четвъртък, 17 април 2014 г.

Епистемологически основи на анализа: знание и метод

Румен Гюров
Знанието като основа на метода
„Няма неживи ценности. Написаната книга не е ценност – ценност е смисълът, който може да се намери в нея.“
Сергей Герджиков
Знанието е артефакт (Герджиков 1995: 15). Същността на артефактите и познанието, на артефактуалността на познанието, е разкрита изключително проникновено от Сергей Герджиков в забележителното му изследване „Граници на науката“ (София, 1995, 306 с.). Вписването на неговото виждане за артефактите във формулата на знанието (UxΔP), позволява провеждането на своеобразен епистемологически тест за разкриване на същността на артефакта и потвърждава ефективността на самата формула при изграждането на пълноценно знание за даден предмет на изследване. В случая, приложена към артефактите, тази формула систематизира концепцията за тях така:
(U): „Артефактите не могат да противостоят на „природата“ със свои собствени закони и да отстояват онтоса си срещу нея. Чрез тях разумът не се утвърждава като съизмерим със света, а само като вписан в света“ (Герджиков 1995: 113).

„Артефактът е част от света и потъва в неговата необятност... „Артефактът“ значи е просто „факт“... Той създава известно напрежение и среща съпротива... Природата спонтанно заличава човешките градежи. Живата природа, в живота на която се промъкват продуктите на човешката активност, издържа само до известна степен на нарушаване на жизнения си цикъл. Екологията е чувствителна към човешката технологична цивилизация“ (Герджиков 1995: 114).

Сферата на действие на разума са артефактите“ (Герджиков 1995: 210).

(х): „Артефактът не може да е абсолютен, защото има смислово основание за своето съществуване в своя създател – човека. Артефактът е фиксиран във времето и пространството, за разлика от течението на необхватния живот“ (Герджиков 1995: 24).

„Артефактите са „сплав“ между субстанциалността на своето съдържание и субектността на своята форма“ (Герджиков 1995: 113).

(Δ): „Артефакт се прави в жив акт, който организира неживи елементи (лишени от собствена воля), и ги абсорбира към експанзиращия цялостен органичен субект. За разлика от живата организация подреденият артефакт просто не експанзира спонтанно, просто не е жив. Но артефактите се подреждат във времето и пространството на историческия живот в определена последователност. Едни артефакти правят възможни други“ (Герджиков 1995: 118).

„Артефактът осъществява динамика, чиято траектория в пространството и времето се определя от и е понятна чрез проецирания смисъл, а това значи, чрез жизнената динамика на човека, в чийто живот е включен артефактът“ (Герджиков 1995: 116).

(Р): „Смисълът, значението и предназначението винаги са моменти от човешкия живот и няма никакъв друг източник на артефактите. Те са изначално под властта на човека“ (Герджиков 1995: 116–117).

„Създаденото от човека във важен смисъл е не–у–местно в тялото на природата, защото не е пряк неин продукт“ (Герджиков 1995: 121).

„Създанията на разума поради експанзивност неизбежно навлизат в граничната област, където се руши човешката форма“ (Герджиков 1995: 114).
Ако поставим на мястото на понятието „артефакт“ понятието „знание“, по никакъв начин няма да нарушим създадената дотук представа за знанието и със сигурност ще я обогатим до степен на изчерпателност, необходима за изразяване на спецификата на знанието-артефакт. В този контекст на разбиране за артефакта (Герджиков) и за знанието (Розов) свойствата на знанието се открояват в синтезиран вид така:
  • относителност (условие – U): знанието е относително и не притежава собствена онтология, то нормативно отразява битието в идея за света;
  • предметност (предмет – х): знанието съчетава отразеното битие с формата на субекта в информация за обективната среда;
  • прагматичност (действие – Δ): знанието е прагматично ориентиран жизнен акт на усвояване на света в технология за преобразуването му от субекта;
  • креативност (резултат – Р): знанието е отрицание на самото себе си с присъщата му цел за постигане на ново знание.
Знанието-артефакт е пълноценно разгърнало се знание, без да е задължително да бъде завършено. Завършеността е изискване единствено на съвършенството и абсолюта, а знанието по предпоставки е относително в своята артефактуалност и в този смисъл не може да бъде завършено. Затова знанието-артефакт позволява непрекъснато движение на познанието от знание към знание (от артефакт към артефакт) като сфера на действие на разума.

При възпроизвеждане на рефлексивно опредметеното практическо субект-обектно отношение знанието се превръща в особена мяра, която позволява самото възпроизводство и задава граница, отвъд която стои произвеждането на ново знание. Артефактуалността на знанието предопределя неговото значение и смисъл за познаващия субект, неговия нормативен характер и специфичните му функции в отношението между субекта и света. Артефактуалността на знанието позволява изграждането на метод за неговото постигане, тъй като методът също е артефакт, а в диалектическото единство на света на артефактите няма невъзможни неща.

Определение за метод въз основа на матрицата на знанието

На метаметодологическо равнище функциите на знанието изпълват със съдържание прилагането на метаметологическите принципа за научна рационалност:
  • знанието-идея е знание за света като единна цялост, знание за холистичността на битието;
  • знанието-информация е знание за емпиричното потвърждение на даден факт;
  • знанието-технология е знание за номологията на действителността;
  • знанието-цел е знание за снетата инвариантност в човешката практика, съединяваща познание и действителност.
Видяна от тази гледна точка, връзката между знанието като епистемологически атом и метаметодологията като критерий за рационалност дава основания разработените дотук концептуални представи да бъдат приети за надеждни основи при изграждане на истинска методология на познанието. В този контекст следва да бъде поставено централното понятие за познавателната методология – понятието „метод“.
Методът е технология (Δ), чието прилагане има неизменна цел усвояване на действителността (Р), при което технологията и целта са съвместени в обща идея за света (U) и съединени според разкрита обща закономерност (х) (вж. Новиков и Новиков 2007; Философский... 1983: 364; Розов 1965: 110; Розов 1977: 126–127).
Предложеното определение за метод е изцяло епистемологическо, тъй като е основано върху концептуално осмисляне на знанието и използва изчерпателно дефинирани дотук епистемологически понятия. Съществена негова черта е, че акцентира върху същността на метода – върху неговия действен и целеви характер. Даденото определение е рационално формулирано, тъй като откроява метаметодологическите основания на метода: първо, номологичността като специфика на технологичното знание, каквото методът представлява по същество; второ, инвариантността като неизменно целево усвояване на действителността; трето, холистичността въз основа на изходна обща идея за света и четвърто, емпиричното потвърждение в снета информация за (разкрита) приложима обща закономерност.

Определяне и систематизиране на видовете методи

Методите могат да бъдат разделяни на емпирични и теоретични, работни и комплексни, частни и всеобщи (Новиков и Новиков 2009: 76–77), познавателни и практически и всякакви други, но онова което прави впечатление в подобни разделения е отсъствието на критерии (метаметодологически принципи) и ясно определени изходни позиции (онтологическа картина).

Много често методите на познание се разглеждат като методи на епистемологията, логиката или общата методология. Научната книжнина предлага най-различни разграничения по отношение на отделните познавателни методи:

Първи пример. Руският логик Александър Ивин (1998) обяснява методите от гледна точка на общата методология и логиката:
„Понятието дедукция е общометодологическо понятие. В логиката на него съответства понятието доказателство“ (Ивин 2001: 90–91 и сл.).
Втори пример. Българският епистемолог Константин Костов (1976) обяснява методите от гледна точка на диалектическата логика:
„Диалектическата логика разглежда индукцията и дедукцията в единство с анализа и синтеза. Без анализ и синтез не е възможно тяхното осъществяване“ (Костов 1976: 27).
И в двата случая контекстът на изложението показва, че посочените познавателни методи са окачествени като методи на съответната научна дисциплина. В единия случай дедукцията, например, е отнесена към предметната област на общата методология, в другия – на диалектическата логика. По презумпция същото се подразбира и за анализа, синтеза и други методи. Могат да бъдат привлечени още примери (вж. Яскевич 2007: 128 и сл.), в които различни методи на познание биват отнасяни ту към епистемологията, ту към логиката, ту към общата методология...

Разнообразието от подходи, изследователски интереси, тълкувания и нееднозначни познавателни резултати внася голяма степен на неопределеност по отношение на „принадлежността“ на един или друг метод към една или друга научна дисциплина. Разбира се, става въпрос за методи с общонаучен характер, като абстрахиране, конкретизиране, анализ, синтез, индукция, дедукция, сравнение, аналогия, обобщение. Затова и заради изискванията на научната рационалност знанието за методите на познание трябва да бъде изградено върху здрави, рационални опорни точки, някои от които вече обозначени на картата на научната мисъл, други – конципирани в контекста на представяната тук познавателна парадигма.

Холистичност (Um). Една от опорните точки за разкриване на спецификата на методите на познание е, че те могат да бъдат разбрани и прилагани само в неразделимо единство. Важността на тази тяхна специфика е отбелязана от Константин Костов (1976):
„Природата на индукцията и дедукцията се разкрива най-добре, когато те се съпоставят с анализа и синтеза и с тяхната връзка. Анализът е процес на отделяне (разчленение) в предмета (в група предмети) на същността като основа, клетка на единното цяло. Синтезът пък е процес на съединение и преход в познанието от същност или основа като клетка към явление или цяло. Анализът е тясно свързан с абстракцията. Отделянето на същността чрез анализ характеризира абстракцията. При анализа имаме разделяне на цялото на неговите части, общия признак – на единични признаци, родовете – на видове, видовете – на подвидове, системата – на субсистеми, операцията – на субоперации и т. н. Тази първична форма на анализ е известна като декомпозиране. Анализът има обаче и по-висши форми на проявление, които се реализират във връзка със синтеза. Тази връзка на анализа и синтеза е предмет на разглеждане на диалектическата логика...“ (Костов 1976: 21).
Следователно, процесът на познание трябва да бъде разглеждан като единен многомерен процес на отразяване на действителността, при който познавателните методи се прилагат според разработения тук епистемологически подход едновременно, еднопосочно, съгласувано и еднозначно. Това означава: едновременно – във всеки миг и по цялото протежение на познавателния процес (U); еднопосочно – спрямо един и същ обект на изследване (х); съгласувано – в съчетание, като единно цяло (Δ) и еднозначно – с една и съща крайна цел, изразяваща се в придобиването на (ново) знание (Р).

Предметност (емпирично потвърждение: x). Опорна точка за разкриване на спецификата на методите на познание е и разграничението в предметните области на отделните познавателни дисциплини.

В тази връзка е важно да бъде подчертано, че епистемологията борави със знанието, логиката – със съждението. Разликата между епистемология (познание) и логика (разсъждение) е като разликата между съдържание и форма, образ и подобие, обект и предмет, предмета и неговата сянка... Това разбиране е синтетично, точно, ясно и кратко изразено от Алексей Шухов (2007):
„... логическото, неумеещо поначало да фиксира качеството на загадката [в познанието], е ограничено в сферата на отношения между наличните съждения... Познанието [от друга страна] взима под внимание и действителността...“ (Шухов 2007: В-32).
Следователно разграничаването на методите би следвало да бъде разграничаване между „методи на познание“ и „методи на разсъждение“. Безспорното тук е, че методите на разсъждение са логически методи. Обикновено към предметната област на логиката биват отнасяни методите на дедукция и индукция или на дедуктивно и индуктивно съждение (вж. Гегель 1997; Гладкий 2001: 141–165; Красносельский 2006: гл. 10; Купарашвили и др. 2005: 50–71). Вмъкването на думата „съждение“ от различни автори в названията на методите е показателно от когнитивна гледна точка, защото насочва към тяхната „логическа принадлежност“.

Познавателните методи могат да бъдат разграничени по „принадлежност“ и в отношението познание-епистемология. Познанието е „начин на отражение на обективната реалност (получаване на знание)“ (Красносельский 2006). Епистемологията осмисля познанието като такова и обособява в него методи, чиято специфична цел е обективността на придобитото знание. От тази гледна точка методите за придобиване на обективно знание са епистемологически методи.

В този ред на осмисляне идва следващото разграничение – в отношението обективност-субективност (вж. напр. Katter et al. 1979: 2–6). Неизбежната субективност на познанието е предмет на когнитологията, която изследва възприятието и съзнанието като сложен комплекс на мозъчната дейност (Солсо 2006). В хода на възприемането и съзнаването на действителността протичат процеси на насочване на вниманието, разпознаване на образци, използване на вече придобитото знание, съпоставяне на възприятия и представи, формиране на понятия и представяне на полученото знание (Солсо 2006: 51). При такова разграничение методите за възприемане и съзнаване на действителността са когнитивни методи.

Инвариантност (Δ). Разбира се, и в епистемологията, и в общата методология, и в логиката, и в когнитологията крайната цел е получаване на истинно знание. Въпросът кои конкретно методи са епистемологически, общонаучни, логически или когнитивни методи обаче остава.

Номологичност (P). Крайното решение на задачата за систематизиране на познавателните методи е рационално описание (знание) на (за) взаимовръзките помежду им. За да бъде полезно методологически, описанието трябва да откроява закономерност, която да обединява методите в единен познавателен процес. Това означава разпознаване на необходимостта (познавателната задача, мястото в познавателния процес, условията: U), предметна област (x), подходящия начин (конкретните познавателни операции: Δ) и необходимия резултат (целта: P).

В търсене на подобна закономерност особено плодотворно е използването на т. нар. аналогия на отношенията, притежаваща могъща евристична стойност (Ивин 2001: 111–113). Подобна аналогия може да бъде направена между предложената тук концептуална рамка – f(Ux∆P), и т. нар. НОРД-цикъл. Основанията за подобна аналогия се коренят във факта, че доколкото целенасоченото прилагане на всеки отделен метод е въпрос на избор и управление на познавателния процес, подобна закономерност може да бъде открита в НОРД-цикъла. НОРД-цикълът притежава ярки когнитивни характеристики, често е ползван като основа на процеса на управление на човешката дейност (Семерджиев 2004: 17–24), тъй като притежава голяма евристична мощ (Семерджиев 2000: 273). Във всички случаи НОРД-цикълът е прилаган в отношение към знанието като към информация. НОРД-цикълът е именно цикъл на управление на знанието-информация (Schechtman 1996; Eaton et al. 2007: 2, и др.). Следователно полезността на НОРД-цикъла може да бъде пренесена в управлението на познанието, респ. в избора на метод на познание (U).

НОРД-цикълът включва: Наблюдение; Ориентация; Решение и Действие, като от съкращението (абревиатурата) на названията на отделните му звена е формирано и неговото собствено название. Известен е също като „Цикъл на Бойд“ по името на капитана от военновъздушните сили на САЩ Джон Бойд, който го въвежда като понятие през 1987 г. (Schechtman 1996: 4).

В Цикъла на Бойд отделните звена могат да бъдат описани така:
  • наблюдение – „отчитане на обстоятелствата“, с други думи, възприемане на условията (U);
  • ориентация – съчетаване на данните в информация, т. е. „опредметяване” на действителността в логически план (x);
  • решение – избор на възможности за действие въз основа на изследване на действителността в епистемологически план (∆);
  • действие – резултат от взетото решение, т. е. прилагане на избрания начин на действие (P) (Schechtman 1996: 35–38)
Основата на аналогията на отношенията става очевидна:

СЪПОСТАВЯНЕ
между номологията на метода и НОРД-цикъл
УСЛОВИЯ – НАБЛЮДЕНИЕ
ПРЕДМЕТ – ОРИЕНТАЦИЯ
ДЕЙСТВИЕ – РЕШЕНИЕ
РЕЗУЛТАТ – ДЕЙСТВИЕ

Необходима е обаче една уговорка: звената от номологията на метода не са тъждествени със звената на когнитивния цикъл. Налице е взаимно проникване на методологическата и когнитивната страна на познавателния процес. Наблюдението, ориентацията, решението и действието се извършват в своята цялост (холистичност) едновременно, еднопосочно, съгласувано и еднозначно поотделно или като цяло спрямо условията, обекта, избора и прилагането на избрания метод на действие. Просто една или друга фаза от когнитивния НОРД-цикъл преобладава като инвариант в аналогичната фаза в номологията на познавателния процес. Може да бъде казано и обратното: една или друга фаза от номологията на познавателния процес преобладава като инвариант в една или друга фаза от когнитивния НОРД-цикъл. И двете твърдения са верни от гледна точка на методологическата „кроскатализа“ (в смисъла на Гинев 1989: 94–95).

Затова закономерността в номологията на познанието може да бъде онагледена чрез закономерността, заложена в НОРД-цикъла, и обратно: „НОРД-номологията“ може да онагледи познавателната номология като цяло. В този ред на осмисляне отделните методи могат да бъдат подредени по принадлежност (предметна област: х) според „НОРД-номологията“ така:
  • когнитивни методи – методи за възприемане и разпознаване при/чрез непосредствен досег с действителността; методи за разпознаване на условията, в които се намира познаващият субект; методи при извършване на наблюдение в когнитивния НОРД-цикъл; методи за разпознаване на условията на действителността (обкръжението) като цяло (U-методи);
  • логически методи – методи за разсъждение при/чрез непосредствен досег със снетото отражение на предмета; методи за разпознаване на снетите (в съждения) връзки в действителността; методи при извършване на ориентация в когнитивния НОРД-цикъл; методи за съгласуване на познавателното отражение на предмета на изследване и за осмисляне на неговата обособеност в и общност с окръжаващата действителност; методи за разпознаване на обекта и предмета (х-методи);
  • епистемологически методи – методи за придобиване на обективно знание при/чрез непосредствен досег с изследваната действителност; методи за разпознаване и оценка на възможностите и ограниченията за въздействие спрямо обективно даденото за познаващия субект взаимодействие между действителността, предмета и субекта; методи при вземане на решение в когнитивния НОРД-цикъл на познание (∆-методи);
  • общонаучни методи – методи за познавателно усвояване на действителността в пряк досег с очертана предметна област, подложена на изследователско преобразуване; методи, структуриращи предметната област, методи при прилагане на избран начин на действие в когнитивния НОРД-цикъл; методи за постигане на необходим практически резултат в зависимост от познавателната задача, за доказване и опровержение на дадено познавателно решение (Р-методи).
В тази подредба според своята специфика (конкретните познавателни операции: Δ) отделните методи могат да бъдат разграничени така: когнитивни са методите на сравнението и обобщението, логически – на индукцията и дедукцията, епистемологически – методите на абстрахирането и конкретизирането, на анализа и синтеза, общонаучни – доказателството и опровержението (вж. напр. Zalta 1995: 44–65; Философский... 1983: 8), както и други тясно специализирани и структурирани методи. Изброените методи могат да бъдат подредени в рамките на своята „принадлежност” (когнитология, епистемология, логика, обща методология) според същата номология, разбира се, винаги с презумпция за условността на разпределението им и за наличието на методологическа „кроскатализа“.
С други думи, съобразно познавателната цел (P) познаващият субект ползва:
  • сравнението и обобщението за възприемане и осъзнаване на действителността, вкл. на вече извършеното познавателно отражение;
  • дедукцията и индукцията за опериране със съждения;
  • абстрахирането (Веккер 1998: 145 и сл.), конкретизирането, анализа и синтеза за обективиране на действителността и за избягване на парадокса на Мидас;
  • доказателството и опровержението за практическо прилагане на дадена онтологическа парадигма спрямо изследваната действителност.
В подкрепа на предложените разграничения между отделните методи идват две констатации:

Първо. В практиката на прилагане на НОРД-цикъла, например, орентацията се извършва както въз основа на данните от наблюдението, така и въз основа на предишното знание (миналия опит) и резултатите от анализа и синтеза на знанието (Brumley et al. 2006: 5).

Второ. Сравнението бива разглеждано нерядко като начало на познавателния процес; то представлява начален познавателен акт за изграждане на особена „първа подредба“ на света от познаващия субект, която принадлежи на „органиката на възприятието“ (Герджиков 1995: 57). Обобщението е пряко свързано с възприемането, респ. сравнението, защото възприемането на света е възприемане не само на външната за субекта реалност, но възприемане и на „вътрешната”, отразената реалност, представата за която е в самия субект. Познаващият субект сравнява възприетото от обкръжаващата действителност с вече наличното като минал опит. Следващата непосредствена познавателна стъпка, след възприемането, е осъзнаването на възприетото в сравнение чрез неговото обобщаване, т. е. обобщение. Ето защо и двата процеса – на сравнение и на обобщение, имат ярко изразен когнитивен характер (Герджиков 1995: 59–60).

По такъв начин, обединени в схема на основата на НОРД-цикъла, познавателните методи придобиват ясно разграничена принадлежност към една или друга научна област в зависимост от ролята, която играят в цялостния познавателен процес.

Източници
  1. Веккер 1998: Веккер, Лев. Психика и реальность. Единая теория психический процессов. Москва, 1998, www.koob.ru, 01.08.2009, PDF, 343 с.
  2. Гегель 1997: Гегель, Георг. Наука логики. Санкт-Петербург, 1997, www.philosophy.ru, 29.07.2009, HTML.
  3. Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995, 306 с.
  4. Гинев 1989: Гинев, Димитър. Диалози за научната рационалност. София, 1989, 156 с.
  5. Гладкий 2001: Гладкий, Алексей. Введение в современную логику. Москва, 2001, 200 с.
  6. Ивин 2001: Ивин, Александр. Логика. Учебное пособие. Издание 2-е. Москва, 2001, www.vusnet.ru, 10.10.2005, MSWord, 323 с.
  7. Костов 1976: Костов, Константин. Структурно-функционален подход в научното изследване. София, 1976, 156 с.
  8. Красносельский 2006: Красносельский, Константин. Альтернативная логика (2006), http://humanus.site3k.net, 03.11.2006, HTML.
  9. Купарашвили и др. 2005: Купарашвили, Мзия, и др. Логика: учебное пособие. Омск, 2005, с. 124 с.
  10. Новиков и Новиков 2007: Новиков, Александр, и Дмитрий Новиков. О предмете и структуре методологии, http://methodolog.ru, 27.12.2007, PDF, 15 с.
  11. Новиков и Новиков 2009: Новиков, Александр, и Дмитрий Новиков. Методология научного исследования. Москва, 2009, http://methodolog.ru, 14.03.2010, PDF, 280 с.
  12. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с.
  13. Розов 1977: Розов, Михаил. Проблемы эмпирического анализа научных знаний. Новосибирск, 1977, 224 с.
  14. Семерджиев 2000: Семерджиев, Цветан. Стратегическо ръководство (лидерство). София, 2000, 384 с.
  15. Семерджиев 2004: Семерджиев, Цветан. Информационна сигурност. София, 2004, 92 с.
  16. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589 с.
  17. Философский... 1983: Ильичев, Леонид, и др. Философский энциклопедический словарь. Москва, 1983, 840 с.
  18. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественого анализа, http://nounivers.narod.ru, 28.08.2007, НТМL.
  19. Яскевич 2007: Яскевич, Ядвига. Методология и этика в современной науке: поиск открытой рациональности: учебно-методическое пособие. Минск, 2007, www.unesco.ru, 08.01.2009, PDF, 186 с.
  20. Brumley et al. 2006: Brumley, Lachlan, et al. The Orientation step of the OODA loop and Information Warfare. Mel-bourn, 2006, www.csse.monash.edu.au, 08.01.2009, PPT, 50 р.
  21. Eaton et al. 2007: Eaton, Jacqueline, et al. Joint Analysis Handbook. Third Edition. Monsanto, Lisbon, October 2007, www.jallc.nato.int, 29.12.2009, PDF, 122 p.
  22. Katter et al. 1979: Katter, Robert, et al. Cognitive Processes in Intelligence Analysis: A Descriptive Model and Review of the Literature. Alexandria, 1979, www.marshallcenter.org, 26.06.2005, PDF, 85 p.
  23. Schechtman 1996: Schechtman, Gregory. Manipulating the OODA Loop: The Overlooked Role of Information Resource Management in Information Warfare. Thesis. Maxwell Air Force Base, Alabama, USA. 1996, www.au.af.mil, 08.01.2009, PDF,116 p.
  24. Zalta 1995: Zalta, Edward. Basic Concepts in Modal Logic. Stanford, 1995, http://mally.stanford.edu, 04.05.2008, PDF, 91 p.