по-подробно Христов 2012: 39-57);

• информатори (англ. informants), лица, които „съзнателно или несъзнателно предоставят информация на агент [в см. агентурист], на тайна служба или на полицията“ (CIGL 2011: GL-89; наричани още и „осведомители“ – вж. Трифонов, Христов 2010: 41).

Въз основа на спецификата на извършваната дейност агентите могат да бъдат разделени на „разузнавателни, саботажни, терористични и подривни агенти“ [3] (англ. espionage, sabotage, terrorist, and subversive agents – MCWP 2-14/1998: 7-8). Логиката в тази класификация е сходна с логиката на обособяването на „агенти трафиканти“ (срв. напр. Woodcock, Musa 2012) и може да бъде продължена с допълнително обособяване на видове агенти въз основа на по-нататъшно конкретизиране на възложените им задачи, например: „агенти диверсанти“ и пр.


Двоен агент

В своята дейност и разузнаването, и контраразузнаването използват още една категория агентура – двойните агенти (агенти двойници). Те се делят на две основни групи:

• „внедрени агенти“ (англ. penetrations, букв. „прониквания“) и „подставени агенти“ (подстави), и
• „превербувани агенти“ (превербовки).

За целите на настоящата разработка е достатъчно само да бъде отбелязано, че:

Двойният агент е „шпионин, който работи за две взаимно враждебни държави, като обикновено е истински лоялен само към едната от тях“ (Oxford English Dictionary – по Cahill, von Zweck 2014: 65).

Агент за влияние

От всички видове агенти, агентът за влияние представлява източник на една от най-големите заплахи за националната сигурност (съгласно оценка на Централното разузнавателно управление на САЩ – по Montagnese 2013: 4). Едно от най-добрите и едновременно с това достъпни за широка аудитория изследвания на спецификата на агента за влияние принадлежи на Алфонсо Монтаньезе – „Агентът за влияние“ (Рим, 2013). Авторът поставя използването на агента за влияние в максимално широк контекст и в пряка връзка с активните разузнавателни мероприятия и информационно-психологическите операции:

„На сцената на съвременните международни отношения, толкова дълбоко и толкова необратимо променени в сравнение със света отпреди няколко десетилетия, както границите на т.нар. „твърда сила“ [англ. hard power] за защита на националната сигурност стават все по-очевидни, така и мощта на т.нар. „мека сила“ [англ. soft power] все повече излиза наяве. Това е нов начин, по който Държавата изразява своята власт и въпреки че това е твърде различен начин от средствата за демонстриране на сила, той може да позволи на Държавата да реши проблема със защитата на своите жизнени интереси. В същото време, прибягвайки преди всичко към действия за оказване на влияние, меката сила може да ориентира и оформи не само вътрешнодържавната реалност, но и извъндържавната съобразно стратегическите цели на Държавата.

Но какво означава „влияние“? Какво предизвиква влиянието, за да произведе своите резултати? Как една кампания за влияние трябва да бъде проведена? Какви са нейните цели и какви са техниките, които се използват? Особено, кои са ключовите играчи на такъв вид дейност и какво е отношението ме между разузнаването и операциите за влияние? Как и до каква степен операциите за влияние могат ефективно да подкрепят правителствата в тяхната национална и международна дейност с оглед на действията, свързани с управлението на националната сигурност и защитата на интересите на Държавата?“ (Montagnese 2013: 1).

Според автора прилагането на мека сила (англ. soft power) е една от най-важните функции на разузнаването, което използва способностите си [своите сили и средства, специфични способи и методи] за водене на информационна война в интерес на разузнаващата държава. За Алфонсо Монтаньезе такава разузнавателна дейност представлява по същество намеса във вътрешния живот, дезинформиране и обезвреждане на противника (англ. interference, disinformation, and intoxication). Именно в тази логическа връзка се проявява най-ярко ролята на агента за влияние – основната цел на неговото използване е реализиране на интересите на разузнаващата държава (вж. Montagnese 2013: 2-5). Силата на агента за влияние „се основава на употребата на информацията за предизвикване на когнитивни и психологически реакции, които правят възможно изкривяването на възприятието, състоянието, поведението, нагласите и мненията [оценките]“ на обекта на въздействие. А използваната информация може да бъде както достоверна, така и напълно недостоверна (Montagnese 2013: 12).

Съобразно нивото на сътрудничество, агентът за влияние може да бъде разглеждан като:

• „доверителен контакт“ в случаите, когато не приема инструкции, но споделя същите идеи и интереси, защитавани от съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба;

• „контролиран агент“ в случаите, когато приема инструкции от съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба и получава отплата за изпълнението им;

• „несъзнателни агенти“ в случаите, когато „са наети за целта, действат несъзнателно, убедени са и/или са подведени от агентите на самата агенция [т.е. от агентуристите на разузнаването или контраразузнаването], понякога дори срещу собствените си интереси“ (Montagnese 2013: 6).

В заключение на своето кратко, но много съдържателно изследване, Алфонсо Монтаньезе препоръчва създаването на необходимите способности и употребата на т.нар. „умна сила“ (англ. smart power), своеобразно съчетание на традиционни и нетрадиционни средства за влияние, мултиплициращи възможностите на държавите за справяне с глобалните предизвикателства (Montagnese 2013: 14). В контекста на предходното негово изложение става ясно, че едно от най-ефикасните средства, мултиплициращи способностите за защита на националната сигурност, са именно агентите за влияние.

На разузнавателен жаргон, за съжаление често в много близък до истината смисъл, за „несъзнателните агенти за влияние“ се употребява наименованието „полезни идиоти“. Наричат ги така, тъй като нямат реална представа за последиците от своите действия и са особено опасни заради вредата, която нанасят или са способни да нанесат в името на чужд интерес (вж. напр. Elvin 2000).

Описаната по такъв начин специфична роля на агента за влияние откроява някои особености, които са общи за всички видове агентура, доколкото всеки агент оказва влияние чрез своето сътрудничество с разузнавателните и контраразузнавателните служби. Дори само като споделя най-обща информация, дори само като предоставя сигурно място за срещи или като посредничи негласно за връзката между друг агент и неговия агентурист... – във всички случаи, независимо от спецификата и акцента на поставените пред него конкретни задачи, агентът влияе върху средата за сигурност, оперативната обстановка, обкръжението на противника и самия противник. Влиянието може да бъде:

• непосредствено, т.е. влияние на самия агент чрез информацията, която разпространява (както при агентите за влияние), или

• опосредствано, т.е. влияние чрез сътрудничеството на агента със съответната разузнавателна или контраразузнавателна служба, която решава поставените пред нея задачи въз основа на информацията, която агентът е предоставил или е подпомогнал да бъде предоставена за вземане на информирани решения и за предприемане на действия в интерес на разузнаващата и защитавана държава.

Вместо заключение

В началото на настоящата разработка бе отбелязано, че работата с агенти е в известен смисъл занаят като всяка друга дейност. Без да изчерпва съдържанието, този занаят (работата с агенти) изразява същността на т.нар. агентурно разузнаване. Използването на агенти с различно предназначение (различни видове агенти) произтича от разнообразието на представляващата интерес социална среда, сфера на дейност, общност, група, организация или/и държава и зависи преди всичко от конкретната оперативна ситуация. Агентурната работа цели подпомагане на придобиването на желани ползи и предотвратяването на нежелани загуби от разузнаващия в сложна и нееднозначна обстановка. Осъществява се целенасочено и организирано предвид особените изисквания, свързани с конкретните задачи, планиране, провеждане и резултати от работата с агенти.

Агентурното разузнаване се извършва извън полезрението на онези, които са негов обект. Прикритостта му е необходима по поне две основни причини: първо, агентът е скрит ресурс, който мултиплицира силата на разузнаващия; второ, използването на агентура от разузнаващата страна внася неопределеност и затруднява ориентацията на разузнаваната страна, като по такъв начин прави неефективни действията на последната. Остротата на противоборството между разузнаващата и разузнаваната страна, всяка една от които е едновременно и разузнаваща, и разузнавана, произтича от противоречията помежду им. Тези противоречия са резултат от действието на редица:

• обективни фактори като съперничеството за оскъдни ресурси, неравенството във властта/влиянието и достъпа до блага, наличието на противоречиви интереси (в см. Cragun et al. 2012: 43-44);

• субективни фактори като несъответствието между наличната информация и реалната обстановка, разпределението на отговорностите при вземане на решения, противоположните емоционални оценки за събития и процеси, различната ценностна ориентация; закостенелите стереотипи, отрицателните нагласи и лошата комуникация в сложна ситуация (в см. McCorkle, ed. 2002) и пр.

Затова агентурното разузнаване е своеобразна „война“ между държавите, между конкурентите в икономическата среда, между държавни и недържавни структури, т.е. между всички онези, които преследват своите интереси и имат необходимост, ресурси, мотивация и организация за неговото осъществяване.

Връх на майсторството в агентурното разузнаване е „агентурното проникване“. Агентурното проникване означава превръщане на собствените агенти в мними агенти на противника и привличането на агентите на противника като собствени агенти, без самият противник да знае за това. В сравнение с всяка друга човешка дейност, то се характеризира във възможно най-голяма степен едновременно със скритост, настъпателност и острота. За целите на агентурното разузнаване и проникване в класическия смисъл на двете понятия, всяка държава създава и поддържа високо специализирани разузнавателни и контраразузнавателни служби с особени правомощия и задачи.

Агентурното проникване представлява най-мощното средство за защита на националната сигурност и затова неговото осъществяване може да бъде вменено като отговорност и правомощия на служителите в разузнавателните и контраразузнавателните служби само ако те притежават съответната материална, интелектуална, морално-психологическа и управленска подготовка. Използването на агентурното разузнаване в интерес на гражданите, обществото и държавата е мислимо единствено въз основа на правилно разбиране за неговата специфика, цели и задачи. От една страна, подобно разбиране може да разсее необоснованото недоверие и подозрения в гражданското общество, свързани с естествената грижа за гарантиране на неговите права и свободи. От друга страна, то може да подпомогне вземането на добре информирани и обосновани управленски решения, формулирането и прилагането на адекватна политика за сигурност, чийто съществен компонент е или поне би следвало да бъде самото агентурно разузнаване и проникване.


Източници

На кирилица

Асенов, Кипров 2005: Асенов, Бончо, и Петко Кипров. Контраразузнаването. София, 2005.

Начев 2014: Начев, Йордан. Вербовка и агентура. София, 2014.

Сун Дзъ: Сундзъ. Удзъ. Трактати да военното изкуство. Превод и коментари от акад. Н. Конрад. София, 1995.

Трифонов, Христов 2010: Трифонов, Тодор, и Валери Христов. Теория и технология на контраразузнаването (лекционен курс). София, 2010.

Христов 2012: Христов, Валери. Противодействие на чуждо разузнавателно проникване. Част втора. Варна, 2012.

На латиница

ADRP 2-0/2012: Army Doctrine Reference Publication (ADRP) No. 2-0 (FM 2-0). Intelligence. Washington, DC, Department of the Army, Headquarters, 31st August 2012, armypubs.army.mil, 05.04.2015, PDF, 84 p., URL: http://armypubs.army.mil/doctrine/DR_pubs/dr_a/pdf/adrp2_0.pdf.

Cahill, von Zweck 2014: Cahill, Zachary, and Philip von Zweck. The Artist as Double Agent. – Afterall, Summer 2014, Issue 36, stopgostop.com, 13.06.2015, PDF, pp. 64-73, URL: http://stopgostop.com/pvonzweck/files/36-double-agents.pdf.

CG Pub 2/2010: U.S. Coast Guard Publication 2-0 (CG Pub 2). Intelligence. Washington, DC 20593-0001, May 2010, uscg.mil, 05.04.2015, PDF, 32 p., URL: https://www.uscg.mil/doctrine/CGPub/CG_Pub_2_0.pdf.

CIGL 2011: CI Glossary – Terms & Definitions of Interest for DoD CI Professionals (2 May 2011). Editor: COL Mark L. Reagan (USA Ret). Defense Intelligence Agency, Defense CI & HUMINT Center, Office of Counterintelligence (DXC), 2nd May 2011, ncix.gov, 05.04.2015, PDF, 189 p., URL: http://www.ncsc.gov/publications/ci_references/docs/CI_Glossary.pdf.

Cragun et al. 2010: Cragun, Ryan, et al. Introduction to Sociology. Wikibook, 10.04.2010, PDF, 301 p., URL: https://en.wikibooks.org/w/index.php?title=Special:Book&bookcmd=download&collection_id=9145ae6f4c2ff6da770a7d01d65388826d0a3250&writer=rdf2latex&return_to=Introduction+to+Sociology.

Elvin 2000: Elvin, John. Armand Hammer: Soviet Agent. The Schwarz Report, Volume 40, Number 8, August 2000, schwarzreport.org, 19.07.2015, PDF, 8 p., URL: http://www.schwarzreport.org/uploads/schwarz-report-pdf/schwarz-report-2000-08.pdf.

FM 2-22.3/2006: Human Intelligence Collector Operations. Field Manual No. 2-22.3 (FM 34-52). Washington, DC, Department of the Army, Headquarters, 6th September 2006, fas.org, 24.07.2015, PDF, 384 p., URL: http://fas.org/irp/doddir/army/fm2-22-3.pdf.

FMI I/1976: Foreign and Military Intelligence. Book I. Final Report of the Senate Select Committee to Study Governmental Operations with Respect to Intelligence Activities. Washington, D.C., U.S. Government Printing Office, April 26 (legislative day, April 14), 1976, intelligence.senate.gov, 14.07.2015, PDF, 642 p., URL: http://www.intelligence.senate.gov/sites/default/files/94755_I.pdf.

JP 1-02/2015: Joint Publication 1-02. Department of Defense Dictionary of Military and Associated Terms. Washington, 8th November 2010 (As Amended Through 15th January 2015), dod.mil, 11.04.2015, PDF, 473 p., URL: http://www.dtic.mil/doctrine/new_pubs/jp1_02.pdf.

McCorkle, ed. 2002: McCorkle, Suzanne (ed.). Conflict Management: Typology of Conflict – In: Golden, Annis (ed.). Electronic Encyclopedia of Communication. New York: Communication Institute for Online Scholarship (CIOS), cios.org, 2002, HTML, 16.01.2016, URL: http://www.cios.org/encyclopedia/conflict/Eskills8_assessmenttools4.htm.

MCWP 2-14/1998: Marine Corps Warfighting Publication (MCWP) 2-14. Counterintelligence. Coordinating Draft – 7th October 1998. Washington, DC 20380-1775, Department of Navy, Headquarters United States Marine Corps, tscm.com, 05.04.2015, PDF, 315 p., URL: http://www.tscm.com/marineCI_mcwp2-14.pdf.

Montagnese 2013: Montagnese, Alfonso. The Agent of Influence. Roma, Agenzia Informazioni e Sicurezza Interna, 2013, gnosis.aisi.gov.it, PDF, 15 p., URL: http://gnosis.aisi.gov.it/gnosis/Rivista34.nsf/ServNavigE/34-07.pdf/$File/34-07.pdf?OpenElement.

Smith 2003: Smith, W. Thomas. Encyclopedia of the Central Intelligence Agency. New York, Facts On File, Inc., 2003, umaa-library.org, 14.07.2015, PDF, 290 p., URL: http://www.umaa-library.org/sites/default/files/Smith.W.Encyclopedia%20of%20the%20Central%20Intelligence%20Agency.pdf.

Steele 2010: Steele, Robert D. Human Intelligence: All Humans, All Minds, All the Time. Advancing Strategic Thought Series. Carlisle, U.S. Army War College, Strategic Studies Institute, May 2010, www.globalsecurity.org, 05.04.2015, PDF, 121 p., URL: http://www.globalsecurity.org/intell/library/reports/2010/ssi_steele.pdf.

Woodcock, Musa 2012: Woodcock, Alexander, and Samuel Musa. Modeling the Combined Terrorist-Narcotics Trafficker Threat to National Security. National Defense University, Center for Technology and National Security Policy, May 2012, mercury.ethz.ch, 13.06.2015, PDF, 55 p., URL: http://mercury.ethz.ch/serviceengine/Files/ISN/143724/ipublicationdocument_singledocument/01e42a27-f89b-42e3-b2fc-6b8dcbbef3b7/en/DTP93.pdf.


Бележки в края

[1] В случая става дума не за длъжността „агент“ (например „агент на ДАНС“), а за оперативното понятие „агент“, което по традиция е прието в България и което по своето съдържание е тъждествено със съдържанието на понятието „секретен сътрудник“. Длъжността „агент“ в оперативен план е прието да се нарича „оперативен работник“.

[2] Под „разузнаваща страна“ тук се разбира „разузнаваща държава, организация или група лица“.

[3] Промяната на шрифта е моя.


Задължително цитиране
Гюров, Румен. Видове агенти. София, Studia Analytica, 14.08.2016 г.


Основна публикация
По: Трифонов, Тодор, и Румен Гюров. Агентурно проникване в разузнавателната мрежа на противника. София, 2016, с. 7-13, 84-92 и 235-237.