събота, 4 октомври 2014 г.

Към контраразузнавателния анализ

Румен Гюров

Анализът в контраразузнаването притежава своя специфика, която може да бъде разкрита чрез очертаване на обема на понятията разузнавателен и контраразузнавателен анализ. Разузнавателният анализ е насочен към състоянието и промените в средата за сигурност, в един по-тесен смисъл той описва и обяснява взаимодействията в средата от гледна точка на сигурността. Контаразузнавателният анализ притежава обаче различни, по-специфични характеристики.

Обект и предмет на анализа

Обект на анализа в контраразузнаването е несигурността. Предметът уязвимостта, която се описва задължително в отношение спрямо съдържанието на общоприети понятия като: предизвикателство, опасност, заплаха, риск; нестабилност, неопределеност; интерес, цел, ресурс, фактор; събитие, процес, тенденция и пр.

Определена по аналогия на сигурността като нейна противоположност, несигурността представлява качество на взаимодействие, при което дадена система изпитва трудности да се съхрани такава, каквато е. В контекста на това разбиране трябва да бъдат поставени понятията предизвикателство, опасност, заплаха, уязвимост и риск.

В аналитичната практика, с цел изграждане на система за ранно предупреждение и управление на риска се изработват стандарти (Habegger (ed.) 2008: 7–8; Risk... 2007/2008: 1; Търкаланов 2003: 57–58; Плэтт 1958: 101–102), които въвеждат нормирани процедури за анализ и конвенционални определения за видовете несигурност. Видовете предизвикателства, опасности, заплахи и рискове могат да бъдат систематизирани въз основа на тези стандарти в групи по различни критерии:
  • според степента на участие на човека: антропогенни и природни;
  • според секторите в средата за сигурност: физико-географски, производствено-технологически, търговско-финансови, иновативни (свързани с просветата, науката и образованието), социални, икономически (вкл. диспропорции), политически, социетални, демографски, екологически и пр.;
  • според местоположението на източника на несигурност: външни и вътрешни;
  • според интензитета на риска: потенциални и активни.
Разбира се, в зависимост от изискванията на подобен стандарт, който трябва да бъде общоприет, могат да бъдат определени и други критерии за разграничаване на видовете предизвикателства, опасности, заплахи и рискове (срв. Habegger (ed.) 2008: 5–8).

Методологически подход за анализ на несигурността

Следващата стъпка в посока решаване на задачата за разкриване на предмета на контраразузнавателния анализ е консистентното на настоящата разработка представяне на характеризиращите несигурността понятия:


Предложената разузнавателно-аналитична матрица (РАМ-Н) цели определяне на несигурността, нейното отражение върху сигурността, и нейния източник. Несигурността е свързана с потребностите и в такъв случай може да се говори за недостиг, който трябва да бъде компенсиран. Недостигът може да бъде разглеждан като първоизточник на несигурността и затова всеки конфликт в областта на националната сигурност може да бъде представен като конфликт на интереси (вж. Буртовая 2002: §§ 1.1, 2.1) в средата за сигурност. Потребността, стимулирана от недостига, преминава в осъзнат интерес, намерение и очертана конкретна цел за неговото удовлетворяване. Разграничението между понятията потребност, интерес, мотив (подбуда, подтик) и цел, в контекста на настоящата разработка, може да бъде направено така:
  • потребността е обективна необходимост от ресурс за установяване, поддържане, постигане и запазване на равновесието система-среда;
  • интересът е осъзнавана необходимост от ресурс за установяване, поддържане, постигане и запазване на равновесието система-среда;
  • мотивът (намерението) е интерес, чието удовлетворяване представлява ценност, която е свързана с установяване, поддържане, постигане и запазване на равновесието система-среда;
  • целта е конкретно преследван резултат (състояние или вещ), който трябва да бъде постигнат за удовлетворяване на дадена потребност и интерес и за разрешаване на съответния мотив за установяване, поддържане, постигане и запазване на равновесието система-среда.
В общата среда за сигурност възниква напрежение, което се проявява като предизвикателство, опасност, заплаха или риск в зависимост от остротата на конфликта и баланса на възможностите между конфликтуващите системи. Предизвикателството, опасността, заплаха или рискът са проява на несигурност и се проявяват само във взаимодействие. Несигурността е инвариантът, който определя съдържанието на тези понятия. Конкретизирането на тяхната специфика може да бъде извършено по линия на разграниченията взаимодействие-въздействие и обективно-субективно. В този смисъл:
  • предизвикателство е онова взаимодействие, което обективно поставя на изпитание равновесието между дадена система и нейната среда;
  • опасността е взаимодействие, което обективно влияе отрицателно върху равновесието система-среда;
  • заплахата е преднамерено въздействие, което нарушава равновесието система-среда и провокира неустойчивост на системата;
  • рискът е вероятност от загуба в резултат от недостиг на ресурси за възстановяване на равновесието система-среда.
Критичният фактор (актор: държава, общество, общност, организация, група лица или лице), който първоначално изпитва недостиг (потребност), т. е. вътрешна криза (превръща се в кризисен фактор). Впоследствие този критичен фактор осъзнава своя интерес, като търси начин да го удовлетвори и се превръща в заинтересован критичен фактор. На следващия етап предприема действия, които следват намеренията му и целят удовлетворяване на осъзнатите потребности, т. е. интересите – това е етапът, при който той се проявява като мотивиран критичен фактор. Прякото му влияние върху уязвимите места за даден обект на въздействие в средата за сигурност го превръщат в рисков фактор.

Разбира се, за преодоляване на нежелания негативизъм и на едностранчивостта, както и за постигане на цялостност (холистичност) в анализа, понятията в предложената разузнавателно-аналитична матрица на несигурността следва да бъдат преобразувани в логически отрицателни на тях. Предложената РАМ-Н обхваща или поне се стреми да обхване предметната област на специфичните разузнавателно-аналитични методи, като заедно с това би могла да бъде вплетена в приложението на общите методи на разузнавателния анализ. Сама по себе си обаче тя не е достатъчна за структуриране на технологията на анализа и е само стъпка към създаването на негов разгърнат модел, който да постигне тази цел.

Съдържанието на РАМ-Н може да бъде обогатено с привличане на постижения в различни области, например – при определяне на интересите. Интересите могат да бъдат систематизирани в матрицата на интересите, разработена от Доналд Нюхтърлайн, Денис Дрю и Доналд Сноу (по Drew, Snow 2006: 33–34):



Всъщност матрицата на Нюхтърлайн-Дрю-Сноу може да бъде ползвана при описанието и обяснението също и на недостига, потребностите, мотивите, целите, предизвикателствата, опасностите, заплахите и рисковете чрез заместване на понятието интерес със съответното друго понятие. Съдържанието на интереса в предложената от американските автори матрица (защита на Отечеството и пр.) е консистентно със съдържанието на сектора на недостига в РАМ-Н, което прави възможно съчетаването на двата подхода.

Описание и обяснение на несигурността

Описанието на несигурността изисква превръщането й от качество на взаимодействието в непосредствено дадена предметност, качествено определена. Основополагащо понятие за РАМ-Н е понятието недостиг, което следва да бъде опредметено и изпълнено с измеримо съдържание. От своя страна, недостигът представлява съдържание на понятието уязвимост, защото уязвимостта не е нищо друго освен недостиг на ресурс за поддържане на равновесие. Недостигът е уязвимост на дадена система винаги в контекста на взаимодействието й със средата (вътрешна или външна). Недостигът определя уязвимостта. Затова за опредметяване на уязвимостта е необходимо да бъде опредметен и самият недостиг, т. е. да бъде поставен в контекста на условията за нарушаване на равновесието в средата за сигурност.

Съдържанието на понятието недостиг „пронизва“ цялата РАМ-Н, присъства по различен начин в предметното поле на всяко едно от понятията в отделните й сектори, то е водещото понятие в сектора на условията за несигурност (U). Задачата изглежда парадоксална, но не невъзможна. Парадоксална, защото целта е да се определи съществуването на нещо несъществуващо (недостигът е отсъствие, липса). Не невъзможна, защото диалектиката позволява хармоничното съчетание на противоположности, а някои научни постижения могат да насочат към намиране на подходящо решение.

Постиженията на конфликтологията са ярък пример за концептуално осмисляне със значителна евристична сила в областта на сигурността. Съчетаването на подхода в конфликтологията с подхода в настоящата разработка е възможно въз основа на обективната връзка между конфликт и несигурност. Конфликтът винаги е свързан с несигурност, а несигурността – с конфликт или най-малко с конфликтно противоречие. Съществува също така пресечно множество от понятия в разузнавателния анализ и в конфликтологията, чийто обем почти изцяло се припокрива. Става дума за понятията недостиг, потребност, интерес, намерение, цел, предизвикателство, опасност, заплаха, риск, сигурност, противоречие, конфликт и пр. Съображенията дотук представляват най-общо рационалните основания за привличане на конфликтологическата парадигма в описанието на несигурността.

Руската изследователка Елена Буртовая представя едно изключително полезно и почти енциклопедично обобщение на концепциите на редица автори – Фр. Бэкон, Т. Хобс, Жан-Жак Руссо, И. Кант, Г. Хегел, К. Маркс, Вл. Соловьов, И. Бердяев, М. Вебер, Р. Дарендорф, Л. Козер, Т. Парсънс, Е. Мейо, К. Боулдинг и др., и на техния принос за обяснение на човешкото развитие от гледна точка на конфликтологията: човешката история се разглежда през призмата на конфликта (Буртовая 2002: гл. І). Според руската изследователка обективни фактори за конфликтите са: ограничените ресурси, подлежащи на разпределение; неравностойната взаимозависимост спрямо отговорности и задачи; неясното разпределение на права и задължения; несъгласуваността на целите; неразвитите етични норми; некомпетентността и несъответствието с придобития статус (длъжност и пр.); неправилният стил на ръководство; лошите условия на труд; лошите комуникации; неподготвеността за иновации и др. (Буртовая 2002: § 5.2). По същество всеки от изброените фактори представлява проява на някакъв недостиг: материален, социален, културен или организационен, респ. материален, идеологически, социетален или институционален (в смисъла на РАМ-Н). Предметното поле на обективните фактори (в смисъла на Буртовая) съвпада в много голяма степен със съдържанието на онова, което е включено в разбирането за обект и предмет на разузнавателния анализ.

Наличието на недостиг е в основата на всеки конфликт (сблъсък) и на всяко друго нарушаване на равновесието в дадена среда. Недостигът е обективна предпоставка, необходимо, макар и не достатъчно условие за сблъсък. Недостигът на информация за предизвикателствата в средата за сигурност е обективният подтик за разузнавателна активност, която поражда несигурност и оттам своя контраразузнавателен отговор. Следователно недостигът е в основата и на т.нар. разузнавателно противоборство, в частност – на сблъсъка между разузнаване и контраразузнаване. Затова разкриването на спецификата на разузнавателното противоборство въз основа на недостига е методологически оправдано в онтологическата парадигма на конфликтологията (теорията на конфликта), където то получава допълнително емпирично потвърждение и теоретично осмисляне. Съчетаването на конфликтологията с подхода в настоящата разработка позволява също да бъде проследен пътят от недостига до конфликта, аналогично – от недостига до несигурността, по консистентен и за двете концепции начин.

За Елена Буртовая между недостига и конфликта стоят интересът, ценността и неделимостта на онова, което може да запълни недостига (Буртовая 2002: §§ 2.1, 3.2, 4.1). За предложената РАМ-Н между недостига и несигурността стоят потребността, интересът, мотивът и целта. Аналогията между РАМ-Н и конфликтологията във веригата недостиг-конфликт, респ. недостиг-несигурност, откроява мотива като подтик за придобиване на ценност. Осъзнаването на мотива като подтик за придобиване на ценност позволява допълнително разграничение в разбирането за интерес и мотив. Интересът е осъзнат като потребност недостиг на ресурс; мотивът е подтик за придобиване на ресурс, осъзнат като ценност за преодоляване на недостиг. Интересът изразява обективното значение на необходимия ресурс за възстановяване на нарушено в резултат от недостиг равновесие, мотивът внася субективния смисъл на придобиване на ресурс за поддържане на равновесие.

Представата за целта в РАМ-Н също може да бъде обогатена благодарение на конфликтологията. Разбира се, необходимо е целта да бъде поставена в съответния контекст – в условията на неравновесно (респ. конфликтно) взаимодействие система-среда (U). В тези условия неделимостта (x) на необходимия ресурс за поддържане на равновесие между среда и система, е обективната предпоставка за възникване на конфликтно противоречие (Δ) и впоследствие за несигурност и конфликт. Превръщането на неделим равновесен ресурс (НРР) в цел на повече от една система е решаващата причина за развитие на конфликт и несигурност (Р) на основата на възникнало по такъв начин противоречие между поне две системи (лица, групи лица, общности, общества) – Буртовая 2002: § 3.1). С други думи:
  • целта винаги е овладяване на необходимия равновесен ресурс = запълване на недостиг = удовлетворяване на потребност = реализиране на интерес;
  • неделимостта на равновесния ресурс е обективна предпоставка за възникване на несигурност и конфликт;
  • съвпадението на намеренията на поне два различни фактора (лица, групи лица, общности, общества) за придобиване на необходим неделим равновесен ресурс представлява конфликтно противоречие;
  • едновременно предприетите от поне два различни фактора еднопосочни действия за придобиване неделим равновесен ресурс са самият конфликт.
Според Елена Буртовая сблъсъкът става факт при наличие на недостиг не от само себе си, а винаги и само когато се прояви противоречието, свързано с овладяване на неделим равновесен ресурс. Противоречието (непроявено) предхожда самия конфликт, който се случва, когато се пристъпи към конкретни действия от поне две страни (два фактора) спрямо един и същ неделим равновесен ресурс (Буртовая 2002: § 5.1).

За Кристофър Мур причините за конфликтите произтичат от противоречията: между наличната информация и реалната обстановка; между различни интереси (свързани със: оскъдни ресурси, разпределение на отговорности при вземане на решения и/или емоционални оценки); в поведението на хората, основано на различна ценностна ориентация (респ. намерения), закостенели стереотипи, отрицателни нагласи и лоша комуникация; в резултат от неравенства по отношение на контрола, притежанието, властта, влиянието и географската изолираност (Typology... 2002).

Според Райън Крейгън, Дебора Крейгън и Пьотър Конечний конфликтите произтичат от наличието на три основни противоречия: съперничество за оскъдни ресурси, неравенство във властта и достъпа до блага, противоречиви интереси (Cragun et al. 2010: 24–25).

Консистентният на настоящата разработка прочит на идеите за причинността на конфликтите прави възможно следното определение на основополагащата причина за всеки конфликт като противоречие в условия на неравностоен достъп до неделим равновесен ресурс (материален или/и нематериален), при което е налице съперничество за придобиване на този ресурс, възприеман като ценност с оглед реализиране на някакъв интерес, респ. удовлетворяване на потребност и запълване на недостиг.

От системна и конфликтологична гледна точка самият недостиг може да бъде разглеждан като противоречие между необходимия и достъпния равновесен ресурс. В конфликтологическата парадигма неделимият равновесен ресурс (НРР) играе ролята на елементарна форма на битийност (х=НРР=ЕФБ), а противоречието – на закономерност като част от онтологическата схема (Δ) на конфликтното взаимодействие, респ. на несигурността.

За Елена Буртовая противоречията биват: обективни и субективни; основни и неосновни: основните противоречия са между основните участници в конфликта, неосновните – всички съпътстващи; вътрешни и външни: противоречия съответно в дадена система и между поне две системи; антагонистични и неантагонистични съответно с непримиримо противоположни интереси и със съвместими интереси (Буртовая 2002: § 5.1).

Възможен е подход за систематизиране на противоречията въз основа на цитираната вече йерархия на потребностите. В такъв случай противоречията могат да бъдат разглеждани въз основа на съперничеството за неделим равновесен ресурс, свързан с удовлетворяване на конкретна потребност. Тогава видовете противоречия могат да бъдат определени според потребността от неделим равновесен ресурс, необходим съответно за оцеляване, сигурност, идентичност и/или контрол. За всяка от страните в даден конфликт противоречието обаче може да бъде с различен характер и значимост поради различната потребност, която следва да бъде удовлетворена. Подобно съображение произтича от това, че един и същ НРР може да бъде ползван за удовлетворяване на потребност на различно равнище – например: за едната страна в конфликта придобиването на ресурс може да бъде въпрос на оцеляване, за другата – въпрос на сигурност или др.

Посочената матрица на интересите на Нюхтърлайн-Дрю-Сноу също може да бъде използвана за систематизиране на противоречията. Веригата от разсъждения може да доведе и до подход, при който видовете противоречия да бъдат определяни не само спрямо недостига, потребностите или интересите, но и спрямо заплахите и рисковете, както и спрямо местоположението на основния източник на противоречието – местоположението на необходимия равновесен ресурс във или извън дадена система (лице, група лица, общности, общества).

Всички изброени дотук възможности трябва да бъдат съчетани консистентно с настоящата разработка. На тази основа видовете противоречия могат да бъдат представени в аналитична матрица на противоречията (АМ-П):

Аналитична матрица на противоречията


Въз основа на видовете противоречия могат да бъдат обособени съответни видове недостиг, потребност, взаимодействие, респ. несигурност, или ресурс, въвлечени в проявата на дадено противоречие.

Видовете противоречия, както и видовете въздействия, могат да бъдат определени съответно според тяхната интензивност и сила. Интензивността на противоречията, макар и не еднозначно, произтича от спецификата на несигурността; а силата на въздействие може да бъде измерена в зависимост от относителния обем на необходимия или ангажирания ресурс за преодоляване на неравновесието. На тази основа интензивността на противоречията или силата на въздействие могат да бъдат оценени по следната примерна скала:


С други думи, видовете противоречия според техния интензитет или видовете въздействия според тяхната сила могат да бъдат слаби, умерени, силни или разрушителни. В крайна сметка за системата, подложена на въздействие, от значение е единствено запазването на нейната цялост. В този смисъл силата на въздействие е определяща характеристика в отношенията й спрямо средата за сигурност, разбира се, съпоставена с уязвимостта на системата.
Примерната скала за оценка на интензивността на противоречията или на силата на въздействие е относителна, доколкото е изградена в контекста и съобразно целите на настоящата разработка. Тази скала не означава еднозначно свързване на вида несигурност с интензивността на противоречията или със силата на въздействие, още по-малко – скалиране на понятията предизвикателство, опасност, заплаха и риск. Предназначението на предложената скала е само да подскаже идеята за оценка на интензивността и силата в дадено взаимодействие, като степените и стойностите й могат да бъдат определени на друга методологическа основа и съобразно други, конкретни изследователски задачи.

Общото съдържателно поле на понятията несигурност и недостиг, както и на свързаните с тях понятия в конфликтологическата парадигма, обхваща отсъствието (или наличието) на някакъв ресурс. Ресурсът (делим или не) е ключовото понятие при измерването. За измерването на ресурса обикновено биват използвани показатели, наричани индикатори на сигурността (security indicators). Индикаторите на сигурността са предназначени да бъдат свързващото емпирично звено между сигурността на човека (отделния индивид, член на обществото, гражданин), националната сигурност и сигурността в най-общ смисъл. Връзката между сигурността на човека (личната сигурност), сигурността на нацията и на човешкото общество въобще е възможно да бъде видяна благодарение на разбирането, че „сигурността” все повече се разглежда като всеобхватно условие, при което хората и общностите живеят в свобода, мир и безопасност, участват пълноценно в процеса на управление, радват се на защитата на основните си права, имат достъп до ресурси и средства от първа необходимост и обитават природна среда, която не уврежда тяхното здраве и благосъстояние. В основата на това широко разбиране е признанието, че сигурността на хората и сигурността на държавите се усилват взаимно“ (OECD 2001: 38).

Позовавайки се на този онтологичен контекст Джеймс Мичъл определя следните индикатори на сигурността:
  • индикатори на оцеляването (survival indicators): достъп до храна, достъп до вода, уязвимост спрямо насилствен конфликт, достъп до здравеопазване;
  • жизнени индикатори (livelihood indicators): достъп до образование, достъп до доход, уязвимост спрямо бедността, достъп до електричество (респ. енергоресурс);
  • индикатори на достойнството (dignity indicators): глас и отчетност, уязвимост спрямо корупция, достъп до правосъдие, интеграция на половете (респ. социално уязвимите членове и групи в обществото) – Michel 2005: 12–13).
Формулирани по такъв начин, индикаторите на сигурността очевидно са силно повлияни от йерархията на потребностите. В ОТС-контекст, например, индикаторите представляват отражение на количествените преобразувания в дадена система. Въвеждането на индикатори за анализ и оценка на сигурността е част от по-общ подход, наложен от глобалните потребности и от стремежа към устойчиво развитие на човешкото общество.

Идеята за устойчиво развитие прозвучава категорично за пръв път през 1972 г. на Стокхолмската конференция на Организацията на обединените нации (ООН). На нея е признато наличието на конфликт между развитието на човечеството и състоянието на околната среда. Световната комисия по околната среда и развитието (СКОСР) към Общото събрание на ООН, т.нар. Комисия Брундтланд, изготвя през 1987 г. доклад. Докладът потвърждава значимостта на проблемите, свързани с устойчивото развитие. В следващите години експерти от различни световни институции и отделни държави изграждат и усъвършенстват холистичен подход в отговор на глобалните предизвикателства и с цел формиране на сигурна международна среда. В руслото на този процес през септември 2000 г. в Ню Йорк ООН приема Цели на хилядолетието, свързани с устойчивото развитие. Целите на хилядолетието включват постигане на: траен мир, благоприятна околна среда, защитени човешки права, гарантирана социализация на уязвимите обществени слоеве, премахване на глада и бедността. През 2002 г. в Йоханесбург, на Среща на върха (на ООН) световните лидери препотвърждават своята ангажираност с устойчивото развитие на човечеството (Kates et al. 2005: 10–12; вж. Hardi, Zdan 1977: 2, 14–15), респ. с глобалната сигурност в най-широк смисъл. В тази поредица от събития и обсъждания се наблюдава забележителен консенсус по отношение на определението на Комисията Брундтланд от 1987 г., според което устойчивото развитие е „развитие, което удовлетворява потребностите на настоящето, без да бъде поставена под въпрос способността на бъдещите поколения да удовлетворяват своите собствени потребности“ (по Sathaye et al. 2007: 695).

Концепцията за устойчиво развитие въплъщава в себе си идеята за реализиране на всепризнатите общочовешки ценности: свобода, равенство, солидарност, толерантност, споделена отговорност и уважение към природата. Тези ценности се разглеждат като основополагащи в международните отношения (Kates et al. 2005: 16) и затова неслучайно присъстват в цитираното вече разбиране за сигурността у Джеймс Мичъл (Michel 2005: 6).
Самият подход в разработването на индикатори за оценка на устойчивостта на развитието показва насочване към предметното поле на разузнавателния анализ. Формулираните индикатори са замислени като средство за бързо обобщаване (агрегиране) на информация, за постигане на повече достъпност при отразяване на процесите и явленията в анализираната среда, за съединяване на индивидуалния и груповия експертен анализ и за обосновано вземане на решения съобразно резултатите от анализа на индикаторите (DESAUNS 2007: 3).

За да изпълнят своето предназначение обаче, индикаторите трябва да отговарят на определени критерии. Според авторитетното ръководство „Индикатори на устойчиво развитие: насоки и методологии“ (Ню Йорк, 2007) на експерти към Департамента по икономически и социални въпроси на ООН, критериите, формулирани консистентно на настоящата разработка, изглеждат така:
  • всеобхватност (U): индикаторите трябва да обхващат всички аспекти на устойчивото развитие за всяка държава и област на човешката дейност;
  • конкретност (x): индикаторите трябва да позволяват агрегиране и представяне на ключова информация;
  • наблюдаемост (Δ): индикаторите трябва да са основани върху достъпни данни (налични данни, данни, които могат да бъдат придобити, или данни на приемлива цена) – DESAUNS 2007: 9).
За постигане на пълна консистентност с настоящата разработка допълнителен, завършващ критерий може да бъде открит у Питър Харди и Терънс Зден, които в свое изследване „Оценяване на устойчивото развитие: принципи на практика“ (Уинипег, 1997) обръщат внимание върху необходимостта от:
  • адекватност (Р): евристичност, повторяемост, проверимост и обективност на аналитичния процес (Hardi, Zdan 1977: 3–4, 16–20), основан върху дадени индикатори.
Лиса Сегнестам в своя разработка „Индикатори на околната среда и устойчивото развитие: теории и практически опит“ (Вашингтон, 2002) предлага в общи линии сходни, макар и по-детайлизирани критерии. Авторът обръща внимание, че формулирането на индикаторите трябва да бъде съобразено с конкретните цели на анализа (Segnestam 2002: 13–14). Тази констатация е принципно вярна, но телеологичността е метаметодологическа предпоставка за научна рационалност и в този смисъл не е специфичен критерий спрямо индикаторите за устойчиво развитие. Заслужава внимание обаче едно изключително важно изискване, поставено от изследователката, и свързано с целите на анализа: индикаторите да позволяват разкриване на определени прагове на насищане, при които малки промени могат да доведат до значителни изменения. Това изискване допълва критериите за подбор на индикатори и изпълва с повече съдържание разбирането за тяхната адекватност и евристичност.

Комисията на европейските общности поставя спрямо индикаторите изисквания за: устойчивост – с оглед повторяемост на анализа и оценката на развитието; гъвкавост – с оглед възможността за приспособяване на индикаторите към актуалните потребности; краткост на мрежата от индикатори – с оглед осигуряване на целенасоченост в анализа и оценката и провеждане на последователна политика; уравновесеност – с оглед разграничаване на отделните предметни области, които подлежат на измерване чрез индикаторите (COM (2001) 619: 1).

Прилагането на индикатори среща някои обективни ограничения: в ресурсите (експертни, информационни, в достъпа до необходимите данни или във възможностите за количествени измервания), при подбора и агрегирането на относимите към целите на анализа данни, при използването на различни методи и техники на анализ, в резултат от неконсистентна терминология и пр. (Segnestam 2002: 17–18). За преодоляване на ограниченията в прилагането на индикатори съществуват различни концептуални рамки, призвани да улеснят анализа (Segnestam 2002: 4–14).

Независимо от концептуалната рамка, анализът може да тръгва от един общ индикатор или индекс или от мрежа от индикатори или индекси (Segnestam 2002: 25). Във всеки случай е задължително да бъде ясно разграничението между двете основни понятия индикатор и индекс. Под индикатор се разбира количествен показател за наличие или отсъствие на някакъв ресурс, под индекс – обобщен показател на агрегирани индикатори, поставени в някакво отношение помежду им (Segnestam 2002: 3–4).

Прилагането на индикатори и индекси следва да бъде извършвано с отчитане на техните особености, влияещи върху аналитичния процес. Първо, използването на един общ индикатор или индекс улеснява анализа, но има ограничени евристични възможности. Второ, индексите притежават по-висока аналитична стойност от индикаторите, но агрегирането на индикатори в индекси може да бъде извършено на неподходяща методологическа основа и използваните индекси да доведат до погрешни изводи. Трето, използването на мрежа от индикатори или индекси отразява сравнително по-пълно връзките и следователно многообразието в анализираната среда, но крие риск от припокриване на обхвата на отделните индикатори и индекси, респ. от еднообразие на изводите за тези връзки и за това многообразие. Четвърто, агрегирането на индикатори в индекси откроява ясно връзките в анализираната среда и ги прави по-разбираеми за неспециалисти, но въпреки това използването на индекси може да скрие тежестта и връзките на отделните индикатори, агрегирани в тях (Segnestam 2002: 25). 

В търсене на разковничето за създаване на сигурна международна среда се появява идеята, че анализът и аргументираната от него политика на устойчиво развитие могат да доведат до очакваните резултати само ако бъдат свързани с ключовото понятие сплотеност на обществото (социална кохезия, social cohesion, обществена сплотеност). В своя студия „За „добрите“ политици и „лошите“ политики: сплотеност на обществото, институции и растеж“ (Вашингтон, 2000) Джо Ритзен, Уилиям Ийстърли и Майкъл Улкок поддържат именно това становище. Нещо повече, сплотеността на обществото може да бъде не само полезна аналитична концепция, но и практически инструмент за успешно развитие (Ritzen et al. 2000: 5). Разгърнатата им аргументация в тази посока показва, че въвеждането на понятието позволява разграничаване на степените на развитие на различните общества, подпомага анализа на предизвикателствата в резултат от глобализацията и обяснява проблемите на идентичността. Накратко, за тях понятието „сплотеност на обществото“ прави възможен пълноценния анализ (изследване) – вж. Ritzen et al. 2000: 7).

Общоприето определение за сплотеност на обществото не съществува. Експертите дават различни дефиниции, поставят я сред разминаващи се съдържателно понятия, категории, подходи и емпирични измервания (Dickes et al. 2009: 1–2; Duncan et al. 2007: 3; Friedkin 2004: 409, 413–414; Moody, White 2003: 69; Woolley 1998: 2). При това често допускана грешка е отъждествяването на сплотеността на обществото с условията, които я пораждат, или с резултатите от проявата й (Dickes et al. 2009: 2).

Кръгът от понятия, близки или свързани с обществената сплотеност, включва безспорно за експертите понятието „идентичност“. Последното пряко ни отвежда към отстояваното с настоящата разработка разбиране за национална сигурност. Затова именно връзката сплотеност на обществото – идентичност предизвиква особено силен интерес. Една от най-развитите школи в конципирането на обществената сплотеност – канадската, обръща внимание, че сплотеността на обществото непременно означава наличие и активна проява в общи начинания на връзката между общност със собствена идентичност (споделени ценности и съвместно осмисляне) и непрекъснатото преодоляване на социалното неравенство (Woolley 1998: 2–3), респ. възпроизвеждането на социално равенство, в нея.

Нивото на сплотеност на обществото е пряко свързана със сигурността и присъства в предметното поле на разузнавателния анализ (вж. Michel 2005: 6 и сл.). Джеймс Мичъл разглежда обществената сплотеност и сигурността като неразривно свързани и взаимозависими характеристики на онова, което превръща човешката общност в едно цяло. В този смисъл е и направената от него констатация, че „обществата, в които човешкото оцеляване е под заплаха [респ. липсва сигурност], често показват липса на сплотеност; заплахите за живота се свързват с провалите във включването в обществото [социализирането] и за добро или за лошо, човешкото достойнство е засегнато от отговорността на институциите“ (Michel 2005: 6).

Позовавайки се на други изследвания, Авигейл Айзенбърг разглежда сплотеността на обществото в контекста на идентичността и равенството и по-конкретно в контекста на: споделянето на ценности и чувството на принадлежност към дадена общност; способността на обществото да осигури равенство и да предотврати маргинализиране на своите членове; наличието на „демократични и ефективни обединяващи образци, задаващи участие и вземане на решение, включително в политическите партии, синдикатите и правителството“; „способността на обществото да посредничи в конфликтите за ресурси или власт и да снема противоречията“, [вкл.] „да разпознава и посредничи на политизираните различия“ (Eisenberg 2002: 3).

При изясняване на отношението между социално равенство и идентичност следва да бъдат взети предвид още две обстоятелства:

Първо. Социалното равенство в концепцията за обществената сплотеност е относително ясно формулирано, съдържателно добре разработено и утвърдено понятие, което изразява еднаквия достъп до материални и нематериални блага и еднаквите възможности за участие в общественото управление. Според американския изследовател Брадли Картър, например, социалното разделение (диференциация) и противоречия рушат общественото единство, влияят отрицателно върху сплотеността на обществото (Carter 2000: 27).

Второ. Понятието за идентичност, разбирано в най-разнообразен смисъл, вкл. като споделени ценности и съвместно осмисляне, често бива употребявано по подразбиране и в допълнителни пояснения, например: „Ценностите и осмислянията [респ. идентичността] произтичат от езика, религията, културата, литературата и традицията, както и от много други източници. Ценностите се развиват и понеже не са статични, когато хората се събират […] в „топилното котле“, те могат да създадат една нова обща общност. При това по всяко време сплотеността може да се обоснове с груповата идентичност, която обединява социалните групи като етническа, расова или класова идентичност“ (Woolley 1998: 5).

В търсене на подходящо определение за сплотеност на обществото трудностите, които възникват, и заблудите, които трябва да бъдат избегнати, произтичат пряко от същността на самото понятие. Всъщност обществената сплотеност, както сигурността, несигурността и устойчивостта на развитието, е качествено проявена мяра в дадено взаимодействие. Според Бил Раймър „сплотеността на обществото е степента [мярата], в която хората отговарят колективно за постигане на ценени резултати и при икономически, социални, политически или екологически въздействия (положителни или отрицателни), които ги засягат“ (Reimer 2002: 13).

От тази гледна точка и в консистентно позоваване на теоретичните постижения на канадската школа:
Сплотеността на обществото е онази мяра на проявено взаимно чувство на доверие и надежда за подкрепа (х) във взаимодействието между членовете дадена общност, което е мотивирано от обща идентичност – споделени ценности и съвместно осмисляне (Δ), в зависимост от степента, в която отделните членове на общността разполагат с равни възможности (U) за преодоляване на предизвикателствата пред тях (Р) – Woolley 1998: 3).
С оглед постигане на повече обективност даденото определение може да бъде съвместено с йерархията на потребностите, които са конкретно измерими, като:
  • взаимното чувство на доверие и надежда за подкрепа следва да бъде свързано с потребността от оцеляване;
  • мотивиращата идентичност – с потребността от принадлежност;
  • степента, в която отделните членове на общността разполагат с равни възможности, – с потребността от зачитане;
  • преодоляването на предизвикателства – с потребността от контрол и реализация.
И всичко това трябва да бъде разглеждано като органична цялост.

В подкрепа на представената дотук концепция за сплотеност на обществото Сара Ботърман, Марк Хууг и Тийм Рийскенс предоставят (очакваните) недвусмислени аргументи от свое наблюдение, обобщаващо усилията на редица изследователи: „Всъщност, общественото отхвърляне, общественият ред и безопасност (Sampson et al., 1997), притежанието на обща идентичност и чувство на принадлежност (Reitz & Banjerjee, 2007) винаги са били изброявани като съществени измерения на обществената сплотеност“ (Botterman et al. 2009: 3).

Цитираните по-горе автори се позовават и на една типология, разработена от Ейд Кърнс и Форест Рей, за измеренията, респ. за измерване и оценка, на обществената сплотеност, представена почти консистентно на настоящата разработка така:
  • гражданска култура: споделени ценности и норми между гражданите;
  • обществен ред и контрол: споделено спазване на нормите и санкциониране на отклоненията;
  • обществена солидарност: отсъствие на структурни неравенства, които да пораждат нежелателни напрежения;
  • обществен капитал: силна взаимообвързаност и мрежи от отношения;
  • общо идентифициране с конкретна географска единица (Botterman et al. 2009: 5–6).
Пол Дикс, Мари Валентова и Моник Борсенбергер разглеждат най-значимите теоретични постижения в обяснението на обществената сплотеност и въз основа на тях предлагат измерването й да бъде извършвано в няколко аспекта (Dickes et al. 2009: 3):


Авторите определят и обработват статистически индикатори и индекси по отделните аспекти от А до Е в посочената схема на обществената сплотеност, например: наемане на мъже на работа в сравнение с жените; наемане на местни жители в сравнение с имигранти; доверие в политическите партии; участие в изборния процес и властта; равнище на престъпността; участие в синдикална дейност; достъп до образование, здравеопазване и социална защита; социални конфликти според техния вид (стачки, бойкоти и пр.), обхват и честота и пр. (Dickes et al. 2009: 4–5).

В контекста на подобни конкретни количествени измервания може да бъде открита отличителната качествена характеристика на сплотеното общество: сплотеното общество е общество, в което никой не може да бъде маргинализиран и не може да бъде изключен от обществените начинания. Не на последно място това означава последователни усилия за социална справедливост: премахване на безработицата, всеобхватно обществено осигуряване, недопускане на изключването от социалното (материално и духовно) потребление (Eisenberg 2002: 6; Galabuzi, Teelucksingh 2010: 2; Levy, Razin 2006: 2, 13; Woolley 1998: 3).

Обективната връзка между обществена сплотеност и идентичност може да бъде открита и в понятията „консенсусни нагласи“ (attitudinal consensus) и „поведенческа еднородност“ (behavioural uniformity). Ноа Фридкин констатира, че тези понятия заемат важно място в концепциите на повечето експерти за сплотеност на обществото (Friedkin 2004: 6).

Според Грейс-Едуърд Галабузи и Шерил Тийлъксинг обществената сплотеност произтича от споделени ценности и общи норми, които определят поведението на гражданите, правят обществото възможно и нацията необходима, като изграждат груповата идентичност на обществото и неговите членове (Galabuzi, Teelucksingh 2010: 2).

Робърт Лейтън категорично заявява, че гражданското общество е общество на рационалния избор въз основа на човешкия интерес (Layton 2006: 3). С други думи, спецификата на гражданското общество е изразима с неговото знание за собствените му рационално осъзнати потребности. С това авторът потвърждава още един път застъпваната в настоящата разработка теза за тясната обвързаност между националната сигурност, идентичността и сплотеността.

В този дух Марк Градстейн и Моше Джъстман заявяват, че обществената сплотеност произтича именно от знанието като фактор за социализация и икономически растеж. Затова двамата подчертават недвусмислено изключителната роля на образованието за преодоляване на разстоянието между социалните групи и за приобщаване на всички членове на обществото към общото икономическо развитие. За тях именно образованието произвежда единна национална идентичност и помага на държави като САЩ, Великобритания, Франция, Германия и други държави да преодоляват социални и етнически различия (Gradstein, Justman 1999: 1–5). Тяхното изследване е прекрасно емпирично потвърждение на застъпваната в настоящата разработка теза за националната идентичност като рационално осъзната принадлежност към дадена общност и за ролята на образованието в нейното формиране.

В специализираната книжнина понятието „сплотеност на обществото“ много често се припокрива, свързва, съотнася и разграничава от такива понятия като обществен капитал и социален капацитет. Опит в тази посока прави и Бил Раймър, за когото „общественият капитал е някакъв вид актив или ресурс, който може да бъде използван за постигане на ценени резултати. Като капитал той е част от производството и се реинвестира в по-нататъшното производство. Като обществен капитал той е свързан с обществените форми, отразени в организациите, колективната дейност, мрежи и взаимоотношения. От тази гледна точка общественият капитал е относителен спрямо индивидуалните характеристики. Той се различава също така от сплотеността на обществото, но може да бъде пряко свързан с нея. Общественият капитал може да бъде използван за нарастване (или намаляване) на сплотеността на обществото, доколкото и обществената сплотеност може да бъде използвана за постигане на ползотворни резултати, предоставяйки по такъв начин някаква форма на обществен капитал. И общественият капитал, и сплотеността на обществото са част от социалния капацитет – първият като актив, втората като резултат“ (Reimer 2002: 2; вж. и Heuser 2005: 9–10).

Накратко, общественият капитал са ресурсите за постигане на сплотено общество, а социалният капацитет – израз на единството и съотношението между обществения капитал като обективно условие и обществената сплотеност като субективна мяра за изграждане и възпроизводство на едно устойчиво общество.

В изследванията на устойчивото развитие, сплотеността на обществото, обществения капитал и свързаните с тях понятия се изброяват между 30 и 100 индикатора и индекса, разделени по категории за улеснение при ползването. Конкретна и меродавна представа за тези индикатори и индекси дава българският опит в статистиката. Националният статистически институт (НСИ) на България, въз основа на утвърдени европейски стандарти и практики, е разработил „Списък на стандартните статистически показатели” (София, 2010, www.nsi.bg), който покрива съдържателно индикаторите и индексите, предлагани от разглежданите дотук автори. Българските показатели са разделени в 27 теми, покриващи 5 основни области (демография и социални отношения, вкл. култура, макроикономика, бизнес, селско и горско стопанство, многоотраслово развитие). Така възприетите на национално равнище индикатори и индекси са една добра основа за началото на всеки анализ. Затова настоящата разработка няма за цел да даде набор от индикатори и индекси за анализ на несигурността – това е задача за интердисциплинарен изследователски колектив от специалисти, които ползват общоприета и нормативно регламентирана методология. Българските постижения в областта на статистиката показват, че такъв обем от работа и такава методология практически са налице, като остава задачата тяхното ползване да бъде сведено до потребностите на контраразузнаването.


Източници

Буртовая, Елена. Конфликтология. Москва, 2002, www.i-u.ru, 11.11.2001, MSWord.

Национален статистически институт, сайт: www.nsi.bg.

Плэтт, Вашингтон. Информационная работа стратегической разведки. Москва, 1958, 336 с.

Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София, 2003, 140 с.


Botterman, Sarah, et al. Between Community and Society: Investigating the Dimensions of Social 
Cohesion. An Empirical Study on Social Cohesion Indicators of Belgian Communities. Paper Presented at the International Conference “From GDP to Well-Being: Economics on the Road to Sustainability”. Ancona, 3–5 December 2009, http://soc.kuleuven.be, 28.05.2010, PDF, 24 p.

Carter, Bradley. Differentiation and Social Cohesion: Returning to Durkheim for a Theory of Deviance. A Thesis in Sociology. Lubbock, Texas, USA, August 2000, http://etd.lib.ttu.edu, 28.05.2010, PDF, 62 p.

Commission of the European Communities. Structural Indicators. COM (2001) 619 final. Brussels, 30.10.2001, http://ec.europa.eu, 30.06.2010, PDF, 21 p.

Cragun, Ryan, et al. Introduction to Sociology. Wikibook, 10.04.2010, PDF, 301 p.
Department of Economic and Social Affairs of the United Nations Secretariat (DESA-UNS). Indicators of Sustainable Development: Guidelines and Methodologies. Third Edition. New York: United Nations, 2007, www.un.org, 30.06.2010, PDF, p. 93.

Dickes, Paul, et al. Social Cohesion: Measurement Based on the Data from European Value Study. Luxembourg, 2009, http://epp.eurostat.ec.europa.eu, 28.05.2010, PDF, 13 p.

Drew, Dennis, and Donald Snow. Making Twenty-First-Century Strategy: An Introduction to Modern National Security Processes and Problems. Air University Press, Maxwell Air Force Base, Alabama, 2006, 289 p.

Duncan, Howard, et al. Social Cohesion. Ottawa: Metropolis World Bulletin, September 2007, http://canada.metropolis.net, 28.05.2010, PDF, 32 p.

Eisenberg, Avigail. Pluralism, Consociationalism, Group Differentiated Citizenship and the Problem of Social Cohesion. Victoria, British Columbia, Canada, 2002, www2.arts.ubc.ca, 28.05.2010, PDF, 31 p.

Friedkin, Noah. Social Cohesion. Santa Barbara, 2004, http://arjournals.annualreviews.org, 28.05.2010, PDF, 19 p. (pp. 409425)

Galabuzi, Grace-Edward, and Cheryl Teelucksingh. Social Cohesion, Social Exclusion and Social Capital. Peel, Canada, February 2010, www.peelregion.ca, 28.05.2010, PDF, 49 p.

Gradstein, Mark, and Moshe Justman. Education, Social Cohesion and Economic Growth. Discussion Paper № 99-16. Beer Sheva, Israel, 1999, www.econ.bgu.ac.il, 28.05.2010, PDF, 31 p.

Habegger, Beat (ed.). International Handbook on Risk Analysis and Management. Zurich, ETH Zentrum/SEI, 2008, www.crn.ethz.ch, 07.06.2006, PDF, 24 p.

Hardi, Peter, and Terrence Zdan. Assessing Sustainable Development: Principles in Practice. Winnipeg, Manitoba, Canada: The International Institute for Sustainable Development, 1977, www.iisd.org, 30.06.2010, PDF, 175 p.

Heuser, Nathan. Peirce’s Contrite Fallibilism (30 p.) – In: Rossella Fabbrichesi, Susanna Marietti et al. Semiotics and Philosophy in Charles Sanders Peirce. Newcastle, 2006, www.c-s-p.org, 16.04.2010, PDF, pp. 1–15.

Kates, Robert, et al. What Is Sustainable Development? Goals, Indicators, Values, and Practices – In: Environment: Science and Policy for Sustainable Development. Philadelphia, USA, 2005, vol. 47, № 3, www.heldref.org, 30.06.2010, PDF, p. 821.

Layton, Robert. Order and Anarchy: Civil Society, Social Disorder and War. Excerpt: Chapter I. Civil Society and Social Cohesion. Cambridge University Press, 2006, http://assets.cambridge.org, 28.05.2010, PDF, 10 p.

Levy, Gilat, and Ronny Razin. A Theory of Religion: Linking Individual Beliefs, Rituals, and Social Cohesion. Haifa, Israel, September 2006, http://econ.hevra.haifa.ac.il, 28.05.2010, PDF, 27 p.

Michel, James. Human Security and Social Development: Comparative Research in Four Asian Countries. Conference Paper. Arusha Conference “New Frontiers of Social Policy” – December 12–15, 2005, http://siteresources.worldbank.org, 14.09.2009, PDF, 21 p.

Moody, James, and Douglas White. Structural Cohesion and Embeddedness: A Hierarchical Concept of Social Groups (Nashville, 2003, 49 p.) – In: American Sociological Review 68 (1). Nashville, 2003, http://eclectic.ss.uci.edu, 28.05.2010, PDF, 103127 p.

OECD Development Assistance Committee. The DAC Guidelines Helping Prevent Violent Conflict. Paris: Organisation for Economic Co-operation and Development (OECD), 2001, www.oecd.org, 14.09.2009, PDF, 155 p.

Reimer, Bill. Understanding and Measuring Social Capital and Social Cohesion. February 13, 2002, ftp://132.205.182.30, 28.05.2010, PDF, 23 p.

Risk Management Code of Practice 2007. Hazard Identification. Supplement 1. Workplace Health and Safety Queensland. 2008, www.deir.qld.gov.au, 26.11.2008, PDF, 15 p.

Ritzen, Jo, et al. On “Good” Politicians and “Bad” Policies: Social Cohesion, Institutions, and Growth. Washington, 30 September 2000, http://siteresources.worldbank.org, 28.05.2010, PDF, 36 p.

Sathaye, Jayant, et al. Sustainable Development and Mitigation – In: Metz et al. (eds.). Climate Change 2007: Mitiga-tion. Contribution of Working Group III to the Fourth Assessment Report of the Intergovernmental Panel on Climate Change. Cambridge – New York, www.ipcc.ch, 30.06.2010, PDF, p. 691–743.

Segnestam, Lisa. Indicators of Environment and Sustainable Development: Theories and Practical Experience. Paper № 89. Washington: The World Bank Environment Department, December 2002, http://siteresources.worldbank.org, 30.06.2010, PDF, 66 p.

Typology of Conflict – In: McCorkle, Suzanne (ed.). Electronic Encyclopedia of Communication. New York: Communication Institute for Online Scholarship (CIOS), 2002, www.cios.org, 16.04.2010, HTML.

Woolley, Frances. Social Cohesion and Voluntary Activity: Making Connections. Paper prepared for Conference on the State of Living Standards and the Quality of Life in Canada: Perspectives and Prospective, Ottawa, October 30 and 31, 1998, www.csls.ca, 28.05.2010, PDF, 31 p.


Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Към контраразузнавателния анализ. София, Studia Analytica, 04.10.2014 г.


Поредица
София, 2011

Публикации