28/09/2014

Методология за оценка на средата за сигурност

Румен Гюров
Глобалната промяна: необходимост от системен подход

Глобализацията създава нова среда за сигурност, тъй като се отразява върху баланса на силите, които могат да доведат до конфликт (външен или вътрешен, или и двата) и до промяна в способността за защита на националните интереси (Kirshner (ed.) 2006: 2).

Глобализацията изостря дилемите фрагментация-интеграция, локализация-глобализация и децентрализация-централизация в средата за сигурност. В контекста на тези дилеми някои международни организации, местни правителства, неправителствени организации и големи транснационални компании оспорват суверенитета на националната държава. Смята се, че националната държава губи част от своята власт в полза на международни организации и местно самоуправление, а благодарение на Информационната епоха възникват нови центрове на властта около неправителствени организации и транснационални корпорации (Kugler et al. 2001, vol. I: 15, 39–40). Силата на последните е внушителна и съизмерима със силата на държавата: пазарната стойност на Майкрософт и Дженеръл Илектрик, например, е такава, че оставя далеч зад себе си БВП на редица държави (Kugler et al. 2001, vol. I: 40).

Информационният компонент създава несигурност в глобалния свят поради възможността от нанасяне на удар с мултиплициращ ефект главно по две специфични и особено уязвими направления в средата за сигурност: киберпространството с неговата инфраструктура и икономическо значение и идеологията с нейните носители и обществен резонанс. В едното направление свръхпроводимостта на информационната среда създава опасност изненадваща кибератака да блокира стратегически важни отрасли на икономиката и държавното управление; в другото – деструктивни идеи да манипулират масовото съзнание във вреда на обществото (Quille et al. 2005: 5–7 (9–11).

Дилемите на сигурността пораждат допълнителни опасения. Актуална сила придобиват старите предизвикателства и заплахи. Анализатори ги виждат в някои ескалиращи стари тенденции, придобиващи асиметрични траектории: демографска криза, пролиферация на военни технологии и оръжия, нарастване на броя транснационални фактори (актори: лица или структури), недостиг и лавинообразно нарастващо търсене на енергийни и други суровинни източници, бавноразвиващи се международни институции (Kugler 2001: 8; Drew, Snow 2006: 180–184). В анализите на средата за сигурност се появяват нови, нетрадиционни заплахи: замърсяване на околната среда, намаляване на озоновия слой, глобално затопляне и миграции от нежелани бежанци (Sachs 2003).

Асиметричното изкривяване на средата за сигурност усложнява нейния анализ. Ако през Студената война е ясно кой е противникът и не толкова ясно какво възнамерява да предприеме, то в новата глобална среда за сигурност е повече ясно какво може да бъде предприето във вреда на сигурността и по-малко ясно кой възнамерява да го предприеме (Drew, Snow 2006: 221–223). Затова предвиждането на източника на промените, предизвикателствата и заплахите става все по-трудно.

Източниците на несигурност се търсят на макроравнище, чрез структуриране на средата за сигурност, в която водещи американски анализатори обособяват няколко региона и групи държави с различна степен на вероятност и с различна специфика на проява на несигурността:
  1. Либерално-демократична общност от нации, които живеят в условията на демокрация и приемат принципите на свободната търговия и сътрудничеството: между 80 и 100 държави от Северна Америка, Европейския съюз, по-голямата част от Източна Азия и южната част на Латинска Америка. Ядрото на тази общност е от около 30 държави, обединени около Европейския съюз, САЩ, Канада, Япония и малка част от азиатските държави, в които БВП на глава от населението надхвърля 20 000 USD при 7000 USD средно за света.
  2. Общност от необхванати от глобализацията нации: Субсахарска Африка, Големия Близък изток, северната част на Латинска Америка и някои самоизолирали се държави (например Северна Корея).
  3. Общност от силни самостоятелни нации, сред които Китай, Индия, Русия и Иран, чието развитие зависи от това как те вписват националните си интереси в процесите на глобализация (Kugler et al. 2001, vol. I: 18).
Сложната взаимовръзка между националната сигурност и нейната среда, повлияна от глобализацията, изисква обобщаване на натрупания опит и прилагане на подход, който да позволи адекватна оценка на несигурността. Тенденциите, породени от глобалната промяна, понастоящем са относително ясно очертани и това позволява формулирането на някои оценки и принципи:
  1. Процесите в глобалния свят са по-важни от структурите, тъй като процесите променят структурите и промяната на средата вбъдеще може да бъде уловена единствено чрез улавяне на промяната в процесите.
  2. Промените в глобалната среда за сигурност са ускорени (и ускоряващи се) в резултат от глобализацията.
  3. Светът е разделен на два огромни дяла: обхванат и необхванат от глобализацията свят.
  4. Необхванатият от глобализацията свят се разглежда като глобален източник на несигурност.
  5. Несигурността в необхванатия от глобализацията свят се възприема като предизвикателство, което трябва да бъде посрещнато и преодоляно от лидера (лидерите) в глобализирания дял на света.
  6. Овладяването на източниците на несигурност е от ключово значение за по-нататъшния напредък в целия свят (Kugler et al. 2001, vol. I: 78–105).
Щрихираната по такъв начин онтологическа картина все още предстои да бъде окончателно нарисувана, след като бъде ясно определена схемата, която закономерно я създава.

Системна онтология

Настоящата разработка подчертава, че най-важните същностни характеристики на съвременната онтологическа парадигма на сигурността са кризата на идентичността и закономерностите на културната промяна. Адекватният и конкретен анализ на новата среда за сигурност и несигурността, породена в нея, тепърва следва да докаже или отхвърли това. За целта е възможно да бъде приложен един „стар“, добре разработен и непрекъснато развиващ се подход, основан върху общата теория на системите (ОТС) – системният подход.

Общата теорията на системите описва света като системна онтология, стреми се да постигне т. нар. системен идеал – рационален светоглед, основан върху закона за системността (Урманцев и др. 1988: 5–6, 112), който гласи, че всеки обект е обект-система и принадлежи на поне една система от обекти от един и същ род (Урманцев и др. 1988: 4). Светът, всяка част от действителността, всеки обект могат да бъдат разглеждани като системи, подчинени на закона за системността. Фундаменталното понятие система в ОТС може да бъде определено по различни начини, еднакво правомерни методологически:
  1. Системата е съществуващо обособено единно цяло между първични елементи, определени по някакъв признак, въз основа на тяхното съчетание (композиция) в особени отношения, представляващи прояви на дадена закономерност при определени условия (Урманцев и др. 1988: 44–45).
  2. Системата е единно множество от обекти, изградено въз основа на отношения, които произтичат от определени закони, като обектите са обособени на дадени основания от универсум първични елементи, при което всеки обект също представлява система (Урманцев и др. 1988: 51).
  3. Системата е закономерно изградено и съществуващо множество от обекти, които също представляват системи (Урманцев и др. 1988: 47).
Каквото и определение на понятието система да бъде дадено, то трябва да описва (представено в консистентен на настоящата разработка вид) съществуването на:
  • неизбежна принадлежност на всеки елемент от действителността към поне една система от елементи от един и същ род (U);
  • първични елементи, неделими на строго определено изследователско равнище (х);
  • отношения на единство – връзка между елементите, обособяваща ги като единно цяло (Δ);
  • ограничителни условия спрямо единството: законите на композицията – аксиомите на връзката, порядъка, сходството, непрекъснатостта, паралелността и техните производни (Р).
Всъщност принципът на формулиране на определение за система е и принцип на открояване на системните характеристики на всеки обект и на всяка съвкупност от обекти на изследване (Урманцев и др. 1988: 4–5, 48–49).

Преобразувания: взаимодействия и отношения

Методологически полезно постижение на системологията е конципирането на четирите основни вида преобразувания, които търпят системите. „Съществуват само четири основни преобразувания на обекта-система в рамките на система от обекти от един и същ род, а именно: тъждествено, количествено, качествено, относително или, което е същото, преобразование в себе си, на количеството, на качеството, на отношенията на „първичните“ елементи.“ „Обектът-система по силата на своето съществуване или е в покой, или се изменя. В първия случай благодарение на тъждественото преобразование той непрекъснато преминава в себе си, а във втория – в обекти-системи от качествено еднакъв (един и същ) род или от различни родове“ (Урманцев и др. 1988: 53).

Наименованията на видовете системни преобразувания сами по себе си говорят за съдържанието на понятията: за неизменност на обекта при тъждествените преобразувания, за промяна на количествени величини в обекта при количествените, на качествени характеристики – при качествените, на подредбата между отделните елементи – при относителните преобразувания.

Комбинацията от четирите основни преобразувания – всяко с по 1, с по 2 или с по 3 от останалите, дава 11 производни преобразувания или общо 15:

Основни: (1) тъждествени (Т), (2) количествени (Кл), (3) качествени (Кч),
(4) относителни (О).

Производни: (5) количествени-качествени (КлКч), (6) количествени-относителни (КлО),
(7) качествени-относителни (КчО), (8) количествени-качествени-относителни (КлКчО),
(9) тъждествени-количествени (ТКл), (10) тъждествени-качествени (ТКч), (11) тъждествени-относителни (ТО), (12) тъждествени-количествени-качествени (ТКлКч), (13) тъждествени-количествени-относителни (ТКлО), (14) тъждествени-качествени-относителни,
(15) тъждествени-количествени-качествени-относителни.

При разглеждане на системните преобразувания се вижда, че съчетаването на тъждествените с останалите преобразувания практически означава извършване на останалите преобразувания и техните производни сами по себе си. В тези случаи няма разлика между резултатите от останалите преобразувания, извършени реално сами по себе си (№№ 1-8 от горното изброяване), и резултатите от същите преобразувания, извършени заедно с тъждествените (№№ 9-15 от същото изброяване).

Основният закон на системните преобразувания гласи, че обектът-система преминава в себе си, т. е. остава неизменен, благодарение на проявата на дадена закономерност в тъждествени преобразувания или преминава в друг обект-система, т. е. променя се по същата закономерност, благодарение на едно и само едно от седем преобразувания на всички или на част от неговите „първични” елементи – благодарение на преобразувания на тяхното: количество; качество; отношения; количество и качество; количество и отношения; качество и отношения; количество, качество и отношения (Урманцев и др. 1988: 54).

Независимо от всички изменения винаги следва да бъде вземано предвид и действието на закона за системното сходство, т. е. „каквито и превръщания да изпитват обектите-системи, системното сходство както със самите себе си, така и с други обекти-системи се запазва“ (Урманцев и др. 1988: 87). Законът за системното сходство показва, че сходството между обектите невинаги е сходство по причина на родство или на еднакви условия на съществуване. Причина за сходството може да бъде сходство между системността на обектите, системното сходство (Урманцев и др. 1988: 96). Благодарение на такова разбиране за системността става възможно по-прецизното прилагане на абстрахирането, конкретизирането, логическия закон на транзитивността и аналогията при обяснение на сходства, съответно на основата на отношения на независимост, предметна връзка между нещата и фактически предпоставки за традуктивен извод. Разглеждането на възможността за системно сходство е и възможност за избягване на когнитивни грешки, изразяващи се в изкривено разбиране за причинноследствените връзки.

Според ОТС на всяка система са присъщи, както отношения на противоречие, така и отношения на непротиворечие, като всяко от тези отношения представлява подсистема едновременно от противоречия и непротиворечия (Урманцев и др. 1988: 98–101). Отнесено към качеството „сигурност“, проявено във взаимодействието, това означава, че сигурността е резултат (мяра), както от (за) преодоляване на противоречия, така и от (за) утвърждаване на непротиворечиви отношения между взаимодействащите си системи (между нацията и глобалната и международната среда за сигурност, между системата за сигурност и националната и международната среда за сигурност и пр.).

Средата за сигурност като системна онтология

За да може да бъде видяна средата за сигурност като системна онтология, ОТС трябва да бъде приложена едновременно спрямо отразеното дотук разбиране за сигурността, националната сигурност и средата за сигурност.

Преди всичко средата за сигурност е обкръжение, действителност, в която човекът проявява своята активност. Не всяка среда обаче е среда за сигурност, макар че във всяка среда човек търси сигурност. Средата за сигурност трябва да бъде видяна като система, при което:
  • да бъдат очертани ограничителните условия, които обособяват системното единство на средата за сигурност като подсистема в по-общата среда (U);
  • да бъдат определени нейните първични елементи, пряко свързани с проявите на сигурността (х);
  • да бъде определен системообразуващият фактор, който създава нейното закономерно единство и непрекъснато я възпроизвежда като цялост (Δ);
  • да бъде разкрита всеобщата системност, като всеки първичен елемент от средата за сигурност бъде разглеждан като система, която е част от поне една друга система (P).
Средата за сигурност е среда, която е свързана пряко с проявите на сигурност или/несигурност, а онова, което не е свързано с тези прояви, не принадлежи на средата за сигурност (U). Средата за сигурност представлява система от елементи в окръжаващата действителност, във взаимодействие с които човек се стреми да осигури удовлетворяване на своите потребности (x). Системното единство на средата за сигурност произтича от рационалната телеология и цялостната мотивация на човешкото поведение за постигане на сигурност (Δ). Всеки елемент от средата за сигурност също представлява система, която едновременно с това e част от поне една друга система, свързана или несвързана с потребностите от сигурност (P).

Тази гледна точка е изцяло съвместима с предлагания дотук подход и го съчетава хармонично с изискванията на ОТС. От тази гледна точка средата за сигурност може да бъде представена като специфика на една по-обща среда (U), опредметена според видовете сигурност (х), формирана въз основа на човешко поведение, мотивирано от постигането на сигурност (Δ), и представена като всеобхватна системност (Р). Подобно съдържание може да бъде включено в следната аналитико-синтетична матрица на средата за сигурност (АСМ-СС):


На равнище жизнена сигурност в средата за сигурност може да бъде обособена област, в която човек търси удовлетворение на своите базови потребности от оцеляване. Затова са необходими преди всичко ресурси, достъп до ресурси: благоприятна природна среда и полезни изкопаеми, човешки демографски потенциал и работна сила, производствено-технологически и търговско-финансови възможности.

На равнище обществена сигурност в средата за сигурност може да бъде обособена област, в която човек се стреми да удовлетвори своите базови потребности от безопасност. Удовлетворяването на тези потребности е възможно чрез опосредстваната мяра, отразена като екологическа сигурност. Изначално условие за безопасност (Ux) е екологическата сигурност, която представлява функция (конкретна проява, мяра, проявено качество) на взаимодействията в средата за жизнена сигурност: Ux = f(UUXUΔUPU ). Разбира се, най-очевидна връзката й с физико-географските ресурси (UU), които са от нейния таксономичен ред (UU). Екологическата сигурност обаче е свързана също с производствено-технологическите (ΔU) и човешките ресурси (XU) за извличане на печалба, респ. търговско-финансов ресурс (PU).

Останалите взаимовръзки в АСМ-СС могат да бъда дефинирани по аналогичен начин. Например, за да бъде възможно и възпроизводимо равновесното взаимодействие със средата, човек изпитва също така потребност и формира подобласт, осигуряваща неговото биологическо (демографско) възпроизводство – подобласт, в която той осигурява своето здравеопазване и образование, подпомага слабите членове на общността със социалното осигуряване и въвежда за целта необходимия обществен ред. Сферата на здравната и социалната сигурност (XΔ) е в очевидна пряка връзка с човешкия ресурс (XU), като по-нататъшното тълкуване на матрицата е аналогично на вече показаното по отношение на екологическата сигурност и така нататък...

На равнище национална сигурност (в тесен смисъл) в средата за сигурност може да бъде обособена област, в която човек търси удовлетворение на своите базови потребности от принадлежност, респ. от идентифициране с определена общност, обособена в резултат от процеси в средата за жизнена и обществена сигурност. Последното кореспондира пряко с представеното в настоящата разработка разбиране за обективните етно-културни фактори. Средата за национална сигурност е представена синтетично като подредба въз основа на АСМ-Н и АСМ-НС.

На равнище международна сигурност в средата за сигурност може да бъде обособена област, в която човек се стреми да удовлетвори своите базови потребности от зачитане и признание, респ. управление и контрол, във взаимодействията между човешки общности с различен обхват във:
  • глобална среда: среда, включваща всички характеристики на съвременния свят;
  • регионална среда: среда, в която обективно се ситуира и се проявява човешката общност;
  • колективна среда: среда, в която човешката общност търси гаранции за своето оцеляване и безопасност; среда, в която човешката общност избира според обективните си възможности своята принадлежност;
  • междунационална среда: среда на двустранните отношения, макар и поставени в по-общ контекст; непосредствена среда, в която се постигат конкретните резултати на реализиране или нереализиране на сигурността във взаимодействието.
Структурирането на международната сигурност, както и структурирането на всички останали равнища, включва в себе си един и същ генетичен код (системна закономерност), зададен от мотивацията за удовлетворяване на базовите човешки потребности.

Разбира се, разграниченията и взаимното влияние между отделните равнища на сигурност обуславят относителния характер на АСМ-СС, но, както стана ясно, всяко знание е относително, а по-важното е то да изпълни своите функции: чрез създаване на консистентна подредба на света, чрез предоставяне на възможност за информационно осигурен избор, чрез предоставяне на рационална технология за отразяване и активно, телеологично преобразуване на света. Предложената АСМ-СС е призвана да отговори конкретно на тези изисквания.

Изводи

Първо. Предложената методология за анализ на националната сигурност (в АСМ-НС) и на средата за сигурност (в АСМ-СС) обединява и систематизира различни равнища и видове сигурност. Принципът на прилагане на матриците е достъпен, лесен и, разбира се, изисква внимание при използването им. На техния познавателен модел следва да се гледа като на координатна система, въз основа на която е възможен един по-подреден и пълен анализ. Включените в тях понятия играят ролята „ключови думи“, чието съдържание и взаимовръзки са или добре известни, или вече изяснени в настоящата разработка, или предстои да бъдат изяснени в пряка връзка с анализа в контраразузнаването. Така например, АСМ-СС въвежда понятието ресурс, което оттук нататък следва да бъде изпълнено с по-конкретно съдържание и вписано още по-прецизно в онтологическата парадигма на сигурността. Засега то е прието единствено като „синтетично априори“.

Второ. АСМ-СС е призвана да детайлизира характеристиките на средата за сигурност, в която се осъществява взаимодействието и в която се проявява мярата „национална сигурност”, независимо дали в последното понятие се влага широк или тесен смисъл. АСМ-НС има за предмет изцяло качеството на взаимодействие и затова основното понятие в нея е понятието „сигурност”. Мярата на сигурността във взаимодействието е може би най-неуловимата за конципиране емпирична проява на човешката дейност. Методологически необходимо уточнение е, че двете матрици в най-общ план обобщават два от основните таксономични редове, зададени в епистемологията на настоящето изследване. АСМ-СС описва и представлява координатна система за изследване на условията (U). АСМ-НС е призвана да опише и организира изследователските усилия спрямо преобразуванията в тези условия (Δ). Систематизирането на тези две представи предхожда систематизирането на представите за обекта на контраразузнавателния анализ – несигурността (х), и за крайния резултат от преобразуванията, белязани с несигурност – нейното увеличаване или преодоляване (Р).

Трето. Представените АСМ-НС и АСМ-СС предлагат решение на изследователската задача, поставена предварително – формиране на методологически обоснована представа за националната сигурност като обект на анализ в ясно определена връзка с несигурността.

Четвърто. С други думи, представеното разбиране за сигурността, националната сигурност и средата за сигурност (в условията на глобализация) е търсената предварителна представа и изходна предпоставка за по-нататъшното конкретизиране на обекта и предмета на контраразузнавателния анализ чрез понятията несигурност, интерес, заплаха, риск, рисков фактор, ресурс и др. Системата от тези понятия, информацията, свързана с тях, техните преобразувания и анализа на сигурността са предмет на особена технология, стандартизирана терминология и организация, синтезирани в специфичен познавателен модел.


Източници

Урманцев, Юнир, и др. Система. Симметрия. Гармония. Москва, 1988, 320 с.

Drew, Dennis, and Donald Snow. Making Twenty-First-Century Strategy: An Introduction to Modern National Security Processes and Problems. Air University Press, Maxwell Air Force Base, Alabama, 2006, 289 p.

Kirshner, Jonathan (ed.). Globalization and National Security. New York, 2006, http://books.google.bg, Google Books, 19.04.2010, 613 р.

Kugler, Richard, et al. Globalization and National Security. Vol. I-V. Washington, 2001, http://permanent.access.gpo.gov, 25.04.2010, PDF.

Kugler, Richard. Globalization and National Security: New Directions for U.S. Defense Strategy. Washigton, 2001, www.dtic.mil, 24.04.2010, PPT, 14 p.

Quille, Gerrard, et al. An Action Plan for European Defense: Implementing the Security Strategy. (Introduction by Alyson JK Bayles) International Security Information Service (ISIS) – Brussels, Europe, and Military Center for Strategic Studies (CeMiSS) – Rome, Italy, 2005, www.casd.difesa.it, 07.06.2006, PDF, 73 p.

Sachs, Stephen. The Changing Definition of Security. Oxford, 2003, www.stevesachs.com, 22.12.2009, HTML.


Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Методология за оценка на средата за сигурност. София, Studia Analytica, 28.09.2014 г.

Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 107–114.


21/09/2014

Глобалната промяна в сигурността (от края на 90-те години на ХХ век до края на първото десетилетие на ХХІ век)

Румен Гюров

Глобализацията даде своето име на цял един век, все още несъстоял се. Двадесет и първи век бе наречен Век на глобализацията преди да започне (Kugler et al. 2001: 7–9). Глобалната промяна донесе нехомогенен свят, разми националните граници и елиминира географията като фактор в стратегемите на сигурността (Kugler et al. 2001: 20; Quille et al. 2005: 5-7 (9-11); Kirshner (ed.) 2006: 1; Drew and Snow 2006: 41). Глобализацията е процес на изключително „бързо, нарастващо и неравномерно трансгранично проникване на стоки, услуги, хора, пари, технологии, информация, идеи, култура, престъпност и оръжия“ (Kugler et al. 2001: 9).

„Най-важната движеща сила на глобализацията е революцията на знанието“ (Kugler et al. 2001: 43). В едно кратко определение глобализацията е „брак между технологията и идеите“ (Kugler et al. 2001: 113), защото движещата й сила са бързо развиващите се информационни и телекомуникационни системи, които представляват нейни същностни характеристики (central features) – Davis 2005: 3; Kugler et al. 2001: 10). Ролята на фактора знание рязко нарасна в миналото и продължава да расте именно благодарение на бизнес интересите във високите технологии, телекомуникациите, технологичните трансфери и движението на капитали, което изостри пазарната конкуренция. Съчетаването на бизнес интереси и високи технологии произведе мултиплициращ ефект в края на 70-е години на ХХ век и предизвика бум в световната търговия. Затова през 1986 – 1993 г. започнаха преговори, които създадоха Световната търговска организация (СТО). Навлизането на персоналния компютър въвлече в процеса не само големите компании и държави, но също малките фирми и широки слоеве от населението (Kugler et al. 2001: 43). Икономическият ръст през 90-те години на ХХ в. се състоя именно благодарение на бурно разпространяващите се високи технологии (Drew and Snow 2006: 43).

Запазената марка на глобализацията обаче е една друга движеща сила – глобалните финанси (Kugler et al. 2001: 44). През 1979 г. дневният оборот на валутните пазари достига 100 млрд. USD, през 1989 г. – 400 млрд., през 1990-те – 1 трлн., след което „стана безсмислено да се брои по-нататък“. През 1995 г. пенсионните и осигурителните фондове в света достигат над 20 трлн. USD, което е повече от общия брутен вътрешен продукт (БВП) на Г-7 (Kirshner (ed.) 2006: 12).

Глобализацията предизвика мащабни икономически, политически, социетални, религиозни, демографски, екологически и военни промени в света (Kugler et al. 2001: 10 etc.). Без да бъдат поставяни под съмнение положителните страни на увеличаващото се благосъстояние и свободата на общуване, които тя носи, от гледна точка на националната сигурност по-голямо внимание следва да бъде отделено на отрицателните последици от нея. Те могат да бъдат обобщени накратко така:
  • диспропорции и напрежения в икономиката и особено във финансовия сектор;
  • наличие на управленски вакуум и политическа нестабилност поради липса на опит и в резултат от остри икономически проблеми;
  • изостряне на демографските проблеми, ръст на масовата миграция и трансграничната организирана престъпност;
  • информационен и културен шок (нека бъде взета предвид връзката, която Питър Дракър позволява да бъде направена – информационната революция), криза на идентичността и нови предизвикателства пред сигурността.
Глобализацията ражда едновременно богатство и бедност (Kugler et al. 2001: 44–47). Икономическите диспропорции се проявяват най-отчетливо в увеличаването на благосъстоянието на развитите икономики и в задълбочаване на проблемите в по-бедните държави (Kugler et al. 2001: 11 etc.). Напреженията на пазара са най-видимите показатели на глобализацията, при което се наблюдава безпрецедентно фрагментиране и денационализиране на производството и търговията (Kirshner (ed.) 2006: 2–11).

Буквално космическите финансови обороти и натрупаният „виртуален капитал“ в края на ХХ век рушат здравата основа на световната икономика и я превръщат в заложник на неикономически влияния. Предразположението към криза постепенно става очевидно вследствие също и на политически предизвикани колебания на валутните пазари (Kirshner (ed.) 2006: 12).

Финансовата глобализация създава предпоставки за остри противоречия във валутната сфера между Съединените щати, Европейския съюз и Япония. Съчетана с финансовата нестабилност, тази ситуация рязко може да се влоши, доколкото някои държави разполагат със силни валути, ползвани в отделни сфери и региони, които тези държави разглеждат като свои сфери на влияние. Показателни в това отношения са възникналите напрежения във връзка с въвеждането на единна европейска валута.

С подписването на Маастрихтския договор през 1992 г. се създава единна европейска валута, първоначално наречена „екю“, абревиатура на “European Currency Unit” („европейска разплащателна единица“) и фонетическо съвпадение със средновековна френска парична единица. През 1995 г. в Мадрид Европейският съвет приема названието „евро“, което е въведено от 1 януари 1999 г., като към него са приравнени останалите европейски валути. Първите банкноти и монети в евро са отпечатани и влизат в обръщение от 1 януари 2002 г. (Wikipedia).

В глобалния свят корупцията придобива глобално измерение и показва, че не само може да източва ресурси, но и да руши общественото доверие в пазарната икономика и демокрацията (Kugler et al. 2001: 13).

Глобализацията доведе до появата на силна транснационална организирана престъпност, която използва миграционните мрежи и е основен източник на заплаха и корупция в гражданското общество (Kirshner (ed.) 2006: 21–22). В тази връзка дори суперсила като Съединените американски щати усеща заедно с увеличаването на своето благосъстояние и увеличаване на своята уязвимост. По данни от 1998 г. чуждестранните инвестиции в американската икономика достигат 30% от американския БВП, но и 40% от регистрираните престъпления са с чужд произход (от телемаркетни измами, през кражбите на автомобили, до прането на пари) – Kugler et al. 2001: 8).

Глобализацията предизвиква масови движения на хора през националните граници. Доколкото очертаната държавна граница обозначава контролираната национална територия и държавния суверенитет, миграцията, пресичаща границите, вече по определение се смята за възможен източник на заплаха за националната сигурност, териториалната цялост и държавния суверенитет (Choucri 2002: 113). Имиграцията, особено ако е масова и/или нелегална, притежава значителен негативен потенциал, тъй като може да доведе до социална нестабилност, демографски промени, влошаване на криминогенната обстановка, ръст на трансграничната престъпност, проникване на терористични организации, промяна на културната идентичност и др. под. проблеми. Не на последно място самата имиграция може да е резултат от несигурност: етнически конфликти, социална несправедливост и пр., при което имигрантите могат да пренесат в страната-приемник същата тази несигурност (Kicinger 2004: 2–3). Имиграционният натиск е причина за все по-широкото въвеждане на термина „сигурност на границите“, което очертава по-ясно потребността от вътрешна сигурност (в рамките на националната територия).

Глобализацията пренебрегва традиционните географски и социетални граници. Вероятно когнитивна грешка е тълкуването на процеса като внимателно планирана преднамереност. Като подозрения или като призиви се появяват послания за вероятността и необходимостта от глобално управление, под което би следвало да се разбира по-голяма колективна отговорност на правителствата във всички сфери, включително в сферата на сигурността. Липсата на споделена отговорност оформя усещане за управленски вакуум, за липса на общовалидни правила и двоен стандарт, за разединение вместо „в края на краищата, глобалността [да] внушава основополагащото единство на човешкия дух, изразено в глобално осмисляне [awareness, култура], съзнание за общността на човечеството, грижа за Земята и обща система от фундаментални норми“ (Kugler et al. 2001: 37).

Управленският вакуум се превръща в сериозен проблем заради икономическите диспропорции, които водят до възникване на силно социално и оттам политическо напрежение. „Разликата в доходите се отразява в обществените и географските разделения както вътре в обществата, така и между отделните държави и региони. В повечето държави неквалифицираната работна сила, работниците в защитените отрасли и дребните селски стопани са изправени пред нарастващ риск от бързо разрушаване на икономическата им база заради влиянието на външни фактори. Онова, което е политически важно, е усещането за просперитет, относим (единствено) към другите групи или държави. Глобализацията излага на показ тези характеристики и често ги изостря“ (Kugler et al. 2001: 11).

Под влияние на глобализацията реформите за развитие на пазарна икономика, без да са съчетани с ефективна мрежа за социална защита, облагодетелстват само определен елит и отчасти средната класа за сметка на широките по-бедни слоеве от населението. Така те неизбежно предизвикват силно политическо напрежение. Доколкото в тези условия хората вярват, че Световната банка и Международният валутен фонд изпълняват волята на САЩ, то провежданите с тяхно участие реформи произвеждат силен антиглобализъм и антиамериканизъм, пример за което са събитията в Индонезия след 1997 – 1998 г. (Kugler et al. 2001: 11. Събитията в Индонезия се развиват в непосредствена връзка с Азиатската финансова криза 1997–1998 г., която засяга най-много от всички страни именно Индонезия: започват масови протести, президентът Сухарто подава оставка, Източен Тимор иска независимост. Едва към 2004 г. кризата е преодоляна, макар последиците й да продължават да влияят върху политическия живот на страната.).

Икономическият ръст през 1990-те доведе до т. нар. „мека власт“ – привличане към положителните американски постижения (Drew and Snow 2006: 44). Едно от най-ярките определения за мека власт принадлежи на Ричард Армитидж и Джоузеф Най-Младши:
„Властта е способност да се влияе върху поведението на другите за достигането на някакъв желан резултат. [...] Твърдата власт дава възможност да се използва морковът и тоягата за получаването на това, което се иска. [...] Меката власт е способност да бъдат привличани хората на наша страна без принуда.“ (Armitage and Nye 2007: 5).
Глобализацията чрез разпространението на информация влияе върху културата. Пазарно ориентираната масова култура и технологичното превъзходство в дигиталните индустрии налагат ползването на английския като световен език и предизвикват страх от загуба на идентичност в другите общества. Заедно с това масовите комуникации улесняват разпространението на религиозните идеи, което укрепва религиозни и културни идентичности, смятани за изчезващи (Kugler et al. 2001: 12). Може да се каже, че благодарение на глобализацията, факторът „култура“ става все по-очевиден.

Едновременно с това глобализацията има и един изключително положителен аспект, свързан с укрепването на идентичността, разбира се, за онези общности, които успеят да се възползват от това. „Глобализацията подпомогна действителното обединяване на свързани само чрез страданието си членове на дадена диаспора или преследвано малцинство, такива като евреи, кюрди и арменци. По-висшите форми на такава интеграция защитават толерантността, приобщаването и общата идентичност, основана повече върху норми, отколкото върху цвят на кожата и език. Глобализацията улесни свързването на групи, които се самоопределят чрез понятията за ценности (например, еколози и борци за човешки права)“ (Kugler et al. 2001: 38).

Факторите „култура“ и „глобализация“ дадоха неочаквано съчетание, благодарение на което: тероризмът придоби глобални измерения; терористите използват антиглобалистка и антизападна риторика, като се възползват от предимствата на глобализацията – информационни технологии и телекомуникации (Kirshner (ed.) 2006: 11–12). Говори се за нова „асиметрична война“, „война от четвърто поколение“, „нова вътрешна война“... – понятия, които освен тероризма включват в своето съдържание въстания, партизански действия, революции и други движения на обществено недоволство, целящи промяна/смяна/подмяна на управлението (Drew and Snow 2006: 131 etc., без да бъдат разглеждани специално въстанията, въстаническите, партизанските и пр. движения, тактика, особености и др.).

Новата асиметрична заплаха на глобалния тероризъм притежава някои забележителни особености: първата – не прави разлика при поразяване между военни и цивилни; втората – не съществува обособено бойно поле; третата – целите на враждебните действия се променят: целта е повече предизвикване на вътрешен колапс на противника, отколкото нанасяне на поражение (Drew and Snow 2006: 151).

Две са основните дилеми на асиметричната заплаха – липсата на положителен опит при преодоляването й (Drew and Snow 2006: 232–233) и балансът между демокрация и сигурност (Perl 2006: 9). Обяснението за липсата на успех срещу асиметричната заплаха върви в две направления: едното, липса на исторически (съвместно преживян) опит – воините на асиметричната война не носят униформи и противниците им ги смятат за по-малоценни, т. е. те са културно неразпознавеми и смятани за малокултурни; другото, липса на материална и интелектуална подготовка за разбиране на явлението (Drew and Snow 2006: 233–234).

Иначе съществува съвсем легитимно определение за тероризъм, което е изградено върху последиците от тероризма, но не и върху неговите мотиви и цели, причини и движещи сили:
Тероризмът е [...] политически мотивирано престъпно насилие извършено срещу невоенни цели от субнационални групи или нелегални агенти“ (Perl 2006: 8). Международният тероризъм е „тероризъм, който засяга граждани или собственост на повече от една държава“ (Perl 2006: 7).
Макар тероризмът в края на ХХ и началото на ХХІ век да е политически мотивирано действие, изключително значение има неговата религиозна окраска (Perl 2006: 8) и именно това съчетание на религия с политика, намесата на религията в политиката, използването на религията от политиката предизвиква неговата острота и трудностите в справянето с него. Необходимо е да се осъзнае и не просто да се осъзнае, но и да се изследва в тази посока, че тероризмът е културен феномен. Не в смисъл, че е генетично присъщ на определени култури, а по-скоро в смисъл, че е предизвикан от обективни фактори в дадена културна среда.
„Тероризмът не преследва толкова, подобно на войната от четвърто поколение, физическо поражение на очевидно военно по-силен враг, колкото цели да причини срив в духа на целта чрез разрушаване на културата на реда. В понятията, използвани преди това, терористите се опитват цената, която плаща целта, да надхвърля онова, което тя може да понесе“ (Drew and Snow 2006: 155). 
За да бъде обяснен, глобалният тероризъм трябва да бъде свързан с културните преобразувания в „глобалното село“, което разрушава идентичността. Защото за „асиметричния воин от четвърто поколение“ противник е не държавата, не икономиката, не дори армията, не нещо друго, а обществото (Drew and Snow 2006: 158), респ. неговата култура и механизъм на социализация.

Затова кризата, свързана с тероризма, е криза на идентичността. Затова тероризмът е непростимо и безпощадно насилие, насилие, което не може да бъде простено от поразената жертва, насилие, което не може да прости и затова иска да накаже безпощадно другия. Въпросът тук не е в прошката – тя е добродетел и е елементарна форма на битийност в друга парадигма; въпросът е в отсъствието на взаимно разбиране и мост над бездната от неразбиране, над бездната от културни различия. Безспорно ясно е, че „тероризмът не е военен проблем per se и затова решението му не попада в обхвата на военната стратегия“ (Drew and Snow 2006: 156).

В търсене на алтернативна логика може да се каже, че тероризмът е резултат от „структурно насилие“, обективно причинено или само субективно изживяно е без значение. Джей Ан Тикнър смята, че то минава отвъд физическото и включва непряко насилие върху лица в резултат от политически и икономически фактори и структури, които отнемат достъпа до основни материални блага и намаляват качеството и продължителността на живота. За нея премахването на заплахата от „структурно насилие“ става чрез „разкриване на йерархичните граници между жени и мъже, богати и бедни, облагодетелствани (insiders) и необлагодетелствани (outsiders)...“ (цит. по Sachs 2003). За опонентите й структурното насилие не е нищо друго освен социална несправедливост, която не попада в областта на сигурността (Sachs 2003). В контекста на мотивационната теория може да се каже, че структурното насилие е възпрепятстване на себереализацията. Следователно, ако мотивационната теория има връзка със сигурността, то и структурното насилие е свързано с нея. Затова някои анализатори въвеждат понятието „структурна сигурност“ (Choucri 2002: 99).

Ползвани източници:
  1.  Armitage, Richard, and Joseph Nye, Jr. “Smart Power” and the U.S. Strategy for Security in a Post-9/11 World. Washigton: CSIS, 07.11.2007, http://nationalsecurity.oversight.house.gov, 05.02.2009, PDF, 15 p.
  2. Choucri, Nazli. Migration and Security: Key Linkages – In: Journal of  International Affairs. New York, Fall 2002, vol. 56, № 1, p. 97–122.
  3. Davis, Lynn. Globalization’s Security Implications. RAND: IP245, 2005, www.rand.org, 24.04.2010, PDF, 8 p.
  4. Drew, Dennis, and Donald Snow. Making Twenty-First-Century Strategy: An Introduction to Modern National Security Processes and Problems. Air University Press, Maxwell Air Force Base, Alabama, 2006, 289 p.
  5. Kicinger, Anna. International Migration as a Non-Traditional Security Threat and the EU Responses to This Phenomenon. Warsaw, 2004, 13 p.
  6. Kirshner, Jonathan (ed.). Globalization and National Security. New York: Google Books, 2006, http://books.google.bg, 19.04.2010, 613 р.
  7. Kugler, Richard, et al. Globalization and National Security. Vol. I-V. Washington, 2001, vol. I, http://permanent.access.gpo.gov, PDF, 25.04.2010.
  8. Perl, Raphael. Terrorism and National Security: Issues and Trends. Washington: CRS, 2006, http://fpc.state.gov, 20.04.2010, PDF, 19 p.
  9. Quille, Gerrard, et al. An Action Plan for European Defense: Implementing the Security Strategy. (Introduction by Alyson JK Bayles) International Security Information Service (ISIS) – Brussels, Europe, and Military Center for Strategic Studies (CeMiSS) – Rome, Italy, 2005, www.casd.difesa.it, 07.06.2006, PDF, 73 p.
  10. Sachs, Stephen. The Changing Definition of Security. Oxford, 2003, www.stevesachs.com, 22.12.2009, HTML.

Задължително цитиране като:
Гюров, Румен. Глобалната промяна в сигурността (от края на 90-те години на ХХ век до края на първото десетилетие на ХХІ век). София, Studia Analytica, 21.09.2014 г.

Или също:
Гюров, Румен. Към анализа на сигурността (в контекста на контраразузнаването). София: Фондация „Национална и международна сигурност“, 2011, с. 99–105. 


Поредица
София, 2011

Публикации